Албигойският кръстоносен поход

В началото на ХІ век манихейството, създадено още през ІІІ век от персиеца Мани, преминало през Балканите, където получило названието богомилство, и проникнало в Западна Европа. Там последователите му били наречени претенциозно „катари“ (от гр. – „чисти“), също патарени, долченити и т. н.

Съвременните историци все още спорят кой е финансирал неговото разпространение, кой е плащал преписването на книгите, логистиката, издръжката на манихейските общности, разпращането на куриери и т. н. – по въпроса има най-различни версии и хипотези. Така или иначе, влаганите огромни средства в този проект дали своя резултат – тази ерес проникнала чак до южната част на Франция в историческия регион Лангедок. Там център на еретиците станал град Алби. В резултат катарите били наречени албигойци.

Техните религиозни убеждения били откровено антихристиянски, а дейността им водела до разрушаване на тогавашното общество. Една от най-пострадалите държави от техните предшественици – богомилите, била България.

В резултат на дейността на богомилите българската държава западнала. Селяните бягали в богомилските общности, където им осигурявали безплатна храна и подслон при условие да се отрекат от Христос. Мекушавостта на цар Петър, сина на Симеон Велики, който не взел решителни мерки срещу богомилската чума, изиграла фатална роля за държавата. След него и подир кратката съпротива на югозападните български области страната сравнително лесно и бързо била завладяна от Византия.

Отначало католическата църква също подценявала опасността и не й обръщала достатъчно внимание. Между 1022-та и 1163 г. се провели цели 8 (осем!) католически църковни съвета, които се задоволявали формално и само на думи да разкриват опасностите от катарската ерес – но на практика не вземали никакви конкретни мерки за нейното премахване.

Много характерен момент има в решенията на 8-ия, последен такъв съвет в Тур. На него било постановено, че албигойците трябва да се вкарват в затвора, а имотите им – конфискувани.

Тези два момента заслужават специално внимание. Значи, дотогава, след 7 (СЕДЕМ!) църковни съвета все още не само не изгаряли албигойците на клади (както обичат да представят нещата антихристиянски настроените историци, а подире им да повтарят и неособено запознатите с материята „популяризатори“) – ами въобще били оставяни на свобода да проповядват разрушителната си ерес. И, което е особено важно: мнозина атеистични агитатори обичат да представят богомили, патарени, катари, албигойци и всякакви други еретици като някакви идеалисти, напълно отказали се от земните блага. И изведнъж: „да се конфискуват имотите им“. Значи, същите тези „идеалисти“ разполагали със съвсем реални земни блага във вид на имоти?

Албигойците скрито прониквали дори в самата Църква. Така, например, Пиер де Кастелно, папски легат в Лангедок, свалил от длъжности епископите на градовете Безие и Вивиер поради разкритието, че били албигойци. Обявил и анатема на графа на Тулуза – Раймунд VІ, по същата причина. Както виждаме, еретиците прониквали до върховете на властта, където заемали високопоставени длъжности – и това също опровергава митовете, че били бедни, кротки и „смирени“ хора от народа.

С разрастването на ереста албигойците вече започнали да проявяват и въоръжена агресия срещу християнските свещеници. Последната капка в чашата на католическата толерантност станало убийството на папския легат Пиер де Кастелно на 14 януари 1208 година.

Това убийство най-сетне отворило очите за надвисналата опасност. Папа Инокентий III (1198-1216) обявил Албигойски кръстоносен поход през 1209 г. Той също отлъчил от църквата граф Раймунд VІ Тулузки, който покровителствал албигойците, и го лишил от всичките му съвсем немалки владения.

До лятото на 1209 г. в град Лион се събрали не по-малко от 10 хиляди кръстоносци. Начело на тази армия застанал барон Симон де Монфор. Кръстоносците тръгнали към Лангедок и на 21 юли 1209г. те наближили град Безие.

Започнала обсадата, която продължила само един ден. Градът бил превзет, но преди това станала голяма трагедия – при наближаването на християнската армия албигойците изклали цялото християнско население на града. Когато кръстоносците влезли в Безие, пред очите им се разкрила ужасна картина:  всичко било потънало в кръв, а по улиците се търкаляли хиляди трупове на християни – мъже, жени и деца. Разбира се, след тази гледка за еретиците също нямало милост.

По-късно историци през ХІХ век съчинили легендата, че папският легат Арнолд Амалрик отговорил на някакви безименни кръстоносци, които го попитали как да постъпят с онези жители, които били: „Убивайте всички, Бог на небето ще разпознае своите“. Характерно е, че в НИТО ЕДНА хроника и в нито един летопис от онова време никой не е записал подобни думи.

Такива манипулации се повтарят и за превземането на Ерусалим от Първия кръстоносен поход – и там уж кръстоносците избивали наред всички: християни, евреи и мюсюлмани, без да правят разлика. Истината, вече записана в хрониките, които често се премълчават, била коренно противоположна: жителите не-християни изклали християните при приближаването на кръстоносната армия, а оправданието днес е, че се били „страхували“ от нападение в гръб при вида на наближаващата християнска армия. И за да се прикрие това, вината със задна дата се стоварва върху християните с аргументи, очевидно изсмукани от пръстите: „Избивайте всички, Бог ще разпознае…“ и пр. неубедително измислени фрази.

На 15 август кръстоносците превзели Каркасон – този път те, кой знае защо, не убили никого, противно на своя „навик“, приписан им от съответните предплатени историци.

На 12 септември 1213 г. се състояла битка при Тулуза между войските на арагонския крал Педро II, покровител на албигойците, и Симон дьо Монфор. Тя завършила с победа на кръстоносците, а кралят на Арагон загинал в битката.

Постепенно до 1229 г. всички южни райони на Франция били освободени от албигойците.  Еретическата язва върху снагата на Франция била излекувана.