Когато на мястото на Средновековието постепенно, за добро или за лошо, дошъл Ренесансът, за повечето мислещи хора станало ясно, че са необходими нови принципи за преструктуриране на всички обществени институции – досегашните вече не отговаряли на новите стандарти. Естествено, да се създаде нещо от нулата, е доста трудно. Затова не е изненадващо, че Древният Рим се превърнал в универсален пример за подражание.
Всеки повече или по-малко образован италианец познавал античните автори и умеел да разсъждава за полезността на древния световен ред. Собствениците на земи изучавали наръчници за римските латифундии, кралете четяли биографиите на цезарите, а военните изучавали битките на Гай Юлий Цезар.
Затова не е странно, че когато забележителният мислител Николо Макиавели (1469-1527) трябвало да организира отбраната на собствената си флорентинска република от външна агресия, решил да копира опита на своите римски предци.
Всъщност той нямал друг избор. В годините на неговото детство по бойните полета царувала тежката бронирана рицарска конница – а в зрялата му възраст започнала да господства пехотата. Италианските градове-държави по това време разчитали на наемници, но те били скъпи. Трябвало да бъдат заменени с нещо по-евтино и по-надеждно.
Макиавели разсъждавал просто. Рим разгромявал своите противници главно с пехота – защо същата тактика да не се приложи и сега? И тъй като по негово време пехотата и без това отново заемала главна роля на полесраженията, струвало си просто да се повтори опитът от Античността. С две думи: да се възстановят прославените римски легиони! Разбира се, със съответните корекции във въоръжението. Така гражданите на сегашна Флоренция, също както някога гражданите на Древния Рим, щели сами да защитят своя град.
Всъщност, легионите като такива не се възродили – но структурата на новите формирования била много подобна на тях. Били набирани неопитни новобранци и усилено ги тренирали. При това не ги откъсвали от основната им дейност, с която си изкарвали хляба – тоест, структурно това била истинска милиция, опълчение. Всеки участник получил стоманен нагръдник – кираса, и дълго копие – пика. Униформата им била в бяло и червено – цветовете на Флоренция. Останалото, ако се наложи, си купували сами. В резултат новите роти се състояли от около 70% копиеносци и 20% пъстра въоръжена маса с вили, мечове и брадви, кой каквото му харесвало. Още 10% си купували далекобойно оръжие – арбалети, лъкове, първите аркебузи. Цялата тази шарена тълпа тренирала усилено да се движи в строй и да извършва синхронизирани маневри. Особено внимание се обръщало на престрояванията и завоите по релефа на местност – нещо, което усъвършенствали по-късно испанските бойни единици „терции“. Постепенно числеността в отделните роти достигнала 800 души. Това били твърде много хора, за да бъдат контролирани от един капитан.
Макиавели внимателно проучил онази част от историята на Рим, която разказвала за дворцовите преврати и завземането на властта от различни групировки и исторически личности. Така решил, че по никакъв начин не бива цялата тази маса въоръжени мъже да се подчинява само на един капитан. Той въвел ротация на командирите – те преминавали от една рота в друга, като нямали време да се задържат на един пост. Което, разбира се, не било добре за крайната бойна ефективност – войниците просто не се доверявали на своите командири.
Освен това, което било най-лошото: капитаните нямали право да наказват никого, нито дори да арестуват. При всякакви неуредици те можели само да съставят доклад и да го изпратят до по-висшата инстанция, която се намирала във Флоренция. Тоест, всъщност, никога.
Освен това, на опълченците прощавали доста сериозни нарушения. Например, някой боец можело да пропусне учения и дори бойни действия – от него не изисквали дори обяснение, а само извинение под определена форма. И това било всичко. Така създателите на системата вярвали, че около една трета от 800-те щатни бойци в рота ще тръгнат при нужда на боен поход. Но в действителност броят им никога не надвишавал 130 души.
Както може да се очаква, тази мекушавост довела до срив цялата система, също както се сринал и флорентинският републикански модел. Свободата и равенството са добри само, когато самите граждани са готови да се борят за идеята.
Единственият наистина успешен случай на използване на флорентинското опълчение била кампанията за подчиняване на Пиза. В нея ротите на Макиавели просто блокирали пътищата и два пъти прибирали реколтата – именно гладът в крайна сметка накарал Пиза да се предаде.
Но когато се сблъскали с редовни испански военни части, флорентинците били разгромени. Не помогнало дори численото им превъзходство в съотношение 1.5:1.
Макиавели копирал легионите, но пропуснал най-важното нещо в тяхната организация – желязната дисциплина, поддържана от най-строги мерки. Без такива мерки всички военни реформи се оказали безрезултатни. Завръщането към миналото без необходимата дисциплина се превърнало в катастрофа.
Може би именно провалът на идеята му за опълчението го накарало да напише в своята знаменита творба „Владетелят“: „Нравът на хората е непостоянен и дори да ги накараш лесно да повярват в нещо, то да задържиш тази им вяра е трудно. Затова трябва да си готов да ги накараш със сила да вярват, ако загубят вярата си“.
