Най-трайното наследство на кръстоносците, ако не броим замъците, били монашеските военни ордени.
В атмосферата на кръстоносните походи, изградени на базата на благочестие и войнственост, напълно естествено се породило желание да се съчетаят функциите на монаха и воина.
Духовно-рицарските ордени в Западна Европа представлявали организации на рицари, създадени в периода на кръстоносните походи през XI–XIII вв. Целите на онези, които били организирани в Светите земи (Палестина) били да патрулират пътищата и границите на християнските кралства там (Ордена на тамплиерите), да пазят поклонниците, да организират болници и приюти (Ордена на хоспиталиерите). Ордените, образувани в самата Европа, главно на Пиренейския полуостров, си поставяли повече национални задачи – борба срещу исляма най-вече в рамките на испано-португалската Реконкиста (ордените „Сантяго“, „Калатрава“, „Алкантара“ и „Авиш“).
След като мюсюлманите изтласкали християните от Палестина, всички ордени се събрали в Европа, където съдбата им била различна. Орденът на мечоносците се влял в Тевтонския орден, който завладял голяма част от балтийското крайбрежие – там рицарите били спрени от руския княз Свети Александър Невски в „Ледената битка“ на Чудското езеро и окончателно разгромени през 1410 г. от поляците в голямото сражение при Грюнвалд.
Тамплиерите били разобличени като отстъпници от християнството и орденът им бил закрит през 1307 г. Легендата гласи, че техните несметни богатства били откарани с 16 кораба от пристанището Ла Рошел непосредствено преди арестите – а това съкровище легнало по-късно в основата на новата организация на масоните.
Хоспиталиерите отстъпвали постепенно сред битки и сражения пред ислямското нашествие, като защитавали островите Родос (когато получили званието „Родоски рицари) и Малта. Последното тяхно велико сражение било, когато през 1565 г. турците ги обсадили на Малта – но хоспиталиерите успешно издържали обсадата и провалили плановете на султан Сюлейман Великолепни за завладяване на цялото Средиземноморие. Тогава 700 рицари и 8000 пехотинци защитавали острова срещу 40-хилядна турска армия. Когато турците накрая били отблъснати и отплавали за Константинопол, от тях били останали 15 хиляди души, а от всички защитници на Малта – 600. Хоспиталиерите съществуват и днес под названието „Малтийски орден“.
Като монаси, членовете на духовно-рицарските ордени давали обети за въздържание, послушание и бедност; а като рицари-феодали те носели оръжия, участвали в битки и сражения. Младите последователи се наричали „неофити“. Неофитът трябвало да премине задължителен обряд на посвещение.
Структурата на духовно-рицарския орден била строго йерархична. Главни негови членове били братята-рицари. Следвали братята-оръженосци и капеланите.
Орденът се оглавявал от пожизнено избран и утвърден от папата Велик магистър (Грос-майстор). Нему се подчинявали началниците на „провинциите“ (регионалните подразделения) – приорите, също и маршалите (касиерите), командорите (коменданти на замъци, крепости, фактории) и др. Те съставяли Генералния капитул, който се свиквал периодично и имал законодателна власт.
Ордените били разделени по територии – всеки си имал свои земи, където се намирали замъците и манастирите му. Самите ордени организационно се подчинявали единствено на папата.
За най-голям и силен се смятал Орденът на бедните рицари на Храма на Соломон – тамплиерите (от думата „темпл“, храм) или, преведено, храмовниците. Получил названието си, защото бил основан в Йерусалим на мястото, където бил Първият храм, построен от цар Соломон.
Членовете на ордените давали традиционните монашески обети за послушание, бедност и целомъдрие. Четвъртият обет, който определял спецификата на ордена, при тамплиерите бил да патрулират пътищата и да защитават поклонниците, които пътували към Йерусалим.
Четвъртият обет на хоспиталиерите, или рицарите на свети Йоан Йерусалимски, бил да организират болници за поклонниците (оттук и названието им, от лат. „хоспитал“ – болница).
Скоро двата ордена започнали да получават дарения и имоти от почти цяла Европа. Папите, които виждали в тях средство за разширяване на собствената си власт, им давали изключителни църковни привилегии – а в замяна искали пряко подчинение на римския престол, заобикаляйки компетенциите на местните епископи. Притежавайки големи богатства и привилегии, тамплиерите и хоспиталиерите скоро привлекли в редовете си мнозина знатни феодали и разширили дейността си далеч извън границите на Сирия и Палестина. Те намерили много имитатори в лицето на други ордени, които се отличавали с по-тясна „специализация“ и национален характер.
Испанските ордени „Сантяго“ (и неговият португалски съименник), „Калатрава“ и „Алкантара“, както и португалският „Авиш“ участвали в освобождението на страните си от мюсюлманите и след това продължили да съществуват като големи земевладелски организации на видни аристократи.
В Германия Тевтонският орден след разгрома при Грюнвалд се преименувал на „Ливонски орден“, земите му били превърнати в херцогство, на базата на което по-късно възникнало кралство Прусия.
Някои от ордените съществуват и до ден-днешен, разбира се, във видоизменен вид. Такива са испанският и португалският „Сантяго“, португалските „Авиш“ и „Орден на Христос“ (наследник на португалските тамплиери), Малтийският орден (бившите хоспиталиери). Малтийският орден има своя държава на остров Малта. „Сантяго“, „Авиш“ и Орденът на Христос“ днес са граждански отличия.
Може би е изненадващо, но в наши дни съществува и Тевтонският орден, като сегашната му дейност се изразява в организиране и поддържане на болници и други медицински учреждения.
