окт. 20, 2021
2009 Views

Историята на децата на Маугли – Амала и Камала

Автор:

През есента на 1920 г. група християнски проповедници, предимно индийци, направили мисионерско пътуване до района Милнапор в Индия. В едно от далечните села жителите се обърнали към тях с молба да ги избавят от духове или призраци от близката джунгла.

Екипът, воден от преподобния Дж. Сингх, за да не постави под въпрос силата на вярата, отишъл в джунглата. На високо дърво бил построен наблюдателен пункт, откъдето се виждали дупки в земята. Надвечер от една внезапно се появил вълк, последван от втори, трети, техните малки и накрая самият призрак се появил от дупката.

Това наистина било ужасно създание, с ръце, крака и торс като човек. Голяма кръгла глава, лицето също било като човешко, очите му блестели.

Първо, чудовището, облегнало лакти на ръба на дупката, внимателно се огледало наоколо. Но след това скочило на земята и се наредило зад малките. Появил се още един призрак! Бил абсолютно същият като първия, но по-малък. И двамата тичали на четири крака.

Наблюдателите грабнали пистолети и започнали да се прицелват в чудовищата. Сингх, обаче, спрял стрелците. Използвали бинокли и Сингх успял да убеди спътниците си, че това са човешки деца. Ловът бил отменен.

 

Наемайки нови помощници, Сингх решил да разкопае дупката и да извлече децата от там. При първите удари на лопатите възрастните вълци изскочили от бърлогата: вълчицата веднага била убита, а малките били раздадени като награда. Децата се сгушили до самото дъно на дупката …

След дълги приключения те били отведени в църковното сиропиталище в Миднапор. Били две момичета. Освен Сингх, само съпругата му, която работела там, знаела историята за появата им в сиропиталището.

 

Децата били много слаби. Освен това, те не разбирали какво и как да ядат, не знаели как да пият от чаши. Те обичали млякото, но можели да го смучат, като бебета, само с помощта на кърпа, чийто край бил натопен в течността.

Намерените деца били изкъпани и подстригани – те започнали да изглеждат съвсем нормално. Сингх сметнал, че по-голямото дете било на осем години, докато по-малкото било на година и половина. Първата нарекли Камала, а втората Амала. Оттогава свещеникът започнал да води подробен дневник, публикуван през 1942 г.

Първоначално момичетата спели много. Но след като се възстановили, след полунощ оставали будни. И двете безстрашно обикаляли по двора на сиропиталището, търсейки вратичка, за да избягат. Изобщо не се страхували от тъмното. Бягали изключително бързо на четири крака – като катерици.

 

По време на нормално движение те се облягали на коленете, а дланите им били насочени навън. Не можели да стоят изправени на два крака. Отначало ядели и пиели в кучешко-вълча поза. И дори по-късно те не взимали сервираната храна с ръце, а я хващали с уста.

 

Усещали миризмата на сурово месо в кухнята от 70 метра или повече. Вдигайки носовете си, те всмуквали въздуха точно като вълци или кучета. Веднъж Камала отдалеч се втурва в кухнята с брутално изражение на лицето си и ръмжейки, се опитва да грабне парче месо от масата.

По миризмата те веднага откривали мъртво животно или птица и веднага изяждали лесната плячка. После боледували от изгнилото месо. В крайна сметка тези инфекции стават основната причина за смъртта им. Малката Амала умира първа през септември 1921 г.

Момичетата винаги си избирали най-тъмните места. Виждали по-добре през нощта, отколкото през деня.

 

През студената зима хората се опитали да ги обличат, но момичетата разкъсвали дрехите на малки парченца веднага щом учителите напуснели стаята. При всяко лошо време те предпочитали да тичат голи, без видимо да изпитват студ.

 

В жегата кожата на момичетата оставала хладна и гладка. Те не пиели повече течности от обикновено, не се потели. Кожата им никога не се омазнявала и мръсотията не залепвала по нея. Ако някога се случело да се изцапат, се избърсвали на тревата или земята, като кучета и котки.

Очевидно Амала и Камала не възприемали другите хора, включително децата, като свои. Веднъж Сингх им донесъл бебе, което още не се било изправило на крака. Първоначално те приели бебето доста приятелски, но след това, след като го разпознали, го захапали.

Сингх предположил, че тъгували по себеподобните. Изглеждало, че нищо около тях не ги интересувало – седели с часове и зяпали както в медитацията, до един момент. За да ги разбудят, при тях била поставена група деца. Децата се забавлявали, играели, чуруликали, но изобщо не заинтригували Амала и Камала. Те прогонили децата, показвайки им зъбите си.

Веднъж момичетата успели да изскочат от двора на сиропиталището и веднага се скрили в гъстите храсти. На повикването не отговорили, а намирането и връщането им се оказало доста трудно. Те били влюбени във възрастните педагози, особено в съпругата на Сингх. Тя хранела Амала и Камата, когато се разболели, третирала ги с искрена загриженост. Тя моментално разбирала какво искат момичетата и се опитвала да им угоди. Понякога отказвали да приемат храна от ръцете на други хора.

По-младата Амала била по-отзивчива – очевидно вълчите навици още не били толкова дълбоко вкоренени.

И двете проявявали много слаби емоции. Те не се усмихвали и не се смеели. Понякога било ясно, че са доволни от вкусната храна, но лицата им оставали непроницаеми. Те никога не плачели. Сълзи по бузите на Камала се появили само веднъж, когато Амала умряла до нея.

В съвместните игри емоциите им се проявявали в движения, например в радостно скачане, както и в специални погледи, хвърлени една към друга.

Не издавали никакви звуци – никой не чувал от тях нито обичайния детски плач, нито викове на радост. Очевидно момичетата били научили добре, че близо до бърлогата трябва да е много тихо. Само от време на време, страдащи от заболяване, те започвали да вият като вълци в най-тъмната част на нощта. Обикновено в къси серии три пъти на нощ, като часовник.

Когато живеели с вълци, нямало кой да развие речевите им умения. Очевидно по-голямата Камала се е озовала в джунглата в много ранна възраст. Удивително е как вълците са успели да ги нахранят.

Останала сама след смъртта на Амала, Камала започнала да търси компания сред котенца и пилета, но най-вече като компаньон тя била привлечена от малкото на хиена.

Камала усвоила някои от човешките жестове. Затова в отговор на въпроси тя кимала с глава. Развитието ѝ съответствало на възрастта на дете на година и половина. Ставите станали по-подвижни – момичето се научило да изправя краката си в коленете. Това било улеснено от редовен масаж със синапено масло.

Г -жа Сингх показала забележителна изобретателност, измисляйки всички нови трикове, за да вдигне Камала буквално на крака. Постепенно били въведени нови упражнения – например получаване на лакомство от горния рафт. Въпреки това, дори след две години живот в сиропиталището, Камала не можела да стои здраво на краката си дълго време.

Тя се плашела от тъмнината на улицата и с настъпването на здрача предпочитала да остане в къщата. Спряла да уринира навсякъде и по примера на другите се научила да ходи до тоалетната. Обичала да плува, но без потапяне във вода: като малко дете, биела водата с ръце, като я плискала върху себе си.

Камала започна да оценява театъра, през нощта дърпала одеялото върху себе си и не го хвърляла на пода, както преди. Когато отивала на разходка, обличала рокля. Постепенно тя се превърнала в привързано и послушно дете, в развитие – на около седем години.

Камала се изправила на крака в средата на 1923 г., но така и не успяла да се научи да тича. Нейното отношение към децата в сиропиталището също се променило. Започнала да се грижи за тях и, ако нещо се случи, влачела възрастните на помощ.

Г -жа Сингх се наричала майка в сиропиталището и скоро Камала започна да разбира за кого се говори. Тъй като момичето не говорело, понякога отговаряла на въпроси с изразителни погледи, които обаче оставали недешифрирани. Но на седмата година от престоя си в приюта тя започнала да разбира речта и след това овладяла уменията си.

Отначало казвала неразбираеми части от думи. С течение на времето речта ставала все по-отчетлива. Вярно, речникът й бил много малък, затова си помагала с жестове. Момичето разговаряло с децата по свой собствен начин.

В един момент развила навика постоянно да мърмори и дори да си тананика някои думи. Понякога Камала била толкова потопена в този ритуал, че не забелязвала човека, който се приближавал към нея. Изглеждала очарована от ритъма.

Тя предпочитала червеното пред всички останали цветове, дори любимите й кукли били червени.

През септември 1929 г. Камала се разболяла. Събрали най -добрите лекари в града. Точна диагноза никога не била поставена. Състоянието й се влошавало бързо. След месец и половина тя умира от уремия.

 

Автор: Десислава Михалева

loading...
Етикети:
· ·
Категория:
Любопитно
loading...

Comments to Историята на децата на Маугли – Амала и Камала

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup