Тъй като през Средните векове баните били място за срещи на хора от различни класи, с разпространението на домашните вани редовното къпане се запазило сред висшите и средни прослойки – а повишаването на цените на дървата и въглищата ограничило баните сред хората с ниски доходи.
ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Нечистите лъжи за „мръсното“ Средновековие (ЧАСТ – 1-ва)
Например, известният френски историк Фернан Бродел пише в своя нашумял труд „Структура на всекидневието“:
„По отношение на къпането в баня и хигиената Западът през XV-XVII вв. отбелязал силен упадък. В Средновековна Европа баните, това старо наследство от Римската империя, били по правило навсякъде – както домашни, така и изключително многобройни обществени бани с вани, сауни и шезлонги за почивка, или пък с големи басейни, претъпкани с голи тела, смесено мъже и жени. Хората се срещали тук също така естествено, както и в църквата. Тези бани били предназначени за всички класи, затова ги облагали със сеньориални данъци, както мелниците, ковачниците и таверните.
Що се отнася до богатите къщи, всички те имали „къпални“ в сутерените си; там се намирали сауни и дървени каци с обръчи като на бъчви. Прочутият херцог на Бургундия Карл Смели (1433-1477) притежавал рядък луксозен атрибут: сребърна вана, която мъкнел в обоза си по бойните полета. След неговото поражение при Грансон (1476 г.) тя била открита в лагера му“.
Тук можем да си зададем логичен въпрос: след като херцогът не се разделял с ваната си дори по време на война, сред битки и сражения – какво остава от хипотезата, че средновековните владетели се били къпели по 1-2 пъти годишно?
Трудно е да се изчисли броят на баните в европейските градове през Средновековието. Известни са следните цифри: в Париж през 1300 г. имало 29 обществени бани (само обществени, без домашните), в Нюрнберг през 1340 г. – 9 обществени бани, Ерфурт – 10 бани, Виена – 28, Бреслау – 12. Това обаче е далеч по-малко, отколкото в действителност, тъй като домашните бани не се отчитали.
Много интересни са свидетелствата на съвременниците. Например, най-добрият летописец на първите Кръстоносни походи – Вилхелм Тирски, в своята „История на деянията в отвъдморските земи“ отбелязва следното:
„Във всички градове под управлението на гореспоменатия крал и неговите наследници, както и на техните барони, венецианците имат църква, цяла улица, площад с баня и хлебарница във вечна и наследствена собственост, свободни от данъци и с право върху тях, равно на кралска собственост. А що се отнася до площада в Йерусалим, те се радват на правото на собственост там също така, както и самият крал. Ако искат в техния квартал в Акона да организират пекарна, мелница, баня, да поставят кантар и ведра за измерване на вино, масло и мед, то ще бъде разрешено на всички жители на града да ги ползват свободно за печене, мелене и къпане, сякаш това е кралски имот“.
Както можем да разберем от това свидетелство, банята била нещо толкова естествено, че влизала в задължителното „оборудване“ на средновековния квартал.
Юридическите документи също свидетелстват за широкото разпространение на баните през Средновековието в християнска Европа. Така, например, във „Фуеро“-то на испанския град Сепулведа („Фуеро“ – буквално „правата“, с които се ползва един или друг град; б. а.) баните се споменават няколко пъти:
„Т. 25. За владенията (De los heredamientos). Всяко дело, което всеки в собственото си поземлено владение извърши, нека бъде солидно и постоянно, така че никой да не може нито да попречи, нито да забрани да се върши някаква работа, нито да се построи фурна за печене на хляб, или къща, или баня, или мелница, или да посади градина, или лозе, или нещо такова подобно; и ако се случи, че някой се съди със стопанина на владението и ищецът загуби, нека да плати десет мараведи на стопанина на владението, а на съдията, на алкалда (коменданта на крепостта – б. а.) и на ищеца да плати разходите двойно.
Т. 111. За баните. Нека мъжете да ходят на баня във вторник, четвъртък и събота. Жените да ходят в понеделник и сряда. Евреите да ходят в петък и неделя. Нито мъж, нито жена да не плащат повече от една меаха на входа на банята. Слугите на мъжете и жените не плащат нищо, а също и децата. Също така, ако мъж влезе в банята или в едно от помещенията на банята в женски ден, да плати десет мараведи …
Аналогична наредба има и във „Фуеро“-то на град Куенка:
„21. За банята и глобата там. Нека мъжете ходят на баня във вторник, четвъртък и събота; жените да ходят в понеделник и сряда; евреите да ходят в петък и неделя…“
Отделно, „Фуеро“-то на Куенка регулира занаята на баняджията. Очевидно, този занаят е бил твърде разпространен и важен, щом се наложило да бъде уреждан в отделна алинея:
„24. За службата на баняджията. Собственикът на банята осигурява къпещите се хора с вещи, които ще им бъдат необходими, такива като вода и други неща, свързани с къпането. Ако той не направи това, нека да плати по 5 солида на алмутасафа (надзорника на пазара – б. а.) и на заявителя. На онзи, който открадне тайно или открито някоя от вещите, които се използват в банята, да му бъдат отрязани ушите за вещ на цена до 10 меткала (меткал – средновековна испанска златна монета, б. а.), а за повече от 10 меткала да бъде хвърлен в тъмницата“.
ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Нечистите лъжи за „мръсното“ Средновековие (ЧАСТ – 1-ва)
(Следва)
