През 1867 г. Руската империя била в трудно финансово и политическо положение. Тя имала големи дългове след Кримската война (1856). Освен това, министрите на Александър II (Цар Освободител) изпитвали затрудения с управлението на огромните територии на империята.

Аляска, която била присъединена към Русия през 1741 г. от мореплавателя Витус Беринг, била точно такава притеснителна територия. Въпреки, че там се добивали много кожи от морски видри и тюлени, Руско-американската компания, която управлявала онези земи, непрекъснато искала нови и нови субсидии.

Със своя тежък климат и ограничен селски потенциал, Аляска никога не е била привлекателно място за заселване и колонизация. Там имало само няколко ферми за кожи и около хиляда ловци и войници, които обозначавали властта на руския император.

Слуховете, че в Аляска има злато, само влошавали нестабилната ситуация. Било твърде възможно натам да тръгне лавина имигранти, подобна на онази, която през 1849 г. откъснала Калифорния от Мексико. Почти всички смятали, че е най-добре тази земя да се продаде на разумна цена, отколкото след няколко години да бъде откъсната безплатно от Русия.

В началото на март 1867 г. руският посланик в САЩ барон Едуард Стекл получил указание да предложи огромната територия на Аляска на държавния секретар на САЩ Уилям Х. Сюард за 5 милиона долара.

Във Вашингтон били ентусиазирани. Сюард бързал да извърши сделката. Той бил яростен привърженик на експанзионизма и вярвал, че Аляска, независимо от своята отдалеченост, един ден ще бъде необходима на САЩ.

Барон Стекл съобразил, че успоредно с нетърпението на Сюард ще расте и цената. Затова избрал тактика на бавене в преговорите. Уловката сработила. В продължение на 2 седмици Сюард постоянно увеличавал цената пред „нерешителния“ Стекл. Най-после вечерта на 29 март руският посланик получил от него обещание да се платят 7,2 милиона долара. Сюард настоял договорът да бъде подписан още същата нощ. За да се ускори работата, Сюард и Стекл свикали всичките си служители.

През нощта договорът за продажбата в обем 27 страници бил подписан в Държавния департамент. Работата приключила в 04.00 ч. сутринта.

Барон Стекл бил извънредно доволен и предполагал, че не само ще бъде похвален от царя, но и ще получи значително възнаграждение за майсторската операция.

На Сюард обаче предстояло да получи одобрение от Сената и Палатата на представителите – долната камара на Конгреса. Сенатът одобрил сделката, но конгресмените били ядосани, че секретарят не се консултирал с тях, преди да похарчи толкова пари. Критиците се подигравали заради „хладилника на Сюард“ и „парка за бели мечки“.

Барон Стекл направил всичко възможно, за да насърчи одобряването на договора. Когато станало ясно, че споразумението може да бъде развалено, той поканил бившия американски финансов министър Робърт Дж. Уокър да стане таен лобист на Руската империя.

Уокър, подобно на Сюард, не само бил твърд поддръжник на политиката на разширяване на САЩ, но имал силни приятели във Вашингтон и достъп до влиятелния вестник „Дейли Морнинг Кроникъл“. Освен това, много се нуждаел от пари. Той се захванал сериозно със задачата, използвайки публикациите във вестника като средство за убеждаване. Колонката му се появявала всеки ден. Той пишел, че Аляска може да стане пост в бъдещата борба за господство в Тихия океан, че климатът там е „прекрасен“ и, че земята е толкова претъпкана с всякакви богатства, та пътешественикът може да събира злато с „пълни шепи“.

Аргументите на Уокър се оказали убедителни и законопроектът за Аляска бил приет на 18 юли 1868 г. със 113 гласа „за“, 43 – „против“ и 44 „въздържали се“.

Конкурентът на Уокър – журналистът Урия Пейнтър, който бил против сделката,  обаче решил да си разчисти сметките със своя опонент. На 1 август американското министерство на финансите издало няколко чека за общо 7.2 милиона долара, които били предадени на барон Стекл. Пейнтър решил да наблюдава кога някой от „играчите“ в Конгреса и извън него внезапно ще забогатее. Не му се наложило да чака дълго. Няколко дни по-късно вестниците съобщили, че чантата на Уокър, който пътувал в северните части на САЩ, била открадната с 16 000 долара в нея. Цялата сума била в златни сертификати на Министерството на финансите. Местната полиция заловила крадеца и върнала парите, но Уокър, кой знае защо, решил да не повдига обвинение.

За Пейнтър това било ясно доказателство, че на Уокър му плаща руското правителство. Била създадена комисия в Конгреса за разследване на корупция. Но тя не направила никакви сензационни разобличение и не открила някой да е плащал за гласуване по определен начин в Конгреса.

Междувременно руската Аляска станала де-факто американска територия. Руснаците нямали търпение да се махнат оттам, а американците – официално да установят свой контрол. През септември 1867 г. американският генерал Ловел Русо доплавал в Новоархангелск (Ситху), столицата на руска Аляска, и извършил приемането. За да се маркира американското присъствие на полуострова, в Ситху и няколко други пристанища били разположени войски.

И накрая, през 1912 г. загрижеността поради липсата на закон и ред в изоставената територия принудила Конгреса да приеме организационен акт. Съгласно закона се създавали длъжност „губернатор“ и правоохранителни органи, като се заделяла и малка сума за образование на ескимосите.

Въпреки това, истинската стойност на територията все още предизвиквала съмнения. Едва с избухването на Втората световна война военните и стратегическите съображения най-после пристегнали здраво „парка на белите мечки“ към САЩ. По това време колосалната територия, два и половина пъти по-голяма от Украйна и купена за по-малко от 2 цента на акър, станала „абсолютно необходима“ – както някога прогнозирал Сюард.

След като гръцките държави победили окончателно  Персия през 480 г. пр. Хр. и заплахата от азиатско нашествие останала в миналото, започнал бурният възход на Атина.

В средата на V-ти век пр. Хр., използвайки силния си военен флот, тя бързо разширявала икономическото си влияние на запад в градовете на Италия и на остров Сицилия, където тогава имало гръцки колонии. Атинските стоки започнали да се стичат в тези градове, които дотогава търгували предимно с Пелопонеския съюз, особено с Коринт.

Изтласкването на коринтските стоки от итало-сицилианския пазар заплашвало Коринт с катастрофално обедняване. Затова коринтяните били първите, които поискали Спарта да скъса мирния договор с Атина, сключен след кратка война през 446 г. пр. Хр., и да възобнови военните действия. В противен случай Коринт заплашвал да се оттегли от Пелопонеския съюз, който конкурирал Делоския съюз начело с Атина.

През 432 г. атински пратеник до Спарта загинал при неясни обстоятелства, минавайки през Мегара. Възмутените атиняни гласували да започнат война. Тъй като Мегара била под закрилата на Пелопонеския съюз, в Спарта се провела среща на неговите градове с цел да се изработи общо решение: дали да подкрепят открито Мегара или да се въздържат от възобновяване на наскоро приключилата война. Решаваща дума имали спартанците. Те обаче се въздържали засега от решение и разпуснали срещата.

Спартанският цар Архидам бил привърженик на умерените мерки и искал да избегне войната с Атина. „Ястребите“ в Спарта обаче организирали ново гласуване на представителите на градовете в Пелопонеския съюз. Мнозинството обвинило атиняните, че нарушават мирния договор. На Атина бил представен ултиматум, който тя отхвърлила.

Като разбирали добре, че армията им е по-слаба от спартанската, атиняните акцентирали върху мощния си флот. С него те разчитали да блокират морската търговия на градовете от Пелопонеския съюз и да ги разорят. По този начин Атина изглеждала почти неуязвима за Спарта и нейните съюзници.

Обаче през май 431 г. пр. Хр. обединената 60-хилядна армия на пелопонеските градове навлязла в областта Атика, блокирала Атина, и започнала да граби селищата, нивите и градините. Начело бил спартанският цар Архидам, на чието име била наречена и тази нова война.

Атинският флот на свой ред навлязъл в Коринтския залив, стоварил десанти и започнал да разорява земите на Коринт.

Междувременно, поради ужасната претъпканост от местно население и бежанци, в Атина избухнала смъртоносна епидемия, по всяка вероятност от коремен тиф.

Атинската армия избягвала директни сблъсъци със спартанците, но оредявала от болестта. През 429 г. пр. Хр. самият Перикъл, организатор на съпротивата на Атина, се заразил и умрял.

След 429 г. пр. Хр. пелопонесците отново започнали да нахлуват всяка година в Атика и да разоряват земите там. През 426 г. пр. Хр., когато една четвърт от населението на Атина и бежанците (около 30 000 души) измряло от болестта, епидемията най-сетне престанала. Атиняните се съвзели и през 425 г. пр. Хр. флотът им под командването на Демостен се приближил до западното крайбрежие на Пелопонес, стоварил десант и завладял град Пилос в областта Месения, главната зона, където живеели спартанските роби – илотите. До самата Спарта оттук имало 70 километра. Сега вече всеки момент илотите, броят на които надхвърлял броя на спартанците, можели да се вдигнат на бунт, подкрепени от атинските войски.

Спартанското ръководство веднага  оттеглило войските си от Атика. Освен това, непобедимите по суша спартанци не издържали сблъсъка по море с първокласния атински флот и били победени. 292 спартански воини били пленени. Спарта поискала мир.

Но атиняните решили, че окончателната победа вече им е в кърпа вързана и отхвърлила мирното предложение.  През 424 г. пр. Хр. атинските войски настъпили от две страни против областта Беотия. Тук късметът им изневерил. Едната тяхна армия била принудена да отстъпи с големи загуби, а другата била напълно разбита при град Делий. Неуспешен за атиняните бил и опитът да стоварят десант при Коринт. Военните операции в Сицилия също приключили с поражението на атинските съюзници.

Междувременно спартанският пълководец Брасид се съюзил с Македония, прекосил цяла Гърция и войската му се озовала при град Амфипол, който снабдявал Атина със сребро от местните рудници. Спартанците обсадили града. В негова помощ тръгнал малкият атински гарнизон на остров Тасос под командването на Тукидид – по-късно велик историк, който след време написал „История на Пелопонеската война“, откъдето познаваме всичките тези събития.

Но Амфипол, без да чака помощ, просто се предал на спартанците. Загубата му била сериозен икономически удар за атиняните, тъй като добивът на сребро бил един от най-важните източници на доходи за града им. Тукидид бил предаден на съд пред Народното събрание. Събранието го сметнало за виновен, че не успял да спаси Амфипол, и го осъдило на изгнание.

През 422 г. пр. Хр. в Атина била сформирана военна експедиция, за да се върне богатият на сребро Амфипол. При града се състояло решителното сражение между атинските и спартанските войски.  Спартанската армия била много по-дисциплинирана, организирана и по-умела в битка от атинската. Но пък атиняните превъзхождали спартанците по воля за борба, а искали и да си отмъстят за многобройните жертви от епидемията. Битката била упорита и жестока. В нея паднали и военачалниците на двете армии – атинянинът Клеон и спартанецът Брасид. Атинската армия била разгромена.

През 421 г. пр. Хр. двете страни, уморени и изтощени от десетгодишната война, се споразумели да сключат мир за 50 години, наречен „Никиев мир“ на името на атинския олигарх Никий, активен негов поддръжник.

Така завършила първата фаза в голямата Пелопонеска война, която фаза била наречена „Архидамовата война“.

След смъртта през 814 г. на Карл Велики – основателя на могъщата империя на франките, престолът бил наследен от сина му Людовик Благочестиви. Той продължил политиката на баща си за укрепване на вътрешния ред във франкската държава. През юли 817 г. в столицата Аахен издал законодателния акт „Подредба на империята“. Сега, независимо от старата франкска традиция, след смъртта на владетеля държавата не трябвало да се разделя на части, а оставала под върховната власт на един император. За свой наследник Людовик провъзгласил най-големия свой син – Лотар, комуто било дадено и правото да управлява империята заедно с баща си. Другите синове получили за управление различни части от държавата, макар да оставали под върховната императорска власт. Провинциите Аквитания, Васкония и Испанската марка се предавали на Пипин I, а Бавария и Каринтия – Людовик ІІ. По-късно на Людовик се родил и друг син – Карл II, а императорът отново преразпределил земята между синовете си, за да има територия и за него.

Това, обаче, предизвикало недоволството на по-големите братя, които, водени от Лотар, започнали война срещу баща си. През 834 г. императорските войски разгромили армията на Лотар. Непокорният син успял да измоли прошка от баща си, но бил лишен от титлата на императорски съвладетел, а неговият дял бил орязан и му останала само Италия.

След смъртта на Людовик I през 840 г. братята започнали да се бият помежду си. В края на краищата, през 843 г. във Вердюн те сключили договор, според който обещали да управляват автономно своите дялове и да не претендират за земи помежду си или за по-голяма власт. Така, всъщност, те разградили на 3 части империята, изградена с толкова усилия от великия им дядо. От тези части по-късно израснали Франция, Италия и Германия.

След смъртта на Лотар през 855 г. земите му били разделени между неговите синове Людовик IIІ (Италия), Лотар II (Лотарингия) и Карл (Прованс). Най-младият син на Людовик I – Карл ІІ Плешиви, се укрепил в северната и западната част на империята. Също така, според договора от 843, към Карл трябвало да премине и Аквитания (дн. Югозападна Франция) като васално владение. Но новият крал на Аквитания, Пипин II, отказал да признае Карл за сюзерен и започнал война срещу него. През 844 г. поддръжниците на Пипин били победени от войските на Карл. Отцепникът сключил споразумение с викингите, които му помогнали да закрепи властта си. Но произволът и грабежите на викингите предизвикли недоволство сред жителите на Аквитания, които се разбунтували срещу Пипин и призовали Карл на помощ. През 848 г. Карл Плешиви установил властта си над Аквитания. Пипин продължил още няколко години да се бие срещу него, но в крайна сметка бил пленен и насила подстриган за монах. Карл назначил управители на Аквитания, които управлявали провинцията от името на малолетния му син Карл Младши. През 860-те години издигнал плътна линия укрепления срещу нападенията на викингите и така успял сериозно да ограничи експанзията им.

Преобладаващото мнозинство от населението на Източно-франкското краство било под властта на петима херцози:  Саксонския, Баварския, Франконския, Швабския и Тюрингския, които признали върховната власт на сина на Людовик I – Людовик II, който получил прякора „Немски“.  Людовик II мечтал да възстанови единството и силата на империята от времето на Карл Велики. Но той не успял да подчини кралствата на своите братя и племенници. По-големите му синове починали малко след неговата смърт и през  882 г. единственият владетел на Източно-Франкското кралство станал Карл ІІІ Дебели.

През 879 г. той наследил и трона в Италия, а през 881 г. бил обявен за император. През 884 г. получил и короната на Западно-Франкското кралство. Така за кратко време империята на наследниците на Карл Велики – Каролингите, отново била обединена под управлението на един владетел.

Но скоро тя била разтърсена от мощното нахлуване на викингите, които през 886 г. стигнали чак до Париж. Това значително подкопало авторитета на Карл Дебели и в края на следващата година той бил свален от трона.

Титлата „император на Запада“ носили още неколцина владетели на Италианското царство (тази титла била премахната през 924 г.), но императорската власт станала абсолютно формална и, всъщност, империята престанала да съществува.

Трите големи държави, формирали се в резултат на разпадането й, били Западно-Франкското, Източно-франкското и Италианското кралство, които продължили самостоятелното си културно и политическо развитие. Най-силно било Източно-Франкското, което било населено предимно с германски народи – затова през първата половина на X-ти век станало известно като кралство Германия. През 962 г. неговият крал Отон I Велики се опитал да възсъздаде отново империята на Карл Велики, завладял Италия и няколко малки феодални владения – след което бил увенчан с императорската корона. Но Западно-Франкското кралство останало независимо и впоследствие започнало да се нарича Франция.

Отон І създал напълно различна държава, която получила названието Свещена Римска империя.

Разпадането на Каролингската империя било следствие не само от алчността и желанието за автокрация на отделните владетели, но и защото обширната държава била много разнородна в етническия си състав. Тогавашно „мултикултурно“ общество не успяло да се осъществи.

Народите на Италия, келтските и германските племена имали съвсем различни традиции, начин на живот и история, говорели разни езици. Латинският език от епохата на Римската империя под влиянието на църквата служел като език на междуетническото общуване – но за обикновените хора бил твърде сложен.

Така с разпадането на Каролингската империя започнало независимото формиране на италианската, френската и германската нация.