Според изследване на Университета в Калифорния, хората изпитват съвсем същите емоции като животните, когато се видят един друг. И хората, и животните възприемат отсрещния като „симпатичен” или пък „опасен”. Има безброй много интересни факти за животните, които са напълно аналогични на човешкото поведение и за които много от нас никога не са знаели.
Ние от екипа на ИскамДаЗнам подбрахме едни от най-интересните такива факти, които ще стоплят сърцето Ви и ще Ви обогатят с нови знания. И нищо чудно след като прочетете тази статия да обикнете животните дори още повече.
1. Морските видри се държат за ръце (разбирайте – лапички) докато спят, за да не бъдат разделени от теченията докато се носят по водната повърхност.
2. В момент на опасност видрите показват бебетата си на хищниците, за да предизвикат съчувствие и по този начин да избегнат атаката.
3. Всяка година катериците засаждат хиляди дървета… защото забравят къде точно са заровили запасите си от жълъди. Колко страхотно е това?
4. Делфините не само си имат свой собствен език, но имат и конкретни имена за всеки един от приятелите си когато се обръщат към някого от тях.
5. Кайрите прекарват целия си живот само с един-единствен партньор. Веднъж щом си намерят половинка, те си построяват дом на някоя скала и остават заедно в него докато са живи.
6. Стридите имат необичайната способност… да сменят пола си. Вземат решението от какъв пол да бъдат спрямо ситуацията – ако срещнат женски екземляр, стават мъжки и обратното. Е, на това му се казва… да имаш право на избор! Макар че… какво ще стане ако двете стриди, от един и същи пол, преминат към срещуположния едновременно. Предполагаме, че по-бързият печели…
7. Морските кончета също остават с един и същи партньор за цял живот. И веднъж щом се съберат, се държат за… опашки постоянно.
8. Понякога мъжките кучнца умишлено оставят женските да спечелят играта, за да могат да ги опознаят по-добре.
9. Кравите се сприятеляват помежду си. И още повече – имат си и най-добри приятели сред себеподобните си. Когато не са заедно са в лошо настроение и дори показват признаци на депресия.
10. Пингвините не само прекарват целия си живот само с един партньор, но прекарват и изключително много време в търсене на идеалното камъче. Да, камъче. Използват го, за да направят на партньора си предложение за един вид брак.
11. Малките пиленца комуникират помежду си още преди да се излюпят. Постигат го чрез специфична система от звуци.
12. Мъничките слончета смучат хобота си, за да се успокояват, съвсем аналогично на начина, по който човешките бебета смучат палците си.
13. Дори и след като порасне и напусне семейната бърлога, мечката гризли ще построи собствена бърлога в близост до тази на майка си.
14. След като бебето-коала стане прекалено едро, за да се събира в торбичката на майка си, тя ще го вземе на гърба си и ще продължи да го носи.
15. Катеричките осиновяват и се грижат за малки катеричета, които са останали сираци.
Открити сребърни монети сочат за съществуването на папеса Йоана – дълго пазена тайна, която Католическата църква категорично отрича и до днес.
След изследването на сребърни монети, австралийски учени смятат, че са намерили доказателства, че папеса Йоана е реална историческа личност.
Всеизвестно е, че всички папи в римокатолическата църква са били мъже. Но така ли е в действителност? Много хора твърдят, че всъщност папа Йоан Англик (855-858 г.) е не мъж, а жена, преоблечена като мъж – въпросната папеса Йоана.
Според преданията рожденото име на папесата било Йохана и била дъщеря на англосаксонски мисионер.
Благодарение на монаха-доминиканец Мартин Опавски и неговата хроника от ХIII в, ние разбираме повече, за това уникално явление в католическата история. В произведението си „Хроника на папи и императори“ той пише, как роденият в Майнц, Йоан Англик е бил папа в продължение на 2 години, 7 месеца и 4 дни.
Мълвата разказва, че папеса Йоана е отведена като момиче в Атина от своя любовник и изкусно предрешена в мъжки одежди. Там тя изучавала различни науки, където показвала истинско майсторство и станала най-добрата. След това в Рим продължила с ученето на хуманитарни науки, превръщайки се в най-добрия учен в града, и сред своите студенти имала много велики учени и слушатели. Папеса Йоана станала прочута със знанията си из цял Рим и вероятно благодарение на това била избрана за папа.
Животът и далеч не бил от най-лесните. Въпреки своите знания, забременявайки от своя любовник, тя не е знаела кога точно ще роди. И за това в историята е говори, че е родила по време на церемония. Раждането се случва в тясна уличка между Колизея и църквата „Св. Климент“, по време на процесията от „Св. Петър“ до Латерана.
Разказва се, че е починала веднага след раждането. Не се знае точно от какво е починала, възможно е да е починала от усложнения при раждането или хората, в процесията да са решили да я накажат, убивайки я с камъни.
Папеса Йоана ражда. Илюстрация, Страсбург 1593 г. Уикипедия.
Освен Мартин Опавски, за този случай пише и Жан де Майи в своята хроника от 13 век:
„Относно определен папа или по-скоро жена папа, която не е вписана в списъка на папите или епископите на Рим, защото е жена, която се преоблякла като мъж и станала, благодарение на характера и талантите си, папски секретар, а след това кардинал и накрая папа. Един ден, докато яздила кон, родила дете. Незабавно, в римско правосъдие, тя била вързана за краката към опашката на коня и влачена и замервана с камъни от хората в продължение на половин левга. И където умряла, там била погребана и на мястото е изписано: „Petre, Pater Patrum, Papisse Prodito Partum“ (Петре, Баща на Бащите, Издай раждането на дете от жената-папа)”
Разбира се, Католическата църква отрича това въобще да се е случвало, папеса Йоана въобще не е съществувала. Наистина е имало жена, която е родила по време на церемонията, но тя е била племенница на папа Урбан VIII.
В началото споменахме, че учени са намерили доказателство в съществуването на тази теория. Това доказателство е символ, намерен от археологът Майкъл Хабихт върху сребърни монети. Това, което е открил Хабихт върху сребърните монети, навежда на мисълта, че папеса Йоана наистина е съществувала.
Авторът на изследването, Хабихт казва пред „Лайв Сайънс“:
„В началото аз също вярвах, че историята на папа Йоан Англик е по-скоро измислица, но след като направих по-задълбочено проучване, вероятността, зад историята да се крие истина, нарасна”.
От едната страна на монетите, които били използвани в Западна Европа по времето на Средновековието, е гравирано името на императорът на франките, а от другата се намира папският монограм.
Археолозите откриват, че върху някои от монетите гравираният монограм принадлежи на папа Йоан VIII, но върху други той е различен и според тях той най-вероятно принадлежи на папа Йоан Англик.
Не знаем истина ли е историята за папеса Йоанна. Но е интересно, че примерно в катедралния събор на Сиена има статуя с надпис „Johannes VIII, femina ex Anglia“ (Йоан VIII, англичанка), през 1276 заменен с „Папа Цахариес“.
Надписи: Илюстрация от Нюрнбергската хроника, 1493 г. – жена с папска корона и дете под надпис Йоан Седми.
Безспорно Илон Мъск е противоречива фигура. Винаги нещо прави, ако не се забърква в скандали, то измисля нови технологии. И не само това, но и има смелостта да ги приложи. Сега ще ви разкажем за неговия поглед в бъдещето, използвайки прогнозите, подбрани от Вuѕіnеѕѕ Іnѕіdеr.
Електрически транспорт.
Бъдещето ще бъде на електричеството. Всеки вид транспорт (освен ракетите), който използваме, ще бъде на основата на електрическата енергия. Мъск не вижда място даже и за хибридите.
След десет години електрическите автомобили ще преобладават в САЩ.
Продължаваме с прогнозите за електрическия транспорт: според милиардера след около десетина години електрическите автомобили в САЩ ще преобладават. На нас ни е ясно какви са мотивите за тази прогноза, все пак той е собственик на Тесла. Обаче самите анализатори са много по-скептични, според тях едва към 2050 г. може да се очаква масовото навлизане на електромобилите.
Бъдещето е на автономните автомобили.
Мъск смята, че само след 20 години автомобилите ще имат автономни функции. И като говорим за автономни функции, нямаме предвид ocнoвнитe бeзпилoтни фyнĸции, а напълно автономни електромобили. От компанията са на мнение, че вече са подготвени за това и в процес на разработка е най-добрият изкуствен интелект, предназначен за електромобили.
Намаляване на работните места заради роботизираните електромобили.
Масовото навлизане на роботизираните електромобили ще окаже влияние на заетостта на хората. Много от шофьорите ще останат без работа и ще е нужна тяхната преквалификация.
Въвеждане на бeзycлoвeн бaзoв дoxoд.
Бeзycлoвният бaзoв дoxoд ще трябва да се въведе за всички. Това означава, че всеки ще получава минимални средства, независимо дали работи или не. (Нека припомним, че вече има няколко такива експеримента.) Въвеждането на базовия доход ще бъде продиктувано от навлизането на все по-голямата автоматизация в живота на хората.
Полет до Марс до 2025 г.
Това е още една прогноза, свързана с компания на Мъск. Не сме и очаквали друго, като собственик на ЅрасеХ. Предстои да видим дали прогнозата му ще се оправдае. Но за сега е ясно, че разработването на ракетата за полет до Марс изостава от програмата. Но и да не забравяме, че в тази надпревара участват и други компании – примерно Воеіng се зарича да изпревари ЅрасеХ. Предстои да видим дали тази прогноза ще бъде осъществена.
Изкуственият интелект като заплаха.
Мъск е противник на изкуственият интелект. Той неведнъж се е изказвал на тази тема, смята, че светът ще пострада с развитието на изкуственият интелект. В своите прогнози Мъск стига до там, че предупреждава за възможността за предизвикване на война от компютрите.
Роботи-убийци.
И тази прогноза е продължение на предната. Според Мъск напълно е възможно да станем свидетели на сцени като от филма за Терминатор. Той се опасява, че изкуственият интелект толкова ще се развие, че ще е способен сам да взема решения за ликвидиране на хора.
Тунелите като средство за транспорт.
Вероятно сте чували за друга „шантава” идея на милиардера – тунелния транспорт. Според него той ще е в основата на бъдещия транспорт в и между градовете. Това както ще освободи улиците от претоварване, така и ще способства за по-бързото придвижване от точка до точка. Всъщност, ако трябва да сме точни, тази идея вече се осъществява: Компанията на Мъск Тhе Воrіng Соmраnу вече изгражда такива тунели в Лос Анджелис.
Появата на киборги.
В недалечно бъдеще предстои появата на киборги, т.е. сливането на човек с технологиите. Да припомним, че вече има такива разработки, а и милиардерът има компания, която работи точно в тази насока: Nеurаlіnk.
Предстои да видим дали тези прогнози ще се осъществят. От една страна можем само да се надяваме Илон Мъск да греши в някой свои предположения. Защото навлизането на изкуственият интелект, цифровизацията, роботите несъмнено ще улеснят живота на хората. Но заедно с това има опасност да се отвори „Кутията на Пандора”.
Островната държава Сингапур, разположена в Югоизточна Азия, за мнозина европейци е нещо далечно и нереално – един от прочутите азиатски икономически „малки тигри“. Но, всъщност, според авторитетни политици и икономисти, Сингапур е образцова държава, която вече живее в XXII-ри век. И почти всички нейни постижения са свързани с името на един човек – бащата на реформите, бившият министър-председател на страната Ли Куан Ю. Той е главният сред създателите на Сингапурското „икономическо чудо“.
Ли Куан Ю. Уикипедия.
Бащата на Ли Куан Ю обичал да посещава хазартни салони. В началото на ХХ-ти век в пристанищното градче Сингапур те били на всеки ъгъл. Хазартният китаец проигравал всичко, веднъж дори загубил семейната каучукова плантация – а каучукът по онези места бил със същото значение, каквото има пшеницата в Европа.
Роденият през 1923 г. Ли Куан Ю си обещал, че никога няма да бъде като баща си. Старателното момче спазило своето обещание – завършило с отличие колеж, а след това и Кембридж. После Ли Куан Ю се завърнал в родината си и започнал да работи в адвокатска кантора.
Младият човек изобщо не приличал на баща си. Той бил въплъщение на силна воля, прагматизъм и привърженост към националните традиции. Ли Куан Ю влязъл в партията „Народно действие“, 5 години по-късно станал неин генерален секретар, а след още 5 – премиер на Сингапур.
Мнозина смятали, че младия адвокат ще изгради социална държава, което е естествено за азиатските страни. Но историята направила избор вместо него – през 1965 г. Сингапур, който дотогава бил член на Федерация Малайзия, получил независимост. Ръководителят на правителството трябвало да се справя едновременно с много въпроси – от водоснабдяването до избора на политическа система. Ли Куан Ю решил блестящо всички проблеми и извел страната си „от Третия свят в Първия“ – както гласи известната фраза.
Разказва се следната легенда за начина, по който сингапурските власти поканили финансовите „акули“. Твърди се, че те обяснили нещата така на английските финансисти, като използвали глобуса:
– Началото на финансовия свят е в Цюрих, където банките отварят в 9.00 ч. сутринта. Банките на Франкфурт отварят по-късно. Банките в Лондон – още по-късно. Следобед банките в Цюрих вече затварят, след тях банките във Франкфурт и Лондон. По това време банките в Ню Йорк все още работят. По тази схема Лондон пренасочва финансовите потоци към Ню Йорк. Следобед банките в Ню Йорк затварят, но дотогава ще прехвърлят финансовите потоци към Сан Франциско. А след това и банките в Сан Франциско прекратяват работа. По този начин, до 9.00 ч. швейцарско време, когато отварят банките в Цюрих – във финансовия свят не се случва нищо! Но, ако поставим Сингапур по средата, той ще може да поеме финансовите потоци от Сан Франциско. След като затворят банките в Сингапур, финансовите потоци ще си отидат отново в Цюрих. Според тази схема, в света ще има глобална денонощна банкова услуга.
През 1960-те години най-мощните финансови корпорации отворили офиси в Сингапур. След като получил приток на пари, Ли Куан Ю се заел най-вече с борба срещу корупцията и престъпността. Той обяснил това с факта, че Сингапур няма природни богатства – затова неговите богатства щели да бъдат прозрачност на доходите и високо ниво на сигурност. Войната била на живот и смърт: Ли Куан Ю направил всичко, за да утвърди върховенството на закона. Той вкарал в затвора дори най-близкия си приятел, обвинен в корупция.
Когато попитали министър-председателя как да започнат реформи, той отговорил: „Първо вкарайте в затвора трима свои приятели. Те знаят за какво – и вие знаете за какво“. Подобни уникални мерки бързо унищожили корупцията в Сингапур.
С онези, които не искали да живеят честно, постъпили така, както с министъра на социалното развитие, заловен с подкуп в размер на 315 хиляди долара. Преди да го предаде на прокуратурата, министър-председателят поговорил с него на четири очи. След това министърът се прибрал у дома си и се самоубил.
В интерес на истината, не всички приветстват методите, с които Ли Куан Ю превърнал страната си в процъфтяваща и подредена държава. В какво ли не го обвинявали? Най-вече в пренебрегване на т. нар. „демократични ценности“. Вярно, че в областта на свободата на словото в Сингапур има какво да се желае – всеки журналист, писател или издание, които критикуват правителството или неговия политически курс, подлежат на арест или закриване. Чуждестранните журналисти не правят изключение: когато един от британците, живеещи в Сингапур, написал книга с обвинения срещу Ли Куан Ю, незабавно бил осъден и вкаран в затвора.
В Сингапур зачитането на закона е истинска мания. В страната са забранени много неща, на които други страни дори не обръщат внимание. Например: дъвката – замърсявала града, а птиците я гълтали и умирали. Също и графитите. След като американски тийнейджър нарисувал нещо върху стена, незабавно бил арестуван, наказан с десет удара с пръчка по петите и веднага депортиран. На носилка – защото горкият не можел да ходи. Когато международните „правозащитни“ организации започнали да сипят дежурните си обвинения, властите в Сингапур отговорили: „Законът е еднакъв за всички, включително за туристите“.
Веднъж Ли Куан Ю, в интервю за вестник, казал следното:
„Вие се нуждаете преди всичко от стабилност, яснота и сигурност. Демокрацията не е ефективна в условията на хаос. Чували ли сте английския израз – „Закон и ред“? Законът не ще работи, ако няма ред. “
Остава само да напомним, че днес Сингапур заема едно най-ниските места по отношение на безработицата – и едно от най-високите по отношение на доходите, образованието и медицинските стандарти. Защото там спазват стария принцип: „Закон и ред!“
8 неочаквани правила, които трябва да следваме когато се храним в чужда държава
Знаехте ли, че някои основни правила и традиции, които ние смятаме за нормални и правилни, могат да бъдат забранени или възприети като проява на неуважение в някои държави?
За нас е съвсем в реда на нещата да посоляваме храната си, да добавяме черен пипер и дори не осъзнаваме, че това е наистина обидно действие в някои страни. В настоящата статия ние от екипа на ИскамДаЗнам ще Ви представим неща, които категорично да вземете под внимание когато пътувате в чужбина.
Открихме някои наистина странни и необикновени чужди традиции по време на хранене, с които всеки един от нас би могъл да се сблъска докато е в чужбина.
1. Чаша, която е само наполовина пълна с чай, е предназначена единствено за гостите, които са добре дошли в Дубай и Казахстан
В Дубай и Казахстан чаят се налива само до половината, дори и по-малко в чашата, за да не се чувстват гостите сякаш домакините ги чакат всеки момент да си тръгнат. Наливайки до половината на чашата, домакинът иска да разберете, че би искал приятният Ви разговор да продължи по-дълго. Ако пък Ви се поднесе пълна до горе чаша с чай…е, това със сигурност означава, че е време да си ходите вкъщи.
2. Чист чайник в Китай се възприема като… чайник без душа
В Китай хората не мият чайниците с препарат за съдове. Мият се с вода или специално предназначен за целта… пясък. Плаката, която е образува в резултата на това, се счита за душата на чая и именно поради тази причина е абсолютно забранено да я „убивате” с различни препарати.
3. Ако в Италия поискате допълнително сирене или кашкавал – със сигурност много ще засегнете готвача
Не бихме могли да си представим пастата или пицата без допълнително сирене или кашкавал. И въпреки че италианците обожават тези продукти – по-добре не си позволявайте да искате допълнително от тях. Много вероятно е да обидите готвача, защото за него това ще е сигурен знак, че не Ви харесва храната, която е приготвил за Вас, тъй като искате да я промените.
4. Не искайте сол или черен пипер в Португалия и Египет
Ако поискате черен пипер или сол в някоя от тези държави, ще нараните чувствата на този, който е приготвил храната Ви. Работата е там, че това е ясно послание към готвача, че храната не е достатъчно вкусна и Вие чувствате необходимост да „довършите” работата му.
5. Не смейте да използвате вилици по време на престоя си в Тайланд
Вилицата е съвсем обикновен прибор, с помощта на който ние консумираме различни ястия. В Тайланд обаче използването на вилица се счита за проява на лош вкус, дори лошо възпитание. Разрешено Ви е да избутвате храната в лъжицата си, използвайки вилица, но дотам се простира приложението на въпросната вилица. Точка.
6. Хареса ли Ви ястието? Ако сте в Китай – недейте да изяждате абсолютно всичко от чинията си.
Ако ни допадне дадено ястие, за нас е съвсем нормално да не оставим нищо от него в чинията – по този начин показваме колко вкусно ни е било. В Китай обаче е проява на много лошо възпитание изцяло да опразните чинията си. Празните чинии говорят на домакините, че не са Ви сипали достатъчно храна, следователно са Ви оставили гладни. Така, че – ако искате да направите комплимент на домакините си или готвача за прекрасната храна – препоръчваме Ви да оставите малко от нея в чинията си.
7. Чаеният етикет във Великобритания
Почти всички хора знаят за британската традиция точно в 17:00ч. да се сервира чай. Но не много хора са наясно как точно великобританците обичат да пият чая си. Първо – всеки един от тях добавя прясно мляко в чая. Второ – предпочитат чая си охладен, а не горещ. И трето – когато чаят се разбърква, това трябва да се прави много лекичко и тихо, в средата на чашата, за да не се удря лъжичката в стените й и да издава излишен шум.
8. Бъдете много внимателни с пръчиците за хранене по време на престоя си в Япония
В Страната на изгряващото слънце не се препоръчва да поставяте пръчиците си за хранене във вертикално положение. Както гласи традицията, японците ги позиционират по този начин… единствено на погребения. Ако си позволите да ги оставите прави в ресторант, то бъдете убедени, че ще обидите собственика.
Днес двуглавият орел най-често се асоциира като символ на Руската федерация – но, по принцип, двуглавите орли в различни родови и държавни гербове далеч не са редки.
Още през XIII-ти век те се появяват в емблемите на Савойските и Вюрцбургските графове, върху баварските монети, познати са още в хералдиката на Холандия и балканските страни.
В началото на ХV-ти век император Сигизмунд I поставя двуглавия орел в герба на Свещената Римска империя, а след нейното окончателно премахване през 1806 г. този символ се превръща в герб на Австрия (до 1919 г.). Сега Сърбия и Албания също имат двуглав орел в гербовете си.
Той е включен до ден-днешен и в гербовете на потомците на византийските императори. Въобще, всички двуглави орли без изключение водят родословието си от своя византийски прадядо.
Как двуглавият орел се появил във Византия? През 326 г. императорът на Римската империя Константин Велики взел двуглавия орел за свой личен символ. През 330 г. той прехвърля столицата на империята в Константинопол, а оттам и орелът с две глави се превръща в общоримска емблема, символизирайки Източната и Западната част на империята. След като Западната Римска империя прекратила своето съществуване през 476 г. двуглавият орел останал герб на Византия.
Но, по принцип, около най-първоначалната поява на двуглавия орел като символ все още има доста неясноти. Известно е например, че той бил изобразяван в държавата на хетите, съперник на Древен Египет. Срещал се сред различни племенни и държавни образувания в Мала Азия през второто хилядолетие преди Христа.
През VI в. пр. Хр., както свидетелстват археолозите двуглав орел е откриван в разкопки на територията на Мидия, източно от бившето хетско царство.
През 1472 г. последната княгиня на изчезналата в 1453 г. Византия – София Палеолог, се омъжила за Великия московски княз Иван ІІІ. Като наследство тя донесла в Русия древната емблема на Византийската империя – двуглавия орел. Великата православна империя сякаш предавала щафетата на също православната, формираща се тогава голяма руска нация.
Гербът на Палеолозите
София Палеолог е баба на първия руски цар – Иван ІV Грозни. Но фигурата на самия Иван III Василевич, който завършил обединяването на руските земи в една държава, до-днешен си остава недооценена от историците. А за своята епоха той бил сравним по мащаб на резултатите от своята дейност с Петър Велики. Едно от най-славните дела на Иван III била руската безкръвна победа над татарите през 1480 г. след известното „стояние на река Угра“ – когато татарите не посмяват да влязат в битка с руската армия и безславно побягват в своите степи. Пълното юридическо и фактическо освобождаване на Русия от остатъците на зависимостта от Златната орда било белязано с появата на византийския, а сега вече руски, двуглав орел върху кремълската Спаска кула.
През 1497 г. двуглавият орел се появил официално върху двустранния военен печат на Русия. На лицевата му страна бил гербът на Московското княжество – конникът, убиващ змей (официално наречен „Свети Георги“ през 1730 г.), а на обратната страна – византийският символ.
Гербът на Руската Федерация. Уикипедия.
В продължение на почти петстотин години образът на орела върху руския герб се променил няколко пъти. На печатите той продължил да се използва до октомврйския преврат през 1917 г. Орлите от Кремълските кули били снети през 1935 г.
На 30 ноември 1993 г. с указ на президента на Руската федерация Б. Н. Елцин двуглавият орел отново бил върнат върху държавния герб.
Византийската империя била евразийска държава – в нея живеели гърци, арменци, евреи, славяни и други народи. Орелът в нейния герб с двете си глави, гледащи към Запада и Изтока, символизирал единството на тези два принципа. По този начин тази емблема била крайно подходяща за Русия, която винаги била многонационална държава, обединяваща под една емблема народи на Европа и Азия.
Така двуглавият орел се превърнал в символ на историческата приемственост в православните културни и държавни традиции.
Живеем във времето на информационната експлозия. Количеството на информацията, която е на разположение в днешно време нараства със скоростта на лавина. И понякога изглежда, че този процес ще е безкраен. Но това не е всичко – когато получаваме нова информация, светогледът ни също се променя. И хлебарките вече не са в състояние да преживеят ядрена експлозия, синият кит вече не е най-голямото живо същество на планетата.
Ние от екипа на ИскамДаЗнам подбрахме шест факта, които вероятно сте учили в училище. Вероятно е и никога да не сте се съмнявали в нито един от тях… до този момент. Да, защото тези факти са, оказва се, само мит.
Синият кит е най-голямото живо същество на Земята
Най-вероятно в часовете по биология са Ви казали, че синият кит е абсолютният рекордьор когато става дума за най-големите същества на света. Вярно е, че е най-големият бозайник. Може да достигне дължина над 30 метра, а сърцето на възрастен екземпляр тежи около еди тон.
Ако обаче вземем под внимание всички живи същества на планетата, има нещо което е много, много по-голямо от синия кит. И това е гъба, която се нарича Armillaria ostoyae. Тя заема площ от почти 10,36 кв. км. в Националната гора на Мальов, щата Орегон, САЩ. Нарекли са я Чудовището от Орегон, защото задушава корените на дърветата и буквално ги убива.
2. Хлебарките могат да оцелеят при ядрена експлозия
Хлебарките са едни от най-издръжливите същества на планетата. Могат да оцелеят без храна много дълго време и дори са в състояние да живеят без глава в рамките на цели две седмици! Изглежда, че дори и ядрената експлозия не би била особена заплаха за тях. Учените Мери Рос и Д.Г. Кохран обаче решили да проверят тази хипотеза през далечната 1963-та, изучавайки ефектите от радиацията върху хлебарките в лабораторни условия.
Оказва се, че хлебарките ще са първите живи същества, които ще загинат при ядрена експлозия. Дозата от 6,400r. убила 93% от хлебарките по време на експеримента. Разбира се, тази доза е повече от десет пъти по-висока от дозата, на която един човек може да издържи (500r.), но самият факт, че тези противни същества не са всесилни все пак ни дава някаква надежда.
3. Простудата не е най-разпространената болест на Земята
Изглежда, че няма някой, който да е имунизиран срещу настинката, особено когато времето е студено. Има обаче едно заболяване, което е още по-често срещано и не зависи от това дали е топло или студено. Говорим за кариесите. На първо четене изглеждат безобидни, но имат способността в огромна степен да засегнат здравето на човек.
Според задълбочено изследване, проведено под ръководството на У. Марсинис от Университета Куин Мери в Лондон, именно кариесите могат да се превърнат в бич за модерното общество.
Оказва се, че 2,5 милиарда възрастни и 621 милиона деца по света се изправят през такива проблеми и това категорично е много добра причина спазването на отлична орална хигиена и профилактичните прегледи при зъболекаря да се превърнат в нещо задължително за всеки човек.
4. Черно-бялата окраска на зебрите ги предпазва от хищниците
Години наред биолозите са търсили отговор на въпроса защо зебрите имат райета и за това има множество теории. Според първата от тях, райетата объркват хищниците по време на атака и служат като камуфлаж за зебрите. Според втората, всяка зебра си има своя, уникална окраска и това помага на животните да се различават едно от друго. Според третата теория – кръвосмучещите насекоми хапят зебрите по-малко благодарение на райетата им.
Учени от Университета в Калифорния провели изследване, в което търсили връзката между райетата на зебрите и местообитанието им. Оказва се, че колкото по-висока е средната температура, толкова по-ярки и широки са райетата на зебрите. В същото време, окраската им става по-бледа на по-студените места.
Причината за това се корени във факта, че черните и белите райета се нагряват по различен начин – тази окраска помага за правилната терморегулация на зебрите.
5. Египетските пирамиди са най-големите на света
Всички помним как в училище са ни казвали, че най-голямата пирамида на света– пирамидата в Гиза, се намира в Египет. Да, действително тя се намира там, но далеч не е най-голямата на планетата.
Най-голямата пирамида на Земята е била построена в Мексико. Нарича се Великата пирамида на Чолула, още известна като Тлачихуалтепетъл, и надвишава обема на Великата пирамида в Гиза почти двойно, а основата й е четири пъти по-голяма от тази на пирамидата в Египет.
На 4 октомври 1363 г., според китайски историци и хронисти, завършила най-голямата морска битка в световната история – ако се измерва по брой на участниците и продължителност във времето. По-точно казано, това била езерна битка, защото се състояла в най-голямото езеро на Китай – Поянг, което има площ от над 3 хиляди квадратни километра. За да са точни, днес историците използват за нея определението „водна“ или „езерна битка“.
Сражението продължило повече от два месеца. В него участвали флотилиите на двама претенденти за китайския трон – бившия рибар Чен-ю Лян и бившия селянин Чжу-юан Чжан. Интересното е, че битката се провела в разгара на националноосвободителната борба срещу монголските завоеватели – а Чен-ю Лян и Чжу-юан Чжан били лидерите на тази борба. Но, както често се случва, след първите успехи и освобождаването на огромни територии в южната част на страната, между съратниците започнала борба за власт, която довела до кървава вътрешна война и ги накарала да забравят за монголите.
Чжу-юан Чжан
Сражението било предшествано от дълга, но неуспешна обсада, проведена от армията и флотата на Чън-ю Лян срещу град Хунду на брега на езерото Поянху, където се били укрепили поддръжниците на Чжу-юан. По време на тази обсада войските на Чън-ю загубили около 50 хиляди убити, ранени и болни от общо 650-хилядната армия. Останалите били изтощени и страдали от недостиг на храна, което изиграло важна роля в бъдещата битка.
Чжу-юан, 1-ви император на династията Мин. Уикипедия.
В края на юли 1363 г. флотът на Чжу-юан дошъл на помощ на гарнизона на Хунду. Това били (според китайските хроники) почти 1000 ветроходно-гребни кораби с общ брой на екипажите 250 хиляди души. Виждайки приближаването на врага, Чън-ю също качил почти цялата си армия на кораби и се отправил насреща му.
По този начин броят на войниците и моряците на неговите кораби надхвърлял половин милион души, а общият брой на участниците в битката достигнал 750 хиляди.
Ако се вярва на китайските летописи, на този фон прочутите морски сражения при Лепанто, Трафалгар, Наварин, Ютланд, Цушима изглеждат като дребни схватки.
Самите кораби били огромни, по стандартите на онази епоха, 3-4 палубни „плаващи крепости“ с високи стрелкови кули, в които се помещавали стрелци с лъкове и арбалети, също и артилеристи, които използвали главно гърнета със запалителна смес. Екипажът на такава джонка достигал 2 хиляди души.
Флотът на Чен-ю се сражавал под червени знамена, а корабите му също били боядисани в червено. Флотът на Чжу-юан се състоял от по-малки, но по-маневрени, предимно двупалубни кораби, боядисани в бяло, които широко използвали запалителни оръжия. Много от тях били оборудвани с „мо-най чи“ – дълги греди, закрепени към мачтите, на чиито краища висели тръстикови кошове, напълнени с горима смес. Когато се приближавали към вражески кораб, гредата с помощта на въжета се насочвала към него, кошът се възпламенявал със запалителни стрели и падал на противниковата палуба, причинявайки пожар.
С помощта на тези устройства, както и чрез огнени ракети, ръчни гранати (гърнета) и запалителни кораби, моряците на Чжу-юан още първия ден от битката – 1 август 1363 г., успели да изгорят няколко вражески кораба.
После схватките били почти ежедневни. Понякога се стигало до абордаж, когато отделни кораби преминавали от ръце в ръце. Според китайския историк У Хан, кулминацията на битката била на 30 август, когато флотът на Чен-ю загубил няколко десетки кораба и 60 хиляди бойци, а на корабите на Чжу-юан били убити 7 хиляди души.
Хората на Чен-ю слабеели от глад, защото бързоходните джонки на Чжу-юан обикаляли езерото и блокирали доставката на храна, като пленявали транспортните кораби. В края на септември няколко кораба на Чен-ю се предали, но останалите продължили да се бият, макар да останали съвсем малко и резултатът от битката вече бил ясен.
Накрая, на 4 октомври, докато гледал от прозореца на каютата си, Чен-ю бил улучен в лицето от арбалетна стрела и умрял същия ден.
Това послужило като сигнал за предаването на останалите кораби от неговия флот. Най-голямата битка по вода, в която загинали няколкостотин хиляди души, приключила, отбелязвайки края на гражданската война. Всички анти-монголски сили на Китай се обединили под командването на Чжу-юан, който през 1368 г. се обявил за император и така основал прочутата китайска династия Мин, управлявала Китай чак до 1644 г.
Създадена около 1500 г., полската „крилата хусария“ достигнала своя разцвет през XVII-ти век. В хода на многобройни сражения, където великите полски победи били извоювани чрез решаващата намеса на „крилатите хусари“, те били признати за най-добрата кавалерия на всички времена. Такива били сраженията против шведите при Кокенхауз (1601), Кирхолм (1605) и Тшчанка (1629), срещу турците при Хотин (1621), против кримските татари при Мартинов (1624) и Охматов (1644).
През втората половина на ХVІІ-ги век в процентно отношение хусарията в полско-литовската армия намаляла, но и в този период съкрушителните атаки на „крилатите“ бронирани воини неведнъж решавали изхода на битките – най-вече срещу турско-татарските пълчища, както било при Хотин (за втори път, 1673), Лвов (1675) и Виена (1683).
Основната тактическа единица на хусарията през XVII-ти век била „хоругва“ или „хоронгва“, която наброявала между 100 и 200 бойци.
Полски крилат хусар. Уикипедия.
През XVII-ти век цялата полско-литовска кавалерия била организирана в полкове, всеки от които включвал от няколко до няколко десетки хоругви, включително една или повече хусарски, както и обикновени (наричани още „панцерни“). Така, например, в битката при Виена през 1683 г. „коронната“ кавалерия се състояла от 13 полка.
Най-силен винаги бил кралският полк, който през 1683 г. включвал 11 хусарски хоругви (общо 1455 бойци) и 10 панцерни (1179 кавалеристи).
През XVII век. броят на хусарските хоругви в армията бил доста променлив. В битката срещу турците при Хотин през 1621 г. в 28-хилядната полско-литовска армии имало 53 хусарски хоругви (повече от 8000 кавалеристи). Но в похода на крал Ян Собески през 1683 г. към Виена коронната кавалерия включвала, освен обикновената конница, 25 хусарски хоругви с общо 3 227 бойци.
Като елит на полско-литовската армия, хусарията се отличавала със солидното си защитно въоръжение. Всеки „крилат хусар“ притежавал стоманен полудоспех, състоящ се от кована нагръдна броня (кираса), нашийник, нараменници, налакътници и наколенници.
Нагръдната броня, с тегло около 6-7 кг, се състояла от пластини с дебелина от 5 до 8 мм в най-дебелата част, покриващи гърдите (отначало, при формирането на хусарията, и гърба), и 3-5 броя по-тънки (3 мм) пластини, защитаващи долната част на тялото. Общото тегло на полската хусарска броня било много по-малко от това на броните на средновековните рицари, най-леките от които тежали 25 кг, а най-тежките – 60 кг.
Хусарите се стремели още повече да облекчат защитното си въоръжение и до края на ХVІІ-ти век на практика изоставили нараменниците, а кирасата останала само отпред и се закрепвала с кръстосани кожени колани. Такива облекчени версии на бронята тежали общо само 7-8 кг.
За защита на главата хусарите използвали различни видове стоманени шлемове, най-характерен от които бил „шишак“ с наносник (предпазител за носа), козирка, набузници и навратник (предпазител за врата). Този шлем идва от Изтока, а през Полша и Унгария се разпространява в Западна Европа, където става известен като „папенхаймер“ – по прякора на кирасирите на известният имперски генерал от Тридесетгодишната война (1618-1648) Готфрид фон Папенхайм. Освен заострените на върха шишаки, хусарията използвала и шлемове с нисък плосък гребен, а също и кожени каски.
Върху доспехите си всички хусари носели животински кожи и ги закопчавали с ключалка на лявото рамо. По-бедните използвали вълчи кожи, а някои и мечешки. Заможните шляхтичи в хусарията се намятали с кожи от рисове, леопарди, снежни барсове, тигри и лъвове.
Най-специфичният детайл в бойното снаряжение на хусарите били прочутите „криле“. За техния произход има различни версии. Най-вероятната е, че произхождат от известния унгарски щит „тарч“, който се носел на лявото рамо и имал специфична асиметрична форма, напомняща голямо крило на птица. Отначало хусарите носели тарчове, при това украсени с различни пера – от орли, соколи и ястреби. Когато тарчът постепенно излязъл от употреба, той със своята перната украса вече се бил превърнал в символ на ранната хусария. От щита се отказали, но перата запазили. Първоначално ги закрепвали към гърба на кирасата. Но когато от нея оставили само предната част, ги поставили върху задния лък на седлото. Рамките на „крилете“ изработвали от дърво, а оперението – от истински пера на орли, лешояди или соколи (по-рядко от пера на гъски, боядисани като орлови).
Издигайки се над главата на ездача, тези криле сякаш увеличавали ръста му, което създавало определено психологическо въздействие върху противника. То се засилвало от шумовия ефект, който предизвиквали по време на атаката, като подплашвали конете на противника. Цялостният психологически ефект се постигал още и от вида на животинските кожи, които се развявали зад гърбовете на атакуващите хусари, и от флаговете на дългите им около 5 метра пики, които се ветреели от насрещните въздушни потоци.
Личното оръжие на хусарите било доста разнообразно. За нанасяне на първия удар в стремителната конна атака се използвала дълга 5-6 метра пика, куха отвътре, насмолена и увита в ремък от сурова кожа. Тя била с около 1.5 м по-дълга от копието на средновековния рицар, но много по-лека. Към пиката се прикрепвал флаг с цветовете на съответната хоругва, дълъг около метър и половина. Пиката лесно пробивала вражеската броня, но при това обикновено се чупела, след което хусарят продължавал боя с хладно оръжие с промушващо, сечащо и ударно действие. За целта използвали „концеж“ – прав меч за мушкане с триъгълно сечение и дължина до 1.8 м, който лесно пробивал вражеската броня. Хусарите имали и специална брадвичка – „чекан“ или „клевец“, която също можела да пробива шлемовете и броните на врага.
Но любимото оръжие на хусаря била сабята, задължителен атрибут и обект на гордост за всеки полски благородник – шляхтич.
Огнестрелното оръжие на хусаря обикновено се състояло от два пистолета с колесен запалващ механизъм (подобен на някои от съвременните запалки).
Най-големият боен кораб в света през Втората световна война – японският линеен кораб „Ямато“, бил заложен за строеж на 4 ноември 1937 г. в корабостроителницата в Куре, префектура Хирошима. Официално влязъл в строя на 16 декември 1941 г. Пълното му водоизместване било над 72 хиляди тона.
Като флагман на японския флот, „Ямато“ официално участвал в известното сражение при атола Мидуей на 4-6 юни 1942 г., но всъщност там нямал сблъсъци с врага, понеже бил на 300 мили зад японските самолетоносачи, които изнесли главната тежест на битката.
„Ямато“ по време на изпитания през 1941 година. Уикипедия.
На 25 декември 1943 г. „Ямато“ бил улучен с торпедо (маса на заряда 270 килограма) от американската подводница Skate и поел 3000 тона вода.
През юни 1944 г. „Ямато“ участвал в битка във Филипинско море. Морското съединение, което включвало неговия еднотипен „близнак“ „Мусаши“ и редица други тежки кораби, действало пред фронта на японските самолетоносачи. На 19 юни „Ямато“ за пръв път открил огън в бойна ситуация, но по-късно се оказало, че е стрелял по японски самолети.
Японското командване пазело линейните си кораби за евентуално генерално сражение с американския флот. Но войната в Тихия океан се разпаднала на малки, изтощителни схватки, в които силите на японския флот се топели, а най-мощните му линейни кораби оставали извън активните бойни зони. Затова сред Императорския военноморски флот се развил скептицизъм по отношение на тези кораби и се появила поговорката: „Има три най-големи и най-безполезни неща в света – египетските пирамиди, Великата китайска стена и линейният кораб „Ямато“.
През октомври 1944 г. най-после японските супер-линкори били хвърлени в сериозна битка. Американците започнали десант на Филипините и се появил риск да разрушат имперския защитен периметър, като откъснат Япония от основните източници на суровини и нефт. Залозите били твърде високи и японското командване решило да влезе в генерално сражение. Планът „Се-Го“, по който трябвало да се развие битката, бил съставен талантливо и високопрофесионално. Тъй като японските самолетоносачи по това време вече претърпели сериозни загуби и понесли тежки повреди, главната роля била отредена на големите линейни кораби.
Японската Северна група, която включвала малкото оцелели самолетоносачи, трябвало да играе ролята на стръв за 38-мо Оперативно съединение, което то било основната ударна сила на американския флот. А главната атака срещу американските десантни кораби се предвиждало да бъде извършена от 1-во Диверсионно съединение на вице-адмирал Курита. В състава му влизали 5 линейни кораба, включително „Ямато“ и „Мусаши“, 10 тежки и 2 леки крайцера, както и 15 ескадрени миноносци.
На 22 октомври 1-во Диверсионно съединение излязло в открито море и още на другия ден било нападнато от американски подводници, които потопили два тежки крайцера. Сутринта на 24 октомври в морето Сибуян започнали масови атаки от американската палубна авиация. Главната цел на американците бил „Мусаши“. След като го улучили около 20 торпеда и също толкова бомби, линкорът се преобърнал и потънал.
Въпреки загубата му, съединението на Курита оставало напълно боеспособно, тъй като останалите линейни кораби не получили сериозни повреди. Американският командващ обаче надценил постиженията на своите пилоти, които съобщавали за потопяване на много японски бойни кораби, и решил, че групата на Курита вече не представлява опасност.
В това време Курита спокойно и с висока скорост форсирал неохранявания пролив Сан Бернардино и навлязъл в залива Лейте. Около 6.45 ч. японците открили американските кораби – 6 ескортни самолетоносача, 3 есминеца и 4 ескортни миноносци.
„Ямато“, който бил флагманът на японската формация, за пръв път открил огън по надводен противник от дистанция 27 километра. Залповете били насочени срещу самолетоносача „Уайт Плейнс“, като японските артилеристи сметнали, че са го улучили. През следващите три часа японските кораби обстрелвали многобройни цели и смятали, че са потопили няколко американски самолетоносача и крайцери (американците, всъщност, не разполагали с нито един крайцер). Стрелбата се затруднявала от периодичен силен дъжд и американските димни завеси.
Японският фронт се разтеглил и Курита загубил контрол над битката. В 10.20 часа неговото съединение излязло от боя и легнало в обратен курс – макар пътят към залива Лейте, където се били струпали беззащитните американски транспортни кораби, да бил открит.
Загубите на американците в сражението в залива Лейте съставили 1 ескортен самолетоносач, 2 ескадрени миноносци и 1 ескортен миноносец. Японците пропуснали шанса си, като загубили финалния бой с резултат 1:3 (потопили 1 един самолетоносач, но загубили 3 тежки крайцера). Самолетите с бомби и торпеда се оказали по-силни и от най-мощната артилерия.
„Ямато“ се върнал при родните брегове едва на 22 ноември 1944 г. и веднага започнали ремонт и модернизация, които завършили през януари 1945 г. и се оказали последни за него.
Междувременно войната се преместила към бреговете на Япония. „Ямато“ бил изпратен на самоубийствена мисия без никакво авиационно прикритие със задача „да атакува и унищожава вражеските кораби“ – а ако не може да се върне в базата, да заседне на плитчините при остров Окинава и да поддържа сухопътните части с артилерийски огън.
На 7 април сутринта започнала последната му битка. Преди това офицерите заповядали на целия екипаж да пие по чаша саке, каквато била традицията на бойците „камикадзе“, изпращани в самоубийствени мисии.
„Ямато“ и малобройният му ескорт били атакувани от 227 американски палубни самолета. Линкорът получил 10 попадения от торпеда и 13 от бомби.
В 14.30 ч. се взривил носовият погреб на артилерията от главния калибър и корабът потънал. Загинали 3063 моряци, спасили се 269. Загубите на американците били 10 самолета и 12 пилота.
Линкорът „Ямато“ е най-големият кораб в историята, потопен в хода на бойни действия.
В историята съществуват много митове, създавани целенасочено и съзнателно с определени политико-идеологически цели – или пък възникващи чисто и просто поради незнание, недостатъчна информация и обикновени заблуди.
Един от най-вкоренените митове е този за „жестоките колонизатори“ и „добрите туземци“. Като пример за тази митология е най-добре просто да разгледаме какво в действителност са представлявали ацтеките, чиято „култура“ била унищожена от испанските конкистадори.
И така, каква „култура“ заварват испанците, когато пристигат в Мексико? Там пред очите на Ернандо Кортес и спътниците му се разкрили най-жестоките жертвоприношения в цялата история на човечеството.
Жертвите, които ацтеките принасяли на боговете, били два вида – сънародници и пленници от съседните племена. За да се наберат такива роби, се водели специални войни, които завършвали след пленяването на необходимия брой хора. Освен това, на жертвения олтар били заколвани длъжници и затворници. Проститутките също били жертвани в чест на богинята на похотта и секса Тласолтеотл. През периодите на продължителна суша мнозина ацтеки били принудени да продават децата си в робство, като цената на дете била 400 царевични кочана. Децата, които не работели добре, също били използвани за жертвоприношения.
Така, например, празникът „Тошкатл“ в чест на бога Тескатлипоки се провеждал за възхвала на събраната реколта. Една година преди тържеството бил избиран млад, красив младеж, обикновено сред заловените пленници, който трябвало да бъде почитан цялата следваща година като бог. В деня на празника го качвали на върха на жертвената пирамида и го просвали върху дълъг камък. Там се извършвала ритуалната церемония – с нож от обсидиан жреците разпаряли гърдите му, бързо изтръгвали туптящото сърце, показвали го на все още живия младеж, а после захвърляли трупа сред тълпата, където отрязвали главата му. Започвало тържество, по време на което изяждали месото на жертвата и танцували. Самото сърце било нарязвано на парчета и изяждано от жреците като особен деликатес.
При други празници от месото на жертвите приготвяли различни ястия за жреците и знатните ацтеки. Най-често го запичали с царевица. Рецептата за едно от ястията с човешко месо се е запазила в хрониките. Това е супата „позоле“, която се готвела специално за императора с месо от бедрото на жертвата.
Костите на убитите по този начин хора се използвали за направа на инструменти, оръжия, битови предмети. Историците смятат, че всяка година в Теночтитлан – днешния град Мексико, били принасяни в жертва чрез разпаряне на гърдите и изтръгване на сърцето около 250 хиляди души.
Най-масовото от известните жертвоприношения било извършено в чест на приключването на строежа на Великата пирамида в Теночтитлан. Този храм бил строен много години, а през 1487 г. бил окончателно завършен. По време на празника, който продължил 4 дни, летописите съобщават, че били изтръгнати сърцата на 84 хиляди души. В интерес на истината, някои историци се съмняват в това количество, като сочат, че просто физически не е било възможно за такова кратко време да се изтръгнат сърцата на толкова много хора. Така или иначе, едно е сигурно: количеството на жертвите било огромно.
Един от най-страшните ацтекски ритуали се провеждал в чест на богинята на царевицата Чикомекоатъл (Шилонен). За жертва избирали младо момиче, все още дете – на около 12-13 години. След продължителни церемонии качвали момичето върху жертвената пирамида, просвали я върху каменна маса и отрязвали главата й. Жрециите събирали бликащата кръв в легени и пръскали тълпата с нея. След това одирали кожата на детето и един от жреците я нахлузвал върху себе си. После танцувал, доколкото му позволявала лепкавата от кръв кожа, която постепенно се свивала. Ритуалът е подробно описан от Джеймс Фрейзър в неговата прочута книга „Златната клонка“.
Още по-страховит, ако може въобще да се степенуват такива кошмари, бил празникът „Тлакашипеуалицтли“ в чест на бога Шипе-Тотек – „Одраният господар“.
Той се състоял в следното. 40 дни преди началото на тържествата избирали неколцина пленници, обличали ги в богати дрехи и настанявали в разкошни условия. В началото на празника, който траел 20 дни, се извършвало масово жертвоприношение, по време на което одирали хората живи. Първият ден бил напълно зает със смъкването на кожите им, а вторият – с разчленяването на телата. По-късно те били изяждани, а жреците нахлузвали кожите и ги носели в продължение на 20 дни, докато окончателно изсъхнат от кръвта и се свият. След това ги запазвали и използвали по време на ритуални танци.
В „културата“ на ацтеките влизало и жертвоприношение на деца. По време на суша в храмовете на бога на дъжда Тлалок завеждали деца, след което разпаряли гърдите, изтръгвали сърцата им и жреците ги изяждали. Телата били откарвани извън града и заравяни в специална яма, за да може върху тях да вали полезния за реколтата дъжд. Много от децата не искали да се качват в храма и плачели на глас. Онези, които не плачели, били принуждавани да го правят, защото техният плач бил необходима част от ритуала.
„Жестоките християни“ принудили ацтеките вместо човешко да използват свинско месо в ритуалите си. Колкото и да е странно, днес има хора, които искрено вярват, че това било „посегателство срещу оригиналната ацтекска култура“.
Такава била оригиналната култура на ацтеките, чието съществуване „жестоките европейски колонизатори“ прекратили. Въпросът е само следният: дали е трябвало европейците да гледат със скръстени ръце как в името на тази „култура“ се одират кожите на живи хора?
Забележителният китайски средновековен писател Су Ши (1037-1101) е роден в района Мейшан на провинция Съчуан. Бащата му бил известен учен, който се занимавал с изучаване на произведения, написани на древнокитайски литературен език. Така атмосферата в семейството била благоприятна за това, че Су Ши от ранна възраст показал литературните си способности и започнал да пише стихове.
Чжао Менфу. Портрет Су-Ши (1301). Музей на императорския дворец, Тайбей. Уикипедия.
Както обикновено се случвало с талантливите и изпъкващи хора в онази епоха, най-добро поприще за него била държавната служба – в Китай всеки, без разлика на произхода си, можел да участва в ежегодните конкурси за държавни служители.
Днес към понятието „конкурс“ се отнасяме с доста скептицизъм, дотолкова е компрометирано това понятие от различни корупционни практики. Но онази епоха била доста по-стриктна в изискванията си – ако държавен чиновник бъдел заловен, че провежда неправилно такъв конкурс и протежира някой от участниците, наказанието било безмилостно: разпаряли корема му, поставяли вътре жив плъх и отново го зашивали. Ясно е, че при такава „санкция“ едва ли някой би се решил да престъпи закона.
След като Су Ши постъпил на държавна служба, започнал активно да подкрепя реформи в полза на просперитета на страната. Но, като резултат от политическата си дейност, станал жертва на дворцови интриги, защото проявил прям характер и желание за справедливост към всички хора, независимо от ранга и социалния им статус. Затова през последния период от живота си Су Ши преживял трудни времена: на 43-годишна възраст бил няколко пъти в изгнание.
Но благодарение на своята начетеност и житейски опит той бил добре запознат с моралните принципи на конфуцианството, с каноните на будизма и даоския мистицизъм. Тези познания му помогнали да анализира цялостно и да проучи различни философски проблеми – това му помагало срещу горчивите мисли за собствените житейски неблагополучия.
Специално конфуцианската философия повлияла на неговите възгледи за държавното управление. Затова Су Ши успял да поддържа високи помисли и душевна чистота през целия си живот.
Една от отличителните черти на Су Ши била неговата искреност. Той смело защитавал своите принципи, но в същото време бил открит човек, чужд на всяко високомерие – общувал като равен с хора от всички социални слоеве, от просяка да придворния велможа.
Много китайски средновековни писатели след него се стараели да подражават на начина му на поведение – така наречения стил на общуване „Дунпо“. Това е названието на местността, където бил заточен, което той взел за свой литературен псевдоним. Тези негови маниери били популярни сред интелектуалния елит на Китай за период от 800 години.
Су Ши бил талантлив поет и се прославил със своите стихове в жанра „цъ“. Поезията на Су Ши се характеризира с широкия обхват на темите, необикновените метафори и образната си реч. Стиховете в жанра “цъ“, написани от Су Ши, са оригинални по природата си. Този жанр допуска различни по дължина редове в стихотворението, както и тяхното съчетаване. Но той не само се откъсва от старото разбиране за жанра „цъ“, който преди него бил свързан най-вече с романтичното, любовно съдържание на стихотворението. Су Ши разширява обхвата на темите на жанра, като отразява живота и стремежите на обикновените хора.
Освен това, Су Ши е известен и като талантлив прозаик. Благодарение на таланта си, той станал един от Осемте най-известни писатели на китайската династия Сун (960-1279). Литературните историци го нареждат сред най-забележителните майстори на класическото китайско есе „фу“. От тези негови произведения е особено забележително „Фу за червената стена“. При написването му Су Ши комбинира прецизността и изразителността на езика с мистичните настроения и идеи на даосизма. Това есе е разделено на две части. Първата описва поетична есен, а във втората се пресъздава живописна картина на зимния пейзаж.
Благодарение на описанието на природата и ясно изразените идеи на автора, „Фу за червената стена“ е един от най-блестящите примери в китайската средновековна есеистика.
