Чудили ли сте се защо често сте замесени в неприятности? Уловката е, че когато се опитвате да опростите задачата, мозъкът се приковава към стереотипи, които усложняват всичко. Защо се случва всичко това?

1. Склонност да се действа по линията на най-малкото съпротивление

Хубаво е да се действа така, че да се изразходват минимални усилия и ресурси, но това не означава, че такова решение в бъдеще ще се окаже вярно. Този трик често се използва от компаниите за популяризиране на техните стоки. Например, когато купувате лаптоп, автоматично ви предлагат инсталиране на различни програми „по подразбиране“, които всъщност са рекламни отпадъци. Или друга опция – вашият доставчик „автоматично“ ще ви отведе до нов пакет с „бонуси“, които всъщност не са придобивка. Много по-полезно е да проучите проблема и да отделите време, търсейки печеливши възможности.

2. Навикът да вярвате в най-доброто

Защо да се подготвяте за изпит, ако можете да научите един въпрос и да се надявате на късмет? Същият принцип се предава и в други сфери на живота – семейство, работа, здраве. Всеки начинаещ бизнесмен е уверен, че ще успее, затова не се замисля за резервни опции за напредък или безопасно отстъпление. Влюбените сключват брак „веднъж и завинаги“, без да обръщат внимание на статистическите данни, гледайки брака през розови очила. Да сте оптимисти е добре, но няма да ви навреди да сте по-предпазливи.

3. Сляпа вяра в добрите намерения на другите

Няма светци, в противен случай всички щяхме да живеем на небето и вместо шапки да имаме ореоли. Продавачът ще направи всичко, за да ви накара да купите продукта, и после доволно да потрие ръце. Фризьорът е печеливш, когато ви убеди да ползвате неговите скъпи услуги. Целта на лекарите е да се продават повече лекарства. Не е необходимо да мислите, че те правят всичко това от любов към човечеството. Оценявайте всеки продукт от гледна точка на лицето, което го рекламира. Каква е мотивацията на хората наоколо, каква печалба получават те? Не бъдете глупави и не се заблуждавайте от красиви думи.

4. Между стандарта и новостите – избор в полза на последното

Човешкият мозък е така подреден, че задължително сравнява всичко, като се съсредоточава върху количествените показатели, а не върху качествените. Така че, ако ви се предложи избор между нормален будилник и новост, която освен основните функции, може да измерва влажност, кръвно налягане и да пее песни на японски, най-вероятно ще изберете новото чудо. Но вече имате апарат за кръвно налягане, овлажнителят е на рафта, измервате всичко това веднъж годишно … защо да плащате повече за такова скъпо устройство? Не е ли по-изгодно да вземете най-добрия вариант с функционалността, която наистина ще използвате?

5. Навик за избягване на важни решения

Това е често срещан проблем, когато човек трябва да се заеме със сложен проект или да вземе решение за важно събитие, но мозъкът прави всичко възможно да намери причина, заради която „напъването“ да се отложи. Неочаквано заболяване, натрупана умора, способността да се отложи всичко за утре е само малък списък от методите за бягство от отговорност. Как да мотивираме волята? Съзнателно елиминирайте всякакви начини да се оттеглите, набирайки подкрепа от близките си. Например, да се обзаложите с приятел, че ако не отслабнете с 10 килограма за два месеца, тогава ще му платите договорената сума. Или се обвържете с такива задължения, които ще ви накарат да работите с максимална сила. Тогава няма да имате друг избор, освен да вървите напред.

6. Акцент върху моментните удоволствия

Защо е толкова трудно човек да се откаже от вредните навици – алкохол, сладко посред нощ, скъпи покупки, които изяждат целия бюджет? Факт е, че мозъкът ни трудно може да изчисли последиците от действията в далечното и мъгливо бъдеще, ако сега го чака нещо приятно и изпълнено с положителни емоции. Моментната полза изглежда по-привлекателна от ползите някъде далеч във времето. Ето защо искате да ядете вкусна торта сега, отколкото да изглеждате слаби в бъдеще. Да вземете днес хиляда лева ви е по-важно, отколкото в дългосрочен план да имате две хиляди. Познавайки тази особеност, не забравяйте да си припомните, че ще последва кратка еуфория.

7. Навикът за възприемане на първоначалния опит като най-добър

Спомнете си с каква трудност превключихте от телефон с бутони на телефон с touch screen? Много хора са уверени, че вкусът на сладоледа от детството не може да се сравни с производството на нито една от съвременните компании. И всичко това е, защото човешкият мозък е програмиран да възприема първия опит като стандарт, който впоследствие се сравнява. Ето защо всичко изглежда по-добре преди – първите нови дънки, първата любов, първата победа над себе си. Вълната на носталгията се преобръща точно заради чувството за удоволствие, което преживяwame, когато срещаме нещо за първи път. Но това е трик! Невинаги миналото е по-добро от настоящето. Трябва да помним тази особеност на нашето мислене и да се опитаме да останем отворени за нови преживявания. Насладете се на реалните постижения вместо да се занимавате със стереотипи.

Замисляли ли сте се някога откъде идва чувството за хумор? И защо всеки има свое собствено. Някой импровизира с лекота, а друг трябва да мисли дълго, за да даде смешен отговор. Някои с хумор приемат дори негативни ситуации. А други невинаги могат да се шегуват дори в спокойна атмосфера. Някой не разбира шегите на други хора, независимо, че умее да се шегува. Защо се случва това?

Дали чувството за хумор е вродено качество или може да бъде придобито, като уменията за четене и писане? Може би това качество може да бъде и вродено, и придобито, като интелигентността?

Предразположение към него е налице при всички. И няма хора, при които тази „функция“ изобщо да не съществува. Но наличието на самото чувство за хумор и качеството му зависят от няколко фактора. Преди всичко, както твърдят учените, то зависи от нивото на интелигентност.

Факт е, че „отговорност“ за чувство за хумор носят долните части на фронталните лобове на мозъка, които също се считат за „център на интелекта“. Тези области на мозъка са отговорни за вниманието, организацията на мислите и действията, способността да се идентифицират несъответствията и да се елиминират. По този начин интелектуалното развитие допринася за развитието на чувство за хумор. Колкото по-високо е нивото на интелигентност, толкова по-развито е чувството за хумор на човека.

Всъщност, много интелигентни и образовани хора се шегуват и се отнасят към живота с хумор. Според изследователските резултати на учения Зива, повечето професионални комедианти имат много висок коефициент на интелигентност. Но френските психолози отричат „теорията за интелекта и хумора“, като твърдят, че тези два показателя не са свързани. И примери от реалния живот показват, че не всички интелигентни хора имат добро чувство за хумор. Може би това се дължи на факта, че чувството за хумор е индикатор за непоклатимо психично здраве. Например, учените Тейлър и Браун провеждат проучване, чрез което искат да разберат коя функция обединява психично здравите хора и ги отличава от тези с по-малко стабилна психика. Оказа се, че това е чувството за хумор!

Смята се също така, че за развитието на чувството за хумор до голяма степен отговаря средата, в която човек расте. Например, ако родителите на бебето са весели, обичат да се шегуват, да гледат комедии, то чувството за хумор се развива от ранна възраст у детето. Ако цялото семейство е сериозно и строго, в детската градина и в училището също цари такава атмосфера, тогава малкият човек ще израсне немного податлив на шеги. Тези хипотези обаче невинаги действат. Мрачно дете може да израсне и в щастливо семейство, и обратно – в сериозна среда – велик хуморист.

Обобщавайки всичко по-горе, можем да направим следното заключение: чувството за хумор е по-скоро придобито качество, отколкото вродено. Ето защо, при желание, на всеки етап от живота, човек може да го развие.

Разбира се, много хора искат да имат лесно запомнящ се номер на мобилния си телефон. Но доколко са готови да платят за него? 100 долара, 1000 долара? Представете си, че в света има хора, които могат да плащат хиляди и милиони долари за тази „магия на числата“. Ето кои са топ 5 на най-скъпите телефонни номера, купени някога от най-богатите хора в света.

5-то място: телефонен номер 8888-8888

През 2003 г. китайската компания „Sichuan Airways” дала 280 000 долара за закупуване на телефонен номер, който се състои от няколко осмици.

Работата е там, че „осем“ на китайски се възприема като фигура на късмета, а  комбинацията от осем осмици увеличава осемкратно този успех. Поради тази причина телефонният номер, състоящ се от осем осмици, се разглежда в Китай като изключително щастливо число. Между другото, този номер не само се продавал, но и се разигравал на търг. Така, че представителите на „Sichuan Airways” трябвало да наддават за него.

4-то място: телефонен номер 555-55555

Този набор от цифри също се разигравал на търг, но през 2010 г. в Кувейт. В резултат на това, неизвестен победител платил за него 210 000 кувейтски динара, което е приблизително 735 000 долара.

3-то място: телефонен номер 050-7777777

Третият най-скъп телефонен номер в света е наборът от цифри 050-7777777, закупен в Обединените арабски емирства. Номерът бил продаден на търг в Дубай през 2014 г. Окончателната оферта била 7,44 милиона дирхама или 2,1 милиона долара.

Интересно е, че и до днес търгът, на който се продавал този телефонен номер, е признат за най-големия в света – в него взели участие над 700 от най-богатите хора в света. Не е известно кой е купил този магически набор от цифрри, но било обявено, че това е мъж, който имал нужда от подобен номер за лични цели.

2-ро място: телефонен номер 052-2222222

На второ място сред най-скъпите телефонни номера в света попада номер 052-2222222. С него се сдобил жител на Обединените арабски емирства, който през 2015 г. го купил за 8 милиона дирхама (2,2 милиона долара). Собственикът му е Мохамед Хилал, който притежавал продуцентска група Mohamed Hilal Group, мрежа от ресторанти и се занимавал с парфюмериен бизнес. Мохамед купил телефонния номер за лични, а не за бизнес цели.

1-во място: телефонен номер 666-6666

Не е изненадващо, че най-скъпият мобилен телефонен номер се състои изцяло от шестици. За собственика му, който е жител на Катар, тази комбинация от числа съвсем не била сатанинска, а божествена. И така, през 2006 г., на благотворителен търг, проведен от „Катар Телеком”, номерът бил купен за 2,75 милиона долара. Любопитното е, че началната тръжна цена била в размер на 1 милион долара. В търга участвали общо 8 души.

Названието на днешната валута „динар“, която е в обръщение в доста страни по света, произлиза от числото 10. Първоначално монетата се наричала „денарий“ – от латинската дума denarius („състоящ се от десет“). Причината била, че един денарий бил равен на десет медни аса. В интерес на истината, век по-късно той станал равен на 16 аса – това била дневната надница на римския легионер.

Първите денарии били сечени през 268 г. пр. Хр. Те били от сребро и тежали около 4.5 грама. Върху тях изобразявали римските богове и императорите, в чието царстване били сечени.

Денарият се споменава и в Евангелието. Когато фарисеите решили да обвинят Христос в колаборационизъм с римските власти или напротив – в бунт, го попитали: „Трябва ли да плащаме данък на кесаря (римския цезар) или не?“ Това било хитър капан. Ако Христос отговорел: „Да, трябва“ – щял да бъде обвинен в сътрудничество с римските окупатори, които били силно мразени. В случай, че отговорел: „Не“, това би означавало призив за неподчинение на Рим и щял да бъде обвинен в призив към бунт. Ето как се описва този епизод в Евангелие от Матея:

„…кажи ни: как Ти се струва: позволено ли е да се дава данък кесарю, или не? Но Иисус, като разбра лукавството им, рече: що Ме изкушавате, лицемери? Покажете Ми една данъчна монета. Те Му донесоха един денарий. И казва им: чий е този образ и надпис? Отговарят Му: на кесаря. Тогава им казва: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“. (Мат. 22: 17-21).

След падането на Рим „варварските кралства“ в средновековна Европа продължили да секат свои монети, които имитирали римските и византийските. Тогава всички сребърни монети в Европа започнали да се наричат ​​денарии. В различните страни това име се произнасяло по различни начини: дение, динейро, динар. (До ден-днешен в Португалия „диньейро“ означава просто „пари“, а в Испания произношението е по-твърдо – „динеро“). В германоезичните държави ги наричали пфениги, а в англосаксонските – пени.

Динари секли и в Източна Европа – в средновековна Полша и Великото литовско княжество. Там ги наричали „пеньонзи“ и „пенязи“ – по-късно там тези думи също започнали да означават изобщо „пари“.

Но денарии секли не само в християнска Европа. Не по-малко активно ги използвали в мюсюлманския Изток. Там ги наричали „динари“, споменават се и в корана. През VІІ-ХV вв. динарите в арабските страни вече се изготвят от злато. През 696 г. започнали да ги секат халифите в Дамаск. Те съответствали на византийския „солид“ и тежали 4.25 грама.

Монетите на Турция и Мароко съдържали много примеси. Всички останали динари били сечени от почти чисто злато. Върху тях поставяли цели цитати от корана и други известни сентенции.

С течение на времето теглото, размерите и изображенията върху динара се променяли. Един динар първоначално бил равен на 10 дирхема (сребърна монета). По-късно, поради промени в теглото на динара (от 2.35 до 20.85 грама), той станал равен на по-голям или по-малък брой дирхеми. Обикновено стойността не се посочвала върху монетите, а се определяла от теглото им. Рядко се поставяли обозначения – 1/2, 1/3 от динара. Известни са случаи, когато динари са сечени от електрум – сплав от злато и сребро.

Днес динарът се използва в много страни от Азия, Африка и Европа. Това е официалната парична единица на Алжир, Бахрейн, Ирак, Йордания, Кувейт, Либия, Сърбия, Република Македония и Тунис. До едно време бил валута на страни като Босна и Херцеговина, Хърватия, Република Сръбска Крайна, Федерация Южна Арабия, Южен Йемен, Югославия и Судан. Националната валута на Иран – риалът, се състои от сто динара.

Интересно е, че френският франк в Сърбия първоначално бил наричан динар (в страната през 1873 г. била въведена френската парична система). Монетите от 10 и 20 динара били златни, а от за 1/2, 1, 2 и 5 динара – сребърни. До 1882 г. ги секли във Виена, а по-късно в Бирмингам (Англия). Но по-късно сръбският динар се прибрал в страната си и започнали да го секат в Белград. Днес динарът е официална валута на Сърбия.

На прословутия 13 октомври 1307 г., когато по заповед на френския крал Филип ІV Хубави с един удар били арестувани всички тамплиери на територията на Франция, едновременно с това цялата недвижима собственост на тамплиерския Орден била конфискувана в полза на държавата – замъци, земи и фактории (неукрепени имения). Това ставало в цяла Западна Европа. Единствено в Португалия крал Диниш с всевъзможни дипломатически аргументи забавял разтурянето на тамошния филиал на Ордена на тамплиерите.

До ден-днешен се твърди, че от Ла Рошел в навечерието на фаталния 13 октомври отплавали 16 кораба на тамплиерите, натоварени със злато и всякакви съкровища. Тази хипотеза все още предизвиква всевъзможни спорове и дискусии. Но, така или иначе, замъците, факториите и обработваемите земи нямало как да се натоварят на кораби.

Папа Климент V веднага поискал конфикуваната собственост да бъде предадена на Църквата. Разбира се, френският крал не бързал да изпълни желанието му. Кралят на Арагон Хайме ІІ на свой ред открито заявил, че, независимо от изхода на предстоящия съдебен процес, ще задържи част от имотите за короната.

Между 1308 и 1313 гг., когато приключил процесът,  кралят на Англия получил от имотите на Ордена на тамплиерите 9250 фунта стерлинги, което представлявало 4% от държавните доходи. Някои от тези средства били използвани за подпомагане на арестуваните затворници-тамплиери.

За папата най-бързото и най-лесното решение било тези имоти да се предадат на Ордена на хоспиталиерите (Орден на Родоските рицари, дн. Малтийски орден). Самите хоспиталиери се затаили по време на процеса, за да не дават повод да се мисли, че били доволни от разгрома на техните конкуренти.

Хайме ІІ Арагонски обаче въобще нямал намерение да предава имоти на Ордена на хоспиталиерите, защото се страхувал от неговото засилване. Нещо повече, започнал да призовава за създаване на нов, арагонски орден, в който да бъдат включени и арагонските хоспиталиери. Филип ІV споделял мнението му. В неговите очи хоспиталиерите били нова заплаха, не по-малка от тамплиерите.

В края на краищата, на 2 май 1312 г. с папската була „Ad providam“ имотите на Ордена на храма били предадени на хоспиталиерите, а въпросът за Иберийския полуостров останал да чака специално решение. Сега за хоспиталиерите предстояло най-трудното – да си вземат обещаното. Защото не всички тамплиери изчезнали след 1307 г. Така, например, през 1310 г.  в Сан Савинио, имение в папската държава, все още се разпореждал тамплиерът Виволо. По време на разпита той отговорил на следователите, че не знае нищо, тъй като е „селски човек и земеделец“ (ruralis homo et agricola).  Орденът на хоспиталиерите така и никога не е получил това имение.

На 6 ноември 1312 г. дожът на Венеция Джовани Соранцо обещал на хоспиталиерите да изгони тамплиерите, които все още живеели в града. В Германия също тамплиерите понякога трябвало да бъдат изгонени със сила. Във Франция кралят представил списък с разноски за 200 хиляди ливри, похарчени за поддържане на конфискуваното имущество. Орденът на хоспиталиерите платил тази сума. За да вземат Блантанхард, главното тамплиерско командорство в Шотландия, хоспиталиерите трябвало да чакат до 1351 г.

На Иберийския полуостров тамплиерските имоти били предадени на хоспиталиерите и, заедно с тяхната собственост, се влели в новия арагонски орден „Монтеза“. Почти същото решение било взето в Португалия: собствеността на Ордена на храма преминала към новия Орден на Христос – който, всъщност, представлявал португалският клон на Ордена на тамплиерите с променено име.

А какво станало със самите тамплиери? Веднага след като започнали преследванията, доста от тях избягали и направили всичко възможно, за да бъдат забравени. Но примерите на някои каталонски и английски тамплиери, отново арестувани 2-3 години по-късно, доказват, че не било достатъчно да си обръснеш дългата брада – един от отличителните им белези. Арагонският тамплиер Бернар де Фуентес, който избягал през 1310 г., станал командир на отряд от християни-вероотстъпници в служба на мюсюлманския владетел на Тунис. През 1313 г. се завърнал в Арагон като ислямски посланик. Неговият пример показва очевидно, че някои от обвиненията срещу тамплиерите за предателство към християнската вяра били съвсем основателни.

Съдените тамплиери били разделени на 3 категории: признати за невинни, изповядали грешките си и помирени с Църквата, осъдени. Така, например, на 26 юни 1311 г. пред епископа на Умберто се явил Бартоломео Тенканари, тамплиер от Болоня. В негова полза свидетелствали 12 души, включително 8 духовници.

На други места тамплиерите, освободени и примирени с Църквата, било разпоредено да живеят в домове на бившия Орден на храма или в манастири по свой избор. Те получавали издръжка от Ордена на хоспиталиерите.

Други пък, след като престанали да бъдат монаси, се оженили. Това обаче довело да намаляване на определените им високи пенсии.

Осъдените на затвор дълги години гниели в тъмниците – например, Пон дьо Бур, капелан на Ордена на храма в Лангре, който прекарал 12 години в много трудни условия. Той бил освободен едва през 1321 г. Други умрели в затвора, като например дьо Оселие, маршал на ордена в Кипър (през 1316 или 1317 г.).

Легендата, че стотици, ако не и хиляди, тамплиери били изгорени на клада, е просто мит. Тази участ сполетяла само десетина от тях, при това изключително във Франция.

Най-добра, дори може да се каже, блестяща участ очаквала португалските тамплиери. Създаденият от тях нов Орден на Христос съществува до ден-днешен – сега той е военно отличие.

А в периода ХV-ХVІІ-ти вв. именно португалските рицари на Ордена на Христос извършили голяма част от Великите географски открития – включително откриването на нос Добра надежда и на морския път към Индия.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Тамплиери завинаги – част 1