На прословутия 13 октомври 1307 г., когато по заповед на френския крал Филип ІV Хубави с един удар били арестувани всички тамплиери на територията на Франция, едновременно с това цялата недвижима собственост на тамплиерския Орден била конфискувана в полза на държавата – замъци, земи и фактории (неукрепени имения). Това ставало в цяла Западна Европа. Единствено в Португалия крал Диниш с всевъзможни дипломатически аргументи забавял разтурянето на тамошния филиал на Ордена на тамплиерите.

До ден-днешен се твърди, че от Ла Рошел в навечерието на фаталния 13 октомври отплавали 16 кораба на тамплиерите, натоварени със злато и всякакви съкровища. Тази хипотеза все още предизвиква всевъзможни спорове и дискусии. Но, така или иначе, замъците, факториите и обработваемите земи нямало как да се натоварят на кораби.

Папа Климент V веднага поискал конфикуваната собственост да бъде предадена на Църквата. Разбира се, френският крал не бързал да изпълни желанието му. Кралят на Арагон Хайме ІІ на свой ред открито заявил, че, независимо от изхода на предстоящия съдебен процес, ще задържи част от имотите за короната.

Между 1308 и 1313 гг., когато приключил процесът,  кралят на Англия получил от имотите на Ордена на тамплиерите 9250 фунта стерлинги, което представлявало 4% от държавните доходи. Някои от тези средства били използвани за подпомагане на арестуваните затворници-тамплиери.

За папата най-бързото и най-лесното решение било тези имоти да се предадат на Ордена на хоспиталиерите (Орден на Родоските рицари, дн. Малтийски орден). Самите хоспиталиери се затаили по време на процеса, за да не дават повод да се мисли, че били доволни от разгрома на техните конкуренти.

Хайме ІІ Арагонски обаче въобще нямал намерение да предава имоти на Ордена на хоспиталиерите, защото се страхувал от неговото засилване. Нещо повече, започнал да призовава за създаване на нов, арагонски орден, в който да бъдат включени и арагонските хоспиталиери. Филип ІV споделял мнението му. В неговите очи хоспиталиерите били нова заплаха, не по-малка от тамплиерите.

В края на краищата, на 2 май 1312 г. с папската була „Ad providam“ имотите на Ордена на храма били предадени на хоспиталиерите, а въпросът за Иберийския полуостров останал да чака специално решение. Сега за хоспиталиерите предстояло най-трудното – да си вземат обещаното. Защото не всички тамплиери изчезнали след 1307 г. Така, например, през 1310 г.  в Сан Савинио, имение в папската държава, все още се разпореждал тамплиерът Виволо. По време на разпита той отговорил на следователите, че не знае нищо, тъй като е „селски човек и земеделец“ (ruralis homo et agricola).  Орденът на хоспиталиерите така и никога не е получил това имение.

На 6 ноември 1312 г. дожът на Венеция Джовани Соранцо обещал на хоспиталиерите да изгони тамплиерите, които все още живеели в града. В Германия също тамплиерите понякога трябвало да бъдат изгонени със сила. Във Франция кралят представил списък с разноски за 200 хиляди ливри, похарчени за поддържане на конфискуваното имущество. Орденът на хоспиталиерите платил тази сума. За да вземат Блантанхард, главното тамплиерско командорство в Шотландия, хоспиталиерите трябвало да чакат до 1351 г.

На Иберийския полуостров тамплиерските имоти били предадени на хоспиталиерите и, заедно с тяхната собственост, се влели в новия арагонски орден „Монтеза“. Почти същото решение било взето в Португалия: собствеността на Ордена на храма преминала към новия Орден на Христос – който, всъщност, представлявал португалският клон на Ордена на тамплиерите с променено име.

А какво станало със самите тамплиери? Веднага след като започнали преследванията, доста от тях избягали и направили всичко възможно, за да бъдат забравени. Но примерите на някои каталонски и английски тамплиери, отново арестувани 2-3 години по-късно, доказват, че не било достатъчно да си обръснеш дългата брада – един от отличителните им белези. Арагонският тамплиер Бернар де Фуентес, който избягал през 1310 г., станал командир на отряд от християни-вероотстъпници в служба на мюсюлманския владетел на Тунис. През 1313 г. се завърнал в Арагон като ислямски посланик. Неговият пример показва очевидно, че някои от обвиненията срещу тамплиерите за предателство към християнската вяра били съвсем основателни.

Съдените тамплиери били разделени на 3 категории: признати за невинни, изповядали грешките си и помирени с Църквата, осъдени. Така, например, на 26 юни 1311 г. пред епископа на Умберто се явил Бартоломео Тенканари, тамплиер от Болоня. В негова полза свидетелствали 12 души, включително 8 духовници.

На други места тамплиерите, освободени и примирени с Църквата, било разпоредено да живеят в домове на бившия Орден на храма или в манастири по свой избор. Те получавали издръжка от Ордена на хоспиталиерите.

Други пък, след като престанали да бъдат монаси, се оженили. Това обаче довело да намаляване на определените им високи пенсии.

Осъдените на затвор дълги години гниели в тъмниците – например, Пон дьо Бур, капелан на Ордена на храма в Лангре, който прекарал 12 години в много трудни условия. Той бил освободен едва през 1321 г. Други умрели в затвора, като например дьо Оселие, маршал на ордена в Кипър (през 1316 или 1317 г.).

Легендата, че стотици, ако не и хиляди, тамплиери били изгорени на клада, е просто мит. Тази участ сполетяла само десетина от тях, при това изключително във Франция.

Най-добра, дори може да се каже, блестяща участ очаквала португалските тамплиери. Създаденият от тях нов Орден на Христос съществува до ден-днешен – сега той е военно отличие.

А в периода ХV-ХVІІ-ти вв. именно португалските рицари на Ордена на Христос извършили голяма част от Великите географски открития – включително откриването на нос Добра надежда и на морския път към Индия.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Тамплиери завинаги – част 1

Към днешна дата са известни повече от 60 000 вида дървета. Сред тях има хлебни, млечни, сапунени и дори колбасни.

Хлебно дърво

Едно от най-необичайните дървета е хлебното. Расте в тропическите страни, но родината му е Нова Гвинея и територията на Океания. Било е открито едва през 17 век, благодарение на английските мореплаватели. Моряците били изненадани да видят как местните хора ядат плодовете на необичайно дърво, вместо хляб. Тогава взели разсад от невероятното растение и го засадили на собствените си територии. През 18 век дървото успешно било отгледано в Ямайка. Плодовете му се превърнали в един от основните продукти, с които хранели робите.

Хлебното дърво има силен ствол и широка корона. То се разраства бързо и може да достигне височина 25 метра. Дължината на плода е около 30-35 сантиметра, а теглото е около 4-5 кг.

Хлебното дърво може да издържи без вода няколко месеца и да понесе топлината до 40 градуса по Целзий. Интересен факт е, че то може да дава плодове в продължение на 9 месеца в годината. Ежегодно от едно дърво се събират около 600-700 плода в продължение на 70 години. На вкус плодовете са нещо като картофи. Те бързо се развалят.

Аборигените Самоа измислили интересен начин да запазят този „хляб“: те увивали плодовете в бананови листа и след това ги заравяли в почвата. Останалата част от това дърво е широко използвана във фермите: животните се хранят с листата му, а семената се пържат.

Млечно дърво

Млечното дърво е изключително необичайно. Нарича се също така „бросиум“ или „кравешко дърво“. Днес може да се види в Южна и Централна Америка, както и в азиатските страни. Често достига височина до 30 метра. Самото име на дървото показва, че то произвежда сок, заради което всъщност се отглежда. За разлика от други растения, млякото не е отровно, а напротив, полезно и приятно на вкус е.

Външно този сок наподобява обикновено мляко, но е по-плътен и има особен вкус. Дори и в най-горещото време млякото не се разваля до една седмица, ако е предварително варено на огън. Първите европейци, които научили за млечното дърво, били испанските завоеватели. Пристигайки в дома си, те разказали за едно прекрасно дърво, което може да бъде „доено”. Стволът се разрязва и под него се поставя съд, в който се стича необичайният сок. В даден момент може да се съберат 3-4 литра мляко.

Местните аборигени пият този сок по същия начин, по който ние пием краве или козе мляко. В допълнение, от него може да се произвежда восък, подходящ за приготвяне на свещи и дъвки.

Сапунено дърво

Необичайното сапунено дърво расте в тропическите гори на Азия и Америка. В това интересно растение, и особено в плодовете му, се съдържат много сапонини – вещества, които имат свойства на почистващите препарати. Някога с кората на това дърво индианците успешно избелвали тъкани. Днес плодовете му са широко използван в козметиката. Семената са изключително твърди, затова от тях правят мъниста и различни дървени орнаменти.

Плодовете се наричат сапунени ядки, тъй като могат да служат като заместител на праха за пране. Те са абсолютно хипоалергенни, не миришат и също така не причиняват никаква вреда на околната среда.

Колбасно дърво

Колбасното дърво расте в африканските страни. То израства до 10 метра и има широка корона. Цветовете му са големи и необичайните плодове са оформени като колбаси с дължина 50-60 см. В Европа за това дърво научили само преди няколко века. Интересно е, че „колбасите“ растат само един по един и никога близо един до друг. С настъпването на горещините дървото изхвърля листата си, за да икономиса разхода на вода, а през на дъждовния сезон отново се появяват листа на клоните.

През деня необичайни цветове са напълно затворени, а при залез слънце се отварят, показвайки червени съцветия. Недостатъкът на тези цветове е само тяхната неприятна миризма, която е необходима за привличане на опрашители.

Преди да се ядат плодовете на това необичайно дърво, те трябва да бъдат термично обработени, защото са много отровни. Интересен факт е, че местните хора са се научили да правят от тях алкохолна напитка.

Плодовете имат невероятно здрава ципа. Така че, за да се извлекат семена от тях, е необходимо да се изсуши плода от самото начало и след това да се раздели с брадва.

Африканските аборигени все още използват колбасното дърво в медицината, считайки го за панацея за всички болести. С плодовете му се лекуват язви, ухапвания от змии, сифилис. Лекарите потвърждават, че плодовете на необичайното дърво действително имат антибактериални свойства, поради това те са широко използвани в производството на различни козметични продукти. При дълго варене на плодовете може да се получи червена боя. С нея африканците боядисват тъкани, а също така и кожата си като бойна окраска.

Футболът вече се е превърнал не просто в спортна игра – а отдавна е огромен бизнес (достатъчно е само да се погледнат цените на трансферите на футболисти между различни отбори), нерядко в него се намесва дори политиката. И, както в бизнеса и политиката, той също има своите куриози, легенди и митове. Ето някои от тях.

Прочутите викове „Оле-оле-оле!“, характерно за испаноезичната публика, идват от коридата – борбата с биикове.

Хулио Иглесиас на млади години играел за „Реал“ Мадрид – но, поради автомобилна катастрофа за известно време бил прикован към леглото. Само ръцете му се движели. Той започнал да свири на китара – и така започнала певческата му кариера.

Веднъж по време на мач в Бразилия група парашутисти били отнесени от вятъра към футболно тоигрище. Един от парашутистите паднал върху вратаря, който заради това пропуснал гол. Въпреки протестите на зрителите и на потърпевшия отбор, голът бил зачетен.

В интернет се срещат фейкови новини, че футболът е официално забранен в 6 държави – Ирак, Афганистан, Кампучия, Гренландия, Ямайка и Кения. Но Кампучия отдавна не съществува, а в света, така или иначе, днес няма страна, където футболът да е забранен. Дори консервативната Саудитска Арабия има свое първенство и национален отбор, който даже успява да се класира за световните финали.

В САЩ, щата Юта, европейският футбол е разрешен само, ако игралното поле е на поне 1.5 мили разстояние от църква. За други игри, например, американски футбол, допустимото разстояние е 0.5 мили.

Във Великобритания годишните щети за частната и публичната собственост поради вандалщината на запалянковците възлизат на 40 милиона лири.

На 3 ноември 1969 г. в Англия се състоял футболен мач, в който отборите се борели толкова грубо за топката, че съдията наказал всичките 22 играчи, включително един изпратен в болница и дори страничен съдия.

Най-продължителният мач се провел през 1981 г. между два ирландски отбора – 65 часа и 1 минута.

Доста успешният бразилски отбор „Какова“ се състоял предимно от полицаи. По време на мачовете му в града всеки път се наблюдавал скок на престъпността, понеже всички полицаи били на мач, за да подкрепят любимците си. Отборът бил разформиран по заповед на министъра на вътрешните работи.

В Буенос Айрес се провел необичаен мач между отбори на ергени и женени мъже. Ергените водели в резултата. Тогава съпругите изскочили на терена, набили съдията и го принудили да обяви победа на семейните.

По време на мач в италианския град Асти един от играчите неволно се препънал в нещо на терена и навехнал крака си. Когато разгледали почвата, открили скелет, който се оказал рядка историческа находка. Футболистът бил награден.

Бразилският футболист Пинейро бил известен с навика си да вкарва автоголове. В един сезон той забил цели десет автогола. За неговия 25-ти рожден ден му подарили компас с надпис: „Противниковата врата е отсреща, а не зад гърба ти“.

През 2005 г. по време на финала на Купата на Английската лига шумът на стадиона бил почти 131 децибела. Постижението било записано в книгата на рекордите на Гинес.

Имало случаи, когато съдиите показвали червен картон на самите себе си. Така постъпил съдията Анди Уейн на срещата „Питърбъро“ – Роял Мейл“ (за да се избегне конфликт с вратаря). Също и съдията Мелвин Силвестър на мача „Саутхямптън –  „Херстбърн“ (за сбиване с играч).

През 1959 г. в немския град Гелзенкирхен на един и същи терен се играли едновременно две игри: хандбал и футбол. Администрацията определила времето за двете срещи в един и същи час. Никой не искал да отстъпи – накрая и двата мача се изиграли докрай.

Вратарят Гросо от Италия получил червен картон, защото посъветвал съдията да носи очила. После комисията установила, че вратарят е собственик на магазина за оптика, и неговият съвет бил приет като логична професионална препоръка. Правата му били възстановени.

През 1950-те в Аржентина години се провел мач между отбори на футболни съдии. Играта вървяла добре до момента, в който бил отбелязан спорен гол. Наложила се намеса на полицията.

В Испания 3 минути преди края на футболен мач играчите на двата отбора обкръжили съдията и го убеждавали не само с думи, но и с ритници. Съдията извадил червения картон и го показал поред на всичките 22 футболисти.

Веднъж машинистът на експреса Букурещ – Белград едва успял да спре влака, за да не прегази мъж, лежащ върху релсите. Оказало се, че това е господин Раданович от Югославия, който така спрял влака, за да не закъснее за мач.

През 1969 г. между Хондурас и Салвадор избухнала война, която продължила 6 дни. Причина била победата на националния отбор на Хондурас в квалификационния етап за Световно първенство.

През 1976 г. играчът на „Астън Вила“ Крис Никъл вкарал 2 гола във вратата на противника и 2 автогола. Мачът завършил 2:2.

Днешните хора постоянно се вълнуват от въпроса за някаква тайнствена древна, развита цивилизация – която по неизвестни причини изчезнала.

Но в същото време ние често забравяме, че поне една такава, изключително високоразвита цивилизация, познаваме още от детството си, от училищните учебници. До ден-днешен ние използваме нейното право, пътищата, мостовете, езика й.

Римската империя.

Римският орел разпростирал крилете си над огромни територии – от мъгливата Великобритания до горещите пустини на Африка. 2 хиляди години преди наши дни Европейският съюз съществувал не само на картата – всичко в тогавашната известна Европа било подчинено на Рим; при това някои закони по онова време били доста по-смислени от сегашните европейски. Във всеки случай на римляните, кой знае защо, не им хрумвало да забраняват кривите краставици…

Единната финансова система, въведена в ЕС, има добре работещ древен римски прототип. За международната комуникация се използвал латинския език, който послужил като основа за много от днешните европейски езици. До ден-днешен това е универсалният език на такава важна област на знанието като медицината.

Местните власти и делопроизводството, правната и търговската документация били стандартизирани, което означава – ефективни. Цялата съвременна гражданска юриспруденция се основава на римското право.

Римската армия, която била решаващият фактор за могъществото на държавата, в продължение на много векове предопределила тактическото формиране на войските. Чак до появата на ракетните войски, а и след това, всички армии по света са организирани, като основната им тактическа единица е батальонът – някогашната римска „манипула“.

Римляните били великолепни строители. Един от най-впечатляващите паметници на империята е мостът над река Гар във Франция (Пон дю Гар), построен от древните римски инженери преди 20 века. Триетажната конструкция с височина на 16-етажен жилищен блок свързва двата бряга на реката, но не в права линия, а с лека извика. Това предотвратява разрушаването й от сезонните наводнения. Съвсем доскоро по този мост, построен от римските роби, минавал автомобилен трафик!

Някои римски пътища в много части на Европа са били използвани по предназначение чак до началото на 20-ти век. Невъзможно е дори да си представим, че модерен път може да издържи без ремонт не 2 хиляди, а поне 20 години.

Империята не би могла да съществува без пътища, затова когато римляните строели пътища, фактически изграждали империята си. За строителството им отговаряла специално учреждение – Quattuorviri viarum curandarum. Общата дължина на пътищата в Римската империя била между 250 хиляди и 300 хиляди километра. От тях 90 хиляди с твърдо покритие. В самата Италия тяхната дължина била 14 хиляди километра – всичко останало било в провинциите.

Римските строители на пътища не разполагали с булдозери, самосвали и багери, всичко се правело на ръка. Днешната технология на изграждане на пътното платно почти изцяло копира древноримската: отначало се изкопавал ров с дълбочина около 1 метър. Ако почвата не била плътна, в дъното на рова набивали дървени пилони, а стените се укрепвали с каменни плочи. Сетне поставяли онова, което днес се нарича „пътна възглавница“ – слой едри камъни, след това камъни с по-малки размери, пясък, отново камъни, вар, керамични парчета и накрая каменни плочи. Пътят винаги имал лек наклон с цел дъждовната вода да се оттича в страничните канавки.

Древните римски строители се стараели да не следват релефа – защо пътищата на великата империя да кривуличат? Ако отпред имало падина, строели мост, ако срещали скала – прокарвали тунел. За характера на римляните можем да съдим по тунел недалеч от Неапол – той е дълъг 1300 метра. Прокопан на ръка!

Почти всички най-големи съвременни градове в Европа са основани от римляните: Париж, Лондон, Будапеща, Виена, Белград, Орлеан, София, Милано, Торино, Берн … В Римската империя имало около 1800 градове.

Населението на града Рим по време на върха на могъществото на империята било 1 милион души. В европейските градове такова ниво на урбанизация било достигнато едва в началото на ХХ-ти век.

За да се осигури живота на толкова голям брой граждани, имало нужда от вода. Имперските аквадукти са истинско технологично чудо дори по съвременните стандарти – например, за да се осигури вода на Рим, била изградена канална система с дължина 90 километра. Хиляда години след това Европа  нямало да види такъв водопровод. Канализацията за отпадните води, без която съвременният град е немислим, също е построена за пръв път в Рим още през VII-VI в. пр. Хр.

В римските градове се прилагала дренажна система за дъждовна вода, която била толкова ефективна, че в наши дни се тества нейно копие в Холандия.

Така не само прочутите железни легиони – но и цивилизацията, която те носели навсякъде, била истинското доказателство за величието на Римската империя.