В скандинавските митове с думите „трол“ или „трьол“ били наричани демони, зли същества, които почти винаги са враждебни към човека и обикновено му причиняват вреди. Според легендите това били великани, които властвали над камъните и земята, живеели в планините и хващали изгубени странници. При това често практикували черна магия.  Троловете били същества, които героят на сагите можел да измами, но не винаги да победи. С тях се сражавали най-вече боговете – те имали силите да победят злите великани.

Англия и Германия били силно повлияни от викингите, затова и потомците на скандинавските тролове може да бъдат открити в митологията на тези страни. Древните брити и германци твърдели, че троловете се страхували от мълнии. Това са отгласи от легендите за бога на гръмотевиците Тор, който се борил срещу различни чудовища в митологията на скандинавските народи. Според легендата ударите на чука му причиняват гръмотевици и мълнии. Смята се, че чудовището Грендел от „Песен за Беовулф“, написана във Великобритания в края на Х век, е именно трол в първоначалния смисъл на думата. Подобни същества се срещат в епическите произведения на Германия.

Когато в Скандинавия дошло християнството, фолклорът се променил, адаптирайки се към новата вяра. От превъплъщения на злото троловете са се превърнали в същества, външно подобни на хора, но по-големи и направени от сив камък. Те се страхуват много от слънчевата светлина: ако поне един лъч докосне трола, той незабавно се превръща в камък. Във всички останали отношения те се държат почти като цивилизовани хора – живеят в села из планините, ловуват, ловят риба, строят къщи. Майки и баби разказвали, че троловете отвличат непослушни деца. Така планинските магьосници се превърнали в средство за възпитание на младото поколение.

С троловете са свързани множество популярни суеверия. Смятало се, че ако пътник неочаквано срещне трол, той трябва да изтича до най-близката нива така, че следите му да образуват кръст със следите от ралото. Виждайки това, тролът не може да стъпи върху нивата. Ако злите духове въпреки това са настигнали човека, трябвало да бият камбаните във всички църкви.

Известен сюжет в легендите е „мостът на троловете“. От всички митични същества те били най-близо до земята и камъните, затова им се приписва изграждането на „дяволските мостове“ – естествени скални образувания над планински потоци, които на места се смятали за дело на самия дявол. Троловете ги охранявали и искали пари от пътниците за минаване по тях.

В някои части от Скандинавия троловете се превърнали в подобие на елфите от германските легенди – малки човечета, които биха могли да бъдат и зли, и добри. Обикновено ги обвинявали, че са сменили бебето в люлката. Суеверните шведи строели малки къщички за „тролове“, за да не могат тези планински духове да намерят истинския дом на човека и да не отнесат децата.

В съвременната художествена литература троловете са въведени от Хенрик Ибсен през 1876 г., който ги прави персонажи в пиесата си „Пер Гюнт“.

ХХ век вдъхва нов живот в скандинавските легенди. През 1937 г. излиза „Хобит“ на Дж. Р. Р. Толкин. Героят на тази приказка Билбо Бегинс среща в пътешествията си тролове. В Средната земя тези същества не са особено умни и са по-скоро човекоядни гиганти, подобни на английските огри. Образът обаче имал успех и след успеха на „Властелинът на пръстените“ именно такива тролове започват да бъкат из десетки и стотици произведения в жанра „фентъзи“. В тази форма те мигрират и към романите на Дж. К. Роулинг за Хари Потър.

Финландската писателка Туве Янсон през 1940 г. създава друг тип трол – муми-трол. В нейните собствени илюстрации се появява симпатично двукрако хипопотамче, което няма нищо общо с древните обитатели на планините. Както казва самата писателка, за основа тя взела малките палави духове от приказките и добавила приставката „муми“, за да омекоти образа.  Муми-троловете живеят зад печките, но с появата на парното отопление им се наложило да си търсят ново жилище, затова се преместили в Муми-дол.

Троловете също са много популярни като герои в компютърните игри. Обикновено те изпълняват там ролята, отредена им от Толкин – огромни и силни чудовища-човекоядци.

През последните години анонимните провокатори в интернет бяха наречени „тролове“. Има различни версии за това как се е появил този термин. Според Оксфордския речник митологичният произход на понятието „интернет-тролове“ е само една от хипотезите. Иначе много хора свързват появата на този термин с английската дума „тролинг“, което означава „риболов с блесна“. Явно, точно както въдичарят води примамката под вода и примамва рибата към кукичката, интернет-троловете хвърлят своята провокация и се опитват да доведат хората до състояние на гняв.

Понякога, поради недостойното поведение на съвременните интернет-тролове, се разпалват по-страшни скандали от онези, които предизвиквали преди векове техните митологични съименници.

–

В наши дни Великобритания е известна със своите двуетажни автобуси, червени телефонни кабини, Биг Бен, Тауър и скандалите в кралската фамилия – когато става въпрос за най-типичните британски неща, с които хората най-често свързват тази страна.

Но има още един чисто британски детайл, за който е интересно да се узнае откъде и как се е появил – знаменитите кралски гвардейци на кралица Елизабет II, които са облечени в червени униформи и носят огромни шапки от мечешка кожа. Защо ли британските гвардейци вече 200 години традиционно носят тези високи черни шапки?

Шапките на кралските гвардейци наистина са направени от истински кожи на американски черни мечки. Канадската компания Black Bear Cull всяка година ги продава на Великобритания в периода, когато се провежда контрол върху популацията на тези хищници. Общо Великобритания купува около 100 мечешки кожи годишно на цена 650 лири стерлинги едната. Между другото, месечната заплата на един кралски гвардеец е около 800 лири.

Стандартната мечешка шапка на гвардееца е дълга 45.5 см и тежи около 680 грама. Тя е толкова лека, защото кожата е опъната върху рамка, напомняща плетена кошница, към която е прикрепена регулируема кожена подплата и златист ремък за плътно прилепване към брадичката. При старателно поддържане такава шапка може да издържи до 80 години.

Шапките, изработени от естествени мечешки кожи, са за предпочитане пред всяка друга естествена кожа, плат или всякакви синтетични тъкани просто, защото кожата на мечката е ненадмината по водоустойчивост и леко тегло, а също така запазва топлината доста добре.

Между другото, защитниците на правата на животните отдавна настояват да се забрани улавянето, убиването и дори изкупуването на кожите на убитите животни. В наскоро публикувано писмо от британския министър на околната среда Джордж Юстис се казва, че правителството наистина проучва възможността за прекратяване на тази традиция в обозримо бъдеще.

Трябва да се знае, че червените униформи и шапките на кралските гвардейци пред Бъкингамския дворец на пръв поглед може да изглеждат едни и същи, но между тях има някои тънки разлики. Съществуват общо 5 полка пехотни гвардейци, които имат право да носят такива шапки – това са гренадирската, колдстримската, шотландската, ирландската и уелската гвардия. Всички те могат да бъдат различени по специалните разноцветни пера на шапките, разстоянието между копчетата, яката и значките на рамото.

Когато кралицата се намира в двореца, пред сградата има 4 пеши гвардейци. Когато тя не е в резиденцията, са само двама. Общо в охраната на двореца има 3 офицери и 36 войници. Гвардейците носят мечешките шапки само на празнични събития или по време на караул. Всички те са въоръжени професионални войници, които са готови да поемат военните си задължения в случай на опасност по време на различни събития, като „Изнасянето на знамето“, рождения ден на кралицата и смяната на караула в Бъкингамския дворец.

И така, защо изобщо гвардейците носят толкова високи шапки? Откъде идва тази традиция? Обичаят британските гренадири да носят тези ексцентрични шапки датира от битката при Ватерло през 1815 година. Елитните гренадирски части на Наполеон Бонапарт носели такива кожени високи шапки, за да изглеждат по-застрашителни за своите противници – а и враговете им често улучвали само шапката, когато се прицелвали в областта на главата. Освен това тези шапки са леки и добре предпазват от вода, сняг, студ и силен вятър.

След като французите претърпели героично поражение от херцог Уелингтън, в чиято армия се отличили най-много колдстримските и шотландските гвардейци, британските войници взели тези кожени шапки от победените французи и ги превърнали в символ на Великата победа. Едва след наполеоновите войни главният британски кралски гвардейски полк бил наречен „гренадирски“. И носенето на такива шапки се превърнало в традиция на британската кралска гвардия – нищо, че тя е вдъхновена от екипировката на френската армия.

–

Легендарният Джеймс Бонд е изживял цял куп ярки и незабравими моменти с огромен брой оръжия в ръцете си – както на големия екран, така и в романите на Ян Флеминг. Но само един пистолет в продължение на повече от 60 години продължава да стои в ръката на Бонд върху кориците на книги и филмовите плакати с филми – любимият му 7.65 мм „Валтер ППК“ (Walther PPK).

Това е пистолет с къса дръжка, механизъм за стрелба с двойно действие и намален капацитет на магазина. Пуснат е в производство през 1931 г. и днес е най-известното и популярно оръжие на Джеймс Бонд. Всеки път, когато Бонд бива „рестартиран“ на големия екран, „Валтер ППК“ също се „презарежда“, усъвършенства се, става по-технологичен – и все още е единственото оръжие, използвано от всичките 6 официални филмови образа на Бонд.

Този пистолет е умален вариант на съществуващия модел Walther PP, който бил пуснат през 1929 г. Наставката PPK в названието на това оръжие означава „PolizePistole Kriminal“ – „пистолет на криминалната полиция“. Пистолетът PPK е проектиран да бъде миниатюрен и по-скрит от основната си версия PP – затова се отличава с дръжка от две части, намалено тегло и капацитет на магазина за 7 патрона. През 1930-те години той вече бил популярен сред европейските полицейски сили, военните чиновници и агентите под прикритие – много преди Флеминг да зачисли този пистолет на Джеймс Бонд.

Пистолетът Walter PPK също държи рекорда по брой убийства на диктатори. Например, известният диктатор и 3-ти президент на Република Корея Пак Чон Хи бил убит на държавен банкет от директора на собствената му разузнавателна агенция с PPK през 1979 г. А преди това Адолф Хитлер се самоубил с пистолет Walther PPK в собствения си бункер в края на Втората световна война.

Агент 007 не започва веднага да използва Walther PPK. Например в романа „Казино „Роял“ – първият роман на Флеминг за Бонд, авторът снабдява бъдещия си култов шпионин с пистолет Beretta M418. Това е малък джобен пистолет, създаден през 1919 г. и използван от Bond в мек велурен кобур за рамо. Той използва този пистолет в първите пет романа, снабден със заглушител, а след това и миниатюрната Beretta 950 Jetfire.

Обаче през 1956 г., след публикуването на „Диамантите са вечни“, експертът по огнестрелни оръжия от Глазгоу Джефри Бутройд пише на Флеминг: „Сега обичам много господин Джеймс Бонд. Харесвам много неща в него, с изключение на крайно плачевния му вкус към огнестрелни оръжия. По-специално, не харесвам професионални военни, които се бият срещу всякакви страшни хора с помощта на 6.35 мм „Берета“ 25-ти калибър. В действителност това е практически женско оръжие за самозащита. Затова, ако на господин Бонд се наложи да използва компактен пистолет, по-добре е пистолет 22-ри калибър; оловният куршум има по-шокиращ ефект от 25-калибровия куршум с обвивка. Мога ли да предложа на господин Бонд да се въоръжи, например, с револвер?“

Флеминг бил очарован от това писмо. Той дори отговорил на Бутройд, като му благодарил за „великолепното писмо“ и уверил експерта, че е „напълно убеден“ в необходимостта да замени любимия пистолет на 007. „Като създател на Бонд – писал Ян Флеминг, – наистина искам персонажът ми да живее възможно най-дълго и ще съм много благодарен за всякакви технически съвети, които можете да му предадете“.

Бутройд и Флеминг стават приятели по кореспонденция и по-късно в реалния живот. Експертът разказал на Флеминг много неща, свързани с оръжията – това поставило началото на появата в бъдещите романи на „майор Бутройд“, известен още като „Q“ – легендарния ръководител на изследователския център на MI6. Именно той съветва и създава перфектни и усъвършенствани оръжия за Бонд, включително е отговорен и за появата на Walther PPK в арсенала на Бонд.

След пускането на първите филми образът на пистолета PPK здраво се свързал с образа на симпатичния британски шпионин. На всички плакати екранният Бонд парадира с PPK и ефективно го използва по предназначение. Чак Бонд на Пиърс Броснан решава да премине към Walther P99 за втория си филм, макар този пистолет да е по-обемен от класическия PPK. Във филма „Скайфол“ агент Q подарява на Бонд Walther PPK с биометричен четец за дланта, а в „Спектър“ Даниел Крейг вече носи Walther PPK в любимия си литературен кобур за рамо.

Емблематичният пистолет Walther PPK ще се завърне във финалния филм с Даниел Крейг „Не е време за умиране“ (No Time To Die) и със сигурност ще получи някои съвременни шпионски джаджи.

–

В края на Втората световна война не били редки случаите на успешни бягства от германските концентрационни лагери. Сред тях, обаче, има едно, което оказва силно влияние върху хода на самата война. Пилотът Михаил Девятаев, който по чудо се е спасил от смъртта, не само успява да избяга от плен, отвличайки самолет, но и отнася със себе си оръжието-чудо на немската армия.

Полигонът Пенемюнде, разположен на остров Узедом в Балтийско море, се смята за родното място на легендарните ракети V-1 и V-2, както и на някои от най-модерните самолети по това време. На територията на полигона се намирал и концентрационен лагер, чиито затворници били използвани от германците за извършване на черната  работа. Именно в този лагер бил задържан съветският пилот-изтребител Михаил Петрович Девятаев, човекът, който успял да извърши невъзможното, за да се спаси от смъртта.

Михаил Девятаев е роден през 1917 г. в обикновено селско семейство, където е тринадесетото дете. Девятаев обичал авиацията и редовно посещавал клуба на летците. След като бива призован в армията през 1940 г. Михаил завършва военното авиационно училище „Чкалов“. Преди да попадне в плен през юли 1944 г., Михаил е свалил 9 вражески самолета и успял да лети под командването на легендарния три пъти Герой на Съветския съюз Александър Покришкин.

На 13 юли 1944 г. руският авиационен ас бил свален в района на Лвов над контролирана от Германия територия, заловен от врага и вкаран като военнопленник в концентрационен лагер в Лодз. Той направил опит да избяга на 13 август заедно с група военнопленници, но бил  заловен и прехвърлен в Концлагера на смъртта Заксенхаузен. Девятаев  бързо осъзнава опасното си положение, тъй като като съветски пилот, към него щели да се отнесат с изключителна жестокост. Той успял да размени униформата и самоличността си с мъртъв съветски пехотинец. С променена самоличност и номер на лагерната униформа, под името Степан Григориевич Никитенко Девятаев е преместен в концентрационен лагер на остров Узедом.

Там руският пилот станал част от екипа за принудителен труд, работещ по германска ракетна програма на остров Пенемюнде. Затворниците били принудени при адски условия да ремонтират писти и да чистят невзривени бомби на ръка. Охраната била много строга. Въпреки това, до февруари 1945 г., Девятаев заключава, че колкото и да е нереален, шансът за бягство е за предпочитане пред сигурната смърт като затворник.

Той решил да избяга от лагера със самолет още в първите минути от пристигането си на острова. Влюбен в самолетите от дете, Михаил много лесно можел да отвлече някой „Юнкер“ изпод носа на охраната. Сега оставало да се избере екип от доверени хора, които дори при изтезания няма да издадат информация за бъдещото бягство. Той успял да намери 10 човека, едни работели близо до летището, други имали връзки с охраната и всички без изключение били решени да си траят за бъдещото бягство. И как биха могли да предадат другарите си, като всеки от тях имал лични сметки с нацистите? Например, на Немченко било извадено окото по време на разпити и изтезания, Урбанович бил изпратен в лагера като момче през 1941 г., а Кривоногов не знаел какво е страх и в предишния лагер убил пред очите на всички местния полицай.

В месеците преди бягството Девятаев се опитал да изучи приборните табла на самолетите, които се ремонтирали в съседните бараки. После научил от старите затворници за изпитанията на немско оръжие, а след това го видял сам.

Самолетът, който видял, бил напълно непознат за него по своя дизайн. Заповядали на всички да спрат работа и да слязат в предварително подготвените за целта ями. Пазачите с кучетата стояли над тях. Михаил чул как изревал един, после други двигател. Не виждал, обаче, да се върти витло. Звукът на двигателя също бил необичаен – някакво съскане, свистене.

Изведнъж самолетът хукнал бързо и се откъснал от земята. След като направил два кръга с висока скорост, самолетът направил заход за кацане и се приземил. Другата тайна на острова бил реактивният самолет. Може би това е „чудодейното оръжие“ на Хитлер, за което пропагандистите на Гьобелс многократно разказвали.

Първоначално групата на руския пилот планирала да избяга до март 1945 г.. Те избрали дори самолет – бомбардировач Heinkel He 111, достатъчно голям за десет души, но се наложило да избягат по-рано.

В концентрационните лагери съществували банди затворници, които смятали, че контролират всички останали. Действията им били насърчавани от немската администрация, която се възползва от това, че имала очи и уши в лагера. Но освен доноси, тези банди имали още една, ужасна функция – „Десет дни живот“. Това било лагерна формула за линч, неразрешено отмъщение на група бандити-затворници. Те сами избирали жертвите си по указание на коменданта или охраната и за да им угодят, го убивали по варварски начин. Който показвал недоволство от лагерния ред, който се съпротивлявал на грабежите или казвал нещо погрешно, попадал под властта на бандата. В продължение на девет дни „виновният“ бивал измъчван по всякакъв начин, за който организаторите на тормоза можели да се сетят и ако той все пак оставал жив, на десетия ден го убивали. Бандитите имали право да бият обречените, както им харесва, когато им харесва и така, че последните десет дни да са истинска агония. Колкото повече страдание имало, толкова по-висока била наградата за техния труд.

Няколко седмици преди бягството близък приятел на Девятаев вече бил станал жертва на този линч. Не след дълго дошъл ред и на Михаил. Причината била бой с един от затворниците, морякът Костя. Веднъж Девятаев не издържал на провокативните му пиянски думи, ударил го, но бил жестоко пребит. Когато се събудил, разбрал, че няма да успее да оцелее в останалите девет дни от „присъдата“ и колкото по-скоро той и другарите му отвлекат самолета, толкова по-добре. След още 3 дни побой и тормоз окончателният план за бягство бил готов.

На 8 февруари 1945 г. сутринта бъдещите бегълци си разменят местата в две работнически бригади от по петима души. Обичайната задача на такива групи е да почистят летището, строго им било забранено да се приближават до самолета. Но бегълците информирали караула, че им е възложена задачата да ремонтират земен ров – капониер. Когато си тръгнал, групата по сигнал започнала активни действия. Кривоногов убил охраната и сега в радиус от сто метра нямало никой освен тях и самолета. Те бързо свалили капаците от двигателите на Хайнкела, Девятаев скочил на седалката на пилота, опитал се да запали двигателите – тишина, оказало се, че машината  нямала акумулатор. Всяка минута закъснение приближавала затворниците до смъртта, така че те действали със светкавична скорост. Само за пет минути намерили количка с акумулатор и накрая запалили двигателя!

Машината ускорявайки, подминала пазачите и самолетите „Юнкерс“ и … едва не падала от скалата в морето. Дори при максимална скорост самолетът не се издигал по никакъв начин. Само след няколко минути Девятаев осъзнал, че обшивките на волана пречат, те се настройват в режим „кацане“ в непозната машина. Последвало ново ускорение, но сега германците вече тичали по пистата, ясно предполагайки, че нещо не е наред със самолета, а може би и с пилота, били блокирали пистата с жива верига.

Те не очаквали, че самолетът ще тръгне към тях. Разбягали се във  всички посоки. Тези, които били по-далеч и които не били в опасност, извадили пистолетите си. Други хукнали към своите зенитни оръдия. Но имало време. Самолетът отново се втурнал към края на летището, излитането започнало.

С помощта на другарите си Девятаев все пак успял да дръпне щурвала към себе си и самолетът се издигнал, но летял несигурно, започнал да набира височина твърде бързо и да губи скорост. Наложило се да търсят тример за височина на случаен принцип и едва след това тежкият бомбардировач започнал бързо да се отдалечава от злополучния Пенемюнде.

Изглеждало, че дългоочакваното бягство било осъществено. Пред тях била родината. Но немски изтребител, който се връщал от мисия, се залепил за тях. Той успял да изстреля няколко картечни залпа по посока на Хайнкела със затворниците, но бил принуден да кацне, тъй като или свършил горивото, или мунициите. Девятаев и другарите му изчезнали в облаците. Те се ориентирали по слънцето и скоро се приближили до фронтовата линия, където съветските зенитни оръдия открили огън по тях. Наложило се принудително кацане в поле недалеч от град Волдемберг, вече на територия, контролирана от Червената армия.

Отначало бившите затворници били разпитвани от НКВД по няколко пъти на ден – съдбата на бившите затворници в концентрационния лагер тогава била незавидна. Но ситуацията била спасена от легендарния съветски учен Сергей Королев. След като се запознал със „съдържанието“ и документацията на „Хайнкел“-а, той бил възхитен. В края на краищата групата бегълци успяла неволно да открадне такава информация и оборудване, които дори десетки разузнавачи не биха могли да получат. Ставало дума за първата в света балистична ракета V-2, „оръжието за отмъщение“ на германците.

Оказало се, че от всички самолети, стоящи на пистата, групата на Девятаев е отвлякла точно този, в който било монтирано специалното радио оборудване за изстрелване на чудодейните ракети. Получената информация помогнала на съветските учени сами да създадат първите прототипи на балистични ракети и впоследствие да създадат космическа програма.

По-нататъшната съдба на бегълците е тъжна. Само четирима от десетте оцелели през войната. Девятаев бил удостоен с най-високото отличие на СССР – Звездата на героя – през 1957 г.

Автор: Десислава Михалева

Всеки, който е гледал „пиратски“ филми или е чел приключенски романи на такава тематика, е забелязвал, че един от най-популярните символи на морските разбойници е златна обица в едното ухо. Обикновено се смята, че това била своеобразна „банкова сметка“ в натура – кой смеел да обере такава „каса“ от нейния жив касиер? Това наистина е един от явните мотиви за носенето на тежките златни украшения на пиратите – но има и други. Най-разпространените причини за носенето на златните обици от пиратите, приети от историците на морските бандити, общо взето, са три.

Причина №1. Популярните обици под формата на пръстени в ушите всъщност били не просто моден аксесоар за моряците – а твърде полезен инструмент, който активно се използвал от огромен брой пирати, за да запазят здравето си. Как са свързани обиците и здравето ли? Много просто. Ето какво пише един историк на морското разбойничество: „Пиратите, особено онези, които стреляха активно с тежките корабни оръдия по време на морските битки, често залепваха бучки восък по краищата на своите масивни обици, за да ги използват като тапи преди началото на битките. Восъчните топчета се използваха от пиратите като тапи за уши“. И въпреки, че обиците не предпазвали пиратите от удавяне, бесило или морска болест, поне със сигурност са им помагали да се предпазят от преждевременна загуба на слуха.

Причина № 2. Друг мотив, поради който пиратите, а и много обикновени моряци, носели обици в ушите си, бил, че така винаги имали възможност да платят за собственото си погребение. Наистина изглежда малко странно – но моряците по принцип били много суеверни и носенето например на златна или сребърна обица в ухото било вид застраховка срещу непознатото. Тъй като златото и среброто по всяко време са ценна валута, парче благороден метал, стърчащо в ухото, било доста надеждна застрахователна полица за моряк, който всеки момент можело да се удави или просто да бъде изхвърлен след буря на неизвестен бряг, без всякакви средства за препитание. Екзотичен мотив за носене на обица е и този, че пиратите също биха могли да използват някои удължени обици като импровизирана кука за риболов – в случай на неочаквани събития така винаги може да се хване риба. Поне такава причина е описана в един от историческите източници.

Според историка на пиратите Гейл Селинджър в подобни митологии мит има известна истина. „Ако по онова време сте пират или крадец, няма да ви погребат, а най-вероятно ще ви окачат да висите някъде за назидание. Но ако сте се озовали някъде на брега след корабокрушение пред хора, които не ви познават и не знаят, че сте разбойник, обицата ви осигурявала прехраната за известно време – в случай, че сте имали късмет да оцелеете. Ако пък морето изхвърли пирата мъртъв, тогава обицата можела да му осигури достойно погребение – в онези времена хората се отнасяли с уважение към неизвестните мъртви“.

Причина № 3. Освен като „касичка“ и застраховка за оцеляване или достойно погребение, обиците били символи на пиратския бунт срещу цялата система на управляващата европейска класа. По времето на разцвета на пиратството през ХVІІ и ХVІІІ в. в по-голямата част от Европа и особено в Англия имало закони за разкоша – тоест съществувало ясно разделение на богати и бедни, което се подчертавало от аксесоари, облекло, бижута и т. н. За управляващата класа аксесоарите от хилядолетия са легален начин да се отделят от обикновените хора. Това често ги подтиквало и да регулират със закони кой какво има право да носи, как да се облича, какво може да пие и къде да живее. Онези, които отказвали да се подчиняват на тези закони, били заплашени от затвор или големи глоби. Не е учудващо, че тази култура на контрол била страшно омразна на пиратите с техния волен живот. Те изразявали с външността си, че никой не може да им заповяда какво могат и не могат да носят.

Ето защо някои известни и преуспели пирати често носели скъпи дрехи, както и аксесоари, разрешени само за аристократи – сякаш се подигравали на управляващата класа, за което тя пък ги мразела още повече.

Това, всъщност, е тенденция, която се утвърдила много преди романтичния период на пиратството. Традицията да се носят скъпоценни обици или бижута „за всеки случай“ датира още от древните гърци – когато те вярвали, че починалите хора трябва да плащат на лодкаря Харон, който превозвал мъртвите в подземното царство. Затова поставяли върху очите им или под езика монета.  Тази вековна гръцка традиция не преминала напълно в християнска Европа, но по някакъв начин придобила нови форми – една от които били прочутите пиратски обици, които им гарантирали вечен покой след едно прилично погребение, увенчаващо техния бурен живот.

–

Почитателите на историческите произведения, средновековната архитектура и на филмите за Средновековието може би са забелязали, че много замъци от онази епоха имат сходни характеристики. От големи мостове и внушителни каменни стени до кули, сводести тавани и винтови стълби – това са истински произведения на изкуството, както и впечатляващи инженерни постижения.

Въпреки, че известните средновековни винтови стълби в кулите не е задължително да са били разположени по посока на часовниковата стрелка, в повечето случаи са били строени точно така. Защо средновековните строители и инженери са изграждали винтовите стълби в замъците по този начин?

Смисълът в изграждането на винтовата стълба по посока на часовниковата стрелка е гениално прост. В европейските замъци от края на 13 век обикновено нямало отделна крепост, цитадела. Вместо това една от кулите на замъка – т. нар. „донжон“, била много по-голяма от останалите и в нея се намирали спалните на господарите, а понякога на самия крал и семейството му.

Животът през Средновековието никога не е бил равномерен и кротък. Спокойните години много бързо се сменяли с войни – а по време на война обсадите и щурмовете на замъци били обичайно явление. За да защитят владетеля на замъка и неговото семейство, средновековните архитекти строели винтови (спирални) стълби в кулите на замъка, които били разположени строго по посока на часовниковата стрелка. Това се правело, за да се поставят в неравностойно положение атакуващите врагове, които се изкачвали по тези стълби – с цел защитниците да могат да удържат отбраната на кулата възможно най-дълго и успешно. Такава конструкция на дъговидна стълба, разположена по посока на часовниковата стрелка, силно пречи на нападателите, които трябва да се изкачат по нея и да срещнат ожесточената съпротива на защитниците.

Причината е проста: обикновено повечето хора използват за работа и активна дейност дясната си ръка. В средновековните битки основно оръжие бил мечът, за мнозина пехотинци – бойният топор или секира. Повечето бойци ги използвали, естествено, с дясната си ръка. Затова стълбата, завита по посока на движението на часовниковата стрелка била много полезна и облекчавала защитниците на замъка по две главни причини.

Първо, заставайки на такава стълба, защитниците, намирайки  се над нападателите, можели да удрят с мечовете и секирите си в дъги, съвпадащи със завоите на външната стена. Също използвали вътрешната стена като частичен щит – тъй като тя защитавала лявата страна на тялото им.

От друга страна, нападателите трябвало да се разкриват повече в опита си да нанасят удар под правилния ъгъл, за да не ударят с меча си външната стена. Така, за да нападнат по-успешно средновековен замък, нападателите ще трябва да вербуват колкото се може повече левичари – едно доста съмнително начинание.

Освен завоят по посока по часовниковата стрелка, конструкцията на всяко отделно стълбище в замъка играела и допълнителна защитна роля. Стълбите били проектирани с неравни стъпала – едни по-високи, а други по-ниски. Това позволява на всеки, който е запознат със замъка, да се качва и слиза уверено по стълбите в случай на нападение. Но за нападатели, натоварени обикновено с масивна броня, неравностите по стълбата могат да представляват сериозна опасност, тъй като поради непознаването на особеностите на замъка имало риск неправилно да разпределят тежестта си и да паднат, а това давало предимство на защитниците. Конструкцията на такива стълби значително увеличава вероятността нападателите да се спънат или да загубят равновесие. Освен това, слизането по стълба винаги е по-лесно от изкачването.

Подсилването на защитните функции и отчитането на тактиката на средновековния ръкопашен бой били основните причини винтовите стълби в замъците да бъдат строени със завиване по посока на часовниковата стрелка.

–

Всички сме виждали в популярни холивудски филми или в исторически документи индианци, които носят пера на главите си. Понякога перата може да са толкова много, че даже докосват земята.

Но малцина, след като са видели индианци с такава „шапка“ от пера, например, във филмите, ще се замислят какво реално значение са имали тези украшения. Защо индианците се нуждаели от тях и какъв смисъл влагали? Дали само за красота, като обикновен аксесоар?

Всъщност, тези венците и корони имали огромно значение за индианците. Короната, изработена от пера, прикрепени по горния ръб на кожена лента или върху импровизирана шапка, е най-важната шапка в историята на индианците. Смята се, че индианското племе сиу било сред първите, които започнали да носят подобни украшения.

За да се направи такъв венец, по едно птиче перо се добавяло към кожена или платнена лента всеки път, когато собственикът му извършвал някакъв подвиг в името на своето племе. Самите пера обикновено се прикрепяли с кожени конци или сухожилия. Щом венецът бил готов, лентата можело да бъде украсена с допълнителна бродерия, мъниста, рога, естествена кожа или някакъв вид плитки, а самите пера дори да бъдат боядисани.

Има има много видове различни шапки от пера, които служели за различни цели сред отделните индиански племена. Например, шапки тип „ирокез“, направени от четина, игли от гривесто бодливо свинче или козина от елен, наречени „роуч“ – те обикновено се носели на изток от Скалистите планини, например, от племената понка или омаха. Такива шапки можели да носят само юноши, които се готвели да станат воини и вече се били проявили по някакъв начин; но различните племена имали различни правила за получаването им.

Също така, сред някои индиански племена имало рогати шапки от бизонска вълна, които също можели да носят само мъже-воини, но вече прославили се в битка. Духовното и церемониално значение на рогатата шапка за индианците от равнините било същото, както на пернатия венец за онези племена, които давали предимство на перата.

Имало индиански племена с тюрбани от кожа на видра или бобри, използвани само като церемониални шапки. Те се носели от мъжете на някои племена от южните равнини, като потаватоми, поуни и осейджи.

Всички подобни венци, корони и шапки били обединени от факта, че такова отличие трябвало да се заслужи и не всеки можел да го носи.

Подобни, условно казано, „шапки“ били много важни за индианците, тъй като те може да се носят само от най-могъщите и влиятелни членове на племето, предимно само мъже. На жените също било позволено да носят украшения за глава, но те били само ленти с мъниста или венци с малък брой пера.

За да се счита индианският младеж за мъж, той трябвало да спечели първото си перо, например, след като извърши подвиг с безкористни прояви на смелост и чест (например, на лов), да получи перо като подарък, за извършена работа или в знак на благодарност, че служи на своя народ. Но най-традиционните постъпки, които носели слава и най-почетните пера – орловите, се давали за подвизи в битка, както и за политически и дипломатически постижения или действия, помагащи на племето да оцелее и се развива. Много индиански племена смятали орловото перо за един от най-висшите признаци на уважение, притежаващ мистични свойства и надарен със силата на природата, който излъчвал енергия от различни духове.

Воинът, който пръв докосвал врага и оставал невредим след битката, получавал най-голямото орлово перо. А когато индианецът събирал достатъчен брой пера, той може да ги използва като венец или в някаква друга форма. Понякога можел просто да носи едно, две или три пера в косата – но, за да си направи венец, трябвало да получи благословията на племенния вожд и неговото разрешение. Никой нямал право да носи на главата си венец от пера, ако не е получил разрешение и не бил заслужил това право. Да носи такъв венец или шапка било най-голяма чест за индианеца.

Има известен исторически пример, как вождът на шайените Римски нос (1835-1868) – име, дадено му от „бледоликите“ заради характерния орлов нос, бил толкова сигурен, че неговата корона от орлови пера ще го предпази от куршумите на американските войници, та дори накарал самите американци да повярват в това – и те наистина не можели да го улучат, независимо, че вождът неведнъж влизал в битка с тях под градушка от куршуми.

По ирония на съдбата, в последната си битка вождът Римски нос влязъл без своята свещена корона – и още същата вечер бил смъртоносно пронизан от няколко американски куршума.

–

За да си отговорим на въпроса, поставен в заглавието, е най-лесно да се опитаме да сравним цената на средновековните доспехи с нещо от съвременността. Просто и грубо изчисление на цената на доспехите на рицаря от Ранното Средновековие в днешни пари би изглеждало така.

Една метална плетена ризница в Англия през ІХ-ХІІ в. струва около 12 крави, а целият комплект доспехи, тоест, като добавим шлем, наколенници, нараменници, щит – приблизително 24 крави. Средната цена на една добра крава в Европа днес е около 3000 евро. Тоест, комплектът доспехи от Х век в днешни пари ще ни излезе приблизително 70 хиляди евро. Като имаме предвид, че обикновен войник-наемник с годишната си заплата не можел да си позволи повече от 3-4 крави, това означава, че ще си остане дори без обикновена плетена ризница. Разбира се, доста често някои войници получавали доспехи безплатно за сметка на държавната хазна – все пак победата във война обикновено пъти е по-ценна от парите.

Към ХV век цените на доспехите спаднали около 2-3 пъти, особено на плътните метални брони – благодарение на намаляването на производствените разходи, увеличаването на добива на метали и подобряването на металообработващата технология; доходите на населението също се били увеличили прилично.

Цената на пълен комплект плътни доспехи (а не плетена ризница) можем да направим, като имаме предвид средния доход на англичаните от XIV-XV век. Става въпрос за най-качествените и богато украсени милански брони – ако ги сравним, примерно, с днешни автомобили, значи говорим за „ролс-ройса“ на средновековните брони.

1 фунт стерлинг е около 350 грама сребро и е равен на 20 шилинга според историческите извори от ХІV век. 350 грама сребро днес са около 8800 евро. Разбира се, това е много груб анализ, тъй като доходите на населението на средновековна Англия са били напълно различни, както и стандартът на живот, нивото на производство на сребро, общите доходи / разходи и разпределението на тези богатства. Ние просто се опитваме да направим груба оценка на разходите за пълна броня с днешните пари и кой би могъл да си го позволи.

Годишният доход на английската държава по онова време е 25 000-30 000 лири стерлинги. От историческите извори знаем, че в Лондон през 1450 г. пълен комплект проста миланска броня струва малко повече от 8 фунта, тоест, в днешни пари 2000 евро (1 фунт=250 евро) , докато минималният годишен доход на обикновен благородник е 40 фунта (10 000 евро), а богатите търговци и държавни служители могат да печелят над 100 фунта годишно.

Един прост рицар – тоест, без право на собствено знаме и отряд, печелел около 36 фунта годишно. Феодален рицар, който принадлежал към дворяните, имал право на свое знаме и да предводителства отряд, получавал от именията си среден доход от 200 до 500 фунта годишно.

В началото на XV век стрелец с лък в английската армия печелел 6 пенса, тоест половин шилинг или 1/40 фунт на ден. Най-простата броня, състояща се от нагръдник (кираса), нараменници, наколенници и шлем, струвала малко над 3 фунта (750 евро). Стрелецът би трябвало да работи за нея повече от 120 дни. Пехотинците печелели по 1 шилинг на ден, така че гореспоменатата броня от 3 фунта ще им струва малко над 60 дни заплата.

А изработената по индивидуална поръчка броня ще струва на воина 1 годишна заплата на пехотинец или двугодишната заплата на стрелеца. Но да не забравяме, че хората харчели по-голямата част от заплатите си за храна, забавления, данъци, ремонт на оръжията си, а понякога и за собствените си домакинства – така че над 90% от парите към края на годината вече били похарчени, а мнозина бойци трябвало да плащат дългове за стари оръжия, доспехи и т. н.

Обикновеният селянин през този период от време имал доход от около 2-4 фунта годишно, което не би му позволило да спести дори за най-простата кираса и шлем в случай на война, тъй като те стрували около 2 фунта. Само бронята на обикновен рицар струвала 5 фунта през 1441 г. – а строежът на едноетажна каменна къща със заден двор би струвал над 90 фунта в началото на ХІV век.

Цените за пълен комплект рицарски доспехи варирали значително в зависимост от редица фактори: дали бронята е изработена „по поръчка“ или купена готова, даже „втора ръка“. Репутацията на оръжейника и мястото, където била изработена, също имали значение, както и украшенията по нея. Това се отнасяло главно за доспехите на лордовете и принцовете – в някои случаи през ХVІ век само златото по позлатени доспехи струвало повече от няколко комплекта обикновени рицарски доспехи, взети заедно.

Комплект пълна рицарска броня от ХV век в съвременни пари ще струва средно 20 000 евро или повече (в зависимост от качеството на стоманата, маркировките, украшенията и т. н.).

Сега, като се имат предвид гореспоменатите цени за рицарска броня, можем приблизително да си представите колко ще струва напълно екипиран рицар и неговия боен кон. Като цяло разходите, необходими за висококачествено оборудване на средновековен европейски рицар, за неговите меч, копие, кинжал, щит, боздуган, секира, шлем, броня, нараменници, налакътници, наколенници, за коня, конската броня и амуниция могат да достигнат общо до 150 хиляди евро.

Обикновените войници не биха могли да си позволят такава екипировка, дори да работят и пестят цял живот.

–