Търсене
Още
    Начало Блог Страница 11

    Черните очила

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Черните очила

    Помните ли сцената в „Терминатор-2: „Имам нужда от дрехите, обувките и мотоциклета ти!“. Образът на Арнолд Шварценегер, който разпилява рокерите из бара, а след това си присвоява пушката и очилата на един от тях, завинаги ще остане в историята на световното кино. В този епизод тъмните очила са неразделна част от аксесоарите – светът явно не може да бъде спасен без тях. Ами черните очила в „Мъже в черно“? Без тях героите просто губят паметта си – и отново става дума за спасението на света.

    В наше време слънчевите очила отдавна са на мода. Впрочем, тяхната история също започва с доста смели и мъжествени образи – военните летци. Пилотите от Първата световна война в откритите кабини на своите самолети предпазвали очите си от вятъра и ярката слънчева светлина с големи очила. Техните стъкла били затъмнявани по всевъзможни импровизирани начини – например, някои ги оцветявали с акварели. Оставало само да се направи крачката до изобретяването на съвременните слънчеви очила.

    Антоан Лавуазие предпазва очите си със слънчеви очила в експеримент. Снимка: Уикипедия

    Но, в интерес на истината, хората опитвали да предпазят очите си от слънцето още в древността. Тогава все още нямали акварели, затова прибягвали до по-скъпи и трудоемки методи. Най-древното подобие на слънчеви очила археолозите открили в гробницата на Тутанкамон (ХІV век пр. Хр.) – две много тънки плочки от изумруд, скрепени с бронзови пластинки. Такава ценна вещ можел да притежава само фараон или знатен велможа. Римският император Нерон също имал изумрудена леща, през която гледал гладиаторските битки. Най-вероятно изумрудът не служел за коригиране на зрението, а предпазвал очите на Нерон от ярката светлина.

    Цветните стъкла се появяват през Средновековието (например, от тях се правят витражи), а през ХІІІ век в няколко страни изобретили „стъкла за четене“ – които, обаче, все още не може да се нарекат очила. Неслучайно историкът Умберто Еко включва в романа си „Името на розата“ няколко ключови теми, свързани с такива лещи: „Уилям извади нещо, което вече бях виждал по пътя, както в ръцете, така и на носа му. Това беше чатал, пригоден да се крепи върху носа на човек. В краищата на чатала така, че да са точно пред очите, имаше две овални метални рамки, в които бяха поставени стъкла, всяко дебело колкото дъно на чаша. Когато четеше, Уилям слагаше това приспособление на носа си и уверяваше, че така вижда много по-добре, отколкото му позволяват естественото зрение и преклонната възраст, особено, когато слънцето залязва“.

    Но идеята да се използват цветни стъкла за защита именно от слънцето чакала своето време цели векове. И то дошло! Когато Наполеон събира армия за своя Египетски поход (1798-1801), той поръчва партида специални очила от стъкло, частично покрито със сажди и лакирано. Така слънчевите лъчи наистина не дразнели очите толкова силно – но тези очила влошавали картината.

    Х. Хънтър, пилот на армията, със слънчеви очила AN 6531(1942). Снимка: Уикипедия

    След това оптиците най-после започнали да правят очила с цветни стъкла. През ХІХ век те се използвали предимно от военните, също и от железничарите – за защита от въглищния прах. Очилата били зелени, сиви и сини. Но, по принцип, едва Първата световна война направила тъмните очила необходими, а военната мода – популярни. Скоро те навлезли и в мирния живот.

    През 1929 г. в САЩ започва масовото производство на модерни слънчеви очила със затъмнени стъкла. Технологията на производството им бързо се усъвършенствала. През 1936 г. се появили поляризираните лещи, изобретени от американеца Едвин Ленд, основател на компанията Polaroid, а през 1937 г. – антибликовите зелени Ray-Ban. Така очилата се превърнали в идеален инструмент за виждане в неблагоприятни условия – вече не изкривявали картината и предпазвали очите от слънцето.

    През 1930-те години слънчевите очила стават върхова модна тенденция. Елегантни дами ги купували заедно с бански костюми и шапки, за да отидат на плаж. Още повече харесват тъмните очила американците в сравнение с европейците след Втората световна война (до голяма степен отново благодарение на популярността на военните пилоти). Те станали неотменна част от аксесоарите на законодателите в модата.

    Генерал Дъглас Макартър. Снимка: Уикипедия

    През 1957 г. Джак Керуак публикува „По пътя“ – книга, която възпита цяло поколение битници, носещи тесни черни дрехи, барети и тъмни очила. По същото време и Одри Хепбърн популяризира слънчевите очила („Закуска в Тифани“, „Фани Фейс“). Жаклин Кенеди (след смъртта на съпруга си), Джон Ленън, Карл Лагерфелд и други известни личности често се появяваха публично с тъмни очила.

    През 50-те години на миналия век слънчевите очила са задължителни на плажа заедно с плажните чанти, шапки и чехли. Произвеждали ги и все още ги произвеждат прочути компании – Polaroid, Ray-Ban, Versace, Tom Ford, Gucci, Prada, Chanel, Fabretti. А формите и цветовете на рамките са най-различни – класическите капковидни „авиатори“, трапецовидни, браулайнери с прав горен ръб, кръгли „ленъни“ (като на Джон Ленън), „панди“..

    Въобще, лятото идва: време е за черни очила!

    –

    Първото престъпление в света, разкрито по отпечатъци от пръсти

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Първото престъпление в света, разкрито по отпечатъци от пръсти

    Един горещ и злощастен ден – 19 юни 1892 г., в аржентинското крайбрежно градче Некочеа станало двойно убийство. Жертвите – две деца на 4 и 6 години, били открити мъртви от майка им Франческа Рохас, когато се прибрала от работа. Тя незабавно подала сигнал в полицията и казала, че когато се приближила до къщата, видяла как оттам бяга Педро Веласкес. Според Франческа, убийството било негово отмъщение – наскоро той й направил предложение за женитба, но тя му отказала. Мъжът тогава вдигнал скандал, който завършил със заплахи от негова страна.

    По време на разпита Педро не отрекъл този факт, но категорично отхвърлил обвиненията за убийството на децата. За да признае заподозреният, полицията го подложила на тормоз и побоища. Но всичко се оказало напразно – Педро останал непреклонен. Тогава на помощ на полицаите от Некочеа се притекъл опитният детектив Едуардо Алварес.

    Той вече знаел какво да търси и го намерил: на вратата на стаята, където били намерени децата, забелязал малко кафеникаво петно – убиецът оставил кървав отпечатък. Папиларните линии били ясно видими и Алварес се възползвал от това. Той изрязал парчето от вратата с пръстовия отпечатък и реши да приложи метод, за който почти никой в света все още не знаел – дактилоскопията (от гръцки „дактилос“ – пръст, „скапео“ -гледам).

    Детективът сравнил отпечатъците на Веласкес с намерените и разбрал, че Педро не е убиецът. Нещо повече, обвиняемият имал желязно алиби. Тогава Алварес започна да подозира самата Франческа. Според слуховете, тя много искала да се ожени за любовника си, но той й отказал заради нейните извънбрачни деца: ако не били те, сенора Рохас отдавна щяла да получи предложение за брак.

    Алварес снел нейните отпечатъци и един от тях съвпаднал с кървавата следа върху вратата. Само по себе си това не доказвало вината на Франческа – в края на краищата тя можело да се изцапа с кръв, когато намерила телата на децата. Но фактът за лъжесвидетелстване срещу Педро, заедно с отпечатъка, практически не оставяли съмнения във вината й. Освен това, зашеметена от тези улики, Франческа се признала за виновна в убийството на собствените си деца и, че го извършила, за да се омъжи. Тя била осъдена на доживотен затвор, а дактилоскопията за пръв път в историята доказва своята ефективност при разследването на наказателни дела.

    Методът, използван от Алварес, не е измислен от него. Още в средата на XIX век британският офицер сър Уилям Хершел, който служел в Бенгалия, Индия, използвал пръстови отпечатъци вместо подписи върху документи. Той забелязал, че пръстовите отпечатъци не се променят, затова могат да служат като сигурен начин за идентифициране на човек. През 1880 г. Хершел написал статия за папиларните линии и техните ключови свойства.

    Но изследването на пръстовите отпечатъци е поставено на действително научна основа от антрополога и психолог сър Франсис Галтън (братовчед на Чарлз Дарвин). Галтън проучил повече от 8 000 отпечатъка и стигнал до извода, че всеки е уникален и непроменим. Изследователят смятал, че вероятността от повтаряне на папиларен рисунък е изключително малка, може би една на милиард, но не повече. Тъй като по онова време на Земята имало само около 1.5 милиарда души, това означавало, че изобщо нямало повторения и всеки можеше да бъде уверено идентифициран по неговия отпечатък. През 1892 г. Галтън публикувал първата книга за дактилоскопията.

    Днес търсенето и фиксирането на пръстови отпечатъци е всяка втора съдебна процедура в наказателното право.

    –

    Йоан от Лиеж, дивото дете, което без малко да обърка йерархията между хората и животните

    iskamdaznam
    -
    0
    Йоан от Лиеж, дивото дете, което без малко да обърка йерархията между хората и животните

    Един от най-ранните англоезични разкази за диви деца е за „Йоан от Лиеж“, момчето, което е прекарало по-голямата част от младостта си напълно изолирано в белгийската пустош. Според разказ на сър Кенелм Дигби от 1644 г., Йоан бил избягал в гората, когато бил на 5-годишна възраст, за да се скрие от вражеските войници в разгара на религиозна война.

    По време на религиозните войни в Европа в началото на 17-ти век, селяни в Лиеж, Белгия, забелязали странно същество, което се появявало сред техните прасета и крави през нощта – „звяр с толкова странна форма“ с кичури коса, покриващи видимо розова кожа. Селяните се обединили и решили да хванат този звяр, но той винаги успявал да им се изплъзне. След като поставили капани, те най-накрая успели да заловят животното и откритието, което направили, било ужасяващо. „Звярът“ всъщност бил човек!

    Йоан от Лиеж, 17 век. (Университет на Илинойс Прес)

    Разказът за откриването на Йоан от Лиеж е първият от всички за диви деца, записан на английски език. Сър Кенелм Диги, който описва живота на Йоан, е английски философ, учен и придворен. Той вижда историята на момчето като приказка за изкупление. Човекът става звяр и, както казва той, отново се връща към природата и мъжествеността. Според Майкъл Нютон, когато Йоан бил невръстно момче, в селото му се появили войници, а семейството и съседите му избягали и се скрили в гората. Момчето било, както каза Дигби, с много плах характер и хукнал много по-навътре в гората от всички останали, като се отделил от тях. Когато Йоан чул хората да го викат по име, той се притеснил, мислейки, че това са войниците, и ги игнорирал напълно. По причини, които не са напълно ясни от разказа на Диби, момчето останало в гората в продължение на години. Той се хранел предимно с корени и плодове. Открит е през една особено тежка зима, докато се е криел през нощта сред селскостопанските животни на селяните, за да се стопли. От историята на Диби не става ясно нито колко време Йоан е бил в гората, нито на каква възраст е бил, когато се е появил, макар че е бил още дете.

    Когато било открито, момчето било загубило способността да говори – симптом, разпространен сред дивите деца, които или са пропуснали когнитивния прозорец, в който хората могат да научат език, или са били твърде травмирани от връщането в обществото. Може би най-странната черта, която Дигби забелязва при Йоан, било обонянието му. Подобно на куче или вълк, момчето можело да усети плодове и корени на голямо разстояние.

    Цивилизацията е изградена върху човешкото господство над „по-низките“ живи същества, независимо дали използваме месото им, кожата или труда им, за да задоволим нуждите си. Дивото дете заплашвало да промени всичко това, принуждавайки ни да попитаме какви сме ние, размивайки разликата между различните нива на тази йерархия. Дигби обяснил, че Йоан сякаш е попаднал някъде в света между човека и животното и че това е силно обезпокоително за хората, които са го видели. Една жена го съжалила. Душата я боляла „да види човек, който е почти като звяр“. Йоан толкова се привързал към нея, че когато тя излизала на полето да работи, той я намирал, следвайки аромата й като куче.

    Йоан, обаче, в крайна сметка се приспособил към обществото. Той станал „като останалите обикновени мъже“, разказва Дигби. Той отново се научил да говори и както Диги пише, „Предполагам, че той все още е жив, за да разкаже по-добра история за себе си, отколкото съм го направил аз.“ Подобна история, обаче, никога не се появила. Очевидно, успешната реинтеграция на Йоан в обществото е различна от много други случаи на диви деца, при които дивата природа е оставила незаличима следа. Повечето диви деца никога не живеят напълно комфортно сред хората, предпочитат присъствието на животни, често никога не успяват да научат език или дори да ходят напълно изправени. Може би защото Джон бил по-възрастен, когато започнал да живее в гората, към този момент цивилизацията била оставила по-силна следа върху него. И след известно време той загубил острото си обоняние.

    Английският дипломат-философ сър Кенелм Дигби документира живота на бившия дива Йоан от Лиеж. (Смитсоновите библиотеки чрез Wikimedia)

    За много диви деца било невъзможно да се каже как са прекарали годините си в дивия свят, тъй като толкова малко хора могат да говорят, за да ни кажат. При липса на факти те се превърнали в екрани, върху които можем да проектираме фантазиите си за това какво означава да бъдеш човек. Както обяснява Ерика Фъдж в книгата си „Възприемане на животни: хора и животни в ранната модерна английска култура“, връщането на Йоан към говоренето би било особено значимо за Дигби, философ и последовател на Декарт, за когото говоренето било най-важният белег на човечеството. Декарт обяснява, че дори един имбецил може да говори, но „няма животно, колкото и да е съвършено и в каквото и да е отлично разположение при раждането си, което може да направи същото“. Животните нямали разум или интелигентност, те били автомати, аргументира се той. Подобно на машини, те можели да бъдат използвани. С връщането на Йоан към способността да говори и човечеството също се било върнало в правилния йерархичен ред. Това, разбира се, би поставило малко съмнение в мислите на Диги. Може би той е преувеличил „възстановяването“ на Джон, за да се съчетае по-добре с неговата декартова философия.

    През вековете след това по целия свят се появяват диви деца. Появяват се деца вълци, момичета от джунглата и деца, отглеждани от маймуни. Може би най-известният случай ще се появи през следващия век, когато Виктор, „дивото момче от Аверон“, ще се появи във Франция и ще стане обект на множество изследвания. Въпреки обнадеждаващите подбуди на изследователите от Просвещението, Виктор никога няма да проговори. Границата между човек и животно ще се окаже по-малко ясна, отколкото на Дигби му се искало.

    Автор: Десислава Михалева

    Как се казва Пепеляшка?

    Любомир Чолаков
    -
    1
    Как се казва Пепеляшка?

    Главната героиня на една от най-известните приказки на Шарл Перо носи обидния прякор Пепеляшка. Наистина оскърбително, защото намеква за ниска хигиена. Но, така или иначе, това е само прозвище. А как ли е истинското й име? В края на краищата нали тя не може да бъде безименна, макар да не си задаваме този въпрос, когато четем приказката в далечното детство – тогава Пепеляшка си е просто Пепеляшка. Звучи толкова познато, че дори целият негативен смисъл на това „име“ напълно е изчезнал. Когато пораснат, малцина си спомнят, че горкото момиче постоянно е било изцапано от главата до петите с пепел и сажди – поради което я „преименували“.

    Обидният прякор е измислен от лошите й доведени сестри. Но Шарл Перо пише, че всички в семейството започнали да повтарят след тях: Пепеляшка, та Пепеляшка… Тъй като се уточнява: „всички“, това означава, че дори родният й баща наричал дъщеря си по този начин. Откъдето и да го погледнеш – сурова приказка!

    Пепеляшка на бала в съветския филм (1947). Снимка: Уикипедия

    Перо не разкрива името на девойката. Впрочем, той по принцип не съобщава имената на мнозина от героите си. На Пепеляшка поне й дава прякор, но другите не удостоява дори с това. Просто: мащеха, сестри, крал, принц, фея…

    Но Шарл Перо не бил единственият, който създал приказка по историята за бедната изцапана с пепел девойка, която срещнала принца. Това е много популярен сюжет и в множество негови версии героинята си има пълноценно собствено име. Например, в игралния филм на „Дисни“ от 2015 г. с участието на Лили Джеймс в главната роля, базиран на легендарния анимационен филм – също на „Дисни“, името на Пепеляшка е Ела. Така се казва тя и в американския сериал „Имало едно време“. Това име е измислено от сценаристите, които се основават на думата „Пепеляшка“ – на английски тя звучи като „Синдерела“. Ако пропуснете първите две срички, тогава ще остане Ела. Остроумно! Но все още е производно от прякора, плюс това е римейк. А може би има старинни текстове, в които героинята е наречена с истинското й име? Да, има!

    Още през ХVІ век, много по-рано от Шарл Перо, неаполитанецът Джанбатиста Базиле разказва тази история в книгата си „Приказка за приказките“. В същата книга можете да намерите ранни версии и на други известни приказки. При това в много по-зловещи и кървави трактовки от тези, с които сме свикнали. Историята на Пепеляшка също е пълна с много коравосърдечни подробности. Можем да съдим за тях поне по подзаглавието, с което е снабдена през ХVІ век тази приказка:

    „Цецола, подтикната от шивачката да убие мащехата си, смята, че ще спечели уважение от шивачката, защото й помогнала да се омъжи за баща й, но вместо това е изпратена да живее в кухнята; обаче, чрез магическото изкуство на феите, след различни приключения се удостоява с честта да стане съпруга на краля“.

    Джанбатиста Базиле. Снимка: Уикипедия

    Всичко това е подзаглавие, и сюжетните обрати тук, както виждаме, са много по-сложни. Приказката завършва с познатата сцена с пробването на обувката:

    „Тогава велможата си спомнил и казал:„ Имам дъщеря, но тя винаги седи вкъщи, бди над огнището, защото е твърде грозна и недостойна да седне на масата на Ваше величество“. Кралят отвърнал: „Тук тя ще бъде първа в списъка, защото това е моята кралска воля“. С  това те се разделили и на следващия ден се върнали отново. И сега Цецола дошла заедно с дъщерите на Кармозина. И кралят, щом я видял, веднага разбрал, че е тя; но засега се преструвал, че не се е досетил за нищо. Когато трапезата приключила, дошло време да се пробва обувката. И преди още да я поднесат към Цецола, тя изскочил от ръцете на краля и, сякаш жива, се настанила върху крака на красавицата, както магнит привлича желязо“.

    Така сега знаем, че истинското име на Пепеляшка е Цецола. Ако решим да го побългарим, несъмнено най-близко ще бъде Цветанка и производните му Цецка, Цеца, Цеци, по-съвременното Цура и т н.

    Хм… Може би все пак за предпочитане е Пепеляшка?

    –

    Немските генерали в съветски плен

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Немските генерали в съветски плен

    На 24 декември 1947 г. граничари от съветската окупационна зона в Германия задържат нарушител – възрастен мъж се опитва да влезе в британската зона с 19 бойни патрона за 6.35-мм пистолет. След ареста германецът искал да се самоубие, но граничарите навреме открили цианкалий в подплатата на шапката му.

    Задържаният се оказал генералът от Вермахта Рудолф Шмид, командир на 39-и корпус от групата армии „Център“ на Източния фронт, участвал в завладяването на Белорусия, в Смоленското сражение и боевете край Ленинград. Закарали го в Москва и през 1952 г. бил осъден за военни престъпления на 25 години лагер. Той е един от малцината, които честно признали зверствата си: откарване на съветски граждани в робство в Германия, организиране на наказателни операции срещу партизани, потвърждение на смъртни присъди…

    Рудолф Шмит. Уикипедия

    Шмид е последният генерал от Вермахта, арестуван от Съветския съюз. Но преди това, през 1943 г. той бил арестуван в Орел от самите нацисти заради писма до брат си, в които критикувал Хитлер и други нацистки ръководители за бездарното управление на войските, а също така споделя планове за бягство от армията. Скоро братът на генерала бил осъден на смърт за шпионаж в полза на френската съпротива (за да се избегне екзекуцията, се отровил в затвора). На генерала тогава му се разминало, защото решили, че писал писмата „под влияние на психологическо заболяване“.

    „Антихитлеристката“ история на Шмид обаче не го освободила от отговорност за жестокостите, извършени от войските под негово командване. Общо Червената армия пленила 376 германски генерали, включително трима фелдмаршали: „главният пленник на Сталинград“ Фридрих Паулус, Евалд фон Клайст и Фердинанд Шьорнер (за сравнение – 72 съветски генерали били пленени от немците).

    Съветските военни трибунали осъдили 222 висши немски офицери в съответствие с международното право, включително 35 генерали. Следствието събрало толкова много доказателства за вината им, че почти всички обвиняеми се признали за виновни в извършването на множество престъпления. Обикновено били съдени в града, в близост до който извършвали своите злодеяния. Например, генерал-полковник Ервин Йенеке съдили в Севастопол (неговата 17-та армия безчинствала в Кубан и Крим), а делото на генерал Хайнрих Ремлингер се гледало в Ленинград (неговите подчинени избивали цивилни при Псков и Ленинград).

    Процесите приключили през 1952 г. В крайна сметка били осъдени на смърт чрез обесване 41 германски генерали (бесили ги по площадите на същите градове, където се гледали делата). Още десетки – на 25-годишен лагер или затвор, по-рядко – каторга. Сред затворниците били фелдмаршалите фон Клайст и Шьорнер. Третият фелдмаршал – Паулус, сътрудничил на следствието, бил свидетел на обвинението в Нюрнберг и затова го държали не като престъпник, а като почетен пленник с привилегии: диетична храна, право на кореспонденция, бира по празниците, възможност да пише мемоари, вила край Москва; през 1953 г. град Паулус се завръща в ГДР и му дават вила в Дрезден.

    Съдбата на Клайст е по-неблагополучна – той умира от сърдечна недостатъчност на фона на бъбречно заболяване. Погребан е във Владимир. Много нацистки престъпници са изтърпявали присъдата си в затвора на град Владимир (Владимирский Централ) и там измират: например, последният комендант на Берлин генерал Хелмут Вайдлинг, познавачът на Русия генерал Оскар фон Нидермайер (считал себе си за противник на войната със Съветския съюз, през 1920-те години работил няколко години в Москва) и др.

    Клайст, между другото, можело да бъде освободен доста преди да изминат 25 години – но болестта изпреварила освобождаването му. Поради превратностите на Студената война фелдмаршал Шьорнер на практика се спасил от възмездието; дори немските генерали го мразели заради жестокостта му и го наричали „убиец“, „кърваво куче“, „военен Гьобелс“, „жандарм“. В СССР пламенният любимец на нацистите и Хитлер бил помилван по негова молба, а през 1955 г. го освободили и му предложили да живее в ГДР, както и вила, кола и длъжност във Военната академия. Единственото условие било публично да подкрепя политиката на ГДР. Шьорнер обаче отказал и се преселил във Федерална република Германия, без да му се поставят пречки.  Там обаче го осъдили на 4.5 години затвор за необосновани екзекуции на германски войници по време на войната. Шьорнер умира през 1973 г. в Мюнхен.

    Фридрих Паулус. Уикипедия

    Изненадващ е и случаят с пленения генерал Винценц Мюлер. След като бил пленен през 1944 г., Мюлер веднага се съгласил да участва в антифашистките организации на пленници, говори по радио „Свободна Германия“ и пише във вестника със същото име. Затова той е освободен още през 1948 г., става генерал от Националната народна армия на ГДР, а през 1950 г. е вече неин началник на Главния щаб и заема поста заместник-министър на отбраната.

    През 1955 – 1956 г. освободили всички военни престъпници и пленници. Никой от осъдените на 25 години затвор не изтърпял присъдата си докрай: някои умрели в плен, а останалите се върнали у дома. Това се случило след посещението на канцлера на Федерална република Германия К. Аденауер в СССР и срещата му с Никита Хрушчов през октомври 1955 г. – установили се дипломатически отношения между страните, а като жест на добра воля Съветският освободил повече от 14 хиляди осъдени германци и върнал другите пленниците.

    Освободените генерали нямали основания да се оплакват сериозно от условията в СССР. До 1945 г. дори им било позволено да носят униформи и отличителните си знаци, след войната не им било забранено да пишат на роднини и да се разхождат, получавали дажби с по-високо съдържание на калории от обикновените пленени войници, както и цигари и кибрит; било им позволено да градинарстват, да четат… Дори с високопоставените военни престъпници служителите на НКВД се отнасяли сдържано. Например, когато Шьорнер се завърнал в Германия, можел да си спомня само такива „изтезания и гаври“: обиски, затваряне в карцер за половин ден по време на разследването, нощни разпити, разрешение за ползване на тоалетната само сутрин и вечер, както и необходимостта „да си почистват тоалетните“. Въобще, съветските отмъщения се оказали много по-малко жестоки от нацистките престъпления.

    –

    Уланите – азиатското кавалерийско ехо в Европа

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Уланите – азиатското кавалерийско ехо в Европа

    Обикновено разказите за историята на уланите започват с уникалната полско-литовска традиция в конните сражения. Уланите се превърнали в отличителен белег на полските легиони в армията на Наполеон, а тяхната четвъртита шапка дори била кръстена в чест на полските бунтовници на Тадеуш Костюшко – „конфедератка“. Но ако опитаме да си спомним откъде в полско-литовската държава – Реч Посполита, се появили частите на леката кавалерия с дълги копия, ще трябва да се върнем няколко века назад.

    Думата „улан“ има тюркски корени и според една хипотеза идва от „оглан“, което означава „момче“ или „млад мъж“. Според друга версия, уланите произхождат от названието на ойратите – воините на последната велика степна империя Джунгария, просъществувала през ХVІІ-ХVІІІ в. на територията на Централна Азия. Уланите са лека редовна кавалерия, чиято основна разлика от хусарите или, да речем, конните егери били пиките с дължина 3,5-4,5 метра. Освен това, уланите били въоръжени още с леки кавалерийски саби и карабини, по което си приличали с хусарите и драгуните.

    Саксонски улани. Снимка: Уикипедия

    Освен полската и литовски-руска шляхта, на територията на Реч Посполита се били заселили обитатели на татарския улус Джучи, остатък от Златната орда. Въобще, разпадането на монголо-татарската Златна орда довел до това, че много мурзи и ханове се заселили на територии, подвластни на Москва и Вилно. Подобна етническа група съществувала в Литва от края на ХІV, когато поддръжниците на падналия хан Тохтамиш, помолили княз Витолд и неговите наследници за разрешение да се заселят в литовските земи. Литва, повлияна от степната военна традиция, постепенно възприела някои азиатски военни традиции. Дори след обединението си Полша, тя останала регион, където източните похвати за конно сражение имали предимство пред западните. Ако самата Полша била прочута със своите „крилати хусари“, то Литва можела да се похвали с… крилати татари.

    И наистина: постепенно татарите се включили в общата тактическа схема на полско-литовската армия. В същото време целият степен свят бил разтърсен от последната значителна военна революция, свързана с формирането на единствената номадска империя в епохата на барута – Джунгарската. В конната битка джунгарските ойрати, за разлика от своите предшественици – конните стрелци с лък, разчитали на шоков удар с големи маси лека конница. Успехите на ойратите в борбата срещу други татарски кланове – ногайците и кримчаките, принудили някои обитатели на Източна Европа да възприемат особеностите на тяхното военно дело. Така на разположение на полско-литовските владетели се оказала отлична лека кавалерия, която, въпреки че останала в сянката на „крилатите хусари“, в действителност дори била по-значима за военната история.

    Улани Варшавського герцогства. Снимка: Уикипедия

    В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век на литовските татари бил даден статус на редовни военни части, а службата им при полско-саксонските крале Август ІІ и Август ІІІ прославила отряда на полковник Александър Улан в цяла Европа. След неговата смърт фамилията му (според друга версия, прякор) станала нарицателно за всички татарски части в полско-литовската армия. Може би, ако Реч Посполита не се намирала такъв упадък, уланите щяха да спечелят не по-малка слава от „крилатите хусари“ – ала бързото разпадане на държавата сложило край на успехите на уланите. Но не за дълго. Още през втората половина на ХVІІІ век кавалерийски полкове, устроени по примера на уланите, били сформирани в Саксония, Прусия, Австрия. В Русия такива части получили името „пикинерски“, което доста точно описва основната им разлика от останалите редовни кавалеристи.

    Второто раждане на полските улани станало на чужда земя: през 1796 г. в републиканска Франция се формирали части от полски емигранти, на които в крайна сметка им било позволено да създадат своя собствена лека кавалерия. Така се появили известните полски улани. Смелостта и яростта, с които се сражавали поляците, съчетани с отличното владеене на пиката и сабята, им придали почти легендарна слава на воини, за които няма пречки.

    Пиката наистина била изключително ефективно оръжие при челен сблъсък. Конният пикинер имал предимство пред врага със сабя и дори с щик, тъй като оръжието му било по-дълго – да не говорим за ужасяващото психологическо въздействие, което пиките и резултатите от успешното им използване предизвиквали.

    Полски улани. Снимка: Уикипедия

    Възниква логичен въпрос: щом уланите били добре познати на всички европейски армии по това време, защо не е било възможно да се въоръжат всички кавалерийски части с пики? Но отговорът е прост: боравенето с пика изисква голямо умение, докато за опитен фехтовчик в близък бой пиката не представлява почти никаква заплаха. Така или иначе, тя оставала по-скоро психологическо оръжие с много по-малък капацитет от добрата стара кавалерийска сабя. Било възможно да се използват уланите в определени сектори на фронта с голям успех – но би било прибързано да се въоръжи цялата кавалерия с пики.

    Въпреки това, историята на полските (и не само) улани е съхранила много любопитни и героични страници, а самите улани не само оцелели в кипежа на Наполеоновите войни, но също участвали в Първата световна война, а някои дори във Втората – запазени са снимки как полски улани атакуват настъпващи немски танкове.

    –

    Борбата сумо – от ритуален танц към зрелищен спорт

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Борбата сумо – от ритуален танц към зрелищен спорт

    Според митовете на класическата японска религия – шинтоизма, първият двубой по сумо се състоял между бога на гръмотевиците – Такемикадзути, и на ветровете – Такеминаката, когато те си разделяли земите на Япония. Победата била спечелена от бога на гръмотевиците, който станал покровител на страната и родоначалник на японските императори.

    Първото състезание между хора се състояло, според легендите, през 23 г. пр. Хр. В императорския двор се появил великан, който заявил, че ще се бие с всеки желаещ. Владетелят на Япония обявил награда за този, който победи гиганта. Могъщият борец Номино Сукуне с голи ръце надвил неканения гостенин, като получи за това богати владения и място в двора на императора. След смъртта му Сукуне станал бог-покровител на борбата „сумо“.

    Първият исторически зафиксиран турнир по сумо се провежда през 642 г. Правилата били много различни от днешните. Всъщност, почти нямало правила. Често битките завършвали със смъртта на един от бойците. Но постепенно сумото било регламентирано и се превърнало в нещо като религиозен ритуал в императорския двор.

    Снимка: Уикипедия

    След няколко века въз основа на сумото се появил комплекс упражнения за самураи. Това, което преди било ритуален танц, се превърнало във военен тренировъчен курс.

    Великият шогун Ода Нобунага бил голям почитател на сумото. Той толкова обичал да гледа борбата, че през 1578 г. провел турнир за 1500 борци в замъка си. Поради огромния брой участници било решено да се ограничи мястото за провеждане на битки с цел владетелят да може да наблюдава няколко схватки едновременно . Така се появили традиционните площадки за сумо – дохио.

    Но не всички владетели подкрепяли толкова древния спорт. В периода Едо (1603-1868), сумото било забранено. Причината били размириците по панаирите: японците се оказали прекалени запалянковци и между зрителите непрекъснато ставали побоища. Забраната била частично отменена едва през 1684 г., когато висши шинтоистки жреци успели да докажат на шогуна, че сумото е не само развлечение за забавление на обществеността, но и важна религиозна церемония.

    Така, завръщайки се към древните си шинтоистки корени, сумото отново обрасло с ритуали. Така например, по време на периода Едо фициално се установява церемонията по излизане на борците върху дохиото и се появяват костюмите на съдиите, наподобяващи жречески одежди. Според новите правила победителят вече се определял от професионални съдии, а не от най-високопоставения зрител, както преди. Появата на система от рангове за борците принадлежи към същия период.

    На самия връх на многостепенната стълба са йокозуните, „великите шампиони“. Буквално тази титла означава „носител на въжето“ – в чест на специалния колан, който шампионите носят като символ на техния статус. Всеки такъв колан, който прилича на дебело въже, тежи около 20 кг.

    След реставрацията „Мейджи“ през 1868 г. сумото отново запада.  Древният спорт бил спасен лично от император Мейджи. През 1884 г. той провел общояпонски турнир и обявил, че смята тази борба за национален символ. След тези думи на императора популярността на сумото рязко се повишила. Японската Асоциация по сумо била официално регистрирана на 28 декември 1925 г. и оттогава всички турнири се провеждат под нейния патронаж.

    Съвременното сумо е спорт с много строги правила. Според тях губи този, който или напусне дохиото, или докосне земята с част на тялото, различна от ходилата си. Диаметърът на дохиото е 4,55 метра и е ограничен от дебело въже. Забранени са ритници и удари, задушаване и много други. Основните похвати в сумото са хващане на колана на противника, отворени удари с длани и хвърляния. Голяма част от съвременната техника на тази борба идва от други бойни изкуства, особено от джудото. Всеки рунд продължава четири минути. Ако през това време победителят все още не е определен, се обявява почивка, след която борците трябва да продължат от позиции, максимално близки до тези, в които са завършили предишния рунд. Ако след още 4 минути победителят не бъде определен, тогава след второто прекъсване състезателите, наричани „рикиши“, започват двубоя от изходни позиции. Третият кръг винаги е последен. Ако след него победителят не бъде разкрит, тогава се обявява равенство. Равенството обаче е много рядко явление. За последно това се случило в професионалното сумо през септември 1974 г. Битките обикновено се провеждат много по-бързо и завършват в един кръг.

    В сумото няма категории по тегло. Състезател с тегло под 100 кг може да се състезава срещу 200-килограмов борец.

    –

    Църквата в Българово пази зловещия спомен от „Второто Баташко клане“

    iskamdaznam
    -
    0
    Църквата в Българово пази зловещия спомен от „Второто Баташко клане“

    Една малка църква в Българово край Бургас пази спомен за 400-те жестоко изклани жени, мъже и деца малко преди да дойде Освобождението.

    Преданията говорят, че църквата в Българово е с над 300 годишна история. В писмените паметници информация за нея се появява преди 170 години, в документите на Сливенската митрополия. Преди да се спомене за нея официално, се знае, че гръцкото население в Урум Еникьой, днешно Българово, е използвало храма.

    Нещастието в Българово се случва в началото на февруари 1878 г. Татарите и черкезите в района се опитвали да се спасят от руските войски, които настъпвали към бургаското пристанище. Оттам планирали да стигнат до Цариград. Според историческите факти, след епичните боеве на Шипка през декември 1877г., турските войски, в стремежа си да се спасят, се оттеглят към морето. По пътя си те разрушават повечето от селищата, през които преминават, а мирното християнското население бива зверски избивано. Особено жестоко бягащите орди се отнесли към населението в бургаския регион, а именно в  Карнобат, Айтос и Българово. Това научаваме от служителите в Регионалния исторически музей.

    Църквата в Българово. Снимка: bnr.bg

    Отстъпвайки, ордите палели, рушели по пътя селищата, били безмилостно жестоки към населението.

    На 27 януари черкези и башибозуци нахлуват в Карнобат и се заемат с това, което най-добре можели – да грабят, да насилват и да убиват. Част от българите, които се били укрепили в къщата на братя Нейчеви, се стараели всячески да окажат отпор на нашествениците, но били слабо въоръжени, малко на брой, а това предрешило изхода от това начинание. Предварително били обречени на провал и гибел.

    Карнобат бил освободен на 5 февруари. Заслугата за това била на  частите на 18–ти драгунски полк. Руски офицер пише за видяното при влизането в града: „В Карнобат има до хиляда домове, от които в центъра на града изгорели 100“. Последиците в Карнобатския регион били ужасяващи. Жертвите били 289 човека, разрушени или изгорени са 756 къщи, 50 здания и черкви. Засегнати от турските насилия е българското население и от селата Подвис, Лозарево, Климаш, Костен, Сигмен, Грозден, Скала. Освен църквата в Карнобат,  били изгорени и храмовете в селата Костен и Лозарево. При обиколката  на село Санджиклар (до с. Грозден) драгуни открили зверски избити от черкезите обезоръжени българи – „Петнадесет трупа се търкаляха из село и 8 трупа в различни дворове“, пак там откриват обгорени трупове, на един от които черкезите са палили огън на гърдите. Карнобат бил освободен без да се правят кръвопролития или да се оказва някаква  съпротива, но в околните села се настаняват големи отряди от башибозуци, които се  съпротивлявали свирепо на настъпването на руските войски.

    Башибозушките отряди не пропуснали да насочат атаките си и срещу известното със своите заможни жители село Урум Еникьой (сега  Българово). В селото мирно живеели и се разбирали българи и гърци. Те заедно обработвали плодородната земя край селото и продавали земеделския си добив на пазарите в цялата Османска империя.

    Църквата в Българово. Снимка: flagman.bg

    Уплашени до смърт от слуховете за извършваните издевателства над християнското население  в съседните села, приблизително 400 души се крият в църквата „Св. Атанасий”. Там се разиграва неравната борба с насилниците. Цели две денонощия българовци са обсадени в храма, а на третия ден гърците не издържали и се съгласили да платят голям откуп, за да освободят всички от храма. Това, обаче, било капан. Когато вратите се отворили и хората започнали да излизат, подлите черкези започнали да колят наред. Избити са всички без капка жал.

    Според разказите на старите жители на града, хората се крили две денонощия в църквата. През малките прозорчета накрая гърците дали големия откуп, жълтици в торбички, за да успеят да освободят всички. Всъщност, храмът се затварял отвътре така, че да не може да бъде превзет отвън. Автентичното затваряне се пази и до днес.

    Точно това е причината, никой от черкезите, които дебнели отвън, да не може да влезе в храма. Вероятно подмамени от обещанието, че всички ще си тръгнат живи и здрави от храма, когато бъде платен откупа, хората отворили вратите, а поробителите точно това чакали.

    Между труповете като по чудо остава живо само едно момче, което по-късно разказва за разигралата се трагедия. Зловещите подробности за кървавия акт се предавали от уста на уста между поколенията в Българово. Тази зла участ, сполетяла предците им, останала в историята под наименованието „второто Баташко клане”.

    На 4 февруари „летящият отряд” на полковник Александър Лермонтов настъпва и градчето, в близост до Бургас, е освободено. Войниците на полковник Лермонтов се натъкнали на ужасяващата картина в храма на Българово. Те извадили оттам телата на около 400 мъже, жени и деца. Войниците били потресени от зверствата на черкезите. Било наредено да бъде отслужена заупокойна молитва от военни свещеници. Погребали загиналите в общ гроб.

    След месец  краят на войната се слага с подписването на Санстефанският мирен договор. Той носи освобождението на българската държава, но хората от Българово не успяват да го дочакат.

    Освобождението на Айтос настъпва на 6 февруари. Летящият отряд на полковник Лермонтов  е посрещнат много тържествено. След като влиза в града, Лермонтов влиза в старото училище, преди Логопедично. Там за известно време се помещава щабът му. От Айтос руснаците потеглят към Бургас.

    Костницата в Църквата в Българово. Снимка: flagman.bg

    Злополучната църква „Св. Атанасий” е издигната в средата на 1854 г. от гръцкото население на селото. Тя е била украсена с уникални дърворезби и икони от тревненски майстори. Голяма част от тях днес се помещават в Църковно-историческия музей и криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София.

    През 1997 г. при започване на строителни работи около храма,  строителите се натъкнали на зловеща находка. Навсякъде в двора на църквата имало кости. Това били тленните останки на избитите християни преди Освобождението. За да се почете паметта на невинните жертви, по-късно е издигната костница в двора на храма, в която били съхранени костите на трагично загиналите българи.

    Бившият кмет на Българово разказва, че там е имало пасище за животните. Навсякъде било порутено. Единственото, което било съхранено, бил един покрив и част от иконите, които били  възстановени и прибрани в един сандък в кметството.

    Когато строителните машини започнали да разкопават мястото, за да  се прокара канал, край чешмичката и край дървото започнали да се появяват кости, черепи. Кметът разказва, че са ги събирали кост по кост. Няколко пъти се наложило да ходи до Историческия музей, за да моли да дойдат специалисти, които да опишат всичко, което излизало от земята. За съжаление, от музея му казали, че нещо, което се е случило по-рано от 500 години от времето назад, просто не представлява исторически интерес. Колкото и странно да звучи, това бил отговора на музея.

    По време на социализма църквата „Св. Атанасий” запустява и дори е осквернена. Местни жители режат дърворезби от иконостаса, за да си правят рамки за огледала. Не остават назад и иманярите, които копаят пред олтара, за да търсят несъществуващото съкровище на загиналите в църквата от башибозушките зверства.

    Днешното население на малкото градче, заедно с местния отец, се заемат с трудната задача заедно с реконструкцията на църквата, да се  построи и малка костница, в която да се поставят костите на мъчениците от Българово.

    Отец Захари споделя с мъка информация за намереното. Той разказва, че има кости, които са директно срязани, а това означава, че тези хора са били буквално съсичани. Нещо, което е много любопитно, е череп, върху който е оказано насилие с метално острие. В други два черепа са намерени метални пирони. Не е ясно какво се е случвало, защо тези пирони са забивани в главите им.

    Днес църквата вече е възстановена и заедно с костницата са особено привлекателни за гости на градчето не само по празниците, но и през цялата година. В момента е подготвен проект за създаването на църковно- образователен комплекс в района на храма.

    Автор: Десислава Михалева

    Ако нямаше френска революция…

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Ако нямаше френска революция…

    Дали е било възможно да не избухне революция във Франция е въпрос, по който историците спорят до ден-днешен. Но също толкова интересно е каква щеше да бъде държавата в случай, че революцията би се разминала.

    Първи сценарий. Конституционна монархия. Може би въпросът е в личността на самия крал. Людовик ХVІ бил слабохарактерен човек, зависим и дори плах. Събитията, които започнали през 1789 г., кралят възприемал като някакво досадно недоразумение. Той не видял глобалните процеси в протестите, демонстрациите, политическите събрания и изграждането на барикади. Възприемал революцията като глупава оперета. Правел отстъпки с надеждата да спечели време – но тази нерешителност в крайна сметка му струвала главата.

    Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., худ. Жан-Пиер Уе. Снимка: Уикипедия

    Но със смъртта на Людовик ХVІ на ешафода династията на Бурбоните не прекъснала. Братята на краля, особено, разбира се, по-малкият – бъдещият Шарл X, нямало да постигнат съгласие с революционния Конвент. Но имало план относно сина на краля. Това нещастно момче, чийто кратък живот се състоял от непрекъснати трагедии и загадки, останало в историята като Луи XVII въпреки, че не управлявало Франция и една минута. Ако Конвентът успеел да го качи на трона и да сформира силно правителство, тогава страната можела да се превърне в Конституционна монархия за дълго време. Единственото по-сложно нещо било, че кабинетът на министрите трябвало да е коалиционен. Но имало хора, подходящи за това. С малко фантазия можем да измислим такова правителство: министър-председател – Жорж Дантон, министър на външните работи – Шарл-Морис Талейран, министър на вътрешните работи – Фуше, военен министър – Наполеон Бонапарт, някой генерал Лафайет може да поеме Министерството за реабилитация на дворяните (връщане и реабилитация на онези, които са били принудени да напуснат Франция по време на революцията). И накрая, властта трябва да бъде споделена с якобинците. Робеспиер можело да стане министър на колониите.

    Ако такова правителство бъдело достатъчно силно, тогава всички следващи сътресения биха могли да бъдат избегнати. Няма страховити кланета и кошмарни ужаси във Вандея, няма якобинска диктатура, няма Директория, няма наполеоновски преврат. Наполеон, с целия си талант, нямало да свали едно силно правителство, защото не би получил необходимата подкрепа за това във военните среди. Но има и още. Нова Франция постепенно щяла бъде призната от всички европейски държави. Защото имаме и законният Бурбон на трона, така че няма да никаква заплаха за стария свят.

    Втори сценарий. Военна диктатура. Ами, ако правителство се окажело слабо? Ако коалицията веднага затъне във взаимни разправии? Тогава първият вариант е военна диктатура. Тук като цяло всичко е ясно. В действителност, завземането на властта от Наполеон и без това е било военна диктатура, но просто не се наричало така. Пък и не е само Наполеон. Всеки един от силните генерали можел да завземе властта – а такива генерали във Франция имало предостатъчно.

    Така че всеки би могъл да събори кабинета и да постави страната на военни релси. Например, Бернадот, който на младини бил свиреп революционер и имал татуировка: „Смърт на кралете!“; нищо, че сам станал крал на Швеция. Дори бащата на Александър Дюма-баща можел да стане генерал-диктатор.

    Трети сценарий. Чуждестранна намеса. Европа следяла много внимателно случващото се във Франция. И това внимание бързо било заменено от тревога, а тревогата – от ужас. Разбира се, отслабването на политическия конкурент е добре дошло. Но самата тенденция… Някакви сиви хора се осмелили да вдигнат ръка срещу монархията, ограничили властта на краля и след това го екзекутирали. Властта преминала неясно към кого. Монарсите от останалата част на Европа били силно притеснени, че нещо подобно може да им се случи и на тях. Англия, Русия, Прусия и Австрия били ужасени.

    Англия първа изготвила план за военна инвазия във Франция и силово възстановяване на абсолютната власт на Бурбоните. Както знаем, антифренската коалиция и без това в крайна сметка спечелила. Но тя победила вече Наполеон. А отначало на пълномащабна инвазия никой не се решил. Ако тя се била случила, Франция вероятно щяла бъде разделена на сфери на влияние и някой марионетен крал щял да седне в Париж, за да управлява. Вярно, в този случай нямало да има победоносно развети знамена и славни битки – но пък и 600 хиляди души не биха загубили живота си в руските снегове, нямаше да го има и разгромът при Ватерло. С две думи: щеше да има мир. А както е известно, и най-лошият мир е по-добър от най-добрата война.

    –

    Флиртът между Александър ІІ и кралица Виктория

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Флиртът между Александър ІІ и кралица Виктория

    През 1838 г. бъдещият руски император Александър II (Цар Освободител) тръгнал на дълго пътешествие из Европа. Една от целите на пътуването била да си намери булка – поне на това разчитал баща му, император Николай I. Предишната година Александър прекарал в пътувания из самата Русия, за да опознае страната и състоянието на нещата в различни части от необятната империя.

    Сред страни, които планирал да посети престолонаследникът в Европа, била и Великобритания. Очаквало се младата кралица Виктория, която се възкачила на трона през 1837 г., да приеме наследника на руския трон сдържано, но с всички почести, въпреки политическите противоречия между страните. Нещата обаче не се развили точно така, както предполагали семействата и съветниците на Александър и Виктория: между младите хора възникнало чувство, което се смятало за изключително рисковано от политическа гледна точка.

    До май 1839 г., когато Александър пристигнал във Великобритания, кралица Виктория била под натиск в продължение на няколко години по въпроса за избора на младоженец. Младото, енергично и хубавичко 20-годишно момиче не бързало да се омъжва. Когато министър-председателят и съветник на Виктория лорд Мелбърн я информирал за предстоящото посещение на престолонаследника, кралицата приела новината без особен ентусиазъм. Нямала особено желание да забавлява принц от държава, с която Великобритания по това време имала много обтегнати отношения.

    Двамата разговаряли на френски – международния език по онова време. Александър поднесъл на кралицата подаръци: луксозни кутии, украсени със скъпоценни камъни, както и няколко пръстена с диаманти. На Виктория „Великият княз“ (така го наричали в Англия) много се харесал. В дневника си тя записала, че обърнала внимание на привлекателната му външност, отбелязвайки „високия му ръст, грациозно телосложение, сини очи, къс нос и красива уста с мила усмивка“. Очевидно Виктория била очарована, тъй като освен това записала в дневника си, че го намира за „изключително приятен събеседник, добродушен, естествен и весел“ и заключила, че го харесва невероятно.

    Обаче отзивът, който Александър дал за Виктория, не бил толкова ласкав. В дневника си той пише, че кралицата „е много малка на ръст, талията й не е хубава, в лицето също е грозна – но разговаря мило“.

    На 10 май бил даден бал в чест на гостите. Виктория танцувала с Александър няколко пъти, което обикновено не правела, а в почивките между танците му предложила да седне до нея. В същото време наследникът на руския престол започнал да изпитва топли чувства към Виктория, наричайки я „очарователна и остроумна“. За съжаление, част от кореспонденцията на Александър от онова време е загубена, затова е невъзможно да се каже точно какви емоции е изпитвал той по отношение на кралицата – бил ли е влюбен в нея или е смятал отношенията им просто за флирт. Князът бил известен с успеха си сред дамите и много от тях го смятали за очарователен.

    Скоро обаче станало ясно, че симпатиите между двамата може да се развият в нещо повече. Според Семьон Юриевич, възпитател и придружител на княза, след няколко дни Александър признал, че обича кралицата, и е убеден във взаимността на това чувство.

    Възпитателят помолил престолонаследника да преосмисли ситуацията и отбелязал, че такъв съюз е просто невъзможен. В случай, че Александър сериозно смятал да се ожени за Виктория, за в бъдеще трябвало да се откаже от короната. А и за Виктория такава партия не била най-добрата: за нея, подобно на Александър, търсели, разбира се, кандидатура от аристократичните среди, но не и равна й политически значима фигура. Юриевич отбелязва, че Александър съзнавал безполезността на такова увлечение и бил искрено натъжен.

    Александър ІІ. Снимка: Уикипедия

    Виктория пък разказала за чувствата си към Александър на своята гувернантка и компаньонка баронеса Луиза Лецен. Обкръжението на кралицата смятало, че ако князът направи предложение, Виктория ще го приеме. Очевидно било, че и двамата, наследникът и кралицата, били ако не истински влюбени, то твърде увлечени един от друг. Но, разбира се, Николай I не би се съгласил на такъв съюз при никакви условия: най-големият му син да бъде принц-консорт на английската кралица, а не наследник на трона на Руската империя. Британският парламент също бил ужасен от перспективата за руски принц-съпруг на трона до кралицата. Всички страни разбирали опасността от ситуацията и затова било решено младите хора да бъдат раздалечени. Николай отзовал Александър от Лондон.

    На 27 май 1839 г. в Уиндзор се провела прощална вечеря. Сетне последвал бал, на който Александър танцувал с Виктория, която записала в дневника си: „Никога досега не съм прекарвала толкова добре. На всички ни беше много весело. Аз си легнах в 3 без четвърт, но не можах да заспя до 5 часа сутринта“.

    Преди да напусне Великобритания, Александър дошъл при кралицата за лично сбогуване. Виктория записала: „Той изрази надежда, че успяхме да укрепим съюза между Англия и Русия. Целунах го по бузата, в отговор той нежно целуна моята буза, и ние топло си стиснахме ръце. Много ми е тъжно, че този мил и симпатичен младеж си заминава, и мисля, че (казвам това на шега) малко се влюбих в него“.

    В действителност, Александър си намерил жена още преди своето пристигане в Лондон. Във всеки случай той казал на баща си за намерението си да се ожени. Наследникът бил очарован от младата хесенска принцеса Максимилиана от германското херцогство Хесен-Дармщат, за която се сгодил през 1840 г., а тя взела името Мария Александровна.

    Виктория обаче също не страдала дълго след раздялата. Сред кандидатите особено се откроявал принц Алберт Сакскобургготски. Сватбата се състояла на 10 февруари 1840 г. и този съюз все още се смята за един от най-щастливите и успешни кралски бракове в историята на Великобритания.

    –

    Фаталната жена на Западната империя

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Фаталната жена на Западната империя

    Гала Плацидия е дъщеря на римския император Теодосий Велики и втората му съпруга Гала. Баща й произхожда от аристократично семейство на римска Испания, а майка й е дъщеря на император Валентиниан I. Осиротява рано; майка й почива при раждане, а на 17 януари 395 г. умрял и император Теодосий. Малко преди смъртта си, той направил пълководеца Стилихон настойник на децата си заедно със съпругата му Серена. Така пълководецът можел да контролира сина му Хонорий, който станал император на западната част на империята – но по-големият, Аркадий, останал под влиянието на константинополския двор.

    Стилихон и Серена искали Плацидия да стане съпруга на сина им Евхерий. В бъдеще дете от този съюз можело да наследи властта в Западната Римска империя. Но самата Плацидия не била във възторг от такава перспектива. През 404 г. тя вече не се споменава в императорски надписи и панегирици. Възможна причина за това е кавга с настойниците й заради отказа да се ожени за Евхерий. Положението на самия Стилихон обаче било нестабилно и през 408 г. той бил убит. В настъпилия хаос след смъртта му Плацидия за пръв път излиза на преден план. Тя и римските сенатори осъдили Серена на смърт.

    Солидус на Гала Плацидия. Снимка: Уикипедия

    Междувременно кралят на готите Аларих се преместил в Италия и през 409 г. превзел Рим. След това готите се преместили на север от Италия и откарали Плацидия заедно с други пленници. Към сестрата на императора се отнасяли с уважение, Аларих поверил нейната закрила на зет си Атаулф. Вероятно кралят очаквал да получи от Хонорий откуп за Плацидия.

    По време на поход в Южна Италия Аларих умрял. Властта над готите била наследена от зет му Атаулф. Най-вероятно между него и Плацидия вече имало взаимна симпатия. Атаулф се вслушвал в нейните съвети; той искал да създаде силна държава, жителите на която да приемат римското право. Може би именно Плацидия показала на Атаулф и готите нов път – към Испания.

    През 412 г. готите на Атаулф прекосили Алпите и напуснали Италия. По същото време в обкръжението на Хонорий се появил нов, способен пълководец – Флавий Констанций. След като получил титлата „военен магистър“, той имал намерение да стане и зет на императора, заради което започнал преговори с готите. Атаулф трябвало да върне Плацидия. В замяна на това готите щели да получават статус на съюзници-федерати, земя в Галия и запас от зърно. Обаче доставките на зърно се забавили и Атаулф отказал да върне сестрата на императора. Може би самата Плацидия не е искала да отиде в Рим при нежелания претендент за ръката й.

    През есента на 413 г. Атаулф и Гала Плацидия съобщили за предстоящата си сватба. Вероятно сестрата на Аларих, за която кралят бил женен, починала. Историкът Орозий пише за амбициите на готския крал: той искал да възстанови Римската империя със силите на готите и да влезе в историята като възстановител на величието на Рим. Може би тази идея се появила у него под влиянието на Гала Плацидия.

    Медальони на Хонорий и Гала Плацидия, Равена, 425. Снимка: Уикипедия

    Сватбата се състояла през януари 414 г. в имението на аристократ от Нарбона. Гостите били както готи, така и римляни. Плацидия била облечена като императрица. Атаулф бил в униформа на римски воин с плащ „палудаментум“, който се носел само от пълководци и императори. Като подарък Атаулф подарил на жена си за слуги петдесет роби, всеки от които носел по два подноса – един със злато, друг със скъпоценни камъни.

    Атаулф написал писмо на новия си роднина император Хонорий, но той и Констанций били войнствено настроени. Нарбонска Галия, където се заселили вестготите, била блокирана. Затова Атаулф повел хората си към Испания. Главният град на Източна Испания, Барселона, бил в ръцете на узурпатора Максим, но гражданите предпочели да отворят портите на краля, който бил женен за дъщерята на Теодосий. След мирното превземане на Барселона Атаулф и Плацидия се настанили в градския дворец, а поданиците им – из селските околности на града.

    През 415 г. Атаулф бил убит от един от приближените си. Умирайки, кралят помолил брат си да върне Плацидия в Рим.

    Новината за смъртта на Атаулф предизвиква ликуване в Константинопол. Нов крал на готите станал Сигерик, брат на стар враг на Атаулф. Той убил 6-те деца на предшественика си и взел в плен Плацидия и други римляни. Въпреки, че Сигерик почел Атаулф с достойно погребение, той използва церемонията, за да унижи Плацидия. Вдовицата на краля и други римляни трябвало да вървят пред коня му през целия път на погребалното шествие. Но Сигерик царувал само 7 дни и също бил убит. За нов владетел готите избрали прославения воин Валия. В навечерието на зимата той повел хората си на юг. Бурите обаче не позволили на готите да прекосят Гибралтар и Валия решил да сключи мир с Рим. Плацидия се завърнала в новата неофициална столица на империята Равена, придружена от благородните вестготи, които й останали верни.

    Гала Плацидия (дясно) и двете ѝ деца Валентиниан III и Хонория. Снимка: Уикипедия

    Веднага след освобождението на Плацидия император Хонорий я дал за жена на своя пълководец Флавий Констанций. Според летописеца Олимпиодор, Констанций „беше навъсен и мрачен; с изпъкнали очи, с дебел тил и плоска глава“. Плацидия упорито отказвала да се омъжи, но не могла да се противопостави на волята на своя брат-император. Разкошната сватба се състояла на 1 януари 417 година. Същата или следващата година Плацидия ражда дъщеря си Хонория, а на 2 юли 419 – сина си Валентиниан, бъдещ император.

    На 2 септември 421 г. Констанций умрял. Въпреки вдовството, влиянието на Плацидия върху императора дори се увеличило. Летописите разказват: „Предразположението на Хонорий към собствената му сестра след смъртта на съпруга й Констанций стана такова, че тяхната огромна любов и честите целувки по устните предизвикаха много срамни подозрения“.

    През август 423 г. император Хонорий умрял, като освободил трона за сина на Плацидия Валентиниан. През 425 г. 7-годишният Валентиниан бил провъзгласен за император в Рим. От тази година Гала Плацидия управлявала самостоятелно Западната Римска империя като регентка на сина си, докато той не станал пълнолетен през 437 г. Но дори на зряла възраст Валентиниан не проявявал особен интерес към държавните дела. Историкът Прокопий говори за императора по следния начин:

    „Майка му Плацидия отглежда и възпитава този василевс в разкош и безгрижие, затова от детството си той се отдаде на всякакви пороци. Повече общуваше със знахари и звездобройци; той безумно се отдаде на любовни афери с чужди съпруги, водейки беззаконен живот“.

    Мавзолей на Гала Плацидия в гр.Равена, Италия. Снимка: Уикипедия

    Плацидия от самото начало била принудена да споделя властта с пълководеца Флавий Аеций, който след това се прочул с победата срещу хуните на Атила на Каталаунските полета през 451 г.

    През 437 г. Валентиниан, едва достигнал пълнолетие, се оженил за дъщерята на император Теодосий Младши, Лициния Евдоксия. Влиянието на Гала Плацидия върху държавните дела отслабнало и тя изчезва от хрониките. А на 27 ноември 450 г. завършва своя бурен живот в Рим.

    Може да се каже, че тя е своеобразната фатална жена на Римската империя. Дъщеря й Хонория дава повод на Атила да тръгне да разорява земите на империята, а слабохарактерният й син Валентиниан ІІІ през 454 г. предателски и коварно убива собственоръчно великия пълководец Флавий Аеций. За което приближен на императора казва: „Господарю, вие с лявата си ръка отсякохте дясната!“. Само след 22 години настъпва и официалният край на империята.

    –

    Защо съвременните юноши изглеждат много по-възрастни за годините си: мнението на учените

    iskamdaznam
    -
    0
    Защо съвременните юноши изглеждат много по-възрастни за годините си: мнението на учените

    Сигурно сте забелязали, че съвременните 15-годишни момчета и момичета често изглеждат като на 20 или дори на 30 години! Интересното е, че те дори се държат като по-възрастни.

    Сигурно се чудите защо се случва това? Учени от различни сфери са се опитали да дадат отговор на този въпрос. И ето какво са успели да установят.

    Акселерация

    През последните 100–150 години се констатира не само забележимо ускорение в развитието на подрастващото поколение, но и „растеж“ на човечеството като цяло. Например, ръстът на съвременните мъже на възраст 20 -25 години се е увеличил средно с 8 см в сравнение с тези, живели преди 100 години. Днес ние надминаваме предците си с около една глава, а пубертетът при съвременните момичета и момчета понякога настъпва дори на 10 години! За сравнение, през 60-те години на миналия век тази цифра е била 16,5.

    Окончателното формиране на тялото при момичета и момчета настъпва съответно на 16 и 18 години. Преди това се е случвало на 20 и 22 години. За да сме пределно ясни, трябва да се подчертае, че момчетата все още са малко по-ниски от момичетата в растежа си – те „изостават“ с около 1 година.

    Стареенето при съвременните хора също настъпва по-късно, отколкото при техните предци. Но това се дължи преди всичко на постиженията на медицината и подобряването на качеството на храненето. Според статистиката, средната възраст, на която съвременните хора се считат за остарели е 65 години.

    Тези цифри, обаче, могат да варират в различните държави. Например в Япония, която е известна с високия си жизнен стандарт, старостта започва на 76 години. Но в Папуа Нова Гвинея – вече на 45 и половина хората се считат за старци.

    Поради ранния пубертет при момичетата, репродуктивният период също се е увеличил значително. Сега дори на 40 – 50 години жените са в състояние да раждат деца. Според статистиката, менопаузата настъпва средно на 50 и повече години.

    Дори физиката на човек се е променила през годините. Ръстът  се е увеличил, торсът се е удължил. Тазът на момичетата значително се е стеснил. Според учените, това се е случило в резултат на еволюцията. Много съвременни жени са свикнали да улесняват раждането с помощта на цезарово сечение, в резултат на което тялото започва да се адаптира към новите условия.

    Влияние на техническия напредък

    Има много версии за това, което е задействало процеса на акселерация и е невъзможно да се каже коя е правилната. Смята се, че най-често срещаната теория е за въздействието на технологичния напредък. Ето какво точно пише:

    • Благодарение на това, че навсякъде има електричество, часовете, в които човек може да е активен, се увеличиха;
    • Заради модерният начин на отопление, средната температура в помещенията се е увеличила;
    • развитието на медицината е на невероятно ниво.

    Всички горепосочени фактори водят до факта, че човешкото тяло е престанало да се бори с агресивната среда, както се е случвало ежедневно в далечното минало. Сега то хвърля цялата си сила в развитието, което допринася за по-малкото износване на човешкия организъм.

    Да се спори с това, разбира се, е безсмислено, но нека се запознаем с аргументите на привържениците на други теории.

    Влияние на химически вещества

    Според тази версия, ускореният растеж на човечеството е настъпил в резултат на въздействието на вредни химикали върху хората, които се намират в почти всички съвременни продукти, хигиенни артикули и козметика.

    Моделите на снимката са на 13 години

    По-специално, учените обвиняват за това ендокринните разрушители (EDC). Това са вещества, които при поглъщане действат като хормони на растежа. И въпреки че тази теория изглежда съвсем разумна, досега не са намерени конкретни доказателства за нейната достоверност.

    Влияние на храната

    Друго разумно обяснение за акселерацията е храната. Тази теория се нарича още хранителна. Нейните поддръжници са убедени, че с подобряване на качеството на храненето растежът на хората се е увеличил значително. Това е свързано с по-честата консумация на месо в сравнение с 50-те и 60-те години и наличието на такива витамини като В9, В6 и В12 в него.

    Например в бившия СССР, според статистиката, за 1965 г. консумацията на месо е около 37 килограма на глава от населението. През 2013 г. средно статистическият руснак вече е консумирал над 73 кг годишно. Като цяло, данните по света са както следва:

    • в средата на 20 век човек консумира 23 кг месо годишно,
    • през 2014 г. – 43 кг.

    Разбира се, това не означава, че ако започнете да ядете месо всеки ден, ще достигнете ръста на гигант за една година. Но фактът, че този продукт съдържа вещества, необходими за растежа и развитието на един млад организъм, е самата истина.

    Към коя от тези теории да се придържате, зависи от вас.

    Някои хора оценяват положително процеса на акселерация, други казват, че това е довело до много социални проблеми. Например, при съвременните деца поради ранния пубертет практически няма „нормално“ детство. Много момичета стават „жени“ на 11-годишна възраст, чувстват се като възрастни, усещат привличането от страна на противоположния пол, докато връстниците им преди 30 – 50 години на тази възраст все още са си играли с кукли.

    Въпреки че акселерацията може да се определи най-просто като процес на увеличаване на размера, ние знаем, че растежът е много повече от количествено увеличение на телесната маса. Растежът е сложно взаимодействие на тясно регулирани генетични, хормонални и екологични фактори, което подготвя организма за оцеляване и размножаване. В резултат на това акселерацията е отличен показател за здравето на детето, а наблюдението на растежа е съществена част от детските грижи. Въпреки това, растежът е не само маркер за непосредственото физическо и емоционално състояние на детето, но има дългосрочни последици за здравето, твърдят учени.

    Автор: Десислава Михалева

    1...101112...319Страница 11 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto