Още
    Начало Блог Страница 13

    Как сме започнали да говорим?

    През ХVІІІ и ХІХ в., когато любознателните умове започнали да задават въпроса: „Как хората започнали да говорят?“, се предлагали различни отговори. Основните теории, оформени тогава, все още съществуват, но сега вече не са в толкова остри конфликти, а по-скоро се допълват взаимно. Просто в процеса на еволюцията на езика човек може да е използвал множество механизми.

    Единственото нещо, което се отхвърля от повечето учени, е предположението, че езикът произхожда директно от сигналните системи на животните. Ясно е, че понеже той изисква учене, мислене и способност произволно да се натоварват знаци със значения и да се поставят в оригинални комбинации в съответствие с граматични правила, това е чисто човешко уникално изобретение.

    Звукоподражателна или ономатопеична теория. Тя е разработена от немския философ Йохан Готфрид Хердер през 1772 г. Хердер смятал, че първите думи се появяват в резултат на специфични човешки интелектуални усилия. Хората имитирали звуците, издадени от животни, както и шума на околната среда – вода, дъжд, вятър… Тази доезикова вокализация на звуците се превърнала в стъпало към появата на протоезик, а след това и на език. Звукоподражателната теория бързо намерила много поддръжници, тъй като рационално обяснявала откъде могат да дойдат първите думи.

    Междуметната или експресивната теория. Тази теория била предложена през ХІХ век от няколко изследователи. Тя предполага, че първите думи са развитието на вродена способност за емоционални звукови сигнали, също както при животните. Болка, веселие, страх, гняв и други чувства се изразяват, покрай всичко друго, и със звукови сигнали. Така постъпват и децата на хората, които все още не са се научили да говорят – плачат, смеят се или викат с определена интонация по различни поводи. Дали подобни сигнали могат да се превърнат в основата на протоезик е спорен въпрос, тъй като те са вродена способност – докато човекът се учи на език.

    Жестовата хипотеза. Междуметната хипотеза е подобна на предположението, че жестовете и пантомимите, наследени от животинското минало, са допринесли за появата на езика при хората. И наистина, по принцип жестовете имат голямо значение в общуването.

    На свой ред жестовата хипотеза се свързва с „трудовата“: тъй като станало необходимо да се правят и използват каменни оръдия на труда, тоест да се задействат ръцете, вече не било възможно активно да се жестикулира – и възникнала необходимост от думи.

    Музикална теория. Жак-Жак Русо и Чарлз Дарвин вярвали, че „първият език на хората е музиката“. Сред съвременните изследователи също има привърженици на тази теория. Те вярват, че именно музикалните звуци станали първото подобие на думи и прераснали в комуникационна система. Дарвин сравнява човешкия протоезик с пеенето на птици и посочва важността на естествения подбор – всичко е точно както при птиците, които се учат да пеят, а най-добрите певци се размножават по-успешно. Интелектуалният растеж чрез селекция позволил на музикалния протоезик да се развие в лексикален език. В същото време Дарвин не отхвърля други механизми на появата на думите – думите-сигнали, смята той, могат да се появят и в резултат на звукоподражание, и като имитация на емоционални възклицания.

    По един или друг начин ранният хомо сапиенс е имал протоезик – жестов, музикален или лексикален, или може би всичко е ставало наведнъж. Постепенно селекцията и културната еволюция допринесли за формирането на лексикален праезик. Разбира се, в началото нямало сложен синтаксис, който е характеристика на пълноценния език. Хората общували с помощта на прости имитации на звуци и чрез срички, а след това с най-простите им комбинации. По-късно се появили истински думи, на които произволно се присвоявали различни значения и в напълно случаен ред. На този етап комуникацията все още била трудна. Например думата „храна“ трябва да бъде правилно разбрана – дали говорещият иска да яде или да предложи храна, да информира за хранителни запаси или, че има намерение да отиде на лов?

    Само появата на синтаксиса при Homo sapiens значително опростила всичко. Оказало се, че думата A може да бъде свързана не само с думата B, но и с думите К, L, F и други в произволен ред. Така се развил съвременният аналитичен език, който започнал да се предава от поколение на поколение.

    Произходът на средновековната аристокрация

    В края на Западната Римска империя „знатните“ и „именитите“ (nobiles) били личности, близки до императора, титуловани лица, заемащи висши държавни постове, сенатори, назначени от императора военачалници. Този характер на вертикална мобилност в римското общество ни насочва по-скоро към чиновниците. Има много примери сред историческите личности от първия ешелон: това бил и твърдият „доминус“ император Диоклетиан, и пълководецът Флавий Аеций, както и Стилихон – римски военачалник, произхождащ от племето вандали.

    Но да не забравяме, че Римската империя включвала много провинции и региони, където още в първите години сл. Хр. протичали собствени трансформации в разбирането за властта. Последните векове на Рим се характеризирали с откъсване на периферията от центъра. Имперската власт отслабвала. От провинциите към столицата редовно и с различен успех се стремели узурпатори на властта. В такава ситуация местният управляващ елит разчитал само на собствените си сили.

    Външните нашествия на варварските орди през ІV-V в. само ускорявали процеса на формиране на местна аристокрация в провинциите. Постепенно се появявали големи вили-резиденции със защитни структури и собствени въоръжени части, които да защитават местното население (зависимо и независимо) от заплахите.

    Хлодвиг I

    Така на територията на Западната Римска империя се формирала цяла мрежа от представители на отделни кланове, които можели да разчитат на собствени сили и ресурси. Те упражнявали властови правомощия независимо от центъра. В хрониките се появили „магнати“, „оптимати“ и „комити“: например комитът на Африка Бонифаций, британският Вортигерн, както и наместникът на Галия Сиагрий, който най-дълго от всички удържал района си под контрол след падането на империята.

    От другата страна на границата ситуацията била малко по-различна. Германската аристокрация се формирала от племенния елит (обикновено старейшините на родовете от едно племе). Властта се предавала по наследство. Но за тази власт имали значение военната харизма и личната храброст: след като се проявявал в кървава битка, воинът можел да разчита на широка подкрепа в племето и слава. Ариовист, Арминий, Аларих, Гейзерик и Хлодвиг са ярки примери за такива военни предводители.

    Дружината около лидера и традициите на военното другарство обуславяли попълнението на племенния елит. Откроявали се привилегированите му и най-близки до лидера негови представители, които благодарение на лична преданост можели да спечелят сериозна награда под формата на дял от военната плячка.

    Командирите на бойните части често били роднини на племенния вожд. Вождовете имали свои собствени малки укрепени стопанства и селища. Така лидерите на племенните съюзи и тяхната вярна дружина с времето се оказали готови да преминат към новия статут на варварски кралства със съответната аристокрация. Както виждаме, приликите между германския и римския компонент при формирането на средновековното благородничество са очевидни.

    Великото преселение на народите и разпадането на Римската империя поставят началото на зараждането на средновековна Европа. Варварските кралства през V век започват да растат върху останките на Римския свят – Pax Romana. Такава дълготрайна формация е кралството на франките, което Хлодвиг основал в Галия през 486 година. Тук се сблъскали германските лидери и гало-римският елит.

    През 19 век историците смятали, че варварите-завоеватели изтребили до крак местните аристократи с римски корени. Съвременните учени обаче, опирайки се на данните от археологията и други изследвания, стигнаха до извода, че старият, „автохтонен“, елит съвсем органично се вписал в новите реалности.

    Дълго време в ранносредновековните кралства аристократите нямали постоянни жилища. Местата им на служба били далеч от собствените имения: преобладавал номадският живот на благородниците.

    В Западна Европа през VІІ век клановете на Арнулфингите и Пипинидите се открояват в централните райони на държавата на франките – а на изток, в земите на съвременна Германия, родът на Агилолфингите заема водеща позиция.

    Арнулфингите произлизат от Свети Арнулф, епископ на Мец (582-640). Представители на това семейство притежавали земя в Ардените (днещните югоизточна Белгия и североизточна Франция). Свети Арнулф участвал активно във вътрешната борба на кралството и помагал на Меровингите да обединят земите на Нейстрия и Австразия. Негов внук бил Пипин Средният (635−714), бащата на победителя на арабите Карл Мартел. През ІХ-ХІ в. потомците на Арнулф заели Южна Франция.

    Пипинидите (предците на бъдещите Каролинги) са свързани с майордома Пипин Стари (около 640 г.), който служил при франкския крал Дагоберт Велики. Техните земи били разположени между Лиеж и Шелда – в района на Южна Холандия. Съседството с Арнулфингите им позволявало да водят успешна династическа политика. На фона на слабостта на Меровингите представители на този клан се закрепили върху най-високите държавни постове. И Карл Мартел, и баща му контролирали Нейстрия.

    Агилолфингите станали управляващата династия на Бавария. Това бил един от най-влиятелните родове в Източнофранкското кралство. Получили власт първо в западните области на владенията на Хлодвиг. В кодекса закони „Баварска правда“ (lex Baiuvariorum) те фигурират като херцози на служба при краля на франките. Агилолфингите заемали средното течение на Дунав и Южна Бавария. Тяхна крепост и резиденция бил град Регенсбург. Пръв документално известен „херцог на баварите“ е Гарибалд I (500-593). Свободите на Агилолфингите продължили до 788 г., когато Карл Велики обвинил херцог Тасилон III в измяна. Всичките му земи били отнети, а той и децата му – изпратени в манастир.

    Друг важен род в кралството на франките били Велфите (да не се бъркат с италианската политическа партия гвелфи). Връзката им с Каролингите се потвърждава от добре изследваната научна генеалогия. През VІІІ век Велфите притежават земи по бреговете на реките Маас и Мозел. По-късно се заселват в Горна Швабия и по средното течение на Рейн. Граф Рутхард (около 790 г.) е първият известен представител на рода. При Велф I (около 819 г.) започва династичният възход на това семейство. Дъщерите на графа стават съпруги на император Людовик Благочестиви и краля на Източно-франкското кралство Людовик Немски. Велфите дълго ще бъдат свързани с германските земи.

    Любопитно е, че разклонения на Велфите са днешната британска кралска династия Уиндзор и немската Сакс-Кобургготи.

    Мантия, плащ и наметало

    Откакто човекът започнал да се облича в животински кожи, наметалото се превърнало в незаменим елемент от мъжкия гардероб. В продължение на векове обикновено парче плат, голямо или малко, се използвало като одеяло или покривало през нощта и в хладните часове на деня – а размерът и материалът се променяли само в зависимост от климата, в който живеел човек.

    Римската тога. Най-ранните наметала представлявали обикновени кожи, прикрепени към тялото с кожени каишки или се закопчавали с груба игла през едното рамо. По-късно наметалото се превърнало във връхна дреха, която римляните носели над туниката. Наричало се „тога“ и с единия край се премятала през лявото рамо – а различният цвят на тогата посочвал социалната класа на определени граждани, например, висшите чиновници носели бели тоги, императорите – пурпурни и т. н.

    Римската тога

    В Ранното Средновековие дрехите за благородниците и по-богатите класи били много дълги и обемни. Тези мантии имали дължина до глезена или до пода и най-често се използвали от монасите. Пак тогава се появили по-къси походни средновековни наметала с качулки. Те предпазвали конника от прахоляк и кал, скривали го от прекалено любопитни очи, а също така го пазели от дъжд и вятър.

    Трябва да се прави разлика между понятията „мантия“, „плащ“ и „наметало“. Мантията е голяма и сравнително тежка, най-често до пода – именно тя се използва от коронованите особи. Плащът е неин по-къс и олекотен вариант, а наметалото вече е съвсем леко, по дължина се доближава до пелерината, като може да бъде дори само до кръста.

    Английската дума „cloak“ (плащ, наметало) идва от средновековната латинска „cloca“, която означава обикновена пелерина на раменете, а също и от старофренската дума „cloche“, означаваща камбана. Въпросът е, че най-често срещаната форма на наметало в Ранното Средновековие е във вид на камбана без закопчалка – просто парче материал с един отвор за главата.

    В по-късното Средновековие, като се започне от ХІV век, мъжете започнали по-рядко да носят плащове, освен когато било необходимо за предпазване от студ по време на пътуване и езда. Плащовете станали по-малко необходими поради въвеждането на отделна качулка с прикрепена пелерина само върху раменете. Появило се и наметалото тип „сюрко“ – своеобразен вариант на пончото, който служел за предпазване на рицарската броня от слънчевия пек. Сюркото имало най-различни варианти на дизайн, като върху него се намятали пълноценни плащове, украсени с пухкави кожи и закрепвани на гърдите с катарами и шнурове.

    След XIV век наметалото с качулка активно излиза от мода и се носи само от бедняци и или дребни разбойници. Понякога плащовете били използвани от войниците, за да ги предпазва от дъжд – но, така или иначе, популярността им в Европа до ХVІ век била на много ниско ниво.

    Всичко се променило, когато в периода около 1550-1560 г. плащът се върнал на мода сред испанските мъже като луксозна част от мъжкия гардероб. Испанската мода за носене на плащове станала много разнообразна – те били с различна дължина, с висящи или отворени ръкави, добавяли им широка яка.  Начинът на носене също бил различен, тъй като плащът можел да се носи на двете рамене или само на едното, или просто да се преметне през ръката. Испанският плащ бил красиво скроен и ушит, често се използвали богати и тежки материали; подплатата била контрастираща, а краищата и яките – разкошно украсена.

    Плащ от 1580-1600 Музей Виктория и Алберт. Снимка: Уикипедия

    Именно по това време станали много популярни плащовете на едно рамо, особено сред различни европейски гвардейци или опитни наемници – които с помощта на такова наметало можели да прикрият шпага или оръжие на пояса, като същевременно подчертавали богатото си облекло. Мъжът можел да преметне плаща през лявото си рамо, за да може дясната му ръка да извади меч или пистолет пред нищо неподозиращия противник. Също така, съдейки по старинните начини на фехтовка, може да се предположи, че плащът се е използвал за различни похвати по време на битката, например, за да се увие около лявата ръка, за разсейване на вниманието или за да се улови вражеското острие с цел да се контраатакува. Техниките били най-различни.

    Алтернатива на плаща било голямо палто (garde-corps или herygourd), което достигало до глезените и имало широки ръкави, събрани на раменете. Както плащовете, така и палтата можели да имат качулка с копче. По-специално, през 1630-те и 1640-те години, плащът най-често се носел само на едно рамо или се окачвал на гърба с връзки не само сред войниците, но и сред обикновените заможни мъже, тъй като това бил най-елегантният начин за носенето му.

    Плащът на едното рамо продължавал да бъде моден елемент и в същото време играел „бойна и маскировъчна“ роля за шпаги, пистолети и ножове чак до началото на френската революция – когато униформите на различни европейски армии се превърнали окончателно в мундири, а ежедневните дрехи на мъжете станали това, което днес наричаме „делови костюми“.

    Изобретението, което промени живота на цялата планета

    По-голямата част от нас дори не могат да си представят свят без автомобили. Независимо дали ги обичате или мразите, използвате ги често или от време на време, ще трябва да признаете, че автомобилите играят водеща роля в живота ни. Те са оформили нашата култура, нашето поведение. Те са променили дълбоко възгледа ни за света и са белязали въображението ни.

    Въпреки че автомобили се произвеждат още в края на 1800-те, едва в началото на 20-ти век, с изобретяването на Model-T на Форд, колите наистина оказват влияние върху транспортния пазар. Около 1900 г. в САЩ са произведени по-малко от 1000 автомобила. През 1914 г. вече са продадени 1,7 милиона автомобила.

    Защо автомобилите се радват на такъв интерес? Те били практични, разбира се, и доста революционни. Хората, всъщност, биха могли да си представят, че отиват навсякъде, където искат, по всяко време, когато искат. Няма повече коне, няма повече ходене, няма повече влакове. Но също така, благодарение на Форд автомобилите били на достъпна цена.

    Mustang Cobra II и Джил Мънро (Фара Фосет). Снимка: imdb.com

    Всъщност, със своя Model-T, Хенри Форд не само прави революция в света. Той буквално променя лицето на индустрията завинаги, като създава непрекъснато движещата се поточна линия. Принципът да има работници, назначени на определена длъжност, които вършат определена работа, проста и високо ефективна, позволява на Форд да увеличи печалбите си и производството си и следователно да продава автомобилите си на по-достъпна цена, допринасяйки за популярността на колата. Изведнъж онези изискани превозни средства, които само най-богатите могат да си позволят, стават достъпни за много други хора.

    Всъщност, Хенри Форд е известен като кръстник на американската автомобилна индустрия, въпреки че Карл Бенц е изобретил първото превозно средство през 1879 г. Може и да не е измислил автомобила, но е направил революция в начина, по който са произведени, което е направило автомобилите достатъчно достъпни за хората.

    Монтажната линия направи автомобилите достъпни

    Форд усъвършенства производството на поточната линия стъпка по стъпка, като използва стандартизирани, взаимозаменяеми части. След това той обучавал служители само в един или два процеса, за да може всеки човек да работи възможно най-бързо и ефективно. Но след това той прави крачка напред, използвайки първата по рода си движеща се поточна линия за мащабно производство. Това е производствен модел, който е приет в безброй други индустрии, позволявайки масово производство, което намалява разходите. Без Model T, производството можеше да не е това, което е днес.

    След това колите променили човешкия живот по два начина: първо те позволили на хората да се движат по по-лесен и бърз начин и тяхното бързо производство било копирано от много други производители, увеличавайки скоростта на производство и преобразявайки лицето на индустрията завинаги.

    Веднъж станали популярни, колите започнали да променят света доста бързо. С новата свобода на движение хората вече нямало нужда да живеят близо до работното си място. Те можели да се установят по-далеч и да имат повече пространство.

    Колите накарали и търговията да се издигне на ново ниво: изведнъж можело да опитате манго, без да се налага да ходите до Южна Америка. Можело да поръчате сервиз за хранене от Дания и да го доставите в рамките на една седмица. С други думи, бихте могли да купите много повече, отколкото преди.

    Само си представете: преди автомобилите, пътуването между Ню Йорк и Бостън /320 км/ отнемало средно 12-14 дни с кон или пеша, или няколко дни с влак. Пътуването било скъпо, сложно и опасно. Повечето хора били само на няколко мили от родното си място през целия си живот.

    Берта Бенц със съпруга си Карл Бенц в Benz Viktoria, модел 1894 г. Уикипедия

    Днес това отнема само три часа и четиридесет и пет минути от Ню Йорк до Бостън. Можете да планирате пътуването си минути, преди да се впуснете в него. Преодоляването на разстоянието е  лесно. Независимо дали става въпрос за уикенд в страната или пътуване извън граница, пътуването е станало нещо нормално в живота ни. Можете да отидете навсякъде, когато решите. След изобретяването на автомобилите светът е много, много по-малко място. И навсякъде има пътища, виещи се през гори, пустини, блата, над планини, над реки и езера. Лицето на земята е променено.

    Промяна за по-добро или по-лошо?

    Да, движим се по-бързо, изминаваме повече разстояние, имаме достъп до ресурси, които някога са били недостъпни. Но дали автомобилите са променили света към добро или към лошо?

    В крайна сметка транспортът е отговорен за над една трета от световните емисии на парникови газове. Замърсяването на въздуха причинява близо 800 000 смъртни случая всяка година. Да не говорим, че произшествията, свързани с автомобилите, убиват над 1,2 милиона души на планетата годишно. те са причината номер едно за случайна смърт в много страни. Изграждането на пътища унищожава екосистемите, а шумовото замърсяване, създадено от превозните средства по тези пътища, гони различни животни от естественото им местообитание, застрашавайки техните видове.

    Също така автомобилите могат да бъдат държани частично отговорни за увеличаването на индивидуализма. Тъй като вече не живеем на една крачка разстояние, общностите се разпръснаха и хората са по-малко склонни да си сътрудничат или дори да говорят помежду си.

    Има още: колите ни позволяват да се движим по-бързо, да – и не. В някои големи градски райони стигането до дестинацията всъщност отнема повече време с кола. Поради нарастващия брой превозни средства на пътя, в определени градски центрове задръстванията са толкова критични, че преминаването от точка А до точка Б сега е по-бавен процес, отколкото преди изобретяването на автомобилите.

    Разбира се, можете да намерите както положителни, така и отрицателни страни на автомобилите. И всъщност, не е възможно да се каже дали промяната, която са създали, е била към добро или към лошо, тъй като и двата отговора носят някаква истина в себе си.

    Може би въпросът, който наистина си заслужава да бъде зададен, е: наистина ли автомобилите са отговорили на дадена нужда или са създали нужда?

    Малко изобретения са оказали толкова силно влияние върху света, колкото автомобилът. Това е изобретение, което не само промени начина на живот на хората, но и повлия върху бизнеса и икономиката по начини, които никой не би могъл да предвиди по времето, когато Хенри Форд организира операция за масово производство на своя модел T.

    Разбира се, имаше и няколко недостатъка в създаването на автомобила.

    Днес над 4,25 милиона души работят директно в автомобилната индустрия. Производството на автомобили не само се е превърнало в една от най-големите индустрии в света, но и е движещата сила на растежа в петролната и газовата индустрия. Разбира се, през годините коневъдите и производителите на бъгита са фалирали.

    Но опасенията за околната среда доведоха до създаването на най-новите автомобилни технологии. Производството на хибридни и електрически превозни средства непрекъснато се увеличава всеки ден, тъй като търсенето на по-чисти автомобили нараства. Това накара производителите на автомобили да преосмислят двигателите, системите за зареждане с гориво и цялостния дизайн на автомобилите.

    Tesla е сред най-изявените компании в челните редици на движението за чисти автомобили. Тя доказа, че изцяло електрическите превозни средства могат да бъдат мощни и стилни, както и енергийно ефективни.

    Автор: Десислава Михалева

    Дантон – милостивото „чудовище“

    Жорж Жак Дантон бил наречен „чудовище“ от своите политически противници опоненти не само от страх пред красноречието му. Лицето на Дантон било обезобразено от едра шарка и множество белези в детски битки. С ораторското си изкуство той бързо набрал популярност в Париж по време на френската революция от 1789 г…

    Нищо не предвещавало, че момчето, родено в небогато провинциално буржоазно семейство, ще стане един от лидерите на революцията. След като с усилие завършил училище, станал запален привърженик на масонството и започнал юридическа кариера: преместил се в Париж, подозрително бързо получил университетска диплома, официално си купил длъжност на адвокат към Кралския съвет и започнал да изписва името си като „д’Антъни“ вместо „Дантон“, намеквайки за аристократичен произход.

    Жорж Жак Дантон. Снимка: Уикипедия

    Грижливо подготвяната кариера рухнала след щурма на Бастилията. Както е известно, всички вождове на революцията са членове на масонски ложи. Като активен масон, Дантон взема дейно участие в организацията й и в края на лятото на 1789 г. вече е капитан на Националната гвардия в своя квартал. След това се присъединява към Якобинския клуб, където бързо се отличава с красноречие. През 1791 г. е назначен за заместник-прокурор на Парижката комуна. А една година по-късно той станал министър на правосъдието на републиката.

    Дантон не се отличавал с по-голяма кръвожадност от своите колеги-революционери, но действал според обстоятелствата. Той не настоявал за смъртта на крал Людовик XVI, обаче гласувал за екзекуцията му. Смята се, че сред неговите „заслуги“ е законът за всеобщото избирателно право, който премахнал имуществения ценз за френските граждани. През 1792 г., когато революцията била заплашена от войските на съседните държави, Дантон призовал за екзекуция без съд и присъда на всички, които се укривали от мобилизация. Това предизвикало кървави бани и масови убийства из цяла Франция.

    След като станал министър, Дантон започнал бързо да забогатява. Той купил замък в родния си град и няколко къщи в Париж и провинциите. Говорело се, че министърът взимал подкупи от англичаните, краля и аристократите – но доказателства за това така и не били намерени.

    През 1793 г., с настъпването на якобинската диктатура, Дантон и неговите поддръжници получили прякора „снизходителните“. На фона на Робеспиер и други привърженици на безмилостния терор дантонистите наистина изглеждали странно милостиви. В началото на свирепата вакханалия това било крайно подозрително. Те се противопоставили на репресиите срещу жирондистите и се обявили против масовите екзекуции. „Предпочитам да бъда гилотиниран, вместо да гилотинирам други“ – с тези думи Дантон сякаш предварително подписал собствената си смъртна присъда. Той бил предупреден, че ще го арестуват, и му предложили да напусне Франция, но отговорил: „Родината не може да бъде отнесена върху подметките на обувките“.

    Екзекуцията на Дантон. Снимка: Уикипедия

    На 31 март 1794 г. били проведени масови арести на дантонистите. По време на процеса Жорж се защитавал сам, като не оставил камък върху камъни от обвиненията и предизвикал аплодисменти от хората, тълпящи се под отворените прозорци на съдебната зала. Но това не направило впечатление на съда и 15 души начело с Дантон били осъдени на смърт.

    Пътят към ешафода минавал покрай дома на Робеспиер. „Максимилиан, чакам те, ти ще ме последваш!“ – изревал Дантон към затворените кепенци на къщата му. На 6 април 1794 г. буйната глава на този лидер на френската революция паднала в коша до гилотината.

    Въпреки всичките си недостатъци, Жорж Дантон бил доста по-човечен от повечето си колеги-революционери. Може би благодарение на това той е единственият от лидерите на якобинците, който има паметник в Париж.

    Храбрите оловни войници

    Всички сме чели прекрасната приказка на Ханс-Кристиян Андерсен „Храбрият оловен войник“. Според автора, храбрият войник, влюбен в красивата балерина, бил направен от лъжица – но все пак това е само приказка.

    За пръв път такъв войник се родил в незапомнени времена и нямал нищо общо с оловото. Още при фараоните на Древен Египет мънички воини, изработени от печена глина и рисувани на ръка, вече обитавали гробниците на царете.

    Четири ушабти (погребални фигурки) на Khabekhnet (египетски занаятчия) и тяхната кутия, направени от боядисан варовик;; 1279–1213 г. пр. н. е. Снимка: Уикипедия

    Археолозите са открили цели армии копиеносци и телохранители в погребенията на египетската Долина на царете. Войниците били редом със също такива керамични занаятчии и селяни. Всички те трябвало да служат на господарите си в отвъдния свят. Тези глинени фигурки се наричали „ушебти“. Днес техните гарнизони са разквартирувани в световните музеи, като най-старите са на няколко хиляди години.

    Фигурки, изработени от теракота, ни дават представа за воините на етруските и древните гърци, за легионерите на Рим. Римските военачалници използвали фигурките на воините, за да подготвят планове за бъдещи битки. От римляните тази традиция преминала към рицарите на Средновековието. В средновековна Европа воините били изработвани от различни материали: метал, глина, дърво, камък. Шахматните фигури, използвани от викингите, представяли воините на северните народи. Техният външен вид ни дава представа за оръжията и екипировката на скандинавците през Средновековието.

    Погребални фигурки, слуги на Neferibreheb, 500 г. пр.н.е. Снимка: Уикипедия

    Оловният войник станал герой на легенди много преди Ханс-Кристиян Андерсен. Една от тях разказва, че основателите на новата войскова тактика през ХVІІ век, херцозите Мориц и Вилхелм Орански, събирали въху маси цели полкове копиеносци и стрелци, за да измислят бойна формация, която да разгроми испанците и другите врагове на свободолюбивата Холандия. Благодарение на тази тактика холандската армия успяла да извоюва свобода за своята страна на занаятчии и търговци.

    Принцовете и рицарите през Средновековието събирали големи колекции от войници. Владетелите на Флоренция от династията Медичи също обичали да събират мънички воини. За тях фигурките били изработвани от най-добрите скулптори на Италия през Ренесанса. Известно е, че Мария Медичи подарила триста сребърни войници на бъдещия крал на Франция Людовик XIII, нейния син.

    Между другото, френските крале през ХVІІ и ХVІІІ в. активно „воювали“ върху маси в своите дворци. Людовик XIV – „кралят-слънце“, предпочитал картонени фигурки, умело оцветени с масло и акварел. Такива имал доста – десетина пехотни батальона и около двадесет кавалерийски ескадрона. През 1650 г. тази колекция била заменена със сребърни фигурки. Общо в нея имало 117 войници.

    Илюстрация към „Храбрият оловен войник“. Снимка: Уикипедия

    А саксонският курфюрст и полски крал Август Силни предпочитал не малки оловни войници, а такива от ламарина, вътре с часовников механизъм. На входа на дворцовата зала металните войници в естествени размери поздравявали Август с движения на алебардите си.

    По заповед на Наполеон Бонапарт придворните бижутери изработили фигурки на войниците от неговата гвардия, предназначени за игрите на наследника – младия Наполеон II.

    Наполеоновите войници с техните живописни униформи вдъхновявали през ХІХ век много занаятчии да създават интересни серии. В наше време е запазено цяло направление в колекционирането на оловни войници, посветено специално на войските в наполеонова Франция.

    Руските царе също имали войници от дърво и метал. Император Павел І (както и баща му – Петър ІІІ) бил направо обсебен от играта с войници. Пехотинците на Петър III можели дори да стрелят с пушки-играчки. По специална поръчка фигурки, представляващи пруската и руската гвардия, били доставяни от Германия за император Николай I и брат му Михаил. Въобще, Германия станала известна по целия свят с фигурките на майстор Хайнрихсен от Нюрнберг. Те били доставяни в Русия с тонове. Плоските фигури представяли всички армии по света, както и животни, персонажи от световната литературна класика, дървета, къщи, исторически знаменитости. Тези легендарни фигурки се споменават в мемоарите на много известни европейски писатели, художници и поети.

    Х. Г. Уелс играещ с войници-играчки, 1913 г.. Снимка: Уикипедия

    Между другото, собствената колекция на Андерсен се състояла именно от нюрнбергски фигурки и съдържала 30 хиляди единици.

    Но за най-голяма в света се смята колекцията на британската кралица. Тази огромна оловна армия е събирана векове и съдържа най-редки образци, представящи войници и офицери не само от британската армия, но и от други европейски страни.

    В края на ХІХ век оловните войници твърдо спечелили симпатиите на деца и възрастни. Английският писател на научна фантастика Х. Г. Уелс дори написал книга как да играем правилно с оловните войници. Според неговата версия, играта може да продължи с часове и изисква цял парцел, върху който предварително са разположени къщи, пътища, гори. И, разбира се, оловни войници, строени в батальони, полкове, ескадрони на хусари, кирасири, драгуни, артилерийски батареи и всевъзможни други военни подразделения и части.

    62 години вече спорим дали е полезен или не

    Едва в края на 50-те години инженер от Volvo създава триточковия предпазен колан, който повечето от нас използват днес. Този нов модел закрепя гърдите и бедрата с един колан. Тези предпазни колани станават задължителни във всички нови автомобили на САЩ през 1968 г.

    Нилс Болин е шведският инженер и изобретател, който създава триточковия предпазен колан за автомобили – считан за едно от най-важните нововъведения в автомобилната безопасност.

    Преди 1959 г. в автомобилите се проставяли само двуточкови колани. Използвали ги предимно шофьори на състезателни автомобили. Двуточковите колани, пристегнати през тялото с катарама, поставена над корема, при високоскоростни катастрофи  причинявали сериозни вътрешни наранявания.

    През 1958 г. Volvo Car Corporation наема Болин, който е преди това проектирал катапултиращи седалки за изтребители на Saab през 50-те години, като първи главен инженер по безопасност на компанията. Болин е работил с по-сложните четириточкови колани в самолетите и е знаел, че системата ще бъде неподходяща за използване в автомобил.

    Триточков предпазен колан. Уикипедия

    В рамките на една година Болин разработва триточковия предпазен колан, който се въвежда в автомобилите на Volvo през 1959 г. Новите колани осигуряват както горната, така и долната част на тялото. Ремъците му се съединяват на нивото на бедрото и се извиват в „неподвижна точка на закрепване“ под бедрото, за да могат да държат тялото в безопасност в случай на катастрофа. Според Болин: „Въпросът беше само да се намери решение, което да е просто, ефективно и да бъде поставено удобно с една ръка“.

    Лесното използване, както се вижда, било ключово съображение и Болин се спрял на простата V-форма, която позволява на потребителите да се пресегнат, да хванат катарамата и да я издърпат (и заедно с това раменните и тазовите части на колана) през тялото си до закачалката в основата на седалката.

    В интерес на безопасността Volvo предоставя безплатно новия дизайн на предпазните колани на други производители на автомобили. Компанията все още позволява достъп с отворен код до своите данни за проучване на катастрофи и днес. От 1959 г. инженерите работят за подобряване на триточковия колан, но основният дизайн остава на Болин. Когато Болин умира през септември 2002 г., Volvo изчислява, че предпазният колан е спасил повече от един милион човешки живота през четирите десетилетия от въвеждането му. Само в САЩ, според Националната администрация за безопасност на движението по пътищата, предпазните колани спасяват над 11 000 живота всяка година.

    Първият предпазен колан с три точки е продаден с Volvo PV544 в Швеция на 13 август 1959 г.

    На 13 август 1959 г. Volvo продава първия автомобил с днешна система с триточков колан на клиент в Швеция. Първите Volvo, продадени с коланите, са PV544 и Amazon 120, само в скандинавските страни. По този начин Volvo става първият автомобилен производител в света, който оборудва колите си с предпазни колани като стандарт. След това компанията прекара години, убеждавайки останалата част от автомобилната индустрия, че коланите са ценни за спасяването на човешкия живот. Той прави многобройни презентации с демонстрации на манекени на живо и цитира данни и проучвания, доказващи стойността на коланите. Volvo дори проследява всяка катастрофа с нейните превозни средства за една година в Швеция (общо 28 000 катастрофи) и открива данни, които недвусмислено подкрепят, че триточковите колани помагат за спасяване от смърт на шофьорите и пътниците и намаляват нараняванията с 50 до 60 процента.

    Оттогава триточковият колан е получил инерционни барабани (които блокират барабана по време на силно забавяне), обтегачи (които бързо притискат коланите плътно по време на удар), ограничители на товара (които намаляват силите върху гърдите на пътника, като позволяват на колана да изпуска контролирано по време на катастрофа) и дори вградени въздушни възглавници за разпределяне на товари в по-голяма площ.

    Въпреки тези постижения, основният дизайн на триточковия колан не се е променил, откакто Болин го е създал. Днес устройството за безопасност е необходимо оборудване за всяка нова кола, камион и SUV. Това е основна система за обезопасяване, за разлика от въздушните възглавници, които се считат за допълнителни ограничители, които допълват коланите. Трябва да слагате изобретението на Болин всеки път, когато се качвате в кола, за да се застраховате.

    Трудно е да си представим времето преди предпазните колани. Но на 25 септември 1961 г. в САЩ Уисконсин,  става първият щат, който изисква предпазни колани на предните седалки на автомобили във всички модели, произведени и след 1962 г.

    Предпазните колани са съществували, макар и рядко използвани, от 19-ти век. Много автомобили са имали колани през тридесетте години, но малко хора са ги използвали. Тези ранни модели на колани предпазват пътниците от излитане от колата, но не правят нищо, за да предпазят главите или торса им.

    Nash Motors, основана в Уисконсин,  става първата компания, която предлага колани през 1949 г. Чарлз У. Неш стартира компанията през 1916 г., след като закупува базираната в Кеноша компания Thomas B. Jeffery Company, фабрика за велосипеди, превърната в завод за автомобили. Неш отваря заводи в Милуоки и Расин, както и в Арканзас; а през 20-те години Наш е една от най-проспериращите автомобилни компании в страната.

    Обезопасителните колани предизвиват разгорещен дебат, въпреки че нарастващите научни изследвания през 40-те и 50-те години на миналия век потвърждават тяхната стойност за спасяването на човешки животи. Сред аргументите, изложени срещу предпазните колани, били, че те могат да причинят вътрешни наранявания; че са осуетявали лесно измъкване от автомобили, които са били потопени във вода, и че тези предпазни устройствата често блокират. Всички тези твърдения били оспорени от изследователите, но противопоставянето си останало доста  ожесточено.

    Някои опоненти твърдят, че решението за използване на предпазен колан трябва да бъде по-скоро лично, отколкото законово. В писмо до Appleton Post Crescent през 1964 г. се казва: „Докато рискът за живота му е негов, аз вярвам, че човек трябва да реши дали използването на предпазните колани е разумно или не.“

    В друго писмо в Държавния вестник на Уисконсин през 1957 г. се твърди, че ползата от предпазните колани все още не е доказана, особено в случаите, в които хората не могат да бъдат „измъкнати от колата“. Резетата на вратите, пише Сам от Медисън, „могат да постигнат това, без да осуетяват бързото измъкване от автомобил, попаднал в дълбока вода или обхваната от пламъци, които не са редки събития.“ Някои собственици на автомобили изрязват предпазните колани от автомобилите си.

    Автор: Десислава Михалева

    Парковото изкуство

    Днес парковете се считат за неразделна част от градската среда. Това обаче не винаги е било така. Традицията на парка като открито обществено пространство за отдих датира от ХІХ век. А най-напред имало градини (декоративни).

    Паркове и декоративни градини се устройват в градовете от древни времена. Това обаче били предимно територии, затворени за обикновените хора, съставляващи едно цяло с дворци, къщи и други сгради. Да имаш собствена декоративна градина било символ на власт, висок статус и богатство. Достатъчно е да си спомним легендарните „висящи градини“ на Семирамида (които, всъщност, не „висели“, а били разположени на етажи-тераси) във Вавилон, признати за едно от Седемте чудеса на света.

    По-късно, по време на Ренесанса, Италия развила култура за организиране на градини в регулярен стил. Те били разпространени към дворците и къщите и съдържали не само зелени площи, но и многобройни постройки, скулптурни композиции, фонтани и ландшафтен дизайн, пълен със символика. Поддържането на ансамбъла в работен и представителен вид през цялата година било трудна задача и скъпо удоволствие.

    Регулярните паркове се отличавали със симетрична композиция, многобройни прави алеи, цветни лехи и изкуствени езера с правилна форма. Растенията се засаждали в геометрични фигури. Създавали се различни визуални ефекти чрез дървета, цветни лехи и фонтани, подредени в каскади. В пещери, лабиринти и скулптурни композиции били зашифровани митологични мотиви. Такава градина била предназначена да символизира идеалите на Античността и на Ренесанса като неин наследник. Един от най -известните примери за италиански регулярен парк са градините „Боболи“ в непосредствена близост до двореца на Медичите във Флоренция.

    Входът във Версай през 1668 г., (картина на Пиер Пател ). Снимка: Уикипедия

    От Италия традицията на регулярния парк се пренася във Франция в края на ХV и началото на ХVІ век. Един от първите примери там били градините на двореца Фонтенбло – с фонтани, цветни партери, особено засаждане на дърветата и изкуствена пещера. В епохата на барока традицията достига своя връх именно във Франция. Най-впечатляващият пример са градините на Версай, създадени по заповед на Людовик XIV като част от дворцово-парковия ансамбъл. Те били място за развлечения: тук се провеждали представления и концерти, организирали се веселби с фойерверки.

    Традицията на регулярния парк достигнала върха си в Англия през първата половина на ХІХ век. Например, за подрязване на дървета и храсти се предпочитали форми на екзотични животни и сложни геометрични фигури. Противниците на този стил развили друго направление – т. нар. пейзажен парк. Ако регулярният, с неговата проверена симетрия и идеални тревни площи, провъзгласявал победата на човека над природата, то новата традиция на пейзажния парк обявявала за истинно само онова парково изкуство, което не може да бъде разграничено от природата. Големият пейзажен парк трябвало да имитира природата или селската местност. В същото време и да си остане подреден. Този пасторален пейзаж бил концептуално на половината път между дивата природа и цивилизования характер на града. Във Версай Мария-Антоанета дори създала зеленчукова градина.

    От средата на ХVІІІ век се появили първите примери, когато дворцовите градини започнали да се отварят за широката публика. Така жителите на Мадрид получили правото да посещават парка „Буен Ретиро“, разположен при двореца на крал Филип IV. Такива примери обаче все още били редки.

    Ръстът на градското население в Европа и Северна Америка, подхранван от индустриалната революция през 19 век, довел до влошаване на градската екология и увеличаване на социалното напрежение. Лишени от достъп до природата и принудени да извършват рутинна работа в тежко производство в продължение на много часове всеки ден, хората очевидно се нуждаели от място за отдих и развлечения. В някои американски градове били организирани платени градини, където човек имал възможност да си почине от градската суета. Вярно е, че не всеки можел да си позволи такова удоволствие.

    Така, постепенно, хората стигнали до идеята за обществени паркове. Имало и такива, които били скептични към новия тип обществено пространство. Критиците твърдели по-специално, че парковете скоро ще бъдат унищожени от вандали. На практика обаче случаите на вандализъм били редки.

    Градският парк в Добрич „Свети Георги“ датира от 1867 година, и е най-старият парк в България. Снимка: dobrich.bg

    Един от първите паркове, специално построени за обществено ползване, бил Birkenhead в Ливърпул, открит през 1847г. Той бил планиран като място, където измореният градски жител можел да подобри физическото и психическото си здраве. Скоро този пример бил последван от Париж и Ню Йорк.

    Постепенно градските обществени паркове били признати от чиновниците. През 30-те години те вече се схващали като място за развлечения. В парковете започнали да се появяват атракциони, детски и спортни площадки, магазини и кафенета. В средата на 1960-те години самата концепция за зона за отдих в града била преразгледана. Общественото пространство, подходящо за развлечения и отдих, започнало да обхваща не само обекти като паркове, но и улици, покриви и тераси, насипи и пусти места. Всяко открито пространство придобило потенциална рекреационна стойност.

    Днес стойността на парковете и градините като обществени места за отдих е неоспорима. Тяхното съществуване е регулирано и търсено по целия свят.

    Как „съветският Шамполион“ Кнорозов разгада езика на маите

    Средата на ХХ век, Ленинград. В малко служебно помещение на Кунсткамерата – музей за редки забележителности, основан още от Петър Велики, живее мрачен на вид млад мъж. Широки рамене, остри скули, пронизващи очи – той прилича повече на гангстер от холивудски филм, отколкото на учен. Облеклото му се състои само от шинел и войнишка гимнастьорка, останали от Великата отечествена война. Малката му стаичка е необичайна: всички стени са изрисувани с йероглифи на маите. Младият учен Юрий Кнорозов създал тази екзотична декорация със собствените си ръце.

    Кнорозов пиел много и работел в Кунсткамерата: водел детски екскурзии, подреждал колекциите и помагал в архива. Обичал да разговаря с Лев Гумильов, който по-късно ще бъде признат за един от великите руски историци – а засега живеел в съседната стая.

    Останалото време Кнорозов отделял за своето основно занимание – дешифриране на писмеността на маите. Той прекарвал дните си сред книгите в своята ленинградска стаичка, на почти десет хиляди километра от полуостров Юкатан, който някога бил центърът на тази древна цивилизация.

    Юрий Кнорозов. Снимка: Уикипедия

    По онова време много учени, занимавали се без особен успех със същата задача, стигнали до извода, че този език е просто невъзможно да се дешифрира и е безсмислено дори да се опитва. Но Кнорозов бил на друго мнение. Той никога не бил посещавал Мексико, но се мъчел над древните текстове и почти не излизал от стаята си. Себе си наричал „кабинетен учен“ и казвал, че за да работи с текстове, не е нужно да се катери по пирамиди. Изглеждало, че тази работа е обречена на провал – неизвестен млад изследовател от Съветския съюз предизвиквал най-видните специалисти в историята на древните цивилизации. Но Кнорозов буквално нокаутирал световната научна общност: изследователят се справил с неразрешимата загадка, като намерил ключа, който дал възможност да се разчете писмеността на маите…

    След училище Кнорозов постъпил в историческия факултет на Харковския университет. Първо тук започнал да изучава древни езици, интересувал се от египетските йероглифи. Обаче не успял да завърши образованието си: избухнала Великата отечествена война. Юрий Валентинович, в чието семейство всички мъже били офицери, още преди войната не бил взет в казармата поради здравословни проблеми.

    Немските части настъпвали бързо и той се озовал на окупираната територия. Когато след това съветските войски наближили Харков, Кнорозов взел майка си и сестра си, прекосили фронтовата линия и заедно отишли във Воронежка област, откъдето младият учен заминал да завърши обучението си в историческия факултет на Московския държавен университет.

    По стечение на обстоятелствата младият учен се натъкнал на статия на германския изследовател Паул Шелхас със заглавие: „Дешифрирането на писмото на маите -неразрешим проблем?“ Кнорозов възприел публикацията на своя чуждестранен колега като предизвикателство: „Това, което е създадено от един човешки ум, не може да не бъде разгадано от друг“, казал той и започнал своите научни изследвания. Много учени на Запад, включително ръководителят на американската школа по маянистика Ерик Томпсън, били сигурни, че е практически невъзможно да се дешифрира езика на маите, тъй като знаците в този език не са букви, а обозначават самите думи. Тоест, според Томпсън, това са символни картини, които не са свързани със звука на думите в самия език. Кнорозов не бил съгласен с тази теория.

    По това време в Съветския съюз никой не изследвал сериозно цивилизацията на маите – специалистите в тази област можели да се преброят на пръстите на едната ръка. Неговото откритие било улеснено от факта, че Кнорозов открил рядката книга на Диего де Ланда „Съобщение за делата в Юкатан“. Диего де Ланда бил християнски мисионер, дошъл на Юкатан през ХVІ век заедно с испанските конкистадори. В книгата си той записал някои знаци от езика на маите, които по-късно помогнали да се дешифрират останалите. Кнорозов по-специално овладял трудния староиспански език и превел на руски „Съобщение за делата в Юкатан“. В текста се съдържа т. нар. „азбука на де Ланда“: от нея Кнорозов разбрал, че един и същи знак се чете еднакво в различни йероглифи.

    Ученият съставил пълен списък на всички символи на маите, които някога бил срещал в текстовете, и започнал да ги сравнява с вече наличната „азбука на де Ланда“. Така Кнорозов разбрал, че знаците на езика на маите съответстват не на произношението на буквите от „азбуката на де Ланда“, а на названието им. В някои думи ученият открил същите корени, а в други – предлози.

    През 1955 г. Кнорозов решил да защити дисертация по текста на Диего де Ланда. В нея вече се съдържали основите на дешифрирането на древния език. Това поразило ленинградските учени: на Кнорозов директно присвоили докторска степен вместо кандидатска.

    Корица на книгата на Юрий Кнорозов „Писменост на индианците маи“. Снимка: Уикипедия

    Преди защитата си самият Кнорозов се тревожел дали го чака арест или академична степен. Проблемът бил, че той доказал как маите имали свои собствен език и писменост, което означава, че имали също държава и общество, разделено на класи – а това противоречало на Фридрих Енгелс, който пише, че в Юкатан, както и сред индианците като цяло, не можело да има класово общество. Опасенията на учения обаче били напразни: на Кнорозов не се наложило да се сблъска с чекистите заради своите възгледи, за разлика от неговия приятел Лев Гумильов.

    За своя принос в изучаването на древните езици Кнорозов често бива сравняван с Жан-Франсоа Шамполион, който пръв успял да прочете древните египетски йероглифи. Но французинът имал пред себе си текст, написан както на непознатия египетски език, така и на добре познатия гръцки. Кнорозов обаче не разполагал с такова улеснение.

    Откритието на Кнорозов било посрещнато с гняв в западните страни – Томпсън дори сравнил малцината последователи на Кнорозов със „сборище на вещици“.

    Така или иначе, времето показало, че съветският изследовател бил прав: с помощта на неговия ключ за езика на маите учените по света започнали да четат древните текстове.

    След 1989 г. пътят на Кнорозов на Запад бил отворен. Той посетил Мексико и Гватемала, където бил посрещнат с всевъзможни почести. „Винаги оставам мексиканец в сърцето си“, казал той, когато му връчили ордена „Ацтекски орел“.

    Юрий Кнорозов починал през 1999 г. в Санкт-Петербург. Смъртта го настигнала в коридора на една от градските болници.

    Този капризен филмов Бъкингам

    Херцог Бъкингам (1592-1628) достигнал невероятни висоти, той бил всемогъщият фаворит на краля и фактическият владетел на Англия по негово време. Човек, който тънел в разкош, слава и мощ, наслаждавайки се на огромна власт.

    Но дали наистина обичал с истинска любов френската кралица, както е изобразен в „Тримата на мускетари“? Или просто желаел да погъделичка суетата си, като съблазни жена от такъв ранг – владетелка на държава, която била в напрегнати отношения с родната му Англия. Кралица от рода на Хабсбургите.

    Независимо от високото положение, което бил достигнал, по своя произход Бъкингам бил просто никой в сравнение с френската кралица Ана Австрийска. Въпреки това посегнал на нейната чест. Той не можел да стане крал при никакви обстоятелства, но посегнал на кралицата!

    Джордж Вилиърс, херцог Бъкингам. Снимка: Уикипедия

    Ето какво пише Дюма за него на страниците на романа: „Той беше на 35 години и известен като най-красивия благородник във цяла Франция и Англия. Любимец на двама крале, притежател на многомилионно богатство, използвайки нечувана власт в държава, която по своя прищявка ту бунтуваше, ту успокояваше, подчинявайки се само на своите капризи, Джордж Вилиърс, херцог Бъкингам, живееше приказен живот, способен дори след векове да изненадва потомците. Уверен в себе си, (…) разчитайки на своята сила, той вървеше направо към целта, дори тази цел да беше толкова ослепителна и висока, че на всеки друг би се сторило безумие даже само да мисли за нея.

    Всичко това му придаде решимост да търси срещи с красивата и недостъпна Анна Австрийска и, след като я заслепи, да пробуди в нея любов“.

    Известно е, че когато се озовава за пръв път във френския двор, херцогът се появява на бал в камзол, бродиран с перли. Перлите били нарочно пришити небрежно. Те се откъсвали и търкаляли по пода на залата, а Бъкингам само ги прекрачвал, като демонстративно не им обръщал внимание. Това шокирало дори френските придворни, които били виждали много неща.

    Едно от най-добрите пресътворявания на образа на херцога в киното е във френския филм „Тримата мускетари. Огърлицата на кралицата“ от 1961 г. с Жерар Баре в главната роля на д`Артанян. Проблемът тук е, че Бъкингам е представен много повече като французин, отколкото англичанин. Актьорът Жак Бертие изобразява доста добре херцога – но акцентът е повече върху любовната линия и въздишките по адрес на кралицата. Упрекът към актьора може да е, че липсва достатъчно дълбочина на образа – героят му е сякаш от мукава. Но, разбира се, самият актьор едва ли носи цялата вина. Все пак е трябвало цялата история да бъде натикана в рамките на два часа екранно време и просто не остава време да се мисли за психологическата дълбочина на персонажите.

    Една от най-впечатляващите филмови трактовки романа е съветският музикален сериал от 1978 г. „Д’Артанян и тримата мускетари“ – който мнозина смятат въобще за най-добрата екранизация на книгата; също както, макар и по друг повод, британската критика обяви съветския сериал „Приключенията на Шерлок Холмс и доктор Уотсън“ за най-добрата екранизация на похожденията на великия детектив, а Нейно Величество Елизабет ІІ награди изпълнителя на главната роля Василий Ливанов с Ордена на Британската империя. Въобще, съветските кинотворци имаха обяснима слабост към пресътворяване на класическата западна литература – тя даваше глътка свобода сред задушаващата атмосфера на идеологическите кинокартини. Дори създаваха уестърни, макар там да нямаха впечатляващи успехи… В нашия случай в ролята на херцог Бъкингам влезе актьорът Алексей Кузнецов. Според мнозина почитатели на романа той перфектно изобрази това, за което Дюма пише. Неговият Бъкингам излъчва надменност, превъзходство, увереност в собствената изключителност; върви и развитието на любовната линия.  Той не само се наслаждава на срещата с Ана, а буквално изисква доказателство за нейните чувства. И ние разбираме, че това е не само, за да изпитва носталгия вечер пред английската си камина – но и за да се наслади на своята победа. Тези две две причини съжителстват толкова органично у херцога, че Алексей Кузнецов заслужава искрените ни аплодисменти. Това е и връх на актьорското майсторство – да покажеш толкова много неща за своя герой при толкова малко екранно време.

    Във филма от 2010 г. „Мускетарите“ ролята на Бъкингам се изпълнява от Орландо Блум. Тази екранизация по принцип не е пълноценна, защото сюжетът там е прекалено „по мотиви“. По-скоро са останали само общите контури на сюжета и имената на героите: а иначе между Франция и Англия хвърчат дирижабли, Ришельо планира да свали краля, накрая всички се трепят на покрива на „Парижката Света Богородица“. Орландо Блум тук демонстрира обичайния си натюрел на корав „мачо“ – и нищо повече…

    Друга руска екранизация, отново във формата на сериал, от 2013 г. – „Тримата мускетари“, спокойно можеше и да не бъде снимана, защото по всички показатели губи в сравнение със съветската. Зрителите се отзоваха доста неласкаво за нея – и с пълно основание, след като имаха база за сравнение със сериала от 1978-ма. В нея ролята на Бъкингам беше поверена на Константин Лавроненко. Неговото амплоа са предимно персонажи от криминално-шпионски филми – но актьорът е напълно неподходящ за ролята на любимец на съдбата в разцвета на силите, силата и могъществото си. Той по-скоро приличаше на съвременен руски чиновник от средната класа, решил да „кривне“ в търсене на флирт – но съвсем не на английски министър от ХVІІ век, който е искрено убеден, че светът лежи в краката му и за пълно щастие му липсва само недостъпен диамант. Който всъщност дори не му е необходим, но той просто иска да го притежава.

    Така, по мнението на повечето зрители, които са гледали и четирите филма, най-добрият Бъкингам си остава Алексей Кузнецов във филма от 1978 година.

    Детското столче за кола не е толкова ново, колкото си мислим

    Детските столчета за кола са едно от нещата, които приемаме за даденост. Те, обаче, не винаги са били на разположение, но откакто са, животът ни и безопасността на децата ни са се  подобрили драстично.

    Кога е направено първото детско столче за кола?

    Интересното е, че първото столче за кола се появява през 30-те години на миналия век. То, обаче, не е било използвано от съображения за безопасност, а само за удобство.

    Компанията Bunny Bear проектира седалка, която се закача на гърба на истинска седалка за кола. Друг тип столче за кола е представено през 40-те години на миналия век. Това, всъщност, е предшественика на столчето за кола и то е почти като тези, които виждаме днес. То, обаче, било проектирано да бъде по-скоро седалка, която позволявала на децата да виждат през прозореца. Отново, столчето не е проектирано за безопасност и е по-скоро за удобство.

    Детското столче за кола. Снимка: Уикипедия

    Кога е направена първата детска предпазна седалка за кола?

    Идва въпросът кога започват хората да се отнасят сериозно към безопасността на децата си? Едва през 60-те години, когато през 1962 г. двама мъже се възползват от предпазния колан и проектират столчета за кола с единствената цел да подобрят безопасността на децата в превозното средство.

    Американецът Леонард Ривкин създал седалка, която имала метална рамка, заобиколена от катарама, почти като висок стол за колата. Британецът Жан Еймс проектира задна седалка с Y-образна каишка. Това е седалката, която най-много прилича на настоящите модели.

    Проблемът бил, че широката общественост не била достатъчно информирана за предимствата на безопасността на децата в движещо се превозно средство. И така, идеята не предизвикала голям интерес.

    Ford Tot-Guard

    По истински американски модел Форд се заема и произвежда „Tot-Guard“ през 1968 г. Това бил пластмасов стол с подплатена зона пред лицето на детето. Приличал малко на изправена масажна маса, която действала като възглавница при удар.

    Малко след като Ford пуска своя Tot-Guard, General Motors също се включва в надпреварата. Техните седалки се предлагали в две версии, една за деца и една за кърмачета. Те също използвали предпазни колани, за да ги държат на място. Били направени от полипропилен и били подплатени с уретанова пяна. Седалките били рекламирани като леки и преносими. Те най-много приличат на тези, които използваме днес.

    Не си мислете, обаче, че всички са приели присърце идеята  за безопасност на децата. Столчетата за кола все още били нещо необичайно и мнозина, които ги използвали, ги рекламирали като практичен начин да предпазите децата си по пътя и да ги забавлявате. Sears дори рекламира покрита с винил подложка от пяна, в която детето ви може да спи или да играе в задната част на колата ви.

    Кога за първи път са въведени закони за детските столчета  за автомобили?

    Трябва да се отбележи, че предпазните колани дори не били стандартно оборудване на автомобилите до 60-те години. Изискването за точки за закрепване в автомобила е въведено през 1965 г. и през 1968 г. е въведен закон за поставяне на триточкови колани в предната част на автомобила. Това било задължително за всички нови автомобили от 1965 година.

    Коланите на предните седалки стават задължителни за автомобилите през 1972 г. Макар и интересно, този закон се прилага само за автомобили, регистрирани през 1972 г. и не касае коли, регистрирани преди това. Никога не е било законово изискване автомобилите, регистрирани преди 1972 г., да разполагат с колани. Ето защо, класическите автомобили не били оборудвани с предпазни колани, нито трябвало да бъдат по закон.

    Не е било задължително поставянето на предпазни колани до 1983 г., а коланите на задните седалки не били задължителни до 1986 г.

    Няма официална дата за въвеждане на закон, касаещ автомобилните седалки във Великобритания. Законите в Съединените щати влизат в сила през 1971 г. Изисква се всички седалки да са с обезопасителни колани и да обезопасяват детето на седалката. Но не са правени краш тестове за тези седалки.

    Във Великобритания приемат закон за детските седалки, според който деца под тригодишна възраст е задължително да са в столче за кола.

    До 2006 г. деца на възраст над три години трябвало да използват само столче за кола или допълнителна седалка, „ако има такава“. Деца под дванадесет години можели да седят в предната част на колата без столче за кола.

    През 2001 г. списание Mother & Baby установява, че всеки пети родител вози детето си без столче за кола, а популярното столче за кола на Mothercare се продава на родителите, въпреки че е получило оценка за безопасност 0 от 100.

    През 2004 г. е съобщено, че 63% от възрастните спират да използват предпазни столчета за децата си, след навършване на  шест години. Един на всеки десет родители заявява, че е спрял да използва столчето за кола до навършването на третия му рожден ден. През последното десетилетие безопасността на автомобилните седалки за деца се промени много.

    Накрая през 2006 г. са въведени още закони, които правят придвижването на децата ни много по-безопасно. Съгласно закон от 2006 г. всички деца под 12-годишна възраст трябва да използват някаква форма на столче за кола, освен ако не са по-високи от 135 см.

    Така че едва през 2006 г. столчетата за кола стават задължителни за тези на възраст над три години.

    Днес детето трябва да използва детско столче за кола, докато навърши 12 години или е с височина 135 см. Тези столчета за кола, обаче, трябва да бъдат с диагонален колан. Изключение е, ако седалката е проектирана за обезопасителни колани или има точки за закрепване ISOFIX.

    Законът също така гласи, че всяко дете под 9 кг трябва да пътува с бебешко кошче и ако детето ви е на 15 месеца, то трябва да седне на седалка, обърната назад.

    Започнахме разглеждането на детските столчета от момента, в който те бяха представени за първи път. Първоначално те са проектирани за удобство и просто да държат детето ви неподвижно, когато шофирате. Сега, обаче, те са съществена част от сигурността на детето ви. Със сигурност може да се каже, че през последното десетилетие сме стигнали далеч по отношение на закона за столчетата за кола и предпазни седалки и определено сме изминали дълъг път от едно столче за кола, което можете да закачите на облегалката на седалката си. Абсолютна лудост.

    Най-новото в иновациите на столче за кола? Volvo представи надуваема столче за кола преди няколко години.

    Автор: Десислава Михалева

    Съветските салати

    По времето на управлението на Леонид Илич Брежнев (упр. 1966-1982) в СССР, обозначавано днес, справедливо или не, с термина „застой“, една от радостите в ежедневието на хората бяха празничните трапези, организирани по всеки възможен повод – лични и семейни празници, рождени дни, сватби, Нова година, 8 март, 7 ноември и т. н. А понякога и без никакъв повод – просто за идеята близки и приятели да се съберат заедно и да прекарат весело няколко часа (понякога и няколко дни).

    А празничните, особено новогодишните, трапези без прочутите съветски салати определено щяха да бъдат непълноценни и в известен смисъл безвкусни. За щастие такива „грешки“ просто не биваха допускани.

    Тук трябва да се направи едно уточнение. Всеки източноевропеец, който е сядал, да речем, на средиземноморска или друг тип западноевропейска трапеза, е бил впечатляван от сравнително бедния избор на сервираните салати. Тоест, салати има – но в сравнение с източноевропейските, нашите балкански и особено с руските видове определено се чувства известен дефицит и има какво да се желае. На какво се дължи това?

    Експертите-кулинари смятат, че причина са различните видове алкохол, които придружавали и придружават трапезата. Както се изразяват шеговито някои от тях: „На Запад основното е храната – а алкохолът (виното) е неин придружител. На Изток обратното – основното е алкохолът, а храната е само негова придружителка“. Независимо дали това е справедливо или не, но в по-голямата част от Запада и Средиземноморието основният вид алкохол е виното – съответно зеленчуковите салати са по-малко подходящи, а то повече се акомпанира с многобройните видове сирена (само във Франция те са над 800), с маслини, с преработено или сготвено месо. Колкото повече се отива на изток и север, толкова повече се консумират концентрирани видове алкохол от типа на водката (поради липсата на климатични условия за виреене на лозя) – съответно се увеличава и броят на салатите с преимуществено включване на различни видове зеленчуци, без да се пренебрегва рибата, а също и отделни съставки от месо.

    Така на съветските трапези по времето на „застоя“, ако на масата нямаше сандвичи с черен и червен хайвер, желирано месо (пача) и прословутата „руска салата“ (която в самата Русия никой не нарича „руска“, а „Оливие“)  – сякаш Нова година нямаше да настъпи и календарът щеше да замръзне на 31 декември.

    „Руска салата“ или салата „Оливие“. Снимка: Уикипедия

    Интересното е, че много от познатите и у нас салати са се появили на трапезата именно в епохата на „застоя“. Такава е, например, прочутата „шопска“ – създадена от безименни кулинари на „Балкантурист“ през 1960-те години.

    Кои бяха най-известните салати на съветската трапеза по онова време?

    „Мимоза“. Названието й възниква от сходството на най-горния слой със съцветията на сребристата акация – разговорно „мимозата“. Впрочем, използването на тази дума е изцяло погрешно – ботаниците наричат „мимоза“ съвсем различно растение. Появата и масовото разпространение на салата „Мимоза“ били предшествани от две революционни събития в съветската хранителна индустрия. Първо, през 1936 г. маслобойните комбинати в СССР започват да произвеждат трапезната майонеза „Провансаль“. Второ, появяват се рибните консерви. Основните съставки на салатата „Мимоза“ са риба от консерва, белтъци и жълтъци, яйца, полутвърдо сирене, лук, краве масло, свежи зелени подправки. Картофи и моркови в оригиналната рецепта няма, започнали да ги добавят по-късно – така е по-сито, и по-евтино. Според историците на руската и съветска кухня, първите споменавания за тази салата в кулинарната литература датират от началото на 1970-те години.

    Селда под шуба. Селда е общо название на риби от типа на херинга, сарделата, карагьозът и др. В комбинация с цвекло, моркови, картофи и майонеза се получава наистина митично ястие. Доказателство за това е легендата за изобретяването на тази проста рецепта. Твърди се, че някакъв московски кулинар, малко след Октомврийската революция, изобретява салата, всеки слой от която се отъждествява с определена социална „класа“. Самата селда била пролетариатът (тази риба била евтина и достъпна за мнозина), селяните били морковите и картофите, а буржоазията – майонезата. Тази „политическа“ салата, разбира се, завършвала с революционно червено знаме. Нарекли салата „ШУБА“, което на новия революционен език трябвало да означава „На шовинизма и упадъка – бойкот и анатема“.

    Легендата звучи красиво и може би донякъде правдоподобно, но, уви, няма нищо общо с истината – това е просто забавна шега, неотдавна измислена от журналистите. Истинската история на салатата „Селда под шуба“ е прозаична: тя е родена в резултат на многобройни експерименти на съветски домакини и работници в общественото хранене, поради което нито авторът на ястието, нито датата на първото приготвяне са известни. Всъщност, това е импровизирана версия на рибен винегрет – който отдавна бил познат и в Русия, и в чужбина. „Селда под шуба“ в познатата ни форма заема почетно място на празничната съветска трапеза едва в края на 1960-те-началото на 70-те години.
       Салата от раци. Има десетки, ако не и стотици разновидности на салатата от раци. Най-често срещаният вариант съчетава яйца, ориз, краставица, царевица и, разбира се, ролца от раци – те са в основата. Тази рецепта е доста млада – тя възниква малко преди перестройката. Пък и ролца от раци започнаха да се произвеждат в Съветския съюз едва през 1984 г. – в мурманската фабрика „Протеин“. Десетилетие по-рано на японците им хрумнало да имитират месо от раци – и технологията била заимствана от тях. В ролцата „от раци“, между другото, няма и помен от раци; в най-добрия случай те се приготвят от рибната кайма „сурими“, а в най -лошия – от белтъчини и нишесте. Но, когато няма риба, и ракът е риба. Така салатите и закуските на база на новото изобретение бързо станаха популярни в късния Съветски съюз и запазиха заетата позиция.

    Винегрет. Всички салати, изброени по-горе, са празнични – но винегретът е делнично ястие. За него се използват евтини съставки: цвекло, моркови, картофи, кисели краставички, понякога нещо друго. В готов вид той може да се съхранява доста по-дълго в сравнение с рибните салати. Затова може да се консумира не само по празници. Тази салата обаче не може да се нарече оригинален продукт на съветската кухня: тя била приготвяна както в Руската империя, така и в много други страни. Пък и самата дума „винегрет“ идва от френската „винегре“ – „оцет“.