Още
    Начало Блог Страница 128

    Органът: един от най-древните музикални инструменти

    Първите прототипи на духови музикални инструменти се появяват в Древна Месопотамия. Прототипи на органоподобни инструменти се срещат в културите на Древен Египет, Гърция и Рим, но органът придобива модерната си форма през Средновековието.

    Изкуството на изграждането на органи в тези времена бързо се развива в Италия, Франция и Германия. Музикалният инструмент става все по-голям, така че започват да го вграждат в църкви, а обслужването му по време на изпълнение трябвало да се прави от екип от няколко човека.

    Можем да предположим какво впечатление е предизвиквало изпълнението на орган върху средновековния слушател: от величествената звук на тръбите тялото му потрепервало и мислите му се отнасяли някъде далеч … Дори и малкият орган в параклисите предизвиквал възхищение с широкия си звуков диапазон, но най-голям интерес сред музикалните инструменти предизвикват истинските гиганти, инсталирани в концертни зали.

    Най-големият орган в света е този в концертната зала „Бордоук” в Атлантик Сити, Ню Джърси. Този орган, построен през 1932 г., има 33 112 тръби и е рекордьор в няколко категории: „най-голям орган“, „най-голям музикален инструмент в света“ и „най-силен музикален инструмент в света“. И тези определения са съвсем справедливи: на разстояние от един метър от тръбите му звукът може да достигне 120 децибела – достатъчно, за да се усети болка в ушите. За да изпомпва въздух в тръбите със скорост 1050 кубични метра в минута, органът използва електрическа система с мощност от 600 конски сили. Такъв голям обем е разрешен за концертна зала, в която могат да се съберат до 42 000 души.

    За съжаление, най-големият орган в света не се използва толкова често, колкото желае публиката. Активният период на концерти с негово участие продължава до 1944 г., когато опустошителният ураган, който поразил Атлантик Сити, причинил значителни щети на концертната зала и на самия орган. Оттогава музикалният инструмент на концертната зала „Бордуок“ е реконструиран и изнася няколко концерта годишно. След 1973 г. органът не е използван дълго време.

    През 1988 г. специалистите проверили инструмента и признали лошото му техническо състояние, след което започнал дълъг период на възстановяване. Едва през 2013 г., след дълго мълчание, тръбите на органа зазвучали пред публика. Възстановяването на някои от тръбите на най-големия музикален инструмент в света продължава и до днес.

    Най-старият орган в България  се намира в католическата катедрала на Русе „Св. Павел от Кръста“. Монтиран е през далечната 1907 г. Първият концерт с него е през юли 1908 г. По време на голямото земетресение през пролетта на 1977 г. органът бил повреден и не е използван следващите двайсет и седем години. Реставриран е едва през 2004 г. Вековният инструмент е изработен от германската фирма Voit.

    Дуели: как благородните дами са изяснявали отношенията си

    Да отстояваш честта си с оръжие в ръка не е само привилегия на мъжете. Нежната половина на човечеството също прави това.

    През ХІV в. в Русия битките между жените са легализирани. Законът не позволявал на жените да атакуват друг боец. Важно е да се подчертае, че това не били обикновени борби, а борби според определени правила.

    Псковската съдебна харта регулира решаването на спорове в градската среда като цяло. Дуелите в съвременния смисъл са прерогатив на благородниците.

    За един от първите документирани дуели между жени се смята този между неаполитанката Дамбра де Петинела и Изабела де Карази, който се случил през 1552 г. Случаят бил още по-забележителен, защото сеньорините се сражавали за кавалер – Дон Фабио де Цересола. Резултатът от конфронтацията, уви, не е известен. Случаят обаче създава голямо впечатление у обществото. Почти век по-късно, през 1636 г., Хосе де Рибера го увековечава в картината Duela de Mujeres – „Дуел на жените“.

    Веднъж, причина за дуел станал легендарният кардинал Ришельо. В Болонския лес маркиз де Несле и графиня де Полиняк се дуелирали. И тази борба се състояла в съответствие с едно от най-строгите правила. Условията се различавали от класическия дуел. Само един от пистолетите бил зареден, което гарантирало леталния изход на един от участниците. Дамите не стреляли по командването на секунданта, въпреки че свидетели е имало за всяка една от страните. Късметът се паднал на мадам де Несле. Нарочно или случайно, графинята само ранява опонентката си и изходът не е фатален. Арман Жан дьо Плеси отбелязал инцидента в един от дневниците си, благодарение на което става известен и на нас.

    Може би най-смешната причина за дуел била тази между лейди Рокфорд и лейди Райли през 1612 г. Дамите се появили на бал на графа на Съсекс в еднакви рокли. Освен това, графът поканил само един от тях да танцува – лейди Райли. Предизвикателството било хвърлено и прието. Но лейди Рокфорд не знаела да се фехтова. Решението било достойно за един йезуит: отрова. Това било просто за изпълнение: две чаши вино, а само в една от тях имало отрова. Или лейди Рокфорд е била измамена, или отровата в крайна сметка е загубила свойствата си. Така, че резултатът бил остро стомашно разстройство.

    Друга забележителна битка се случила в Лондон през 1792 г. между лейди Алмерия Брадок и г-жа Елфинстоун. Конфликтът възникнал, след като г-жа Елфинстоун си позволила агресивна атака срещу лейди Брадок. Спорът бил решен в Хайд Парк, отначало с пистолети. За щастие и двете дами били лоши стрелци и двата куршума отишли в нищото. Но това не свършило работа и мечовете влязли в действие. Битката завършила, след като г-жа Елфинстоун била ранена в ръката и била принудена да се извини публично.

    Някои женски дуели имали една пикантна черта: дамите се биели с голи гърди. В този вид, през 1892 г. 56-годишната австрийска принцеса Поулин Метерних и 32-годишната графиня Анастасия Килмансег (родената Лебедева) воювали помежду си. Дамите организирали изложение за музикално и театрално изкуство във Виена и имали разногласия по повод декорацията. За да се разберат, отишли във Вадуц. Графинята Кински и принцесата Шварценберг-Лихтенщайн станали секунданти. Също така била поканена и баронеса Люблинская, която била дипломиран лекар. Тя настоявала младите жени да се бият полуголи. Баронесата се мотивирала, като казала, че рана през тъканта би довела до инфекция и смърт: дуелът трябвало да продължи до появата на кръв. Заслужава да се отбележи, че мъжете слуги също присъствали на това събитие: но на тях им било казано, че трябва да бъдат на разстояние и да стоят с гръб към мястото на дуела.

    8 африкански цивилизации, за които се говори твърде малко

    Царството Аксум

    Докато християнството се разпространява из цяла Европа, в Африка се развива могъщо царство. Царството Аксум се превръща в един от най-големите пазари в североизточна Африка и представлява голяма морска сила. Тъй като търговците преминавали край река Нил и в Александрия, царството Аксум доминирало на бреговете на Червено море до около 7 век. Освен че повлиява върху останалите страни от Африка, Европа и Азия, тази империя създава езика геез и приветства посетители от цял свят. Някои персийски писатели описват Аксум като „една от четирите най-велики сили в света“. И все пак, прекалено малко се знае за тази впечатляваща африканска цивилизация.

    Империята Бенин

    Империята Бенин е африканска държава, намираща се на територията на днешна Нигерия (няма връзка с днешната държава Бенин). Тя е основана от народа Едо и през около 1400-те години селището им започнало да се развива и да се превръща в империя. Владетелите на Бенин, наричани Оба, изградили зашеметяващи за времето си дворци. Народът често използвал месинг както в строителството, така и в изкуството, изграждането на статуи и паметни плочи, изобразяващи военни сражения. Империята Бенин била богата, благодарение на това, че се намира в близост до река Нигер, което позволявало на търговците да търгуват с африканските народи на север. На южния ѝ край се намирал Атлантическият океан, където също се обменяли стоки, подправки и кожи. Животът на империята Бенин угасва, когато британците нахлуват на територията и я изравняват със земята.

    Империята Гана

    Древна Гана, разположена върху огромна златна мина, била толкова богата, че дори кучетата носели нашийници, изработени от благородния метал. Чрез стратегическо планиране, силни лидери и изобилие от природни ресурси, Гана много скоро процъфтяла и започнала да оказва влияние на останалите африкански страни. Тя извършвала търговия с Европа и с народите от Северна Африка и внасяла хартия, платове и коне – в замяна на злато и слонова кост. Макар да успява да устои на голям брой нашествия, в крайна сметка тя се срива през 1240 година. С прекратена търговия и отслабена от съперниците си, Гана е приобщена към нарастващата Малийска империя.

    Малийска империя

    Нейният разцвет е през периода 13-16 век. Основана е от Сундиата Кейта и е разположена в Западна Африка. Макар Сундиата Кейта да бил почитан владетел, империята се развива най-добре под управлението на Муса I, който е считан за най-богатия човек в историята. Муса I превръща столицата на Малийската империя Тимбукту в културен и образователен център, в който хората от целия континент можели да дойдат, за да се учат. Малийската империя била успешна и в търговията заради близостта си с река Нигер, но в крайна сметка е разграбена от нашественици от Мароко през 1593. Това отслабва империята и тя скоро престава да бъде важен политически и културен център.

    Цивилизацията Нок

    Първите следи за загадъчната цивилизация Нок са открити през 1928 от група нигерийски миньори. Когато археолозите започват да разкопават района, те откриват парчета керамика, бои и инструменти, и са шокирани да разберат колко напреднала е била тази цивилизация. По време на нейното съществуване (от 900 г.пр.н.е до 200 г.) Нок създава сложна съдебна система и използвайки няколко различни вида съдилища, те разисквали въпроси като кражба, убийство, прелюбодеяние и семейни спорове. Те са и първите, които създават статуи от изпечена глина с реални човешки размери. Статуите им изобразявали странно изглеждащи хора с дълги глави, необикновени очи и разделени устни. Нок били напреднали и в металообработването – изковавали малки ножове, копия и гривни. През около 200 г. населението на Нок бързо започнало да намалява по необясними и досега причини.

    Куш (Мероитско царство)

    Сравнително непозната извън Африка, държавата Куш била разположена в днешен Судан. Тази цивилизация поразително много прилича на египетската – те също мумифицирали мъртвите, изграждали пирамиди и почитали различни богове. Съществуват обаче някои важни различия. Желязото се превръща в основен ресурс за Куш, докато египтяните все още разкривали чудесата на този метал. Жените в Куш играели изключително важна роля, а цариците обикновено наследявали трона след смъртта на царя. Всъщност една от най-големите пирамиди в Куш била изградена в почит на жена владетел. Държавата била известна със своите стрелци, които често са изобразявани в произведенията на изкуството. Смята се, че цивилизацията е унищожена след като царят на Аксум – Езана нахлува в територията ѝ.

    Сонгайско царство

    Сонгайското царство се считало за една от най-великите империи в света през 15-16 век. Както при повечето африкански цивилизации, Сонгайското царство било богато, благодарение на търговията. Няколкостотин по-малки култури били под контрола на Сонгайското царство. Създадена е и нова валута, която позволявала на различните култури да се слеят и да се обединят по-добре. Големият размер на царството обаче е причината, поради която то се разпада, защото огромната територия била трудна за контролиране. Избухва гражданска война и до края на 16 век някога могъщата империя се разпаднала на няколко по-малки и по-слаби царства.

    Страната Пунт

    Пунт се разполагала в днешна Сомалия. За разлика от повечето африкански цивилизации, хората от тази „земя на боговете“ са описвани като червенокожи, с дълги коси, живеещи в тръстикови колиби, окачени над водата. Търговията между Египет и Пунт била често срещана – обменяли се разнообразни стоки – от тамян и слонова кост до хора. Много историци смятат, че Пунт оказала огромно влияние върху египетската култура, а други изобщо се съмняват в нейното съществуване.

    Богове на смъртта, унищожението, тъмнината и подземния свят в различните култури

    Чернобог

    Сред всички славянски божества, Чернобог е може би този, от който всички се страхували най-много. Той е богът на нощта, хаоса, нещастието и зимата, който събира всички злини по света. Хората вярвали, че неговата мощ била най-голяма със започването на зимното слънцестоене, когато нощите са най-дълги и намалява, когато пуква пролетта и властта отива в ръцете на Белобог – богът на светлината, доброто и лятото.

    Чернобог и Белобог се разглеждат като противоположни божества, макар че се вярвало, че светът е създаден, благодарение на общите им усилия. Макар олицетворяващ тъмнината, Чернобог в никакъв случай не бил по-малко почитан от славяните, тъй като на смъртта, хаоса и нещастието се гледало като нещо, което е част от ежедневието.

    Коатликуе

    За да разберем по-добре богинята Коатликуе, трябва да разгледаме по-обстойно начина, по който ацтеките гледали на света. Те вярвали, че Земята е в своята пета ера. За да могат ерите да продължават да се сменят напред и дните да минават, Слънцето имало нужда от жертвоприношения. Това е и причината, поради която испанците гледали на ацтеките като на диваци и кръвожадни варвари, почитащи демони.

    Според легендата, преди зората на петата ера Коатликуе била богиня на земята, обитаваща храма на върха на планината Коатепек, когато от небето паднало едно перо. Това довежда до нейното забременяване и раждането на могъщия бог на войната и слънцето – Хуитцилопочтли (Huitzilopochtli).

    Чувайки това, дъщерята на Коатликуе – Coyolxauhqui (символизираща Луната) събира 400-те си братя (символизиращи звездите в небето), за да убият Коатликуе. За щастие един от братята се смилява над майка им и я предупреждава за атаката. Тогава Хуитцилопочли се ражда напълно пораснал и с меч в ръка, и убива атакуващите, включително сестра си като това символизира победата на Слънцето над Луната и звездите.

    Сехмет

    Сехмет е египетската богиня на войната и разрушението, която имала лъвска глава. Тя се появява, след като богът на слънцето Ра бил толкова недоволен от непокорността и злината на човечеството, че изважда окото си и го хвърля към хората. Окото се превръща в Сехмет, която в яростта си започва да убива хора и да пие кръвта им. Когато Ра вижда това, той решава, че трябва да успокои Сехмет и превръща р. Нил в смес от бира и плодови сокове – така че да прилича на кръв и примамва Сехмет да пие от нея.

    Сехмет се опиянява и заспива. Тогава Ра я превръща в по-добрата богиня Хатор. Хората били благодарни на Ра и организирали фестивали в негова чест, но трябвало да извършват свещени ритуали пред статуята на Сехмет по два пъти дневно всеки ден, за да я омилостивят.

    Хел

    В скандинавската митология Хел е богинята на подземния свят и вероятно името ѝ идва от думата Hell, която означава ад. Викингите вярвали, че тя е пазителка на подземното царство и отговаряла за онези, които умирали от болест или от старост. Хел била дъщеря на Локи и Ангрбода, а братята ѝ са вълкът Фенрир и змията Йормунганд. Половината от тялото на Хел е живо, а другата мъртво. Хората вярвали, че с нейното раждане на света дошли и болестите.

    Мориган

    В келтската митология Мориган е богинята на войната, битките, съперничеството и плодородието. Според някои източници тя е била един бог, а според други Мориган има три лица – нейните сестри богини – Бадб (гарван), Мача (суверенитет) и Неман (ярост).

    Вярвало се, че Мориган (сама или със сестрите си) се явявала преди битка и измивала бронята и оръжията на онези, които ще бъдат убити в предстоящото сражение. Затова често се свързва с Валкириите, които хвърляли пера към онези, чиито живот скоро щял да приключи. Валкириите пренасяли душите на загиналите в следващия свят – Мориган също правела това.

    Елрик

    Елрик е първото създание на Улген – богът създател, почитан от тюрските, монголските и хунските народи. Елрик се свързва със създаването на света, но той е и този, който учи хората нa грехове, а по-късно е приеман като бог на подземното царство, тъмнината и е съдия на мъртвите.

    Един ден Улген видял парче кал в океана и решил да му вдъхне живот. Така се появил Елрик, но тяхната връзка била необикновена, защото Елрик бил ръководен от гордост. Той искал да бъде равен със своя създател.

    Според една от легендите, докато Улген създавал хората от глина, той осъзнал, че не може да им вдъхне живот и отива при всемогъщия Кудай, за да поиска помощ. Той оставил едно „голо“ куче (без козина) като пазач. Тогава Елрик подкупва кучето, обещавайки му златна козина и започва да плюе върху „бездушните“ хора като по този начин ги осквернява. Когато се връща и вижда стореното, Улген обръща глинените парчета обратно – затова хората имат слюнка вътре в себе си, а не отвън.

    Берберската кралица-воин Кахена

    Кахена (срещана още като Дахия ал-Кихина или Кихия) е берберска кралица-воин и пророчица, която предвожда хората си срещу арабското завоюване на Северна Африка през 7 век. Рожденото ѝ име е Дахия (означаващо „красивата газела“), а „кахена“ е арабска титла, означаваща „пророчица“/“гадателка“. Вярвало се, че тя има свръхестествени сили, които ѝ позволявали да предрича бъдещето.

    Кахена е дъщеря (или племенница) на берберския крал Аксел (още познат като Кусалия), който е известен борец за свобода. Много малко се знае за живота на Кахена и тя е най-известна с участието си в конфликта с мюсюлманския арабски лидер Хасан ибн ал-Ну‘ман, чиято армия от омаяди/умаяди (Омаядски халифат) нападат Северна Африка. Кахена побеждава Хасан ибн ал-Ну‘ман повече от веднъж и го прогонва от региона, но по-късно губи подкрепата на хората си по неясни причини.

    Това, което се знае за живота на Кахена, е получено като сведения от арабските историци и от някои легенди за нея. Според някои легенди тя е била еврейска пророчица, според други е била от кралско потекло, била е християнка и е можела да комуникира с птиците, които я предупреждавали за бъдещи атаки на противникови армии. Друга история разказва, че Кахена се омъжила за тиран, който тормозел хората ѝ, затова тя го убива в деня на сватбата им.

    Кахена обикновено е описвана като висока жена, с „великолепна коса“, която носела сплетена на плитка. Макар че по-късните историци я описват със светла кожа, тя е чернокожа африканска кралица, която се обличала според кралските обичаи на Нумидия – с дълга туника, сандали и широки препаски.

    Управление

    Смята се, че Кахена се била редом до баща си Аксел през 680-те години и се доказва като добър воин. Тя печели битката срещу Хасан ибн ал-Ну‘ман и го принуждава да се оттегли. Той се оттегля от нейните земи, но се отправя към Картаген през 698 г. и го превзема. Окупирал северните райони, Хасан ибн ал-Ну‘ман  отново атакува Кахена, но поражението за него е толкова голямо, че той се оттегля в Либия или Египет.

    Последна битка и смърт

    Източниците са неясни относно това точно кой генерал побеждава Кахена. Смята се, че това е или Хасан ибн ал-Ну‘ман или Муса бин Нусаяр, който се възкачва на трона след първия. Счита се обаче, че именно Хасан ибн ал-Ну‘ман е този, който след битката при Картаген, се връща за нова атака срещу Кахена. Този път обаче, кралицата-воин не била толкова силна, защото много от хората ѝ се обърнали срещу нея. Един от синовете на Кахена е заловен по време на тази битка и бил принуден да издаде военните планове на майка си.

    През 702 г. Кахена отново се изправя срещу Хасан ибн ал-Ну‘ман в битка. Преди армиите им да се срещнат, тя изпраща другите си двама сина в лагера на врага, за да бъдат обучени като мюсюлмански войни. Някои източници посочват, че тя е заловена и по-късно екзекутирана или че сама се отравя, но най-добре приетата теория е, че Кахена загива по време на последната битка. След това главата ѝ била отрязана и подарена на Хасан ибн ал-Ну‘ман като трофей.

    Сигурно е обаче, че Хасан ибн ал-Ну‘ман уважавал Кахена и гледал на нея като на достоен противник. Нейните синове, които приели исляма, били гледани добре и по-късно самите те предвождат свои армии, които да се бият на страната на арабите. За съжаление хората на Кахена били продадени в робство в далечни земи.

    В търсене на планетата „X”

    В продължение на векове астрономите търсят нови планети в нашата Слънчева система. Има ли десета планета, която чака да бъде открита или опитите ни да я открием са напразни?

    На 22.12.1859 френският математик и астроном Юрбен Льоверие от Парижката обсерватория отваря писмо, което е получил от мъж на име Едмънд Лескарбьол. Лескарбьол бил лекар и се занимавал с астрономия непрофесионално. Според писмото, на 26.03 същата година, лекарят наблюдавал кръгло черно петно, движещо се около Слънцето в продължение на час и 25 минути.

    Льоверие оставил писмото настрана. Ако това, което лекарят твърдял, е вярно, прогнозите на Льоверие за съществуването на непозната планета в Слънчевата система (в орбита на Меркурий) щели да бъдат потвърдени. Това не било първият път, в който Льоверие предвиждал съществуването на непозната планета. През 1781 немско-английският астроном Уилям Хершел забелязал необикновена звезда, която по-късно се оказала нова планета – първата, открита от древни времена насам. Планетата, разположена отвъд Сатурн, получила класическото име Уран.

    Юрбен Льоверие

    През 1846 Льоверие забелязал нередности в движението на Уран и предсказал, че отвъд нея трябва да има друга, непозната планета, която причинява смущението. Той успява да предскаже местоположението ѝ и едва тогава тя е забелязана в небето от немските астрономи Йохан Гал и Хайнрих д‘Арест.

    Льоверие, който не се стремил да избягва публичността, предложил Уран да бъде преименувана на Хершел, а новата планета да е кръстена на него. За негово съжаление, британският математик Джон Кауч Адамс прогнозирал местоположението на планетата почти година преди Льоверие. Двамата мъже си споделят заслугите за откритието ѝ, а планетата получава името на римския бог Нептун.

    Льоверие силно искал да получи заслуги за откриване на планета, затова обръща телескопа си към другия край на Слънчевата система. Той забелязва, че движението на Меркурий също има смущения. Тогава той предсказва, че има малка планета, по-близо до Слънцето, отколкото Меркурий, а наблюдението на лекаря можело да служи като доказателство за това негово твърдение.

    След като открива колега, който да се яви като свидетел, Льоверие се запътва към градчето, в което живеел лекарят. Без да се представи, Льоверие веднага изисква от доктора да му каже каква е причината, поради която той е стигнал до това абсурдно заключение, че е наблюдавал планета в близост до Меркурий. Лекарят обяснява в детайли случилото се. Льоверие, вече убеден в историята, разкрива самоличността си пред объркания лекар.

    Астрономите от цял свят били развълнувани относно новата планета на Льоверие. Той изчислил, че размера на планетата е 1/7 от този на Меркурий и твърдял, че тя ще бъде видима през април и през октомври. Льоверие решил да предотврати проблемите, които имал с Нептун, затова предлага новата планета да бъде наречена Вулкан.

    Астрономите започват да наблюдават небето усърдно в желанието си да видят Вулкан в периода, през който Льоверие изчислил. Но скоро те се разочаровали – Вулкан така и не се виждала. До края на 19 век повечето от астрономите вече не вярвали в съществуването на планетата, а в началото на 20 век теорията на относителността на Айнщайн обяснила как изкривяването на време-пространството би могло да причини смущения в движението на Меркурий. С това надеждата, че планетата Вулкан съществува и може да бъде видяна, угасва напълно.

    След откриването на Нептун множество астрономи започват да търсят нови планети в Слънчевата система. Съществуването на Нептун не обяснявало смущенията в орбита на Уран. Най-упоритият сред учените бил Пърсивал Лоуъл, който твърдял, че е наблюдавал „канали“ по повърхността на Марс и прекарва целия си живот в потвърждаване на своите наблюдения. По-късните наблюдения на други астрономи обаче отричат, че на Марс има „канали“. През 1929 (13 години след смъртта на Лоуъл) астрономът Клайд Томбо е нает от обсерваторията „Лоуъл“, за да продължи търсенето на нейния основател Пърсивал Лоуъл.

    Пърсивал Лоуъл

    Почти година след започване на работа, Томбо разглежда снимки, направени през януари 1931. Когато ги сравнява,той забелязва, че една от „звездите“ на снимките се е преместила. Тъй като звездите не се „движат“ по отношение на останалите звезди в ненето, обектът трябвало да бъде астероид, комета или нова планета. Други наблюдения потвърждават, че обектът наистина е планета, намираща се отвъд Нептун. Тази планета получава името Плутон. Планетата „X” била открита.

    Но наистина ли е така? Учените смятат, че за да се обяснят смущенията в орбитите на Нептун и Уран, тази „X” планета би трябвало да бъде с маса поне 6 пъти по-голяма от масата на Земята, а наблюденията показват, че Плутон е доста по-малка.

    Томбо продължава да търси друга планета „X” в продължение на 13 години, но без успех и в крайна сметка решава, че десета планета няма. „Наблюдавах 70% от небето и ако тя съществуваше, щях да я открия“ – казва той.

    На 28.11.2000 астрономи откриват нов член на Слънчевата система – в пояса на Кайпер. Обектът е наречен Варуна и макар че е по-малък от Плутон и не се счита за планета, Варуна доказва, че биха могли да съществуват множество все още неоткрити обекти в Слънчевата система.

     

     

    Лабиринтът в Кносос – колко истина има в мита?

    Според древногръцките митове царят на Атина – Егей бил принуден да отдава почит на царя на Крит – Минос. Всяка година данъкът включвал седем младежи и седем млади девици. В земята, под двореца на цар Минос в град Кносос, се намирал огромен лабиринт, построен специално за него от изкусния архитект Дедал. В лабиринта Минос държал Минотавър – ужасяващо същество, което било наполовина мъж и наполовина бик. Четиринадесетте младежи трябвало да бъдат пуснати в лабиринта, където се изгубвали безнадеждно и в крайна сметка били изяждани от Минотавъра.

    Според легендите синът на цар Егей – Тезей, решил да се включи като доброволец и да се пожертва, за да опита да убие Минотавъра. И успява. Тезей убива Минотавъра и успява да намери пътя обратно, благодарение на връвта, която оставил след себе си, за да успее да се ориентира на връщане.

    Невероятно интересна легенда, но каква част от нея отговаря на реалността? Древните римски писатели твърдят, че лабиринтът представлявал няколко пещери, за които знаели, че са разположени в южната част на Крит – в Гортина.

    Но пещерите в Гортина изглежда не отговарят на легендите. Други писатели предполагали, че подобна група пещери, днес изгубени, намиращи се до Кносос, всъщност служели за лабиринт, но съвременните археолози стигат до различно заключение. Те разбира се не са открили доказателства за съществуването на същество, подобно на Минотавъра, но откриват нещо, което прилича на лабиринт. Но той не бил под земята и не бил в пещера. Лабиринтът бил самият дворец на царя.

    Дървен модел на двореца в Кносос

    Минойската цивилизация е мистериозна. Не знаем от къде са дошли, но се смята, че пристигат в Крит през около 7000 г.пр.н.е. Съществуват доказателства, че гърците се страхували от минойците, но те не били войнствен народ, а градовете им нямали почти никакви укрепления. Малко се знае за минойската цивилизация, нейната религия и форма на управление. Историците дори не могат да разберат как самите минойци са наричали себе си. Тяхното название произлиза от легендите за цар Минос и е създадено от археолозите, които имали нужда от име, с което да опишат откритията си в Кносос.

    Ако минойците имали власт, тя най-вероятно произлизала благодарение на търговията им, а не заради военните им умения. Те разменяли стоки с народите от почти цялото източно Средиземноморие. Богатствата от търговията финансирали изграждането на редица дворци на о.Крит, най-големият сред които е този в Кносос. Археолозите не са напълно сигурни кой точно е живял в този дворец, но са открили, че в него са се осъществявали разнообразни религиозни обреди. Това ги кара да предполагат, че главният обитател на сградата е бил „цар-свещеник“, който изпълнявал и двете функции. Някои учени смятат, че дворецът е бил храм, трети гледат на него като център за осъществяване на търговия.

    Сребърна монета от Кносос

    Независимо от това какво е било предназначението му, самият дворец бил огромен. Той имал стотици стаи, разположени на различни нива, групирани около централен двор. Освен това, дворецът разполагал със складови помещения, бани, частни жилищни помещения, обществени помещения, работилници и тронна зала. В някои от складовете са открити стотици огромни буркани за съхранение на зехтин. Според археолозите в тях можело да се съхранява 250 литра зехтин – свидетелство за богатството на минойците.

    Макар да няма археологически доказателства за съществуването на лабиринт, самият дворец за обикновения посетител би изглеждал ужасяващ лабиринт от коридори, стълбища и стаи. Вероятно именно тук е мястото, от което се заражда легендата за лабиринт. За разлика от гърците, минойците не смятали симетрията за важна част от архитектурата. Залите и коридорите изглежда били изграждани на случаен принцип, макар да имали практична цел.

    Ако митът за лабиринта произхожда от двореца, от къде идва мита за Минотавъра? Минойците били очаровани от биковете. Мистериозното им изкуство често изобразява човешки фигури, които държат рога на бик или скачат над него. Археолозите не са сигурни дали подобни неща действително са се извършвали и ако да – дали са били със спортна или религиозна цел. Защо бикове? На о.Крит често има земетресения. Вероятно според минойците непредвидимите движения на Земята са били свързани по някакъв начин с темперамента на биковете.

    Археолозите смятат, че краят на минойската цивилизация настъпил някъде през 1450 г.пр.н.е. На около 100 километра от тях избухнал вулкан на о.Санторини. Това причинява оформянето на огромни вълни, които най-вероятно са унищожили голяма част от сградите на минойците и са потопили корабите им. Това слага край на възможността на народа да осъществява търговия и те бързо губят властта си сред източното Средиземноморие.

    Хайнрих Шлиман и откриването на Троя

    Хайнринх Шлиман не бил най-популярният археолог за времето си, макар че имал известна слава. Не бил и най-умелият археолог. Той рядко практикувал добрите археологически процедури и често бил критикуван от колегите си. Но Хайнрих Шлиман бил най-големият късметлия сред археолозите, защото открива не едно, а цели две съкровища и изгубен град, който повечето известни археолози смятали за мит.

    Хайнрих Шлиман е роден през 1822 година в Нойбуков, Германия в семейството на пастор от протестантска църква. Баща му не харесвал типичните детски приказки и вместо тях, четял на сина си класическа литература, която превеждал на по-прост език. Едно от любимите произведения на малкия Хайнрих била „Илиада“ от Омир – историята за Парис от Троя, който отвлича красивата Елена от гръцкия ѝ съпруг Менелай и последвалата война между Троя и Гърция. Война, която според Омир, завършва с това, че гърците използват дървен кон, пълен с войници, за да превземат Троя.

    Хайнрих Шлиман

    Малкият Хайнрих решил, че когато порасне ще се залови с откриването на Троя и неговите съкровища. Никой от приятелите му не споделя ентусиазма му, освен Мина Мейнке – дъщеря на фермер, която живеела наблизо. По-късно двамата се влюбват, разменят си обети за вярност и правят планове за откриването на големи съкровища. Мечтите им обаче не се сбъдват, защото бащата на Хайнрих му забранява да се вижда с момичето.

    На 14-годишна възраст Хайнрих започва работа като каютен прислужник на кораб. Той корабокрушира по време на буря край бреговете на Холандия и Хайнрих е принуден да започне нископлатена работа в Амстердам. Вероятно той щял да прекара остатъка от живота си на това място, ако не осъзнал, че му е изключително лесно да учи езици. Хайнрих бързо научава английски, холандски и френски, а по-късно изучава испански, португалски и италиански. Това му позволява да си намери добра работа във фирма, занимаваща се с внос и износ на стоки. Тогава Хайнрих научава руски и се премества в клона на фирмата в Петербург през 1846.

    Вече сравнително богат и успешен, Хайнрих пише писмо до свой приятел в Германия, в което го моли да го свърже с любовта му от детството Мина Мейнке, но е съкрушен, когато разбира, че тя вече се е омъжила за друг – само месец по-рано.

    Тогава Хайнрих се отправя към Калифорния, за да получи състояние, придобито от брат му по време на Златната треска през 1849. Когато пристига, той разбира, че богатството го няма, но успява сам да изкара пари, благодарение на търговските си умения. Той става американски гражданин, но се връща в Русия през 1852, където сключва брак, който не бил щастлив.

    Бизнесът му обаче бил успешен и през 1863, на 41-годишна възраст, Хайнрих се пенсионира като милионер. Това му позволило да пътува и той посещава остров Итака и Микена – домовете на Одисей и Агамемнон – двамата царе, участвали в Троянската война. След това се заема с търсенето на Троя.

    Повечето историци от онова време смятали, че Троя никога не е съществувала, а малкото от тях, които вярвали в съществуването ѝ, смятали, че се е намирал на хълм, наречен Бунар баши. Хайнрих посещава мястото, но не смята, че Троя е била там, защото в „Илиада“ се споменавало, че планината Ида се виждала от Троя, а от Бунар баши това било невъзможно.

    Използвайки географски следи от самото произведение „Илиада“, Хайнрих открива друго място, в близост до хълма Хисарлъка и смята, че е попаднал на истинска следа. Той бил развълнуван, но преди да започне да копае заминава за Париж, където в продължение на 2 години изучава археология и публикува книга за Троя. След това завършва Университета в Росток, Германия. Преди да се отправи към приключенията си, Хайнрих се развежда с настоящата си съпруга и пише до свой приятел в Гърция с молбата да му намери жена от там. Шлиман пише, че иска съпругата му да е млада, да е сирак и най-важното – да обича Омир и „Илиада“. Приятелят му открива 17-годишната София Енгастроменос. Когато се срещат, Хайнрих ѝ задава няколко въпроса за „Илиада“. Когато тя отговаря на всички тях, двамата сключват брак в Атина.

    Хайнрих подписва договор с турското правителство, позволяващ му да копае на мястото до Хисарлъка, но трябвало да раздели съкровището (ако има такова) с правителството. Разкопките започват през 1871 с участието на 70 местни работници. Онова, което открива, не били руините на един град, а на цели 11 – всеки от тях изграден върху останките на по-ранните селища.

    Селището, което било най-отдолу, наречено от него Троя I, пак според Хайнрих, било разрушено от земетресение. Тъй като според „Илиада“ Троя била разрушена от огън, това не можело да бъде този град. Второто селище било изгорено – това трябвало да бъде Троя. През следващия сезон Хайнрих наема 160 мъже за разкопките.

    Главната цел на Хайнрих била да открие съкровището на Приам, което той вероятно е скрил някъде, в случай, че гърците спечелят войната. През май 1873 той и София били край разкопките, когато Хайнрих забелязва краищата на меден съд, в който проблясвало нещо. Той пуска работниците в почивка и двамата със София изкопават медния съд, който се оказва пълен със злато.

    В него имало златни обеци, колиета, както и други златни и сребърни предмети. Най-впечатляващи били две златни корони. Съкровището било отнесено в дома на Хайнрих и след това изнесено от страната. Турското правителство не било впечатлено и осъжда Шлиман, който трябвало да заплати сума, равняваща се на 5000 долара. В началото той отказва да плати, но по-късно променя решението си и плаща на правителството 5 пъти по-висока от тази цена. Турците решават да му позволят да продължи да копае, но този път под техен надзор.

    София Енгастроменос с някои от откритите скъпоценности

    Шлиман започва разкопки в Микена, където открива 19 гробници и големи съкровища, сред които златна маска, за която той решава, че е била на Агамемнон. Въпреки големия късмет, който има, Хайнрих не бил прав в преценките си. По-късните изследвания на съкровищата показват, че те са направени 200 години преди Агамемнон, а съкровищата в Троя – почти хиляда години преди Троянската война.

    През 1879 Шлиман си наема асистент – Вилхелм Дьорфелд, който продължава работата след смъртта на Хайнрих и твърди, че четвъртият по ред град всъщност е бил градът от поемата на Омир. През 1880 Шлиман, вече възрастен, решава да дари съкровището на музея в Берлин. То изчезва от него през ВСВ и сега се намира в Музея на Пушкин в Русия.

    4 загадки от света, които все още нямат отговор

    Изгубеният град в Калахари

    През ноември 1885 Уилям Хънт (познат с псевдонима Джилермо Фарини) пише  за мистериозен  град, на който се натъкнал в пустинята Калахари. Той предава информацията на Berlin Geographical Society и на Royal Geographical Society of Great Britain. През 1886 той дори пише книга, в която описва откритието си в детайли – мистериозни скални образувания, край които имало руини на древен град.

    През следващите години са проведени няколко експедиции в търсене на изгубения град, но малко по малко мистерията се превръщала в мит. Нито една от експедициите не довела до откриване на каквито и да било доказателства.

    През 2016 също е проведена експедиция и този път са открити скални образувания, които съвпадали с описанието на Хънт, но все още е неясно дали те имат нещо общо с отдавна изгубен древен град.

    Витите стълби в сватбения параклис „Loretto” в Санта Фе

    В края на 1870-те години архитектът на параклиса в Санта Фе умира внезапно малко преди сградата да е напълно готова. Тогава строителите разбират, че няма планирано стълбище, което да води до таванското помещение, където щял да стои хорът. Стандартно стълбище нямало как да бъде изградено, защото параклисът бил твърде нисък и строителите не знаели какво да предприемат.

    Монахините започват да се молят на Св. Йосиф Обручник в продължение на 9 дни. Тогава се появява странен мъж, който им казва, че ще може да изгради стълбище, но само ако му осигурят пълно спокойствие и не го безпокоят, докато не го завърши. Той щял да използва единствено материалите, които носел със себе си. Мъжът работил в параклиса в продължение на 3 месеца, след което изчезнал, също толкова мистериозно, както се появил. Стълбището било извито, високо 6.7 метра и красиво, но нямало нито гвоздеи, нито колона, която да поддържа тежестта. Монахините се съмнявали, че то ще може да издържа хората, които се изкачват по него, но стълбището се оказало много здраво.

    По онова време монахините решават, че самият Св. Йосиф Обручник е изградил стълбището и вярват, че се е случило чудо. Кой е бил мъжът, изградил стълбището, все още е мистерия. Дали това е легенда, предавана през годините или има още нещо в историята? Вероятно никога няма да узнаем.

    Мумиите от Сан Бернардо

    Колумбийският град Сан Бернардо също крие своите тайни, които учените все още не са разкрили. През 1957 гробището в града е наводнено, което принуждава работниците там да преместят останките на друго място. Докато разкопават гробищата, те с изумление откриват, че много от останките са напълно запазени и няма никакви следи от разлагане, макар да са били погребани преди много време.

    Един от работниците, Едуардо Сифуентес, информира властите и последвалото разравяне на телата разкрива, че те са мумифицирани по някакъв естествен, необясним начин и че дори дрехите им са в много добро състояние. Съществуват няколко теории, опитващи се да обяснят мумифицирането, като това, че местните са имали специална диета или че причината е в надморската височина на района. Но това не обяснява защо и дрехите на погребаните са се запазили толкова добре и защо Сан Бернардо е единственият град в района, в който има мумифицирани тела.

    Някои от мумиите са изложени в музей, който не е взел никакви мерки за запазването им и въпреки това, те все още не са разложени.

    Ръкописът Сибиу

    През 1961 е открит документ, наречен Ръкописът Сибиу. Той се състои от 450 страници и е създаден през 1500-те години. Съдържанието му обаче стъписва експертите. В ръкописа са включени технически спецификации относно артилерията, балистиката и най-интересното – многостепенните ракети.

    Ръкописът подробно описва успешното изстрелване на ракета пред хиляди свидетели в град Сибиу през 1555 година. Авторът му – Конрад Хаас, е предоставил дори скици на ракетите, направени по негов дизайн. Хаас също описва идеите си за съвременни космически кораби, ракетно гориво и делта крила.

    Как някой е писал за ракети и гориво стотици години преди астронавтите да започнат да ги използват в програми като Apollo, Gemini и Mercury все още е загадка.

     

    Жул Верн – писателят, изпреварил времето си

    Произведенията на френския писател от 19 век предсказват създаването на подводници, летящи машини, небостъргачи и дори кацането на Луната, като в същото време вдъхновяват някои от най-важните учени в света. Но как е направил всичко това?

    На 31.01.1863 в книжарниците в цяла Франция се появява малка книга, разказваща за приключенията на трима пътници, предвождани от д-р Фъргюсън, които се осмеляват да проникват в дебрите на Африка с балон. Смелите герои рискуват да си спечелят гнева на местните, както и да умрат от дехидратация. Читателите са озадачени от тази история. Факт ли е или измислица? Защото разказът прилича повече на истински дневник, описващ действително пътуване – с точно описание на природни феномени и точни географки дължини и ширини. Но самите приключения изглеждат фантастични! Авторът на тази любопитна, но и мистериозна книга е Жул Верн.

    Жул Верн е роден на 8.02.1828 в Нант, Франция. Баща му, Пиер Верн, е успешен адвокат. От лятната къща на семейството, разположена край града, младият Жул можел да вижда доковете и корабостроителните съоръжения в района. Той се гордеел, че е израснал „в центъра на морския живот на един велик търговски град“.

    Желаейки синът му да тръгне по неговите стъпки, Пиер Верн изпраща Жул в Париж, където да изучава право. Там момчето открива страстта си към театъра. Окуражен от приятеля си Александър Дюма-баща, Верн започва да пише пиеси. През следващите 10 години той се издържа благодарение на своите творби. Той се отказва от правото, за да създаде серии от не толкова успешни произведения. По-късно, нуждаещ се от повече средства, Верн започва работа като борсов посредник – професия, която не харесва, но която му дава стабилност. Омъжва се за вдовицата Онорин де Виан през 1857. През 1861 се ражда единственото им дете – синът им Мишел Верн.

    Съществува нещо като легенда, според която през 1862 Верн казва на своите колеги, че има идея за нов роман, който ако успее, ще бъде златна мина за него. Не е сигурно дали писателят наистина е казал това, но е вярно, че е имал невероятна идея за роман. Когато започва да пише „Пет седмици в балон“, Верн нямал абсолютно никакви познания за балоните, нито някога е посещавал Африка. Вероятно е разчитал на чужди произведения и статии, включително тези от френския седмичник „Le Tour du monde”. Някои от тези статии описвали изследвания на света и в тях имало карти, илюстрации на кораби и описания на далечни места.

    Макар днес да гледаме на Жул Верн като на оптимистичен писател, подкрепящ технологичния прогрес, истината е била доста по-различна. Всъщност той имал огромни колебания относно прекалено голямото наличие на технологии в живота на хората. През 1863 той пише „Париж през XX век“ – роман, в който главният герой живее в бъдеще, в което има стъклени небостъргачи, високоскоростни влакове, автомобили, движещи се на газ, калкулатори и глобална мрежа за комуникация. В този материалистичен свят героят не може да открие щастието си и животът му завършва трагично.

    По онова време неговият издател Пиер-Жул Херцел отказва да публикува романа, съветвайки писателя да изчака още 20 години, защото сега никой няма да повярва на предсказанията му. Книгата е публикувана през 1989 (години след смъртта на Верн), когато е открита от неговия правнук.

    „От Земята до Луната“ (1865) е другата голяма творба на Верн, а приликата между нея и истинската програма „Аполо“ е крайно изненадваща и любопитна. В последните си години Верн пише няколко произведения, свързани със злоупотребата на технологиите и тяхното въздействие върху околната среда. В романа „Антарктическа мисия“ той предсказва намаляването на популацията на китовете. В книгата му “Петстотинте милиона на Бегюм“ Верн предупреждава, че технологиите и научните знания, могат да доведат до унищожение, ако попаднат в ръцете на зли хора.

    Жул Верн продължава да пише романи до смъртта си на 24.03.1905. Няколко от романите му, завършени или в прогрес по време на смъртта му, са публикувани посмъртно, включително „Фарът на края на света“. Синът му Мишел редактира голяма част от незавършените творби и прибавя липсващите глави. Верн пише над 70 книги и създава стотици запомнящи се герои.

    Въображението на Верн продължава да забавлява и вдъхновява хората до ден-днешен – повече от 100 години след смъртта му и вероятно ще продължават да го правят занапред.

    Седемте бога на щастието

    В японския фолклор „Shichifukujin” са Седемте бога на щастието – Ебису, Дайкоку, Бентен, Бишамон, Фукурокужу, Джуроджин и Хотей. Макар че заедно седемте бога символизират щастието, отделно всеки от тях има свои характеристики и особености.

    Ебису

    Ебису е шинтоистки бог на работата/професията и по-специално на рибарите и търговците. Обикновено е изобразяван с традиционно японско облекло и шапка. Той има внушителна фигура, големи уши и държи въдица в дясната си ръка, докато в лявата държи прясно уловена риба. Вероятно заради успешния улов, той винаги е усмихнат. По традиция 20 октомври е денят, в който се почита бог Ебису.

    Дайкоку

    Дайкоку е богът на богатството и просперитета, патрон на фермерите и лидерът на Седемте бога на щастието. В дясната си ръка той носи чука на богатството, благодарение на който може да сбъдва желания, а под мишница е нарамил огромна торба съкровища. Дайкоку е с тъмна кожа и обикновено е изобразяван седнал върху два чувала с ориз. Точно както Ебису, той има внушителна фигура и големи уши. Асоциира се с индуския бог Шива и будисткия бог Махакала.

    Бентен

    Бентен е единствената жена богиня сред Седемте бога на щастието. Тя е богинята на любовта и мисълта. Обикновено е изобразявана свирейки на „biwa” – музикално средство, подобно на лютня и възкачена на дракон, за когото, според някои легенди, се омъжва, за да прекрати нападението му над японския остров Еношима. Нейният специален вестоносец е бяла змия и Бентен често е свързвана с морето, където се намират много от светилищата, свързани с нея. За будистите тя е символ на богатството, литературата, музиката и е въплъщение на женствеността.

    Бишамон

    Бишамон е богът на щастието и войната. Той е патрон на войниците и защитник на праведните. Изобразяван е облечен в китайска броня и с копие в лявата си ръка. В дясната си ръка богът държи миниатюра на пагода, която се свързва с богатство и съкровища.

    Фукурокужу

    На японски името му означава щастие (fuku), богатство (roku) и дълголетие (ju). Фукурокужу е бог на мъдростта и дълголетието. Според легендите някога той е бил смъртен и е живял като даоистки мъдрец. За него се смята, че има силата да възкресява мъртвите. Изобразяван е с високо чело, но нисък на ръст и обикновено е в компанията на щъркел или жерав.

    Джуроджин

    Джуроджин също е бог на дълголетието и мъдростта, но е изобразяван с елен и дълга пръчка в тъка, към която е прикрепен свитък, в който е изписана цялата мъдрост на света. Точно както Фукурокужу, той също е бил смъртен някога и е бил мъдрец. Изобразяван е като белобрад старец, който носи шапка.

    Хотей

    Хотей символизира пестеливостта и филантропията. Той е богът, който е представен в най-необичайна светлина – дебел, плешив, с голям корем и големи, подути уши. Въпреки това, Хотей винаги се шегува и често е заобиколен от деца и поради тази причина изглежда най-щастлив сред седемте бога. Името му на китайски означава „Смеещият се Буда“.

    Седемте бога на щастието са популярни герои в множество японски народни песни, изображения, както и в театъра. Те често притежават предмети с магически свойства като шапка, която прави човека невидим или чанта, която никога не е празна. Дори днес все още се вярва, че рисунки на боговете носят късмет и техните изображения често се поставят в магазини и ресторанти.

    Психологически ефекти, които ни подтикват да вземаме грешни решения

    Ефектът на неопределеността

    Ефектът на неопределеността е феномен, който влияе върху нашите способности да вземаме решения, базиращи се на това какъв ще е ефектът от тях. Ако пред нас стоят две възможности и ние знаем какъв ще е ефектът от едната, но нямаме представа какъв ще е ефектът от другата, много от нас биха избрали първата възможност, независимо колко положителен ефект ще има от втората.

    Именно това ни кара да се страхуваме да поемаме рискове. Ако например сме решили да инвестираме на фондовата борса, повечето от нас биха инвестирали в нещо вече познато, вместо в нова технология, която не знаем дали ще се окаже успешна.

    Ефектът „ИКЕА“

    Баба ви е ушила пуловер за Коледа, но когато го отворите, не реагирате по начина, по който тя е очаквала – това е така наречения ефект „ИКЕА“. Той се получава, защото всеки от нас цени най-много това, което е създал с двете си ръце и не вижда неговите недостатъци. Обикновено ценим тези ръчно направени неща много повече от професионално изработените. Самото създаване на нещо не включва единствено любов, то е демонстрация на нашите способности и умения. Ефектът „ИКЕА“ възниква доста често и при идеи. Точно затова началникът ви няма да приеме идеята на колектива, колкото и невероятна да е тя, а ще заложи на своята собствена идея. Нуждата ни да се докажем често ни пречи да вземем правилното решение.

    Изречения в рими

    Светът е шокиран, когато О. Джей Симпсън е признат за невинен по обвинението в убийство, но психолозите смятат, че неговото оправдание има много общо с една простичка фраза: „Щом ръкавицата не му става, трябва да бъде освободен“ (на английски изречението е в рими: „If the glove doesn’t fit, you must aquit”).

    Някои проучвания посочват, че хората са склонни да приемат за по-достоверни фразите, които са в рими. Феноменът се използва доста често в рекламите – когато мотото е в рими, хората подсъзнателно приемат, че рекламираният продукт заслужава доверието им.

    Примамливият ефект

    Нека предположим, че трябва да изберете между два ресторанта. В единият храната е много вкусна, но той е много далеч от дома ви. Вторият е по-близо, но храната не е толкова добра. Изборът е труден, докато не се появи трета опция – ресторант, в който храната е много лоша и който се намира някъде между първите два ресторанта.

    Сравняването на първите две възможности с третата, променя хода на събитията. Първоначално всичко се е свеждало до това на кое да заложите – храната или мястото, на което се намира заведението. Но с появата на трета възможност, ситуацията се свежда до това кой от ресторантите „побеждава“ другите два. Най-очевидният избор е вторият ресторант – в който храната е по-добра от тази в третия, а и е по-близо.

    Ето защо наличието на трета възможност е толкова важна при вземането на решение. Когато можем да избираме между две опции, появата на трета винаги се явява като средство, с което да сравним първите две възможности. Следователно вземаме решение, позовавайки се на самите опции, вместо на нещата, на които наистина държим. Ако третата възможност не съществуваше, най-вероятно бихме избрали заведението, в което храната е по-добра, макар то да е по-далеч.

    Ефектът Пелтман

    Кръстен на професор д-р Сам Пелтман от Чикагския университет, Ефектът Пелтман твърди, че прекалено много уреди/предмети, осигуряващи безопасността ни, довеждат до повече инциденти и наранявания, заради чувството на непобедимост, което ни носят. Когато се чувстваме непобедими, сме по-склонни да поемаме рискове и да правим грешки в преценките си.