Още
    Начало Блог Страница 127

    Изгубен мексикански град имал толкова сгради, колкото сградите в Манхатън

    Археологията може да предизвика сериозни размисли относно миналото, но учените твърдят, че в днешно време високотехнологичните лазери за сканиране пренаписват учебниците и картите.

    С помощта на лазери за сканиране, създаващи последователни импулси към земята (от самолет), както и с GPS-данни, учените успяват да изработят точна триизмерна карта на повърхността, която изследват.

    През февруари, използвайки тази техника, те са успели да открият древен град на маите, разположен сред джунглите на Гватемала, както и да помогнат на археолозите да картографират друг главен град на маите – Каракол.

    Днес учените използват същата техника, за да разкрият възможно най-много информация за друг древен град в западно Мексико. Макар по-малко известни от ацтеките, Purépecha били голяма цивилизация, населявала централната част на Мексико в началото на 16 век. Столицата им Tzintzuntzan се намирала в област, в която и до днес живеят оцелели наследници на цивилизацията.

     

    Снимки: Channel 4

    Учените са открили изгубения град Ангамуко (Angamuco), който се оказал два пъти по-голям от столицата на Purépecha – Tzintzuntzan, макар да не е бил толкова гъсто населен. „Това е огромно пространство с много хора и много сгради. Ако пресметнете всичко, излиза, че става въпрос за 40 000 сгради, което се приближава до броя на сградите в Манхатън“ – казва Крис Фишър – един от археолозите от екипа.

    Ангамуко има необичайна структура. Пирамидите и големите площади са концентрирани в осем зони по краищата на града, вместо да са разположени в голям градски център. Изследователите смятат, че в своя разцвет (през 1000 – 1350 година) Ангамуко е бил обитаван от повече от 100 000 души. „Размерите на града го превръщат в най-големия град в Западно Мексико, за чието съществуване знаем“ – допълва Фишър. Досега съществуването на около 7000 сгради, открити с помощта на лазери, е потвърдено от екипа археолози, които работят на земята.

    Крис Фишър твърди, че тази техника ще доведе до нови разкрития. „Накъдето и да насочите лазера, излиза нещо ново и това е така, защото знаем твърде малко за археологическата вселена на Америка. Днес всеки учебник трябва да бъде пренаписан, а след две години – да бъде пренаписан отново“.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Невероятно откритие изплува от джунглата и смая археолозите (ВИДЕО)

    Източник: theguardian.com

    Защо не повикаха лекари за Сталин?

    Напоследък, както сред любителите-историци, така и сред професионалистите, все повече се утвърждава хипотезата, че Сталин не е починал от естествена смърт или болест, а е бил убит чрез отрова. На какви аргументи се основава това мнение?

    През 1937 г. Сталин прави опит да откъсне партийната номенклатура от властта, чрез прекратяване на нейния „абонамент“ за управленските структури в СССР. Той предлага да се въведат преки тайни избори, като бъде допуснато съществуването и на други политически организации, освен комунистическата партия.

    Както може да се очаква, партократията се съпротивлявала ожесточено на тази идея, която я лишавала от абсолютната й власт. Тогавашният управляващ елит – партийната номенклатура, се състоял основно от троцкисти. Тяхното ядро били революционери, пристигнали заедно с Троцки от САЩ през 1917 г., за да ръководят отначало свалянето на руската монархия, а след това да създадат на територията на Русия плацдарм за т. нар. „световна революция“. Те били финансирани от банкери от Уолстрийт, сред които най-изявен е прословутият милионер Якоб Шиф, който по-късно през 1930-те години признава, че е финансирал Руската революция с 20 милиона долара (по днешен курс приблизително 600 милиона).

    Постепенно троцкистите проникнали във всички управленски звена, обграждали се с различни привилегии, „връзки“ и властови възможности. Тяхната идейна платформа разглеждала Русия изключително като военна база, а народите й – само като „пушечно месо“ за  осъществяването на „перманентна световна революция“. Троцки дори предвиждал създаването на 30-хиляден кавалерийски корпус за „подпомагане на народа на братска Индия“.

    Целта на Сталин била коренно противоположна: да не се разпиляват силите, а да се изгради силна държава с мощна икономика, армия и култура. През 1937 г. той успял да унищожи по-голямата част от троцкистите и така спечелил пълна, но не и окончателна победа.

    Войната с хитлеристка Германия временно прекратила борбата му срещу оцелелите троцкисти. А след войната той още повече укрепил властта си, провеждайки различни „чистки“. В края на 1952 г., както партийната номенклатура, така и висшите генерали и маршали вече разбирали, че Сталин планира да проведе най-големите чистки в две посоки: сред партокрацията и генералитета.

    Сталин виждал и разбирал много добре, че по време на войната партокрацията и висшия генералитет се сраснали до такава степен, че вече като военно-партиен комплекс представлявали колосална заплаха за самото съществуване на СССР. Това се потвърдило по-късно, когато само 38 години след неговата смърт, СССР рухнал през 1991 г.

    Затова от отстраняването на Сталин били заинтересовани и висшите партийци, и висшите военни. „Вождът“ просто пречел на спокойния им живот и на необезпокояваната консумация на благата, които си били осигурили. Но имало и друго…

    На 1 март 1950 г. съветското правителство публикувало следното Постановление: „В западните страни продължава обезценяването на валутите. Що се отнася до Съединените щати, там се наблюдава значителен спад в покупателната способност на долара. В резултат на това, Съветът на министрите на СССР реши: да се ​​прекрати от 1 март 1950 г. определянето на курса на рублата въз основа на долара и да се прехвърли на по-стабилната златна база, в съответствие със златното съдържание на рублата.  Да се установи златно съдържание на рублата като 0, 222168 грама чисто злато. Да се ​​определи от 1 март 1950 г. курс от
    4 рубли за един американски долар, вместо сегашния от 5 рубли и 30 копейки“.

    По този начин, Сталин навлязъл в „светая светих“ на световните финансови кръгове.

    СССР участвал в известната валутно-финансова конференция през юли 1944 в Бретън Уудс, САЩ, но не ратифицирал споразумението за създаването на Международна банка за възстановяване и развитие и на Международния валутен фонд. В същото време, Сталин сериозно започнал да издирва руското царско злато, което било извозено от Русия в Съединените щати и Англия още преди революцията под различни благовидни предлози, както и по време на революционните събития. Златото, което царското правителство държало в западни банки като гаранция за получаване на кредити от тях, също било изчезнало. Освен това, на 1 март 1950 г. Сталин наредил да се прекрати оценката на стоките в долари при международни сделки. Естествено, по този начин той се превърнал в главен враг на т. нар. „финансово-банкерско задкулисие“.

    През април 1952 г. в Москва се състояло международно икономическо съвещание, на което СССР, Източна Европа и Китай предложили създаването на зона за свободна търговия, алтернативна на доларовата зона. Жив интерес към този план изразили Иран, Етиопия, Аржентина, Мексико, Уругвай, Австрия, Швеция, Финландия, Ирландия, Исландия. На срещата Сталин предложил да бъде създаден отделен „общ пазар“. Това предизвикало положителна реакция в много страни по света. То било открито и сериозно предизвикателство към икономическо-финансвото господство на САЩ.

    По този начин в периода 1952-53 г. се получила обективна консолидация на интересите на висшата съветска военно-партийна номенклатура с глобалните интереси на световните финансово-банкерски кръгове. Оттук-нататък само трябвало да се намери начин за отстраняването на Сталин. Дали е имало конкретни стъпки, срещи и уговорки между партийно-военната клика в СССР и заинтересованите финансови кръгове в САЩ, не е известно, но това е не толкова важна подробност на фона на крайния резултат.

    А крайният резултат бил, че на 5 март 1953 г. Сталин бил намерен безжизнен в своята стая. Кой знае защо, половин час преди това всички се суетели дали трябва да повикат лекари. А лекарите били повикани, чак когато било пределно ясно, че „вождът“ е мъртъв…

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Как Сталин вземал решения

    Иконите на Сталин

    Пръстените на Сатурн

    От всички „чудеса“ в нашата Слънчева система, никое не е толкова впечатляващо като пръстените на Сатурн. Тя обаче не е единствената планета с пръстени – Юпитер, Уран и Нептун също имат такива, но тези на Сатурн са най-видими и най-вълнуващи.

    Макар много хора да са наблюдавали небето в продължение на години, едва през 1610 година Галилео Галилей забелязва за първи път пръстените на Сатурн, използвайки новосъздаденото средство, наречено телескоп. Галилей първоначално не бил сигурен какво точно наблюдава и решил, че Сатурн представлява един голям обект с два по-малки, разположени от двете му страни. „Сатурн не е сама, а е съставена от три обекта, които почти се докосват взаимно, но никога не се местят и не променят позицията си един спрямо друг“, пише Галилей. По-късно той допълва, че Сатурн има „уши“. Още по-странното е, че когато отново ги наблюдава през 1612 година „ушите“ вече не се виждат.

    През 1655 физикът Кристиан Хюйгенс, използвайки по-мощен телескоп, достига до заключението, че Галилей не е наблюдавал няколко обекта, а пръстени, които обграждат Сатурн. Но защо пръстените са изчезнали през 1612? Докато Сатурн прави своята обиколка около Слънцето, ъгълът ѝ се променя, когато е наблюдавана от Земята. През 1612 година пръстените били под такъв ъгъл, че не можели да бъдат забелязани. Днес учените знаят това и очакват, че пръстените на Сатурн няма да се виждат, когато ъгълът на планетата се промени – на всеки 14 години.

    През 1675 астрономът Джовани Доменико Касини забелязва, че пръстените на Сатурн всъщност не са плътни, а са съставени от няколко пръстена с разстояние помежду им. Най-голямото разстояние е наречено Касини – в негова чест. През 1859 Джеймс Клерк Максуел изчислява, че пръстените не може да са твърди, тъй като гравитационните сили, които им въздействат, ще ги разкъсат. Той предполага, че пръстените са образувани от милиони малки частици – всяка от които има своя собствена орбита. Теорията на Максуел е потвърдена през 1895 чрез спектроскопични изследвания в обсерваторията на Изследователския институт в Питсбърг, Пенсилвания.

    Наблюденията, направени със съвременни телескопи показват, че около Сатурн има няколко концентрични пръстена. Повечето от тях са наименувани с букви в реда, в който са били открити (Например Cassini gap – разстоянието между пръстените, наречено Касини, се намира между пръстените А и Б). Макар да изглеждат обемни, пръстените са гъсто разположени, а количеството частици, от които са съставени, е сравнително малко. Учените смятат, че ако всички частици на пръстените се съберат на едно място, ще имат обем колкото Мимас – спътника на Сатурн, който е с диаметър 396 км.

    Анализите на пръстените посочват, че 99.9% от тях представляват лед. Съставящите ги частици са с различни размери, които варират от размери на камъче до такива, с големина колкото една малка къща. Направените снимки показват, че при самите пръстени се появяват сложни модели и изглежда, че на места те са преплетени един в друг. Това се получава заради гравитационните сили на Сатурн, както и на спътниците му. Върху пръстена F например влияят силите на спътника Прометей от една страна и на спътника Пандора от друга.

    Съществуват няколко теории за това как са се появили пръстените. През 19 век френският астроном и математик Едуар Роше предположил, че пръстените са останки от голям спътник на Сатурн, който се е пръснал на милиони парченца. Използвайки математически изчисления Роше пресмята колко близо е бил спътника до Сатурн, преди гравитационните сили на планетата да го разкъсат на парчета. Това правило днес е известно като Граница на Роше.

    Идеята на Роше е ранна, но не е единствена. Друга теория предполага, че пръстените са съставени от частици, които са останали при образуването на Сатурн. Частиците, останали зад Границата на Роше по-късно образували спътниците на планетата, а остатъчния материал формирал пръстените.

    Пиетро Убалди – Нострадамус от ХХ век

    Преди  време името на Пиетро Убалди е било известно на много малко хора. Гениалните прогнози на този италиански писател, физик и философ са направени от него преди около 80 години и са публикувани в книгите му. Информация за Убалди може да се намери само в енциклопедии на английски език, но несъмнено скоро цял свят ще говори за него.

    ВЪТРЕШЕН ГЛАС

    Пиетро Убалди е роден през 1896 г. в един от малките провинциални италиански градове, Фолиньо, в семейството на умбрийски аристократ. Той има труден живот и умира на 78-годишна възраст в Бразилия в Сан Висенте. За детството му не е известно почти нищо. В младостта си, по настояване на баща си, той влиза в Римския университет, където учи право. Но интересите на Пиетро не спират до там, той е привлечен от други науки: философия, физика, история на религията и древни езици. Освен това, Убалди е добър музикант и владее няколко езика. След дипломирането си той продължава да се самообразова. За да оцелее по някакъв начин, Пиетро става учител в училище. Още тогава били публикувани есетата му по философия, биология, историята на възхода на етиката и социалните проблеми от онова време.

    Пиетро Убалди – Уикипедия

    В началото на 30-те години на миналия век Убалди пише в дневника си, че той чува вътрешен глас, който му диктува пророчества. По подобен начин известната българска пророчица Ванга описва усещанията си от ясновидството. Тя казва, че гласът й идва отгоре, но не се опитва да разбере откъде, защото няма сила и няма нужда от това. Трябва да слуша внимателно, да помни и да се благодари за този подарък.

    НАУЧНИ ПРОГНОЗИ

    Пророчествата на Убалди засягат различни сфери на човешкия живот. Още през 1931 г. той казва, че вредните емисии в атмосферата с времето ще доведат до развитие на рак в огромен мащаб. Но никой не го чува.

    В същото време той предупреждава, че неконтролираното обезлесяване и разточителното използване на вътрешността на Земята са неприемливи и призовава учените да търсят алтернативни горива. Но едва през 50-те години на миналия век започва работа в тази посока.

    През 1932 г. той въвежда някои новости в теорията на Дарвин, но научният свят отново не обръща внимание на тях. Само 20 години по-късно, когато молекулярната генетика била призната за наука, станало ясно, че италианският пророк е бил прав. Той спори с Айнщайн по въпросите за гравитацията. В светлината на днешните научни разработки на американски астрофизици и учени от Московския университет може да се види, че предположенията на Убалди отново са надминали практическите доказателства в продължение на десетилетия.

    Той е почти първият, който твърди, че има вълнообразно движение в Космоса, чиято скорост е много по-висока от скоростта на електромагнитните трептения, по-специално на светлината. Трябва да кажем, че подобни изявления в средата на миналия век са не само изненадващи, но и доста смели. Вече знаем, че е така.

    Убалди неведнъж е предупреждавал приятеля си Енрико Ферми, че експериментите с атоми не са толкова безобидни, колкото изглеждат на пръв поглед. Кой знае, може би е знаел, че след няколко десетилетия смъртоносните облаци ще се съберат над Чернобил …

    ЗНАНИЕ ИЛИ ИНТУИЦИЯ?

    В някои кръгове се смятало, че феноменът на Пиетро Убалди може да се обясни с добре развита интуиция или просто логическо мислене, съчетано с разнообразие от знания. Едва ли е възможно да се каже, точно на какво се основават прогнозите му – интуиция или глас отгоре. Но всичко се сбъдва!

    Преди 60 години Убалди предрича края на войната между религията и науката. Той казва, че те ще намерят обща основа. Вярва, че до края на ХХ век науката ще признае не само материалното, но и духовното. Липсата на духовност на цивилизацията ще се превърне в реликва от миналото. Но тези изявления на пророка предизвикали остри различия между Мусолини, неговата хунта и религиозните фанатици на Ватикана. Това бил първият конфликт на Убалди с властите.

    През 1934 г., когато никой дори не подозирал Втората световна война, Пиетро пише, че тя е неизбежна, тъй като светът е загрижен за развитието на средствата за атака и защита. Докато натрупват оръжия, хората имат огромен разрушителен потенциал, но те не са морално готови да забравят за това. Ето защо кървавата лудост е неизбежна. Но това ще свърши с победата на разума и мира. Убалди нарича фашизма абсцес на тялото на Европа и казва, че както всеки абсцес, той ще пробие и ще зарасне с нова кожа. И това отново ще служи като доказателство, че политическият блъф и тоталитарният режим не са жизнеспособни и не носят никаква полза.

    Но не всичките му предсказания са трагични. Убалди бил сигурен, че след поредица от тежки изпитания Европа ще направи голяма стъпка в социалната еволюция. Силите на прогреса ще се съживят, духовността ще се върне. И за известно време на планетата ще настъпи мир.

    Друга невероятна прогноза е направена от Убалди през 30-те години на миналия век. Той говори за непосредствената опозиция на символичната ос Берлин – Рим -Москва. Тази ос трябва да се разруши, като се пролее много кръв. И тогава ще последва нова конфронтация: идеологията на Москва за социална справедливост срещу установяването на индивидуална свобода в САЩ. По мнението на Убалди е възможно да се постигне това, само ако има мир между Русия и Съединените щати и политика на демилитаризация. През тези години такава декларация на пророка може да се смята за фантазия. Но това се случи.

    И още едно изпълнено пророчество: „Няма нужда да се атакува Червената Русия. Нейният тоталитарен режим ще бъде разбит не отстрани, а от вътрешни сили. Самият съветски безбожен комунизъм ще доведе до края на световната комунистическа идея. И веднага щом се преодолее тази специална система на насилие, светът ще въздъхне, Русия ще се изправи и комунизмът като доктрина ще изчезне.”

    ОТ ТЪМАТА НА ЗАБВЕНИЕТО

    Пророкът, философът, писателят Убалди не е бил разбран в родината си. По това  време самият Мусолини препоръчва на населението на страната да чете таблоидни романи и други подобни четива, а не книги като тези на Убалди. Ако съществуваше идеята за дисидент, тогава именно това щеше да бъде етикетът, който да бъде залепен на пророка. Неговите смели прогнози, споровете с Ватикана, разбира се, не  се харесват на властите. Затова Убалди публикува книгите си в Бразилия, включително главните трактати: „Голям синтез“ и „Пророчества“. В тези произведения са разгледани въпросите за еволюцията на Вселената, хипотезите за произхода на живота на Земята и прогнозите за развитието на обществото. Той бил убеден, че „конвулсиите на времето са подготовката за раждането на нова универсална човешка организация на по-високо ниво“. Убалди вярва в победата на прогреса и в приемането на висок морал, отразявайки мислите на Сократ, Достоевски и Лев Толстой.

    Но дори когато паднал режимът на Мусолини, италианците не се интересували от работата на пророка. През 1952 г. италианска организация номинирала Убалди за Нобелова награда. Въпреки това, в Швеция решили, че Сартр е по-достоен кандидат. Непризнат в Европа, Убалди отива в Бразилия, където охотно публикували неговите произведения на различни езици.

    Днес най-сетне италианците започнаха да издават неговите книги. В момента са публикувани 20 от 24-те  книги на този Нострадамус на ХХ век.

    Воините на Чингис хан

    През Средновековието всеки монголец, още от най-ранно детство се готвел да стане воин. Момчетата се учили да яздят, едва ли не преди да проходят, а малко по-късно усвоявали виртуозно стрелбата с лък и боя с копие и меч.

    Командирът на всяко подразделение във войската бил избиран въз основа на неговата инициативност и смелост, показани в сражение. В подчинения му отряд той имал цялата власт – заповедите му се изпълнявали незабавно и безпрекословно. За неизпълнение наказанието било смърт. Такава жестока дисциплина не познавала нито една друга средновековна армия. Най-малко пък западноевропейските – рицарите често дори нарушавали бойния строй, защото смятали за обида да не бъдат включени в първата редица.

    Монголските бойци не познавали никакви излишества – нито в храната, нито в жилищните си условия. След като придобивали безпримерна издръжливост през годините на подготовка за военно-чергарски живот, те практически не се нуждаели и от медицинска помощ, освен при тежки рани. Впрочем, по време на походите си в Китай имали на разположение цял екип китайски хирурзи.

    Преди началото на сражението, всеки войник обличал риза от здрава мокра коприна. Ако вражеска стрела пробивала плата, той затруднявал проникването на острието в тялото на боеца. А след това коприната бивала извличана от раната заедно със стрелата, което улеснявало хирурга.

    Монголската армия, състояща се почти изцяло от кавалерия, се основавала на десетичната система. Най-голямата единица бил туменът, който включвал 10 000 бойци. В един тумен имало 10 полка, всеки от 1000 души. Полковете се състоели от 10 ескадрона, а във всеки ескадрон имало 10 отделения по 10 души. Три тумена формирали армия или армейски корпус.

    В монголската войска имало железен закон: ако някой от десетицата побягвал пред лицето на врага, бивали екзекутирани всичките десет бойци. Ако побягвала десетица, екзекутирали всичките сто бойци. Ако побягвали сто, бивал екзекутиран целият полк от хиляда души.

    Бойците от леката конница, които съставлявали над половината от цялата армия, нямали доспехи, с изключение на шлем. Те били въоръжени с двусъставен (композитен) азиатски лък, крива сабя, леко дълго копие и аркан (ласо). Впрочем, някои историци смятат, че твърдението за употребата на саби в азиатските армии е силно преувеличено, и настояват, че основното оръжие за близък бой бил правият меч, също както в Европа. Единствената разлика, според тях е, че азиатският прав меч често бил само с едно острие, в сравнение с винаги двуострия европейски меч.

    Силата на двусъставните монголски лъкове била доста по-малка от тази на дългия „английски“ лък, но всеки монголски конник носел поне два колчана със стрели. Задачата на леката конница включвала разузнаване, маскировка, подкрепа на тежката кавалерия със стрелба и, накрая, преследване на бягащия враг. С други думи, леките конници трябвало да се бият с врага предимно от разстояние.

    За близък бой се използвали отрядите на тежката и средна конница. Тези воини се наричали „нукери“. Нукерите били обучени да водят всякакъв бой: можели да атакуват разпръснато, използвайки лъкове, или пък в плътен боен строй с насочени тежки копия, след което вадели сабите…

    Главната ударна сила на монголската армия била именно тежката кавалерия, която съставлявала около 40% от общия брой на воините. Тежките конници разполагали с цял комплект доспехи от кожа или плетени стоманени халки, обикновено снети от победени врагове. Конете на тежката конница били също защитени с кожена броня. Воините от тези части били въоръжени, както за бой на дълго разстояние – лъкове и стрели, така и за близка схватка – копия, мечове или саби, бойни секири или боздугани. Атаката на тежковъоръжената конница била решаваща и можела да промени целия ход на битката.

    Всеки монголски кавалерист имал от един до няколко резервни коня. Табуните винаги се намирали непосредствено зад строя и конят можел бързо да бъде заменен по време на поход или дори в разгара на битката. С тези ниски, издръжливи коне монголската конница можела да измине до 80 километра на денонощие. Ако я придружавали обози, стенобитни и метателни машини – до 10 километра.

    Такава била армията, която по времето на Чингис хан и неговите наследници създала империя, простираща се от Китай до Централна Европа.

    Впрочем, за българите е любопитна подробността, че войската на Чингис познала едно-единствено поражение по време на своите походи. То й било нанесено от воините на Волжка България в прочутата „битка на овните“ през 1223 г. В нея българите примамили монголците в предварително приготвена засада от временни укрепления, разгромили ги напълно и пленили 4 хиляди бойци, които сетне присмехулно разменили за 4 хиляди овни – 1 воин за 1 овен. Някои историци смятат, че именно това довело до преждевременната смърт на Чингис хан, тъй като могъщият завоевател не могъл да преживее позора от поражението си.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 10 неща, които не знаехте за Чингис хан

    Най-тайнственото животно

    Много се говори за интелигентните, схватливи и весели делфини, за добродушните гигантски китове, но за благородните рицари на моретата – кашалотите, по някаква причина се знае много малко. Може би защото не всеки е прочел невероятния роман на Хенри Мелвил за белия кашалот Моби Дик …

    Кашалотът, въпреки че принадлежи към семейството на китоподобните, е много по-различен от всички животни на земята. Той с право може да се нарече най-тайнственото животно. Той е устроен някак си напълно погрешно, напълно непонятно за нас.

    Китовете не са риби, а бозайници, които трябва да изплуват, за да си поемат въздух. Изчезват само за кратко време под водата и достигат плитки дълбочини и след това изплуват, в противен случай те ще се задушат и ще умрат. Но за кашалотите общите правила не важат. Те могат да останат под водата един час и да се потопят на дълбочина до един километър. Може би за него няма ограничение за дълбочината на потапянето? Разбира се, китовете дори не могат да мечтаят за подобни подвизи. 25-30 метра – това е дълбочината на тяхното пребиваване. Кашалотите се спускат на много дълбоки дълбочини, а там има голямо налягане – до 100 атмосфери, но това не им се отразява изобщо.

    За да остане за дълго време под вода трябва да съхранява голямо количество въздух. Но как диша кашалотът толкова дълго, никой не знае. Предполага се, че въздушните резерви в него се натрупват в мускулите, както и във въздушната възглавница в обраслата ноздра. Всички същества, големи и малки, имат две ноздри. А у кашалота е само една – лява. Някога е имал и дясна, но тя отдавна е зараснала.

    С въздуха отново нищо не е съвсем ясно. Водолазите изпитват кесонна болест, когато азотът заедно с вдишвания въздух от цилиндрите под високо налягане навлиза в кръвта и оттам в тъканта на тялото. С бързо изкачване на повърхността се отделят микроскопични азотни мехурчета, които запушват малките кръвоносни съдове. Следва отравяне, което води до тежко страдание и често до смърт. Същата съдба трябва да спохожда и кашалотите, но законите на физиката не важат за тях. Кашалотът изскача от дълбините с плашеща скорост, като торпедо. Как е възможно това, остава тайна. Смята се, че кръвта на кашалота има висока разтворимост на азот, която не позволява този газ да образува микромехурчетата.

    И всичко останало при това животно е странно и необяснимо.

    Например, той има най-дългите черва в света – 160 метра! И за какво са му? Не е известно. Това е една от загадките без отговор, като правило хищниците са с по-къси черва, отколкото тревопасните животни.

    Освен това, в тези черва се съдържа амбра – ценно вещество за хората, но за какво го използва кашалотът, никой не знае. Според най-разпространената версия, амбрата се отделя в резултат на раздразнение на лигавицата след поетите от него калмари. Но в продължение на десетилетия учените не са успели да установят, дали амбрата не е в резултат на заболяване. Освен това, амбрата се среща в червата само на мъжките индивиди. Трябва да се отбележи, че в огромната глава на кашалота, който спокойно може да бъде използван като таран, се натрупва бяла течност – спермацет, която спомага за лесно заздравяване на рани. През първата половина на 20-ти век, спермацетът се е използвал в парфюмерията и медицината, включително за приготвянето на мехлеми против изгаряне. В наше време, естественият спермацет вече не се произвежда и не се използва.

    По кожата на кашалотите понякога има следи от пипала на калмари с диаметър от 20 см. В същото време, тъй като дори и най-големите, известни на науката калмари (дори и тези, чиято дължина на пипалата достига 10 метра) остават следи от вендузите не по-големи от 5 см. С какви ли гиганти се срещат кашалотите в загадъчните океански дълбини?

    Историята на древното племе Сармати

    Наскоро руският президент Владимир Путин съобщи за цяла серия от 6 нови руски стратегически оръжия последно поколение. Сред тях се отличава междуконтиненталната балистична ракета „Сармат“, наследница на прочутата „Воевода“ (по класификацията на НАТО – „Сатана“). Ракетата има впечатляващи бойни характеристики, но те са интересни повече за любителите на чисто военния аспект на това страховито оръжие. А по-любознателните биха могли да бъдат озадачени още от самото й название: защо точно „Сармат“? Въобще, кои са сарматите, та са заслужили такава чест?

    През V-ти век пр. Хр. Херодот нарича племената на изток от река Танаис (Дон) савромати – „гущероглави“.  Ломоносов смята, че от тях произлезли славяните. Полските шляхтичи твърдели, че са техни преки потомци. През ІІІ-ти век пр. Хр., в описанията на древните географи, сарматите се появяват на същата територия. Затова се смята, че „савроматите“ на Херодот са, всъщност, именно те.

    Сарматите нахлуват активно в европейската история именно през ІІІ в. пр. Хр., когато нападат и прогонват непобедимите дотогава скити от черноморските степи. В северния Черноморски район те заемат водеща позиция в продължение на четири века – до II век сл. Хр., когато били изтласкани от други чергарски племена.

    Вероятно никога не са били един цялостен народ, а група от войнствени, най-вече ираноезични племена – сармати, алани, роксолани, аорси. За съжаление, римляните и гърците, от чиито произведения черпим почти всички известни данни за тях, не ги описват подробно.

    Сармати на римски релеф, втората половина на втория век от н.е. Източник – Уикипедия.

    В сарматските погребения, а и не само в тях, археолозите понякога намират черепи с удължена задна част. Някои експерти предполагат, че сред сарматите може да е имало обичай за изкуствена деформация на черепа. В териториите на северното Черноморие, Кубан и Северен Кавказ този обичай е наблюдаван от XXII-ри до VII-VI вв. пр. Хр.

    Херодот пише, че сарматите са произлезли от бракове между скити и амазонки. Оттогава насам амазонките в описанията на народите, живеещи на север от Черно море, често съседстват със сарматите. Този факт бил особено интересен за древните писатели, тъй като жените на сарматите имали необичайно много права за онова време – участвали в обществения живот, в свещени ритуали и дори в битки.

    Сарматите са смятани за новатори в техниката на конната битка. Това се осигурявало с два вида оръжия – дълго тежко копие и дълъг меч. Преди тях кавалерията на степните чергари била леко въоръжена и конните стрелци осигурявали превъзходството си над пехотата най-вече с масирани атаки. Тежката кавалерия, въоръжена с щитове и къси мечове – „акинаки“, била малобройна и играела ролята на последен резерв.

    Сарматите първи сред номадските племена започнали да използват дълги мечове, до 130 см. По-късно към меча се добавило тежко копие – „contus sarmaticus“. Дължината му била 3 или повече метра и трябвало да се държи с две ръце. Така за щита просто не оставала ръка, затова и единствените предпазни средства на сарматския воин били шлемът и плетената ризница. Пробивната сила на конник с такова копие била изключително голяма. При първия удар боецът можел да прониже неколцина души едновременно, след което хвърлял копието и изваждал дългия си меч. Най-вероятно сарматите са заимствали този вид кавалерия от партите, а по-късно такива конници се превърнали в елита на византийската армия – катафрактите.

    В южната част на Русия – Кубан, в Северен Кавказ и в Украйна сарматите са оставили много следи. Преди всичко, това са надгробни могили с височина до 5 метра. Погребенията под тях са много богати. Златни гривни, фиби-брошки, колиета, бронзови огледала придружавали мъртвите. Също така, в могилите има оръжия и украшения за коне – но конски кости там са по-скоро изключения, а не правило. Украшенията са богато орнаментирани. Сарматските майстори-златари били твърде изкусни, умеели да изработват златна жица. Фигурите на животни – хищници, дракони, копитни, обикновено са изобразявани в динамични, виещи се пози. Не е напълно ясно къде са живеели тези занаятчии; вероятно във все още неоткрити сарматски укрепени селища.

    Източник – Уикипедия

    Археологическите паметници на сарматите изчезват през III – IV в. сл. Хр., което учените свързват с нахлуването на готите в северното Черноморие начело с легендарния им вожд Германарих – основател на готската държава. Вероятно сарматите, под формата на по-малки племена – например, аланите, отстъпвали под натиска на готите и хуните на юг, към Балканите. Оттам достигнали чак до Испания, където били подчинени от вестготите няколко века по-късно.

    През XV-XVII вв., когато се формирали съвременните нации, интересът към писанията на древните гръцки и римски писатели нараснал значително. В своите произведения политолозите от ранната модерна епоха започнали да търсят произхода на своите държави и нации. И ако за повечето западноевропейски страни общият предшественик е Римската империя, а за германците – победоносните древногермански племена, поляците започнали да търсят своите предци сред сарматите.

    В Полша това довело до създаването на цяла идеология – сарматизъм, която представлява своеобразен генетичен мит. Полските шляхтичи се смятали за потомци на сарматите, а също били сигурни, че гербовете им са копирани от сарматските „тамги“ (родови тотеми). Това породило стремежа на шляхтата към свобода, републиканизъм, източна любов към разкоша, заимстване на културата на барока и доминиране на католицизма, което прераснало в идеята за месианството на Реч Посполита (средновековната Полша). Общото на тази идеология със сарматите било само името – но тя значително допринесла за интереса към тях.

    На свой ред Русия, базирайки се на историческите ареали на обитаване на сарматските племена, ги смята за свои древни предшественици – оттук и названието на съвременната мощна ракета. Както виждаме, „сарматите“ се завръщат – и то, както винаги в своята история, по далеч не мирен и кротък начин.

    Как създадоха сладоледа?

    Сладоледът е много древно лакомство. Той е изобретен по време на най-старите азиатски цивилизации – в Месопотамия и Китай. Обичали да хапват сладолед Александър Велики, Наполеон и Джордж Вашингтон. Има няколко заявки за неговото патентоване. Но в исторически план, общо взето, се смята, че е създаден преди повече от 5000 години.

    Още през дълбоката древност в богатите китайски домове на масата се сервирали десерти, напомнящи сладолед – заможните китайци ядели сняг и лед, смесени с парченца портокали, лимони и зърна от нарове. Някои китайски императори дори правели собствени рецепти за смесване на лед и мляко. Дълго време те били укривани и строго пазени като важна държавна тайна.

    Също така, охладени вина, сокове и млечни продукти консумирали древните гърци, а след тях и други цивилизации. Хипократ препоръчва сладолед за укрепване на здравето.

    По време на походите си в Индия и Персия със сладолед се угощавал най-великият пълководец на древността – Александър Македонски. По негово време измислили още и как да замразяват плодове в снега. Изпращали роби за сняг в планините, като организирали специални щафети, за да не се стопи. Между другото, именно на войниците на Александър Велики хрумнало да добавят вино, мед и мляко към снега с плодове.

    Сняг и лед за приготвянето на плодови напитки използвали също и в древния Рим. В книгата си „За кулинарията“ известният римски гурман Апиций за първи път споделя опит в производството на разхладителни напитки.

    От Алпите докарвали лед за император Нерон. Снимка – Уикипедия

    Със студени десерти завършвали трапезите на император Нерон, който заповядвал да му носят планински лед и да го смесват с плодови добавки. В неговата епоха (І-ви век сл. Хр.) охладените и подсладени сокове вече се използвали много широко. Снегът за тяхното приготвяне бил доставян от далечни алпийски ледници, а за дългосрочното му съхранение строели големи ледени изби.

    Със сладоледа са свързани множество интересни истории. Например, през 780 г. сл. Хр. арабският халиф Ал-Махди успял да достави в Мека цял керван камили, натоварени с планински сняг. Друг удивителен факт е, че през 1040 г. за трапезата на султана в Кайро докарвали всеки ден сняг от планините на Сирия, за да се приготвят напитки и сладолед.

    Очевидно до идеята за сладолед достигали, както и в Китай, там, където горещите местности съседствали с райони с минусови температури. Тази комбинация е присъща за южните страни, в които има планински масиви. Например, в Иран, където планините заемат повече от половината територия на страната. Известно е, че там от древни времена се научили да използват рационално леда и снега. В пустинните зони, където дневната температура може да достигне 40°C, е необходимо храната да се охлажда по някакъв начин, в противен случай бързо се разваля. За целта персите изграждали „якхчали“ – дълбоки изби, чиито тавани, стени и подове се покривали с дебел слой термоизолационна смес. Тя била съставена от яйчени белтъци, пясък, глина, козя вълна, пепел и вар. Когато тази смес изсъхвала, ставала и водонепроницаема.

    За да се сведат до минимум топлинните загуби, входът на „якхчала“ бил обърнат на север и поставен на тъмно, хладно място. Такива складове се запълвали с вледенени блокове сняг, донесени от планините. Използвали ги за приготвяне на десерта „фалуде“, който наподобява сладолед – смес от юфка, плодове, шам-фъстъци, розов или лимонов сироп с фино натрошен лед. Фалуде до ден-днешен е традиционен десерт в Иран, Индия и Пакистан.

    „Стелт“ на Третия райх

    Техническите изобретения често изпреварват своето време.

    Достатъчно е да си припомним изобретяването на парната машина в Древна Гърция или на вертолета от Леонардо да Винчи. Такъв е и бомбардировачът Но-ІХ (Gotha Go 229), създаден в Германия по време на Втората световна война от братята Хортен, който в някои отношения дори изпреварва съвременните бойни самолети, построени по технологията „стелт“.

    Horten Ho 229, който лети над Гьотинген, Германия

    Снимка: businessinsider.com

    Братята Валтер и Раймар Хортен се увличали да проектират планери и самолети по схемата „летящо крило“. Те построили първия си планер през 1933 г. Той бил изцяло от дърво, тежал 120 килограма и имал размах на крилете 12.4 метра.

    В периода от 1934 до 1943 г. Хортен проектирали над десетина нови конструкции и модификации. Почти всички имали съвсем прилични полетни характеристики и можели да станат основа за масово производство. Сред тях били граждански транспортни и пътнически самолети, буксировчици за планери и даже летяща лаборатория.

    Когато започнал Втората световна война, Третият райх нямал стратегическа бомбардировъчна авиация и не възнамерявал да има. Главната причина била, че тогава все още никой, включително Хитлер, не знаел, че това ще е „световна“ война. Доктрината „блицкриг“ („светкавична война“) изисквала само мощна фронтова авиация и не предвиждала използването на бомбардировачи на далечни разстояния.

    Но с  течение на времето германците осъзнали необходимостта от такива самолети. През 1943 г. шефът на „Луфтвафе“ (немската военна авиация) Херман Гьоринг обявил търг за създаването на бомбардировач на далечни разстояния по програмата „1000-1000-1000″, тоест: 1000 килограма бомби на разстояние 1000 километра със скорост 1000 километра в час.

    Много немски фирми представили свои проекти. Някои от тях предложили дори няколко варианта, сред които неведнъж се срещала и схемата „летящо крило“. Изборът паднал върху проекта HIX на братята Хортен. При почти равни други параметри HIX превъзхождал конкурентите по бомбен товар два пъти (2 тона срещу 1), а по максимална далечина на полета повече от 1.5 пъти (1600 километра спрямо 1000). В същото време максималната скорост трябвало да достигне 960 километра в час.

    По време на Втората световна война се появили първите радарни станции и инфрачервени детектори. С помощта на тези технически новости самолетите вече можело да бъдат открити дори през нощта, което направило живота на бомбардировачите много труден.

    Конструкцията на HIX, който в хода на работата получил названието Но-ІХ,  била проектирана така, че самолетът да стане възможно най-незабележим за радарни и инфрачервени детектори. Самолетът бил изпълнен по схемата на класическо „летящо крило“ с размах 16.8 метра. Централната част била удебелена. Там се разполагали кабината на пилотите, два реактивни двигателя и механизмите за пускане на шасито. В изпъкналата задна част, наречена „опашката на бобъра“, се намирал бомбения отсек, където по време на изпитанията поставяли спирачния парашут.

    Цялата конструкция на планера била дървена, с изключение на централната носеща част, чиято рамка била от заварени стоманени тръби. Дървената рамка на самолета била покрита с авиационен шперплат, дебел 17 мм. Това се разглеждало като временно решение, което позволявало да се спести време преди серийното производство. Покритието на стандартните машини трябвало да бъде от композит, съставен от два слоя шперплат, дебели по 1,5 мм, между които имало слой от въглищен прах, стърготини и лепило – с обща дебелина 12 мм. Тази смес осигурявала достатъчна здравина и в същото време напълно поглъщала излъчванията на радарите на противовъздушната отбрана. По този начин локаторният лъч не се отразявал, не се завръщал в радарната станция и зенитчиците губели целта върху екраните си.

    Снимка: Pinterest

    Самите реактивни двигатели били скрити дълбоко във вътрешността на корпуса. Студеният въздух екранирал горещата струя на излизащите от тях газове. Впрочем, американската фирма Northrop стигнала до същото решение при създаването на бомбардировача B-2 в началото на 1980-те години.

    На 12 март 1945 г., когато боевете вече се водели на територията на Германия, Гьоринг официално обявил подписването на договора с братя Хортен за разработването на изтребител ​​въз основата на Но-ІХ. Това се налагало от развоя на военните действия – Райхът повече имал нужда да сваля противникови самолети, отколкото да изпраща бомбардировачи към вражеската територия.

    Въз основата на вече готовия бомбардировач Но-ІХ братята Хортен започнали да развиват нова конструкция – изтребител HIXB, който трябвало да постигне скорост 1100 км/ч. Серийното производство било планирано за 1946. Но Райхът просто не разполагал с толкова време…

    Изминали повече от 40 години години, когато американските фирми Lockheed и Northrop някак „изведнъж“ измислили стелт-технологията и построили невидими самолети, сякаш идващи от бъдещето: тактическият фронтови бомбардировач F-117A и стратегическият B-2. Уви, изминалото време не подобрило кой знае колко принципите на конструкцията – шперплатовият Но-ІХ от времето на войната постигал скорост само със 100 км/ч по-малка от тази на F-117A и едва с 25 км/ч по-ниска от скоростта на B-2. Но самолетът на братята Хортен летял също толкова далеч, както B-2, и даже с 300 километра по-далеч от F-117A.

    Що се отнася до съотношението на разходите, цената на Но-ІХ била много по-малка от тази на американските „невидимки“. Освен това, производството му било много по-лесно и технологично ефективно. Нацистите построили, при това не изцяло, 6 такива машини. От тях във въздуха се издигнали само две. На 14 април 1945 г. 8-ми корпус на американската 3-та армия откарал от завода във Фридрихроде един разглобен самолет.

    Първият съвременен самолет по схемата „летящо крило“ F-117 Nighthawk се издигнал във въздуха през 1981 г.

    Тива – Великият град на Боговете

    Тива е столица на Египет през Новото царство на Древен Египет (1570 – 1069 пр.н.е) и се превръща във важен център за поклонение пред бог Амон. Тива е изграден от двете страни на р. Нил като основната част на града е на източния бряг, а обширният некропол на западния.

    Градът се намирал на около 674 км. южно от днешния град Кайро. Сега Луксор и Карнак се намират на мястото, на което е бил изграден Тива, а околностите му се отличават с някои от най-важните археологически обекти в Египет като Долината на царете, Долината на цариците, Рамесеум (храм-паметникът на фараон Рамзес II), храма на Рамзес III и величествения храмов комплекс на кралица Хатшепсут.

    Тива е важен град през 3200 г.пр.н.е, най-вече заради преклонението пред бог Амон и е известен със своите богатства и величие. Дори Омир пише за великия град, а гърците го наричат „Diospolis Magna” (Великият град на Боговете). По време на Амарнския период (1353 – 1336 г.пр.н.е.) Тива е най-големият град в света с население от 80 000 души. По същото време Ехнатон премества столицата от Тива в Ахетатон, за да се разграничи от управлението на своите предшественици. Когато синът му Тутанкамон наследява трона, той веднага връща столицата обратно в Тива.

    Тива продължава да бъде важен културен и религиозен център през почти цялата египетска история, дори след като столицата е преместена в Пер-Рамзес от Рамзес II. През този период свещениците поклонници на Амон управляват в Тива, докато фараонът управлявал в Пер-Рамзес. Междувременно градът продължава да расте, а храмът на Амон става все по-величествен. Градът е разграбен от асирийците през 666 г.пр.н.е, възстановен и по-късно разрушен от римляните през 1 век.

    Новото царство

    По време на Новото царство Египет се стабилизира, а религията и религиозните центрове процъфтяват отново с пълна сила. Светилищата, храмовете и обществените сгради на Тива били ненадминати по своята красота и великолепие. Пишело се, че всички останали градове били изградени „по модел на Тива“. Силата на бог Амон трябвало да бъде изцяло отразена в свещения град и всеки строителен обект трябвало да надминава предишния. При управлението на 18-тата династия (1550 – 1307 г. пр.н.е.) Тива се превръща в най-славния град в цял Египет.

    Амарнски период

    По време на управлението на Ехнатон свещениците поклонници на Амон в Тива добили толкова голяма власт, че притежавали повече земя от фараона и имали повече богатства от него. Историците смятат, че именно това е била причината Ехнатон да приеме монотеизма и да обяви Атон за върховно божество. Отричайки съществуването на други богове, Ехнатон ефективно прекъсва източника на богатство и власт за свещениците. Поклонението пред всички останали богове, освен Атон, било забранено, образите им са унищожени, а храмовете на Амон затворени. След това Тива е изоставен за сметка на града на Ехнатон – Ахетатон.

    Ехнатон

    Ако истинските мотиви на Ехнатон били да „смаже“ поклонниците на Амон и да поеме властта им – той успява да постигне това. Сега имало само един истински Бог, чиято воля можел да разтълкува единствено фараона. Това работело добре за Ехнатон и неговите близки, но не и за египетския народ. Поклонението пред традиционните богове в Египет било важен аспект от живота на хората и освен свещениците много други изгубват възможността да практикуват занаята си. Всеки търговец, който продавал религиозни артефакти, всеки занаятчия, който ги произвеждал, всеки писател, който пишел молитви за поклонение, останал без работа. Освен ако не приемели религията на фараона и не започнели да почитат неговия бог.

    След смъртта на Ехнатон неговият син Тутанкамон отново връща на почит старите богове и „съживява“ храмовете. Столицата е върната в Тива, а строителните проекти започнали наново. Тутанкамон е наследен от Хоремхеб – последният от 18-тата династия, който вярвал, че старите египетски богове са разгневени от обидата, нанесена им от Ехнатон. Той насърчавал строежите на нови храмове в Тива и унищожил всичко, свързано с бог Атон. Хоремхеб обявява за свой наследник Рамзес I, с когото започва 19-тата династия в Египет.

    Рамзес II премества столицата от Тива в град, наречен на него – Пре-Рамзес, където изгражда грандиозен дворец, чрез който иска да се разграничи от царуването на всички свои предци. Някои историци смятат, че той прави това, просто защото Тива вече бил великолепен град, в който нямало какво още да се подобри, а самият Рамзес II бил фараон, който трябвало да направи впечатление.

    Славата на Тива започва да намалява през Третия преходен период на Древен Египет, но все още е внушителен град. Легендарната красота на града заемала специално място в сърцата на египтяните. Нубийският фараон Татанами превръща Тива в своя столица през 7 век пр.н.е, искайки да се свърже със славата на града от миналото, но царуването му е твърде краткотрайно. Асирийският цар Ашурбанипал нахлува в Египет през 667 г.пр.н.е и отново в 666 г.пр.н.е, довършвайки работата, която преди това не е успял да извърши – като унищожава Тива и оставя града в руини.

    Асирийците решават, че Тива трябва да бъде възстановен отново чрез труда на египтяните, заради съпротивата на народа срещу асирийското управление. Градът постепенно се възстановява и почитта към Амон продължава до идването на римляните, които унищожават града през 1 век. След това Тива остава в руини и е населен само от няколко души. През периода 63 – 24 г. градът не е нищо повече от туристическа атракция. Но Тива запазва славата си и е почитан град от онези, които помнели предишното му величие.

    Източник: ancient.eu

    8 сирени, морски нимфи и богини от различни легенди и култури

    Мелузина

    В стара френска притча се разказва за Мелузина – русалка, която се омъжва за смъртен човек, за да придобие душа. Смята се, че историята е написана за първи път през 1387-1393, но се е предавала от уста на уста дълго преди това. С времето легендата се е променяла, но в една от най-известните ѝ версии, Мелузина обещава да се омъжи за рицар, ако той обещае никога да не я поглежда през събота, за да не види опашката ѝ. Двамата се женят и тя му ражда деца, но една събота рицарят нарушава обещанието си и вижда Мелузина, докато тя се къпе.

    По-късно той я обвинява за смъртта на сина им (за която тя не е виновна), а в яда си Мелузина се превръща в дракон. В по-късните версии на историята, русалката се спасява, благодарение на това, че приема християнството.

    Атаргатис

    Митът за Атаргатис е сред най-старите – датира от около 1000 г.пр.н.е. Атаргатис била асирийска богиня на водата, плодородието и живота, а хората я почитали в храм, до който имало езеро. Атаргатис убива по погрешка своя смъртен любим и е толкова засрамена от постъпката си, че се скрива в езерото. Езерото обаче не можело да я скрие напълно, заради нейната невероятна красота, затова Атаргатис превърнала долната част от тялото си в риба, за да може да остане във водата завинаги.

    Ундина/Ондина

    Ундина е морска нимфа. Тя била безсмъртна, докато не родила деца от смъртен човек. С течение на времето, когато започнала да остарява, любимият ѝ престанал да я обича и когато Ундина го вижда с друга жена, тя го убива. Името на Ундина става нарицателно за всички морски нимфи, които се влюбват в смъртен и му раждат деца.

    Йемания

    Йемания е африканско/бразилска богиня. Африканците, мигрирали в Бразилия, пренесли почитта си към богинята в новия си дом. Почит, която се отбелязва и до ден-днешен. Йемания е жена на бог и е считана за „майка на света“. Тя се жени за своя брат и по-късно е изнасилена от сина им Орунган. Йемания е символ не само на майчинството, но и на сексуалността. Често е изобразявана като огромна риба или като русалка.

    Седна

    Седна е богиня на морето и земята, почитана от инуитите и е едно от най-важните божества в тяхната култура. Седна изкарвала на показ животните за лов и ги скривала, когато било необходимо, за да не бъдат убивани. В една от версиите на легендата, Седна по погрешка се омъжила за птица, дегизирана като мъж и заживява с него на отдалечен остров, защото той ѝ обещава богатства и огромен дом. Когато заминава с него обаче, Седна разбира, че той е птица и не може да ѝ предложи нищо повече от едно гнездо. Тогава баща ѝ отива с лодка да я спаси, но птицата размахва крила толкова силно, че предизвиква буря. Бащата на Седна иска да я потопи във водата, но когато вижда, че Седна не пуска края на лодката от ръцете си, отрязва пръстите ѝ. Пръстите ѝ се превръщат в китове и други морски животни, а Седна – в майка на всички водни същества.

    Ала-Муки

    Ала-Муки е митична жена-дракон от хавайската митология, която обитавала река Уайлуа. Хората вярвали в същества, наречени „kupuas”, които имали както човешка, така и животинска форма. Най-великите сред тях били драконите, а вулканичните изригвания били считани за знак, че се е родил нов бог-дракон. Най-важната сред тези божества била Мо-о-инанея, която донесла всички останали богове-дракони в Хаваите. Ала-Муки била една от наследниците на Мо-о-инанея, която пазела река Уайлуа и понякога убивала онези, които се разхождали в района.

    Кето

    Гръцката богиня Кето е дъщеря на Гея и Понт. Тя символизирала опасността на моретата. Кето имала множество чудовищни деца от брат си Форкис. Именно тя била майка на Горгоните, най-известната сред които е Медуза, която станала смъртна.

    Лорелай

    На бреговете на река Рейн, в близост до Санкт Гоарсхаузен, Германия, се намират скалите Лорелай, наречени така на името на легендарна девойка, която се хвърлила в морето, след като открива, че любимият ѝ е неверен. Тя се превръща в сирена, която разрушавала корабите на моряците, привличайки ги чрез красотата си. В района често има някакъв постоянен звук, за който в продължение на векове, се счита че се дължи на скръбния плач на Лорелай.

    Съдбата на един от най-старите градове – Ниневия

    Ниневия (в днешен Ирак) е един от най-старите и най-велики градове от древността. Районът е заселен още през 6000 г.пр.н.е. и до 3000 г.пр.н.е. се превръща във важен религиозен център, където се почитала богинята Ищар. Ранният град (и едни от първите сгради) са построени неправилно и понесли щети от редица земетресения. Едно от тези бедствия разрушава първия храм на Ищар, който е изграден наново през 2260 г.пр.н.е. от акадския цар Манищушу.

    По-късно амореите  населяват мястото и един от техните царе – Шамши-Адад I помага за възстановяването на храма и оставя след себе си записки, описващи следващите му строителни проекти. Цар Шалманесер I изгражда дворец и храм в Ниневия и се смята, че е отговорен за изграждането на първите стени около селището.

    Ниневия нараства драматично по размер, величие и слава, особено по време на управлението на цар Сенахериб, който обявява града за столица на Асирия. Сенахериб бил син на цар Саргон II, който бил убит при битка (смърт, която се считала за позорна, тъй като се вярвало, че по този начин човекът е наказан от боговете заради греховете му) и Сенахериб искал да се разграничи от баща си. Затова той изоставя столицата на баща си – Дур-Шарукин и обявява Ниневия за своя столица още в началото на управлението си.

    Всичко, което можело да се премести от Дур-Шарукин, било пренесено в Ниневия. Сенахериб изгражда огромни стени около града с 15 порти, създал обществени паркове и градини, акведукти, напоителни канали и значително разширява и подобрява структурата на Ниневия. Неговият дворец имал 80 помещения и Сенахариб го нарекъл „дворец без конкуренция“ – същите думи, които баща му Саргон II използвал, за да опише своя дворец в Дур-Шарукин. Някои историци вярват, че Висящите градини всъщност били разположени в Ниневия и че са били изградени по време на управлението на Сенахериб.

    След Сенахериб на трона се възкачва синът му Есархадон, който продължава строителните проекти на баща си. Когато той умира, неговата майка Закуту царува за кратко, преди да остави управлението в ръцете на сина си Ашурбанипал. По време на управлението на Ашурбанипал е издигнат нов дворец и царят започва процес на събиране и каталогизиране на всички писмени произведения в Месопотамия. Резултатът от усилията му е известната Библиотека на Ашурбанипал, в която се съдържали над 30 000 изписани плочи и папируси.

    Есархадон

    Ашурбанипал декорира двореца с огромни и сложни релефни картини, а обществените градини се разширяват и подобряват – подобрения, които допълнително укрепват репутацията на Ниневия като град с изключителна красота и култура. Любовта му към знания и интересът му към писмеността привличат в Ниневия учени и писатели, а стабилността на управлението му позволява развитието на изкуствата, науките и архитектурните нововъведения.

    През 627 г.пр.н.е Ашурбанипал умира и неговите синове започват спорове за наследяването на трона. По онова време Асирия е толкова голяма, че поддържането ѝ единна била почти невъзможно. Някои райони се опитвали да се освободят от години и видели своя шанс в създалата се ситуация. Военни нападения от перси, вавилонци, мидийци и скити, започнали през 625 г.пр.н.е, все повече отслабвали империята. През 612 г.пр.н.е Ниневия е изгорена от съюзническата армия на персите, вавилонците и мидийците, които след това разделят региона помежду си. Областта е слабо населена и древните руини били заровени в земята.

    Ашурбанипал

    През 627 г.пр.н.е започва Битката при Ниневия, а след нея регионът пада под византийски контрол. Докато другите велики градове на Месопотамия били разпознавани по руините им, от Ниневия нямало и следа. Градът остава погребан под земята до 1846 година, когато е открит от археолога Остин Хенри Лейърд. Последвалите разкопки на археолози като Кембъл Томпсън и Джордж Смит разкриват великолепието на някогашния велик град. През 90-те години обектът е разграбен и редица добре запазени панели са разбити и откраднати, а по-късно продадени на пазара като антики.

    Днес Ниневия е изправен пред опасност заради нарастването на предградията на Мосул и е повреден от актове на вандализъм. През 2010 година Global Heritage Fund поставя руините на Ниневия в списъка с топ 12 застрашени обекти. Някога обаче, Ниневия е бил сред най-великите градове на Месопотамия и няма съмнение, че Сенахериб и царете, които са изграждали града преди и след него, са вярвали, че славата на Ниневия ще продължи вечно.