1. Калифорнийска република

През лятото на 1846 година група американски заселници, намиращи се в мексиканската територия на Калифорния, организират бунт срещу контрола на Мексико над региона. На 14.06 повече от 30 души нахлуват в мексиканския военен пост в Сонома и арестуват генерала и неговото семейство. Те изкарват бяло знаме, на което е изобразена звезда и златна мечка. Знамето е издигнато, след което е обявена независимостта на Калифорнийската република. Всичко обаче приключва бързо, след като комодор Джон Слоут навлиза в Санфранциския залив и обявява Калифорния за собственост на Америка.

2. Западна Флорида

Първоначално част от Вицекралство Нова Испания, Западна Флорида обхваща тесен участък от земя в Мексиканския залив, ограничен от реките Мисисипи и Пердидо. В тези граници спада и град Батън Руж, където на 23.09.1810 година гарнизон от испански войски е нападнат от американски заселници, които обявяват Западна Флорида за независима република. Дипломатът Фулуар Скипуит, който участвал в Покупката на Луизиана, е обявен за първия и единствен управител на страната. Тези действия са предизвикани от нежеланието на Испания да се съгласи, че Западна Флорида е била включена в Покупката на Луизиана и последвалото несъгласие да се откаже от провинцията и да обяви, че е собственост на САЩ. Междувременно американският президент Джеймс Мадисън твърди, че земята е включена в покупката и по този начин не е нито испанска, нито независима територия, а по-скоро е част от американските щати. В крайна сметка територията е разделена между Луизиана и Алабама.

3. Акре

Акре е регион в Южна Америка, разположен на мястото, на което се срещат държавите Бразилия, Боливия и Перу. Първоначално той е бил собственост на Боливия, но три пъти е обявявал своята независимост – през нито един от тези пъти тя не е оцеляла повече от година. Първо, през 1899 година испанският дипломат на име Луис Галвес Родригес де Ариас поема властта в Акре, след като научава колко богат е регионът, благодарение на производството на каучук. Той се обявява за президент на Първата република Акре през юли 1899 година и нарича столицата Ариполис в своя чест. Луис Родригес властва до март 1900 година, когато бразилски войски нахлуват в територията, арестуват го и връщат района на Боливия.

Само няколко месеца по-късно, през ноември 1900 година, е обявена Втората република Акре, но Боливия възвръща контрола си само 4 дни след обявяването на независимост. Последен, много по-организиран опит за постигане на независимост, подкрепен от армия от 30 000 революционери, предвождани от бразилския военен Хосе Пласидо Ди Кастро, довежда до основаването на Трета република Акре през януари 1903 година. След серия от нерешителни сблъсъци с бразилските сили е подписан мирен договор през ноември същата година, според който Акре става собственост на Бразилия в замяна на осигуряване на финансови средства за изграждане на нов път, който да свързва Боливия по-добре с външния свят. До ден днешен Акре е част от територията на Бразилия.

4. Република Едзо

Войната Бошин (1869 година)е японска гражданска война, водена между последното феодално японско правителство Шогуната Токугава и съюзническите войски на модернистичните японски сили. Шогуната Токугава претърпява поражение и императорското управление на Япония е възстановено. Но в последните месеци на войната поражението за феодалното правителство изглеждало неизбежно и много от оцелелите сили бягат на север до остров Едзо – днес с името Хокайдо. На 27.01.1869 година те основават собствена република там и избират за свой водач Еномото Такеаки. Той иска от императорското правителство да позволи новата република Едзо да оцелее и да запази своята традиционна японска система, но исканията му са отхвърлени. Междувременно императорските сили се укрепват и нахлуват на острова през април 1869 година. На 26.06 Еномото Такеаки се предава.

За някои от нас обличането сутрин е досадно, но трябва да признаем, че едва ли има хора, които се притесняват, че облеклото им ще доведе до тяхната смърт. В книгата „Fashion Victims: The Dangers of Dress Past and Present” авторът Алисън Дейвид посочва множеството токсични, леснозапалими и иначе опасни компоненти, използвани за изработване на облекло през  19 век. Ето и някои от най-опасните:

1.Отровни бои за дрехи

През 1780-те години зеленото е било труден за създаване цвят, особено за боядисване на дрехи и шивачите използвали комбинация от жълта и синя боя, за да го постигнат. В края на 1770-те години химикът Карл Шееле създава нова зелена боя, смесвайки калий и бял арсеник в разтвор на меден витриол. Цветът е наречен „Зеленото на Шееле“, а по-късно и „Парижко зелено“ и се превръща в огромна сензация. Започва да се използва за боядисване на стени, в рисунки и платове, за свещи, опаковки за храна и дори детски играчки. Не е изненадващо, че освен всичко друго, предизвиквал възпаления, струпеи, увреждане на тъканите, гадене, колики, диария и постоянно главоболие.

Освен роклите, тогава се произвеждали и изкуствени цветя, също боядисвани с отровна боя, които се закачали у дома, по дрехите или дори по главите на дамите. През 1860-те години излиза доклад от Lady’s Sanitary Association, в който е обявено, че една рокля съдържа достатъчно арсеник, за да убие 20 души.

2. Заразни платове

Войниците от Викторианската епоха са били измъчвани от въшки и други паразити по тялото, които са пренасяли смъртоносни болести като тиф. Но войниците не били единствените жертви на болести, пренасяни чрез платове – дори богатите понякога носели дрехи, които са били направени или дори почиствани от болни, вследствие на което също се заразявали. Жените често се заразявали с тиф от дрехите на болните си съпрузи. Освен това, те се често се притеснявали, че дългите им поли попадат в мръсотията на градските улици, където имало бактерии. Някои от дамите дори носели специални поли, които били малко по-къси от обикновено. Бедните, които често носели рокли втора ръка, лесно се заразявали с едра шарка и други болести, пренасяни от дрехи, които не били добре изпрани, преди да бъдат изхвърлени.

3. Опасни кринолини

Кринолините били чудесни за дамите от висшето общество, но не били особено подходящи за жените, които работели с машини. Според Алисън Дейвид през 1860 година една мелница в Ланкашир поставя знак, който гласял, че в нея се „забранява носенето на грозната мода на кринолините, защото са напълно неподходящи за работа“.

4. Запалими платове

Белият памук, който е толкова популярен в края на 18 и 19 век бил опасен както за производителите, така и за потребителите. Във фабриките често се използвал робски труд, а освен това самият памук бил още по-леснозапалим от коприната и вълната, които се използвали в миналото. Един особен вид памучна дантела създавал огромни проблеми. През 1809 година Джон Хийткоут патентова машина, с която се създава така познатия ни днес тюл. Тюлът се наслоявал, за да има по-голям обем и се правел по-твърд с леснозапалимо нишесте. Танцьорките били най-силно застрашени от тюла, а балерината Клара Уебстър умира през 1844 година, след като роклята ѝ се запалва в лондонския “Duri Lane Theatre”.

5. Отровни препарирани птици

Препарираните птици били популярно допълнение към шапките на дамите през 19 век. Проблемът обаче не бил в самите птици, а в арсеника, който се използвал върху тях. Препараторите използвали арсеник, за да запазят телата на птиците. Някои коментатори на Викторианската мода критикували тази практика, но не заради опасността от арсеник, а защото „един труп не е особено красив орнамент“.

6. Шапки с живак

Един мъж от висшата класа не би бил завършен, ако няма шапка на главата си, но в производството на много от тези шапки се използвал живак. Въпреки че ефектите от него били известни, употребата му била най-евтиният начин за постигане на желания ефект. Живакът правел животинската кожа по-гладка, по-блестяща и по-нежна, но това струвало скъпо – както за производителя, така и за потребителя.

Шапкарите често страдали от конвулсии, коремни спазми, треперене, парализа, репродуктивни проблеми и други. Онези от тях, които пиели алкохол, докато работят, което било често срещана практика, само ускорявали ефекта на живака, попречвайки на способността на черния дроб да го елиминира от организма. Някои учени смятат, че с Лудия шапкар от „Алиса в страната на чудесата“ Луис Карол е целял да покаже ефектите от отравяне с живак.

Това е една от най-известните истории от средновековна Португалия. Случила се в средата на XIV-ти век в Португалия.

Инеш Кащру била благородничка от Галисия (дн. Северна Испания) и придворна дама на кастилската принцеса Констанс Мануел. През 1336г. принцесата била омъжена за престолонаследника на Португалия, младия принц дон Педру (малка историческа подробност: в средновековна Португалия само мъжете от кралски род носели титлата „дон“). Но се случило нещо неочаквано. Вместо в принцесата, младият принц се влюбил в… придворната й дама. За любовната връзка на Педру и Инеш скоро заговорил целият двор.

Самият крал дон Афонсо IV се опитал да защити законната съпруга на сина си. Той се тревожел не толкова за честта на своята снаха, колкото се страхувал, че силният род Кащру ще получи влияние над принца – а оттам вече и възможности за опасни политически интриги.

Въпреки това, дон Педру не се вслушал в предупрежденията на баща си и не прекратил връзката си с Инеш Кащру. Жена му родила 3 деца, а любовницата – 4. Независимо, че децата от Инеш били незаконни, в определени ситуации (междуособици, болест на законен престолонаследник и т. н.) те можели да предявят претенции за трона. Това заплашвало с евентуална братоубийствена междуособна война и отслабване на държавата. Кралят с основание се плашел от тази перспектива.

Но тогава се намесили външни обстоятелства. През 1345г., на 30-годишна възраст, принцеса Констанс умира по време на раждане. Дон Педру останал вдовец. Сега нищо не му пречело да се ожени за Инеш. Но придворните били против. Те не искали кралица от стария и могъщ кастилски род Кащру. Нейните роднини можели да заемат ключовите постове в кралския двор и да изхвърлят от него португалските велможи.

Но Педру бил влюбен в Инеш и не желаел да се раздели с нея. Любовта им се засилвала все повече. Двамата се преместили да живеят в манастира „Санта Клара“ в Коимбра, който бил построен от баба му, кралица Санта Изабел.

През 1354г. се появили слухове, че принцът се оженил тайно за Инеш Кащру. Това предизвикало паника в двора. Спешно бил свикан кралски съвет, на който велможите взели решение да бъде убита Инеш Кащру. Това било одобрено от крал Афонсо и оставало само да бъде изпълнено. В началото на януари 1355г. кралят изпратил Педру по границите, като му дал незначително поръчение. В същото време, кралските съветници Перу Куельо, Алваро Гонсалвеш и Диогу Лопеш Пачеку отишли в манастира „Санта Клара“ и убили Инеш Кашру, като отсекли главата й.

Когато принц Педру научил за смъртта на любимата си, отначало изпаднал в състояние на непоносима мъка, а после в ужасна ярост. Веднага вдигнал бунт срещу баща си. Португалия била обхваната от гражданска война. На страната на принца се намесили братята на Инеш със своите войски. Войната се водила до август 1355г. Само благодарение на намесата на кралица дона Беатрис, майката на дон Педру, се постигнало крехко примирие.

Но през 1357г. дон Афонсо IV умрял и принц Педру станал крал. Първата му работа била да заповяда да заловят убийците на Инеш Кащру. Двама от тях избягали в Кастилия, но Педру заплашил с обявяване на война – и те му били предадени.

Легендата твърди, че дон Педру лично ги екзекутирал пред очите на целия двор по много жесток начин – на единия разпрал гърдите и изтръгнал сърцето му, още докато бил жив, и го хвърлил в огъня. Същото сторил и с другия, но неговото сърце извадил през гърба му.

Само Диого Лопеш Пачеку се спасил, като се укрил във Франция.

През лятото на 1360г. крал дон Педру I обявил официално, че още през 1354г. се е оженил за Инеш Кащру. Кралските думи били потвърдени от свещеника и слугите, които присъствали на сватбената церемония. След това изявление децата на Инеш Кащру станали легитимни наследници на трона. Страховете на стария и мъдър крал дон Афонсо ІV се сбъднали напълно – по-късно техните претенции предизвикали междуособна война, която продължила няколко години.

Страстната любов на дон Педру, който като крал получил прозвището „Справедливи“, през ХVІ-ти век породила легенда. Според нея, по време на своята коронация, той заповядал да извадят тялото на Инеш от саркофага, да я настанят на трона до него и всички придворни да й отдадат кралски почести, включително клетва за вярност. Но историците смятат, че това е само предание, вдъхновено от голямата сила на любовта, и няма нищо общо с реалния живот.

Крал дон Педру Справедливи не се оженил никога вече. Той царувал 8 години и умрял през януари 1367г. Тялото му било поставено в саркофаг в гробницата на португалските крале – големия манастир в Алкобаса, до този на Инеш Кащру.

Техните саркофази и до ден-днешен са там. Всеки турист може да ги види – това е един от най-популярните туристически обекти в Португалия. Поставени са така, че двамата да бъдат с лице един към друг. Това е направено, за да могат в деня на Страшния съд, когато всички покойници излязат от гробовете, двамата влюбени да се погледнат в очите, да си спомнят всичко и заедно да отидат пред Божия съд.