Още
    Начало Блог Страница 152

    6 изненадващи начина, по които природата се опитва да ни убие

    Рицин

    Рицинът често краси задните дворове на домовете, намиращи се в по-топлите области на Америка. То е красиво цвете, което в края на разцвета си се обагря в топъл розов цвят. Неговите семена обаче са източник на отровния рицин. Смъртоносната за хората доза е от 4 до 6 семена и ако не бъдат взети спешни мерки, причиняват бавна и болезнена смърт (усещане за парене в устата и гърлото, коремни болки и диария, примесена с кръв).

    Хътчинсонит

    Открит от Артър Хътчинсън през 1904 година, хътчинсонитът е смес от сяра, талий, олово и арсен. Три от тях са смъртоносни за човека, а сярата, както знаем, също не е никак благоприятна.

    Синьопръстен октопод

    Синьопръстният октопод е красотата, която всеки гмуркач се надява да открие, докато изследва кораловите рифове край австралийския бряг. Малкият октопод (12-20 сантиметра) обаче, изглежда безопасен само на пръв поглед, докато не се раздвижи и тялото му не стане яркожълто с брилянтни сини пръстени. Тогава той започва да хапе, изпускайки отрова, която няма антидот. Всяко от тези животни носи достатъчно отрова, за да убие 26 човека. Понякога гмуркачът дори не знае, че е ухапан. Усеща едва тогава, когато дробовете му се парализират. Синьопръстният октопод е признат за едно от най-отровните морски животни на света.

    Гъбите Coccidioides

    В някои части на югозападна Америка дори пръстта се опитва да убие хората. Е, не точно пръстта, а по-скоро гъбите, наречени Coccidioides immitus, живеещи в нея. Тези гъби могат лесно и неусетно да бъдат разпръснати във въздуха – при строителство, земеделие, силен вятър, земетресения. При вдишване, те заразяват човека със заболяване, наречено „cocci”  или „треска на долината“. Ако не се прилага лечение, болестта се разпространява в цялото тяло, поглъщайки всичко, до което се докосне. Причинява кожни язви, абсцеси, подуване на ставите ,възпаление на сърцето, проблеми с пикочните пътища и менингит.

    Палитоксин

    Зоантариите са малки морски животни, които живеят върху корали или камъни. Те комфортно обитават дори домашните аквариуми и понякога се натрупват и в морските дарове, които слагаме на трапезата. Но зоантариите са изобилстващи на палитоксин – една от най-смъртоносните отрови, познати на човека. При поглъщане скелетните мускули на човека започват да се разрушават, а съдържанието на клетките им се пренася в кръвта. Тялото мигновено започва да страда от всеки възможен ефект на отравянето – от бъбречна недостатъчност до изгаряне на кожата или сърдечна недостатъчност.

    Сероводород

    Когато се отдели сероводород във въздуха, той може да убие човек, преди той да си поеме въздух за втори път. Освен това той е запалим и експлозивен.

    Измамата на принцеса Карабу

    На 3.04.1817 година на един път в близост до Бристъл, е открита изтощена, но красива, около 25-годишна млада жена. Тя говори език, който никой не разбира, показва признаци на силна умора и носи чуждестранни дрехи, приличащи на национално облекло на нечия държава. Момичето е облечено в черна рокля, около раменете си носи памучен черен шал и главата ѝ е покрита. Тъй като никой не я разбира, тя е отведена в дома на магистрата г-н Уоръл.

    Съпругата на магистрата, г-жа Елизабет Уорал, изпитва съжаление към младата жена и я изпраща заедно с икономката в един хан, където непознатата получава храна и легло. На следващата сутрин г-жа Уорал се появява в хана, за да узнае повече за жената, но никой не разбира езика ѝ. В крайна сметка след усилени опити и много страдание, мистериозната жена разбира какво искат от нея, посочва с пръст към себе си и изплаква: „Карабу“.

    На следващата сутрин г-жа Уорал отвежда Карабу в болница в Бристъл. Междувременно много хора научават за случилото се и са изключително любопитни да се срещнат с нея. Тогава г-жа Уорал си спомня за един образован джентълмен, който е пътувал много в живота си и решава да го срещне с Карабу.

    Образованият джентълмен разговаря с Карабу чрез жестове и разбира, че (според нейните думи) тя е дъщеря на мъж с ранг и че е принцеса, „носена на раменете на слугите“. Нещо повече, тя добавила, че докато стояла в градината си, била отвлечена и продадена на капитан на кораб, който в този момент напускал брега. След 5 седмици в морето, когато корабът бил близо до сушата, тя скочила от борда. Лутала се в продължение на 6 седмици, докато най-накрая не била открита на пътя към Бристъл.

    Когато всички научават, че Карабу е принцеса, започват да се държат с нея както подобава и тя дори живее в лукс за около десетина седмици. Всъщност обаче, Карабу не е никаква принцеса и не отнема много време, за да бъде разобличена лъжата ѝ.

    Това станало ясно, заради почеркът ѝ, който бил изключително необичаен. Когато част от него е показан на архиепископ Уатли, той отвърнал, че това са „просто няколко ченгелчета, няколко думи и безсмислени изречения на португалски“. Архиепископ Уатли заявил, че „това е написано на непознат за хората език“.

    Когато една домашна помощница случайно разкрива принцеса Карабу, наричайки я с истинското ѝ име – Мари Бейкър, измамницата си признава за измамата, започвайки веднага да говори на английски език. Тя потвърдила, че е Мари Бейкър и че е родена в Девън през 1791 година.

    Въпреки, че се оказва лъжкиня, г-жа Уорал я съжалява още веднъж и плаща пътуването на Мари Бейкър до Филаделфия. За съжаление, нещо се случва по пътя и Мари се появява на Света Елена, отново твърдейки, че е принцеса Карабу. По-късно се отправя към Америка и в крайна сметка, след няколко години се връща в Лондон. Погребана е в немаркиран гроб в Бристъл.

     

     

    4 човека, които са попаднали на грешното място в грешното време – няколко пъти

    1.Семейство Десармес

    Както много други семейство като тях, Десармес желаели по-бързо да напуснат Хаити след земетресението на 12.01.2010. Пиер имал известни връзки и осигурил билети за по-скорошен полет за семейството си от Хаити до Сантяго, Чили. По-малко от месец след това, Сантяго е ударен от земетресение с магнитуд 8.8 по Рихтер. След всичко преживяно, семейството се чувства ужасно и споделя в медиите: „Напуснахме родината си заради земетресение, а тук се случи същото“. За щастие от тогава те живеят мирно и сигурно.

    2. и 3. Джейсън и Джени Кейрнс-Лорънс

    Джейсън и Джени са английска двойка, която преживява по време на ваканциите си цели три инцидента в различни места по света. Първото им пътешествие е в Ню Йорк през 2001 година, когато стават свидетели на атаките от 11.09 срещу Световния търговски център. Оцелели след трагедията, те решават да се насочат към място, на което според тях е по-малко вероятно да преживеят нова терористична атака и се отправят към Лондон. Докато са там обаче, се случва атентата в Лондонското метро, където загиват 52 души и са ранени 700. През 2008 година Джейсън и Джени решават да посетят Мумбай, Индия. Те са там на 26.11, когато въоръжени мъже от пакистанска терористична групировка атакуват няколко забележителности и сгради в града, убивайки 164 души.

    Тъй като са били свидетели и на трите терористични нападения, Джейсън и Джени успяват да дадат своите описания на случилото се пред медиите. Джени споделя пред  „The Telegraph” в Индия, че не може да повярва как след терористичния акт хората отваряли отново магазините си на следващия ден. „В Ню Йорк хората носеха страха от терора в очите си. В Лондон полицията изглеждаше по-изплашена от населението“.

    4. Остин Хач

    Остин Хач оцелява след 2 различни самолетни катастрофи, при които загиват петима членове от семейството му. През 2003 година Остин оцелява от самолетна катастрофа, в която майка му, сестра му и брат му загиват. Баща му, който е анестезиолог, управлява самолета. През 2011 обаче, се случва същият инцидент. Пилотираният от баща му самолет катастрофира, но този път бащата и втората му съпруга загиват. Остин отново успява да оцелее. Той е в кома в продължение на 8 седмици, но след това успява да се възстанови напълно.

     

    12 животни, които човекът е избил до крак

    Всеки знае, че динозаврите са изчезнали преди милиони години, а вълнестият мамут преди 4500 години – но между и след тези периоди има много други животни, които са изчезнали напълно.

    Фразата „мъртъв като додо“ не се е появила от някъде – идва след изчезването на птицата през 1660-те.

    По-обезпокоителното обаче е, че скоростта с която животни изчезват, се увеличава значително през последните 1000 години – предимно в резултат на човешка намеса. Прекомерен лов, обезлесяване, болести, замърсяване и всеобщо безхаберие са допринесли за – в някои случаи – перманентното изтребване на цели видове.

    За щастие се полагат все повече усилия за опазване и това помага на видовете да оцеляват по-дълго, отколкото се е смятало преди. В много случаи щетата вече е нанесена и няма надежди за завръщане на определени видове. Всъщност има дори такива, които са обявени за изчезнали още преди последният екземпляр да е загинал.

    1. Западен черен носорог (изчезнал през 2007г)

    Някога широкоразпространен в саваната на Субсахарска Африка, западният черен носорог е унищожен от бракониерите в края на 20-и век.

    Обитавал Камерун, но също Ангола, Кения, Мозамбик и Южна Африка, този носорог е масово ловуван през първите 30 години на 20-и век – преди законите защита на популацията.

    До 1980г обаче популацията на двурогия носорог отново е сведена до стотици и нелегалното бракониерство го довършва през 2007г.

    1. Бейджи (изчезнал през 2006г)

    Китайският речен делфин бейджи е обитавал изключително река Яндзъ в Китай.

    Кръстен „богинята на Яндзъ“, този уникален вид сладководен делфин е избиван през периода на Големия скок напред, а популацията му се срива и заради замърсяване на реката, причинено от риболов, енергодобив, лодки и индустриални отпадъци. Въпреки опитите бейджи да бъде спасен, през 2006г експедиция по реката не успява да открие нито един екземпляр и видът е обявен за изчезнал.

    1. Додо (изчезва през 17-и век)

    Ендемична за остров Мавриций в Индийския океан, додо живее щастливо до пристигането на холандците през 1598г. Тогава островът й се вижда тесен, след като птицата и яйцата й са преследвани за храна от моряците, от домашните животни, пристигнали с тях, както и от хищниците, които вече са били естествен враг на додо.

    За последно птицата е видяна през 1662г. Тогава за първи път е общоприет факта, че хората могат да допринесат за рязкото измиране на животни.

    1. Безкрила гагарка (изчезнала през 1852г)

    Безкрила птица, прекарвала времето си във водите на Северния Атлантик – между Испания и Канада. Тя не е била роднина на модерния пингвин, макар да е приличала на него.

    Виждана дори край бреговете на Великобритания, безкрилата гагарка е ловувана от европейски изследователи за храна и стръв. Перата и перушината й също така са доста търсени в Европа и всички тези фактори в крайна сметка водят до изчезване на вида през 1852г.  Направени са опити за спасяването му, но те са твърде закъснели.

    1. Тасманийски вълк (изчезнал през 1936г)

    Така нареченият тилацин е бил голямо хищно двуутробно, наподобяващо кръстоска между кенгуру и вълк.

    Местен вид в Тасмания, Австралия и Нова Гвинея, популацията му е била стабилна до пристигането на британските заселници през 18-и и 19-и век.

    Тилацинът е имал торба – също като кенгуруто – но е избит поради факта, че е бил хищен и е нападал хора. Изчезването на вида е потвърдено през 1936г – макар да има някои непотвърдени слухове за забелязван тасманийски вълк.

    1. Занзибарски леопард (изчезнал през 1990-те)

    Историята за изчезването на занзибарския леопард е странна – защото изглежда е заради конфликт с хората от Танзания.

    Като местен вид на остров Занзибар, мнозина са смятали, че тези леопарди са били любимци на вещици, които са ги изпращали да нападат села и добитък. В резултат на това, както и факта, че хабитата на големите котки в Занзибар е унищожаван така или иначе, местните се заемат систематично да ги избият.

    Най-кошмарният период за леопарда е след Занзибарската революция през 1964г, когато най-известният ловец на вещици в Занзибар повежда експедиция за избиването на звяра. Поради класификацията му като „вредител“, популацията на леопарда намалява драстично и закъснелите усилия за спасяването й пропадат.

    1. Фолклендски вълк (изчезнал през 1876г)

    Фолкландските острови са известни с две неща – войната и овцете. Чували ли сте обаче за фолклендския вълк?

    Известен като „вара“, този вълк е бил единственият местен бозайник в британската задморска територия преди изчезването си през 1876г.

    Приличащ на гривест вълк и отчасти наподобяващ лисица, фолклендския вълк е обитавал Западния и Източния остров, но е избит от заселниците, които се опасявали, че ще изяде овцете им. Когато Чарлз Дарвин посещава островите през 1833г, той заключава, че животното ще последва птицата додо само след няколко години.

    1. Карибски тюлен монах (изчезнал през 1952г)

    Карибският тюлен монах, известен още като морски вълк е морски бозайник, обитавал водите на Карибските острови до 1950-те.

    Подобно на други видове, морският вълк е изловен от акулите и хората.

    За изчезването му допринася и свръхриболовът на основните му хранителни източници от хората. За последно е видян между Ямайка и Никарагуа през 1952г.

    1. Атласка мечка (изчезнала през 1870-те)

    Единственият местен вид мечка на Африка, оцеляла до модерни времена, е обитавала северната част на континента, между Мароко и Либия.

    Не особено добра в катеренето на дървета, за разлика от други мечки, тази е била кафяво-черна и дълга почти 3 метра и е тежала близо половин тон.

    Популацията на обитаваща Атласките планини мечка се срива когато Римската империя обхваща Северна Африка. Хората я избиват и залавят, използвайки я в гладиаторски игри. Ловът на мечки като спорт също става популярен през вековете, а появата на огнестрелните оръжия в средата на хилядолетието прави убиването на атласките мечки още по-лесно.

    1. Японски морски лъв (изчезнал през 1970-те)

    Още един морски бозайник в списъка. Японският морски лъв е обитавал Японско море край бреговете на Корейския полуостров и японския архипелаг.

    Тъмносив на цвят, този вид е бил доста по-едър от калифорнийския морски лъв и е ловуван от японците, които са използвали мазнината му за лампи, а вътрешните органи за ориенталска медицина. С мустаците му пък са чистели лулите си.

    В началото на 20-и век 3200 морски лъва са заловени за кратко време, което води до драстичен спад на популацията и в крайна сметка видът изчезва.

    1. Каролински папагал (изчезнал през 1918г)

    Дребен, зелен папагал, населявал големи части от САЩ, от Ню Йорк до Мексиканския залив, чак до Колорадо.

    Наричан още жълтомуцунест, популацията му се срива през 18-и и 19-и век, най-вече заради обезлесяването в страната. Ярките му пера са били използвани за шапките на богати жени, което допринася за избиването му.

    1. Куага (изчезналa през 1883г)

    Може да прилича на колаж между зебра и кон, но това е куага – подвид на зебрата.

    Обитавала Южна АФрика, тази зебра е кръстена на повика, който издава – той звучи като „ка-ха-ха“. Видът е бил уникален поради факта, че само главата и шията му са на райета, а тялото му е предимно кафяво.

    След холандската колонизация на Южна Африка, куагата е избита от заселниците и по-късно от африканците заради месото и кожата си. Въпреки опитите за спасяването на вида, той изчезва през 1883г.

    Надежда Дурова – първата кавалеристка в руската история

    През 1812г. 600-хилядна френска армия, в която влизали военни части от цяла Европа, нахлула в Русия. Това бил краят на Наполеон. След няколко месеца му се наложило да избяга от безкрайните снежни простори с последните си хиляда оцелели войници и офицери.

    В руската история имената на героите от тази първа Отечествена война, са записани със златни букви. Но, както може да се очаква, това са все мъжки имена. Имена на жени почти не се срещат. Обаче, всяко правило си има изключения. Такова изключение в онези славни времена била кавалеристката Дурова.

    Тя се казва Надежда и е родена в 1783г. Дядо й бил богат земевладелец, а бащата – ротмистър в хусарските части. Семейството често се местело от едно място на друго заедно с полка на бащата.

    „Седлото беше моята първа люлка, а играчките и забавленията: конят, хусарското оръжие и полковата музика“, пише по-късно Надя Дурова. В тази обстановка тя расла, усвоявайки от само себе си навиците на пъргаво и буйно момче.

    На 18-годишна възраст я омъжили за добра партия според тогавашните разбирания – за съдебен заседател. Но бракът не бил щастлив. Скоро тя се влюбила в един млад казашки есаул, чийто полк бил разквартируван в града. Не след дълго обаче полкът си тръгнал, а Надежда напуснала мъжа и детето си и тръгнала с есаула. За да бъде с него, дори се преоблякла в казашка военна униформа и се представила за мъж. Със службата нямала проблем – можела да язди кон и да борави с оръжие. Всички в полка се престрували, че я смятат за мъж, макар да знаели, че е любовница на другаря им.

    Скоро обаче любовта отлетяла и Дурова изоставила красивия есаул. Но въобще не мислела да се завърне вкъщи. Отишла при командира на съседния улански полк и се представила като Александър Соколов. Уланите били род войска, чието главно въоръжение е пиката – дълго копие. Не всеки притежавал необходимата сила, за да борави с тежката пика. Но тя се справила.

    Много скоро започнала война. Русия влязла в съюз с Великобритания и Прусия срещу Франция. Надя се сражавала смело. Веднъж дори спасила свой ранен другар в схватка срещу двама френски кирасири.

    Военната кампания започнала добре, но завършила зле – с разгром на руската армия при Фридланд (днешния град Правдинск в Калининградска област на Руската федерация). На 25 юни 1807г. бил подписан мир. Надежда присъствала заедно с полка си при срещата между Наполеон и Александър І в град Тилзит.

    Скоро обаче, Дурова трябвало да разговаря лично с императора. Причината била, че в писмо до баща си тя описала къде се намира – а той на свой ред написал до Александър І, молейки го да върне дъщеря му у дома.

    Императорът заповядал да доведат при него улана Соколов от Конния полски улански полк. Надя разказала цялата истина. Александър І бил поразен от смелостта на това крехко същество и казал, че трябва да се върне в родния си дом. Това я ужасило и тя започнала да се моли да я остави в армията. Императорът бил смутен и попитал какво в края на краищата иска. На което получил отговор:

    – Да служа на отечеството и на Вас, Ваше величество!

    Императорът отстъпил и наредил да й бъде присвоено военно звание подпоручик в хусарския Мариуполски полк. А за да не бъде намерена от роднините си, се съгласил да бъде записана като Александър Андреевич Александров.

    Самата Мария Наришкина – фаворитка на императора и една от най-красивите жени в началото на ХІХ-ти век, проявила любопитство и желание да види новоизпечения хусар.

    В новия полк отначало имало някои затруднения. Хусарите във всички времена били прочути като любители на хубавото пийване и хубавите жени. Новият подпоручик обаче избягвал и едното, и другото. Ала другите хусари решили, че просто е твърде млад и нещата се разминали само с шеги.

    През 1811г. Надежда била преместена в Литовския улански полк. В Отечествената война през 1812г. тя влязла като командир на полуескадрон. Участвала в битката при Смоленск. В Бородинското сражение се намирала сред руските части, които отбранявали прочутите Семьоновски флеши – тоест, била в самия кървав ад на битката. Там била ранена.

    След Бородино получила чин поручик и служила като адютант на самия Кутузов. Той знаел, кой всъщност е Александър Александров. Проявила героизъм и забележителна храброст при обсадата на крепостта Модлин и превземането на Хамбург.

    Надя се пенсионирала през 1816г. като щабс-ротмистър (съответства прибл. на днешното старши-лейтенант). Когато станала известна нейната история, от нея се заинтересувал самият Александър Сергеевич Пушкин. Той я окуражил да пише, след като прочел първите й литературни опити. Помогнал да излезе нейният пръв роман „Кавалерист-девойка. Приключение в Русия“. Книгата имала огромен успех. Започнали да канят Надя под ново име – Александра Андреевна, в светските салони, да я молят да разказва приключенията си. През 1840г. излязъл сборник с нейни повести и разкази.

    Надежда Дурова живяла до 1866г. в град Елабуга. Сега в дома й е устроен музей. По мотиви от нейната биография. Елдар Рязанов снима през 1962 г. прекрасната кинокомедия „Хусарска балада“.

    А потомците трябва да помнят не само героите, които някога са защитавали своето Отечество – но и неговите героини.

    Солените хора

    Т. нар. „солени хора“ представляват солени човешки мумии, открити в солни шахти на територията на Иран. Точното място на находката е село Хамзелу, западно от град Зенджан.

    В периода 1993г. – 2010 г. са открити общо 6 мумии. Те се запазили благодарение на рядката форма на естествена мумификация – чрез сол.

    Първата мумия била открита през декември 1993 година. Тялото имало дълга коса и брада. До него намерили също и най-различни древни артефакти: 3 железни ножа, сребърна игла, останки от кожена връв, половината от вълнен панталон, точило, орех, прашка, парчета керамика, плат с шарки, долна част от крак в кожен ботуш, няколко счупени кости.

    Ляв ботуш с крак на “солен” човек. Източник: Уикипедия

    Вторият „солен човек“ бил открит през 2004 година. След това, през 2006 г., намерили останки на още 3-ма души, а през 2010 г. – и на шести човек. Всички мумии са добре запазени. Сред тях има юноша и жена. През 2006г. останките били изследвани от специалисти на Германския музей в гр. Бохум, както и на университетите в Оксфорд и Цюрих.

    Глава на “солен” човек. Източник: Уикипедия

    Възрастта на първата мумия е определена на 1700 години, чрез радиоактивен анализ на костите, тъканите и предметите. От нея са се съхранили добре главата и левият крак, обут в ботуш – те са изложени в Националния музей на Иран в Техеран. Очевидно е, че приживе този човек явно се е ползвал с определена власт и влияние, като е стоял сравнително високо в обществената йерархия, тъй като в лявото му ухо има златна обица.

    Други трима „солени хора“ загинали в периода от 250г. пр. Хр. до 220г. сл. Хр. Останалите двама са напуснали този свят през 550г.-330г. пр. Хр.

    Солните шахти съществуват в тези места от хиляди години и в тях периодично са умирали хора от различни епохи. Това се потвърждава от откритите кости на още 8 човека, както и от парчета тъкан, които са запазили структурата и боите си.

    Трябва да се отбележи крайно любопитния факт, че всички останки имат една и съща кръвна група. Около това обстоятелство сега се строят най-различни хипотези.Четири мумии в момента се намират в музея на Зенджан. Последната намерена мумия е оставена в солната мина.

    Човешки кости, намерени в солените шахти

    Всички открити „солени мумии“ са много внимателно изследвани, за да се установи каква храна са използвали хората по тези места в онези далечни епохи. В три от тях били намерени остатъци от храна в стомасите и чревните им трактове. Изненадващо било откритието, че всички те консумирали полусурово месо. Това било и главната причина за чревните паразити, които били намерени в останките. Във вътрешностите на мумията, чиято възраст е 2200 години, открили яйца на свинска тения. Тези резултати до голяма степен допринесли да се уточнят представите за хранителното меню на хората в региона на Близкия изток преди 2000-2500 години.

    През 2008г. Министерството на индустрията на Иран отменило разрешението  за добив на минерални соли на мястото на разкопките. Тази област днес има статут на научен и изследователски център за исторически проучвания.

    Тъй като археологическите разкопки в солните шахти продължават усилено с участието на различни групи и екипи от реномирани международни специалисти, можем да се надяваме на нови открития за далечното минало.

     

    8 факта за дискалкулията

    Вероятно сте чували за дислексията – неспособността за четене и разбиране на прочетеното. Тя засяга около 15% от световното население. Чували ли сте обаче за дискалкулията – проблемното разбиране на числата, математическото мислене и умения. Особеностите на дискалкулията не са толкова широко известни и именно поради тази причина съществуват огромни проблеми, свързани с нея. Това е така най-вече заради популярното схващане, че „по принцип“ математиката е по-трудна от четенето. Представяме ви няколко факта за дискалкулията, които могат да се окажат наистина полезни.

    1. Терминът „дискалкулия“ възниква през 1940-те години, но добива популярност едва през 1974 година, благодарение на работата на чехословашкия изследовател Ladislav Košč. Той определя заболяването като „структурно разстройство на математическите способности“, причинено от увреждане на частите на мозъка, използвани при математически изчисления, без едновременно да се нарушават общите умствени способности на човека. Днес някои учени използват и други термини за описване на разстройството като „математическа дислексия“.
    2. Съществуват два вида дискалкулия – едната (developmental dyscalculia) е вродената, а другата (acquired dyscalculia) се появява в по-късен етап от живота, обикновено в резултат на инцидент или сериозно нараняване. 
    3. Това, че в университета сме се затруднявали с висшата математика, не означава, че страдаме от дискалкулия. Разстройството обикновено оказва влияние върху умението ни за извършване на съвсем елементарни математически изчисления като 5+2 =7. Хората, страдащи от дискалкулия изпитват трудности с определянето например дали 7 е по-голямо от 5 и често използват пръстите си, за да разберат какъв е резултатът.
    4. Какво причинява дискалкулията? До ден днешен най-популярната теория е, че разстройството е свързано с неспособността на човека да определя количества – нещо, което е съсредоточено в париеталния лоб.
    5. През 2007 година група изследователи от University College London успяват да причинят временна дискалкулия в хора, които никога не са имали такова разстройство, използвайки трансканиална магнитна стимулация (ТМС).ТМС обикновено се използва за лечение на депресия. При това проучване, изследователите повлияли върху париеталния лоб, докато субектът сравнявал количества. Те открили, че той започва да изпитва трудности в преценката си дали едното количество е по-голямо от другото.
    6. Макар че проучването показва, че дискалулията е тясно свързана с проблеми в париеталния лоб и оказва влияние върху разбирането за бройната система, други учени смятат, че някои от хората, страдащи от дискалкулия, вероятно имат други затруднения. Проблемът може да не идва от самото число, а от това, че някои хора не умеят да свържат числото с неговата стойност.
    7. Дискалкулията не се ограничава само с един от половете. Тя се среща еднакво колкото при жените, толкова и при мъжете.
    8. Досега не е открито лекарство срещу дискалкулията. Въпреки това, хората, страдащи от разстройството могат да учат математика, но биха изпитвали чести затруднения.

    Играта „сенет“ в Древен Египет

    Когато разкопавали гробници на територията на Древния Египет, учените нерядко откривали необичайни „дъски“ с дупки, линии и различни рисунки. Такива предмети са намирани дори в погребенията на видни личности, принцеси и фараони.

    Това били древни настолни игри, които развивали мисленето на играчите, умението да създават специална тактика и способност да намират правилните решения в различни ситуации, не само по време на играта, но и в живота.

    В глава 17 на прочутата „Книга на мъртвите“ се споменава важна игра от онова време, наречена „сенет”, в превод – „преминаване“. Тя олицетворявала пътешествието на душата на починалия човек по пречистващия път към царството на мъртвите. Душата, преминала всички изпитания, се съединявала с бога на Слънцето и получавала върховно блаженство, като резултат от нейния праведен живот и изкуплението на всичките й грехове. Много открити стенописи изобразяват видни личности от Древен Египет, които играят тази игра.

    Тогавашните хора смятали, че човешката душа е безсмъртна и не умира, а преминава в друг свят по път, осеян с различни изпитания. Играта сенет се смята за важен елемент в подготовката за преодоляването на тези препятствия.

    Играчът хвърлял пръчици и според резултата, показван от тях, премествал фигурите по дъската, преминавал различните лабиринти, завои и възвишения, преодолявайки изникващите капани. Така се подготвял да мине и през лабиринта, който го очаквал след неговата смърт.

    Нефертари играе Сенет Рисунка в гробницата на Нефертари (1295г.-1255г. пр.н.е.). Източник – Уикипедия.

    В началото на ХХ-ти век учените открили при разкопки интересни кутии на играта сенет от камък, дърво и керамика. Те били продълговати, с три реда квадратчета и рисунки. Фараоните, сред тях и младият Тутанкамон, били големи познавачи на играта. Археолозите намерили специална маса с лъвски крака, украсена със злато, където се играела. Фигурките са във формата на кули и конуси, а тези във вид на животни помагали за победата.

    Набор за игра на “Сенет” от гробницата на Тутанкамон. Източник – Уикипедия.

    Сенет била играна в Египет повече от 3 хиляди години, но с упадъка на древната цивилизация потънала в забрава. Само определени принципи на играта били заети от арабите в Судан, където играят подобната „таб“.

    Същността на сенет наподобява съвременните настолни игри, в които се използват чипове и зарчета. Но в Египет вместо зарове, използвали специални пръчки с рисунки. Най-големият брой точки, които се падали, бил 5, а фигурките изминавали път във форма на буквата „S“ напред и обратно, като постепенно напускали игралното поле.

    Днес не разполагаме с точно описание на тази игра, но основната задача се свеждала до бързо преминаване на целия път по дъската. Полето за игра било 3 на 10 квадратчета, всеки играч имал 5 фигури, които се поставяли в горния ред. В края на реда имало места със специални знаци – правилата там били различни от тези върху другите полета.

    Някои учени търсят произхода на тази игра в шумерската писменост и тамошните подобни развлечения. Но шумерската подобна игра „ур“ била по-кратка, фигурите влизат в действие една по една – а в сенет всички фигури започват да играят едновременно. Освен това, дължината на игралното поле в сенет е по-голяма и на финала фигурите се групират в свой участък, което улеснява пътя към победата.

    Но най-важното е, че още в онези древни времена хората осъзнавали необходимостта по лек, забавен и остроумен начин да се усвояват сложните принципи на религиозната философия.

    Последните оцелели след някои от най-известните исторически събития

    Независимо колко хора са въвлечени в дадено събитие, един от тях е последният оцелял. Представяме ви 6 души, които не само оцеляват, но и имат възможността да разкажат за случилото се на поколенията след тях.

    1. Джордж Робърт Хюс – последният оцелял от Бостънското чаено парти

    Джордж Хюс е роден в Бостън през 1742 година и е бил беден обущар през целия си живот. Вероятно нямаше да знаем дори името му, ако неговото дълголетие не го бе направило популярен през 1800-те. След участието му Американската война за независимост, животът на Хюс отново става нормален. Тогава, през 1830 година група американци решават да открият оцелелите от Бостънското чаено парти и Хюс се превръща в знаменитост. Той публикува две автобиографии, плаща за огромен негов портрет и е канен на множество важни събития. Умира през 1840 – на 98-годишна възраст.

    1. Аристодем – последният оцелял в Битката при Термопилите

    298 от спартанците загиват в битката срещу персите. Един вестоносец – Пантит, бил изпратен да предаде съобщение и пропуснал битката. Когато се върнал и видял какво се случва, се обесил. Аристодем и Еврит били освободени от битка, защото имали инфекции на очите. Според Херодот, Еврит се завтекъл към мястото на битката, когато чул какво се случва, но Аристодем останал. Спартанците били толкова разочаровани от нерешителността на Аристодем, че решили да го накажат като го оставят жив, за да живее със срама си.

    1. Мари Алертън Къшман – последната оцеляла от Мейфлауър

    Голяма част от мъжете, качили се на кораба Мейфлауър, оставили своите семейства у дома, защото нямали представа как ще изглежда Новият свят и дали няма да е прекалено трудно. Айзък Алертън обаче, не само че взел своята бременна съпруга, но взел и своите три малки деца. Мери, най-малката, е само на 4 години, когато се качва на Мейфлауър и напуска Европа завинаги. Нещата се развиват добре за нея – тя се омъжва, има 8 деца, 50 правнука и живее до 83-годишна възраст.

    1. Чарлз Керъл – последният от подписалите Декларацията за независимост на САЩ

    Въпреки че бил извънбрачно дете и католик, Чарлз Керъл не само че подписал Декларацията за независимост на САЩ, но и живял по-дълго от всеки друг, който също я е подписал. Въпреки всичко, което преживява – участва във война, замесва се в политиката – той умира през 1832 година на 95-годишна възраст.

    1. Елиза Мур – последната афроамериканка, родена в робство

    Елиза Мур се счита за последната афроамериканка, родена в робство. Тя сключва брак с друг роб и е била „собственост“ на д-р Тейлър от Алабама. След войната двамата със съпруга ѝотдават земи под наем и така отглеждат двете си деца. Елиза умира през 1948 година на 105-годишна възраст.

    1. Милвина Дийн – последната оцеляла от потъването на „Титаник“

    Милвина била най-малкият пътник на „Титаник“, тъй като тогава била едва 2-месечно бебе. Нейното семейство изобщо не трябвало да бъде на кораба, но в последния момент пътуването им с друг кораб било отменено и те нямали друг избор, освен да се качат на „Титаник“. Милвина, майка ѝ и брат ѝ оцеляват, но баща ѝ потъва заедно с кораба. Тя няма спомени за самия инцидент и дори разбира, че е била част от него, когато навършва 8 години. Умира през 2009 на 97-годишна възраст.

    Известни личности, които са се страхували, че могат да бъдат погребани живи

    Ханс Кристиан Андерсен

    Според биографът му Джаки Уълскладжър, датският писател Ханс Кристиан Андерсен изпитвал огромен страх от това да бъде погребан жив. Той прекарва последните си дни при приятелите си Доротея и Морис Мелчиър в Копенхаген и когато усетил края, помолил Доротея да му пререже вените, когато види, че е издъхнал. Доротея „се пошегувала, казвайки му, че може да постъпи така, както винаги постъпва, оставяйки бележка с думите „Само изглежда, че съм умрял“ . Някои твърдят, че е имало случаи, в които Андерсен дори пишел същите думи на шията си. Този страх на писателя обаче, бил един от многото му – той се ужасявал от кучета, страхувал се от огън и отказвал да яде свинско, за да не се разболее от трихиноза.

    Фредерик Шопен

    В последното си писмо, композиторът Фредерик Шопен пише: „Земята се задушава. Закълни се, че ще ги накараш да ме разрежат, за да не бъда погребан жив“. Някои биографи смятат, че думата „земята“ е преведена грешно и всъщност трябва да е написал „кашлицата ме задушава“, защото Шопен е страдал от туберкулоза. Точната причина за смъртта на композитора не е ясна, макар че някои учени са искали да изследват сърцето му, за да видят дали теорията им, че е починал от циститна фибриоза е вярна.

    Джордж Вашингтон

    Няколко часа преди да почине, Джордж Вашингтон казва на секретаря си: „Просто си отивам. Направете достойно погребение. И не позволявайте тялото ми да бъде погребано, преди да са изминали три дни от смъртта ми“. Това желание не било необичайно за времето си – началото на гниенето на тялото бил единственият признак за сигурна смърт.

    Алфред Нобел

    Преди смъртта си Нобел пише: „Моето желание е след смъртта вените ми да бъдат разрязани. Когато това е направено и компетентни лекари са потвърдили ясните признаци на смъртта, останките ми да бъдат кремирани в така наречените крематориуми“.

    Пиер-Огюст Реноар

    Синът му Жан Реноар помни, че Пиер-Огюст често е споделял за страха си от това да бъде погребан жив. Синът му настоявал да бъде повикан лекар, който да „направи всичко необходимо“, за да се установи, че художникът е „действително и реално“ мъртъв, преди да бъде погребан.

    Артур Шопенхауер

    Според историка Жан Бонденсън, немският философ Артур Шопенхауер  „свободно признава страха си от преждевременно погребване“. Той дори поискал трупът му да не бъде поставян в земята в продължение на 5 дни, така че да бъде добре изгнил преди погребението.

    Николай Гогол

    Руският писател Николай Гогол е бил едновременно очарован и ужасен от представата за преждевременно погребение. В писмо до приятел той пише, че е учуден как хората могат да останат в транс, но да виждат, да чуват и чувстват, без да могат да направят нищо. Неговото желание било да бъде погребан след като трупът му започне да се разлага.

    Едуард Булвер-Литън

    Английският писател толкова много се страхувал от възможността да бъде погребан жив, че поискал сърцето му да бъде прободено преди да бъде погребан – за всеки случай.

    10 интригуващи факта за Линкълн Мемориал

    1. Работата по изграждане на паметник в почит на 16-тия президент на САЩ Ейбрахам Линкълн започва веднага след убийството му през 1865 година. За 2 години Конгресът на САЩ официално основава “Lincoln Monument Assosiation” и започва търсене на майстори, които да вдъхнат живот на проекта. Въпреки това, кавгите относно детайлите на паметника забавят изграждането му до 1914 година. Повечето от „архитектурните елементи“ са завършени до април 1917 година. Изграждането е забавено от Първата световна война и Линкълн Мемориал е отворен едва през 1922 година.
    2. В началото Конгресът назначава скулпторът Кларк Милс за създаването на паметника. Въпреки това, Конгресът не одобрява идеите на Милс, които включват 3-метрова статуя на Линкълн, който подписва Прокламацията за еманципация, както и 36 бронзови фигури (6 от които на кон).
    3. Когато проектът „Линкълн Мемориал“ е възобновен в началото на 20 век, той все още има своите противници, главно в лицето на Джо Кенън, който смята, че местоположението на паметника е недостойно за Линкълн. „Докато съм жив няма да позволя да бъде изграден паметник на Ейбрахам Линкълн в това блато“ – казва той.
    4. Линкълн Мемориал е построен благодарение на сътрудничеството на много дизайнери, архитекти и скулптори. Даниел Честър Френч проектира статуята на президента, която е изградена от семейство италиански майстори на мрамора, известни като братя Пичирили, а архитектът Хенри Бейкън създава сградата на паметника.
    5. Междувременно Бейкън се приближава в своите идеи до гръцката архитектура – сградата наподобява Партенона. Бейкън казва, че „паметникът на човека, защитавал демокрацията, трябва да се моделира според архитектурата от родното място на демокрацията“.
    6. Архитектът Джон Ръсел Поуп също представя своите идеи за почит към Линкълн – сред предложенията му са издигане на традиционен за маите храм, месопотамски зигурат или египетска пирамида.
    7. Линкълн Мемориал е втората скулптура на Линкълн, направена по дизайн на Даниел Честър Френч.
    8. Около 40% от паметника се намира под земята.
    9. В крайна сметка, паметникът е завършен след 8-годишна работа. Сред хората, които първи успяват да го видят, е 78-годишният син на президента – Робърт Тод Линкълн.
    10. На северната стена на сградата има надпис – част от речта на Ейбрахам Линкълн, изнесена през март 1865 година – в края на Гражданската война. Интересното е, че в надписа има грешка. Думата „БЪДЕЩЕ“ (на английски FUTURE) е написана с Е (EUTURE) – грешка, която остава видима въпреки многобройните опити да бъде коригирана.

    7 писатели и художници, които са искали творбите им да бъдат унищожени

    1. Франц Кафка

    През целия си живот Кафка публикува само няколко кратки произведения. Завладян от чувството си за неувереност, той изгаря огромен брой от своите творби и тъй като бил наясно със здравословните си проблеми, иска от приятеля си Макс Брод да унищожи всички негови ръкописи след смъртта му. Кафка умира от туберкулоза на 41-годишна възраст, а Брод, вярвайки, че произведенията на Кафка заслужават да бъдат споделени със света, публикува най-важните от тях, сред които са „Процесът“, „Замъкът” и „Америка“.

    1. Владимир Набоков

    Преди смъртта си през 1977 година Владимир Набоков оставя части от романа си, oзаглавен „Оригиналът на Лаура“ на съпругата си Вера с инструкциите те да бъдат унищожени след кончината му. Вера не могла да изпълни обещанието си и преди своята смърт предава романа на единствения им син – Дмитри. През 2008 година Дмитри решава, че е време непубликуваните произведения на баща му да бъдат издадени. Той „сглобява“ романа от всичките чернови, които Набоков е оставил, но за съжаление критиците накрая споделят, че романът наистина е трябвало да бъде унищожен, както е искал авторът му.

    1. Николай Гогол

    Успехът на романа „Мъртви души“ превръща Гогол в бащата на руския реализъм. Религиозният Гогол чувствал, че трябва да напише втори и трети том на най-почитаното му произведениe, но за съжаление се намирал в такъв период от живота си, в който въображението му започвало да го напуска и той прекарва години в опити да продължи „Мъртви души“, само за да види, че постигнатото не му носи никакво удовлетворение. Отчаян, Гогол решава, че Бог не одобрява произведенията му и започва да търси духовен водач, когото открива в лицето на отец Константиновски. Той от своя страна убеждава писателя през 1852 година, че творбите му не са достатъчно добри и го окуражава да изгори ръкописа на втората част на „Мъртви души“. Десет дни по-късно Гогол умира.

    1. Клод Моне

    През 1908 година непосредствено преди да представи своите картини в Париж, Моне ги унищожава. Създаването им му отнема цели три години, а изложбата е рекламирана и подготвена, но в последния момент Моне решава, че не иска това. Въоръжавайки се с нож и четка за рисуване, той съсипва около 15 от най-големите си творби. Това не е единственият път, в който художникът предприема такива драстични мерки. Перфекционист по природа, малко преди смъртта си, Клод Моне използва помощта на своята снаха Бланш и заедно унищожават 60 картини, които той е съхранявал в студиото си, но не е искал да са част от неговото културно наследство.

    1. Джерард Менли Хопкинс

    Хопкинс е един от най-иновативните викториански поети, но големият успех идва едва след смъртта му. За съжаление най-ранните му произведения са изгубени завинаги, когато поетът ги изгаря през 1868 година, след като става йезуит, желаейки да насочи енергията си към религията, а не към изкуството. В продължение на 7 години той обръща гръб на писането, но през 1875 е вдъхновен от корабокрушението на кораба „Deutschland”. В резултат на това той пише една от най-известните си книги „The Wreck of the Deutschland”, с която се връща към литературата.

    1. Джон Балдесари

    През 1970 година Балдесари решава, че за да навлезе в нова фаза от артистичния си живот, трябва да унищожи всички свои ранни произведения от периода 1953-1966 година. Той нарича това „The Cremation Project” и моли някои от своите студенти от Университета в Калифорния да му асистират. Процесът е заснет като част от неговата художествена кариера. Когато всичко е превърнато в пепел, той я събира в урна.

    1. Франсис Бейкън

    Франсис Бейкън е един от най-влиятелните художници на 20 век. Неговите творби са предизвикателни, често играейки си с религиозни образи и достигайки до границите на приемливото. През 1944 година той решава да разруши повечето от ранните си сюрреалистични произведения, вярвайки че те не изразяват мирогледа му. В по-късните си години той изразява съжаление за загубата на някои от тях.