Търсене
Още
    Начало Блог Страница 16

    Бородино

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Бородино

    Сражението при Бородино е най-кръвопролитната еднодневна битка в световната военна история – с изключение може би само на боя при Кана на 2 август 216 г. пр. Хр., в който Ханибал унищожава римската армия.

    Наполеон при Бородино, худ. Василий Верешчагин (1897 г.). Източник: Уикипедия.

    След като Наполеон нахлул в Русия на 22 юни 1812 г. (любопитно съвпадение с датата на нашествието на Хитлер), руската армия постоянно отстъпвала. На 22 август тя се разположила близо до село Бородино, на 125 км от Москва. Тук Кутузов решил да даде генерално сражение – цялото общество настоявало, макар той да смятал, че е рано за това.

    Общият брой на руската армия бил 112-120 хиляди души с 640 оръдия. Французите имали около 138 хиляди войници с 587 оръдия.

    Поради широкия мащаб на сражението обикновено историците го разглеждат на няколко отделни епизода.

    Бородинското сражение. Картина Луи Лежена. Източник: Уикипедия

    Шевардинският редут. Около Шевардинския редут (по името на село Шевардино) се намирал отрядът на генерал-лейтенант Горчаков – общо 11 хиляди души и 46 оръдия.

    Срещу Шевардинския редут Наполеон насочил 35 хиляди пехотинци и конници със 180 оръдия. На 24 август французите на два пъти нахлували в редута – и всеки път пехотата на генерал-лейтенант Неверовски ги изхвърляла обратно.

    Атаката на Шевардинският редут. Художник: Самокиш. Източник: Уикипедия

    Вече притъмнявало, когато врагът успял да превземе редута и да нахлуе в село Шевардино – но руските резерви от 2-ра гренадирска и 2-ра сводно-гренадирска дивизия си върнали позициите. Боят постепенно затихнал и Кутузов заповядал на Горчаков да изтегли войските си към основните сили зад Семьоновския овраг.

    Подготовката. Цял ден на 25 август войските от двете страни се подготвяли за предстоящата битка. Десният фланг на руската армия се формирал от 1-ва армия на генерал Барклай де Толи – 76 хиляди души с 480 оръдия. Пред армията се намирала река Колоча.

    Левият фланг се отбранявал от по-малката 2-ра армия на княз Багратион – 34 хиляди души и 156 оръдия. След загубата на Шевардинския редут позицията на руския ляв фланг станала още по-уязвима и разчитала само на 3 незавършени полеви укрепления – флеши, със страни до 30 метра във формата на остър ъгъл (под 60º), обърнат с върха си към противника.

    Разпределението на силите при Бородино на сутринта на 26 август 1812 г. Снимка: Уикипедия

    Наполеон разкрил слабостта на левия руски фланг и решил да нанесе основния удар именно там. Общият брой на френските войски пред фронта на 34-хилядната Втора армия на княз Багратион достигнал 115 хиляди.

    Но в нощта срещу 26 август Кутузов решил да укрепи левия фланг на руските войски, като прехвърлил там един пехотен корпус от резерва и 168 оръдия. Това прегрупиране намалило неравновесието в силите и превърнало замислената от Наполеон флангова атака в кръвопролитно фронтално сражение.

    Багратионовите флеши. В 6.00 ч. сутринта на 26 август след кратка престрелка французите атакували Багратионовите флеши. В първата атака дивизиите на генералите Десе и Компан си пробили път през Утицката гора в тила на флешите – но едва излезли срещу южната флеша, попаднали под оръдеен картеч и били отблъснати. В 8.00 ч. маршал Даву повторил атаката и превзел южната флеша.

    Фронтален изглед на централната част на Южната Багратионова флеш. На заден план се вижда могилата на генерал-лейтенант Д.П. Неверовски. Снимка: Уикипедия

    Багратион изпратил 27-ма пехотна дивизия на генерал Неверовски, Ахтирските хусари и Новоросийските драгуни за удар във фланг. Замисълът успял, французите напуснали флешите с големи загуби. И двамата дивизионни генерали – Десе и Компан, били ранени. Командирът на френския 1-ви корпус маршал Даву бил контузен при падане от убития си кон.

    За третата атака Наполеон подсилил атакуващите сили с още 3 пехотни дивизии от корпуса на маршал Ней, 3 кавалерийски корпуса на маршал Мюра и с артилерия – френските оръдия на този участък вече били 160.

    Багратион, който разгадал посоката на главната френска атака, заповядал на генерал Раевски, който командвал централната батарея (до него били и двамата му синове) незабавно да придвижи към флешите цялата втора линия на своя 7-ми пехотен корпус. Към флешите се насочили и още руски сили.

    След силна артилерийска подготовка французите успели да нахлуят между флешите. Те били контраатакувани от три руски кирасирски полка, при което маршал Мюра без малко не бил пленен и едва успял да се скрие в редиците на пруската вюртембергска пехота. Но руските кирасири, неподкрепени от пехотата, били контраатакувани от френската кавалерия и отблъснати.

    По същото време пруският 8-ми Вестфалски корпус от дивизията на френския генерал Жюно си пробил път през Утицката гора в тила на флешите. Ситуацията била спасена от 1-ва конна батарея на капитан Захаров, която тъкмо се насочвала към този район. Той бързо разгърнал оръдията си и открил огън по врага, който се строявал за атака.

    За четвъртата атака в 11.00 ч. сутринта Наполеон съсредоточил срещу флешите още 45 хиляди пехотинци и кавалеристи и почти 400 оръдия.

    Княз Багратион, виждайки, че артилерията на флешите не може да спре движението на френските колони, повел обща контраатака на лявото крило – в която участвали около 20 хиляди души. Последвала ожесточена ръкопашна битка, която продължила повече от час. Превесът клонял към страната на руснаците, но Багратион бил ранен от парче снаряд в бедрото, паднал от коня и бил изнесен от бойното поле. Новината за раняването му се разнесла сред руските войски и те започнали да отстъпват.

    „Наполеон при Бородино“. Художникът Робърт Александър Хилингфорд. Снимка: Уикипедия

    Семьоновският овраг. Французите превзели Багратионовите флеши. Остатъците от руските войски на левия фланг, които почти загубили управление, били изтеглени зад Семьоновския овраг, къде течал едноименният поток. От същата страна на дерето се намирали свежи руски резерви – Литовския и Измайловския лейб-гвардейски полкове. Руски батареи от 300 оръдия държали целия Семьоновски овраг под обстрел.

    Лейб-гвардията се построила в каре и няколко часа отблъсквала атаките на „железните конници“ на Наполеон (кирасирите от корпуса на генерал Нансути). В помощ на гвардията Кутузов изпратил кирасирска дивизия, кирасирска бригада и кавалерийски корпус. В кръвопролитна битка френската кавалерия на генерал Латур-Мобур била отблъсната зад Семьоновския овраг.

    Рейдът на атаман Платов и граф Уваров. В критичния момент на сражението Кутузов заповядал кавалерията на генерал Уваров – 28 ескадрона, 12 оръдия, общо 2500 конници, и атаман Платов – 8 казашки полка, да атакува врага в тил и фланг.

    Едновременният удар на Уваров и Платов предизвикал объркване сред французите. Вицекралят на Италия Евгени Богарне с италианската гвардия и корпуса на генерал Груши били изпратени от Наполеон срещу новата заплаха. Уваров и Платов се завърнали на позициите си към 16.00 ч. следобяд.

    Атака на 1-ви кавалерийски корпус на генерал Уваров при Бородино. Художник: Дезарно А.О. Уикипедия

    Мнозина историци смятат, че именно заради рейда на Уваров и Платов Наполеон не посмял да вкара в боя елитната си Стара гвардия – той почувствал несигурност за собствения си тил.

    Батареята на Раевски. Високата Курганна могила в центъра на руската позиция господствала над цялата околност. Върху нея още в началото на сражението била разположена батарея от 18 оръдия. Защитата на батареята била възложена на 7-ми пехотен корпус на генерал-лейтенант Раевски.

    Около 9.00 ч. сутринта, в разгара на битката за Багратионовите флеши, французите предприели първата атака срещу батареята. Така Наполеон се надявал да попречи на прехвърлянето на войски от дясното крило на руската армия към Багратионовите флеши. В момента на атаката цялата втора линия на Раевски била вече изтеглена в помощ на флешите. Въпреки това френската атака била отблъсната с артилерийски огън.

    Почти веднага Евгений Богарне отново нападнал Курганната могила. В този момент Кутузов вкарал в помощ на Раевски целия конно-артилерийски резерв – 60 оръдия и част от леката артилерия на 1-ва армия. Обаче французите от 30-ти полк на бригаден генерал Бонами успели да нахлуят в редута.

    Битката при Бородино. В центъра на картината е раненият генерал Багратион, до него на кон генерал Коновницин. В далечината се вижда карето на лейб-гвардията. Художник Питър Хес, 1843 г. Снимка: Уикипедия

    В този момент близо до Курганната могила се намирали началник-щаба на 1-ва армия Ермолов и началникът на артилерията Кутайсов, които по заповед на Кутузов отивали на левия фланг. Двамата оглавили Уфимския пехотен полк и заедно с 18-ти Егерски полк атакували превзетия от французите редут. Той бил възвърнат, а френският бригаден генерал Бонами – пленен. От целия френски полк – 4100 души на Бонами, оцелели само около 300 души. Генерал-майор Кутайсов загинал в битката за батареята.

    След падането на Багратионовите флеши, Наполеон се отказал от плана си за разгром на левия фланг на руската армия.  Забелязвайки, че ситуацията в центъра на руските войски се е влошила, той пренасочил силите си към батареята на Раевски. Около 15.00 ч. французите открили кръстосан огън със 150 оръдия по батареята. Срещу нея били съсредоточени 34 кавалерийски полка.

    Пръв атакувал 2-ри кавалерийски корпус на дивизионен генерал Огюст Коленкур. Той се промъкнал през адския руски артилерийски огън, заобиколил Курганната могила отляво и нападнал батареята на Раевски. Ала посрещнати отвсякъде – отпред, откъм двата фланга и отзад, с ужасяващо масиран огън, френските кирасири били отблъснати с огромни загуби. Заради този епизод батареята на Раевски била наречена от французите „гробът на френската кавалерия“.

    Самият генерал Огюст Коленкур намерил смъртта си по склоновете на могилата.

    Междувременно френските войски на Евгени Богарне, възползвайки се от атаката на Коленкур, която сковала действията на руската 24-та дивизия, нахлули в батареята отпред и по фланга. Ръкопашният бой бил свиреп. Генерал-лейтенант Остерман-Толстой бил ранен от куршум в рамото, но останал в редиците. Раненият генерал Лихачов бил взет в плен. В 16.00 ч. батареята на Раевски паднала.

    Отказ на пленения руски генерал Лихачов да приеме шпагата от ръцете на Наполеон
    Хромолитография от А. Сафонов (началото на XX век). Снимка: Уикипедия

    Наполеон поздравил с няколко утешителни думи пленения генерал Лихачов и върнал шпагата му. Лихачов отказал да я вземе, като заявил: „Ваше Величество, мога да приема тази шпага само от онзи, който някога ми я е връчил!“

    Краят на сражението. Наполеон стигнал до извода, че руският център не е разклатен. Френското настъпление спряло.

    Категоричен победител не бил излъчен. Наполеон не успял да разгроми руската армия, каквато била голямата му цел. Това се оказало фатално за цялата му по-нататъшна съдба.

    Според оцелелите записи в руските военни архиви, руската армия е загубила 45.6 хиляди души. Най-често цитираният брой загуби на наполеоновата армия е 30 хиляди. От френска страна са направени 60 хиляди оръдейни изстрела, от руска – 50 хиляди.

    Гледната точка на Наполеон е изразена от него в мемоарите му: „От всичките ми битки най-страшна е тази, която дадох край Москва. Французите се показаха достойни за победата, а руснаците получиха правото да бъдат непобедими“.

    –

    Окончателното формиране на европейската мода

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Окончателното формиране на европейската мода

    С края на Ренесанса в Европа бързо настъпвали зашеметяващи промени. И, естествено, най-енергично се променяла модата.

    От ХVІ до началото на ХVІІІ век в Европа се формирали правила за красота, много от които са актуални и до днес: стройна висока фигура, руса коса, високо чело и тънка талия.

    Италианците и испанците силно повлияли на европейската мода. Дамите предпочитали пищни рокли върху рамка „пание“ (фр. рanier – панер, кошница), направена от метал или китови кости; твърда изправена яка, завършваща при брадичката с волан „рюш“, който повдигал главата нагоре. По-късно този малък елемент от костюма се превърнал в кръгла дантелена или гофрирана яка. Гладката или орнаментирана тъкан на роклята била украсена с перли, златисти или сребристи шарки.

    „Бал в Мулен дьо ла Галет“, художник Пиер-Огюст Реноар, 1876 г. Уикипедия

    В мъжкият гардероб влизали бродирани ризи от бял лен, разтворен камзол, тесни, плътно прилепнали панталони и панталони „брич“.

    През втората половина на ХVІІ век френският двор, оглавяван от „краля-слънце“ Людовик XIV, се превърнал в законодател на европейската мода. Костюмът от този период се характеризира с прекомерен блясък и тържественост, неудобно носене и театрален вид. Бродерия със скъпоценни камъни, плисета, панделки, каскади от ленти, тъмни и ярки цветове на тъканите – всичко това преобладавало в европейския костюм.

    Към основните предмети на мъжкия тоалет спадали ризи с дълги дантелени маншети, камзол без ръкави с бродиран пояс-шарф и „жюстокор“ – дълъг кафтан с ръкави.

    Жените се обличали в рокли с двойни обемни поли (горната по-тъмна, а долната светла, която „надничала“ отдолу) върху твърда рамка „пание“. За мъжете се изисквала пухкава напудрена перука, а за дамите – високи прически. Контетата и сред жените, и сред мъжете нанасяли на лицата си изкуствени бенки от черно кадифе, цели слоеве белила, пудра и руж.

    След смъртта на краля-слънце на престола седнал правнукът му Людовик XV. По това време кралският двор вече бил отегчен от прекаления разкош, тежките нюанси и модата на зрялата възраст. Започнал да преобладава нов, романтичен стил.

    Мъжка мода от 1878 година. Уикипедия

    В дрехите предимство получили светлите цветове, които създавали свежи, ефирни образи. В прическите се вплитали живи цветя, костюмите се декорирали с растителни орнаменти.

    Мъжете започнали да носят триъгълни шапки. Кръглата и овална форма на дамската рокля се увеличила до невероятни размери.

    С началото на Френската революция и идването на власт на Наполеон Бонапарт, модните тенденции отново претърпели трансформация. Жозефин дьо Богарне, като поклонничка на Античността, направила популярни роклите с висока талия по „гръцки“ маниер. С корсетите и фустите „пание“ било приключено. Дамският костюм от този период е изработен от лека, прозрачна тъкан (обикновено муселин) и се състои от изрязан корсаж с дълбоко деколте и ръкави с форма на топка при маншетите. Високата талия на нежния пол по правило се подчертавала с атлазен колан.

    В началото на ХІХ век е разцветът на дендизма в Англия. „Денди“ са светски контета с изискан вкус и спазване на определени правила на поведение – те били смели и последователни в избора на тоалети.

    Предишните мъжки костюми се отличавали с прекомерна цветност и причудливост. Английските франтове от ХVІІІ век заради имитацията си на италиански и френски стилове – червени токове, високи парфюмирани перуки, шпаги на кръста, получили прякора „макарони“.

    Стилът „денди“, напротив, прославял принципите на минимализма, бил строг и сдържан. Така например, Джордж Брамел – признатият „премиер на елегантността“, носел добре скроен фрак (между другото, английският денди трябвало да има поне 3 фрака: зелен за дневни визити и черни за балове и погребения). Към костюма, естествено, имало подходящи аксесоари (шал, ръкавици) и цилиндър. Оттогава облеклото на мъжете практически не се е променило.

    Що се отнася до дамската мода, откритията в нея ставали със завидно постоянство. 1830-те години са свързани с бързото развитие на индустриалното производство. Това позволило да се обличат стилно не само аристократите, но и обикновените хора.

    Дамска мода на 1870 година. Уикипедия

    На мода отново излезли корсети, обемни шапки, обувки с тесни носове, които вече се виждали изпод скъсената широка пола. Ръкавите на женската рокля се разширили толкова много, че, както пише Гогол, „дамата щеше да се издигне във въздуха, ако не я държеше един мъж.“ Дълбоко разголвайки раменете, деколтето също се увеличило. Корсажът на дамския тоалет започна да приляга по фигурата, талията се спуснала надолу.

    Следващият етап в историята на съвременната мода е свързан с името на кралица Виктория. Тази „баба на Европа“ направила модерна бялата сватбена рокля, а също така станала основателка на култа към траура. По време на нейното управление кринолинът бил заменен от турнюр – своеобразна възглавничка, поставена отзад под роклята, измислена от френския моделиер Чарлз Фредерик Уърт. През 1858 г. той отваря първата къща за висша мода в Париж и поставя началото на традицията на сезонните колекции.

    През 1870-те и 1880-те години развитието на спорта оказва значително влияние върху модата. В женския английски костюм се появили блузи с бели колосани яки от мъжки тип и гладки жакети.

    През последното десетилетие на ХІХ век възникващият стил „модерн“ прониква и в дамското облекло. Костюмът се носел с буйни, бухнали коси и огромни шапки, украсени с цветя, пера и панделки. Също така необходими допълнения били ръкавици, маншети и чанти. За еталон на женската красота по това време се смятал разкошният бюст и заоблени форми с плавни извивки.

    Тази „Belle Epoque“, „Прекрасната епоха“, била последният етап в модата за подобни обеми на дамската фигура. Наближавал ХХ век, чиито модни тенденции вече познаваме значително по-добре.

    –

    Хинетите

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Хинетите

    На Иберийския полуостров през Средновековието „хинети“ (букв. „коняри“)  било обобщеното название на конници, лека кавалерия – а по-късно обозначавало вече всичко, свързано с конната езда в иберо-романските и латиноамериканските общности.

    Изкуството на хинетите било силно повлияно от арабските традиции в коневъдството по време на съществуването на мюсюлманска Испания (Ал-Андалус), когато дивите чергарски племена на арабите и берберите нахлули на Иберийския полуостров. Етимологично произхожда от берберския езиков корен „зенета“ – обобщено средновековно наименование за дивите племена в Западна Африка. Майсторството на тяхната конна езда и коневъдство било възприето от християните и използвано от тях в борбата срещу самите араби по време на Реконкистата (719-1492). В онази епоха армиите на християнските кралства в Испания се сблъскали на бойното поле с арабските войски, състоящи се предимно от лека конница. Като се има предвид това, както и пресечения терен в по-голямата част на Иберийския полуостров, класическата средновековна европейска рицарска тактика: мощна фронтална конна атака от бронирани кавалеристи в сплотени бойни формирования, характерна за останалите западноевропейски страни от епохата, била слабо приложима в Испания.

    Хинети в битката при Хигеруела (1431). Фреска от италиански майстори в Галерията на битките, Ел Ескориал. Снимка: Уикипедия

    До средата на ХІV век, когато в Испания пристигат английски и френски рицари и носят със себе си опита от битките в Стогодишната война, испанското военно изкуство набляга на отбраната или обсадата на крепости и „малката война“ (засади и набези) при избягване на големи полеви сражения. Средновековният хронист Жан Фроасар (1337-1405), изразявайки гледната точка на ветераните от Стогодишната война, пише за испанците:

    „Вярно е, че изглеждат добре на кон, като изхвърлят шпорите си за по-леко, и се бият добре при първия натиск. Но щом хвърлят два или три дротика (леки копия) и ударят с копията си, ако не успеят да предизвикат объркване сред врага, изпадат в паника, обръщат конете си и бягат възможно най-бързо. Така постъпиха и при Алжубарота“ (1385).

    Този метод за военни действия довел до появата на нов род войски – хинети. Те били екипирани с лека броня, ниско седло, къси стремена и подвижни коне, които им позволявали да се бият на равни условия с мюсюлманската конница. Оръжието на хинета било 2-3 дротика и леко копие, също за хвърляне. Тези дротици, когато били умело използвани, представлявали ужасно оръжие: историческите извори описват как по време на обсадата на Лисабон (юли – октомври 1147) един такъв дротик пробил бронята на рицар, ризницата му, ватираната защитна дреха-гамбезон и се показал през гърба му.

    Първоначално хинетите воювали без броня, само с щитове-адарги. Към края на XIV век се появяват ватирани „акетони“, а през XV век – предпазители за крайниците и рицарски тип пелерина над бронята.

    Тактиката на хинетите била да се приближат в галоп към противника, да хвърлят дротици и да се отдалечат, преди той да успее да отговори. Те също така прикривали фланговете и тила на армията и преследвали бягащия враг. В сраженията през 1385 г. при Транкозо и Алжубарота кастилските хинети заобиколили португалците откъм фланговете и нахлули в тила им – вярно, това не се оказало достатъчно за извоюване на победа. При Нахера (1367) те нападнали фланговете на армията на Енрике Трастамара, вероятно с подобна задача – но не издържали обстрела на английските стрелци и побягнали.

    Християнските владетели често използвали арабска наемна лека кавалерия, за която също се употребявал терминът „хинети“. Така, например, през август 1356 г. Педро IV Арагонски изпратил на френския крал Жан ІІ Добрия отряд конни наемници от арабския султанат Гранада.

    Според Фроасар приблизително половината от армията на Педро Жестоки в битката при Монтиел (1369) била арабска лека кавалерия. Арагонските крале също наемали гранадски и северноафрикански конници за войните си против Кастилия. В края на XIV век кастилската армия включвала постоянен контингент до 1500 хинети, при това в големите битки броят на хинетите можел да достигне 2 хиляди (Алжубарота) и дори 4 хиляди (Нахера), при общ брой на конницата 6-10 хиляди души.

    Испанската колонизация на Америка довела до разпространението на изкуството на ездата в Новия свят – а там тя станала почти начин на живот за редица социални и под-етнически групи: гаучо (Аржентина), гуасо (Чили), вакеро и чаро (Мексико), каубоите (САЩ и Канада).

    Освен това, изкуството на хинетите днес е в основата на такъв зрелищен спорт като родеото.

    –

    Подводните самолетоносачи на Япония

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Подводните самолетоносачи на Япония

    Отдалечеността на Япония от САЩ не отказвала японските стратези от Втората световна война да замислят нападения срещу американците на тяхна територия. Често плановете им били най-екзотични. Например, японците по едно време сериозно възнамерявали да бомбардират Америка с хиляди балони. Имало идеи и за сплашване, като се използват прилепи и птици, заразени с бацили. (Как да не си спомним за днешния „коронавирус“, който беше разпространен от прилепи?)

    „I-401“ , с дългия си самолет хангар и катапулт в преднача част на подводницата. Снимка: Уикипедия

    Към 1945 г. ръководството на японските въоръжени сили решило да унищожи шлюзовете на Панамския канал. Този вход от един океан към друг бил от съществено значение за поддържането на връзка между САЩ и техните съюзници. Чрез Панамския канал се доставяли товари от някои части на Британската империя, по-специално от Австралия директно за Европа и редица страни в Южна Америка. Изваждането от строя на тази водна артерия път би усложнило снабдяването с оборудване и материали за войските на съюзническите сили.

    През 1941 г. японците не разполагали с техническите възможности за организиране на атака срещу Панама. Но до края на войната японската индустрия успява да построи големи подводници с огромно водоизместване, които можели да носят по няколко самолета.

    Командването на военноморските сили на императорска Япония подходило много сериозно към проектирането и изграждането на подводния флот. За производството на огромни подводници се прилагали оригинални технически решения. Участвали корабостроителниците в градовете Куре и Сасебо. В работата били включени инженери от Главния военноморски арсенал в Йокосука.

    В разгара на войната японският флот получил подводниците тип „I-400“, които можели да изминат до 35 хиляди мили за 100 дни. Запасите от въздух, прясна вода и храна им осигурявали автономност в даден район, където от борда им да излетят торпедоносци.

    Бомбардировач „M6A1 Seiran“. Снимка: Уикипедия

    Японските инженери разработили оригинални конструкции на корпусите на големите подводници. За основа се вземал катамаранът. Палубата била изключително херметична. В напречно сечение подводницата имала вид на осмица, разположена хоризонтално (подобно на математическия знак за безкрайност). Вътре корпусът бил разделен от плоски прегради на 8 отсека. За потапяне на такава подводница й трябвало по-малко от минута. В центъра на корпуса имало херметичен хангар за самолети, здраво затворен с масивен капак. Техници и пилоти можели да влязат в хангара на самолета през люкове от други отделения на подводницата, което давало възможност да се подготви самолета още преди изплуване. Боеприпасите за самолетите били 4 самолетни торпеда, три 800-килограмови и дванадесет 250-килограмови бомби.

    За превоз с подводните самолетоносачи японската компания Aichi създала специалния бомбардировач M6A1 Seiran, който бил въоръжен с торпеда. Той представлявал поплавков моноплан. Самолетите се натоварвали на борда на подводниците със специален кран, проектиран за 12 тона.

    Всеки подводен самолетоносач имал и собствено въоръжение – обикновено 8 носови 533-мм торпедни апарата със запас 20 торпеда, 140-мм кърмово оръдие и десет 25-мм зенитни автомата, групирани в три 3-цевни и една 1-цевна установка. За да се намали видимостта на подводницата, корпусът й имал гумено покритие. Главният недостатък бил високият шум, който конструкторите така и не успели да преодолеят.

    Членовете на американския флот инспектират самолетния хангар на „I 400“. Снимка: Уикипедия

    Японският флот приемал на въоръжение тези подводници от началото на 1945 г. С тяхна помощ японците възнамерявали да атакуват Панамския канал през лятото на същата година. На остров Хоншу правели тренировки за бомбардировки на шлюзове.  Лошото било, че по това време вече се чувствал остър недостиг на гориво за полети.

    Първата подводна ударна флотилия, която включвала подводници-самолетоносачи, трябвало да тръгне през юли 1945 г. Маршрутът й минавал през Индийския океан, покрай нос Добра надежда. След това трябвало да прекосят Атлантическия океан и да излязат в Карибско море. Американците изобщо не очаквали атака от тази посока, тъй като основните военни действия се водели в Тихия океан.

    В последния момент подводниците обаче били насочени към атола Улити, където били разположени американски самолетоносачи. Операцията по унищожаването им трябвало да бъде извършена от пилоти-камикадзе, на които били връчени къси ритуални мечове. Операцията започнала на 27 юли 1945 г., когато основните ударни сили – подводниците I-400 и 1-401, на които имало три бомбардировача M6A1 Seiran, тръгнали от пристанището Куре.  Ударът трябвало да бъде нанесен на 17 август 1945 г. Но два дни преди началото на атаката била получена радиограма, според която подводниците трябвало да се отправят към най-близкото японско пристанище с черни знамена и в надводно положение. Япония била капитулирала.

    Американците инспектират оръдията на пленените подводници „I 400“. Снимка: Уикипедия

    По време на завръщането самолетите били потопени в морето на 22 август 1945 г. Три дни по-късно лодките били в ръцете на американците. Японските подводни самолетоносачи били щателно изследвани от американски инженери в базата на остров Гуам. На 31 май 1946 г. в района на Оаху били унищожени подводниците-самолетоносачи I-400 и 1-401. През пролетта на 1946 г. общо близо 30 японски подводници от различни типове били потопени от американците в района на остров Гото.

    –

    Михаил Попков: Руското бивше ченге лежи в затвора за над 84 убийства

    iskamdaznam
    -
    0
    Михаил Попков: Руското бивше ченге лежи в затвора за над 84 убийства

    Сибирският полицай, описан като най-ефективният масов убиец в Русия в наши дни, излежава 2 доживотни присъди за 84 доказани убийства и не съжалява за нито едно от тях.

    Попков  е роден на 7 март 1964 г. в Русия. Работил е като полицай, по-късно става охранител. Има съпруга и дъщеря. Съпругата му също била в полицията и няколко пъти му осигурявала алиби. Предполага се, че вниманието на Попков било насочено към жени, които приличали на майка му – алкохоличка, която често го малтретирала в детството.

    От 1992 до 2000 г. Попков е заподозрян в убийството на поне 29 жени. Той прибирал замаяни от алкохол жени, които тъкмо излизали от барове или партита, използвайки полицейската си кола и униформа, за да спечели доверието на жертвите. След това Попков ги закарвал в гората, където ги изнасилвал и убивал. Бившето ченге принуждавало жертвите да се събличат голи, преди да ги убие и да прави секс с напоените им с кръв тела.

    Съобщава се, че жертвите са сечени, намушквани или душени до смърт. Една от жертвите била обезглавена, а сърцето на друга било изтръгнато. Той изнасилвал жертвите си дори и след като те били вече мъртви. Попков избирал жертви, които били с по-пълна фигура и не много високи, твърдят полицейски източници. Убивал жените с нож, шило, отвертка или брадва, които използва до 17 пъти при някои жертви.

    Михаил Попков

    Една от жертвите на Попков оцеляла след нападението му и по-късно идентифицирала негова снимка. Светлана М. по това време била на 15 години, но изглеждала по-възрастна.

    На 26 януари 1998 г. тя разказа как полицейска кола спряла близо до нея и ѝ предложила да я качи. Шофьорът я завел в гората, където я принудил да съблече всичките си дрехи. След това той ударил главата й с дърво. Тя загубила съзнание и на следващия ден била намерена жива близо до село Байкалск, оцеляла, въпреки че била гола при минусови температури. Тя се събудила в болница.

    Години наред полицията подозирала, че професията на убиеца е металург, шофьор, железопътен служител или инженер на отоплителна станция. Или дори гробищен работник. Дори показанията на Светлана не били възприети правилно и едва много по-късно полицията разбира, че убиецът е един от техните служители.

    Полицията, обаче, избрала да повярва на съпругата на Попков, Елена, която му била предоставила алиби. Тя била на 47 години и също работела в полицията, а 26-годишната му дъщеря Екатерина била учителка. Не се предполага, че семейството му, което го е смятало за „перфектен съпруг и баща“, е било съучастник, въпреки че два пъти съпругата му му е давала алиби, когато съмненията са били насочени към него.

    Попков твърди, че е спрял да убива, когато е станал импотентен и се заразил със сифилис. Той бил наречен от полицията „убиецът в сряда“, позовавайки се на деня, в който са открити много от телата.

    Криминалистите смятат, че в полицейските досиета има поне още дузина дела, които вероятно могат да се окажат жертви на Попков. Много от подробностите от местопрестъплението съвпадат с неговия начин на действие. Един от следователите, разследвали случая с Попков, описва през 2003 г. чертите на убиеца, когото все още търсели: „Той е очарователен и общителен. Жените го харесват, но той е звяр отвътре и винаги е трудно да се биеш с върколак.“

    Siberian Times разговаря със сестрата на жертвата Татяна (Таня) Мартинова, 20 г., чието тяло било намерено с Юлия Куприкова на 29 октомври 1998 г. край пътя в предградието на град Ангарск. „Това се случи преди 15 години, но болката не изчезва – аз дадох на Таня билет за концерт и тя беше убита, след това“, казва Виктория Чагаева, на 46, която притежава салон за красота в Ангарск.

    Сестра й била омъжена с малко дете, а съпругът й Игор, тогава 24-годишен, бил против да отиде на концерта, но тя отишла с приятелката си Юлия Куприкова, на 19. „Сутринта на 29 октомври Игор ми се обади, съобщавайки, че Таня не се е прибрала у дома“, разказва Виктория.

    „Наистина се уплаших. Това беше за първи път, тя никога не беше правила това преди. По това време нямаше мобилни телефони, можехме да се обадим само на родителите на Юлия, като си помислихме, че Таня е останала да пренощува там по някаква причина. Но родителите на Юлия казаха, че и тя не се е прибрала.“

    Те отишли ​​в полицията и им било казано, че трябва да изчакат три дни, преди младите жени да бъдат обявени за изчезнали. Същата нощ овчар намерил голите им тела близо до Мегет, село близо до Ангарск.

    „Беше 1 сутринта, когато със съпруга на Таня –  Игор дойдохме в полицията. Още не бяхме казали на майка. Игор беше напълно съсипан и само повтаряше –  „Убиха я, убиха я“. И аз бях шокирана, но просто не можах да повярвам и отговорих –  „за какво говориш?“ По-късно ни казаха, че телата им били намерени едно до друго, двете момичета бяха изнасилени, намушкани и заклани.

    „Експертите ни казаха, че първоначално са били убити, след това изнасилени. По-големият ми брат Олег отиде в моргата, за да идентифицира Таня. Веднага беше долетял от Москва. Прилоша му, когато видя тялото, тя беше толкова осакатена. Когато излезе оттам, беше почти зелен –  просто не можеше да каже и дума. Не посмях да вляза и да погледна.

    Установили, че Таня и Юлия са отишли ​​да пият набързо с приятели. След това полицай им предложил да ги закара. „Само фактът, че този гад е бил в полицейска униформа, обяснява защо Таня се е качила в колата му. Много хора присъстваха на погребението на Таня. Имахме чувството, че целият град е там. Горката ни майка загуби съзнание няколко пъти, имаше нужда от много лекарства, за да се справи.“

    Попков е арестуван на 23 юни 2012 г., когато заминава за Владивосток, за да си купи кола, след като му вземат проба от ДНК, заедно с още 3 500 други полицаи. Той е заподозрян в убийството на най-малко 29 жени, 25 от които на възраст от 19 до 28 и четири на възраст от 35 до 40. Всички жертви са жителки на Ангарск, Иркутска област. Той признава за 24 убийства и по-късно, на 31 октомври 2013 г., е обвинен в тях.

    На разпита Михаил Попков казва, че е спрял с убийствата, след като полово предаваната болест го е направила импотентен и е загубил желанието да изнасилва и убива. Попков убивал жертвите си с брадва и чук около град Ангарск, близо до Иркутск. Той изхвърлял обезобразените им тела в горите, край пътя и в местното гробище.

    Той твърдял, че „прочиства“ Ангарск от неморални жени.  До някои от труповете били открити следи от гуми от колата на Попков, което накарало полицията да провери всички собственици от този тип Нива в Ангарск.

    ДНК на собствениците било сравнено с ДНК, намерена по жертвите, и това позволило на полицията да идентифицира Попков.

    Най-малката му жертва била 15-годишно момиче.

    Съдът в Иркутск го признал за виновен за 22 убийства през 2015 г. и го осъдил на до живот, но той бил оставен в ареста, тъй като за другите убийства било започнало разследване.

    Агенция Интерфакс казва, че той се похвалил на съкилийник, че е убил повече хора от Чикатило. Установено е, че Попков е вменяем, но има „патологично влечение към убийството на хора“, според прокурорите. Някои от жертвите му били намерени живи, но по-късно починали в болница.

    Автор: Десислава Михалева

    Галантната епоха

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Галантната епоха

    Периодът, наречен „Галантната епоха“, съвпадаща приблизително с ХVІІІ век, напълно променила приетите стандарти за красота и естетическите идеали на Ренесанса. Ако през периода на Възраждането най-много у мъжете и жените се ценяла цъфтящата сила – то епохата на абсолютизма, започнала с краля-слънце Людовик ХІV, напротив, смятала всичко силно и мощно за пошло, парвенюшко и достойно за презрение. Силата тогава се смятала за естетически грозна. В Галантната епоха  истинският аристократ трябвало да бъде безделник.

    В очите на аристокрацията работата и по-специално физическият труд, били срамно занимание. Истинското благородство и перфектната аристократичност се състоели в безделието – което постепенно се превърнало в първото и основно задължение на привилегированите слоеве на обществото.

    Гравюра от А. Авелин, лист 4, 1736. Уикипедия.

    Затова и, когато ставало дума за красота, Галантната епоха (другото й название е „Галантни празници“) превъзнасяла онези физически характеристики, които подчертавали неспособността за работа. Красива тясна длан, неспособна на силни движения – но способна нежно да гали. Красив малък крак, чиито движения напомнят танц, едва способен да ходи и напълно неспособен да стъпва решително и твърдо.

    Тялото се смятало за красиво, ако не излъчвало сила, не било мускулесто, а нежно и крехко или, според разбиранията на онази епоха – грациозно. Във всички движения и жестове преобладавала играта, на която се стараели да придадат благородни черти.

    В идеологията за красотата на Галантната епоха личи стремежът към изящни чувствени удоволствия. Всяка част от човешкото тяло се превръща в самодостатъчен инструмент за получаване на удоволствие. Образецът на красотата не бил свързан с голотата (както през Ренесанса), а бил в най-тясна връзка с облеченото тяло. Голи тела вече нямало – те били само полуоблечени.

    Танцуващо младо момиче , черен, червен и бял тебешир и пън на хартия. Уикипедия

    Ако по-рано дрехите били до известна степен декорация, украсяваща голото тяло, то оттук нататък те се превръщат в съществен елемент. Поради това става особено важно да се подчертае прецизирането на всичко телесно; на мястото на истински красивото се поставя пикантното, а на мястото на здравото и силното – сладострастното.

    Пикантната бледност на лицето е символ на физическа крехкост, както и следа от нощи, посветени на любов (всъщност, днес биха казали: „на секс“). За да подчертаят още повече своята бледност, дамите заради контраста украсявали бузите, челото и врата си с изкуствени черни бенки. Тъй като бледият тен и кожа се смятали за признак на красота, през ХVІІІ век било изразходвано огромно количество пудра. Тялото на жената само по себе си трябвало да бъде деликатен инструмент за всякакви фантазии на влюбената галантност, а тялото на мъжа – обещание, че той ще съумее да свири на този инструмент.

    Мари-Луиз О’Мърфи 1752 г. Уикипедия

    Отношението към възрастта също станало различно. Епохата на абсолютизма просто игнорирала старостта, като се опитвала да удължи младостта и замествала удовлетворението с желание и разнообразие. Доказателство е фантастичната биография на Нинон де Ланкло, която на 90-годишна възраст сменяла любовници един след друг. Някои дори смятат, че тази Нинон никога не е съществувала, а е само образ, създаден от идеологията – макар биографията й да е добре известна.

    Хората от Галантната епоха обичали младостта и признавали само нейната красота. Тогава жената никога не била по-възрастна от 20, а мъжът – от 30 години. Художниците в стила „рококо“ никога не са рисували зрели жени, предпочитайки да изобразяват нежност и игра вместо страст, обещания – вместо последствия. Ако в предишния ХVІІ век всяка жена изглежда на 40 години, то това е само заради идеята за величие.

    Истинският ценител, разбира се, винаги харесва повече опитната жена, тъй като играта с нея не е опасна – а удоволствието винаги е пълно с новости. Старият чичо, който запознава своята млада племенница с бурните любовни радости; възрастната леля, която посвещава младия, красив племенник в тайните на страстта – това са любимите мотиви в изкуството на рококо. Доброжелателният чичо пробва дали корсетът на племенницата му е прекалено стегнат и използва това, за да пусне ръка зад корсажа й. Игривата леля моли племенника си да я защити от нахалната оса – и му разкрива зрялата си красота. Това са първите уроци по любов – вместо удовлетворение само игра.

    Жан-Батист Греуз, Разглезеното дете, 1765 г. Уикипедия

    Женските гърди се превърнали в особено дръзки еротични възбудители. Франсоа Буше (1703-1770) изобразява перачка на работа, но нейният труд не го интересува – той просто търси удобна възможност да изобрази поза, която особено ясно откроява тази част от тялото. Тъй като епохата особено ценяла и красотата на пикантно изпъкналите бедра, не по-малко разпространен мотив е изображението на задната част на женското тяло.

    Какво да се прави – така художниците дават възможност и на нас, обикновените хора, макар и след векове, да надникнем през ключалките в будоарите и спалните на „Галантната епоха“.

    –

    Военните хитрости на ацтеките

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Военните хитрости на ацтеките

    Ацтеките изградили империята си върху развалините на могъщата някога държава на толтеките – която била победена от по-енергичните, макар и по-некултурни варвари от север. Историците смятат, че през ХІІІ век ацтекската армия не надвишавала няколкостотин бойци. Те използвали не само по-прости и елементарни оръжия в сравнение с вражеските племена, но и специална тактика. Тя се състояла преди всичко в маневрената война. Вождовете извършвали бързи нападения срещу съседни племена, за да отвлекат жени, които отначало у ацтеките били „дефицитни“. После воините се оттегляли с плячката си и се укривали на островите сред езерните простори в Централна Америка.

    Всеки, комуто се налага да воюва с по-силен враг, не може да мине без военна хитрост. И ацтекските командири комбинирали маневрените атаки, основани на изненадата от нападението, с психологическа война. Измамата на врага бил често срещан похват. Предводителите, които умеели да заблудят врага и по този начин да спечелят някакво предимство, били високо ценени. Например, в полевите битки такава техника като фалшивото отстъпление станала широко разпространена. При това в „паническо бягство“ се втурвали не отделни воини, а цели отряди. Целта била да примамят врага, окрилен от успеха си, в капан. Всеки ацтекски воин имал по няколко помощника, въоръжени със здрави въжета от лиани. Обикновено битката се разкъсвала на няколко отделни двубоя: боец срещу боец. Когато врагът бивал съборен, слугите на воина се нахвърляли върху него, бързо го омотавали във въжетата и замъквали пленника в тила.

    Главната цел на ацтеките във войните била не толкова да убиват враговете, колкото да ги пленяват. Пленниците им трябвали, за да бъдат принасяни в жертвата на техните идоли, в съответствие с каноните на примитивната им, дива и жестока религия.

    Съдбата на такива пленници била типична – те били полагани върху жертвени олтари в близост до храмовете, където свирепите жреци разрязвали гърдите им с каменни ножове, изтръгвали бързо сърцата и ги показвали пред очите на все още живата жертва – а после трупът бил захвърлян заедно с отсечената му глава надолу по стъпалата на храмовете-пирамиди (това е показано нагледно в прочутия филм на Мел Гибсън „Апокалипто“).

    Тези ужасни „дарове“ бивали принасяни на идолите, за да изпращат дъжд по земите на ацтеките и да им дават победи в битките. Ето защо във военизираното общество на ацтеките особено се ценели бойците, които умеели да вземат най-много пленници. Това било считано за изключително важно с оглед процъфтяването на цялата държава.

    Интересно е, че ацтеките хитрували не само в битките с врагове, но и пред лицата на собствените си идоли. Те се опитвали да защитят своите тотеми от влиянието на идолите на чуждите племена. С диверсионни цели в съседните градове под маската на търговци били изпращани жреци, които да навредят на местната религия. Те разпространявали слухове, които трябва да убедят тамошните жители в безпомощността на тяхното божество. Разказвали, че трябвало да се очакват ужасни беди, тъй като „боговете“ им били загубили силата си. Така духът на противниците бивал подкопан. Методът действал безотказно почти 200 години, докато на мексиканска земя се появили белите конкистадори, които сложили край на дивашките и кошмарни обичаи.

    Когато превземали вражески град, ацтеките обикновено запалвали главния му храм. Целта била не само да лишат местния идол от „дома“ му, но и така сигнализирали на другите ацтекски отряди, които разбирали: базата на врага е превзета, можете да атакувате. Врагът също виждал, че градът му е обхванат от пламъци. Това означавало, че защитниците просто няма къде да се оттеглят, нито откъде да очакват подкрепления и нови оръжия. Битката приключвала и започвали преговори с цел предаване на пленници за изтръгване на сърца, както и за плащане на данъци.

    Не било трудно да се победи психологически сломен враг. Самите ацтеки и околните племена вярвали във всякакви знамения. Понякога суеверията се раждали от дреболии,а в основата им лежали многобройни легенди, които жреците и уважаваните старейшини на племената знаели. Например, индианците смятали конкистадорите за пратеници на „боговете“ заради техния бял цвят на кожата, както и заради огромните в техните очи кораби, наподобяващи дървени храмове, способни да се движат по вода.

    Добре обмислената система от бойни сигнали, възприета във войската на ацтеките, също допринасяла за психическото потискане на врага. Археолозите, разкопали древни храмове в Централна Америка, са открили странни глинени черепи с размерите приблизително на два юмрука. Отначало изглеждало, че тези находки са служили на ритуалните обреди на жреците на индианците. Но по-късно учените разбрали, че това са незаменими оръжия във военните действия. С помощта на такива черепи ацтекските воини надавали т. нар. „свирене на смъртта“.

    При този звук стотици воини се втурвали към противника, уверени в неизбежната победа. Те не мислели за броя на враговете, тъй като вярвали, че свирят хилядите души на бойци, загинали в миналото – а сега те атакуват заедно с живите ацтекски воини, за да им помогнат за разгрома на врага. Ефектът от психическата атака бил удивителен – малцина противници можели да удържат позициите си, когато заехтявало смъртоносното свирене. Мнозина побягвали още преди наближаването на ацтеките.

    Самите ацтекските военачалници не оставяли нещата на самотек, а грижливо подготвяли търсения ефект в  съзнанието на врага. Малко преди избухването на военните действия, в лагера на врага били изпращани разузнавачи. Те разпространявали „тайно“ новината за „възкръсналите мъртъвци“, които пак били дошли на служба при ацтеките. В часа на битката врагът вече добре знаел: ще трябва да се бие не само с обикновени воини, но и с множеството духове на мъртвите, призовани от ацтекските жреци.

    –

    Бомба за Хитлер

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Бомба за Хитлер

    За физическото премахване на Адолф Хитлер работели не само заговорници сред най-високите военни чинове на Вермахта, както и американските специални служби – но и диверсанти от СССР. Самият Сталин одобрил предложенията за елиминиране на Хитлер. Те били направени от чекистите Павел Судоплатов – организатор на ликвидирането на Троцки през 1940 г., и Наум Ейтингон. Най-добрите специалисти по диверсии предлагали различни, понякога дори екзотични методи за изпълнението на „задачата“. При това се ползвал опитът от по-ранни атентати срещу фюрера, които били извършени още през 1930-те години.

    Идеята за ликвидацията на лидера на германските нацисти се струвала на съветските вождове особено актуална през есента на 1941 г. – когато частите на Червената армия отстъпвали към Москва, като яростно отблъсквали атаките на немските танкови клинове.

    Ако се наложело столицата да бъде оставена на врага, нелегалните имали за задача да организират масови диверсии. Освен това, терорът срещу германските нашественици в съветската столица трябвало да бъде всенароден, доколкото това можело да се организира.

    Конкретни заповеди получили сътрудниците на Московското управление на НКВД, които се задължавали да минират основните административни и икономически обекти в града, да съберат в тайни складове оръжия и боеприпаси.

    Съветското разузнаване знаело, че Хитлер се готви да приеме парада на Вермахта на Червения площад в Москва. Ръководителят на Четвърто диверсионно-разузнавателно управление на НКВД на СССР Павел Судоплатов и неговият заместник Наум Ейтингон планирали да извършат атентат срещу Хитлер по време на парада. Това би било символично, и такъв акт на отмъщение щял да прогърми по цял свят.

    По това време чекистите вече знаели как да унищожават нацистите в превзетите съветски градове. Например, на 21 септември 1941 г. в предварително минираната наблюдателна площадка „Изглед“ на Горната лавра в Киев избухнала експлозия. Тогава били убити десетки немски висши офицери.

    Също така много високопоставени хитлеристи били ликвидирани от експлозията на фугас в киевската Успенска катедрала – когато гаулайтерът на Украйна Ерих Кох, както и президентът на Словакия Йосиф Тисо, били тежко ранени.

    Схема на бункера на Хитлер (“Върколак”) във Виница.

    След победата на Червената армия под Москва чекистите не се отказали от плана за убийството на Хитлер. Те искали да докопат фюрера край Виница. В тамошния му щаб „Верволф“ бил изпратен отрядът на НКВД със специално предназначение „Победители“ под командването на Дмитрий Медведев. Но през есента на 1943 г. фюрерът спрял да посещава Виница. И задачата била отменена.

    За покушение срещу Хитлер в сърцето на Третия райх командировали Игор, синът на известната артистка от камерния театър Августа Миклашевская. Той бил вербуван през зимата на 1941 г. и в началото на 1942 г., по време на нощен бой, преминал линията на фронта и се предал на нацистите. По време на разпита той разказал, че собственият му чичо Блументал-Тамарин активно си сътрудничи с вермахта и нацистките власти. Служителите на немското контраразузнаване проверявали всячески Миклашевски, вкарвали провокатори в килията му, инсценирали разстрел. Но не успели да го демаскират и да разкрият агента на чекистите.

    Няколко месеца по-късно Блументал-Тамарин научил, че племенникът му е преминал на страната на германците. Той взел мерки, за да гарантира, че Миклашевски ще се премести в Берлин. Така Игор станал служител на белогвардейския „Руски комитет“. След това в германската столица били прехвърлени трима бивши белогвардейци, които по-рано вече били изпълнявали диверсионни мисии по заповед на НКВД,

    Судоплатов и Ейтингон се надявали, че, водени от Игор, те ще убият фюрера. За да си осигури достъп до щаба на Хитлер, Игор Миклашевски установил контакт с германската кинозвезда Олга Чехова, която фюрерът боготворял. Чехова се съгласила да помогне на чекистите.

    Олга Чехова и Хитлер

    Съдбата на Хитлер висяла на косъм.

    Но през 1943 г. Москва научила, че някои германски кръгове се опитват да установят контакт със САЩ и Англия. Сепаративна сделка на западните съюзници с нацистите била доста вероятна. През лятото на 1942 г. представителят на Ватикана в Анкара по инициатива на папа Пий XII разговарял с германския външен министър фон Папен, като го уговарял да улесни подписването на сепаративен мир между Германия, Великобритания и САЩ. Подобни опити се правели и по-късно, през 1945 г. – за това, например, се разказва в знаменития телевизионен сериал „17 мига от пролетта“.

    Това означавало нацисткият режим в Германия да се спаси и оцелее под една или друга форма. Единственият човек, с когото никой никога нямало да преговаря, бил Адолф Хитлер.

    Ето защо Сталин се отказал от идеята за убийството на Хитлер – та зловещата хидра на нацизма, без никакви преговори и компромиси, да бъде ликвидирана докрай и завинаги. Поне тогава хората по света смятали, че е завинаги…

    –

    Плащал ли е СССР за „ленд-лиза“?

    Любомир Чолаков
    -
    1
    Плащал ли е СССР за „ленд-лиза“?

    Това, че по време на Великата отечествена война на Съветския съюз съюзниците от антихитлеристката коалиция са оказвали материална помощ, не може да се отрече. Още преди нахлуването на нацистката армия в Страната на Съветите САЩ приемат Закона за заем-наем (ленд-лиз), който американците прилагат отначало по отношение на Великобритания.

    След нападението на Хитлер срещу СССР съветски и американски дипломати подписали през октомври 1941 г. в Москва протокол за взаимни доставки, според който цялата помощ, получена от съюзниците, ще бъде платена от съветските власти в американска валута и злато.

    Традиционно се смята, че през целия период на Втората световна война САЩ и Канада са изпратили материали и оръжия на съюзниците си по ленд-лиза на стойност 50 милиарда долара. От тази сума дялът на СССР е само 22 процента. Лъвският пай получила Великобритания; адресати на помощта са били също Франция и Китай. На свой ред Великобритания също изпратила помощ на СССР на сума 1.7 милиарда долара, а Канада – за 200 милиона.

    Мемориалът за „Lend-Lease“ във Феърбанкс, Аляска, отбелязва изпращането на американски самолети до Съветския съюз по Северозападния път. Снимка: Уикипедия

    Доставките включвали не само оръжия, танкове, самолети, военни кораби, но и стратегически материали, храни (главно консерви), лекарства и болнично оборудване. Западните съюзници разбирали много добре, че ако Съветският съюз бъде победен, идва и техният ред, като Германия със сигурност ще смаже поне Великобритания; затова не се колебали да окажат материална помощ.

    Техниката и материалите се изпращали по различни начини. Морските конвои пристигали в Архангелск. Самолетите летели от Аляска през Камчатка към вътрешността на страната.

    Първият съюзнически конвой с доставки пристигнал в Архангелск на 31 август 1941 г. След това по северния маршрут пътували редовни конвои чак до трагедията през октомври 1942 г., когато германците успели да унищожат конвоя PQ-17. Тогава западните съюзници започнали да се подготвят за операции в Африка и помощта им значително намаляла. Конвоите продължили да пътуват до 1943 г., когато промишлеността на СССР успяла да преодолее преходния период и да организира мащабни доставки на фронта на най-новите съветски оръжия.

    Американски историци смятат, че Червената армия получила 18 000 самолета, 7 000 танка и 11 000 броя друга бронирана техника (самоходни оръдия и бронирани автомобили), 5 000 противотанкови оръдия, 8 000 зенитни оръдия и 131 000 автомата. В състава на военно-морския флот влезли 46 миночистача, 202 торпедни катера и 4 подводници. Британците изпратили най-малко 4 хиляди танка, 385 зенитни оръдия, 12 миночистачи. Над 1 000 танка от различни модификации били доставени от канадските заводи.

    Ленд-лизът спомогнал за увеличаване на мобилността на съветската конвенционална и ракетна артилерия, за подобряване на транспортната инфраструктура на тила. На СССР били предоставени над 480 хиляди автомобили, също така трактори, мотоциклети, кораби, локомотиви и вагони.

    Танк „Валентин“, предназначен за Съветския съюз, напуска фабриката във Великобритания. Снимка: Уикипедия

    Документите помагат за обективна оценка. Ако сравним статистиката, получаваме следната картина. По време на войната основната тежест на снабдяването на Червената армия с всички видове оръжия е лежала, естествено, изключително върху съветската военна промишленост.

    Например, по ленд-лиза съветските летци са получили 18 процента от всички самолети на Червената армия – останалото е произведено от заводите в източната част на СССР. Бомбардировачите от различни видове американско и британско производство в авиацията на Червената армия били само 20% от общото количество.

    Още по-малък дял в общата структура на въоръженията се наблюдава при танковете. Съюзниците доставят само 12 процента от необходимото количество. Останалото е произведено от промишлеността на Урал и в Сибир. Освен това, мнението на съветските танкисти е категорично еднозначно: танковете M4-A2 Sherman явно отстъпвали на най-добрите съветски танкове от типа КВ-1, да не говорим за КВ-2, Т-34 и серията ИС.

    Единственото нещо, което не може да бъде пренебрегнато, е доставката на превозни средства. Като цяло през цялата война съветските заводи успели да построят 219 хиляди автомобила. Американците доставят повече от 400 хиляди. Всички са виждали по филмите прочутите камиони „Студебейкър“, да не говорим за знаменитите джипове „Вилис“, които се ползвали от командния състав на Червената армия, дори от органите на НКВД. Камионите от САЩ били особено полезни за съветските войски по време на мащабните настъпления в периода 1944-45 г., особено през януари 1945 – когато Червената армия спасява изпадналите в тежко положение англо-американски войски в Ардените.

    Прави впечатление, че американските политици по време на Втората световна война никога не са преувеличавали значението на ленд-лиза за победата на Червената армия и съветския народ над хитлеризма. По-конкретно Хари Хопкинс, най-близкият помощник на американския президент Ф. Рузвелт, казва: „Ние никога не сме смятали, че помощта ни по ленд-лиза е основният фактор за съветската победа над Хитлер на Източния фронт. Тя беше постигната чрез героизма и кръвта на руската армия“.

    „BM-13N Катюша“ на камион Studebaker US6, в Музея на Великата отечествена война , Москва. Снимка: Уикипедия

    Разбира се, всяка помощ трябвало да бъде платена. И съветското правителство изпълнило задълженията си за плащане. В отговор СССР изпращал в Америка суровини: манган, желязна руда, нефт, въглища. Според британските историци САЩ получават от СССР суровини, равняващи се на 20% от цената на американските оръжия и храна. Освен това, САЩ получават 43 тона чисто злато. Не се заплащали въоръженията, унищожени по време на бойни действия. Оцелялата техника трябвало да бъде върната.

    Сметките продължили дори след като последните залпове прогърмели над победения Берлин. Съветските власти платили транш от 48 милиона долара на американците даже по време на войната във Виетнам, въпреки геополитическата конфронтация на световната сцена. През 2006 г. Руската федерация изплатила последния си дълг към платените „съюзници“ от войната.

    –

    Чикатило – касапинът от Ростов (Видео)

    iskamdaznam
    -
    0
    Чикатило – касапинът от Ростов (Видео)

    Андрей Чикатило е бивш учител в училище. Убил е повече от 50 младежи в бившия Съветски съюз.

    Кой е Андрей Чикатило?

    Чикатило е имал трудно детство и единственото сексуално преживяване като юноша е приключило бързо и безславно, а това довело до много подигравки. Така неусетно и логично се стигнало по-късно до удоволствието от упражняване на сексуално насилие. Когато полицията го залавя, той признава за 56 зловещи убийства и бива признат за виновен през 1992 г., а през 1994 г. е екзекутиран.

    Андрей Чикатило

    Андрей Романович Чикатило е роден през 1936 г. в Яблочное, в Украйна. По времето, когато се родил Чикатило, се ширили глад и мизерия. Ранното му детство било белязано от редица лишения. Ситуацията се влошила, когато избухва Втората световна война.

    Говори се, че Андрей често бил оставян заключен в къщи, а когато се налагало да излиза, родителите му напомняли, че може да бъде изяден от съседите си. Майка му вярвала, че неговият 4-годишен брат вероятно е умрял по този начин и с това допълнително стресирала детето си.

    Освен заобикалящите го трудности, предполага се, че Чикатило е страдал от хидроцефалия от раждането, което му е причинило проблеми с генитално-пикочните пътища по-късно в живота, включително нощно напикаване. Докато баща му бил на фронта, Чикатило спял с майка си в едно легло и при всяко подмокряне тя го биела жестоко.

    В началото на юношеството се оказва, че Чикатило страда от хронична импотентност. Животът му е белязан от наборната служба на баща му във войната. Той бил заловен, задържан в плен. При завръщането си, баща му е обвинен от сънародниците си, че е позволил да бъде заловен. Чикатило търпи последиците от „малодушието“ на баща си, което го прави фокус на училищен тормоз.

    Андрей Чикатило. Снимка: Уикипедия

    За да защити достойнството си, Чикатило упорито четял в къщи и запомнял информация. Учителите му били доволни от него и често го хвалели, все пак бил отличник.

    Болезнено срамежлив в резултат на това, единственият му сексуален опит по време на юношеството се случва на 15-годишна възраст.  Това унижение белязва всичките му бъдещи сексуални преживявания и затвърждава  връзката на секса с насилие.

    Той се провалил на приемния си изпит в Московския държавен университет. Не кандидатствал в друг университет, а се премества в Родионово-Несветаевски, град близо до Ростов, през 1960 г., където става телефонен инженер. По-малката му сестра се премества при него и, загрижена от липсата на успех с противоположния пол, тя организира среща с местното момиче Феодосия, за което той се жени през 1963 г. Въпреки сексуалните си проблеми и липсата на интерес към нормалния  секс, те имали две деца и живеели привидно нормален семеен живот.

    През 1964 г, Чикатило изучава Руска литература и филология в Ростовския университет. През 1971 г. става учител. Поредица от оплаквания относно неприлични посегателства над малки деца го принуждават да се мести от училище в училище, преди накрая да се установи в минното училище в Шахти, близо до Ростов. Кариерата на Чикатило като учител приключва през март 1981 г. след редица оплаквания за малтретиране на ученици от двата пола.

    В Шахти Андрей извършва първото си документирано убийство. На 22 декември той примамва 9-годишната Елена Закотнова в стара къща, която тайно бил купил. Той се опитал да я изнасили, но не успял да достигне ерекция. Докато момичето се борело да се освободи, той я удушил и я намушкал три пъти в корема, еякулирайки, докато пронизвал детето с ножа. В интервю след ареста си през 1990 г. Чикатило си спомня, че веднага след намушкването на Закотнова момичето е „казало нещо много дрезгаво “, след което той хвърлил тялото й в близката река Грушевка. Тялото й е намерено два дни по-късно.

    Грушевски мост – мястото, където е намерено тялото на Елена Закотонова. Снимка: Уикипедия

    Очевидец е видял Чикатило с жертвата, малко преди нейното изчезване, но неговата съпруга му  предоставя желязно алиби, което му е позволило да избегне всяко по-нататъшно внимание от страна на милицията. Александър Кравченко, 25-годишен с предишна присъда за изнасилване, бил арестуван и признат за престъплението под натиск, вероятно в резултат на продължителен и брутален разпит. Той е осъден за убийството на Лена Закотонова и екзекутиран през 1984 г.

    Може би в резултат на близкото му съприкосновение със закона, нямало повече документирани жертви през следващите три години. Все още преследван от твърдения за малтретиране на деца, Чикатило открива, че е невъзможно да намери друго учителско място, след като е съкратен от длъжността си в минното училище в началото на 1981 г. Той започва работа като чиновник във фабрика за суровини в Ростов, където позицията му била свързана с непрекъснати пътувания и му давала неограничен достъп до широк кръг млади жертви през следващите девет години.

    17-годишната Лариса Ткаченко става следващата му жертва. На 3 септември 1981 г. Чикатило я удушил, намушкал и натъпкал устат ѝ с мръсотия и листа, за да не крещи. Чикатило приложил брутална сила за сексуалната си реализация и започва да оформя модел на действие, фокусирайки се върху младежи от двата пола. Той се сприятелявал с тях на гарите и автобусните спирки, преди да ги примами в близките горски райони, където ги нападал, опитвал да изнасили и използвал ножа си, за да ги осакати. В редица случаи той изяждал половите им органи или премахвал други части на тялото, като върховете на носа или езиците им. В най-ранните случаи често срещаният модел е да уврежда околоочната област, изрязвайки очните гнезда и премахвайки очните ябълки в повечето случаи.

    По това време серийните убийци били почти неизвестно явление в Съветския съюз. Доказателствата за серийно убийство или малтретиране на деца понякога били скривани от контролираните от държавата медии в интерес на обществения ред. Осакатяването на очите било достатъчно различен начин, за да позволи свързването на други случаи, когато съветските власти най-накрая признали, че имат работа със сериен убиец. С нарастването на броя на телата слуховете за чуждестранни заговори и атаки на върколаци стават все по-разпространени, а общественият страх и интерес нарастват, въпреки липсата на медийно отразяване.

    През 1983 г. московският детектив майор Михаил Фетисов поема контрола върху разследването. Той осъзнава, че един сериен убиец е на свобода, и назначава криминалиста Виктор Бураков да ръководи разследването в района на Шахти. Разследването се съсредоточява върху известни сексуални престъпници и психично болни, но такива били методите за разпит на местната милиция, че те редовно изтръгвали фалшиви признания от затворници, оставяйки Бураков скептичен към по-голямата част от тези „признания“.

    Жилищният блок в Новочерскаск, където Чикатило живее до арестуването си. Снимка: Уикипедия

    С всяко тяло се събирали съдебните доказателства и милицията била убедена, че убиецът е с кръвна група АВ, както се вижда от пробите от сперма, събрани от редица местопрестъпления. Били взети и проби от една и съща сива коса.

    Когато през 1984 г. били добавени още 15 жертви, усилията на милицията били драстично увеличени и те организирали масирани операции за наблюдение, които обхващали повечето местни транспортни възли. Чикатило бил арестуван заради подозрително поведение на автогара по това време, но отново избегнал подозрения по обвиненията в убийство, тъй като кръвната му група не съответствала на профила на заподозрения. Той, обаче, бил затворен за три месеца за редица незначителни престъпления.

    По това време не осъзнавали, че действителната кръвна група на Чикатило, тип А, се различава от типа, открит в другите му телесни течности (тип АВ), тъй като той бил член на малцинствена група, известна като „несекретори“, чиято кръвна група може да бъде определена само от кръвна проба. Тъй като полицията е имала само проба от сперма, но не и кръв, от местата на престъплението, Чикатило успява да избегне съмненията за убийство. Днешните усъвършенствани техники за ДНК изследвания не могат да допуснат същата грешка.

    След освобождаването си Чикатило започва  работа като търговски пътник на железопътна компания в Новочеркаск, и успял да кротува до август 1985 г., когато убива две жени при отделни инциденти.

    Приблизително по същото време, Бураков, разочарован от липсата на положителен напредък, търси помощта на психиатъра Александър Бухановски, който дооформя профила на убиеца. Бухановски описва убиеца като „некросадист“ или човек, който постига сексуално удовлетворение от страданията и смъртта на другите. Бухановски също така посочва възрастта на убиеца между 45 и 50 години, значително по-стар, отколкото се смятало до този момент. Решен да хване убиеца, Бураков дори разпитва серийния убиец Анатолий Сливко, малко преди екзекуцията му, в опит да получи някаква представа за неуловимия сериен убиец.

    В началото на 1988 г. Чикатило отново подновява убийствата си, като по-голямата част се случват далеч от района на Ростов. През следващите две години броят на телата се увеличил с още 19 жертви и се оказва, че убиецът поема все по-големи рискове, като се фокусира предимно върху млади момчета и често убива на обществени места, където рискът от откриване е далеч по-висок.

    Свободните медии по времето на Горбачов  оказали огромен обществен натиск върху милицията да залови убиеца. Засилени били  полицейските патрули, като Бураков се насочил към вероятни райони с тайна полиция в опит да примами убиеца. На няколко пъти Чикатило успява да избегне залавянето, но на 6 ноември 1990 г., тъкмо убил последната си жертва, Света Коростик, подозрителното му поведение било забелязано от патрулиращите милиционери на гарата наблизо и неговите данни били взети. Името му било свързано с предишния му арест през 1984 г. и той бил поставен под наблюдение.

    Андрей Чикатило в ареста. Снимка: Ютуб

    Чикатило е арестуван на 20 ноември 1990 г. след подозрително поведение, но в началото отказал да признае убийствата. Бураков решил да позволи на психиатъра Бухановски, който бил изготвил оригиналния профил, да разговаря с Чикатило като внимателно се опита да разбере ума на убиеца от научен контекст. Чикатило, явно поласкан от този подход, се отворил пред психиатъра, като предоставил подробни сведения за всичките си убийства и дори завел полицията до местата на неоткрити досега тела.

    Той твърдял, че е убил 56 жертви, въпреки че само 53 от тях можели да бъдат доказани. Тази цифра далеч надхвърляла 36-те случая, които милицията първоначално свързала със серийния убиец.

    След като бил обявен за вменяем и годен да бъде изправен пред съда, на 15 октомври 1992 г. Чикатило бил признат за виновен по 52 от 53-те обвинения за убийство. Той бил осъден на смърт за всяко от убийствата. 16 месеца по-късно той е екзекутиран с изстрел в тила, на 14 февруари 1994 г.

    Автор: Десислава Михалева

    Как да изучаваме историята?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как да изучаваме историята?

    За древните хора всичко било просто и ясно. Те смятали, че причината за всички събития е волята на боговете – които направлявали постъпките на хора, войните, епидемиите, процъфтяването и гибелта на държавите. Едва епохата на Просвещението съсредоточила вниманието на хронистите върху човешките дела. Появили се професионалните историци.

    Те започнали не само да описват миналото, но се стремели още и да открият закономерностите в историческото развитие – тоест, да дават указания за настоящето и да прогнозират бъдещето.

    Александрийската библиотека. Снимка: Уикипедия

    Това, за добро или за лошо, особено убедително се получило при Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Марксистката теория, освен всичко друго, създала ясни критерии за исторически оценки: дали дадена личност или събитие обслужва прогреса или регреса на обществото. Например, Френската революция, независимо от невероятните й зверства, според марксистите, е нещо добро – защото движи прогреса. Тогавашният крал Людовик ХVІ пък като човек е добър, но иначе е реакционер – опитвал се да запази овехтели социални отношения, затова закономерно му отсекли главата на гилотината. Робеспиер и Марат са лоши хора, идеолози на масовия терор и на кошмарните жестокости по време на „революцията“, която е по-логично да се нарича „масова касапница“ – но пък са прогресивни, тъй като ускорили хода на историята към светлото бъдеще.

    Това се наричаше исторически материализъм – истмат. Марксизмът в своята връхна точка владееше умовете на половината свят – но със сгромолясването на социализма и самият „истматът“ изчезна в небитието. Впрочем, някои твърдят, че сме свидетели на развихрен неомарксизъм предвид новите идеологически постулати, които силово се налагат на Запада; историята често поднася изненади…

    Но какво дойде на мястото на „историческия материализъм“? На пръв поглед – нищо. Идеологическа празнота. Но природата не търпи празно място. Щом една идеология изчезне, на нейно място задължително идва друга.

    Historia (алегория на историята) от Никола Гисис (1892). Снимка: Уикипедия

    Така историята, включително историята на идеологиите, отново се превръща в най-важната наука – каквато винаги е била. Защото историята е паметта на човечеството. Всеки е виждал, ако не наяве, то в различни филми, човек без памет, в състояние на амнезия. Лесно е да си представим какво ще представлява народ или дори цялото човечество без памет, в амнезия. Това означава да изчезне всичко, постигнато от хората – нали всяка една наука и изкуство представляват това, което се е натрупало във вековете в тази наука и в това изкуство, тоест нейната памет. Нейната история.

    Държавната политика спрямо историята, сиреч – държавната историческа политика, е неразделна част въобще от политиката на държавата. Историческата политика е пряко свързана с нашата способност сами да тълкуваме собствената си история.

    Борбата за историята е просто част от конкурентната борба между държавите. Достатъчно е да се вгледаме, например, в злободневния въпрос за отношенията между България и Северна Македония – нима там борбата не се води на територията на историята?

    Спорове и дискусии за определени личности и събития в историята винаги е имало и ще има. Това е нормално. Ненормално е да се задрасква, премахва някого или нещо от историческата памет, сляпо да се възхвалява или отрицава. Глупаво е да съдим хората от миналото въз основа на днешните ни представи за добро и зло. Редно е да съдим по законите и понятията на онова време, като се опитваме да реставрираме изображението на историята – не да я повтаряме, а да възстановим нейната картина, както се възстановява старо живописно платно или икона.

    И да се запитаме: какво е накарало даден исторически деец да постъпи по един или друг начин? При какви обстоятелства? Как при същите обстоятелства са постъпвали неговите съвременници?  Само по този начин ще можем да разберем как са мислили нашите предци и защо са предприели точни тези, а не онези действия.

    Историята, освен това, трябва да бъде честна. Да не укрива и изопачава едни или други събития и личности. Защото нашата история е единен и непрекъснат процес – също както животът на отделния човек. Човек не може да прескочи определени свои постъпки в миналото си. Може да опита да ги забрави, дори да успее в това си намерение – но, така или иначе, те си остават извършени. Например, съвременна България е продължител на социалистическа България, а тя е продължител на монархическата България след 1878 г. и така до хан Аспарух – а ако намерим убедителни данни за събитията реди него, то и по-нататък в миналото. И тази непрекъсната история трябва да се изучава, не просто да се хвали или осъжда. Главното е да разберем мотивацията, логиката в постъпките на нашите предци.

    „История“, мозайка от Фредерик Дилман. Снимка: Уикипедия

    Това означава да изучаваме, да изследваме историята. Така няма да изпитваме комплекси за малоценност спрямо по-големите държави, нито пък ще се упражняваме във фанфаронска хвалипръцковщина. А не както сега се случва да пише съвсем сериозно в българския интернет, че българи са построили египетските пирамиди, че и тези на ацтеките (!). И това събира по 20 хиляди харесвания във „фейсбук“, дори негодуващи коментари от рода на: „Ама защо официалните историци укриват такива факти?“.

    Способността да мислим исторически означава още да разсъждаваме не в двоична система – да/не, добро/лошо, хвалим/отричаме. Не да възхваляваме миналото или да му се подиграваме. А да търсим истината чрез правилни отговори на въпросите: защо и как се е случило? При какви обстоятелства и защо някога са направили еди-какво си? Как са мислели, в какво са вярвали? В какво са се заблуждавали – а в какво са разсъждавали по-вярно от нас?

    Така вярното разбиране на миналото ще ни даде вярна визия занапред и ще се доближим до нещо, което наистина може да се нарече велико – да предсказваме бъдещето.

    –

    Жестоките преследвания на християните в Япония

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Жестоките преследвания на християните в Япония

    Когато през 1543 г. първите португалски търговци доплавали до далечните острови, където се намирала страната Сипанго (Япония), скоро ги последвали и католически мисионери. Още през 1547 г. йезуитът Франциск Ксаверий достигнал Япония на 27 юли 1549 година. В допълнение към езиковата бариера, която постепенно преодолял, се сблъскал с идеологическа – японците не можели да разберат идеята, че всемогъщият Бог, който е създал всичко в света, включително Злото, е въплъщение на Доброто.

    Постепенно, преодолявайки културната бариера и установявайки контакти с едрите феодали, Франциск успял да разнесе идеите на католицизма до японците от всички социални слоеве. Но, поради бушуващата в Япония гражданска война, във всяка провинция трябвало да преодолее бюрократични бариери. Разрешението да се проповядва от управителя на една провинция не означавало абсолютно нищо в друга, а властта на императора била формална. Някои феодали се покръствали само заради улесняване на търговията с европейските страни, тъй като йезуитите действали като посредници в тези сделки. Към 1579 г., според изчисленията на самите мисионери, в Япония имало около 130 хиляди християни.

    Мозайка, изобразяваща Дева Мария с Младенеца като двамата са облечени в императорски дрехи и е изпълнена в традиционен японски стил. Дарена е от Япония и се намира в базиликата „Благовещение” в Назарет.

    Всичко това се промени, когато гражданската война утихна. Обединителят на Япония, шогунът Тойотоми Хидейоши решил, че християнството е учение, чуждо на японския народ. Той разпоредил да бъдат затворени всички християнски мисии в страната, а който не се подчинява – екзекутиран. В резултат на това шестима францисканци, седемнадесет японски християни и трима йезуити били заведени боси от Киото до Нагасаки, където били садистично разпънати на кръстове на 5 февруари 1597 г. По-късно католическата църква ги обявила за Двадесет и шестимата японски мъченици. Започнали погроми срещу християните и повечето били принудени да минат в нелегалност.

    Когато през 1603 г. на власт дошъл Токугава Иеясу, изглеждало, че за японските християни ще има облекчение. Но въпреки, че новият шогун имал дългогодишни бизнес-отношения с испанските колонии, той наследил от своя предшественик подозрителността към християнството. На вездесъщите испански проповедници Токугава се опитал да противопостави протестантите – Япония сключила търговски споразумения с холандците и британците. Британските и холандските посланици заявили, че католическите мисионери подготвят почвата за испанско военно нашествие. В същото време те уверявали, че техните страни ще се ограничат с търговия.

    Под въздействието на всички тези фактори през 1614 г. с указ на шогуна в Япония християнството било забранено. Всички чуждестранни мисионери и свещеници били изгонени от страната. Японските християни били принудени да се укриват. Център на тяхната съпротива станал град Нагасаки. (Между другото, някои историци и политолози смятат, че именно християнското минало на града е главната причина той да стане една от мишените на американските атомни бомбардировки през август 1945 г.).

    Властите продължили да въвеждат все повече ограничения за тези, които не искали да се откажат от вярата си. През 1630-те години била въведена „Система на храмови гаранции“: всеки, който искал да получи някаква по-добра работа, трябвало да предостави документ от местния будистки храм, че го посещава редовно. Освен това служителите на шогуна измислили „фуми-е“ – метални пластини с изображения на Иисус Христос и Света Богородица. Заподозрените в християнство трябвало да стъпват върху тях. Онези, които отказвали или дори просто се колебаели, бивали арестувани и зверски изтезавани с чисто азиатска жестокост: сварявали ги в огромни казани, разпаряли коремите им и зашивали в тях живи плъхове и пр. Мнозина не се съгласявали да се отрекат и над хиляда християни били зверски избити заради вярата си.

    През 1637 г. в провинция Шимабара избухнал бунт, който въпреки, че започнал като движение на селяни против високите данъци, бързо се превърнал в религиозен. Официален лидер и живо знаме на бунтовниците бил 16-годишният Амакуса Широ. Японските християни го смятали за месия, който върши различни чудеса – твърдели, например, че момчето ходи по вода. Скоро въстанието било жестоко смазано, а 37 хиляди християни – обезглавени.

    Много японски християни предпочели да се крият. В техните домове имало тайни стаи, където се съхранявали символите на вярата им. По-хитрите показвали домашни будистки олтари на служителите на шогуна. Веднага след като проверяващите си отивали, статуята на Буда била обръщана, а на гърба й имало християнски кръст, пред който вече можели да се молят. Други дялали будистки статуи, но с лицата на християнски светци – а чиновниците не забелязвали уловката. Дори тайните молитви се четели монотонно, за да ги замаскират като будистки сутри.

    Естествено, в домовете на японските католици нямало християнска литература – заради нея екзекутирали веднага. Затова Писанието се предавало устно от баща на син. Някои тайни християни отишли ​​на отдалечени острови, където живеели в уединени комуни и пълна изолация от целия свят.

    Това продължило до средата на ХІХ век. През 1858 г. на чужденците било официално разрешено да пребивават в Япония. Заедно с търговци и посланици в новооткритата страна пристигнали и свещеници. Един от тях бил французинът Бернар Петижан. Той изучил историята на преследването на християните в Япония и с помощта на Френското мисионерско общество построил църква в чест на 26-те Японски мъченици. Християните се трупали в новия храм. Петтижан бил крайно изненадан, че те били запазили много от ритуалите в продължение на 250 години практически непроменени. Папа Пий IX обявил това за Божие чудо.

    Някои християнски комуни още дълго не знаели, че времената на преследване са отминали. Една такава общност била открита през 1990-те години от антрополога Кристал Уилан на островите Гото, близо до Нагасаки. В комуната живеели двама възрастни свещеници и няколко десетки мъже и жени. След разговор с тях ученият изненадано разбрал, че е попаднал на средновековна християнска общност, която успяла тайно да пренесе вярата на своите бащи и прадеди през вековните забрани.

    –

    1...151617...319Страница 16 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto