Когато през 1543 г. първите португалски търговци доплавали до далечните острови, където се намирала страната Сипанго (Япония), скоро ги последвали и католически мисионери. Още през 1547 г. йезуитът Франциск Ксаверий достигнал Япония на 27 юли 1549 година. В допълнение към езиковата бариера, която постепенно преодолял, се сблъскал с идеологическа – японците не можели да разберат идеята, че всемогъщият Бог, който е създал всичко в света, включително Злото, е въплъщение на Доброто.

Постепенно, преодолявайки културната бариера и установявайки контакти с едрите феодали, Франциск успял да разнесе идеите на католицизма до японците от всички социални слоеве. Но, поради бушуващата в Япония гражданска война, във всяка провинция трябвало да преодолее бюрократични бариери. Разрешението да се проповядва от управителя на една провинция не означавало абсолютно нищо в друга, а властта на императора била формална. Някои феодали се покръствали само заради улесняване на търговията с европейските страни, тъй като йезуитите действали като посредници в тези сделки. Към 1579 г., според изчисленията на самите мисионери, в Япония имало около 130 хиляди християни.

Всичко това се промени, когато гражданската война утихна. Обединителят на Япония, шогунът Тойотоми Хидейоши решил, че християнството е учение, чуждо на японския народ. Той разпоредил да бъдат затворени всички християнски мисии в страната, а който не се подчинява – екзекутиран. В резултат на това шестима францисканци, седемнадесет японски християни и трима йезуити били заведени боси от Киото до Нагасаки, където били садистично разпънати на кръстове на 5 февруари 1597 г. По-късно католическата църква ги обявила за Двадесет и шестимата японски мъченици. Започнали погроми срещу християните и повечето били принудени да минат в нелегалност.

Когато през 1603 г. на власт дошъл Токугава Иеясу, изглеждало, че за японските християни ще има облекчение. Но въпреки, че новият шогун имал дългогодишни бизнес-отношения с испанските колонии, той наследил от своя предшественик подозрителността към християнството. На вездесъщите испански проповедници Токугава се опитал да противопостави протестантите – Япония сключила търговски споразумения с холандците и британците. Британските и холандските посланици заявили, че католическите мисионери подготвят почвата за испанско военно нашествие. В същото време те уверявали, че техните страни ще се ограничат с търговия.

Под въздействието на всички тези фактори през 1614 г. с указ на шогуна в Япония християнството било забранено. Всички чуждестранни мисионери и свещеници били изгонени от страната. Японските християни били принудени да се укриват. Център на тяхната съпротива станал град Нагасаки. (Между другото, някои историци и политолози смятат, че именно християнското минало на града е главната причина той да стане една от мишените на американските атомни бомбардировки през август 1945 г.).

Властите продължили да въвеждат все повече ограничения за тези, които не искали да се откажат от вярата си. През 1630-те години била въведена „Система на храмови гаранции“: всеки, който искал да получи някаква по-добра работа, трябвало да предостави документ от местния будистки храм, че го посещава редовно. Освен това служителите на шогуна измислили „фуми-е“ – метални пластини с изображения на Иисус Христос и Света Богородица. Заподозрените в християнство трябвало да стъпват върху тях. Онези, които отказвали или дори просто се колебаели, бивали арестувани и зверски изтезавани с чисто азиатска жестокост: сварявали ги в огромни казани, разпаряли коремите им и зашивали в тях живи плъхове и пр. Мнозина не се съгласявали да се отрекат и над хиляда християни били зверски избити заради вярата си.

През 1637 г. в провинция Шимабара избухнал бунт, който въпреки, че започнал като движение на селяни против високите данъци, бързо се превърнал в религиозен. Официален лидер и живо знаме на бунтовниците бил 16-годишният Амакуса Широ. Японските християни го смятали за месия, който върши различни чудеса – твърдели, например, че момчето ходи по вода. Скоро въстанието било жестоко смазано, а 37 хиляди християни – обезглавени.

Много японски християни предпочели да се крият. В техните домове имало тайни стаи, където се съхранявали символите на вярата им. По-хитрите показвали домашни будистки олтари на служителите на шогуна. Веднага след като проверяващите си отивали, статуята на Буда била обръщана, а на гърба й имало християнски кръст, пред който вече можели да се молят. Други дялали будистки статуи, но с лицата на християнски светци – а чиновниците не забелязвали уловката. Дори тайните молитви се четели монотонно, за да ги замаскират като будистки сутри.

Естествено, в домовете на японските католици нямало християнска литература – заради нея екзекутирали веднага. Затова Писанието се предавало устно от баща на син. Някои тайни християни отишли ​​на отдалечени острови, където живеели в уединени комуни и пълна изолация от целия свят.

Това продължило до средата на ХІХ век. През 1858 г. на чужденците било официално разрешено да пребивават в Япония. Заедно с търговци и посланици в новооткритата страна пристигнали и свещеници. Един от тях бил французинът Бернар Петижан. Той изучил историята на преследването на християните в Япония и с помощта на Френското мисионерско общество построил църква в чест на 26-те Японски мъченици. Християните се трупали в новия храм. Петтижан бил крайно изненадан, че те били запазили много от ритуалите в продължение на 250 години практически непроменени. Папа Пий IX обявил това за Божие чудо.

Някои християнски комуни още дълго не знаели, че времената на преследване са отминали. Една такава общност била открита през 1990-те години от антрополога Кристал Уилан на островите Гото, близо до Нагасаки. В комуната живеели двама възрастни свещеници и няколко десетки мъже и жени. След разговор с тях ученият изненадано разбрал, че е попаднал на средновековна християнска общност, която успяла тайно да пренесе вярата на своите бащи и прадеди през вековните забрани.

–

Основите на Волжка България били поставени от Котраг, средният син на Кубрат, около 660 г. Град Велики Болгар става столица на държавата.

Освен хората на Котраг, в пределите на държавата се включват племената савири и барсили. Хрониките споменават също билирите, заедно със значителен брой арменски и хоремзийски колонии по тези места, които заемат важно място в новата държава.

Със сигурност прабългарският елемент остава водещ в своеобразния микс от етнически и народностни групи. Прабългарите дават не само името на държавата, но и съумяват да наложат  модела на управление и културните си традиции.

През първите два века след като е създадена, Волжка България се намира под зависимостта на Хазарския каганат. Едва през VІІІ век успява да спечели независимостта си и бързо става най-влиятелната държава в региона.

Това е съвсем заслужено, тъй като Волжките българи демонстрират военни възможности, търговски умения и изумителен строителен гений. Пътешествениците увековечават в трудовете си строителните успехи на държавата. Подчертават, че  благодарение на тях, Волжка България става известна като Страната на градовете. В пределите ѝ имало 38 силно укрепени градове, както и около 1600 селища, а това е невероятен брой за времето си. Всички красиви строежи, многолюдните земеделски и занаятчийски селища, карат пътешествениците да възприемат държавата като богата и отлично устроена.

Велики Болгар, столицата Волжка България, е най-добре развитият и многолюден град на територията на цяла източна Европа. Той е имал канализационна система и често бил сравняван с Багдад, Бухара и други градове, които били водещи в арабския свят. Биляр, Сувар и Казан са други забележителни градове на Волжките българи.

През 922 г. волжките прабългари начело със своя владетел Алмуш, провъзгласен същата година за емир, приемат исляма от арабите, но в страната безпроблемно съжителстват всякакви религии. Заради това, че Волжка България е разположена на стратегическо място, монголите непрекъснато я нападат. Волжките българи се оказват на пътя им към Европа и имат нелеката задача да ги спрат.

Арабския пътешественик Ибн Фадлан пише, че волжките прабългари се препитават предимно от земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също било добре развито. Те отглеждали овце, кози, коне и др. Развивали  подобаващо търговията и занаятите, но всичко това било съсредоточено основно в два града – Биляр и Сувар. Болгар бил повече политически, отколкото търговски център. Това бил престолния град. Традиционните занаяти били кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържала добри търговски връзки с Киевска Рус, Китай, Византия, Абасидският халифат, Средна Азия и Западна Европа.

В така наречената „овнешка битка“ непобедимата до тогава Златна орда е разгромена от отрядите на Габдула Челебир, владетел във Волжка България по това време. Той прилага военните тактики на прабългарите. В замяна на пленените 4000 воини на Чингиз хан волжките българи получават 4000 овена, заради което е и името. Това спасява не само земите на Волжка България, но и на целия западен свят от монголското нашествие. Спасението от монголите, обаче, било временно.

През VIII и IX век варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея. След смъртта на Чингис хан цялата сила на монголските орди била насочена към Волжка България. Повече от половината от населението на държавата е избито. Държавата съществува до 13 век. След това Волжка България попада под зависимостта на монголите.

Волжка България била разделена на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и се влива в Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.

Едва през 1438 г. волжките българи успяват да се освободят, но не успяват да възстановят старата си мощ.

През 1552 година столицата Казан на наследника на Волжка България – Казанското царство – е превзета от Иван Грозни. Той прибавя към останалите си титли и тази на цар на българите.

Но да се върнем малко назад. В началото на ХV век на териториите на старата Волжка България се появява Казанското царство.

Столица станал Нови Болгар. Казанското царство е първото, което се отделя от Златната орда.

Татари са първите владетели на Казанското царство. Постепенно то продължава традициите на Волжка България. Населението е било предимно с българско самосъзнание. За това свидетелстват и летописците от това време.

Казанското царство продължава традициите на прабългарите в строителството и изобразителното изкуство. Емблематични строежи в Москва – Кремъл, и някои дворци, са използвали като модел Казанските първообрази, разрушени при войните с руснаците през Средновековието.

Краят на Казанското царство настъпва през 1551 година, когато последната владетелка на Казан е Сююмбике, а в отпора, който дава населението на Казан, смъртта си намират 700 хиляди волжки българи.

Сююмбике била родена в град Казан. Според изследователите, рожденото й име е било друго, а Сююмбике е наречена в зрелите й години, тъй като притежавала уникална красота. В превод то означава „богиня на красотата“ или „Любов“. Тя се омъжва за царя на българите Хюнгай.

През 1551 г. съпругът на Сююмбике умира при инцидент и тя остава вдовица. Красотата й била известна в целия мюсюлмански свят и редица турски султани и арабски халифи искали да я вземат за жена, но тя била дала обет за вярност към съпруга си и го спазвала и след кончината му. Красавицата поела управлението на страната и се отдала в служба на народа си.

Държавата се радвала на истински разцвет по време на нейното властване. Нямало глад и насилие по земите на волжките българи.

По това време начело на Русия застанал цар Иван, по-късно наречен Грозни, което в превод значи „Страшни“. Той поискал да притежава богатите земи на Казан. За да осъществи желанието си, той нахлул с 60-хилядна войска в царството на Сююмбике. Казанската армия се състояла от едва 6-8 хиляди воини. Държавата била разорена. Цели села и градове били сравнени със земята. След един месец обсада Казан бил превзет и опожарен. Русите натоварили 16 кораба със злато, скъпоценности, килими, гоблени от Казан. Царицата била заловена. Иван Грозни я направил своя лична пленница. От този момент той си присвоил титлата цар Всерусийски и Български.

Руският владетел бил пленен от красотата на българската царица и искал тя да стане негова жена, твърдят легендите. Сююмбике привидно се съгласила, но поставила условие. Поискала на гроба на съпруга ѝ да бъде изградена 30 метрова кула. По това време в Русия това можели да направят само българските строители и Иван Грозни събрал най-опитните. Обещал им по половин килограм злато и по 5 кг сребро, ако успеят да вдигнат кулата за 2 месеца.

Кулата била изградена за месец и половина. Руският цар завел бъдещата си съпруга в нея, а Сююмбике скочила от нея. Така тя спазила обета си към Хюнгай и му останала вярна до смъртта. Иван Грозни наредил кулата да бъде изгорена до основи, но буря изгасила огъня. Иван Грозни изтълкувал това като Божие знамение и напуснал Казан.  Заповядал в града да бъде издигнат огромен храм, а в основите му да бъде погребана царицата на българите.

Автор: Десислава Михалева

Институцията на  диктатора се появила в Рим не по-късно от V век. пр. Хр., тогава възникнало и самото понятие. До самия край на Републиката (І век пр. Хр.) терминът „диктатор“ не е означавал политически деспот, както сме свикнали днес. Напротив, диктатурата, както казва философът Карл Шмит, е римското „средство за защита на свободата“.

Диктаторът представлявал държавник и военачалник, който се избирал от Сената по спешност и най-много за 6 шест месеца. Той служел заедно с двамата консули като техен началник или вместо тях и вместо военните трибуни.

Римляните измислили тази институция малко след свалянето на последния цар Луций Тарквиний Горди (534-509 г. пр. Хр) и създаването на републиката. Целта била в критична ситуация властта да не се споделя между няколко души, тъй като „многопартийната система“ поражда политическа борба, спорове и забавяне на действията – което е крайно рисковано в опасни времена.

Властта на диктатора се виждала като възстановената царска, но, за разлика от нея, имала своите граници. Например, диктаторът в случай на война получавал неограничени правомощия на върховен главнокомандващ, можел да екзекутира и помилва други римляни, а понякога и да разполага с държавното съкровище – но не можел да установи нови данъци или да издаде нови закони, освен ако не ставало въпрос за военна необходимост.

В същото време Сенатът и народните трибуни (те били нещо като днешните омбудсмани, но с много по-голяма власт) продължавали да работят и оставали център на политическата власт. В края на установения срок диктаторът се отказвал от своите извънредни правомощия (наричани „империум“) – военни, съдебни и други, и Рим се връщал към обичайната републиканска система на управление с двама консули и други изборни магистрати (тогава „магистрат“ било избираемо за срок от 1 година длъжностно лице, което служело безвъзмездно на държавата).

Пръв диктатор в Рим бил Мамерк Емилий Мамерцин (в 437, 434 и 426 г. пр. Хр.) – тогава римляните постоянно воювали със съседните племена. Като диктатор Мамерцин разгромил етруските, след като те нанесли тежко поражение на Рим, и превзел техния град Фидена. За това му потрябвали само 16 дни, след което той оставил диктаторските си пълномощия.

Оттогава много знатни римляни ставали диктатори и след това „подавали оставка“ –  но всичко се променило, когато социално-икономическото развитие на републиката довело до поредица от политически кризи и граждански войни в периода 133 – 30 г. пр. Хр. Този дълъг процес завършил с установяването на т. нар. „принципат“ – особена форма на управление, която комбинирала монархически и републикански черти. Върховният управител бил „принцепс“, но в историографията неправилно са се наложили термините „империя“ и „император“. Първият принцепс или император бил Октавиан Август (63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).

Тази форма на власт сложила край на кризата, но диктатурата станала постоянна и придобила нови черти, макар и със запазването на някои републикански атрибути (Сената, например). Републиката обаче все още не била успяла да се преобразува в империя, а ролята и силата на римските диктатори вече се били променили – те се превърнали в нещо, което древните римляни изобщо не си представяли при създаването на тази институция.

Така, например, диктаторът Луций Корнелий Сула (138-78 г. пр. Хр.) далеч нямал намерение да бъде само временен главнокомандващ, който да се откаже от властта в края на войната – диктатурата му нямала никакви крайни срокове.

Същото важи и за Гай Юлий Цезар, когото някои днешни историци на Древния Рим директно определят като „монарх“.

Луций Сула, Юлий Цезар, Марк Антоний, Октавиан Август – това са вече нов тип лидери през І век. пр. Хр. Те разчитали на верността на своите легиони, на популярността си сред народа (днес биха ги определили като „популисти“, от „пополо“ – народ) и на възможността да упражняват насилие, което им осигурявала трайната военна и политическа власт. В крайна сметка, именно затова поддръжниците на републиката решили да убият Цезар, тъй като традицията вече не работела – той за нищо на света не би се разделил с властта доброволно. Оттогава думата „диктатура“ започнала да означава неограничена власт на човек, група хора или дори класа.

Но в самата Римска империя и по-късно, след нейното разпадане, концепцията за диктатура излязла от обращение – кому била нужна, след като вече имало вождове, крале, царе и императори. През Средновековието просто няма „диктатори“.

За древните думи си припомнили едва в Новото време (прибл. след края на ХVІ век), когато под влиянието на анти-християнски и анти-монархически полулегални организации като масони, илюминати и др., финансирани от големите лихварски финансови къщи, започнали да се търсят алтернативи на монархията и да се обръщат към античността. Холандската, Английската и Френската революции породили нови републики и крайно жестоки диктатури, например якобинската с нейния символ – гилотината, тази първа машина за убиване на хора.

В новото време под думата „диктатура“ се разбира метод на управление, чиято ключова характеристика е насилственото налагане на волята на управляващата личност (класа, прослойка, партия, етническа група и др.) върху всички останали. Както пише Макиавели, който е пламенен привърженик на диктатурата като ефективен начин за управление: „Диктаторът сам взема решения и наказва онези, които не се подчиняват“. Той управлява независимо от стремежите и стремежите на своите поданици, въз основа на свои лични идеи и интереси.

Историята и политологията пораждат набор от термини, които по някакъв начин се отнасят до прекомерната концентрация на власт в ръцете на един човек: диктатура, тирания, автокрация, монархия, деспотизъм, тоталитаризъм.

Любопитното е, че още Платон (429-347 г. пр. Хр.) определя демокрацията като преходно стъпало към диктатура (тогава наричана все още „тирания“) – поради възможностите на богатите (олигарсите) да манипулират и подкупват вота на избирателите. На което, за голямо съжаление, сме свидетели и в наше време.

–