Основите на Волжка България били поставени от Котраг, средният син на Кубрат, около 660 г. Град Велики Болгар става столица на държавата.

Освен хората на Котраг, в пределите на държавата се включват племената савири и барсили. Хрониките споменават също билирите, заедно със значителен брой арменски и хоремзийски колонии по тези места, които заемат важно място в новата държава.

Със сигурност прабългарският елемент остава водещ в своеобразния микс от етнически и народностни групи. Прабългарите дават не само името на държавата, но и съумяват да наложат  модела на управление и културните си традиции.

През първите два века след като е създадена, Волжка България се намира под зависимостта на Хазарския каганат. Едва през VІІІ век успява да спечели независимостта си и бързо става най-влиятелната държава в региона.

Това е съвсем заслужено, тъй като Волжките българи демонстрират военни възможности, търговски умения и изумителен строителен гений. Пътешествениците увековечават в трудовете си строителните успехи на държавата. Подчертават, че  благодарение на тях, Волжка България става известна като Страната на градовете. В пределите ѝ имало 38 силно укрепени градове, както и около 1600 селища, а това е невероятен брой за времето си. Всички красиви строежи, многолюдните земеделски и занаятчийски селища, карат пътешествениците да възприемат държавата като богата и отлично устроена.

Велики Болгар, столицата Волжка България, е най-добре развитият и многолюден град на територията на цяла източна Европа. Той е имал канализационна система и често бил сравняван с Багдад, Бухара и други градове, които били водещи в арабския свят. Биляр, Сувар и Казан са други забележителни градове на Волжките българи.

През 922 г. волжките прабългари начело със своя владетел Алмуш, провъзгласен същата година за емир, приемат исляма от арабите, но в страната безпроблемно съжителстват всякакви религии. Заради това, че Волжка България е разположена на стратегическо място, монголите непрекъснато я нападат. Волжките българи се оказват на пътя им към Европа и имат нелеката задача да ги спрат.

Арабския пътешественик Ибн Фадлан пише, че волжките прабългари се препитават предимно от земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също било добре развито. Те отглеждали овце, кози, коне и др. Развивали  подобаващо търговията и занаятите, но всичко това било съсредоточено основно в два града – Биляр и Сувар. Болгар бил повече политически, отколкото търговски център. Това бил престолния град. Традиционните занаяти били кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържала добри търговски връзки с Киевска Рус, Китай, Византия, Абасидският халифат, Средна Азия и Западна Европа.

В така наречената „овнешка битка“ непобедимата до тогава Златна орда е разгромена от отрядите на Габдула Челебир, владетел във Волжка България по това време. Той прилага военните тактики на прабългарите. В замяна на пленените 4000 воини на Чингиз хан волжките българи получават 4000 овена, заради което е и името. Това спасява не само земите на Волжка България, но и на целия западен свят от монголското нашествие. Спасението от монголите, обаче, било временно.

През VIII и IX век варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея. След смъртта на Чингис хан цялата сила на монголските орди била насочена към Волжка България. Повече от половината от населението на държавата е избито. Държавата съществува до 13 век. След това Волжка България попада под зависимостта на монголите.

Волжка България била разделена на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и се влива в Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.

Едва през 1438 г. волжките българи успяват да се освободят, но не успяват да възстановят старата си мощ.

През 1552 година столицата Казан на наследника на Волжка България – Казанското царство – е превзета от Иван Грозни. Той прибавя към останалите си титли и тази на цар на българите.

Но да се върнем малко назад. В началото на ХV век на териториите на старата Волжка България се появява Казанското царство.

Столица станал Нови Болгар. Казанското царство е първото, което се отделя от Златната орда.

Татари са първите владетели на Казанското царство. Постепенно то продължава традициите на Волжка България. Населението е било предимно с българско самосъзнание. За това свидетелстват и летописците от това време.

Казанското царство продължава традициите на прабългарите в строителството и изобразителното изкуство. Емблематични строежи в Москва – Кремъл, и някои дворци, са използвали като модел Казанските първообрази, разрушени при войните с руснаците през Средновековието.

Краят на Казанското царство настъпва през 1551 година, когато последната владетелка на Казан е Сююмбике, а в отпора, който дава населението на Казан, смъртта си намират 700 хиляди волжки българи.

Сююмбике била родена в град Казан. Според изследователите, рожденото й име е било друго, а Сююмбике е наречена в зрелите й години, тъй като притежавала уникална красота. В превод то означава „богиня на красотата“ или „Любов“. Тя се омъжва за царя на българите Хюнгай.

През 1551 г. съпругът на Сююмбике умира при инцидент и тя остава вдовица. Красотата й била известна в целия мюсюлмански свят и редица турски султани и арабски халифи искали да я вземат за жена, но тя била дала обет за вярност към съпруга си и го спазвала и след кончината му. Красавицата поела управлението на страната и се отдала в служба на народа си.

Държавата се радвала на истински разцвет по време на нейното властване. Нямало глад и насилие по земите на волжките българи.

По това време начело на Русия застанал цар Иван, по-късно наречен Грозни, което в превод значи „Страшни“. Той поискал да притежава богатите земи на Казан. За да осъществи желанието си, той нахлул с 60-хилядна войска в царството на Сююмбике. Казанската армия се състояла от едва 6-8 хиляди воини. Държавата била разорена. Цели села и градове били сравнени със земята. След един месец обсада Казан бил превзет и опожарен. Русите натоварили 16 кораба със злато, скъпоценности, килими, гоблени от Казан. Царицата била заловена. Иван Грозни я направил своя лична пленница. От този момент той си присвоил титлата цар Всерусийски и Български.

Руският владетел бил пленен от красотата на българската царица и искал тя да стане негова жена, твърдят легендите. Сююмбике привидно се съгласила, но поставила условие. Поискала на гроба на съпруга ѝ да бъде изградена 30 метрова кула. По това време в Русия това можели да направят само българските строители и Иван Грозни събрал най-опитните. Обещал им по половин килограм злато и по 5 кг сребро, ако успеят да вдигнат кулата за 2 месеца.

Кулата била изградена за месец и половина. Руският цар завел бъдещата си съпруга в нея, а Сююмбике скочила от нея. Така тя спазила обета си към Хюнгай и му останала вярна до смъртта. Иван Грозни наредил кулата да бъде изгорена до основи, но буря изгасила огъня. Иван Грозни изтълкувал това като Божие знамение и напуснал Казан.  Заповядал в града да бъде издигнат огромен храм, а в основите му да бъде погребана царицата на българите.

Автор: Десислава Михалева

Институцията на  диктатора се появила в Рим не по-късно от V век. пр. Хр., тогава възникнало и самото понятие. До самия край на Републиката (І век пр. Хр.) терминът „диктатор“ не е означавал политически деспот, както сме свикнали днес. Напротив, диктатурата, както казва философът Карл Шмит, е римското „средство за защита на свободата“.

Диктаторът представлявал държавник и военачалник, който се избирал от Сената по спешност и най-много за 6 шест месеца. Той служел заедно с двамата консули като техен началник или вместо тях и вместо военните трибуни.

Римляните измислили тази институция малко след свалянето на последния цар Луций Тарквиний Горди (534-509 г. пр. Хр) и създаването на републиката. Целта била в критична ситуация властта да не се споделя между няколко души, тъй като „многопартийната система“ поражда политическа борба, спорове и забавяне на действията – което е крайно рисковано в опасни времена.

Властта на диктатора се виждала като възстановената царска, но, за разлика от нея, имала своите граници. Например, диктаторът в случай на война получавал неограничени правомощия на върховен главнокомандващ, можел да екзекутира и помилва други римляни, а понякога и да разполага с държавното съкровище – но не можел да установи нови данъци или да издаде нови закони, освен ако не ставало въпрос за военна необходимост.

В същото време Сенатът и народните трибуни (те били нещо като днешните омбудсмани, но с много по-голяма власт) продължавали да работят и оставали център на политическата власт. В края на установения срок диктаторът се отказвал от своите извънредни правомощия (наричани „империум“) – военни, съдебни и други, и Рим се връщал към обичайната републиканска система на управление с двама консули и други изборни магистрати (тогава „магистрат“ било избираемо за срок от 1 година длъжностно лице, което служело безвъзмездно на държавата).

Пръв диктатор в Рим бил Мамерк Емилий Мамерцин (в 437, 434 и 426 г. пр. Хр.) – тогава римляните постоянно воювали със съседните племена. Като диктатор Мамерцин разгромил етруските, след като те нанесли тежко поражение на Рим, и превзел техния град Фидена. За това му потрябвали само 16 дни, след което той оставил диктаторските си пълномощия.

Оттогава много знатни римляни ставали диктатори и след това „подавали оставка“ –  но всичко се променило, когато социално-икономическото развитие на републиката довело до поредица от политически кризи и граждански войни в периода 133 – 30 г. пр. Хр. Този дълъг процес завършил с установяването на т. нар. „принципат“ – особена форма на управление, която комбинирала монархически и републикански черти. Върховният управител бил „принцепс“, но в историографията неправилно са се наложили термините „империя“ и „император“. Първият принцепс или император бил Октавиан Август (63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).

Тази форма на власт сложила край на кризата, но диктатурата станала постоянна и придобила нови черти, макар и със запазването на някои републикански атрибути (Сената, например). Републиката обаче все още не била успяла да се преобразува в империя, а ролята и силата на римските диктатори вече се били променили – те се превърнали в нещо, което древните римляни изобщо не си представяли при създаването на тази институция.

Така, например, диктаторът Луций Корнелий Сула (138-78 г. пр. Хр.) далеч нямал намерение да бъде само временен главнокомандващ, който да се откаже от властта в края на войната – диктатурата му нямала никакви крайни срокове.

Същото важи и за Гай Юлий Цезар, когото някои днешни историци на Древния Рим директно определят като „монарх“.

Луций Сула, Юлий Цезар, Марк Антоний, Октавиан Август – това са вече нов тип лидери през І век. пр. Хр. Те разчитали на верността на своите легиони, на популярността си сред народа (днес биха ги определили като „популисти“, от „пополо“ – народ) и на възможността да упражняват насилие, което им осигурявала трайната военна и политическа власт. В крайна сметка, именно затова поддръжниците на републиката решили да убият Цезар, тъй като традицията вече не работела – той за нищо на света не би се разделил с властта доброволно. Оттогава думата „диктатура“ започнала да означава неограничена власт на човек, група хора или дори класа.

Но в самата Римска империя и по-късно, след нейното разпадане, концепцията за диктатура излязла от обращение – кому била нужна, след като вече имало вождове, крале, царе и императори. През Средновековието просто няма „диктатори“.

За древните думи си припомнили едва в Новото време (прибл. след края на ХVІ век), когато под влиянието на анти-християнски и анти-монархически полулегални организации като масони, илюминати и др., финансирани от големите лихварски финансови къщи, започнали да се търсят алтернативи на монархията и да се обръщат към античността. Холандската, Английската и Френската революции породили нови републики и крайно жестоки диктатури, например якобинската с нейния символ – гилотината, тази първа машина за убиване на хора.

В новото време под думата „диктатура“ се разбира метод на управление, чиято ключова характеристика е насилственото налагане на волята на управляващата личност (класа, прослойка, партия, етническа група и др.) върху всички останали. Както пише Макиавели, който е пламенен привърженик на диктатурата като ефективен начин за управление: „Диктаторът сам взема решения и наказва онези, които не се подчиняват“. Той управлява независимо от стремежите и стремежите на своите поданици, въз основа на свои лични идеи и интереси.

Историята и политологията пораждат набор от термини, които по някакъв начин се отнасят до прекомерната концентрация на власт в ръцете на един човек: диктатура, тирания, автокрация, монархия, деспотизъм, тоталитаризъм.

Любопитното е, че още Платон (429-347 г. пр. Хр.) определя демокрацията като преходно стъпало към диктатура (тогава наричана все още „тирания“) – поради възможностите на богатите (олигарсите) да манипулират и подкупват вота на избирателите. На което, за голямо съжаление, сме свидетели и в наше време.

–