За пореден път през февруари темата за генерал Христо Луков се постави на дневен ред. И няма как да е по друг начин. На 13 февруари  1943 г генералът е убит след решение на окръжния комитет на нелегалната организация на БКП в София от Иван Буруджиев и Виолета Якова.

Личността на генерал Христо Луков продължава да разделя обществото. Преди дни, обаче, Софийски градски съд каза тежката си дума, а именно: не съществуват доказателства, че генерал Христо Луков е бил антисемит и нацист. Организаторите на ежегодния Луков марш, БНС „Еделвайс“, бяха обвинени в това, че с почитане паметта на генерала, организирайки факелното шествие, те насаждат „антисемитизъм, ксенофобия, омраза и нетърпимост“. Поради тази причина бе поискано прекратяване регистрацията на съюза. Според съдията, недоказани са прокурорските твърдения, че дейността на сдружението е насочена към насаждане на расова и етническа вражда.

Съдът е на мнение, че генерал Луков е спорна и митологизирана историческа личност. Животът му е изцяло посветен на военното дело. Странял е от политическия живот до 1935 г., когато става министър на войната. Тогава насочва усилията си за укрепване и превъоръжаване на българската армия и запазване териториалната цялост на държавата.

Но да се върнем назад и да си припомним защо генерал Луков се възприема толкова противоречиво от различните слоеве на обществото.

Роден във Варна на 6 януари 1888 г., той завършва Военното училище през 1907 г. . С чин подпоручик, Христо Луков е адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение във войните за национално обединение 1912 – 1918 г.. Достига чин майор. По време на Първата световна война е на служба в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия.

Привържениците на ген. Луков, както казва съда, го митологизират и за спасяването на Кюстендил от сръбска атака през Първата Световна война. Това, че отбранявал града и го защищавал от сръбската атака само с овчари и козари според нас изглежда абсурдно, все пак е имал на разположение и останали войници. Ако ще е имало овчари и козари, то те ще са помагали в някаква степен на войниците, и е разбираемо защо един офицер изтъква техния подвиг, пред този на войниците.

И така, според тях, в Кюстендил името на Луков е светиня, защото той спасява града от съдбата да влезе в пределите на Сърбия. В последните дни на Първата Световна война /1918 г/ част от войниците, под въздействие на комунистическата партия, напускат фронта и  тръгват към главната квартира на българската армия в гр. Кюстендил. Друга част, предвождани от земеделеца Райко Даскалов, обявява Радомирската република. Това е чудесна възможност за сръбските пехотинци да настъпят към Кюстендил между Царев връх и Калин камък. Българските позиции са почти обезлюдени.  Не е възможно командирите да върнат отстъпващите войници. На позицията с четири оръдия остава само майор Христо Луков. Той, с помощта на няколко овчари, открил огън по идващите сърби. Този ход имал небивал успех. Сърбите били отблъснати. На другия ден, след като било сключено примирието, подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи, които успели да спрат неговото настъпление. Войниците посочили Христо Луков, чието лице било почерняло от артилерийската стрелба. Томич не повярвал, че това е възможно, затова попитал и за останалите. Отговорът направо го сразил: “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”. Сърбинът поздравил майор Луков за безмерния подвиг, въпреки че му се плачело от яд. Логични са и думите му, изречени тогава: “В историята на Франция има също един, който останал сам да брани Родината си – маршал Ней. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”

След войните Луков е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа (1924 – 1928 г.), на Учебното отделение в Артилерийската инспекция (1928 – 1934 г.), командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.; ордена „Св.Александър“ V ст. През 1935 г е произведен в генерал-майор. Същата година става и министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов.

Като министър на войната генерал-майор Христо Луков работи усилено за оперативното и стратегическо планиране, като изработва планове в случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, за действия срещу Румъния в конкретна обстановка, както и за прикриване на южната граница при гранични инциденти. Разработват се нови нормативни документи, които целят осъвременяване уредбата на въпросите за бойната готовност на армията, правилници на родовете войски и на структурата и подструктурите на Министерството на войната и Щаба на армията. Генералът заимства опита на Германия за възстановяване и преустройство на армията. Налага спортната подготовка на военните, както и задължителната гимнастика при подрастващите.

След като отношенията му с цар Борис III се изострят, през 1938 г. Луков е пенсиониран, произведен е в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса. Луков деполитизира армията, същевременно е изключително силна волева личност. Точно заради това, той си създава врагове и клеветници. Те го клеветят пред цар Борис, което е и причината за влошаване на отношенията им през 1938 г..

През 1943 г. генерал-лейтенант Луков влиза в списъците за убийства на нелегалната БКП. Със задачата са натоварени Иван Буруджиев и Виолета Якова. Вечерта на 13 февруари двамата  причакват Христо Луков пред кино „Роял“, проследяват го до дома му на улица „Артилерийска“ №1. Буруджиев стреля по Луков от близко разстояние и го улучва в рамото. Якова, обаче, го убива с изстрел в гърба. След това убийците избягват през съседния двор. В началото се предполага, че зад атентата стои правителството и царя. После се заговаря за намесата на английски агенти, но след направената балистична експертиза, няма спор, че е убит от комунистите. Куршумите са от оръжието, с което е убит агент-провокатора на полицията Никола Христов Кутуза. След убийството на генерал Луков, по заповед от Москва и особено след 1944 година, той е набеден за фашист.

Неговите речи недвусмислено оборват това нелепо твърдение. Там той говори срещу насилието, предрича провала на Югославия заради сръбското насилие над останалите националности и на практика предсказва гражданската война там. Луков никога не е толерирал преследванията на етническа и религиозна основа.

Твърдят, че е антисемит и подкрепял депортацията на евреите. Това твърдение бе оборено съвсем наскоро от Самуел Ардити, племенник на световноизвестния писател Елиас Канети. За това, че Луков е подкрепял депортирането на евреите Ардити припомня, че генералът е убит от съпротивата на 13 февруари 1943 г., а споразумението Белев-Данекер е подписано на 22-ри февруари. МС одобрява Постановление 127 на 2-ри март, а депортацията започва на 10-и март – почти месец след смъртта на генерал Луков. „Депортацията е била строго секретна държавна тайна. Според моите изследвания, Лиляна Паница разкрива тайната пред Буко Леви на 8-и март. Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „подкрепя“ мъртъв!“, допълва Ардити.

По отношение на „антисемитските“ му настроения може да се спомене тефтерчето му, което все още може да се види в Националната библиотека „Кирил и Методий“. В него Луков е записал датите, на които да поздравява по различни поводи своите приятели, сред които има не малко евреи. Полковник Андрей Андреев пише за него: „Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани… Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал ( на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите.“

„Прогерманските“ настроения се отхвърлят категорично от факти от живота на Луков. Той не праща дъщеря си в престижното немско католическо училище в София, а в Американския колеж. Наричал е германския пълномощен министър Адолф Бекерле, „Шмекерле“. По думите на полковник Андреев, Луков е предотвратил опита на германците да сложат ръка на акционерно дружество Петрол.

Дали Луков е искал българската армия да участва във войната на страната на Германия? Разбира се, че не. Това е видно от речта му на 8 декември 1942 г.: „Никой никога, нито аз, нито кой да е легионер не е преговарял, с когото и да било и не е правил никакви обещания. За Българските национални легиони само отговорното българско правителство може да води преговори с чужбина и с нашите съюзници и само то може да поема ангажименти и да прави обещания. Този, който зад гърба на българското правителство води преговори с чужденци или прави обещания, той е за Българските национални легиони най-долен предател. Българската войска ще бъде употребена тогава, когато българското правителство реши и там, гдето българското командване определи.“

Списаревски цитира пред съда думите на генерал Луков в подкрепа на твърдението, че България не е готова за война: „Най-напред ние не разполагаме с храни, липсват ни и пари, ако започнем войната нужни са ни 40 000 000 лева дневно…“

Това е само малка част от аргументите, които могат да се представят за величието на личността Луков. Не можем да пренебрегнем и написаното в дневника на Никола Мушанов:

„Луков бе честен човек, въпреки всички клюки по негов адрес. Като влизах в къщата му, обзе ме едно тежко чувство! Български генерал, български политик! Една къщурка на един етаж, с три стаички, скромна мебелировка. В чужбина един работник живее в по-добра обстановка…

Но човекът, който я обитаваше, бе голям. А у нас за нещастие имат право на живот, които са малки, нищожни, лакоми за живот в разкошни жилища и са надути величия.“

Автор: Десислава Михалева

През 1610 г. френският крал Анри IV бил убит от, както сега го наричат, „католическия фанатик“ Франсоа Раваляк. След смъртта на монарха на престола се възкачил малолетният му син Людовик XIII – същият, който, вече в зряла възраст, е един от основните персонажи в прочутия роман на Александър Дюма-баща „Тримата мускетари“.

Естествено, момчето не можело да управлява само, затова около него веднага се завихрили многобройни интриги. Множество благороднически групировки искали да държат младия монарх под свое влияние и да управляват Франция чрез него. Това се отразило крайно негативно на развитието на страната. Малцина се занимавали искрено с държавните дела, които почти никого не интересували. Нямало  силна ръка и могъществото на Франция, което било постигнато при Анри IV, постепенно започнало да чезне.

И все пак се намерил продължител на делото на загиналия славен крал. Това бил новият пръв министър на Франция, кардиналът херцог дьо Ришельо, който веднага показал, че за него интересите на държавата стоят много по-високо от религиозните. „Първата ми грижа беше мощта на краля, а втората ми грижа беше мощта на кралството“, написал по-късно той в своето „Политическо завещание“.

Кардиналът получил държавата в незавидно състояние. Финансите били разрушени. Страната се разкъсвала от постоянни метежи на аристокрацията. Нямало мир между католици и хугеноти . А във външната политика Франция била стегната в клещите на испанските и австрийските Хабсбурги.

Въпреки това, Ришельо бил категоричен в намеренията си. Той бил готов на всичко, за да спаси държавата, като укрепи кралската власт в страната. Осъзнавайки отлично колко опасно е във Франция да има крепости, управлявани от протестанти, Ришельо през 1627 г. предприел обсада на крепостта Ла Рошел.

Обсадата на тази хугенотска (протестантска) крепост продължила повече от година и приковала вниманието на цялата държава. Кардиналът се редувал с краля да командва войските. Кралските мускетари и гвардейци участвали в обсадата (по-късно този факт заинтересувал Александър Дюма, който го включил като епизод в романа за мускетарите).

Англичаните искали да подкрепят хугенотите, като изпратили военни кораби. Но всемогъщият кардинал бил нащрек и тук: той измисли как да попречи на английската флота да се приближи до обсадената крепост. С цената на големи усилия и много пари Ла Рошел била превзета.

С „Едикта на милосърдието“, публикуван през 1629 г., Ришельо премахнал политическата независимост на хугенотите. В същото време, като интелигентен и далновиден политик, със същия акт той запазил свободата на религията за протестантите и потвърдил другите им граждански права – така положил край на религиозните войни, които разкъсвали държавата.

Продължавайки протекционистката политика на Анри IV, Ришельо по всякакъв начин насърчавал френските търговски компании и колониалната експанзия. Той забранил дуелите с аргумента, че кръв трябва да се пролива само за краля (да си припомним, че именно с нарушаването на тази забрана от д`Артанян и приятелите му започва романът „Тримата мускетари).

После заповядал да се разрушат замъците на бунтовната аристокрация. С изключителна жестокост, често само при едно подозрение, кардиналът пресичал реални и въображаеми дворцови заговори.

Освен това, в името на интересите на абсолютизма, Ришельо укрепил институцията на държавните интенданти, създадена през ХVІ век – това били пълномощни представители на кралската власт на местно ниво. Направил важни промени в централната администрация, като превърнал благородниците в безпрекословни изпълнители на кралската воля.

Той водел борба срещу парламента, чиито задължения включвали регистрация на указите на Негово Величество. Ришельо забранил да се поставя под съмнение конституционността на кралското законодателство. Първият френски вестник възникнал по негова инициатива и бил контролиран също изцяло от кардинала.

Що се отнася до външната политика, Ришельо виждал основната си задача като противопоставяне на австрийските и испанските Хабсбурги, чиито владения обкръжавали Франция. Той пресметнал много точно в кой момент страната може да си позволи да влезе в бушуващата тогава Тридесетгодишна война – през 1635 година. По това време конфликтът продължавал вече 17 години. През целия този период Франция натрупвала потенциал, за да нанесе удар по своя тогавашен главен враг – Испания. Това се оказало доста трудно. Едва на петата година от войната френските войски започнали да печелят победи. Вестфалският мир, сключен през 1648 г., бил триумфален за Франция, а за Испания означавал упадък на нейното величие.

Важно е да се подчертае, че Ришельо се грижел не само за външната политическа сила на Франция и нейния монарх. Той направил достатъчно, за да възстанови френската икономика, а френската търговия да процъфтява. В резултат на това успял да направи кралската власт основна сила на страната.

И съвсем закономерно след него изгряла епохата на „краля-слънце“ Людовик ХІV, при когото Франция се превърнала в най-силната европейска държава.

–