Търсене
Още
    Начало Блог Страница 18

    Просвещението – епоха на „светъл разум“ с тъмни последици

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Просвещението – епоха на „светъл разум“ с тъмни последици

    Философията, политиката, науката и връзките с обществеността в Европа били радикално ревизирани през целия 18-ти век – който с лека ръка бил наречен „епоха на Разума“ или просто „Просвещение“.

    Дейците на Просвещението не само във Великобритания, Франция, но и в цяла Европа поставили под съмнение традиционните християнски ценности на европейската цивилизация и твърдели, че обществото може да бъде подобрено с помощта на рационални преобразования.

    Просвещението донесло на света много творби, изобретения, научни открития, правни документи, жестоки войни, бунтове и  въстания. Две революции – американската и френската, са пряко вдъхновени от идеалите на Просвещението. Те отбелязват върха на неговото влияние и началото на упадъка му – след тези кървави революционни събития никой вече нямал нужда от него.

    Френсис Бейкън и Волтер. Уикипедия

    Първите лястовици на Просвещението през ХVІІ век са английските философи Франсис Бейкън и Томас Хобс, френският мислител Рене Декарт и водещите представители на натур-философията на Ренесанса – Галилео Галилей, Йоханес Кеплер и Готфрид Вилхелм Лайбниц. Историческите корени на епохата датират от 1680-те години, когато в Англия бил публикуван основният труд на Исак Нютон „Математически начала на естествената философия“, а Джон Лок отпечатал своя „Опит върху човешкия разум“ през 1690 година . Тези две произведения дали научния, математически и философски инструментариум за основните резултати на Просвещението.

    През 1784 г. немският мислител Имануел Кант в есето си „Отговор на въпроса: какво представлява Просвещението?“ дал за дефиниция на епохата следната фраза: „Дръзнете да знаете! Имайте смелостта да използвате собствения си разум!“.

    Твърдението на Джон Лок, че човешката природа е променлива и знанията се придобиват чрез натрупване на опит, а не чрез достъп до някаква външна истина, математическият анализ на Исак Нютон и неговите оптични теории предоставили мощна база за философската школа на Просвещението.

    И все пак през ХVІІІ век не е имало всеобхватно, обединено Просвещение – ако не вземаме предвид широко разклонената мрежа от масонски ложи, чрез която неговите революционни идеи се разпространявали. Така се създали френска, шотландска, английска, немска, швейцарска и американска версия на „века на Разума“.

    Често мислителите изразявали диаметрално противоположни възгледи. Така например, Лок се различавал от Хюм, Волтер от Русо, Фридрих Велики от Томас Джеферсън. И все пак тези дебати и разногласия се основавали на общите теми на Просвещението – рационално разбиране за природата и света, борба срещу християнството, вяра в т. нар. „исторически прогрес“.

    След като възприело идеите и възгледите на френските мислители Волтер, Русо, Монтескьо, Буфон, Дени Дидро, Висшето Просвещение получи характеристиката, която му била дадена във „Философски речник на Волтер“ – че то е „хаос от ясни идеи“. Този труд нападал яростно християнството и Църквата. „Философският речник “ е чаша, която трови всички хора на всяка възраст с отровата на безбожието…“ – пише абат Шодон.

    Друга важна идеологическа публикация от този период е „Енциклопедия“ на Дени Дидро, в която водещите фигури от епохата обединяват усилията си да прокарат нови идеи, способни да разрушат тогавашното общество.

    ХVІІІ век е периодът на т. нар. „просветени монарси“ като пруския крал Фридрих Велики, който, според собствените му думи, позволявал на поданиците си „да разсъждават колкото искат за каквото искат, само да се подчиняват“. В „епохата на разума“ явно на краля не му достигал достатъчно разум да осъзнае, че под такъв благовиден предлог ще дойде момент, когато поданиците ще забравят за „подчинението“.

    „Просветени революционери“ като американските „бащи на нацията“, робовладелците Томас Пейн и Томас Джеферсън, отразили идеите на Просвещението в „Декларацията на независимостта“, с която били образувани САЩ.

    Това била епоха на упадък на вярата в Бога и спад на влиянието на Църквата. Джон Лок, заедно с френския мислител Пиер Бейл, се отдали изцяло на идеята Църквата да се отдели от държавата – като първа крачка към окончателното й унищожаване. Материалистите търсели „научни“ аргументи в опит да докажат, че Вселена сама, без намесата на Бог, определя своя ход.

    Епохата на Просвещението е време на разцвета на тайните общества. Масони, розенкройцери, илюминати „преобръщали световната духовна система“, предлагали „нов морал“, езотерични ритуали и церемонии. За разпространението на тези идеи били създадени нови интелектуални платформи – градски кафенета, аристократични и литературни салони. Тогава все още се спазвала някаква атмосфера на тайнственост. Но в наше време вече са отхвърлени всякакви „теории на конспирацията“ и когато днес туристи посещават Вашингтон, им предлагат обиколка на града с подробни разкази за масонските символи, втъкани в неговия архитектурен план.

    Великата френска революция, започнала през 1789 г., е кулминацията на по-късното Просвещение. Провеждана под мотото „Свобода, равенство, братство“, тя не само заменила стария ред с нов, но извършила такъв масов терор, пред който бледнеят всички масови кланета на свирепи владетели или деяния на католическата Инквизиция. Руската революция през 1917 г. се провела като нейно копие – неслучайно Ленин дълги години изучавал опита и резултатите от френската революция в библиотеките на Цюрих и Женева

    Така Просвещението се оказало само преходен етап, който подготвил почвата за кървавите тоталитарни диктатури на ХХ век, независимо от добрите намерения на неговите дейци и активисти. Но това не би трябвало да ни учудва. Известно е с какво е покрит пътят към ада…

    –

    Драбантите – шведската кралска гвардия

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Драбантите – шведската кралска гвардия

    Думата „драбант“ или „трабант“ произхожда от германската езикова група и означава „спътник“, „привърженик“. През Средновековието почетната свита на монарха, изпълняваща функциите на телохранители, се наричала „трабанти“.

    В Новото време в европейските армии драбантите били охрана на пълководци и висши офицери. Най-голяма слава си спечелили шведските драбанти – специална кавалерийска единица, създадена за защита на личността на краля и известна с подвизите си на бойното поле.

    В Швеция драбантите, чиято задача била „да придружават височайшата особа във всички церемонии и походи, да стоят на стража до ложето й…“, се появили в самото начало на управлението на крал Густав I Ваза през 1523 година. Пострадал много от амбициите на датския крал Кристиан II (1481-1559), който се стремял да обедини трите скандинавски монархии под своя власт, Густав създал в памет на своите верни спътници-дворяни, специална военна единица, предназначено да защитава личността на краля. Първоначално имало само 64 драбанта; а при Карл IX, синът на основателя на династията, те вече били 200.

    Кралската конна гвардия (2016г.). Уикипедия

    Отначало само шведски благородник можел да стане драбант. Въпреки, че с времето това вече не било задължително условие, подборът за личната кралска охрана останал изключително строг. Кандидатът трябвало да бъде с доста висок ръст – над 175 сантиметра, да бъде протестант, грамотен, отлично да владее едноострия меч „палаш“ (по-късно – шпага) и пистолет, а също така да потвърди безупречната си репутация и вярност към короната с поне две писмени препоръки от свои командири. Офицерите от други части, които били предпочитани за попълване на драбантските роти, си мечтаели да служат като редници в лейб-гвардията. Немалко гвардейци били с висше образование, а още повече имали благородническо родословие, датиращо от векове. Нито едното, нито другото обаче не били гаранция за записване при драбантите – избраните кандидати били лично представяни на краля, който решавал съдбата им. Той познавал всеки от своите драбанти и лично ги водел в битките.

    Редникът-драбант се приравнявал с ротмистър (капитан) от кавалерията, капралът – с подполковник, капитан-лейтенантът – с генерал-майор, затова службата в драбантската гвардия откривала отлични перспективи за издигане в кариерата. Но да се намери драбант, съгласен да замени близостта си до краля с обикновена армейска служба било категорично невъзможно.

    Въоръжението и униформата на тези гвардейци напълно им съответствало. Прочутите „драбантски шпаги“ с позлатена дръжка, чиито остриета достигали до 96 см, се изковавали по специален модел и се пригаждали индивидуално. Кирасите (нагръдните брони, до 1702 г.), двата пистолета и карабината (до 1700 г.) също били с най-високо качество. Цветът на униформата бил традиционен – син и жълт, но се отличавал с изобилие от релефно злато, пищност на изработката и дори с материала си.

    Снаряжението изглеждало още по-великолепно, когато драбантите излизали по време на официални приеми и придворни церемонии. Всичко това обаче не би трябвало да създава фалшиво впечатление за лейб-гвардията като дворцова охрана, изпълняваща изключително парадно-караулни функции. Драбантите се отличили стотици пъти на бойното поле, като многократно спасявали краля от сигурна смърт.

    По времето на Густав Адолф (1594-1632), един от най-известните монарси в историята на Швеция, извършил коренен поврат във военното дело, драбантите постоянно придружавали краля във всички негови походи и начинания: по време на похода в Русия и обсадата на Псков през 1615 г., в поредицата войни с Реч Посполита и, разбира се, по време на експедицията в Германия по време на Тридесетгодишната война. Реформирайки армията в напълно нов дух, кралят не пренебрегнал телохранителите си – при него драбантите се превърнали в символ на военното дело на Швеция. Смели и отчаяни бойци, които се биели рамо до рамо с монарха, където и да се намирал той, те се проявили великолепно в битките срещу една от най-добрите военни машини по онова време, но не могли да спасят своя владетел – през ноември 1632 г., под Лютцен, „Снежният крал“ загинал по време на конна атака в самото начало на сражението.

    Драбантите спечелили още повече слава по време на управлението на последния велик шведски крал, Карл XII (1682-1718). Този „последен викинг“ довел драбантския корпус до възможното за онази епоха съвършенство.

    При Карл драбантите окончателно преминали към бой главно с хладно оръжие – пистолетите се използвали като крайна мярка в близък бой или на постове. Освен това кралят олекотил максимално екипировката, като отменил кирасите и направил строя на тежката кавалерия още по-тънък – оттук нататък драбантите и кирасирите се биели само в двуредова формация. С годините тази практика ще бъде възприета във всички европейски армии и ще остане обичайна до началото на наполеоновите войни.

    Специфичната тежка драбантска шпага изисквала голямо умение и отлични физически данни, затова Карл XII избирал най-добрите в своята гвардия. За краля драбантите му били неговото голямо семейство; той дори издал специален указ, забраняващ на личния състав на драбантския корпус да се жени, та нищо да не отклонява неговите гвардейци от военните подвизи. Серията от блестящите победи на шведското оръжие в началото на ХVІІІ век се дължи също и на драбантите – те взели участие в десетки големи битки на Северната война (1700-1721) и с право се гордеели със своите заслуги на бойното поле.

    Но ето, че през 1709 г. се провело сражението при Полтава срещу армията на Петър Велики, в което участвали и кралските гвардейци. Тогава те били само 150 – но все такива смели воини. При Полтава атакували руските позиции като част от десния фланг на шведската армия. В настъпилия разгром загинал всеки пети от тях…

    Тогава и приключил „Златният век“ на шведската държава, а заедно с него имперските амбиции на Карл XII и славната история на кралските драбанти.

    –

    Кой е изобретил първата кола и кога е направена?

    iskamdaznam
    -
    0
    Кой е изобретил първата кола и кога е направена?

    Кой е изобретил първата кола? Общоприетият отговор е немецът Карл Бенц, а причината за това е, че хората, които работят във фирмата, носеща неговото име, Мерцедес Бенц, не се уморяват да ви го повтарят непрекъснато.

    Стоейки в музея на Мерцедес Бенц в Щутгарт, обаче, изпитваме момент на страхопочитание и поразителна изненада при вида на първата в света кола. Наистина терминът, използван по онова време, „карета без коне“ изглежда значително по-подходящ, но все пак автомобилът на Бенц, патентован през 1886 г., получава славата на първият автомобил, създаван някога, въпреки че други превозни средства предшестват появата му много години преди това.

    Защо е така и заслужава ли Бенц славата, която получава за изграждането на най-старата кола в света?

    Реплика на патентованият през 1886 г. автомобил Benz Patent Motorwagen. Уикипедия

    Наливаме гориво в огъня на спора за първата кола в света. Може да се твърди, разбира се, че абсурдно талантливият гений, познат на приятелите си като Лео, побеждава Бенц, проектирайки първия автомобил  няколкостотин години преди него.

    Сред многото невероятни изобретения на великия Леонардо да Винчи е и дизайнът на първото самоходно превозно средство в света, без необходимостта от коне.

    Неговата гениална измислица, нарисувана от ръката му през 1495 г., е била задвижвана с пружинен механизъм и е трябвало да бъде навита преди потегляне, но е била изключително сложна. По-късно се оказва, че е напълно осъществима.

    През 2004 г. екип от Института и Музея за история на науката във Флоренция използва подробните планове на да Винчи за изграждане на мащабен модел и със сигурност „Автомобилът на Леонардо“ реално проработва.

    Още по-невероятното е, че древният дизайн се отличава с първата в света кормилна колона, зъбна рейка и зъбна система, основана на начина, по който и днес управляваме нашите превозни средства.

    За да бъдем честни, Леонардо вероятно никога не е стигнал до осъществяване на идеята си за изграждане на прототип – всъщност би било почти невъзможно да стане с инструментите, които са му били на разположение по това време – или да се повози из града с него. Дори е забравил да включи седалки в проекта.

    Берта Бенц със съпруга си Карл Бенц в Benz Viktoria, модел 1894 г. Уикипедия

    И що се отнася до най-често срещаните съвременни автомобили, които познаваме днес, на неговия автомобил липсвало нещо жизненоважно, с което Бенц можел да се похвали – първият двигател с вътрешно горене – и по този начин бива обявен за изобретател на първият бензинов автомобил.

    Именно използването на това гориво и този дизайн на двигателя в крайна сметка печелят в надпреварата за изработването на първите каруци без коне в света. Ето защо германецът става известен, въпреки факта, че французин на име Никола-Йозеф Куньо създава първото, самоходно пътно превозно средство, което всъщност е трактор с три колела за използване от военните, още през 1769 г. Да, то можело да се движи само с около 4 км/ч и не било кола, но основната причина, поради която не печели надпреварата е, че измислицата му работи на пара, което го прави по-скоро влак, който се движи без релси.

    Имайте предвид, че Automobile Club de France все още признава Куньо като създател на първата кола досега. По подобен начин Робърт Андерсън пропуска да изтъкне, че е направил първата кола в света, тъй като неговият самоходен автомобил, построен в Шотландия през 1830-те, е бил „електрическа карета“, а не такава с двигател с вътрешно горене.

    Разбира се, важно е да се отбележи, че и Карл Бенц не бил първият човек, който използва двигател. Още през 1680 г. холандският физик Кристиан Хюйгенс лансира идеята за двигател с вътрешно горене и вероятно е добре, че той всъщност никога не го е построил, защото неговият план е бил да го задвижва с барут.

    Карл Бенц бил подпомогнат от друг човек, познат на феновете на Мерцедес Бенц или Даймлер Бенц, Готлиб Даймлер. През 1885 г. той  проектира първия в света модерен двигател с единичен, вертикален цилиндър и бензин, впръскван през карбуратора. Той дори го прикачва към някаква кола, наречена Райтваген („каруца за каране“). Неговият двигател бил много подобен на едноцилиндровия, двутактов бензинов двигател, който щял да управлява автомобила, патентован от Карл Бенц през следващата година.

    Машинният инженер Бенц поема лъвския дял от славата за изграждането на първия автомобил в света, задвижван от двигател с вътрешно горене, най-вече защото той пръв подава патент за подобно нещо и го получава на 29 януари 1886 г.

    За да отдадем дължимото на стария Карл, трябва да споменем, че той също така патентова собствени свещи, зъбна система, дизайн на дросела и радиатор.

    Оригиналният Benz Patent Motorwagen бил триколесно возило, което приличало точно на конско бъги от онова време, като конят бил заменен от едно предно колело и две наистина огромни, но същевременно шпинделни колела отзад. Бенц скоро подобрил дизайна и създал подходящ четириколесен автомобил до 1891г.

    Към началото на века компанията, която той основава – Benz & Cie – била най-големият производител на автомобили в света.

    Кога е изобретен първият автомобил е въпрос, който продължава да бъде изключително спорен. Разбира се, Готлиб Даймлер има своите претенции за титлата, тъй като той прави не само с първия двигател, но след това прави много усъвършенствана версия през 1889 г., представляваща V-образен, четиритактов, двуцилиндров двигател, който е далеч по-близо до дизайна, използван и до днес, от едноцилиндровия агрегат на Benz Patent Motorwagen.

    През 1927 г. Даймлер и Бенц се обединяват, за да създадат Даймлер Груп, която един ден ще стане Мерцедес – Бенц.

    Признание трябва да имат и французите, като Панхард и Левасор през 1889 г. и след това Пежо през 1891 г., които  се превръщат в първите истински производители на автомобили в света, което означава, че те не просто са се занимавали с изграждането на прототипи, а всъщност са строили цели моторни превозни средства и са ги продавали.

    Германците скоро ги настигнали и ги изпреварили, разбира се, но все пак това е самата истина, която рядко се споменава.

    Първият масово произвеждан автомобил, в съвременния смисъл, е 1901 Curved Dash Oldsmobile, построен в Детройт от Рансъм Ели Олдс, който измислил концепцията за поточната линия на автомобила и основава Мотър Сити.

    Хенри Форд седи в първия си автомобил Ford Quadricycle през 1896 г. Уикипедия

    Далеч по-популярно е името на Хенри Форд, който получава признанието за първата поточна линия и масовото производство на автомобили, със своя известен Model T, през 1908 година.

    Това, което той създава, било изключително подобрена и уголемена версия на поточната линия, основана на конвейерни ленти, която значително намалила както производствените разходи, така и времето за изработка на моторни превозни средства, което скоро направило Форд най-големият производител на автомобили в света.

    Към 1917 г. били произведени зашеметяващите 15 милиона от Model T и любовта и влечението към автомобилите станали реалност.

    Автор: Десислава Михалева

    Как се родила Уикипедията?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как се родила Уикипедията?

    Още от древни времена хората се опитват да систематизират своите знания. Така се появили библиотеките. През ХVІІІ век се появява концепцията за универсална енциклопедия. Френският педагог Дени Дидро формулира тази концепция по следния начин: „Всъщност, целта на енциклопедията е да събира знания, разпръснати по целия свят, да ги въведе в система, разбираема за хората, живеещи днес, и да ги предаде на онези, които идват след нас така, че трудът на предишните векове да не стане безполезен за следващите, и нашите потомци, обогатени със знания, да станат по-добри и по-щастливи, а ние да не потънем във вечността, без да послужим на бъдещите поколения“.

    С развитието на глобалната мрежа започнали опити за създаване на интернет-версии на енциклопедии. През 1999 г. програмистът и основател на движението за свободен софтуер Ричард Столман обобщил основните принципи на Свободната универсална енциклопедия, като посочил „целите, които свободната енциклопедия трябва да си постави, какви свободи трябва да даде на обществото и как да я развиваме“.

    През 1999 г. предприемачът Джими Уелс се заел да създаде свободна онлайн-енциклопедия, създадена от доброволци. За да се контролира нейното развитие, той наел доктора по философия Лари Сангър. Проектът бил наречен „Нупедия“.

    Основната идея на тази енциклопедия било безплатното използване на съдържанието й. Но в същото време тя се основавала на внимателен преглед на статиите, за да се постигне качество, сравнимо с професионалните енциклопедии. Авторите били учени, които участвали в проекта на доброволни начала.

    „Нупедия“ стартирала на 9 март 2000 г. и просъществувала до 26 септември 2003 г. Първоначално цялото й съдържание било публикувано под собствен лиценз, но през януари 2001 г., по настояване на Ричард Столман и Фондацията за свободен софтуер, сайтът преминал към лиценза за безплатна документация на GNU. Компанията Bomis, която притежавала сайта, планирала да получава приходи от публикувана в него интернет-реклама.

    Но статиите в „Нупедия“ се пишели твърде бавно: до края на първата година били създадени само 12 статии, а към момента на закриването й били 74.

    Джими Уелс и Лари Сангър обсъждали различни варианти за ускоряване на този процес. В резултат на дискусията между Сангър и програмиста Бен Ковиц се родила идеята да се използва енциклопедичната технология wiki, разработена от Уорд Кънингам, създал през 1995 г. първата wiki- система WikiWikiWeb. Това бил уебсайт, чието съдържание потребителите могат самостоятелно да променят с инструменти, предоставени от самия сайт. Форматирането на текста и вмъкването на различни обекти в него се извършвало с помощта на специална wiki-маркировка.

    Думата wiki на хавайски означава „бързо“. Ковиц показал на Сангър wiki-технологията на 2 януари 2001 г. Сангър решил, че wiki ще бъде добра платформа и предложи на сътрудниците на „Нупедия“ да инсталират wiki, базиран на UseModWiki (тогава v. 0.90). Това предложение е от 10 януари 2001 г. Въпреки това, от страна на редакторите и рецензентите на „Нупедия“ имало значителна съпротива срещу уики-технологията.

    В резултат Сангър предложил да се даде на новия проект собствено име – „Уикипедия“. На 15 януари 2001 г. проектът с това име стартирал на свой собствен домейн wikipedia.com. Тази дата се счита за рожден ден на „Уикипедия“.

    Обикновено се смята, че първите промени, направени някога в Уикипедия, са предварителните редакции на Уелс. Най-старата и все още съществуваща статия обаче е статията „UuU“, която представлява списък на държавите, започващи с U. Тя е създадена на 16 януари 2001 г. в 20:08 UTC. По-ранни редакции, направени в английската Уикипедия и открити в архивите през 2010 г., не са оцелели в историята на ревизиите на статиите поради софтуерни несъвършенства.

    Броят на статиите в проекта надхвърлил хиляда на 12 февруари 2001 г., а на 7 септември вече били повече от 10 хиляди. През първата година от съществуването на Уикипедия са създадени над 20 хиляди енциклопедични статии – средно над 1500 месечно. На 30 август 2002 г. броят на статиите достигнал 40 хиляди. Темпът на растеж се е увеличавал повече или по-малко стабилно.

    „Уикипедия“ спечелила много нови последователи, след като била спомената 3 пъти в уебсайта Slashdot. Освен това, значителен поток от посетители бил насочен от други сайтове, сред които си струва да се спомене Google. За пръв път в печатна медия било съобщено за „Уикипедия“ в The New York Times на 20 септември 2001 г.

    Първият домейн, резервиран за „Уикипедия“ на език, различен от английски, е deutsche. wikipedia.com (16 март 2001 г.), последван след няколко минути от каталонски. През май 2001 г. връхлетяла лавина от нови езикови раздели на китайски, холандски, есперанто, иврит, италиански, японски, португалски, руски, испански и шведски. Скоро към тях се присъединиха арабски и унгарски. През септември 2001 г. било обявено задължително многоезичие в Уикипедия, включително превод от всички основни езици и установяване на стандарти за превод на основните страници. В момента в „Уикипедия“ има 312 езикови раздела.

    „Уикипедия“ се развивала доста бързо, като през първите години броят на статиите се удвоявал на всеки 12 месеца. През 2004 г. те вече били 1 милион. Повечето статии били в англоезичната „Уикипедия“, като този раздел все още е най-големият и най-развит.

    Англоезичната „Уикипедия“ продължава да бъде лидер, като броят на статиите надхвърля 6 милиона на 23 януари 2020 г. „Уикипедия“ продължава да бъде най-голямата и посещавана онлайн-енциклопедия. На всичко отгоре е и най-удобната за ползване – в което няма никакво съмнение.

    –

    Службата на мускетарите

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Службата на мускетарите

    Малкият отряд, защитаващ бастиона, се готвел да отблъсне атаката на врага. Защитниците имали 12 мускета в резерв, които трябвало да се заредят…

    В безсмъртния роман на Александър Дюма „Тримата мускетари“ целият този процес се е побрал в една фраза на Атос, извикана от стената на бастиона Сен-Жерве: „Гримо, дай мускет!“

    На практика, това се прави по следния начин: мускетът в лявата ръка, с дясната насипвате барут в цевта, вземате шомпола, пускате куршум в цевта, поставяте тампон и натъпквате с шомпола. Сипвате барут върху затвора, поставяте фитила, приготвяте спусъка и слагате заредения мускет върху стойката…

    Мускетарите, обучаващи се в стрелба – възстановка. Ясно се вижда че оръжието е с фитилен запалващ механизъм. Уикипедия

    Ако Дюма описваше делниците на един мускетар такива, каквито са били, разказът ще се простре на хиляди страници, а интересът на читателите ще спадне пропорционално. Но в романа всичко се чете на един дъх: стрелба, таверни, схватки, шпаги, коне и буйно пиршество между битка и преследване. Обаче кога оставало време, за да се носи службата в двореца?

    А тази служба изисквала не само мигом да защитиш краля си, но и да се спазва определен протокол – защото мускетарите влизали в близкия кралски кръг. Затова няма нищо изненадващо във факта, че героите на Дюма се разхождат из Лувъра, сякаш са си у дома. Де факто така и било – това бил техният втори дом.

    Може да се каже, че кралските мускетари имат две години раждане. През 1600 г. Анри IV заповядал да се организира специална рота за лична защита на краля, която да се състои от благородници, въоръжени с леки карабини. Така отначало те били карабинери – а след две десетилетия станали мускетари. Защото през 1622 г. Луи XIII заповядал да ги въоръжат с мускети – по-мощни оръжия. Оттогава кралските мускетари станали привилегирована военна част.

    Между другото, официално и преди това имало мускетари. Войници, въоръжените с мускети през ХVІ век, също били наричани така. Но съдбата им не била за завиждане. Мускетът тежал 7 до 9 кг (за сравнение – автомат „Калашников“ тежи 4.8 кг със зареден пълнител), бил труден за използване. За правилното му зареждане било необходимо да се извършат около дузина операции, поради което го обслужвали двама души – единият стрелял, а другият го носел заедно със стойката, запас от куршуми, барут и т. н.

    Ако си спомняте, в търсене на мадам Бонасьо д’Артанян решил да влезе в Лувъра. Според Дюма, за пропуск трябвало да му служи униформата на гвардеец (все още не бил мускетар). Всичко е било точно така: и гвардейците, и мускетарите носели служба непосредствено в двореца, а той бил толкова голям, че никой нямало да обърне внимание на гвардеец, който се оказал в Лувъра не в своята смяна. Например, 6-годишната принцеса Маргарита дьо Валоа вече имала собствен щатен персонал, който наброявал около 100 души. Какво пък да кажем за краля и неговата свита? Имало толкова много придворни, че възникнало понятието „Кралският дом“ (Maison du Roi), който се делял на цивилен и военен.

    Персоналът на двореца се оглавявал от главния управител; пряко надзиравал придворните камерхер; имало отговорен гардеробиер, хлебопекар, виночерпец, егери и т. н., чак до главен раздавач на милостиня. На придворна служба можело да се попадне само с помощта на роднини или покровители. Оттук и безкрайните интриги, придворни партии и всевъзможни „дворцови игри“.

    Стрелба на мускетари, историческа възстановка на битката при Бялата планина, Чехия . Уикипедия

    Най-близките до монарха военни формирали Кралския военен дом. Най-високо положение в него заемали лейб-гвардията и телохранителите (бодигардовете) на краля. Следвали френски и швейцарски гвардейци, жандарми, шеволежери, шотландци и мускетари. Лейб-гвардията, телохранителите и гвардейската жандармерия спадали към тежката кавалерия, а мускетарите и шеволежерите – към леката.

    Но наистина ли мускетарите били врагове на кардинала? Противопоставяне между тях действително съществувало. Обаче вече в онези години , в които ни отвежда действието на романа „Виконт дьо Бражелон, или 10 години по-късно“, гвардейците на кардинала и мускетарите на краля са на една и съща страна.

    Членове на елитната мускетарска рота ставали гвардейци, за които това било повишение, тъй като мускетарите били по-близо до краля. Онези, които напускали ротата, получавали званието лейтенант от гвардията, тоест офицерска длъжност, която в онези дни струвала много пари. Така, че от всяка гледна точка да бъдеш мускетар означавало да направиш крачка нагоре в кариерата. Освен това от 1634 г. самият крал станал номинален капитан на ротата, което допълнително подчертавало нейния привилегирован характер.

    Придворни интриги, взаимна враждебност между кардинал Мазарин и капитан-лейтенанта на мускетарите дьо Тревил довели до това, че през 1646 г. ротата била разформирана и възстановена едва през 1657 година. Именно на тази нова рота станал капитан историческият Шарл д’Артанян. Той я направил образцово подразделение и я увеличил до 250 души.

    Самите мускети постепенно се превърнали в парадни оръжия. Мускетарите влизали вече в битка с шпага, пистолети и нови леки пушки „фузили“.

    Кралските мускетари продължили да съществуват до средата на ХVІІІ век. Последната голяма битка с тяхно участие била при Фонтеноа през 1745 г. по време на войната за Австрийското наследство. Смелостта им неведнъж предизвиквала всеобщо възхищение.

    За вярната им служба кралят плащал повече от скромна заплата – около 300 ливри годишно, приблизително колкото получавал обикновен каруцар. Разбира се, предполагало се, че мускетарите са благородници и, следователно, заможни.

    Мускетарите престанали да съществуват през 1775 г. поради банални съображения за спестовност и икономии.

    А гвардейците, жандармите и дори стрелците съществували много по-дълго. Но как звучи заглавие от рода на: „Тримата гвардейци“? Хм… Или „Тримата жандарми“ – тия пък кои са? Очевидно там няма кой да произнесе безсмъртната фраза: „Гримо, дай мускет!“

    –

    Опасните амбиции на Луций Сеян

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Опасните амбиции на Луций Сеян

    Император Тиберий поел управлението на Рим през 14 г. след смъртта на своя втори баща Октавиан Август. Преди всичко новият владетел побързал с помощта на придворната преторианска гвардия да се избави от друг претендент за престола – Агрипа Постум. Така преторианците още от самото начало се превърнали в негова най-важна опора. Техен командир – префект, бил Луций Сей Страбон.

    Скоро след възцаряването си новият владетел направил сина на Страбон, Луций Елий Сеян, втори префект на преторията. Сетне Страбон получил поста префект на Египет, а синът му останал единствен командир на гвардията.

    Новият преториански префект бързо спечелил доверието на Тиберий. Малко след назначението си той получил своята първа задача. Дунавските легиони се разбунтували и префектът съпровождал Друз, синът на Тиберий, в преговорите с метежниците.

    Луций Сеян

    През 22 г. преторианският префект спасил Рим от пожар. Запалил се театърът на Помпей, но Сеян организирал работата за потушаване на огъня и не му позволил да се прехвърли върху други сгради. Императорът похвалил работата на фаворита и Сенатът гласувал да се постави статуя на Сеян в спасения от него театър.

    Но колкото повече нараствало влиянието на Сеян, толкова повече се дразнел Друз, синът на Тиберий. Наследникът на императора бил недоволен, че Сеян имал повече власт от него. Друз въобще не криел чувствата си и веднъж дори ударил Сеян по лицето.

    Тацит пише, че Сеян станал любовник на Ливила, съпругата на Друз, и я убеждавал да се избави от мъжа си.

    Тиберий ясно показвал, че Друз ще е негов наследник. (Монархията в Рим и след това във Византия не била наследствена, а изборна; нещо като днешните президенти, само, че пожизнено). Тази възможност би била катастрофа за плановете на Сеян. Същата година преторианският префект се развел с жена си Апиката, за да докаже на Лиила намерението си да се ожени за нея. Чрез доверен човек Сеян отровил наследника на Тиберий. Не всички изследователи обаче смятат тази информация за вярна. Допуска се и естествена смърт на Друз.

    Следващата цел на Сеян били Агрипина, вдовица на Германик – племенник и осиновен син на Тиберий, и нейните деца. През 24 г. жреците в молитвата за благополучието на императора споменали и децата на Германик. Тиберий се разгневил и поискал в бъдеще да не им се отдават такива почести – опасявал се от техни възможни амбиции за трона.

    Веднага след това преторианският префект нанесъл удар срещу привържениците на Агрипина. По негова заповед били арестувани съратника на Германик и талантлив военачалник Гай Силий, както и съпругата му, близка приятелка на Агрипина. В резултат на това Силий се самоубил, а жена му отишла в изгнание. По заповед на Тиберий преторианците на Сеян провели демонстрационни учения пред сенаторите. С това императорът показал, че гвардейците и техният командир са негова опора, а всеки враг на Сеян ще стане и негов враг.

    През 27 г. Тиберий напуснал столицата и заминал за остров Капри. Преторианският префект придружавал императора при обиколката му из Кампания. Когато Тиберий и обкръжението му обядвали в една пещера, попаднали под каменно свлачище. Сеян закрил императора със себе си и останал в това положение, докато пристигнала помощ. Тиберий високо оценил самоотвержеността му.

    Преторианският префект останал в Рим и получил нови правомощия – сега той одобрявал кандидатите за консули. През 28 г. дори се появил олтар, украсен със статуите на Тиберий и Сеян. Рожденият ден на Сеян бил обявен за държавен празник. Из целия град били поставени негови статуи. На практика, в империята възникнали два центъра на властта – Капри и Рим.

    По-късно Тиберий в писмо до Сената повдигнал обвинение срещу Нерон, сина на Германик и Агрипина. Императорът не посочил наказанието и сенаторите се поколебали. На улицата се събрала тълпа, която крещяла, че писмото е фалшификат. Сеян представил случая на Тиберий така, сякаш сенаторите отхвърлили предложението на императора. Все пак Нерон бил обявен за враг на народа, след което той и Агрипина били заточени на отдалечени острови. Сеян на свой ред наклеветил брата на Нерон, Друз, когото хвърлили в тъмница.

    Статуя на Тиберий в Приверно, направена малко след 37 г. сл. Н. Е. Сега в Музея Киарамонти на Ватиканските музеи. Уикипедия

    Сега вече командирът на преторианците бил на върха на своята власт. Той се отървал от опасния си враг Агрипина. През 31 г. Тиберий станал консул за 5-ти път, а Сеян – негов колега. И тогава…

    Тиберий пише, че е екзекутирал Сеян за заговор срещу децата на „моя син Германик“. Официалното обвинение било в заговор срещу императора и Гай Калигула.

    Но едва ли Сеян е искал да убие Тиберий. Въпреки че Тацит му приписва желание за престола, преторианският префект бил реалист. Цялата му власт се основавала на доверието на Тиберий. Самият Сеян не бил обичан от Сената, народа и армията. Дори преторианците не подкрепили своя командир в решаващия момент.

    Най-вероятно Сеян се опитал да премахне последния син на Германик – Гай Калигула. Императорът получил писмо от Антония, бабата на Калигула, насочено срещу Сеян. След това писмо Тиберий се разочаровал от своя фаворит и изпратил дълго послание до Сената, в което заповядвал преторианският префект да бъде арестуван. Поради страх от бунт на преторианците, за тази цел били използвани други войски.

    Сеян бил арестуван и изпратен в затвора. Жителите на Рим започнали да унищожават многобройните му статуи. Същия ден, на повторно заседание на Сената, бившият префект на преторията бил осъден на смърт и присъдата била изпълнена незабавно.

    В продължение на три дни римляните осакатявали тялото на Сеян, а след това го хвърлили в Тибър. Бил издаден указ на Форума да бъдат издигнати статуи в чест на Свободата. А денят на смъртта на Сеян бил обявен за официален празник.

    –

    Борис Ковзан – летецът с 4 тарана

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Борис Ковзан – летецът с 4 тарана

    Борис Ковзан е роден на 7 април 1922 г. Юношеството му преминало в време, когато в средата на 30-те години в Съветският съюз активно се пропагандирала и популяризирала авиацията. За това имало основателни причини: цялата страна с възхищение обсъждала подвизите на пилотите, участвали в спасяването на екипажа на парахода „Челюскин“ сред северните ледове. А после нашумели имената на Валерий Чкалов и други прочути летци. Затова всички момчета мечтаели да летят.

    Борис Ковзан

    Борис Ковзан не бил изключение. Той се занимавал с авиационно моделиране и искал един ден да види Бобруйск – града, където живеел, от птичи поглед. По време на първомайските манифестации младите авиомоделисти крачели по улиците, като гордо стискали направени от тях самолети, които след празничното шествие се състезавали за титлата на най-добрия. В състезанията, по време на които участниците пускали своите модели в небето, Борис успявал да заеме второ място. Наградата била полет над града. Така първата му мечта се сбъднала. Юношата с любопитство и възхищение разглеждал своя град отвисоко, като в същото време съзнавал, че неговото увлечение е прераснало в нещо много повече.

    И скоро Ковзан започнал да тренира в местния аероклуб. Изучавал самолетите и усвоявал скоковете с парашут. След първите състезания получил значка на парашутист. Ковзан не се страхувал от небето, а напротив – нависоко се чувствал доста по-комфортно, отколкото на земята.

    През 1939 г. се случило още едно знаково събитие в живота му. В Бобруйск дошли представители на Одеското военно летателно училище. Те събрали всички възпитаници на аероклуба, разговаряли с тях, проверили качеството на получените знания. А на най-добрите било предложено да продължат обучението си в Одеса. Борис бил сред избраните.

    В летателното училище той бързо се наредил сред най-добрите ученици и го преместили във випускната група. През 1940 г. завършил с чин младши лейтенант и го назначили в 162-и изтребителен полк, базиран в Козелск.

    Мирният живот приключил внезапно – започнала Великата Отечествена война. На 12 юли 1941 г. той получил първата си бойна задача – да проведе разузнаване в района на Бобруйск. Пилотът знаел, че градът на неговата младост е пострадал много по време на сраженията с хитлеристите, но това, което видял, го смаяло. Бобруйск лежал в развалини. Впоследствие летецът си спомнял, че тогава му се струвало, сякаш въздухът над града бил наситен с миризма на изгоряло. Но успял да надвие емоциите си, продължил изпълнението на задачата и скоро открил германска танкова колона, която пълзяла лениво към река Березина.

    Въздушните битки не закъснели. На 29 октомври 1941 г. Ковзан извършил своя пръв таран. Обикновено това се прави само в краен случай, когато просто няма други възможности за унищожаване на врага. Борис изпаднал точно в такава ситуация. По време на битката за Москва той влязъл в двубой със своя изтребител Як-1 срещу немски Месершмит-110 в небето над Зарайск. Боеприпасите свършили, а Ковзан не искал да остави врага да се измъкне безнаказано. Тогава се решил на таран, разбирайки, че това е почти сигурна смърт. Самолетът му се врязал в „месера“. Витлото на „як“-а прерязало опашката на вражеския изтребител, който загубил контрол и се разбил. Ковзан обаче успял да изравни своя самолет и да се приземи благополучно близо до село Титово. С помощта на местните жители поправил витлото и се върнал в базата.

    В края на февруари 1942 г. Ковзан със своя Як-1 протаранил немски бомбардировач Юнкерс-88 в небето над участъка Валдай – Вишни Волочек. Вражеският самолет се разбил, а съветският пилот успял да кацне при Торжок. За тази битка Борис получил орден „Ленин“.

    Третият таран станал през юли 1942 г. в небето над Велики Новгород. Немецът бил с Месершмит-109, Ковзан пилотирал МиГ-3. След сблъсъка „месерът“ полетял като камък към земята, двигателят на съветския самолет спрял. Но пилотът успял да приземи „миг“-а и да измами смъртта за трети път.

    Борис Ковзан

    Четвъртият таран се оказал почти фатален за смелия летец. На 13 август 1942 г. с изтребител Ла-5 Ковзан се натъкнал на група германски бомбардировачи, прикривани от изтребители. Шансове за успех почти нямало, но съветският пилот влязъл в боя. Ла-5 получил сериозни повреди, а Ковзан – няколко рани. Решавайки, че едва ли ще си тръгне жив, летецът насочил горящия си самолет към вражески бомбардировач. Ударът изхвърлил съветския летец от пилотската кабина на височина около 6 хиляди метра. Парашутът не успял да се разтвори напълно, но Ковзан имал късмета да се приземи в блато, където го намерили партизани и го откарали в болница. Лечението продължило около 10 месеца, Ковзан загубил едното си око. Въпреки това, след болницата се завърнал на фронта…

    Общо през войната той извършил 360 бойни полета и провел над 100 въздушни боя, като свалил 28 германски самолета. А неговите 4 тарана останали уникални в историята на бойната авиация.

    Борис Иванович се издигнал до чин полковник, станал Герой на Съветския съюз и получил много награди. След войната се преместил в Минск. Тук героят починал през 1985 г. Погребали го в Северното гробище на белоруската столица.

    –

    Как открадната дъбова кофа става причина за най-кървавата средновековна война

    iskamdaznam
    -
    0
    Как открадната дъбова кофа става причина за най-кървавата средновековна война

    Високата почти 90 метра камбанария Гирландина е символът на град Модена – град, сгушен в подножието на китни хълмове в Централна Северна Италия. От 14-ти век, биенето на камбаните ѝ отброява времето в града, обявява отварянето на портите на градските стени и предупреждава жителите на Модена за предстоящи нападения от страна на коварните жители на съседна Болоня.

    В Гирландина се намира запомнящ се военен трофей – древна дъбова кофа, открадната през 1325 г. от градския кладенец Болоня по време на кървавата битка при Заполино. Легендата разказва, че войната е избухнала в резултат на скандалната кражба. Разбира се, истината е съвсем друга, но дървената кофа все още е болезнена тема, засягаща двата града, почти 700 години по-късно – и с основание.

    Кофата, висяща в камбанария Гирландина

    Черпейки вдъхновение от гореспоменатото събитие Алесандро Тасони, италиански поет и писател, публикува през 1622 г. фалшива героично – епична поема „Откраднатата кофа“. Комична опера със същото име от Антонио Салиери, базирана на поемата, е изпълнена за първи път във Виена през 1772 г. По-късно е поставена в Манхайм (1774), Дрезден (1775) и Модена (1787). Дори Джовани Паоло Бедини, художник от 19-ти век, рисува своята версия за случая.

    Успехът на тези произведения на изкуството и постоянното показване на скандалната кофа в Модена показват, че жителите на Болоня никога няма да забравят своето унижение.

    Тасони си позволява някои малки художествени свободи в пресъздаването на историята: в поемата му армията на Болоня, след като нахлува на територията на Модена, била отблъсната и подгонена обратно към Болоня.

    След победоносния си щурм, войниците на  Модена спрели до централния кладенец на града, за да утолят жаждата си и, след като изпили съдържанието, взели дъбовата кофа като военен трофей.

    Възмутени, хората от Болоня поискали да върнат кофата веднага и, когато войските на Модена отказали, била обявена война.

    Кражбата на кофата довела до изригването на изключително сложна и доста смъртоносна война, в която се намесили дори и олимпийските богове.

    Отмъкването на ковата, автор Джовани Паоло Бедини

    В поемата злополучната война в крайна сметка е прекратена благодарение на намесата на самия папа Бонифаций VIII.

    В действителност битката край Заполино наистина се е случила, но никой гръцки бог не е участвал в нея. И не кражбата на кофата е била повод за войната.

    През 12-ти, 13-ти и 14-ти век силите на Европа са водили непрекъсната поредица от войни, известни като войните на гвелфите и гибелините.

    Макар че подобно кръвопролитие било често срещано в Европа, причината за това не била кражбата на дървената кофа. Кофа, направена от дъб, за да бъдем точни.

    Всичко започнало през октомври 1154 г., когато императорът на Свещената Римска империя Фридрих Барбароса, който бил и крал на Германия, нахлул в Италия. Фридрих направил това, защото вярвал, че той е избраният божи представител на земята, а не папата.

    Съседните градове – държави Модена и Болоня били враждуващи страни: повече от 300 години Гвелфите от Болоня (верни на папата) и гибелините от Модена (съюзници на Свещения римски император) се изправяли един срещу друг в безкрайни битки, сблъсъци и схватки. Всички се опитвали да получат контрол над околните територии.

    Италианците обаче не се съгласили. Папа Йоан XII коронясал първия император на Свещената Римска империя и въз основа на тази логика именно папите, а не императорите били смятани за връзката между бога и света. И тъй като папите давали духовна легитимност на християнските владетели, те следователно се разглеждали като истински лидери на християнството.

    Така Фридрих превзема италианските градове Милано, Тортона и Павия, където става крал на Италия. След това той превзема Болоня и Тоскана, преди да се отправи към Рим, където разговаря с папа Александър III, макар че това не решило нищо.

    Моденски войник, отмъква кофата.

    И поради тази причина императорът продължил нашествието си в други градове до поражението си от пропапската ломбардска лига в битката при Легнано на 29 май 1176 г. Фридрих бил принуден да се завърне в Германия, но оставил след себе си политическо разделение, продължило векове след това.

    Границите между проимператорските и пропапските градове били определени от Фридрих, преди да го изгонят, но нещата в Модена и Болоня били много по-сложни. Едва на разстояние от около 50 км, напрежението между двата града остава високо.

    През 1296 г. Болоня атакува земите на Модена, завземайки Бацано и Савиньо. Такива гранични схватки били често срещани, тъй като всяка страна отнемала територия от другата, само за да я загуби отново.

    През 1309 г. Риналдо „Пасерино” Бонаколси става владетел на Мантуа, Модена, Парма и Реджо. При неговото управление били предприети нови атаки срещу територии на Болоня, така че папа Йоан XXIII обявява Бонаколси за враг на Църквата.

    За да остане неговият декрет, папата предлага индулгенции на всеки, който успешно е нападнал Бонаколси и/или имуществото му. Индулгенциите били гаранция, че греховете са или опростени, или олекотени до степен, че човек не трябва да гори в ада. Дори за грях  като убийството.

    В първите месеци на 1325 г. военната дейност се засилва по границите между Модена и Болоня.  През юли Болоня напада и ограбва ферми край Модена, но в края на септември армията на Модена завладява стратегическата крепост Монтевельо, последният бастион на отбраната на град Болоня.

    Населението на Болоня се разгневило. Следобеда на 2 ноември 1325 г. армиите на Модена и Болоня се изправят една срещу друга в село Заполино, на около половината път между двата града. Болонските войски били многобройни повече от 30 000 пеши войници и 2500 конници, докато Модена разчитала само на около 5000 войници и може би 2000 конници. Но войниците от Болоня били лошо обучени и безразборно въоръжени. Мнозина размахвали мотики и вили вместо копия и мечове, докато моденските въоръжени сили били съставени предимно от германски наемници – изключително дисциплинирани, добре въоръжени и готови да убиват.

    Картината на Отавио Баусано: „Гвелфи срещу гибелини“

    Координираните и бързи атаки на войниците на Модена създали паника сред болонците, които по примера на своя капитан – младият и неопитен Малатестино да Римини – избягали възможно най-бързо с подвити опашки, препъвайки се един в друг, давайки отличен пример за техниката на отстъпление. Битката продължила по-малко от два часа, но над 2000 (според някои източници 3000) войници намерили смъртта си на бойното поле.

    Победоносната армия на Модена преследвала отстъпващите войници на Болоня, разрушавайки по пътя си замъците Креспелано, Зола, Самоджа, Анзола, Кастелфранко и Пиумацо. Спрели се пред оградата на Болоня, където бегълците намерили подслон.

    Моденските войски не се опитали да правят обсада, но искали да се уверят, че жителите на Болоня са наистина унижени. Затова организирали палио (форма на средновековна борба) пред самите порти на града. Като последно „прецакане“ към гражданите на Болоня, моденските войници саботирали шлюз на местната река, който снабдявал Болоня с вода. След това те се върнали в Модена, размахвайки кофа, взета от кладенец, който се намирал извън града. Защо Болоня ще се нуждае от нея, разсъждавали те, след като нямат вода?

    Дори днес гражданите на Болоня правят периодични опити да откраднат кофата – но кофата, висяща от тавана на Гирландина, е реплика: истинската седи в стъклена витрина в кметството на Модена, където се пази от Болонския дявол.

    Автор: Десислава Михалева

    Хиджиката Тошидзо – с меч срещу времето

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Хиджиката Тошидзо – с меч срещу времето

    Средата на ХІХ век била време на социални вълнения в Япония. Династията на шогуните Токугава, управлявала страната повече от два века, започнала да се клати. В страната все повече навлизало западно влияние. Мнозина японци смятали, че Япония трябва да се отвори към света. Това довело до спорове и сблъсъци между поддръжници и противници на реформите.

    През 1835 г. се родило десетото дете в семейството на богатия земевладелец Хиджиката Йошиацу, което нарекли Тошидзо. Отначало момчето помагало в семейния бизнес – продавало лечебни компреси с билки, отглеждани от семейството му. Светогледът на юношата бил силно повлиян от видяното ритуално публично сепуку, към което бил принуден млад самурай, противник на реформите. Това толкова потресло Хиджиката Тошидзо, че той плачел с глас по време на екзекуцията.

    Хиджиката Тошидзо. Снимка: Уикипедия

    Младежът посветил цялото си свободно време на тренировки с меч. Той започна да навлиза в тази трудна наука отначало без учител. Тогава съпругът на една от по-големите му сестри свързал Тошидзо с професионална школа, където майсторите признали невероятния талант на младия мъж. По-късно той дори успял да създаде свой собствен боен стил – което по принцип е огромно постижение. В тази школа се срещнал с Кондо Исами, майстор на меча и твърд поддръжник на шогуната. С този човек Тошидзо тръгнал да защитава върховната власт.

    През 1863 г. Кондо основал опълченския отряд „Шинсенгуми“ с цел да защитава служителите на шогуна в борбата срещу императора. Доволен от успехите им, шогунът със специален указ назначил „Шинсенгуми“ за официална военна полиция на Киото. В допълнение към защитата на особено важни лица и защитата на закона и реда, те се занимавали и с убийства на хора, които властите смятали за опасни.

    След известно време Кондо Исами отстранил конкурентите си и станал единственият лидер на „Шинсенгуми“. В началото на 1865 г. Хиджиката заел мястото на втори човек в отряда. Новият заместник-командир преди всичко заявил, че няма да търпи никакво отклонение от строгия кодекс на честта и всички дезертьори и предатели ще бъдат принудени да се самоубият. Заради тези драстични мерки Тошидзо получил прякора „Демоничен заместник-командир“. Самият той следвал този кодекс докрай.

    Хиджиката Тошидзо. Снимка: Уикипедия

    През 1867 г. Хиджиката официално станал самурай и получил чин, съответстващ на офицер от шогунската армия. През 1868 г. напрежението между поддръжниците на шогуна, които защитавали вековния японски ред, и проимператорските сили, настояващи за реформа, достигнало върха си. Между двете фракции избухнал открит конфликт, получил името „войната Босин“.

    Естествено, „Шинсенгуми“ застанали на страната на шогуна, но първата голяма битка завършила неособено добре – на 29 март 1868 г. отрядът бил разбит близо до град Кацунума. Но Кондо и Хиджиката успели бързо да възстановят силите, и започнали да тренират.

    На 26 април отрядът „Шинсенгуми“ попаднал в засада и бил пленен от императорските войски. Кондо Исами веднага бил изправен пред съд, тъй като именно „Шинсенгуми“ били заподозрени в убийството на Сакамото Рьома, видна фигура в проимператорските среди. Преди Хиджиката или някой друг да може да направи нещо, Кондо бил екзекутиран. Обзетият му от скръб заместник лично ръководил изграждането на мемориал в чест на своя командир.

    След като станал предводител на „Шинсенгуми“, Хиджиката лично повел отряда срещу враговете на шогуна. Той бил наясно, че се сражава на страната на губещите. В разговор със свой приятел, който оставил мемоари, новият командир на „Шинсенгуми“ признал, че няма да спечелят тази война. Но според Хиджиката би било позорно да се наруши клетвата и „трябва да се бием до последно, в името на нашата страна“.

    На 6 май 1869 г. Хиджиката лично ръководел операция по залавянето на новия флагман на императорския флот, броненосеца „Котецу“. Рано сутринта с отряда си той успял да се качи на кораба. Обаче картечен огън покосил почти всички нападатели, като оцелели само неколцина. С големи трудности Тошидзо съумял да се върне на своя кораб и да достигне брега, където самураите успели да се откъснат от враговете.

    В края на май същата година, в битката при Футамата, Хиджиката командвал отряд от 230 души, който в продължение на шестнадесет часа спирал атаките на почти тройно по-многобройни императорски сили.

    Статуя в Такахата Фудо, Хино, Токио. Снимка: Уикипедия

    На 14 юни 1869 г., подготвяйки се за генерално сражение, Тошидзо повикал своя адютант и му връчил меча си, собствената си снимка, няколко кичура коса, писмо и предсмъртно стихотворение. Тошидзо знаел, че тази битка ще бъде последната му, затова наредил тези неща да бъдат доставени на съпруга на най-голямата му сестра.

    Битката при Хакодате на 20 юни 1869 г. била последната от войната Босин. Последните войски на шогуна, общо три хиляди души, се сблъскали със 7-хилядна императорска армия. Хиджиката Тошидзо паднал, докато водел воините си в самия център на битката – пронизал го куршум, който раздробил гръбнака му. Командирът на „Шинсенгуми“ загинал на място.

    Изнесли тялото му от бойното поле и го погребали в неизвестна местност.

    След битката при Хакодате войната Босин приключила. Оцелелите привърженици на шогуната се предали на императорската армия. Япония най-накрая се обединила и започнали реформите на епохата „Мейджи“.

    През 1875 г. оцелелите ветерани от „Шинсенгуми“ построили паметник на загиналите си другари, където са изброени всичките им имена, започвайки с Кондо и Хиджиката. През 1994 г. бил открит музей на Хиджиката Тошидзо.

    „Шинсенгуми“ са популярни герои в съвременната японска популярна култура – филми, телевизионни сериали, комикси „аниме“ и компютърни игри. Те биват показвани понякога като трагични герои, водещи безнадеждна война от чувство за дълг, или пък като безмилостни бойци в служба на тиранин. Но Хиджиката Тошидзо със своя меч „катана“ винаги се опитва да спре железните стъпки на неумолимото време.

    –

    Фьодор Апраксин – адмиралският чичо на Петър Велики

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Фьодор Апраксин – адмиралският чичо на Петър Велики

    Ако не е шумният и сенчест архитектурен търговски комплекс „Апраксин двор“ в Санкт-Петербург, оскъдните споменавания в учебници и справочници, както и общата слава на дворянския род Апраксини, за Фьодор Матвеевич Апраксин сигурно нямаше да си спомнят. Така се случило, че той не оставил дълбока следа. Следа оставили скандални персонажи в руската история като, например, Александър Меншиков или Франц Лефорт.

    Но Апраксин е някъде на втория ред, в сянката на Петър Велики, заедно с Б. П. Шереметев, А. И. Репнин, М. М. Голицин, Й. Брус и други велможи на първия руски император.

    Фьодор Апраксин, Уикипедия

     

    А обикновено за хора от ранга и с постиженията на Федор Матвеевич Апраксин (1661 – 1728) – чичо на Петър Велики, се пише много повече. Той започнал като царски стюард, бил губернатор на Астрахан, воювал срещу турците и строял първия руски флот. По време на Северната война (1700-1721) участвал в много славни битки: блестящата отбрана на Санкт-Петербург (1708), победоносната обсада на Виборг (1710) и превземането на Кексхолм, завладяването на Хелсингфорс и Або (1713), триумфалния разгром на шведите при Гангут (1714).

    Апраксин командвал различни войски и Балтийския флот, заслужил графска титла, получил ордените „Андрей Първозвани“ и „Александър Невски“, и един от първите носел званието генерал-адмирал на Негово императорско величество. Графът направил своя принос и на държавното поприще – от 1717 г. бил сенатор и президент на Адмиралтейската колегия (затова е наричан още „първият военно-морски министър на Русия“), генерал-губернатор на Естландия, влизал във Върховния таен съвет.

    Въпреки очевидната значителна роля на адмирала, нито един историк все още не е разгледал внимателно живота на граф Апраксин. Съответно знаем малко за него. Дали е бил умен или глупав, честен или коварен, алчен или щедър… Защо се издигнал и как се справял, благодарение на какви човешки качества?

    В мъглата на историята човек не може да различи появата на Апраксин. Очевидно той бил изпълнителен и знаел как да постигне резултат, когато императорът поставял ясни военни цели. От друга страна, адмиралът се боял да поеме лична отговорност и предпочитал в трудна ситуация да изчака заповед, преди да започне да действа (което на война все пак не е най-добрата черта на характера).

    Известни са още някои подробности, не само за военните му дела. Например, Апраксин споделял тогавашния неизкореним порок, който Петър толкова се опитва да преодолее – корупцията. Два пъти адмиралът фигурирал в случаи на присвояване на държавни средства. Веднъж, през 1714 г., се отървал само с глоба за допускане на кражба на подчинени, а друг път (1718 г.) разследването доказало личната вина на Апраксин. Заради това той бил арестуван, загубил титлата си на граф и цялото си имущество – обаче, Петър заменил тази присъда отново с глоба, като взел предвид заслугите на адмирала.

    Съвременниците се изказват за Апраксин по различен начин, понякога противоречиво. Често се споменава користолюбието му.

    Британският посланик Чарлз Уитуърт пише, че адмиралът е „много отмъстителен и охотно получава подаръци“. Първият испански посланик в Русия Джеймс Фицджеймс Лирия оставя подобно описание: „много алчен, заради което едва не загина“. Англичанинът на руска служба Дж. Пери направо обвинявал Апраксин в измама – графът винаги бавел заплатите и „не се вълнува за честното изпълнение на думата си“. Шведът в руски плен Еренмалм отбеляза, че графът е жесток и има варварски нрав, „той е воден от изключителен егоизъм и непоносима руска амбиция“. Други, като датчанинът Г. Грунд, сочат, че адмирал Апраксин изобщо не разбирал от политика и военно-морско дело.

    Но тук, изглежда, просто чужденците ревнуват, защото искали да заемат повече офицерски постове в Русия – царят плащал добре. Апраксин им отвръщал с пълна взаимност.  Консервативен човек, той не харесвал чужденците и съжалявал за „доброто старо време“, разрушено от Петър.

    Обаче пък други чужденци, напротив: съобщават, че Апраксин бил много енергичен и упорит, проницателен и справедлив, „има добри отношения с всички, смел е (макар и не безумно), „прави впечатление на добър и честен човек“.

    Сред самите руснаци графът като цяло си спечелил завидна репутация на правдив, любезен и умен човек, който имал „искрено желание да бъде полезен на всички“.

    Как да разгадаем загадката на адмирала граф Фьодор Апраксин? Едно за него е ясно с пълна сигурност: той бил необикновен човек сред строителите на нова Русия по времето на Петър Велики – и тепърва чака своите биографи.

    –

    Измислените детективи и реалните прототипи

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Измислените детективи и реалните прототипи

    Детективският жанр е един от най-популярните в световната литература. Истории за хора, решаващи криминални загадки, съществували още в древна Индия. Но първото истинско „криминале“, в което детектив разплита сложен казус, се появява през 1841 година. Това е разказът на Едгар Алън По „Убийството на улица Морг“. Подир героя на това произведение, Огюст Дюпен, последвала цяла плеяда известни „литературни детективи“ – от Шерлок Холмс до Еркюл Поаро и много други. Повечето от тях не са плод на чиста фантазия – авторите вземат черти от характери на свои познати, доразвиват ги и се получават литературни персонажи.

    През 1830 г. Едгар Алън По прочел в някакво списание в гр. Филаделфия биографията на съвсем истински френски детектив – Франсоа Видок. Предполага се, че именно оттам авторът е заел както местоживеенето на своя герой, така и интереса му към разкриване на престъпления. Неговият Дюпен се оказал предшественик на персонажа, който мнозина смятат за най-великия детектив на всички времена и народи – Шерлошпиок Холмс.

    Този майстор на „дедуктивния метод“ се появява за първи път през 1887 г. в разказа „Етюд в червено“ и веднага придобива огромна популярност. До ден-днешен Холмс остава един от най-често използваните детективски образи във всички видове разказвателно изкуство – от литературата до компютърните игри. Десет години преди неговото създаване авторът му – контрАртър Конан Дойл, работел в Кралската болница на Единбург, където се срещнал с хирурга Джоузеф Бел. Той бил прочут със своята наблюдателност – често поставял точни диагнози просто, като оглеждал внимателно пациентите, което изумявало другите лекари.

    Друг прототип на Шерлок Холмс е също лекар – сър Хенри Литълджон. В продължение на 50 години той многократно помагал на полицията в различни разследвания. Именно д-р Литълджон консултирал Конан Дойл по криминологични въпроси.

    През 1920 г. белгийският детектив Еркюл Поаро, създаден от англичанката Агата Кристи, разкрил първия си случай. Както самата писателка признава, гениалният белгиец няма ясен истински прототип. Тя черпела вдъхновение за този герой от други произведения от детективския жанр и не на последно място от историите за Шерлок Холмс.

    Друг персонаж на Агата Кристи, мис Джейн Марпъл, се появила почти случайно. Всичко започнало, когато решили да поставят в театъра новелата на Кристи „Убийството на Роджър Акройд “. Режисьорът Майкъл Мортън, след като прочел първия вариант на пиесата, заменил възрастната лейди Каролайн с младо момиче. Агата Кристи била много разстроена и, напук на този режисьор, направила следващата си героиня стара жена. Мис Марпъл получила своя външен вид и характера си от приятелките на бабата на авторката – Маргарет Милър, при която Агата Кристи гостувала в детството си. Писателката твърди, че „мис Марпъл би се вписала идеално в тази група възрастни дами“.

    Комисарят Жюл Мегре, създаден от белгийския писател Жорж Сименон, се появил за пръв път през 1931 г. в книгата „Петерс Латвиеца“. Според автора образът на комисаря Мегре се появил, докато се опитвал да си представи „най-обикновен парижки полицай“. По-късно Сименон добавя и отделни подробности от външния вид на собствения си баща. Някои съвременници виждали в литературния герой чертите на истински парижки комисар на полицията – Марсел Гийом, известен с решаването на много нашумели случаи.

    Прочутият американски литературен детектив Ниро Уулф съвсем не би трябвало да бъде изобразяван чак толкова дебел, както го рисували по илюстрациите – при ръст 180 см тежал 123 кг, което не е много над нормата. Американският критик Александър Уулкот, след като прочел през 1935 г. романа „Лигата на уплашените мъже“, „познал“ в детектива самия себе си. Той поканил на обяд автора Рекс Стаут, с когото не се познавали. Писателят категорично отричал, че именно критикът е прототип на неговия герой, но Уулкот останал на своето мнение. Дори след много години Рекс Стаут твърдял, че за „по-възрастен роднина“ на Ниро Уулф би могъл да се смята единствено Майкрофт – братът на Шерлок Холмс. Той също е с масивно телосложение, не обича да излиза от кабинета си и предпочита да разплита криминалните загадки, като само напряга блестящия си мозък.

    Разбира се, далеч не всеки литературен или филмов детектив има реален житейски прототип. Но това не пречи на милиони хора по света да четат книгите и да гледат филмите за тях със затаен дъх.

    –

    Електрическата кола на Никола Тесла – мит или исторически факт

    iskamdaznam
    -
    1
    Електрическата кола на Никола Тесла – мит или исторически факт

    През годините човечеството живо се интересува дали е съществувала електрическата кола на Тесла. Не може да се отрече, че Тесла многократно е писал публично или е говорил по тази конкретна тема.

    Към днешна дата цялата история на колата на Тесла се основава на две твърдения … това на Артър Матюс и това на Питър Саво. Ето какво казва Артър Матюс.

    Историята на Артър Матюс …

     

     

    Артър Матюс може би е бил последният помощник на Тесла. Той е от Англия. Бащата на Матюс е бил лаборант на известния физик лорд Келвин през 1890-те. Тесла идва в Англия, за да се срещне с Келвин и да го убеди, че променливият ток е по-ефективен от постоянния ток. През 1902 г. семейство Матюс напуска Англия и имигрира в Канада. Когато Матюс е на 16, баща му го урежда да чиракува при Тесла. В крайна сметка той работи за него и продължава този съюз до смъртта на Тесла през 1943 г.

    В началото на 40-те години Матюс е автор на скандалната книга „Стената на светлината“. Първата част, приписвана на Тесла, трябвало да бъде автобиографията на Тесла, отразяваща момчешкия му опит, чувствата му, изследванията му и странния му живот сред хората. Артър Матюс завършва книгата с невероятната си история, която включва „Близки срещи с извънземни“.

    В интервю Матюс твърди, че Тесла е построил първата си електрическа кола през 1897 г. Тя поддържала средна скорост от 150 км в час. Освен това Матюс казва, че Тесла е отишъл в Канада и е построил по-малка версия на електрическата кола в Квебек. Там Тесла демонстрирал и  редица невероятни устройства, сред които видеорекордер и видео плейър!

    Двигателят в този електрическият автомобил, направен от Тесла през 1897 г. бил малък с променлив ток. Според Матюс, той работил с тридесет хиляди оборота в минута, които се редуцирали с помощта на флуидна трансмисия, също изобретение на Тесла. Той не използвал акумулатор, а специална първична батерия.  Тесла изобретил напълно нов вид първична батерия и тя можела да бъде подменена дори от дете за няколко секунди.

    Батерията, инсталирана в този електрически автомобил, можела да работи в продължение на 800 км, преди да се наложи смяната ѝ. Нужни били около десет минути, за да се подмени батерията с наличните инструменти в багажника.

    На пръв поглед, човек се изкушава да отхвърли казаното от Матюс без допълнително ровене в историята. Твърденията му, че Тесла е дошъл от Венера, хвърлят огромна сянка на съмнение върху останалата част от историята. Въпреки че е добре известен исторически факт, че Тесла е построил усилващ предавател в Колорадо Спрингс и се е опитал да изгради негова по-голяма версия на Лонг Айлънд, канадският предавател изглежда като измислица.

    Понастоящем лична кореспонденция на Тесла с близките му по това време почти не съществува.

    През годините търсещите сензации правителствени агенти са пътували до Канада, за да се докоснат до Матюс за достоверна информация. Д-р Андрия Пухарич е един от тези хора. Той разследвал „Тесласкоп“, който Матюс твърди, че Тесла е изобретил тайно, за да комуникира с Марс. По-късно Пухарич коментира в своя статия следното:

    „Не е общоизвестно, но Тесла всъщност имал два огромни усилващи предавателя, построени в Канада, и Матюс управлявал единия от тях. Повечето хора знаят за предавателите в Колорадо Спрингс и недовършения на Лонг Айлънд. Видях двата канадски предавателя. Всички доказателства са налице.“

    Пухарич не успява да потвърди съществуването на Тесласкопа и се отдръпва от случая, вярвайки, че Матюс, който тогава е на 80, е психически нестабилен. Въпреки това, било потвърдено съществуването на канадските усилващи  предаватели.

    Канадското правителство приело достатъчно сериозно историята с Матюс, за да инициира Проекта „Магнит“. През декември 1950 г. Уилбърт Б. Смит, радиоинженер и световен експерт по електромагнетизъм и телекомуникации, инициира финансирани от канадското правителство изследвания на НЛО. Артър Матюс участва в опитите за връзка с НЛО.

    Първоначалните доклади били толкова противоречиви, че правителството се дистанцирало от програмата и я класифицира като секретна. По-късно бившият канадски министър на отбраната Пол Хелиър признал публично, че проектът съществува. Той обаче не споменава това, което Смит съобщава … проектът е открил истинско НЛО с тяхното научно оборудване, а по-късно научноизследователска група, която той е ръководил, е установила комуникации с кацнал междупланетен кораб от Венера.

    Според неидентифициран документ, разпространен в началото на 80-те години се твърди, че някъде през 1931 г. д-р Тесла завел Питър Саво в Бъфало, Ню Йорк, за окончателното тестване на нов вид автомобил. Д-р Тесла действал малко загадъчно по този въпрос, не казал нищо на Питър предварително и дори след като той видял колата, отговорил на някои от въпросите му с репликата „Не задавай въпроси“.

    Оказало се, че колата е стандартна Pierce Arrow, с премахнат двигател и вместо това били монтирани някои други компоненти. Стандартният съединител, скоростната кутия и задвижващата система били същите. Под капака имало безчетков електродвигател, свързан към двигателя. Тесла не казал кой го е направил.

    На таблото имало „захранващ приемник“, състоящ се от кутия, съдържаща 12 радио лампи. Три от тези тръби били модел 70-L-7. Вертикална антена, състояща се от 1.80 метров прът, била инсталирана и свързана към приемника на захранването.

    Приемникът, от своя страна, бил свързан с мотора чрез два тежки, груби кабела. В колата била монтирана 12-волтова батерия на Willard, но тя била само за осветлението и твърде малка, за да управлява колата. Във всеки случай двигателят бил с променлив ток.

    Питър казал, че Тесла сам е направил приемника на захранването в хотелската си стая и го е занесъл в Бъфало. Моторът бил направен за него от някаква неизвестна компания. Максималната скорост на двигателя била 1800 оборота в минута. Номиналната мощност –  80 к.с.

    Д-р Тесла дал на Питър ключ за запалване. След поставяне на таблото светнала зелена светлина. Тесла съобщил, че двигателя вече работи. Той изобщо не се чувал от шофьорското място. Стандартният педал на газта бил използван за контрол на оборотите на двигателя. Съединителят, спирачката и превключването на скоростите били непроменени.

    Уредите на таблото изглеждали стандартни. Имало обаче волтметър, който бил използван за измерване на изхода на приемника. Д-р Тесла коментирал, че приемникът има достатъчно резервна мощност, за да може да се стигне с колата до дома, да се свържат кабелите и да се освети цялата къща.

    Д-р Тесла изглеждал ентусиазиран от първото пробно каране и казал: „Питър, този ден ще остане в историята!“ Когато Питър попитал за източника на енергия за задвижване на колата, д-р Тесла казал, че е мистериозно излъчване, което излиза от етера. Казал, че не знае откъде идва, но изглежда, че се предлага в неограничени количества и че човечеството трябва да е благодарно за това, тъй като скоро то ще задвижва лодки, коли, влакове и самолети. Д-р Тесла и Питър прекарали 8 дни в Бъфало, тествайки колата. Питър описва инцидент, при който спират колата на светофар, а свидетел коментирал, че не вижда дим от ауспуха. Питър му отговорил: „Ние нямаме двигател”. Когато тръгнали от Бъфало, д-р Тесла извадил ключа за запалването и радио лампите и ги взел със себе си.

    Колата била държана под строга охрана и това била причината да я съхраняват на толкова отдалечено място. Питър чул слух, че секретар на Тесла нарушил правилата и казал на General Electric за това, след което бил уволнен. Д-р Тесла действал някак загадъчно и не отговорил на много от въпросите на Питър. Питър, обаче, сметнал това просто за част от мерките за сигурност и категорично отхвърлил всяка възможност за измама или шега.

    По-късно Питър чул слухове, че колата е била изпратена в Югославия. Той писал на приятели в Югославия за това и те отговорили, че никога нищо не е пристигало.

    На въпрос дали има някаква възможност чертежи на колата да съществуват някъде, Питър казал, че в някакъв град в Пенсилвания има човек, който може да има такава информация ….

    На 10 юли 1932 г. Тесла казва: „Впрегнал съм космическите лъчи и съм ги накарал да задействат подвижно устройство“.

    Автор: Десислава Михалева

    1...171819...319Страница 18 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto