По време на кръстоносните походи, ислямската секта, известна като Асасини, унищожава влиятелните си врагове по шокиращ начин: чрез убийства.

В продължение на близо два века, от 1090г до 1273г, Орденът на Асасините играе зловеща роля в Близкия Изток. Като малка шиитска секта исмаилити от направлението низари, Асасините са относително малко, географски разпръснати и ненавиждани като еретици от сунитското мнозинство и дори от повечето други шиити. По всяка логика, Асасините не се е предполагало да бъдат особена заплаха за по-могъщата военна сила на който и да е от много им врагове.

Но към края на 11-и век, харизматичният и безмилостен Хасан ас-Сабах превръща тази малка, преследвана секта в една от най-смъртоносно ефективните терористични групировки, които света е познавал. Дори най-могъщите и внимателно охранявани владетели на тяхното време – Абасидкия и Фатимидския халифати, султаните и везирите на Великата Селджукска империя и Айюбидската империя, принцовете на Кръстоносните държави и емири на важни градове като Дамаск, Хомс и Мосул – живеят в страх от агентите-хамелеони. Известни като фидаи (човек ,който рискува живота си доброволно), тези агенти прекарват месеци и дори години, докато се внедрят сред врага, след което забиват камата си в гърдите му, често на много публично място. Може би най-ужасяващо от всичко, Асасините избират не само близко и лично убийство, но го изпълняват безупречно, след което отказват да бягат и приветстват собствената си смърт.

Фанатични и дисциплинирани, Хасан ас-Сабах и неговите последователи практикуват брилянтно асиметричната война. Те измислят начини за нападение, които неутрализират предимствата на враговете им, като жертват само малък брой от собствените си бойци. Като при всяка ефективна форма на превантивност, Асасините убиват враждебни политически, военни и религиозни водачи, с което след време постигат стабилен и дълготраен баланс на властта между тях и враговете им, свеждайки конфликтите и загубите до минимум и за двете страни.

Днес, 750 години след като монголците ги унищожават, тактиките на Асасините за самоубийствен тероризъм и систематични убийства за политическа изгода, отекват в лицето на терористични организации като Хамас, Хизбула и Алкайда. Но за Хасан ас-Сабах, тероризмът е законно средство за самозащита, особено защото се фокусира върху високопоставени лидери, които са предприели враждебни действия срещу исмаилитите. Твърде вероятно би сметнал тактиките на модерните терористични групи – особено онези, убиващи цивилни граждани – за презрителни и нелогични.

След смъртта на Пророка Мохамед през 632г, мюсюлманският свят е разделен на две групи, сунити и шиити. Шиитите вярват, че само божествено избран имам може да интерпретира значението на Корана, който според мюсюлманите съдържа откровенията на Бог към Мохамед; че само определени директни роднини на Али – братовчед и зет на Мохамед – могат да приемат ролята на имам; и че имамът трябва да упражнява върховна политическа и духовна власт над мюсюлманската общност.

Много по-многобройните сунити вярват, че Коранът и Хадитите могат да бъдат разбрани само чрез усърдно изучаване. Те приемат властта на халифите, които не са директни потомци на Али.

С течение на годините, шиитската общност се разделя допълнително, след като възникват разногласия относно това кой от потомците на Али трябва да е богоизбрания имам. В средата на осми век, исмаилитите избират да следват имам (Исмаил ибн Джафар, седмият имам в тяхната линия), който не е приет от повечето шиити. Тези исмаилитски шиити, малцинство сред малцинството и предшественици на Асасините, се пръсват из мюсюлманския свят. Вярата им се характеризира от сложно богословие и радикален егалитаризъм. Те осъждат богатството и лукса, на което се радва сунитския Абасидски халифат, управляващ повечето от мюсюлманските земи от столицата Багдат. Основното крило на шиитското движение, известно като „Дванайсетици“, понеже наследствената линия на техните имами приключва с дванайсетия през 872г, е най-концентрирано в части от днешни Иран, Ирак, Ливан, Сирия и Арабския полуостров. Понеже и повечето сунити и по-многобройните шиити считат исмаилитската вяра за еретическа, исмаилитите се превръщат в тайна, въстаническа секта, която разчита на тайни мисионери, известни като даи, за разпространение на идеите им.

Един такъв агент, Убаид Алах, води успешно въстание срещу местна сунитска династия в региона на днешен Тунис и основава Фатимидския халифат (в чест на Фатима, любима дъщеря на Мохамед и съпруга на Али) през януари 910г. Фатимидските халифи завладяват Египет през 969г и продължават още повече на изток, където окупират Палестина, свещените градове Мека и Медина, както и части от Сирия. Те мечтаят да превземат Багдат, да свалят абасидите и да обединят целия мюсюлмански свят под тяхна власт. В своя възход, фатимидите установяват столица в Кайро и създават инфраструктура, която да направлява и поддържа техните мисионерски усилия зад граница. Религиозната дейност на исмаилитите във и извън Фатимидския халифат е надзиравана от главния даи в Кайро, докато заместниците му упражняват власт върху определени региони, избирайки и отговаряйки за местни даи, имащи за задача да разпространяват исмаилитското слово.

В средата на 11-и век, дейна група от сунитски военни от централна Азия, селджуките, печелят контрола над Персия и Месопотамия и се превръщат в новите господари на Абасидския халифат. В същото време, Фатимидският халифат е отслабен от вътрешни разногласия и от европейските кръстоносци, пристигнали в Левант и завладели Йерусалим през 1099г. С отслабването на властта им, фатимидите губят владенията си в Сирия, Арабия и базата си в Тунис, с което империята им се смалява до регион с приблизително площта на Египет. Вътрешната стабилност е възстановена от двойка баща и син арменски командири, които поемат властта и управляват от 1073г до 1121г. Но щом тези войници идват на власт, Фатимидският халифат губи революционния си дух и се концентрира върху защитата на останалите му територии.

Упадъкът на фатимидите е все още в ранния си етап през 1078г, когато пламенен исмаилистки даи от Персия, Хасан ибн Сабах, пристига в Кайро. Издигаща се фигура в исмаилистката общност в Персия, Хасан е роден между 1040г и 1050г в семейството на шиити дванайсетици в Рей, на юг от днешен Техеран. Научно амбициозен и развълнуван, той става един от исмаилитите като младеж, след като болест едва не отнема живота му. През 1072г е избран за даи от отговарящия за исмаилистката мисия в западна Персия. Хасан прекарва 4 години на тайна мисия като исмаилитски агент в родния си град.

През 1076г местните власти се опитват да го арестуван, но Хасан бяга и се укрива при своя командир в Исфахан. Менторът му смята Хасан за необикновен кадър, заради свирепия характер, комбиниращ остър ум и ораторски умения с твърдост, издръжливост и смелост, така необходими на тайния революционер. След това изпраща Хасан в Кайро за допълнителни инструкции.

През юни 1081г Хасан отново се вижда с командира си в Исфахан. През следващите няколко години изпълнява прозелитски мисии из цяла Персия, но накрая фокусира усилията си в планината Алборз край южните брегове на Каспийско море, където шиитските дайлами се оказват податливи на исмаилитското учение.

Хасан вече има и допълнителна цел: да открие база, от която да започне следващата фаза от борбата на исмаилитите. Намира я в края на 1080-те, в долина, обградена от високи планини на север от река Шах. Замъкът Аламут заема върха на висока 250м маса от варовик, гранит и вулканична скала, извисяваща се рязко нагоре от дъното на долината. Единственият начин да се стигне до замъка – стръмна и открита пътека с поредица от завои – можел да бъде охраняван от шепа мъже, докато от върха се откривала спираща дъха панорама.

Харесал си подходяща база, Хасан се гласи да открадне замъка от селджуките. Първо изпраща исмаилитски мисионери в общностите около Аламут, за да спечели хора на своя страна. След като се установяват в близките села, агентите му проникват в замъка и започват да обработват стражите. Когато повечето от тях са спечелени на страната на исмаилитите, Хасан тайно се промъква в замъка на 4 септември 1090г.

Така Хасан гради своята исмаилитска империя като превзема поредица от крепости, започвайки със замъка Аламут. Макар последователите му понякога да прибягват до насилие, той предпочита да спечелва крепостите чрез мисионерската дейност на своите агенти… или просто да ги купува.

Усещайки, че се случва нещо, командирът на Аламут прибягва до сила и се опитва да изгони исмаилитите. Тогава обаче открива, че голяма част от гарнизона вече се подчинява на Хасан, а не на него. Превъзхождан по численост, командирът се предава. Хасан щедро му дава 3000 златни динара, след което го отпраща и зачаква неизбежния отговор на селджуките.

Отмъщението първоначално идва от местен селджукски емир, който преминава през долината, унищожава посеви и къщи и убива исмаилити. Не успява обаче да си върне замъка.

Щом успява да удържи на първоначалната контраатака, Хасан започва да разширява властта си в Рудбар. Когато му се отдава такава възможност, той печели други крепости чрез мисионерска дейност, наречена „пропаганда“. Но Хасан е еднакво подготвен да прибягва до директни нападения и да коли, отвлича, изнасилва, плячкосва. Когато попадне на подходяща скала, той строи замък на нея. Скоро долините на Рудбар заприличват на малка държава – силно укрепена исмаилитска земя.

Друго място, което Хасан смята за криещо потенциал, е Кухистан – сух регион в източна Персия, с ниски планини и оазисни градове, обградени от Голямата солена пустиня. Също като планинарите дайлами, кухистанците не са правоверни сунити и техният селджукски управник ги тормози, което подсказва на Хасан, че може би са готови да въстанат.

Хасан – който щом се установи в Аламут, не напуска скалата през следващите 35 години – изпраща своя главен подчинен в Кухистан на мисия. Заместникът му се справя отлично и през пролетта на 1092г исмаилитско въстание обхваща четирите най-големи града в Кухистан и пропъжда селджуките в пустинята.

Селджуките първоначално гледат на загубата на Аламут като на досаден местен проблем. Но исмаилитският успех в Рудбар и Кухистан налага по-сериозен отговор. Султан Малик Шах и неговият застаряващ, но способен везир, Низам ал-Мулк, изпращат армии до Рудбар и Кухистан, за да потушат исмаилитската инфекция. Нехарактерно за него, този ход хваща Хасан неподготвен. Когато селджукският емир обсажда Аламут през лятото на 1092г, на разположение там са 60-70 бойци, а хранилищата са почти празни. Хасан и хората му скоро са принудени да гладуват, а падането на крепостта изглежда неизбежно.

Но Хасан успява да изпрати вест до един от своите даи, който живее отвъд планините на Казвин, на 240км северозападно от днешен Техеран. Носейки много храна и оръжия, 300 исмаилитски доброволци прекосяват планините до Аламут, където се прокрадват край селджуките и доставят товара си на гарнизона.

Този успех печели време на исмаилитите, за да съберат по-голяма сила. По-късно същото лято, аламутският гарнизон и съюзниците на Хасан извън замъка правят концентрирано среднощно нападение на селджукския лагер. Атаката е пълна изненада и армията на емира бяга панически в долината.

Скоро след това Хасан нанася още по-тежък удар на Селджукската империя – такъв, който спечелва на него и на религиозната му общност място в историята. Първо той обявява везира Низам ал-Мулк за най-опасният враг на персийските исмаилити. След това, дори когато гарнизонът на Аламут се опитва да отблъсне обсаждащата го селджукска армия, Хасан изпраща един агент, младия Бу-Тахир, на мисия, която изисква от него да проникне в сърцето на кралския двор.

В началото на октомври, Бу-Тахир научава, че султан Малик Шах и неговият антураж, включително Низам ал-Мулк, са тръгнали от столицата Исфахан към резиденцията на Абасидския халифат в Багдад. Вечерта на 16 октомври 1092г Низам ал-Мулк отива в палатката на Малик Шах за пир по случай рамазанските пости. След това, докато прислугата на Низам го отвежда към харема му в друга палатка, Бу-Тахир приближава, облечен като суфистки мистик и твърдейки, че има жалба, която да даде на везира.

Когато Низам се навежда, за да вземе документа, Бу-Тахир вади кама и пробожда стареца смъртоносно в гърдите, преди стражите да го убият.

„Убийството на дявола е началото на блаженството“ – казва Хасан, когато научава за смъртта на Низам. С това убийство сектата на исмаилитите демонстрира на сунитите, че сега са изправени пред враг, който – макар много по-малоброен и относително безпомощен по отношение на военна сила – е способен да се брани със студено безсърдечие и самоубийствена увереност.

Успешната мисия на Бу-Тахир бележи началото на нова ера в играта на власт между исмаилитите и техните врагове. Хасан скоро превръща своите фидаи в основна сила на исмаилитите. През следващия век, след като други фидаи минават по стъпките на Бу-Тахир, халифи, везири, генерали, емири, градски и религиозни управници, дори християнски принцове падат жертви на камите им и тяхната секта става известна като Орденът на Асасините.

През десетилетията след убийството на Низам ал-Мулк, политическият терор на Асасините развива няколко определящи характеристики. Първо, Хасан създава атмосфера на силно идеологическо посвещение, което му носи постоянен поток от доброволци, готови да изпълняват смъртоносните му мисии. Тези фидаи са млади мъже, избрани заради куража, находчивостта и непоколебимата готовност да дадат живота си по заповед на командира си. Най-добрите от Асасините демонстрират саможертвената готовност на пилотите камикадзе, уменията за близък бой на специалните части и способността на шпионските агенти да се внедряват, които работят незабелязани месеци и години наред. Всички тези качества позволяват на фидаите да тероризират враговете на сектата.

Второ, фидаите обикновено нападат своите мишени на много публични места – често по време на петъчните молитви – и при условия, заради наличието на много хора и стражи, които им дават нищожен шанс за бягство, дори при успешно покушение. Всичко това е гаранция за голям брой ужасени очевидци, които виждат готовността на фидаите да дадат собствения си живот, за да убият враговете на своята вяра. Хората възприемат, че водач, набелязан от Асасините, е мъртъв, независимо колко армии го пазят.

Трето, методът на убийство на Асасините подсилва ужаса, който жертвите и потенциалните им жертви изпитват. Те не използват отрова или стрели, изстреляни от безопасно разстояние. Вместо това убиват с ножове, от достатъчно близо, че да видят изражението на изненада, ужас и болка по лицето на жертвата, изпръскано с кръв.

Асасините понякога внедряват агенти в личния антураж на мишената, където те първоначално печелят доверието й, след което забождат камите си. Един везир, провел наказателна експедиция срещу Асасините през 1126г, е убит от двама фидаи, които работят като коняри за него. Те просто така го убиват един ден, когато той ги кара да изберат два коня за новогодишен подарък за султана.

По подобен начин, когато турският емир в Дамаск избива хиляди исмаилити в града през 1129г, Асасините отговарят, като незабелязано изпращат двама свои агенти. Представящи се за турци, агентите получават позиции в личната охрана на емира и чакат две години, преди да го нападнат и ранят смъртоносно.

И Конрад Монфератски, водач на кръстоносен поход, който е избран за крал на Йерусалим през 1192г, е убит от двама асасини, които е познавал и на които е имал доверие, мислейки, че са християнски монаси.

Нападенията на Асасините изпращат ясно предупреждение до водачите, които нараняват членовете или интересите на сектата, че ги очаква брутална смърт, дори за отмъщението да са нужни години. Префектът на Алепо, който извършва погром над исмаилитите през 1113г, при който стотици асасини са убити, изпитва упоритостта на сектата шест години по-късно. Агенти го причакват с двамата му сина при една река и ги убиват и тримата. Друзки водач, който убива главния командир на Асасините в Сирия през 1128г го посреща подобна съдба – умира от ръцете на агенти през 1149г.

Друга характерна черта на политическия тероризъм на Асасините е, че те не убиват безразборно. Никога не колят масово цивилни. Много сунитски влиятелни личности, които падат жертви на агентите, са нападали исмаилитите или са нареждали военни експедиции срещу тях. Хасан счита тези водачи за легитимни военни мишени в ежедневната борба на живот и смърт. Невинните са пощадявани. С течение на времето, все по-страшната репутация на Асасините и успешната защита на основните им бази, карат сунитските лидери да се въздържат от действия срещу сектата. Към средата на 12-и век се установява разбирателство между персийските асасини и техните сунитски врагове, което трае до идването на монголците век по-късно.

Броят жертви на Асасините, близо 50 между убийството на Низам ал-Мулк през 1092г и смъртта на Хасан през 1124г, пада до 14 при наследниците му между 1138г и 1162г, и почти се свежда до нула извън Сирия през следващите години.

Политическият тероризъм на Асасините може да се оправдае на морална основа като ефективно средство за самозащита. Тези тактики костват по-малко животи, и за двете страни, от конвенционалните военни операции.

Хасан освен това проумява, че понякога е по-ефективно да разубедиш врага, отколкото да го убиеш и да рискуваш семейството, хората и подчинените му да си отмъстят. Затова, след като Санджар ибн Малик Шах, селджукски вицекрал, който управлява източна Персия, изпраща няколко военни експедиции срещу исмаилитите и отказва да приеме посланиците им в началото на 12-и век, Хасан подкупва член от двора на Санджар, който забожда една камара до леглото му, докато спи.

Санджар е ужасен от оръжието на сутринта, но не знае кой е отговорен и не казва на никого за инцидента. Малко след това още един посланик на Асасините пристига в двора и носи вест от Хасан: „Ако не желаех доброто на султана, камата, която бе забита в твърдата земя, щеше да бъде забодена в меките му гърди.“ Санджар бързо сключва примирие с Асасините, което трае четвърт век.

Убийството на Низам ал-Мулк обикновено би довело до сурово отмъщение. Но едва месец след убийството, 37-годишният султан Малик Шах се разболява и умира през ноември 1092г. Смъртта му дава искрата на 12-годишна гражданска война сред претендентите за султаната. Това позволява на Хасан и Асасините да преследват своите цели повече от десетилетие. Един от положителните за тях ефекти е падането селджукската експедиция срещу крепостите им в Кухистан, след като селджукският командир и войниците му се включват в борбата за власт.

Асасините се възползват от гражданската война, за да превземат още няколко крепости чрез подривна дейност и шпионски операции. Сред тях е непробиваемата цитадела на Гирдкух, която контролира планинския проход, свързващ Персия с Китай; замъка Ламасар на запад от Аламут, който Асасините превземат при смело нощно нападение през 1102г; и различни други крепости извън столицата Исфахан и в планините на югозападна Персия.

Напредъкът продължава, въпреки влошаването на отношенията между персийските исмаилити и техните фатимидски командири в Кайро. През 1094г халифът Ал-Мустансир Билах умира след 60-годишно управление и между неговия най-голям син, Низар, и по-младия Ал-Мустали избухва кратка, но бурна гражданска война. Тя завършва със загуба за Низар, който е пленен и умира в затвора.

Хасан ибн Сабах и другите водачи на исмаилитите са подкрепяли Низар. Дори след смъртта му, те продължават да настояват, че имамството трябва да премине на един от наследниците на Низар или на избран от него човек. Но лоялността им към Низар разделя исмаилитското движение. След 1094г, сирийските, месопотамските и персийските исмаилити, които приемат Низар за свой имам, стават известни като низарски исмаилити. Техните фатимидски опоненти в Кайро – които Низар е смятал за узурпатори и към които е проявявал чиста омраза – са наречени мусталити.

В краткосрочен план, този разкол оказва незначителен ефект върху Асасините. Хасан ибн Сабах става широко приет като заместник на скрития, все още очакван да се появи имам, и неговият авторитет в разпръснатите общности низарски исмаилити в Сирия и Персия е абсолютен.

Но когато селджукската гражданска война свършва през 1105г, победоносният султан Мохамед Тапар, син на Малик Шах I, провежда жестока офанзива срещу Асасините. Селджуките нападат крепостите на Асасините в югозападна Персия и си връщат замъка Шахдиз край Исфахан след продължителна и тежка обсада.

След това Мухамед Тапар насочва вниманието си към първата база на Асасините в Рудбар. От 1107 до 1117г, той всяка година изпраща армии, които опустошават долините около замъците на Асасините, което води до толкова тежък глад, че Хасан и последователите им изпращат съпругите и дъщерите си далеч в източен Алборз за тяхна безопасност. Тъкмо когато селджуките са на ръба да превземат Аламут и Ламасар през пролетта на 1118г, пратеници от Исфахан достигат лагерите им с новини за смъртта на Мухамед Тапар. Емирите, чиито войски са обсадили Аламут и Ламасар, се връщат в родните си градове и оставят Асасините да празнуват още един неочакван триумф.

Но Хасан вече осъзнава, че Асасините не могат да свалят селдукския султанат, също че мини държавата им не може да процъфтява в условия на постоянна война. През последните години от живота си, той се фокусира върху сигурността и просперитета на съществуващи завоевания на Асасините, а не върху експанзия.

Основоположникът на Асасините умира на 12 юни 1124г след кратко боледуване. Хасан е на около 75 години, а може би десетилетие по-стар. Сунитският историк Джувейни е сигурен, че след смъртта си, Хасан „се е отправил към божия огън и неговия Ад“. Днес можем да погледнем по-трезво на нещата. Хасан е бил изключителна фигура – напомняйки много на Владимир I. Ленин със своята желязна вола, безмилостност и непреклонно преследване на своите религиозни и политически цели; възприемчив и безжалостен в оценката на силите и слабостите на своите врагове. Неговите хора го почитат и издигат негово светилище в планините на Рудбар.

Асасините продължават да процъфтяват известно време след смъртта на Хасан. Дори разширяват влиянието си през втората четвърт на 12-и век в Сирия. През 1103г Асасините там вече са установили голяма общност в Алепо, където местният селджукски емир е безразличен към еретическата им репутация. Той приема също, че Асасините си имат своите ползи. Тяхната първа голяма жертва в Сирия е отчуждения тъст на емира, емира на Хомс.

Сирийските Асасини разбират, че няма да са на сигурно, докато не получат крепост, затова в началото на 12-и век правят всичко възможно за постигането на тази цел. Поредица от опити между 1106г и 1129г се оказват неуспешни, но през 1132г Асасините купуват замъка Кадмус в регион между Алепо и Кръстоносните държави на запад от река Оронт. През следващото десетилетие, те получават още шест замъка в региона, един от които – Масияф – служи за столица на сирийския клон на сектата през следващите 130 години.

От тази територия, сгушена между земите на селджуките и кръстоносците, сирийските Асасини поддържат сложен и понякога неразбираем баланс сред различните сили, които ги обграждат. От 1152г нататък те плащат годишен данък на Рицарите Тамплиери, но също така убиват граф Реймънд от Триполи по не съвсем разбрани причини същата година.

Когато кюрдският генерал Саладин е на ръба да обедини всички други мюсюлмански държави между Кайро и Алепо под своя власт в средата на 1170-те, сирийските Асасини се опитват да го убият два пъти. Най-накрая се договарят със Саладин и започват да се разбират с него и неговите наследници.

Вероятно най-значимото убийство на Асасините е това на Конрад Монфератски. Конрад, хитър и харизматичен италианец, който като военен командир можел да се мери със Саладин, тъкмо е избран за новия крал на Йерусалим. Ненавременната му смърт през април 1192г слага край на всяка възможност за възраждането на християнските успехи в Светите земи след като водачите на Третия кръстоносен поход се завръщат в земите си на Запад. Смъртта му също така привлича вниманието на западния свят, където Асасините будят както любопитство, така и страх, а думата „асасин“ остава завинаги в английския език като синоним на „убиец“.

В началото на 13-и век, мисионерските мисии, характеризиращи ранните години на Асасините под управлението на Хасан, вече са рядкост. Въпреки това сектата успява да надживее своите врагове фатимидите и селджуките. Саладин унищожава Фатимидския халифат през 1171г, а кралството на селджуките постепенно е превзето от издигащи се нови сили.

През третото десетилетие на 13-и век обаче, ново явление нахлува в Близкия Изток – такова, което Асасините не могат да сплашат, нито да подкупят. В забележителна поредица от бързи кампании между 1219г и 1231г, допреди почти неизвестните монголци под управлението на Чингис хан напълно заличават богатите и населени градове в централна Азия, докато воюват с Кваземирската империя. Монголците на практика игнорират Асасините при първите войни, но това трае само четвърт век.

До началото на 1250-те, монголците в тяхната далечна столица Каракорум са чули предостатъчно за лошата репутация на Асасините от техните сунитски врагове и водачите им решават, че опасната секта трябва да бъде унищожена за тяхна безопасност. През октомври 1253г монголския хан Мунке, един от внуците на Чингис хан, нарежда на брат си Хулегу да отведе армия в Персия и да елиминира Асасините веднъж и завинаги.

Армията на Хулегу достига Персия в началото на 1256г. Наследственият принцип отдавна диктува наследяването при гранд мастърите на Асасините и тяхното качество е далеч от поставения от Хасан ибн Сабах пример. Последният лорд на Асасините, Рукн ад-Дин Кхур-Шах, е приветлив младеж, който не блести с особен интелект, кураж или характер. Той и неговите съветници се оказват неспособни да отговорят на предизвикателството на монголците. Кхур-Шах се опитва да преговаря с Хулегу, но монголският принц настоява той да му се подчини лично и да се предаде. Кхур-Шах отлага до октомври 1256г, когато монголските сили обгражда Рудбар от юг, север и изток.

След по-малко от две седмици монголските обсадни машини принуждават Кхур-Шах да приеме условията на монголците и се предава. Хулегу първоначално се отнася добре с него, но го кара да разпрати съобщения с нареждане останалите замъци на Асасините да се предадат. 40 от тях, включително Аламут, го правят и монголците ги превземат. Само Ламасар и Гирдкух от персийките замъци продължават да се съпротивляват. Ламасар издържа още една година, но Гирдкух удържа на монголците цели 13 години, до декември 1270г.

Макар Кхур-Шах да изпраща заповеди и до сирийските Асасини, техните замъци са далеч от обхвата на монголските армии и сирийския клон на сектата съществува независимо почти цял век. Те просто игнорират заповедите.

Хулегу продължава към Сирия срещу наследниците на Саладин и превзема Алепо и Дамаск през 1260г. Но изведнъж спира, когато умира хан Мунке. Братята му се борят за власт и Хулегу в крайна сметка помага на Кублай да победи.

Сирийските Асасини игнорират монголците, но им липсва силата да запазят своята собствена независимост срещу по-близък враг. Мамелюците, група робски войници, се издигат на власт в Египет и през 1260г побеждават в битка Кет Бука, наместника на Хулегу в Сирия. Това е първото монголско поражение на Запад и монголците се оттеглят.

Байбарс, султанът на Мамелюците, първо ограничава Асасините до васалство през 1260-те, след което ги принуждава да предадат всеки от замъците си. Макар сектата да оцелява, тя повече никога не упражнява политическо влияние. Сирийският клон на Асасините е опитомен, но съдбата им е доста по-предпочитана от тази на персийците. След като повечето замъци на Асасините в Персия са разрушени, Кхур-Шах вече не е необходим на монголците. През 1257г той и антуражът му са екзекутирани на връщане от неуспешно изслушване в двора на хана в Каракорум.

Едноверците им в Персия посрещат същата съдба; Семейството му и близките до Кхур-Шах са убити. Мъжете Асасини са събрани и пратени за работна ръка в различни части на монголската армия, където също умират. Монголците накрая избиват всички останали низари, които успяват да открият.