Thiomargarita namibiensis е най-голямата бактерия, откривана досега. Достатъчно голяма е, за да бъде видяна с невъоръжено око – понякога достига 0.75мм диаметър. Thiomargarita означава „сярна перла“, което се отнася до клетките – те съдържат микроскопични серни гранули, които разпръсват светлина и придават на клетката перлен блясък.
През 2016г учени са открили
, че астероида 2016 HO3 обикаля около Земята от 100 години. Според изчисленията им, той ще остане постоянен спътник на Земята поне още няколко века. 2016 HO3 преминава най-близо на около 14 милиона километра от планетата, което е доста далеч (Луната е на около 384 600км).
Тук ще поговорим за най-продаваните романи на всички времена, затова няма откриете религиозни или политически книги. Ако ги включим и тях, те ще заемат първите места. Вместо това, тези са най-продаваните измислени истории, написани от въображението на един автор.
„Шифърът на Леонардо“ от Дан Браун. 80+ милиона
Тази книга си има собствена страница в Wikipedia, посветена на единствената цел да бъде критикувана, като в нея се разглежда всичко, от исторически и религиозни неточности до стила на писане. Въпреки това, изглежда доста хора са харесали „Шифърът на Леонардо“, тъй като книгата е продала над 80 милиона копия от публикуването си през 2003г, а поредицата, от която е част, е вдъхновила не един, а три разочароващи филма от Том Ханкс и Рон Хауърд.
Свали БЕЗПЛАТНО книгата от ТУК: http://readbg.com/25021-dan-braun-shifurut-na-leonardo
Книгата започва с убийство в Лувъра, след което Робърт Лангдън, специалист по символите, е повикан, защото жертвата, управника на музея, е изписал кодирано съобщение с кръвта си. Скоро Лангдън и криптологът Софи Ейбрахам тръгват по следите на уликите и разкриват тайна, която е била пазена 2000 години.
„Лъвът, Вещицата и дрешникът“ от К.С. Луис. 85+ милиона
Роденият в Ирландия Клайв Стейпъл Луис е учил в Оксфорд литература и философия. След като завършва, той получава преподавателско място в колежа Магдален, част от Оксфорд. Докато е там, Луис се включва в литературна група, в която членува и друг автор от този списък.
Луис пише много, но днес е най-известен с поредицата си „Хрониките на Нарния“. Най-известната книга от нея и най-продаваната е „Лъвът, Вещицата и дрешникът“, издадена през 1950г.
Действието в „Лъвът, Вещицата и дрешникът“ се развива през 40-те и разказва за четирима братя и сестри, които са изпратени на село заради немските бомбардировки. Там те откриват вълшебен гардероб, който е портал към света на Нарния, пълен с говорещи животни. Когато децата пристигат, светът е скован от зима, защото Бялата Вещица е омагьосала Нарния. За да помогнат на приятелите си, децата трябва да обединят сили, за да победят Вещицата и да развалят магията.
Първоначално критиците не харесват „Лъвът, Вещицата и дрешникът“, но читателите я обожават. Смята се, че са продадени около 100 милиона копия.
„Сън в червения павилион“ от Цао Сюецин. 100+ милиона
Един от четирите класически романа на Китай, написан от Цао Сюецин, бездомен писател и художник, който прекалявал с пиенето. Пише книгата на глави през 1750-те, които разменя със роднини и приятели за храна или вино. Умира преди да навърши 50.
Сборник от главите, събрани в книга, е публикуван чак през 1791г. Дори днес обаче се води дебат относно истинската версия на историята. Има различни версии на края, които са оцелели до днес, а се появяват и напълно различни ръкописи.
Често сравнявана с „Отнесени от вихъра“, „Сън в червения павилион“ е обширна сага за упадъка на богата фамилия и е пълна с проницателни наблюдения върху живота в Китай през 18-и век. Книгата е голяма, като английското издание е повече от 2500 страници и съдържа повече от 400 персонажа и няколко различни истории. Една от най-известните е за мъж, който се влюбва в една от братовчедките си, но е принуден да се ожени за друга братовчедка и това води до ужасна трагедия.
Книгата е огромен хит в Китай, особено след като през 1987г излиза сериал по нея.
„Десет малки негърчета“ от Агата Кристи. 100+ милиона
Най-известният автор на криминална литература, Агата Кристи е смятана и за най-продаваният автор изобщо. Общо тя е написала 66 романа и 14 сборника с кратки истории, като е продала над 200 милиарда от тях; това са по 28 книги на всеки човек. Най-продаваното й произведение обаче е „Десет малки негърчета“, чиято история е толкова известна, че вероятно сте гледали десетки вариации във филмите и сериалите.
Свали БЕЗПЛАТНО книгата от ТУК: http://readbg.com/6906-agata-kristi-deset-malki-negurcheta
В книгата, 10 непознати са примамени на остров с фалшиви обещания. Единственото общо помежду им е, че са замесени в смъртта на друг човек, но са останали ненаказани. Тогава по време на вечеря, те са обвинени в престъпленията си и им е казано, че ще бъдат избити един по един. Скоро персонажите започват да измират по начини, които наподобяват съдържанието на детската песничка „Десет малки индианеца“. Убиецът и начинът, по който са извършени убийствата, са разкрити в послеписа.
„Хобит“ от Дж. Р. Р. Толкин. 100+ милиона
Като професор по лингвистика в Оксфорд, Джон Роналд Руел Толкин оценява есета, когато пише нещо за създание наречено „хобит“. От там се ражда книгата „Хобит“, която е издадена през 1937г. Първоначално „Хобит“ е считана за детска книга, но това се променя след издаването на „Властелинът на пръстените“, като трилогията е продала над 150 милиона копия.
„Хари Потър и Философският камък“ от Джоан Роулинг. 107+ милиона
Историята на Джоан Роулинг е като на Пепеляшка. Тя е самотна майка, живееща на помощи в Единбург, Шотландия, когато пише историята на пишеща машина. Когато завършва книгата през 1995г, тя търси издател, но получава десетки откази. Един от големите проблеми с „Хари Потър и Философският камък“ е, че е два пъти по-голяма от повечето детски книги.
Нещата поемат обрат за Роулинг, когато директорът на малка издателска къща на име Bloomsbury дава на 8-годишната си племенница Алис да прочете първата глава. След като я прочита, тя настоява да получи цялата книга. Bloomsbury се съгласява да издаде книгата и дава на Роулинг $2400 аванс. Освен това й казват да си намери работа, защото хората не можели да преживяват само с писане на детски книжки.
Днес състоянието на Роулинг се оценява на близо $1 милиард. Останалите книги от поредицата също са бестселъри и до 2013г са отпечатани повече от 450 милиона книги.
„Малкият принц“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери. 140+ милиона
Антоан дьо Сент-Екзюпери бил френски аристократ, писател и пилот. След падането на Франция, той отива в изгнание и се озовава в Ню Йорк Сити, където продължава да пише. През втората половина на 1942г пише и илюстрира своя най-голям хит – „Малкият принц“. Книгата е издадена през 1943г в Северна Америка, макар да е написана на френски. Стига до Франция чак през 1946г, когато Сент-Екзюпери вече не е жив. През 1943г той става пилот и на следващата година изчезва по време на разузнавателна мисия над Германия. Идентификационната му гривна е открита 50 години по-късно в рибарска мрежа край Марсилия.
Свали БЕЗПЛАТНО книгата от ТУК: http://readbg.com/23140-antoan-dio-sent-ekzuperi-izbrani-tvorbi
„Малкият принц“ прилича на детска книжка, но всъщност е доста задълбочен поглед върху човешката природа и взаимоотношения. Книгата разказва за пилот, който се разбива в пустинята Сахара и там среща малко момче с къдрава руса коса. Момчето му разказва за принц, паднал от малка планета на име Атероид 325. Принцът напуснал дома си, след като се влюбил в роза и я хванал в лъжа, затова тръгнал да обикаля вселената, за да излекува сърцето си.
Макар историята и рисунките да се семпли, те имат комплексен емоционален ефект върху читателите от десетилетия. Книгата е преведена на 250 езика и всяка година се продава в 2 милиона копия.
„Алхимикът“ от Паулу Коелю. 150+ милиона
Най-известната книга на бразилския автор Паулу Коелю е издадена през 1988г. В нея се разказва за Сантяго, младо испанско момче с мечта, която го отвежда в Египет. Преди да тръгне, той научава за Личната легенда – нещо, което всеки винаги е искал да направи с живота си. Ако някой реши да следва Личната си легенда, тогава вселената ще се опита да му помогне. А вселената е могъщ съюзник. Ако тя е на твоя страна, тогава невъзможното става възможно, също като при алхимията, която се опитва да превърне оловото в злато.
Свали БЕЗПЛАТНО книгата от ТУК: http://readbg.com/21385-paulu-koeliu-alhimikut
Книгата и историята за преследването на мечтите са любими на много хора. За по-малко от 30 години са продадени 150 милиона копия.
„Повест за два града“ от Чарлз Дикенс. 200+ милиона
Дикенс е роден в бедно английско семейство през 1812г. Когато е едва на 12, баща му е вкаран в затвора заради дългове и Дикенс напуска училище, за да работи в мизерна фабрика, където лепи етикети на консерви. На 15 успява да се върне в училище, но само за кратко, понеже се налага отново да работи, за да издържа семейството си. Година по-късно, Дикенс започва работа като репортер на свободна практика. Става и известен карикатурист, който рисува под псевдонима Боз. Работата му като автор и карикатурист води до първия му роман, „Посмъртните записки на клуба Пикуик“, издаден през 1837г.
Свали БЕЗПЛАТНО книгата от ТУК: http://readbg.com/589971-charls_dikens-povest_za_dva_grada_
22 години по-късно, Дикенс издава книга, която влиза в историята като една от най-продаваната. „Повест за два града“ разказва за времето преди и по време на Френската революция в Англия и Франция. Проследява историята на дузина персонажа, както бедни, така и богати.
„Дон Кихот“ от Мигел де Сервантес. 500+ милиона
„Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес има голямо предимство пред останалите книги в списъка, предимно защото е по-стара от тях.
Свали БЕЗПЛАТНО книгата от ТУК: http://readbg.com/21189-migel-de-servantes-znamenitiat-idalgo-don-kihot-de-la-mancha
„Дон Кихот“ е считан за първия модерен роман и е издаден през 1605г. Проследява историята на испанския идалго Алонсо Кихот, старец живеещ в Ла Манша, Испания. Губейки разсъдъка си, той чете книги за рицарство и решава да стане рицар. Обявява се за Дон Кихот Ламаншки и поема на приключения със стария си кон Росинант и верния си помощник Санчо Панса. Още от самото начало обаче нищо не върви по план и следват много забавни сцени.
Книгата е хит, когато излиза, но Сервантес не печели от нея и умира беден през 1616г. След смъртта му, книгата става още по-популярна и остава такава до днес. През 2005г, когато романът навършва 400 години, 10 издателски къщи пускат версия на книгата. Една от версиите от Кралската испанска академия продава всичките 600 000 копия само за два месеца.
През ВСВ Лейтенант Албърт Бател се опълчва на СС и заплашва да ги убие, ако се опитат да отведат евреите от Пшемишъл. На 26 юли 1942г СС се опитват да извършат първото голямо „преместване“ на евреите от града, но Бател не се подчинява на командира си и нарежда моста над река Сан, единствения достъп до еврейското гето, да бъде блокиран. Когато СС отрядът прави опит да премине, частта на Бател заплашва да открие огън. Всичко това се случва поред бял ден, за изумление на местните. По-късно същия следобед екип под командването на Бател пробива кордона около откъснатото Гето и използва военни камиони, за да евакуира около 100 евреи и семействата им. Тези евреи са поставени под протекцията на Вермахта и не са депортирани.
След инцидента СС започват тайно разследване на офицера, който ги е посрамил. Оказва се, че Бател от години е имал приятелски отношения с евреи и е бил порицаван за това. Цялата афера привлича вниманието на Хайнрих Химлер, който изпраща писмо до Мартин Борман, личния секретар на Хитлер, като се зарича да изгони Бател от Нацистката партия и да го арестува веднага след края на войната.
Сибирското лято не трае дълго. Снегът се топи през май, а студеното време се завръща отново през септември, заледявайки тайгата: безкрайни километри разпръснати борови и брезови гори със спящи мечки и гладни вълци; стръмни планини; бели реки, които се изливат бурно в долините; стотици хиляди ледени блата. Тази гора е от последните истински диви места на Земята. Простира се от най-далечните арктически региони на Русия чак на юг до Монголия, на изток от Урал до Тихия океан: 13.1 милиона квадратни километра пустош, с популация извън шепа градове, наброяваща едва няколко хиляди души.
Когато дойдат топлите дни обаче, тайгата разцъфва и за няколко кратки месеца изглежда почти приветстваща. Точно тогава човек може да види най-ясно този скрит свят – не от сушата, тъй като тайгата може да погълне цели армии от изследователи, а от въздуха. Сибир е източник на повечето нефтени и минерални ресурси на Русия и през годините дори най-отдалечените райони са обработвани.
Така стигаме до далечния юг на гората през лятото на 1978г. Хеликоптер е изпратен да открие безопасно място за кацане, където да свали група геолози на 150км от монголската граница. Машината се спуска над гористата долина на река Абакан. Склоновете на долината са стръмни, на места почти вертикални, а боровете и брезите са толкова на гъсто, че няма начин да направят място за кацане.
Но надничайки напрегнато през предното стъкло в търсене на пролука, пилотът забелязва нещо, което не би трябвало да е там. Сечище, на 1800м в планината, между борове и лиственици и белязано от дълги, тъмни бразди. Озадаченият екипаж на хеликоптера прави няколко прелитания, преди да стигне до заключението, че това са признаци на човешко обитание – градина, която съдейки по размера и формата на сечището, трябва да е там от доста време.
Изумително откритие. Планината е на повече от 240км от най-близкото селище, на място, което никога не е изследвано. Съветските власти нямат данни за хора, обитаващи този регион.
На четиримата учени, изпратени там, за да търсят желязна руда, им е казано за видяното от пилота и това ги разтревожва и озадачава. „По-малко опасно е да попаднеш на диво животно, отколкото на непознат.“ – отбелязва писателят Василий Песков за тази част на тайгата. И вместо да изчакат във временната си база на 15км, учените решават да проучат. Водени от геолога Галина Писменская, те избират ясен ден и пълнят раниците си с подаръци за потенциалните им нови приятели – макар за всеки случай да проверяват и дали са си взели пистолетите.
Докато натрапниците се катерят по планината, насочвайки се към мястото, посочено от пилота, те започват да попадат на признаци за човешка дейност: пътека, тояга, мост над поток и малка колиба, пълна със сушени картофи. Писменская разказва:
„До потока имаше къща. Почерняла от времето и дъжда, колибата беше зарината от всички страни с кора, дъски и колове. Ако не беше прозорец с размера на джоба на раницата ми, щеше да е трудно да повярваме, че там живеят хора. Но хора имаше, без съмнение… Пристигането ни беше забелязано, както разбрахме.
Ниската врата изпука и фигура на много стар мъж се показа на дневната светлина, направо като от приказка. Бос. Облечен с риза от зебло, цялата в кръпки. Носеше и панталони от същия материал, също в кръпки, имаше и несресана брада. Косата му беше разчорлена. Изглеждаше изплашен и нащрек… Трябваше да кажем нещо, затова започнах: „Здравей, дядо! Идваме с добро!“
Старецът не отговори веднага… Най-накрая чухме мек, несигурен глас: „Е, след като сте дошли чак до тук, по-добре влезте.“
Гледката, посрещнала геолозите на влизане в колибата е като от средновековието. Нескопосано построена от подръчни материали, къщурката е едва ли не дупка в земята – „ниска бърлога, студена като мазе“, а подът се състои от картофени обелки и черупки на жълъди. Оглеждайки се в тъмнината, посетилите установяват, че стаята е една. Тя е претъпкана, плесенясала и изключително мръсна, с провиснали греди… и дом на семейство от петима:
„Тишината беше нарушена от ридания и вопли. Едва тогава видяхме силуетите на две жени. Едната беше в истерия и се молеше: „Това е за греховете ни, за нашите грехове“. Другата беше зад колона и се свлече на пода. Светлината от малкия прозорец падна върху големите й, ужасени очи и осъзнахме, че трябва да излезем възможно най-бързо.“
Начело с Писменская, учените излизат бързо от колибата и се оттеглят на няколко метра, след което изваждат малко храна и започват да ядат. След около половин час вратата отново се отваря и от нея се показват старецът с двете си дъщери – вече по-спокойни, макар очевидно изплашени, но и любопитни. Предпазливо тримата се приближават и сядат до посетителите си, отказвайки всичко, което им е предложено – сладко, чай, хляб – продумвайки „Това не ни е позволено!“. Когато Писменская ги пита дали някога са опитвали хляб, старецът отговаря: „Аз съм ял. Но те не са. Никога не са виждали хляб.“ Той поне говори разбираемо. Дъщерите говорят изменен от изолацията език. „Когато сестрите говореха помежду си, звучеше като бавно, заглушено гукане.“
Постепенно, в течения на няколко визити, пълната история на семейството изплува. Старецът се казва Карп Ликов и е от старообрядците – член е на руска секта, която почита стил, непроменен от 17-и век. Старообрядците са преследвани още от времето на Петър I, а Ликов говори така, сякаш е било вчера. За него Петър е личен враг и „антихрист в човешка форма“ – нещо, което той настоява, че е доказано от кампанията на царя да модернизира Русия насилствено, отрязвайки брадите на християните.
Нещата стават по-зле за семейство Ликови, когато болшевиките атеисти идват на власт. Изолираните общности старообрядци, които са избягали в Сибир от преследванията, започват да се оттеглят още по-далеч от цивилизацията. При чистките през 30-те, когато и християнството е на подбив, комунистки патрул застрелва брата на Ликов в покрайнините на селото им. Тогава той грабва семейството си и изчезва в гората.
Това се случва през 1936г, когато Ликови са само четирима – Карп; съпругата му Акулина; син на име Савин, на 9 години; и Наталия, дъщеря на 2 години. Грабвайки вещите си и малко семена, те потъват дълбоко в тайгата и живеят в различни набързо издигнати колиби, докато накрая не се установяват на откъснатото от света място. Още две деца се раждат в дивото – Дмитрий през 1940г и Агафия през 1943г – никое от децата не е виждало друг човек, освен роднина. Всичко, което Агафия и Дмитрий знаели за външния свят, били научили изцяло от историите на родителите си. Основното забавление на семейството, отбелязва руският журналист Василий Песков, „било всеки да разказват сънищата си“.
Децата знаели, че има места, наречени градове, където хората живеят натъпкани във високи сгради. Били чували, че има други страни, освен Русия. Но тези идеи били просто абстрактни за тях. Единственото им четиво били молитвеници и стара семейна Библия. Акулина използвала евангелията, за да учи децата да четат и пишат, като остри пръчки потопени в сока на растението орлови нокти служили за писалки. Когато на Агафия показали картинка на кон, тя го познала от историите в Библията.
Но докато изолацията на семейството е трудно да бъде възприета, тежкият им живот не е. Стигането до дома на Ликови пеша било изключително трудно, дори с помощта на лодка по реката. При първата си визита, Песков – който се обявява за главен хроникьор на семейството – забелязва, че са пропътували 250км, без да видят никакви признаци на цивилизация.
Изолацията прави оцеляването в дивото почти невъзможно. Зависими изцяло от собствените си ресурси, Ликови се борели да заменят малкото неща, които взели със себе си в тайгата. Направили си галоши от дървесна кора и клони, вместо обувки. Дрехите шиели и кърпели, докато не се разпаднали, след което ги заменили със зебло.
Ликови носели със себе си чекрък, както и частите на тъкачен стан – местенето на тези неща от място на място, докато отивали все по-дълбоко в тайгата е изисквало много трудни и дълги пътувания – само че не са имали технологията да заменят метала. Два чайника им служели много години, но накрая ръждата ги победила и единствената им алтернатива била брезовата кора. Понеже тя не може да се слага върху огъня, готвенето станало доста трудно. Когато Ликови са открити, те се изхранвали с картофени кюфтета с ръж и конопено семе.
В някои отношения, пояснява Песков, тайгата предлагала някои изобилия: „До колибата имало чист, студен поток. Лиственица, смърч, бор и бреза предлагали материал, колкото може да носи човек… Боровинки и малини винаги имало под ръка, дърва за огрев също, а кедровите ядки падали направо върху покрива.“
Въпреки това Ликови постоянно живеели на ръба на глада. Едва в края на 50-те, когато Дмитрий съзрял, семейството можело да лови животни и да използва месото и кожите им. Без оръжия и дори лък, те ловували като копаели трапове или преследвали дивеча през планините, докато животното не се изтощи и не припадне. Дмитрий развил изключителна издръжливост и можел да ловува бос през зимата, понякога не се връщал с дни, като спял на открито при минусови температури и носел млад елен на раменете си. Твърде често обаче нямало месо и диетата им била еднообразна. Дивите животни унищожили реколтата им от моркови и Агафия наричала 50-те „гладните години“. „Хранихме се с листа от офика“, разказва тя. „Корени, трева, гъби и кора от дърво. Постоянно бяхме гладни. Всяка година имахме семеен съвет, за да решим дали да изядем всичко или да оставим нещо за семена.“
Гладът бил постоянно надвиснала опасност при тези обстоятелства и това си проличало през юни 1961г. Ледът убил всичко в градината им и през пролетта семейството трябвало да преживява на дървесна кора. Акулина избрала да храни децата си и същата година умряла от глад. Останалите били спасени от чудо: единствено зрънце ръж покълнало в градината им. Ликови направили ограда около него и го пазели ден и нощ от мишки и катерици. Стъблото дало 18 зрънца и с тях те успели да възстановят ръженото поле.
Опознавайки семейство Ликови, геолозите осъзнават, че са подценили способностите и интелекта им. Всеки член на семейството имал индивидуален характер; старият Карп обикновено бил възхитен от най-новите иновации, които учените носели в лагера им. Макар упорито да отказвал да повярва, че човек е стъпил на Луната, той се адаптирал към идеята за сателитите. Ликови ги забелязали още през 50-те, когато „звездите започнали да препускат бързо през небето“.
Най-много го изумила прозрачна целофанова опаковка. „Боже, какво са измислили – като стъкло е, а се нагъва!“. Карп държал на статуса си на глава на семейството, макар вече да гонил 90 години. Най-големият му син, Савин, се обявил за непреклонен арбитър по отношение на религията. „Беше силно вярващ, но суров човек“ – казва баща му за него. Карп бил разтревожен какво ще се случи със семейството след смъртта му, ако Савин поеме контрола. Най-големият син щял да срещне малко съпротива от Наталия, която така и не успяла да замени майка си като домакиня и шивачка.
По-малките деца от друга страна, били по-открити към промяната и иновацията. „Фанатизмът не е толкова дълбоко загнезден у Агафия“ – отбелязва Песков и осъзнава, че най-младата от Ликови имала чувство за ирония и можела да се подиграва на себе си. Необикновената реч на Агафия – имала певчески глас и разпъвала прости думи в многосричия – убедила посетителите, че е малоумна, докато всъщност била доста интелигентна и отговаряла за следене на времето, при положение, че семейството не разполагало с календар. Не бягала от тежката работа, копаела ново мазе през есента и работела на лунна светлина, когато слънцето залязвало. Когато Песков я пита дали не я е било страх сама в дивата гора, тя му отговаря: „Че какво може да ме нападне тук?“
От всички обаче, Дмитрий се оказва любимец на геолозите – опитен любител на природата, който познавал всички настроения на тайгата. Той бил най-любопитен и вероятно най-открито настроения член на семейството. Именно той направил семейната печка и кофите от дървесна кора, които използвали за съхранение на храна. Дмитрий прекарал дни в рязане и поваляне на всяко дърво, което Ликови използвали. Вероятно не е изненадващо, че именно той бил най-изумен от технологиите на учените. Щом отношенията им се подобрили до толкова, че Ликови били убедени да посетят съветския лагер надолу по течението, той прекарал много щастливи часове в малката дъскорезница, чудейки се колко лесно един кръгъл трион може да реже дървото.
Карп Ликов води дълга и неуспешна битка със себе си да ограничи цялата тази модерност. Когато все още опознават геолозите, семейство Ликови приемат само един подарък от тях – сол. С течение на времето обаче вземат повече. Приветстват помощта на техния специален приятел сред геолозите – Ерофей Седов, който през повечето време асистирал с посяването и събирането на реколтата. Приемат ножове, вилици, зърно и дори лист и хартия, както и фенер. Повечето от тези иновации били бързо възприети, но грехът на телевизията, с която се сблъскали в лагера на геолозите, се оказал неустоим за тях.
На редките си визити, те сядали и гледали. Карп сядал директно пред екрана. Агафия наблюдавала, надничайки от вратата. Тя се опитвала да прогони греха с молитва – шепнейки и кръстейки се. След това и старецът се молел.
Вероятно най-тъжното от странната история на Ликови е скоростта, с която всичко за тях пропада след като възстановяват контакта си с външния свят. През есента на 1981г три от четирите деца последват майка си в гроба само в рамките на няколко дни. Според Песков, смъртта им не е била, както може да се очаква, от излагането на болести, към които не са имали имунитет. Савин и Наталия страдали от бъбречна недостатъчност, вероятно в резултат от диетата им. Дмитрий обаче умрял от пневмония, която може би е започнала като инфекция, получил от новите си приятели.
Смъртта му разтърсва геолозите, които отчаяно се опитват да го спасят. Те предлагат да повикат хеликоптер и да го закарат в болница. Дмитрий обаче отказва да изостави семейството и религията си. „Това не ни е позволено. Човек живее колкото Бог му е отредил“ – прошепва той преди да умре.
След като тримата са погребани, геолозите се опитват да убедят Карп и Агафия да напуснат гората и да се завърнат при роднини, които са оцелели след толкова години чистки и все още живеят в старото им село. Но никой от тях не иска и да чува за това. Те възстановяват старата си колиба, но остават близо до стария си дом.
Карп Ликов умира в съня си на 16 февруари 1988г, точно 27 години след съпругата си. Агафия го погребва в планината с помощта на геолозите, след което се връща обратно в дома си, убедена, че Бог ще й помага. И наистина остава там. Четвърт век по-късно, вече на 70, това дете на тайгата все още живее само, високо над Абакан.
Често чуваме за унищожаване на природата, за да се направи място за построяването на нещо от човека. Тази история от Япония обаче разказва за точно обратното. На север от Осака, една необикновена гара е построена така, че да обхване едно голямо камфорово дърво, растящо в центъра й.
Гара Каяшима всъщност е по-млада от дървото Кусу, както е известно то в Япония. Тя е построена през 1910г, докато експерти са изчислили, че дървото е на поне 700 години.
По времето на строежа на гарата, камфоровото дърво се издигало директно в дясно от сградата. С нарастване на населението и все по-голямото оживление на гарата през 70-те, Каяшима се нуждаела от разширяване. Първоначалните планове били просто дървото да се отреже, но това предизвикало гнева на местните.
Свързвано с местно божество и светилище, камфоровото дърво било много почитано от хората в града. Предложението за премахването му предизвикало силен отзвук и дори започнали да се носят слухове за хора, които пострадали, понеже били дръзнали да го докоснат. Бяла змия, която се свързва с много божества в шинтоизма, била забелязана увита около дървото. Дори се говорило, че от клоните се вдигал пушек.
Вземайки предвид всички фактори, властите взели решение и поръчали нови планове, които да вградят камфоровото дърво в архитектурата на гарата. Когато най-после е завършена през 1980г, благодарните жители издигнали малък олтар в основата на дървото.
Историята на Кусу от Каяшима показва, че общността може да победи и да постигне положителен резултат, когато действа задружно.
Излизането в космоса променя ли нашата биология? Това не е прост въпрос. Хората са еволюирали да живеят в много специфична екологична ниша и независимо колко здраво е нашето ДНК, природата никога не е планирала да седим върху камара експлозиви и да се изстрелваме към вакуум, пълен със скали и радиация. Затова НАСА са използвали услугите на астронавти близнаци, за да изучават как космоса влияе на човешкия геном. И резултатите от това изследване са много странни.
Скот и Марк Кели, еднояйчни близнаци, са участвали в експеримент, при който Скот е прекарал една година в космоса, докато Марк е останал на Земята. НАСА са взели кръвни и тъканни проби и все още правят изследвания на всичко, от бактериите в червата до генетически вариации, но предварителните резултати са налице и ни карат да се замислим. Например според една теория, продължителния престой в космоса скъсява теломерите, които са окончания на хромозомите и предотвратяват генетични увреждания. В действителност обаче се оказва, че теломерите се удължават в космоса и се връщат в нормалното си състояние доста бързо обратно на Земята.
ДНК метилирането от друга страна, начинът по който тялото контролира активността на ДНК, без да променя ДНК секвенцията, е забавило темпо при Скот, но е скочило при Марк. Генната експресия също е била различна, но това отразява повече начина на живот, така че за сега се отдава на диетата от студеносушена храна и недостига на сън.
Какво означава всичко това за пътуването в космоса и потенциалната мисия до Марс? Все още не е ясно, макар да изглежда, че ще се наложат по-подробни медицински изследвания и проучване на евентуалните трайни последици от излагането на открития космос. Едно обаче е ясно – колкото по-дълго си в космоса, толкова повече той променя тялото ти.
Потта поддържа кожата на краката ни влажна и еластична, за да издържа на непрекъснато променящото се натоварване, докато ходим. Без потта, кожата ще изсъхне и ще се напука, а така ходенето би било болезнено.
Въпреки големият брой потни жлези и количеството пот, тя все пак си е на практика сол и вода. Неприятната миризма идва от бактериите, които живеят по човешката кожа и е напълно нормална.
Чорапите ни са като мрачен, влажен пир за тях, докато се хранят с пот и мъртви кожни клетки и отделят отпадъчни продукти, които миришат лошо. Колкото повече се хранят бактериите, толкова по-лошо миришат краката ни. За да избегнете това, сменяйте редовно чорапите си и оставяйте обувките си да дишат по-дълго време. Също така мийте краката си и ги пръскайте със спрей против изпотяване.
Свети Валентин наближава и ако често си мечтаете и се надявате на истинска любов – или поне за любовна отвара, която не носи нежелани странични ефекти – тогава имате късмет. Защо? Защото ново изследване разкрива, че хормон, на който допреди не сме обръщали особено внимание (чували ли сте за киспептин?) може да оправи всичките ви любовни и сексуални проблеми. (А, лекува също и депресия!)
Учени са инжектирали 29 „здрави, хетеросексуални мъже“ с естествения хормон или с плацебо и след това са сканирали мозъците им, докато субектите са гледали снимки на хора в различни ситуации. Открили са, че мъжете, третирани с хормона – който стимулира освобождаването на други репродуктивни хормони – изпитват голяма промяна, когато им бъде показан определен тип изображение.
След инжекцията с киспептин, гледането на сексуални или романтични снимки на двойки стимулира активността в зоната на мозъка, която обикновено се активира при сексуална възбуда.
Страхотно, нали? Разбира се, учените няма да започнат да продават спринцовки с това нещо – можете ли да си представите киспептин на рафтовете в местната аптека? Изследването трябва да бъде повторено, преди да се вадят по-подробни заключение, но новините са обещаващи. Особено имайки предвид, че киспептинът не помага на хората единствено да станат по-палави.
Специалистите сега изучават дали хормонът може да има и други приложения, освен стимулирането на усещане за любов и сексуална възбуда и понижаване на негативните емоции. Всъщност вероятната следваща стъпка е да се проучи дали инжекциите с хормона биха имали ефект върху хора, които имат проблем със зачеването на дете.
Повечето методи за лечение на безплодие се фокусират върху биологическите фактори. Те играят голяма роля в случая, но мозъкът и емоциите също са много важни и са слабо изследвани.
Може ли киспептинът да е ефективно лечение и на депресия? Вероятно. Ще са необходими още изследвания, но учените са оптимисти.
Югославският крал Александър I отказвал да участва в каквито и да е публични прояви във вторник, след като преди това трима негови роднини са убити в същия ден от седмицата. Вторника на 9 октомври 1934г обаче той няма избор, след като пристига на официално посещения в Марсилия, за да заздрави съюза между Югославия и Третата Френска република. Пътувайки с автомобила си, кралят е застрелян от революционера от ВМРО Владо Черноземски.
Около 90% хората са десничари и това е едно от нещата, които ни отличават от останалите примати, които не показват предпочитание за доминираща ръка.
Смята се, че причината се крие в човешката еволюция. Интересното е, че уликите за това се намират не в древните ни ръце, а в древните ни зъби.
Отдавна знаем, че човешкият мозък се състои от две подобни половини. Лявото полукълбо контролира езика и двигателните функции, докато дясното е отговорно за невербалната информация. Не толкова известен е факта, че мозъчното разделение – доминирането на определени разпознавателни процеси в едната страна на мозъка – е отличителна черта на хората и се свързва с подобрена когнитивна способност.
Може ли доминиращата ръка да е изиграла роля в разделението на мозъка? Древни каменни инструменти, изработени от най-ранните ни предшественици разкриват някои улики.
Боравене с инструменти
Най-ранните каменни инструменти датират отпреди 3.4 милиона години и са открити в днешна Кения. Изработването на такива инструменти е изисквало голяма сръчност. От експерименти знаем, че лявото полукълбо на мозъка, което отговаря за планирането и изпълнението, е активно в процеса на изработване на инструментите.
В същото време, хората масово са десничари, сравнено с други видове. Това се дължи на факта, че двете полукълба контролират двигателните функции в срещуположната страна на тялото.
Макар тази връзка да не е толкова проста, изглежда че при повечето случаи доминиращата ръка и разделението на мозъка са зависими.
Какво общо имат зъбите тогава? Отговорът лежи в разпознаването и комбинирането на костите на лява и дясна ръка на фосили, особено принадлежащите на нашите най-ранни предшественици.
Без правилните комплекти кости, няма как да изследваме разликите в размер и форма, за да определим коя ръка е била доминираща за човека приживе.
Зъбите от друга страна се запазват доста добре във фосилите и по тях могат да се наблюдават драскотини и протърквания, по които да се съди за доминиращата половина.
В началото на тези проучвания учените са забелязали протъркване на предните зъби на европейски неандерталци. Решават, че белезите са се получили, когато материал е бил държан с една ръка и стиснат между предните зъби, докато другата ръка го е обработвала с каменен инструмент, като същия понякога е докосвал и зъбите.
Тази теория е изпробвана с експерименти, в които участниците са носели предпазители за зъби. Резултатите показват, че полегатите надясно драскотини се получават, когато материалът се държи с лявата ръка, а инструмента с дясната. И обратното.
Субектът на ново изследване – древна горна челюст – предоставя най-ранното доказателство за десничарство при хората.
Челюстта е била на един от най-ранните ни предшественици, хомо хабилис (сръчен човек), който е населявал Танзания в Африка преди около 1.8 милиона години.
Белези по зъбите
Авторите на изследването са забелязали много драскотини по предната страна на зъбите. Използвали са мощни микроскопи и дигитални камери, за да ги разгледат добре и да определят посоката им.
Интересно, но половината от всички драскотини са били надясно. Те се откривали особено много по четири от предните зъби. Това е накарало учените да смятат, че белезите са направени с дясната ръка на човека.
Челюстта на сръчния човек е важна, защото предоставя най-старото доказателство за десничарство. Освен това е значима, защото показва, че организирането на мозъка в две половини се е случило преди най-малко 1.8 милиона години.
Отговорът на този въпрос се крие в това как тялото трупа мазнини. Когато мъжете напълняват, по подразбиране мястото за тези мазнини е корема.
Коремът е нещо като склад – можете да съхранявате там неща без проблем, но препълните ли го, мазнините трябва да отидат на друго място, а това е лошо.
Когато мястото в корема свърши, тогава мазнините започват да се трупат в черния дроб, панкреаса и мускулите. Това води до сериозни проблеми със здравето като диабет, високо кръвно, холестерол и сърдечносъдови заболявания.
Жените обаче, заради естрогена, складират мазнините в ханша и краката си, особено в бедрата. Мазнините от тези места дават на жените необходимата енергия, когато са бременни или кърмят. Жените са генетически предразположени да складират повече мазнини.
Още повече, мазнините в ханша и краката не са толкова опасни, колкото онези в корема. Когато са твърде много обаче, започват да се трупат и в стомаха и отново става опасно.
Когато жената достигне менопауза, нивата на естроген спадат. Тогава тялото спира да съхранява мазнини в ханша и краката и ги трупа в корема. Това обяснява защо някои по-възрастни жени пускат шкембета, също като мъжете.
Добрата новина е, че когато човек започне да се упражнява и да води по-активен начин на живот, обикновено шкембето е първото нещо, което си отива.
Мобилно приложение за Android и iOS
© Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.
Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.
developed & hosted by ivexto
