След началото на поредната си война срещу Рим, царят на Понт – Митридат VI (упр. 117 г. пр. Хр. – 63 г. пр. Хр.) много скоро се озовал в незавидно положение: силите и средствата на неговата държава били силно разнебитени по време на предишните сблъсъци с римляните и с техните съюзници в региона. Първите походи в новата война не дали решаващ резултат и царят преминал от настъпление към отбрана. След поражението на армията му през пролетта на 71 г. пр. Хр. при град Кабир, се наложило той да бяга и да потърси убежище при своя зет цар Тигран II – владетеля на Велика Армения, който бил на върха на своята мощ.
Митридат и преди това многократно увещавал арменския цар да му помогне в борбата срещу Рим – като правилно му посочвал, че щом самият той, Митридат, бъде победен, римляните ще се заемат и с Армения. Но Тигран оставал неутрален до последния момент. Той бил добре запознат с политическата структура на Римската република и се надявал да преговаря със Сената за разделяне на сферите на влияние. Тогава римският проконсул на Азия – Луций Лукул, не би посмял да нападне владенията му.
Тигран Велики придружаван от четирима от васалните му царе. Уикипедия
Поради тази причина Тигран не участвал в походите на Митридат към Анатолия (дн. Анадола) – и когато тъстът му се озовал при него, той всъщност го заточил в изгнание, където не можел да се свърже със своите хора и дори със самия Тигран. Вероятно такова неучтиво отношение било причинено от желанието да се предотврати влошаване на отношенията с Рим – но, все пак, когато римският посланик Апий Клодий от името на Лукул в ултимативна форма поискал да му бъде предаден Митридат, получил отказ. Тигран бил уверен, че Лукул няма да започне война без причина и без разрешението на римския Сенат. Затова арменският цар правел всичко възможно да не дава повод на легионите да нахлуят в земите му.
След потушаването на две големи въстания Тигран разпуснал основната част от армията си, оставяйки при себе си само гвардията и редовните части, и се завърнал в Тигранакерт (днешният град Силван, недалеч от Диарбекир) – новата столица на Велика Армения, която олицетворявала мощта и славата на неговата държава. Именно тук го застигнала новината , че Лукул с армията си е преминал границата и вече се прехвърля през река Ефрат. Това било в края на март – началото на април 69 г. пр. Хр.
Отначало царят дори не повярвал: действията на римляните били за него крайно изненадващи. Може би, ако Тигран общувал повече с тъста си Митридат, щял да знае, че политическата ситуация в Рим се променя бързо – а самият проконсул Луций изобщо не е от онези хора, които действат само по заповед отгоре.
Луций Лициний Лукул започнал войната без никакво разрешение от Сената и решил да нанесе удар право в сърцето на арменската държава – нейната нова столица. Проконсулът открил военните действия под предлог да продължи войната с Митридат – но истинските причини били безграничните му амбиции и алчност. С три легиона и значителен брой спомагателни войски той преминал границата, прекосил Ефрат и сега напредвал към Тигранакерт. Само месец по-късно римляните обсадили града. Цар Тигран ІІ тръгнал да събира войски по цялата страна.
В продължение на четири месеца и половина столицата се отбранявала успешно. През това време Тигран не само събрал 80 хиляди войници, но и освободил тъста си Митридат, дал му доста силен конен отряд и го отпратил по живо, по здраво. Главната битка обаче тепърва предстояла.
Тигранакерт не можел да издържи безкрайно – а превземането на тази нова столица щяло да сложи край на всички постижения на Тигран през последните 20 години. Силата на неговата държава се основавала на военната и политическата мощ – затова нахлуването на римляните се налагало да бъде отблъснато по най-решителен начин. Арменският владетел не можел да премине към тактиката на партизанска война, както някои от другите противници на Рим: нумидийците, лузитаните, иберите или добре познатите на Тигран парти. Без да чака държавата му да започне да се разпада, той решил да деблокира столицата и да прекрати войната с една решителна битка. Тя се провела недалеч от Тигранакерт на 6 октомври 69 г. пр. Хр.
Оценявайки войските на Лукул, Плутарх и Секст Юлий Фронтин съобщават за около 14-15 хиляди бойци. Армията на Тигран, според Плутарх, била 265-300 хиляди души, но по-реални са числата, привеждани от други историци – 70-80 хиляди воини.
Велика Армения при Тигран Велики. Уикипедия
Първоначално борбата била равна. Обаче в един момент римската конница, първоначално оставена в засада, решително атакувала многобройната, но разноплеменна войска на Тигран. Арменската армия побягнала. Портите на столицата на Велика Армения били предателски отворени от гръцките наемници в Тигранакерт, както и от въстанали тълпи, които Тигран бил докарал от всички покрайнини на обширната му държава. В резултат огромният и богат град станал жертва на римляните и бил разграбен.
Елинистични автори цитират данни, които говорят за голямото богатство на арменската столица. Именно то позволило на Лукул по-късно да организира известните „лукулови пиршества“, които изумявали неговите съвременници.
Съдбата на Митридат била трагична – собственият му син Фарнак въстанал против него. Митридат бил разгромен и се самоубил.
Перипетиите на Тигран продължили дълго след това. Римляните милостиво му оставили доста голяма част от неговата страна – тогавашните историци я определят като третата по размери и мощ държава след Рим и Партия. Последните 10 години от неговото царуване били мирни и спокойни – арменският цар Тигран Велики умрял в 55 г. пр. Хр. на възраст 85 години.
Все още си задаваме любопитни въпроси около странните моменти от живота на Людмила Живкова и дейността ѝ, свързана с организацията на 1300-годишнината на България.
Интересна ситуация с нея разказва един от близките ѝ хора, Богомил Герасимов, дипломат в Мексико по това време. Стартът на кампанията за честване на годишнината от създаването на нашата държава на световната сцена щял да се постави с уникална изложба в Мексико. Проявите в Мексико трябвало да преминат под патронажа и с участието на техния президент.
Богомил Герасимов признава след години, че ако не е била Людмила, никой нямало да прояви подобна грандиозна дързост – да покаже на света историята на България и то в разрез със забраната на Кремъл. Допира ѝ до други сили и идеи са ѝ помогнали да удържи на всички опити да бъде спряна, смята Герасимов. Тези сили и идея, обаче, често изумявали околните.
Нямало да има НДК, ако не била упоритостта на Живкова. Същото се отнася и до паметника на Незнайния воин до столичния храм „Света София“ и криптата на „Александър Невски“.
Но нека се върнем към Мексико, конкретната случка там и разказът на очевидеца Богомил Герасимов, посланик по това време в Мексико. Според него, всичко станало там, граничи със свръхестественото.
Въпреки публикуваната в пресата на 2 март 1981 г информация за пристигналата в Мексико българска делегация, официалното посрещане, разговорите с просветния министър Фернандо Солана и настаняването в двореца „Камино реал“, Герасимов твърди, че нито се е състоял разговор, нито в Мексико има подобен дворец. Делегацията отседнала в един от най-скъпите и луксозни хотели не само в Мексико, но и в света – „Камино реал“, а Людмила няма възможността да разговаря с никого.
Информацията на нашата преса за натоварения график на Людмила Живкова се оказва лъжа. Дори и информацията за участието на Живкова в откриването на изложбата „Средновековна България – изкуство и цивилизация“ с Антропологическия музей в Мексико, не е вярна.
Людмила Живкова не присъства на нищо от описаното, твърди Герасимов. С това той озадачава всички. Българският дипломат уточнява, че Живкова е била с делегацията, но духом е била някъде другаде. Самият той до края на дните си се чуди защо всичко, случило се в Мексико, е било потулено и не се е коментирало след това.
Помолен от самата Людмила да опише всичко, което се случва там, Герасимов се чувства длъжен да опише самата истина за българското посещение.
Всичко започва още с посрещането на делегацията на летището в Мексико. Герасимов с нетърпение очаквал Людмила Живкова и цялата делегация, за да се случи всичко, готвено месеци наред. След като самолетът кацнал, вместо в залата за посрещане се появява не Людмила, а Димитър Мурджев – офицер от УБО. Той повикал с жест нашия посланик и двамата се вмъкнали набързо обратно в самолета.
Дипломатът не видял Първата дама и попитал за нея. Отговорът, че не е добре, го притеснила неимоверно. На летището сред официалните посрещачи бил и образователния министър на Мексико. Подготвена била и пресконференция. След като настоял да се види с Мила, както я наричал, го пуснали до помещенията на първа класа. Людмила била напълно безжизнена, излегната на седалката. Гледала към Герасимов, но сякаш не го виждала. Опитал се да разговаря с нея, но установил, че тя въобще не го чува. Людмила продължавала да си седи на мястото като статуя.
След кратък разговор, всички от обкръжението ѝ преценили, че е най-добре да стигнат възможно най-бързо до хотела, за да може Людмила да си почине. Били категорични, че трябва да я види лекар. Състоянието ѝ било наистина обезпокоително.
След като слязъл от самолета, българският дипломат веднага се отправил към образователния министър. Учтиво му обяснил, че гостенката не се чувства добре от полета и трябва да се прибере в хотела, за да си почине. Ответно мексиканският министър обещал в хотела да я чака техен добър лекар. Разбрали се, че пресконференция е невъзможно да се проведе при тези обстоятелства.
Докато журналистите разберат какво става, Людмила била преведена през залата за посрещачи. Дори Фернандо Солана ѝ говорил нещо, без да разбере, че няма смисъл. Бързо стигнали до запазения апартамент в луксозния хотел.
Въпреки признаците, че се подобрява, Людмила забранила в стаята ѝ да влизат хора, още повече лекари. След като се събрали и обсъдили положението, Герасимов и членовете на делегацията решили да се допитат до лекарка от съветското посолство. Людмила и нея не допуснала. Жената почакала известно време в хотела, но членовете на нашата делегация били принудени да я убедят, че трябва да си тръгне.
В същото време в българската преса публикували, че Людмила Живкова е направила изявление на летището, веднага след кацането. След безкрайната нощ на неизвестни, Герасимов бил измъчван от още по-силно безпокойство. След три дена трябвало да се състои откриването на тържествата по случай вековната българска годишнина. Поканените видни личности били 2000. Липсата на какъвто и да бил начин за контакт с Людмила го карала да мисли, че крият нещо от него. Каква би била причината да не се допускат лекари, ако наистина Людмила не се чувства добре. Без да забележат останалите, дипломатът се шмугнал в стаята на Живкова. Той бил шокиран от гледката, която заварил – жената била седнала с кръстосани крака върху бял чаршаф почти гола.
Людмила била притиснала ръцете си в молитвена поза. По тях и по лицето ѝ имало нарисувани цветни линии. Странни предмети били подредени пред нея. Герасимов я повикал по име, но нямало никаква реакция. Тя сякаш не виждала и не чувала нищо, въпреки че очите ѝ били отворени. Според думите на дипломата, душата на Людмила сякаш била напуснала тялото и била на визита в някой друг свят или измерение.
Герасимов бил достатъчно умен, за да не прави опит да събуди Мила от състоянието ѝ. Знаел, че това може да е фатално. Излязъл от апартамента незабелязано. Бил едновременно ядосан и спокоен. Не можело да има толкова важни ангажименти и да се отдаде безпаметно на своите божества, но пък поне не била болна.
След като всички от делегацията се събрали, поставили на обсъждане проблема с Людмила. Трябвало да преценят как да реагират, за да излязат от ситуацията. Тя можело да дойде на себе си, но можело и да остане в това състояние дълго. Стигнали до решението да повикат лекар, който е запознат със специфичното състояние на Първата дама. Наложително било и да информират Живков за случващото се. С помощта на служителите на УБО връзката с Живков била направена. Той живо се поинтересувал как е дъщеря му. От УБО поискали да бъде изпратен екип от лекари в Мексико. Това, обаче означавало, че Людмила няма да е в състояние да присъства на церемонията за българския юбилей.
Всички се надявали все пак да настъпи някакво подобрение в странното състояние на Людмила. Как щяло да се приеме от мексиканците отсъствието на човека, който е инициирал цялото събитие. Мексиканското правителство било подсигурило охрана в хотела. Не се допускали никакви външни лица, за да се гарантира пълното спокойствие на Людмила и цялата делегация. Всичко планирано било на път да се провали. Как можело да се обясни на мексиканския президент, че Първата дама се моли на своите божества и не може да присъства на събитието. Вероятно в Индия била усвоила умението да изпада в транс. Любопитно, обаче, било защо го прави точно сега.
Тъй като нямало промяна в състоянието на Людмила до вечерта преди събитието, българският дипломат преценил, че е време да говори с мексиканците и да им обясни положението. За щастие, мексиканският президент бил приятелски настроен и попитал как може да помогне.
Герасимов не издържал и споделил, че е много притеснен за това как ще протече събитието. Людмила Живкова нямало да може да присъства, а какво ще се случи с организираното от нея събитие? Президентът уверил Герасимов, че това няма да навреди по никакъв начин на откриването на грандиозната изложба. Герасимов като посланик можел да я замести и да каже няколко думи на откриването. Това до голяма степен свалило напрежението и дипломатът облекчен се върнал в хотела да осведоми делегацията за разговора.
На следващия ден Хосе Лопес Портильо изказал сърдечните си поздрави за България и съжалението си за внезапната болест на Людмила Живкова. Гостите били многобройни. Дори залата едва ги побирала. Президентът не пропуснал да подчертае, че страната ни е наистина с древна култура.
В същото време в българския печат валяли материалите за изявите на Людмила в Мексико и речта ѝ на откриването на изложбата, докато тя не била напускала пределите на хотела. Никой не се усъмнил, че това е една откровена лъжа.
Какво се е случило и защо точно тогава е настъпил момента за този транс, никой не може да даде логичен отговор. Странностите на Людмила Живкова не можели да се коментират и да се тълкуват. А дали това има някаква връзка с внезапната смърт на Първата дама няколко месеца след това, е истинска мистерия.
Краят на IV век бил крайно труден период в историята на Римската империя. Държавата се разпадала, разкъсвана от вътрешните противоречия, а отвън нахлували диви варварски „мигранти“ през Рейн и Дунав.
Ситуацията се влошила особено след битката при Адрианопол в 378 г.. В нея готите, които били допуснати на римска територия, за да се спасят от нашествието на хуните, разбили римската армия и убили император Флавий Юлий Валент. (Ако някой вижда аналогия с нашата съвременност, може би не е случайно). Балканските провинции на империята били подложени на ужасни кланета и грабежи – само умелата политика на новия император на Изтока Флавий Теодосий спасила положението.
Паметник на Теодосий в дн. Сеговия, 20 век. Уикипедия
Теодосий не бил роднина на загиналия император, но се оказал единственият римлянин по произход сред военния елит на Изтока. Грациан – племенникът на Валент и император на Запада, го провъзгласил за свой съвладетел, но без да може да му помогне с каквото и да било.
Дейността на Теодосий дала резултати – готите се укротили и отблъснали две големи нашествия на други варвари през Дунава. В 387 г. самият Теодосий трябвало да се намеси на Запад: през 383 г. 24-годишният Грациан бил убит от метежния военачалник Магнус Максим, на чиято страна преминала по-голямата част от армията – войниците били недоволни от приемането на варвари под знамената на Рим. Западните провинции били разделени между по-малкия брат на Грациан – Валентиниан, и самия Максим. Статуквото обаче било нарушено, когато Максим окупирал Италия и прогонил Валентиниан.
Теодосий бил безпощаден – в няколко битки той успял да победи Максим, а след това превзел Аквилея, където бил избягал самият узурпатор. Максим бил екзекутиран.
Детайл от основата на Теодосиевата колона на Хиподрума в Константинопол. Уикипедия
Валентиниан станал единствен владетел на Запада. Но на 15 май 392 г. императорът бил намерен обесен в резиденцията си. Нов император на Запада станал Евгений – дотогавашен пръв министър. Той бил римлянин по рождение и имал обширни връзки както сред варварите, така и сред старата римска аристокрация. Теодосий обаче отказал да признае Евгений за законен владетел. След като синът на Теодосий Хонорий бил провъзгласен за император на Запада, станало ясно, че сблъсъкът не може да бъде избягнат.
С името на Евгений бил свързан последният опит на римските езичници да се борят срещу властта. При Теодосий християнството станало единствената разрешена религия. И въпреки, че подобни драстични мерки се натъквали на съпротивата от езичници и еретици, Теодосий се оказал достатъчно силен, за да не отслаби натиска. Това обаче не можело да се каже за Евгений. Неговата вяра била силна, но властта му – слаба. С намерение да привлече подкрепата на различни социални групи, Евгений премахнал законодателството на Теодосий и разрешил изповядването както на ереси – предимно арианство, така и на стари езически суеверия. Били възродени култовете към традиционните римски богове, към Митра, Анубис, Серапис и други, нахлули по-късно в римския пантеон. Евгений не пречел на това.
А междувременно Теодосий се готвел да нанесе удар. Останал без пари и сериозна войска, той бил принуден да узакони заселването на готи в империята. Постепенно се създавала нова армия, в чиято основа били варварските отряди, заселени в римски земи или поканени от чужбина. Тази армия по своята организация и дисциплина напомняла повече на средновековното опълчение или на армията на персийските царе, отколкото на най-съвършената военна машина от древността – римската армия по време на нейния разцвет. Нараснала ролята на леката и тежка конница и на леката пехота.
Разделяне на Римската империя (395 г.). Уикипедия
Симптоматично е, че армията на Източната империя била предвождана от полувандала Стилихон, както и от друг варварин – Тимасий. Сред предводителите на корпуси били готите Гайна и Аларих, аланът Саул и много други „нови римляни“. Освен германците и ираноезичните алани, в армията имало голям отряд хуни, както и чисто римски подразделения.
Не по-малко пъстра била армията на Западната империя, предвождана от варварина Арбогаст – франки, варвари-федерати, германци, британски и галски контингенти, чиито войници изповядвали православното християнство.
Всички противоречия били решени в една битка, която се състояла при река Фригид в началото на септември 394 г. Прието е река Фригид да се свързва със съвременната Вилава в Словения.
Източниците предават хода на битката по противоречив начин. Западната армия на франка Арбогаст заела позиция на изхода от дефилето – битката се водела в самото подножие на Източните Алпи. Въпреки увереността на Теодосий в победата, неговият авангард, състоящ се от готи, така и не успял да пробие защитата на врага и бил унищожен. Пред Теодосий изникнала опасност да бъде обкръжен върху малко плато. Той обаче намерил изход.
Според по-правдоподобната версия той обещал на един от вражеските военачалници – някой си Амброцион, солидна сума от императорската хазна и високи чинове за него и неговите подчинени. Лакомият варварин преминал на страната на императора и в решителния момент ударил Арбогаст във фланг.
„Битката при река Фригид“ от Йохан Вайхард фон Валвазор (1689 г.). Уикипедия
Според друга версия, на Теодосий помогнал вятърът, който духал от Алпите право в лицето на врага. „Вятърът от мразовития Север разкъса строя на врага с планинските си бури, хвърляше обратно стрелите и изтръгваше копията“ – пише един от древните автори. Непривикнали към подобни явления, галските отряди били разгромени от воините на Теодосий. Западният император Евгений бил заловен и екзекутиран.
Теодосий триумфално влязъл в Медиолан (днешният Милано), а след това и в Рим, където с нова сила започнал да преследва езичниците и да разрушава храмовете на старите богове. Така Римската империя се обединила за последен път под властта на един човек.
На връщане от Италия Теодосий умрял по пътя през януари 395 г. Неговите синове Аркадий и Хонорий разделили отново империята. Този път завинаги.
Преди 70 години в един от вестниците във Филаделфия, малко преди Коледа, била публикувана статия, озаглавена „Коледното дърво сияе: Самотна майка чака детето си“. Тя докоснала американските домакини до дълбината на душата им. Историята на вдовицата Ела Хорнър, чиято 11-годишна дъщеря била отвлечена от непознат, била загадъчна и в някои моменти изглеждала дори неправдоподобна.
Майката на момичето, наречено Сали, би могло да се каже, че сама е дала детето си на непознат. Мъжът накарал момичето да излъже майка си, че е баща на нейна съученичка, така че тя да ѝ разреши да почива с него на крайбрежието. Странното небрежно отношение на майката към съдбата на детето й довело до факта, че Сали се оказала в ръцете на 50-годишния Франк Ла Сала, механик, който вече бил съден за изнасилване и педофилия.
Цели две години, от 1948 до 1950 г., педофилът и неговата жертва били неразделни. Франк непрекъснато държал Сали плътно до себе си и постоянно я изнасилвал. За да не привлича вниманието, престъпникът принудил момичето да го нарича „татко“ и публично да изразява любовта и уважението си към него като дъщеря. Похитителят и жертвата му пътували с кола из различни щати, спирали се в мотели и не се застоявали дълго време никъде.
Интересно съвпадение било, че точно по това време професорът от университета Корнел, Владимир Набоков, се заел да изследва в новия си роман проблема за връзката между възрастен мъж и дете. Романът за Лолита и Хумберт, описващ отношение, осъдени от обществото, се превърнал в едно от най-противоречивите произведения на 20-ти век. Не е необходим точен анализ на романа, за да се видят многото съвпадения между сюжета му и историята на Ла Сала и неговата жертва.
Франк Ла Сала
Сара Уейнман, известна американска журналистка и криминалист, в книгата си „Истинската Лолита“ доказва, че съществува реална връзка между историята на известното престъпление и романа. Сред важните разлики Сара отбелязва поведението на Сали и Лолита. Ако момичето, отвлечено във Филаделфия, е невинна жертва на изнасилвач, тогава Лолита в творбата на Набоков е представена като доста сексуално разумен млад човек.
Франк се бил подготвил внимателно за отвличането на Сали. Около шест месеца преди това, в супермаркета на Уолуъртс, той хванал момичето да краде бележник от представителен възрастен мъж. Непознатият се представил като служител на ФБР и казал на Сали, че е арестувана и ще бъде съдена за кражба.
Момичето започнало да плаче и да моли мъжа да я пусне. Ла Сала се съгласил великодушно, с уговорката понякога да се среща с него и да докладва за подозрителни и необичайни неща. Сали Хорнър, която се страхувала от гнева на майка си, веднага се съгласила и била пусната да се прибере.
Няколко месеца по-късно Франк започнал да настоява момичето да отиде с него в Атлантик Сити. Заедно с момичето престъпникът измислил история за почивка със семейството на съученичка на брега на океана и жената лекомислено се съгласила да пусне детето си на курорт.
В оправдание на Ела Хорнър, можем само да кажем, че тя сама е отгледала дъщеря си след самоубийството на съпруга си, работила е много и усърдно и мисълта, че някой ще се грижи за детето й за известно време, й се струвала много привлекателна. Жената дори сама отвела Сали до автогарата, където зърнала Ла Сала през прозореца на автобуса.
Сали
Мисълта, че детето й е отвлечено, се появила у Ела твърде късно. Когато жената, която не била получавала новини от дъщеря си в продължение на няколко седмици, се разтревожила и отишла в полицията, вече било невъзможно да се намери престъпника и жертвата му по горещи следи. Ченгетата оперативно търсили следите на мъжа и неговата жертва в Атлантик Сити, но Франк и Сали отдавна били напуснали града, изчезвайки в пределите на други щати.
Отношенията между Ла Сала и момичето били необичайни не само заради престъпния си характер. Много неща изглеждали странни. Въпреки статута си на пленница, Сали Хорнър се държала съвсем естествено и убедително играела ролята на любяща дъщеря пред хората. Освен това, когато двойката се задържала в Балтимор, Франк си намерил работа и момичето започнало да ходи на училище.
Всеки ден Сали се прибирала у дома, въпреки че можела във всеки един момент да прекрати всичко, свързвайки се с полицай на улицата или обаждайки се по телефона. Очевидно страхът на детето от похитителя напълно я лишило от волята ѝ и я принудил да се примири с ролята на жертвата.
Ла Сала от своя страна бил изключиелно внимателен. Щом му направело впечатление, че непознати проявяват интерес към него, той веднага сменял адреса си, понякога се местел на стотици километри. Франк и Сали прекарали последната година в парк за каравани, пълен с посетители, където хората не знаели много един за друг. Въпреки това, една бдителна съседка била заинтригувана от семейството на 50-годишен мъж и тийнейджърка и тя успяла да говори със Сали лице в лице.
Момичето не издържало и разказало на жената своята история и признала за това, което Ла Сала прави с нея всяка вечер в спалнята. След като научила, че детето мечтае да се върне у дома, съседката й дала възможност да се обади на майка си. Няколко часа по-късно Франк е арестуван и разпитан. Мъжът отричал до последно и твърдял, че Сали всъщност е негова дъщеря, а отвличането и насилието са само във фантазията на момичето.
В резултат на това педофилът бил съден и изпратен в затвора за 35 години, а Сали Хорнър се върнала у дома при майка си. На срещата на Сали и Ела присъствали много журналисти, но майка и дъщеря, разделени в продължение на две дълги години, плачели прегърнати, без да обръщат внимание на никого.
По това време Владимир Набоков влиза в творческа криза. В романа Хумберт вече се е оженил за майката на Лолита и е планирал да съблазни момичето. Авторът не е знаел как могат да се развият събития от такъв род и как да направят мъж и момиче любовници. В резултат на това писателят използвал вече проверен вариант и изпратил двойката да пътува из Щатите с кола, отсядайки в малки мотели.
Животът на Хумберт и Лолита много наподобявал живота на Ла Сала и Сали – в романа момичето дори ходело на училище като истинската жертва на отвличането. В книгата си „Истинската Лолита“ Сара Уейнман твърди, че Набоков вероятно е знаел за тази история и може би е проследил нейното развитие, подобно на много хора в САЩ. Как иначе може да се обясни големия брой съвпадения в романа и реалната история?
Интересното е, че Набоков винаги е отхвърлял всякаква връзка между романа си и реалния живот, въпреки че в романа има препратка към събитието. В една от главите Хумберт се пита дали това, което е направил с Доли (един от прякорите на Лолита), е съизмеримо с това, което автомеханикът Ла Сала е направил със Сали през 1948 г.
Но да се върнем към героинята на нашата история. За съжаление историята нямала щастлив край. След отвличането Сали е наблюдавана от психиатри и според тях изобщо не се различавала от връстниците си. Момичето завършило училище, но животът й бил прекъснат в автомобилна катастрофа на 2 август 1952 г., само 2 години след освобождаването ѝ.
Година и половина след смъртта на момичето Набоков завършва своята „Лолита“ като пише за това в дневника си. Писателят определя романа, по който работи 5 години, като „загадъчен и сърцераздирателен“. Нито едно издателство, към което се обръща авторът, не иска да публикува книгата и едва през 1955 г. тя излиза в чужбина, във Франция. В САЩ книгата излиза три години по-късно и се превръща в истински бестселър.
Повече от половин век критиците нищят романа на Владимир Набоков „на късчета“, а изследванията му помагат да се защитят хиляди дисертации по целия свят. Всеки, който внимателно е прочел тази творба, отбелязва, че тя е като че ли неутрална от гледна точка на морала.
В романа историята е разказана от името на Хумберт, жалък човек, който търси самоутвърждаване. Затова понякога изглежда, че самият главен герой е точно същата жертва като Лолита. Хумберт постоянно се колебае и съжалява, че е позволил на момичето да го съблазни. Както самият той казва за себе си: „Аз от своя страна бях толкова наивен, колкото може да бъде човек със сексуален дефект“.
Сара Уейнман смята, че от момента на публикуването сюжетът на книгата е бил интерпретиран погрешно от читателите и изследователите на творчеството на Владимир Набоков.
„Дори и днес читателите не виждат отклоненията на Хумберт и обвиняват Лолита и нейното поведение, сякаш е могла да се съпротивлява и е решила да не го прави.“
В тази връзка, журналистката смята, че паралелът между романа и истинското престъпление на Франк Ла Сала е много важен. Според Сара, това служи като важно напомняне, че педофилията е реалност и отговорността винаги ще бъде на възрастния, а не на детето, което е без опит и не винаги си дава сметка за своите действия.
Твърди се, че Набоков е получил вдъхновението си за написването на романа от популярната по това време история на Чарли Чаплин, който се влюбва във втората си съпруга Лита Грей, когато тя е едва на 12 години.
Актрисата Доминик Суейн е едва на 15 години през 1997 г., когато започват снимките на „Лолита“. За сцените, в които тя трябвало да седне на коленете на Джеръми Айрънс, който играе Хумберт, или изобщо се допира до него, между двамата неотменно седяла възглавница.
Ролята на Лолита в началото била предложена на актрисата Натали Портман, но тя смятала историята за прекалено греховна и отказвала да участва във филма по религиозни съображения.
За ролята на Хумберт първоначално искали да наемат Дъстин Хофман, но и той отказал, тъй като снимал друг филм по това време. Взимат за ролята Джеръми Айрънс.
За ролята на Лолита кандидатствали 2 500 момичета, освен Доминик Суейн. Джеръми Айрънс участвал в кастинга, но след като желаещите намалели до 100.
Според законите на САЩ, забранено е на непълнолетни актриси да снимат сцени на полов акт, затова за всички еротични епизоди са наемани дубльорки.
Лолита е само на 12 години в романа. И във филма от 1997 г., и в по-ранната версия от 1962 на Стенли Кубрик, Лолита е на 14 години, тъй като се смятало, че зрителите ще бъдат прекалено шокирани, ако възрастта на героинята е по-малка.
Филмът на ДВД показва няколко секссцени, които при окончателния монтаж отпадат, тъй като кината във Великобритания и Франция отказват да излъчат филма в пълната му версия.
New Line Cinema е трябвало да бъде разпространител на „Лолита“ (1997 г.). От компанията отказват разпространението на толкова „порочен“ филм и посъветвали режисьора Ейдриан Лайн да не настоява да се прожектира филма по кината, ако не иска да бъде изгонен отвсякъде. Той не ги послушал и пуснал няколко копия на филма. Слуховете за „неприличния филм“ предизвикват небивал интерес и пред кината се извиват километрични опашки.
Владимир Набоков
Забраняват филма в Австралия до 1999 г. , защото го смятали като пропаганда на педофилия. Още 24 страни спират или ограничават излъчването му. И досега в Европа дискът с „Лолита“ се продава само на пълнолетни.
Набоков пише сам първата версия на сценария на филма. „Това е най-значимата книга, която съм написал на английски език, – обяснява писателят в интервю за американското списание Playboy през 1964 г. – Не мога да позволя да я развалят“.
Писателят разказва за същото издание защо сам е превел книгата на руски език. „Представих си, че в някакво далечно бъдеще някой ще издаде руска версия на „Лолита“. Настроих вътрешния си телескоп върху тази точка от далечното бъдеще и видях, че всеки абзац, и без това пълен с капани, може да бъде уродливо в неистинността си преведен. В ръцете на вреден занаятчия руската версия на „Лолита“ може изцяло да се изроди, да се окаже опетнена от вулгарни преразкази. И реших да я преведа сам“, казва Набоков.
Дори в най-смелите си мечти не допускал, че романът някога ще бъде издаден в Съветския съюз. Не предполагал, че тоталитарният режим ще пропусне през цензурата си скандалния роман.
Романът „Лолита“ става втората книга след „Отнесени от вихъра“, която е продадена в САЩ в тираж от над 100 000 копия още в началните три седмици след издаването си.
Набоков написал романа на стотици малки картончета, преди да направи окончателния вариант. Така правел с всички свои творби.
През 560-те години пр. Хр., по времето на Навуходоносор ІІ, Вавилония била на върха на своето могъщество. Тя представлявала една от най-могъщите държави в Месопотамия. Така интересите й неизбежно се сблъскали с тези на съседна Персия.
Основателят на персийската империя Кир Велики, от династията на Ахеменидите, водел много войни, като един след друг побеждавал враговете си. Сред съперниците му в борбата за власт над Азия се оказал и новият цар на Вавилония – Набонид.
Кир II Велики. Уикипедия
Набонид седнал на трона около 556 г. пр. Хр. Той възродил агресивната идеология на някогашните асирийски царе и взел тяхната титла – „велик цар, могъщ цар, цар на Вселената, цар на Вавилон, цар на четирите посоки на света“.
Набонид нападнал Киликия и откарал много пленници във Вавилония. През 553 г. пр. Хр. той завладял и Едом. В Западна Арабия превзел градовете Дедан и Тейма.
Набонид поверил управлението на Вавилон на сина си Валтасар (Бершалусур), но продължил да контролира цялото царство. Неговата страст било изучаването на историята – заповядал да се възстановят старите храмове на Месопотамия, а подчинените му откривали и обновявали надписите, направени по заповед на древните царе.
Предполага се, че войната между Вавилония и Персия започнала преди 540 г. пр. Хр. Има споменаване за настъпление на Кир в района на Арбел през 547 г. пр. Хр., което може би е началото на нашествието във вавилонските земи. Т. нар. „Хроника на Набонид“ разказва, че статуи от храмовете на Вавилония били преместени в столицата, за да не попаднат в ръцете на персите.
Набонид. Уикипедия
Важна роля за падането на Вавилон изиграло предателството на военачалника Угбару (Гобри). В по-късния си труд „Киропедия“ Ксенофонт разказва, че той бил вавилонец и управлявал пограничната област Гутиум. Преминал на страната на Кир и именно от Гутиум започнало персийското нашествие. Самият Угбару станал един от пълководците на Кир.
Голямото нашествие на Кир Велики във Вавилония започнало през 539 г. пр. Хр. На границата с Гутиум близо до град Опис Набонид дал сражение на нападателите. Вавилонците били победени, мнозина от тях загинали, а персите взели много трофеи. Опитът на Набонид да предотврати преминаването на врага през река Тигър завършил с неуспех.
Според едни източници персите влезли във Вавилон без бой. Обаче според други нова вавилонска армия под командването на Набонид влязла в битка близо до столицата, но също била победена. Царят избягал в град Борсипа, на 20 км от Вавилон.
Цилиндърът с възванието на Кир „към вавилонците“. Уикипедия
Вавилонците решили да се отбраняват. Тогава персите отклонили водите на река Ефрат и по нейното корито неголям отряд начело с предателя Угбару влязъл във Вавилон. Предполага се, че по време на тези събития бил убит синът на Набонид Валтасар. Няколко дни по-късно Кир влязъл във Вавилон. Това станало през октомври 539 г. пр. Хр. Набонид се предал на победителите и животът му бил пощаден. Угбару умрял скоро след превземането на Вавилон – предполага се, че вавилонците го убили като отмъщение за предателството му.
След победата Кир се опитал да установи доброжелателни връзки с местната аристокрация и жреците. В един запазен пропаганден текст, наричан „Цилиндърът на Кир“, се казва, че той възстановил небесния и земен ред, нарушен от Набонид. Текстът осъжда Набонид за популяризиране на култа към Син – бога на Луната, в ущърб на по-стария култ към Мардук.
По отношение на новите си поданици Кир опитвал да се покаже като законен цар, а не като чуждестранен нашественик. Неговите надписи имитирали тези на прочутия Ашурбанипал. В надписите, адресирани до вавилонците, той използвал за себе си традиционните асирийски титли, които употребявал и Набонид. На пленените някога евреи било позволено да се върнат в Йерусалим и да възстановят Йерусалимския храм. Кир заповядал да им бъдат върнати свещените съдове, които били взети като трофеи от Навуходоносор през 597 г. пр. Хр.
Частичен изглед на руините на Вавилон от Летния дворец на Саддам Хюсеин. Уикипедия
Падането на столицата оказало слаб ефект върху живота на повечето чиновници във Вавилония. Много от тях, които били започнали кариерата си при Набонид, продължили да служат на персите.
Но след възкачването на престола на Дарий I през 522 г. пр. Хр. във Вавилония избухнало въстание, след това отново през 484 г. пр. Хр. при царуването на сина му Ксеркс.
Ала всички тези бунтове били неуспешни. Славата на Вавилон била залязла окончателно.
XVI век бил епоха на формирането на национални държави в Европа, на Реформацията, на турската заплаха. И на италианските войни.
На 1 януари 1515 г. френският трон бил наследен от крал Франциск I – племенник на Луи XII. В Италия се водела „войната на Камбрейската лига“ – папата, императорът на Свещената Римска империя и испанският крал от едната страна, а от другата – Венеция.
Младият 20-годишен френски крал се оказал куражлия: заявил претенции за Миланското херцогство, събрал армия и тръгнал да си го вземе с меч в ръка. Негов съюзник била Венеция. А враговете му от т. нар. „Свещена лига“ изправили срещу него 4 големи армии, които трябвало да лишат французите и венецианците от всякакви надежди за победа.
Най-ранното изображение посветено на битката. Уикипедия
Главният аргумент в спора срещу могъщия френски монарх бил корпусът швейцарски наемници, които отдавна имали приятелски връзки с французите. Но сега швейцарците се противопоставили на Франциск и трябвало да спечелят победа за Свещената лига.
За войната в Италия френският крал наел повече от 20 000 германски ландскнехти; имал и няколко хиляди души френска пехота, която не била с високо качество, но можела да държи фронта и да носи гарнизонна служба. Самият крал предвождал похода начело на 3000 тежки конници-“жандарми“ от т. нар. „ордонансни роти“ – първите редовни френски военни части. На бойното поле и под стените на Милано войските трябвало да бъдат подкрепяни от артилерия, с която френската армия вече била прочута.
Силите на антифренската коалиция – Свещената лига, съсредоточени в 4 полеви армии, били значително по-многобройни. Те се опитали да предотвратят нахлуването на французите на територията на Миланското херцогство. Франциск обаче разпределил войските си по няколко планински пътя. Един от неговите отряди успял да изненада миланския командващ Проспер Колона. Миланците били разбити, самият Колона – пленен.
Основната антифренска ударна сила – швейцарците, били принудени да се оттеглят към Милано. Скоро те започнали преговори с френския крал, защото нямали никакво желание да се бият против своя стар съюзник и традиционен работодател.
Французите се договорили швейцарците да напуснат херцогството, владетелят на Милано Масимилиано Сфорца получил земя и титли във Франция за компенсация, а Франциск се задължил да остави крепостта Белизона в ръцете на швейцарците и да им плати 1 милион екю – от тях 150 хиляди незабавно.
Схема на сражението от Военна енциклопедия на Ситин (1911). Уикипедия
Обаче, след като получили парите, швейцарците отказали да изпълнят договора. Те били насъскани от кардинал Шинер, заклет враг на французите.
Франциск се озовал в трудно положение. Обединените папско-испански войски били в Пиаченца, само на два дни път от Милано. А той все още не знаел нищо за коварството на швейцарците и възнамерявал да атакува вражеската армия.
На 13 септември 1515 г. швейцарският корпус, командван от херцог Масимилиано Сфорца, се разгърнал в 3 големи формации – „баталии“, и настъпил към лагера на Франциск близо до градчето Мариняно.
Щом научил за предателството на швейцарците, кралят изпратил куриер до командващия венецианската армия д’Алвиано с искане да се присъедини към него възможно най-бързо.
9000 немски ландскнехти, френската полева артилерия и няколкостотин жандарми поели яростната атака на първата швейцарска „баталия“ – удар, срещу който изглеждало, че никой не може да издържи. Завързал се ожесточен бой – германците не отстъпили, артилерията разреждала швейцарските редици, а а жандармската кавалерия ги нападала по фланговете. Самият крал пише: „По този начин бяха предприети 30 великолепни атаки“.
Швейцарците все пак надвили въпреки, че не успели да довършат сражението – битката продължила до късна вечер и когато станало твърде тъмно, противниците се настанили за нощувка направо на бойното поле.
На следващата сутрин армиите продължили боя: както и предния ден, швейцарците се построили в три „баталии“, разгърнати по фронта. Десният френски фланг бил воден от Шарл дьо Бурбон – конетабъл на Франция, левият – от зетя на краля граф д’Алансон, центърът – от самия Франциск I. Въпреки, че имали леко числено превъзходство, както и решително предимство в артилерия и кавалерия, французите изпитали затруднения – швейцарците атакували толкова отчаяно и яростно, че пехотата на Франциск се поколебала. Не било възможно обаче да се победят французите с един удар: тежката жандармска кавалерия многократно се врязвала в редиците на копиеносците и ги принуждавала да спират, за да отблъскват атаките. Но швейцарците само забавяли темповете на своето настъпление. Все пак дори това било достатъчно за френската артилерия и стрелците да нарушават бойния им строй.
След дълга, свирепа битка швейцарците отново започнали да надделяват – и точно в този момент връхлетели току-що пристигналите венецианци начело с д’Алвиано. Една от швейцарските баталии била обкръжена и напълно унищожена, а другите две се оттеглили в относителен ред, макар да понесли големи загуби.
Франсоа І спира своите войници от преследване на победените швейцарци, картина от Александър Фрагонар (Зала на битките, Версай). Уикипедия
Така въпреки първоначалния си успех, швейцарските копиеносци, свикнали да вдъхновяват ужас със своите победи, претърпели страшно поражение: от 200 години насам независима Швейцария не била понасяла по-жесток разгром.
Половината от 30 хиляди швейцарци останали на бойното поле при Мариняно. Един от участниците в сражението го нарекъл „битка на гигантите“ – около 5 хиляди верни синове на Франция също паднали в боя. Но загубите били несравними.
Сфорца капитулирал и отишъл в изгнание, а херцогството му преминало към Франциск. На 11 октомври 1515 г. той тържествено влязъл в Милано. Швейцарците осъзнали грешката си и сключили мир с краля, като обещали да служат само на него и да върнат окупираните милански земи. Зашеметени от такъв решителен успех на своя враг, испанците изтеглили войските си на юг, а папа Лъв X и Флоренция на свой ред сключили мир с Франциск.
След страшния разгром при Мариняно Швейцария станала неутрална държава – до ден-днешен.
Що се отнася до хумора, е доста трудно да се разграничат реалните исторически факти от шеговити измислици, легенди и анекдоти. Сред тях обаче има и такива, които претендират, че са исторически верни.
Уинстън Чърчил, Франклин Рузвелт и Йосиф Сталин по време на Ялтенската конференция. Уикипедия
Сталин. Например, в началото на юни 1944 г. главният конструктор на завода ГАЗ Андрей Липгарт показал на Йосиф Сталин прототип на бъдеща серийна лека кола. Липгарт предложил колата да бъде наречена „Родина“. След кратко мълчание Сталин попитал: „Е, и колко ще струва Родината?“ Конструкторът трябвало бързо да измисли друго име, хрумнал му вариантът „Победа“. Сталин се съгласил, като иронично отбелязал: „Победата никога не е прекалено скъпа“.
Също така на Сталин се приписва следният диалог, който се е провел между Вожда и един от учените. Професорът, чието име не е посочено, си бил построил луксозна вила край Москва. „Вярно ли е, че си построихте вила за еди-колко си хиляди? – попитал го Сталин. Професорът признал, че е така . „Благодаря ви много от името на детския дом, на който подарихте тази вила!“ – казал тогава Вождът, след което изпратил професора да преподава в Новосибирск.
Веднъж началникът на метеорологичната служба на Червената армия се похвалил: „Другарю Сталин, ние вече постигнахме 40% точност на нашите прогнози!“ „Това е много добре“, похвалил го Сталин. След което се замислил и предложил: „А защо не съобщавате обратното на онова, което сочат прогнозите ви? Тогава ще имате точност 60%“.
Чърчил. Според вестник The Daily Mail Уинстън Чърчил е автор на най-остроумната обида в историята.
Веднъж депутатката Беси Брадок упрекнала министър-председателя, че е мъртво пиян. „Скъпа, а пък ти си грозна! Разликата между нас е, че аз утре ще бъдат трезвен, а ти ще си останеш грозна“ – отговорил Чърчил.
Веднъж шофьорът на Чърчил объркал пътя и се озовали на напълно непознато място. Чърчил се навел през прозореца на колата и попитал минувач: „Сър, къде се намираме ние?“ Непознатият веднага отговорил: „В колата“. Премиерът се замислил и казал: „Това е отговор, достоен за нашия парламент – кратък, грубиянски и съдържа само неща, които питащият и без това знае“.
Брежнев. Понякога шегите имат исторически последици. Например, през 1966 г. Леонид Брежнев приемал френския президент Шарл дьо Гол. Брежнев му показал най-новите съветски оръжия, включително демонстрирал изстрелването на две междуконтинентални ракети Р-12. „И тези ракети са насочени към Париж?“ – развълнувано попитал дьо Гол. „Да, също и към Париж – отговори доволен Брежнев. Същата година Франция, по решение на дьо Гол, излязла от военната организация на НАТО, а седалището на организацията трябвало да бъде преместено от Париж в Брюксел.
Не всеки обаче може да оцени шегите на първия човек в страната – понякога шеговитите думи на политическите лидери се възприемат твърде сериозно. Във вилата на Брежнев се събрали видни хора на изкуството; част от програмата се състояла от трикове, които показвал илюзионистът Арутюн Акопян. В един фокус от неговата длан излитали банкноти. „Бих гледал този трик цяла нощ“ – пошегувал се Брежнев. По-късно, когато всички вече се приготвяли да се приберат, Акопян, напротив – започнал да разполага нови карти на масата. Охраната го попитала какво прави. Той отговорил: „Леонид Илич каза, че ще ме гледа цяла нощ“.
Рузвелт. Един почивен ден съпругата на Рузвелт, 32-годишната Елеонора Рузвелт, отишла в затвора на благотворително посещение. Президентът се събудил и не намерил жена си в леглото. Тогава попитал дежурния секретар къде е сега първата дама. „Тя е в затвора“, отговорил секретарят. „Въобще не се учудвам – иронично продължил президентът, – но за какво по-точно са я вкарали там?“
По време на конференцията в Ялта Чърчил и Рузвелт присъствали на банкет, даден от Сталин. Съветският лидер постоянно се опитвал да иронизира Чърчил: по-специално той изразил радост, че британският министър-председател не е либерал, тъй като тази дума в болшевишкия речник се счита за най-голямата ругатня.
След това Сталин се пошегувал с плановете на Чърчил да стерилизира всички германски мъже и така да унищожи германската нация. Като казал на шега, че вместо това е по-добре да разстрелят от 50 до 100 хиляди германски офицери. Чърчил се ядосал, загубил чувството си за хумор и заявил, че в съответствие с нормите на правосъдието никога няма да се съгласи на това. Рузвелт с усмивка предложил компромисно решение: „Нека разстреляме само 49 хиляди и да не стерилизираме никого!“
За щастие всичко това си останало само мрачен политически хумор.
Вече няколко поколения юноши са израснали с рисуваните разкази за Супермен, Батман, Хълк, Железния човек…
Но историята на самите комикси, колкото и изненадващо да звучи, има много древни корени – и те датират от времето, когато хората живеели в пещери и ловували мамути. Тогава се появили първите образци на скалното изкуство, в които заедно със сцени от реалния живот се появяват и първите супер-герои, въплътени в образите на древните богове.
Хронологията на развитието на комикса е много дълга, но съвременния си вид те получават през ХІХ и ХХ – когато се извършва качествен скок в развитието на жанра.
Винсън Зулзоло показва копие на първия брой от „Екшън Комикс“ (01.06.1938 г.) на панаира Комик Кон в Ню Йорк през 2014 г. Уикипедия
Той започва с личността на Родолф Тепфер, френскоезичен швейцарски художник. В началото на ХІХ век той започва последователно да илюстрира истории, като поставя текст под изображенията. Тези негови комикси са препечатвани в цяла Европа и САЩ. Поради липсата на закони за авторското право, пиратски издания на „разказите в картинки“ са преведени и публикувани по целия свят.
Изкуството на комикса особено се развило в Америка. През 1893 г. Джоузеф Пулицър публикува първия си цветен комикс на цяла страница в The New York World. Същата година и други вестници започват да печатат цветни комикси.
1920-те и 1930-те години са период на активно развитие на индустрията на комиксите по света: през 1929 г. се публикуват комикси, чийто главен герой е морякът Попай. Особеност на този герой било увеличаването на силата след ядене на спанак.
Издателство DC Somics се появява през 1934 година, но под друго име: National Allied Publications. Промени в името на компанията обаче настъпвали неведнъж, както и други изменения. Основател бил Малкълм Уилър-Никълсън. Издателството DC Comics установило стандартите за всички бъдещи комикси и се превърнало в истински пионер в създаването на жанра „супер-герои“. То предложило на света историите за Супермен, Батман, Флаш, Зеления фенер, Жената-котка и много други известни персонажи.
Траяновата колона се смята за ранен предшественик на комикса. Уикипедия
През април 1938 г. се появила първата серия комикси, където е представена идеята за човек със свръх-способности – Action Comics. Този епизод запознал читателите със Супермен, който станал главният борец с престъпността в света. Първоначално писателят Джери Сийгъл и художникът Джо Шустер създали персонаж, който просто знаел как да скача на невероятни разстояния – и това било всичко. Супермен нямал други способности. Следващият звезден герой бил Батман, който се появил в 27-ми брой на детективските комикси. Негови автори били Боб Кейн и Бил Фингър, които представили историята му на по-интелектуално ниво.
Героят отмъщава на подземния свят за смъртта на родителите си. Интересното е, че за разлика от Супермен, на този герой му било забранено да убива враговете си и да използва оръжия. По-късно това станало негов основен принцип.
Междувременно, под ръководството на Мартин Гудман през 1938 г. започва дейността си издателство Marvel Comics (първоначално под името Тimely Comic). Първите му герои били Човекът-факла и Неймор Подводникът. А през 1941 г. се появил известният Капитан Америка.
Интересът към супер-героите, загубен през 1950-те години, започнал да се завръща през 1960-те. Тогава DC Comics обединили всичките си герои в един общ екип – Лигата на справедливостта. Или по-точно, Лигата представлявала рестартиране на старата поредица „Обществото на Справедливостта в Америка“. Тук се събрали герои, които нямали собствен сериал – по този начин им се дала възможност да спечелят популярност. В новата версия екипът включвал най-популярните герои на DC.
В отговор Стан Лий, главен редактор на Marvel Comics, създал „Фантастичната четворка“. Неговият подход към създаването на герои бил напълно нов и неочакван. Той заменил високопарните, идеалистични възгледи на героите с реални човешки мотиви и чувства. И ако първата мотивационна позиция била типична за героите от DC, то втората станала отличителен белег на Marvel. За разлика от непостижимите герои на DC Somics, персонажите на Стан Лий се научили да ругаят вулгарно, да изпадат в депресия, да имат финансови затруднения и проблеми в личния си живот.
Comic Monthly №1 от януари 1922 г. Уикипедия
Читателите били във възторг. Освен, че героите не се колебаели да демонстрират своето Аз, те го разкрили пред широките маси в своята измислена вселена, като заменили обичайното героично инкогнито със световна популярност. Освен това, Стан Лий създал Спайдърмен, Отмъстителите и Х-Мен.
В хода на конкуренцията DC увеличили по обем своите комикси и започнали да пускат многобройни сериали за по-малко известни герои. Обаче тази идея се оказала неудачна. Цените на изданията паднали, много автори били уволнени, а към комиксите добавили още реклами. С течение на времето за компанията ставало все по-трудно да поддържа връзка с новото поколение читатели.
Marvel от своя страна започнали да повдигат чувствителни социални и политически въпроси, правейки героите интересни и за възрастни.
Стан Лий започнал да общува с феновете си чрез месечна рубрика. Той посочвал в списъка на създателите на комиксите не само автора и художника, но и всички останали участници в процеса, работещи с бои, мастило и шрифтове.
Двете конкурентни компании се различавали и по отношенията вътре в издателствата. Стан Лий лесно споделял авторството със своите художници – но в DC ги оставяли в сянка.
През 1970-те години комиксите започнали активно да отразяват социалните проблеми, по-специално наркоманията. През 1971 г. Стан Лий бил помолен от Министерството на здравеопазването, образованието и социалните грижи на САЩ да напише поучителен комикс за опасностите от наркотиците. Той приел поръчката и написал история в три части за Спайдърмен, в която отразил горния проблем.
През 1986 г. DC Comics пък решили да рестартират всички сериали. Този ход дал възможност на младата публика да се запознае отново с известните герои и техния произход. DC публикувало и специално издание с тяхната история, в което били описани биографиите на всички герои.
Историците спорят за точната дата на основаването на Ханзата. Някои споменават 1242 г., когато град Любек сключва споразумение с Хамбург, което дало на двата града контрол върху значителна част от търговията с осолена риба в Северна Европа. Други смятат, че съюзът е основан през 1299 г., когато пристанищните градове Рощок, Хамбург, Висмар, Люнебург и Щралзунд се договорили да не приемат кораби на чужди търговци. Но повечето историци са съгласни, че истинската дата на създаването на Ханзата е 1356 г. – тогава в Любек се състояла среща, на която формирали структурата на управление на Ханзейския съюз.
Самата дума „ханза“ преди основаването на съюза обозначавала просто гилдията на търговците. Именно като обединение на търговци бил основан и Ханзейския съюз.
Обхват на Ханзата през 1400 г. Уикипедия
Някои градове в Германия до ден-днешен са запазили спомени за Ханзата в названията си. Например, Хамбург се нарича „Свободният и ханзейски град Хамбург“, Рощок – „Ханзейският град Рощок“. Съответно регистрационните табели на автомобилите в тези градове започват с допълнителната латинска буква „H“ – HB за Бремен, HL за Любек.
Обединяването на търговците в съюз е напълно обяснимо – така да се изпращат общи кервани е по-безопасно, да се поддържат собствени странноприемници-кантори – по евтино, а да се търсят привилегии – по-лесно.
На територията на средновековната Свещена Римска империя немските търговци се радвали на закрилата на императора, но по времето на борбата за власт градовете сами трябвало да се грижат за безопасността на търговията. Тогава и започват да се появяват първите регионални съюзи. Важна тяхна цел била също да се защитят срещу конкурентите от Холандия и Южна Германия.
Основни търговски пътища на Ханзата. Уикипедия
По време на съществуването на Ханзата тя включвала около 200 града, но само няколко от тях били в съюза повече или по-малко постоянно. Повечето били разположени на север, по бреговете на Балтийско и Северно море. За столица на Ханзата неофициално се смятал Любек. През 1227 г. той получил статут на Имперски свободен град. Там се намирал и ханзейският апелационен съд за разрешаване на споровете, които често възниквали между обединените търговци. Любек внасял значителна част от парите, които отивали за поддръжка на флота, и решавал дипломатически въпроси. В цялата Ханза било разпространено Любекското градско право. Освен това, то действало не само в германските градове, но и в Гданск, Рига, Дерпт, Велики Новгород.
Хамбург и Кьолн също се радвали на голямо влияние на територията на Ханзата. Още през ХІІІ век тези два града, заедно с Любек, получили от Хенри III правото да търгуват в Англия, като основали влиятелна колония в Лондон. Хамбург и до днес все още усърдно поддържа имиджа си на ханзейски град. Но Кьолн, основан от римляните, не си спомня толкова често за своето ханзейско минало.
Известно време Берлин също влизал в Ханзата, но той напуснал съюза през 1452 г. под натиска на Бранденбургския маркграф. Франкфурт-на-Одер също напуснал по нареждане на Щендалския маркграф.
Основаване на алианса между Любек и Хамбург. Уикипедия
Но, все пак, по принцип германските феодали били положително настроени към влизането на градовете в Ханзата – успешната търговия носела добри печалби. Освен това градовете трябвало да си плащат за статута на „свободни“. Също така, често градовете действали като лихвари и давали заеми на феодалите. Веднъж търговци от Кьолн дали заем на самия крал на Англия, за което получили короната му като залог.
По едно време дори могъщият Тевтонски орден участвал в Ханзата. Но редовните военни конфликти на ордена с руските княжества се отразявали негативно на търговията. През 1468 г. кантората в Новгород се преместила за известно време в Нарва.
Имало случаи, когато немски търговци били вземани за заложници. През 1472 г. София Палеолог, племенница на последния император на Византия и бъдеща съпруга на Великия княз Иван III, пристигнала в Москва по ханзейския път. Впоследствие, когато руски търговци били убити в ханзата, князът закрил ханзейската кантора в Новгород, конфискувал стоките, а самите търговци хвърлил в тъмница.
Ханзата въртяла търговия от Италия до Русия и от Португалия до Скандинавия. Платове, сол, кожи, восък – всичко това се търсело по търговските пътища на Ханзата. От Кьолн по цял свят изнасяли вино, от Гданск – зърно, от Люнебург – сол. В Лондон немските търговци купували английска вълна, която по-късно продавали във Фландрия. От Новгород и Псков доставяли кожи и восък. Особено се ценели кожите от самур, които дори можели да служат като самостоятелна валута.
Ханзейски музей в Берген, Норвегия. Уикипедия
Към ХVІ век Ханзата вече постепенно губела влияние, но съюзът се борил до последно за търговските си привилегии. Европейските принцове и крале вече не се нуждаели от подкрепа и заеми от чуждестранни търговци. Германските князе не искали да търпят ханзейските привилегии и принудили много градове да напуснат съюза. Важна роля за разпадането на Ханзата изиграл и фактът, че тя нямала собствени лихварски къщи (банки) – християнската религия забранява лихварството, съответно, и банките. Освен това, съюзът настоявал да има монопол върху някои стоки – а това засилвало желанието на други земи и градове сами да развиват търговията и своите пристанища.
Всичко това довело до изчезването на Ханзата. Нейният последен конгрес се състоял през 1699 г.
Римските войници обръщали голямо внимание на упражненията по време на пехотни маневри. Легионерите можели да образуват различни фигури, почти плътно притискайки един към друг своите щитове, наричани „скутуми“.
Едно от най-прочутите такива бойни формирования е „костенурката“ – когато бойците от външните редици държат щитовете вертикално покрай тялото си, а тези във вътрешността на бойния строй ги издигат хоризонтално над главите си. Както отбелязват изследователите, преди всичко „костенурката“ била използвана по време на обсади, когато легионерите се опитвали да щурмуват крепостните порти или да подкопават стените.
По този начин, според летописците, такава формация представлявала „театрална гледка, но служи като сигурна защита против стрелите, които отскачат от повърхността на щитовете“.
По време на битките легионерите винаги държали скутума в лявата си ръка. Така, намирайки се в строя, всеки войник защитавал не само себе си, но и частично своя другар, който стоял вляво от него. В същото време късият меч „гладиус“ бил прикрепен към дясното бедро: по този начин било по-удобно да се извади, без да бъде наранен някой в доста плътната формация.
Съвременна възстановка на римски щитове „скутум“. Уикипедия
Като цяло, в армията на Древния Рим имало няколко вида щитове. Скутумът се появява за първи път през VIII век пр. Хр. Но едва през ІV в. пр. Хр. той се разпространява в цялата армия и се превръща в стандартен.
Древногръцкият историк Полибий, който живял през II век пр. Хр., описва скутума по следния начин: голям изпъкнал щит, широк около 75 см и висок около 120 см. Следователно такъв щит би могъл ако не напълно да закрие тялото на легионера, то да прикрие почти две трети от него.
Скутумът била направен от два залепени слоя дървесина (лепилото се правело от говежди кожи). После външната повърхност покривали с платно и с гладка телешка кожа, която далеч нямала само декоративна функция: например, коженото покритие предпазвало щита от дъжд. По краищата на скутума имало рамка от железни ленти с цел допълнителна защита против удари с меч, както и от износване.
В центъра на скутума прикрепвали „умбон“ – бронзов или железен заоблен конус. Поради обтекаемата си форма той служел за защита срещу удари; мечовете, копията и бойните секири се хлъзгали по него, а легионерът получавал шанс за контраатака. Нещо повече, в близък бой умбонът можело да бъде използван за нанасяне на зашеметяващи удари по врага, макар че с теглото си от около 7 кг самият щит „скутум“ трудно се използвал като нападателно оръжие. Впрочем, освен, че изпълнявал чисто военни функции и като се има предвид, че можел да се сваля, умбонът се използвал за съхраняване на различни вещи на войника.
Срещу умбона откъм вътрешната страна на щита била прикрепена дръжка, която се състояла от примка и метална скоба. Върху скобата обикновено се изписвало името на собственика заедно с номера на кохортата му. В същото време отличителните емблеми на съответният легион били поставени от външната страна на щита, върху кожената повърхност около умбона.
Интересно, но и сега тази част от наследството на римската военна машина продължава да живее. Например, в оборудването на полицейските части, които участват в осигуряването на „законност и ред” по различни митинги и демонстрации, има два класа щитове, които наистина приличат на римски скутуми.
Първият тип са удароустойчиви щитове. Изработени са предимно от алуминиеви сплави, както и от прозрачна (или непрозрачна) пластмаса така, че да служат за защита срещу удари с метални пръти и хвърлени камъни.
Вторият тип са бронираните щитове. Те са предназначени да спасяват от куршуми, и то не само пистолетни, но и на оръжие с по-голям калибър.
В сравнение със скутумите, съвременните щитове са по-малки по размер и по-леки. Така, например, съвременната „костенурка“ на днешните служители на реда се състои предимно от удароустойчиви щитове, чиято средна дължина е 90 см, ширината – 50 см, а средното им тегло варира от 3,2 до 4,5 кг.
В същото време тактиката за водене на бой в такава формация по принцип не се е променила особено – само, дето вместо гладиуси в ръцете на полицията има палки: по-малко кръвожадни, но не по-малко сурови.
Преди няколко века в Западна Европа фразата „мека зима“ щяла да се сметне за лоша шега. Тогава никой не мислел за романтични разходки из заснежените гори, снежни писти и други зимни удоволствия. Хората мислели главно как да оцелеят до пролетта.
Така, например, през 1300 г. зимата донесла на европейците доста неприятности. Тогава започнала Малката ледена епоха. Смята се, че причина за нея били забавянето на Гълфстрийм, вулканичната дейност и отслабването на слънчевата активност. Малката ледена епоха продължила до ХІХ век.
Студените зими засягали не само ежедневието на европейците, но и политическите събития в национален мащаб. Според някои изследователи гладът, епидемиите и аграрната криза предизвикали селските въстания в Западна Европа. Милиони европейци не успели да преживеят големия глад през 1315-1317 г. По това време населението на Европа нараснало до 120 милиона души и храна можело да се осигури само при благоприятни природни условия. Но поради многото дъждове селяните не можели да разорат нивите, добитъкът измирал масово. Страшните последици от слабите реколти засегнали цяла Северна Европа. Започнал канибализъм, убивали дори новородени. Децата били изоставяни на произвола на съдбата. Подобни събития са в основата на приказката на братя Грим „Хензел и Гретел“, където децата са изоставени от родителите поради заплахата от глад (не бива да забравяме, че Грим не измисляли авторски съчинения, както например, Андерсен – а събирали оригинални народни приказки). Възрастните хора доброволно отказвали да се хранят, за да не са в тежест на своите роднини. В Лотарингия цените скочили с 320%. Солта, необходима за съхранение на месото, изчезнала. Солта в средновековна Европа винаги е била скъпа, наричали я „бяло злато“. Производството й било дълго и трудоемко. Получаването й при променени метеорологични условия станало много по-трудно. Не можели да осоляват хранителните продукти и те се разваляли бързо. Процентът на престъпността скочил нагоре – някои били готови на всичко, за да получат поне малко храна за семействата си.
Английските хроникьори описват безпрецедентен случай: на 10 август 1315 г. крал Едуард II, минавайки през град Сейнт Олбанс, не могъл да намери хляб за себе си и своята свита.
Отслабени от глад, европейците били безсилни срещу епидемиите. В периода 1315-1317 г. в Европа се развихрила туберкулозата. Ако европеецът имал късмет да посрещне края на големия глад относително здрав, го чакали нови проблеми. През зимата къщите били почти толкова студени, колкото и улиците. Прозорците били покривани с промаслен пергамент, жилището се отоплявало с печка без кюнци – димът се събирал под тавана и излизал през отвор в стената.
Ловците в снега от Питер Брейгел Стари, 1565 г. Уикипедия
Думите „държа краката си до камината“ символизирали богат живот, достъпен за малцина. В богатите къщи камината била в центъра на стаята, димът излизал през дупка в тавана. В манастирите царял убийствен студ и понякога било просто невъзможно да се провеждат богослужения. В качеството на „калорифер“ монасите използвали метална топка с жарава вътре. В замъците окачвали килими по стените и по-дебели балдахини над леглата. В бедните къщи през зимата хората се обличали много топло – почти така, както и навън.
Сънят станал спасение от мъчителния студ. Хроникьорът пише: „Хората прекарват по цели дни в леглото, за да се стоплят и да ядат по-малко“.
Така прекарвали времето си бедните англичани по време на коледните празници. Зимата била мъчение, студът преследвал човека дори в леглото му. През скучните зимни месеци ядели яхния с малко месо и зеленчуци. Домакините добавяли към яхнията и сушени плодове – смятало се, че яденето на пресни плодове е вредно. Мнозина от бедняците дори нямали кухня, те разчитали единствено на търговци. За да не хранят животните през зимата, ги колели през есента, месото осолявали и опушвали. В Англия в навечерието на Коледа селяните понякога получавали специална чест: канели ги на трапеза в замъка на местния благородник.
Зимен пейзаж, 1608 г. , Хендрик Аверкамп. Уикипедия
Богатите хора спазвали свое меню. Лекарите препоръчвали да се яде колкото се може повече горещо агнешко месо, смокини и да се пие „хубаво вино“. Такава трапеза носела много радост на онези, които можели да си я позволят, и се проточвала до късно през нощта. Но дори и с такова богато меню не всеки успявал да оцелее през зимните месеци. Авитаминозата заплашвала със сериозни последици, включително смърт.
Пелаграта, причинена от липса на белтъчини, можела да убие човек за няколко години. Липсата на витамини в някои случаи причинявала слепота. Баналната хрема за отслабналия човек се превръщала в пневмония. В този случай болният е разчитал единствено на Божията милост – смъртността от пневмония достигала почти 100%.
Според някои изследователи разпространението на чумата било повлияно, наред с други фактори, от отслабването на имунитета на европейците след настинка и голям глад. Към 1350 г. заради „черната смърт“ населението на Европа спаднало до 88 милиона. В големите градове тази болест отнела живота на 50% от населението.
Трябвало да мине много време – век-два, докато европейците се приспособят към новите климатични условия.
„Както внезапно започна всичко, така и внезапно спря“, казва полк. Браяновски, за мистериозната експедиция в местността „Градище“ за разкриване гробницата на богинята Бастет, инициирана от Людмила Живкова.
След внезапната смърт на Людмила започват да се случват, меко казано, необясними неща.
Проф. Прокопов, участник в експедицията, споделя, че всички служби се активират и прекратяват работата на обекта. Той е сигурен, че всичко това се случва заради натиск извън страната. Тогава нищо не можело да прави без разрешение.
Но да се върнем няколко години назад.
Контрабандата е почти официална държавна политика на България, указ и постановление на Министерския съвет позволяват това и го наричат „скрит транзит”.
През 70-те години на миналия век Людмила Живкова решава да създаде служба „Културно наследство”, за да опише и документира кой какво и откъде е намерил и къде се изнасят археологическите находки и богатства на България. А това е бизнес на хора от Политбюро, които едва ли са се зарадвали на тази служба.
Веднага след раждането на тази идея и оповестяването й, на 2 ноември 1973 г. Людмила Живкова едва не умира в автомобилна катастрофа. Линейката с ранената Людмила на път за „Пирогов“ също е ударена от кола. Няколко дни тя е в кома, а съпругът ѝ Иван Славков разказва, че не се различавала от мъртвец. Камионът, който предизвиква катастрофата, изчезва безследно.
Месец преди това, на 3 октомври 1973 г., абсолютно същият камион удря странично в правителствения автомобил „Чайка”, в който се намира шефът на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер към летище София, който имал разногласия с Кремъл по това време.
Да се върнем пак на разгрома на експедицията в Странджа.
След внезапната смърт на Людмила Живкова през юли 1981 г. експедицията, търсила под нейно ръководство гробницата на Бастет, е отзована бързо и „притисната към стената“ начело с всичките си уж влиятелни закрилници, близки на дъщерята на Живков. Всички бързо се озовават в затвора. Без Александър Фол, който през цялото време се е опитвал да спре експедицията и работил върху светилището в Мишкова нива, недалеч от гробницата.
Катастрофата на правителственият мерцедес с Людмила Живкова на път за летището
Ясно е, че това е преднамерена и планирана разправа с хората, работили за определена кауза. Все пак, нищо не е документирано. Един говори за тайник с алкохол, намерен в дома на Живко Попов. Друг споменава сума от 2000 долара, която според мнозина всъщност отива в джоба на Богомил Райнов, според запознати.
Изниква въпросът кой е заинтересован да унищожи групата съратници на Людмила Живкова, работила за идеята за грандиозно честване на „1300 години България“, с която се свързва и мистериозната експедиция „Бастет“? Още по-странно е, че не са засегнати останалите действащи лица.
Логично е, че не е Тодор Живков. Но групата е брутално унищожена. Така става когато се хвалиш, че държавата ти е много по-древна от руската. Министърът на културата в Съветския съюз Пьотър Демичев търси сметка на Людмила при посещението ѝ в Москва и държи остър тон по темата, въпреки че е сред най-меките и учтиви членове на ръководството на СССР.
В Москва през 1981 г. са крайно притеснени от активността на Людмила Живкова. При посещението ѝ в Москва, вместо да получи очакваната от нея похвала се случва съвсем друго.
Тя очаквала, че като член на Политбюро и член на Бюрото на Министерския съвет да разговаря, ако не с Леонид Брежнев, то поне от Михаил Суслов или Николай Тихонов, министър-председател. Тя, обаче, е приета от секретаря на ЦК на КПСС – Михаил Зимянин. За Людмила това е равносилно на унижение, тя е член на Политбюро и негласно втори човек в България. Пред него Людмила представя накратко плановете за честването на 1300-годишния юбилей. От него тя трябва да получи одобрение за работата си, но чува само несъгласия и критики.
Руснакът изтъква ред причини за нецелесъобразността на честванията. Според него, налице е опасност от проникване на империалистическата диверсия и засилване на антипартийните течения в изкуството и културата при наличието на множеството чуждестранни представители на юбилейните тържества, както и масовото пътуване на български интелектуалци и ансамбли на Запад.
Центърът на културното сътрудничество не трябва да е обърнат към Запада. Той трябва да е насочен към общуването и духовното единение с народите на СССР и страните от социалистическата общност. Това е основното в културната политика, а то се нарушава….
Людмила Живкова е бясна. Тя смело заявява несъгласието си с направените оценки. Опитва се да докаже, че западните творци, учени и хора на изкуството, не се занимават с диверсия, а с наука, с творчество и не трябва да се определят като буржоазни оръдия и апологети. Заявява, че не може да отстъпи от поетия курс. Това свободно поведение на Людмила вероятно не било преглътнато и простено.
Бившият ни посланик в Мексико Богомил Герасимов споделя, че Людмила Живкова след това се променя коренно. Тя била изолирана изведнъж, не ходела в Комитета за култура, престанала да се занимава с проблемите на 1300-годишнината.
Тодор Живков съвсем нарочно изолира Людмила под натиска на Москва. През юни 1981 г. в София пристига пълномощен представител на Кремъл. Гостът, заедно с посланика в София Толубеев се срещат с Тодор Живков. Темата е недоволството на съветското партийно ръководство от честванията за 1300-годишнината на България. Дебело се подчертава, че Москва няма да търпи подобни тържества. Внушават на Тодор Живков, че дъщеря му Людмила трябва незабавно да бъде освободена от поста председател на Комитета за култура и член на Политбюро на ЦК на БКП без да се коментира публично. Препоръчват да се изтъкне лошото ѝ здравословно състояние като повод за слизане от политическата сцена. Предполага се, че 13-вековният юбилей на България става основна причина за смъртта на Людмила.
След странната и внезапна смърт на Людмила Живкова, експедицията в Странджа набързо е прекратена. Малко след това започва и наказателно дело с общ характер срещу длъжностни лица за присвоявания и валутни престъпления, свързани с фонда. Без значение, че разходите са подписвани предимно от Людмила Живкова. Присъдата по делото е отменена в началото на 90-те заради груби нарушения на следствието.
Входът на пещерата. Снимка: agronovinite.com
Делото, гледано от състав на Върховния съд на НРБ, завършва с изключително тежки присъди. Провежда се с невероятна бързина – стартира на 4 март 1982 г., за да приключи след само 18 дни.
Ръководителят на експедицията Кръстю Мутафчиев, е осъден на 15 години затвор, като изтърпява ефективно 8 от тях. Книгите, които написва по-късно, изтъкват интересни, но напълно недоказуеми хипотези. Според него след смъртта на богинята Бастет тялото й е пренесено до Странджа по море. Уверява, че тя е древна фараонка, която е обожествена. Споделя, че докато е в затвора, копането на обекта неофициално продължавало, този път по заповед на шефа на МВР Димитър Стоянов.
Мутафчиев споделя съжалението си за унищожените указателни знаци, изобразени по скалите, които сочели пътя към гробницата. Той твърди в едно от малкото интервюта, които е давал, че през 1985 г., министър на Вътрешните работи на НРБ, генерал Димитър Стоянов му предложил да продължат заедно проучването на обекта, точно докато бил в затвора.
Никой не може да докаже всичко, казано по-горе. Използвани са мненията на хора, който са били близо до всички, близки до Людмила Живкова и станали свидетели на някои от описаните събития.
