Още
    Начало Блог Страница 24

    Жан Бидел Бокаса – императорът, който обожавал специалитети от човешко месо

    По някаква незнайна причина в някои страни отношението на хората към владетеля им наподобява поведението на жена, която искрено вярва, че „щом я бият, значи я обичат“. Да вземем например Централноафриканската република и нейният президент, а след това император, Жан Бедел Бокаса.

    Той, наистина, много обичал хората си – пържени, със заливка и лют сос. Готвачите на Бокаса майсторски приготвяли човешко месо, а запаси не липсвали. Често политически противници, свалени министри и опасни военни попадали на императорската трапеза, но тези хора били сухи и корави. Така че, под специалния надзор на императора, активно се работело с непълнолетни.

    Жан-Бедел Бокаса се ражда през 1921 г. във френската колония Екваториална Африка. Баща му е племенен вожд. Като дете учи в няколко мисионерски училища, а на 18 години влиза във френската армия. Взима участие в няколко военни действия, най-важното от които е Конфликтът в Индокитай. По време на осемте години в армията Бокаса трупа значителен военен опит и успява да се издигне до „капитан“. През 1961-ва напуска армията, за да оглави войската на Централноафриканската република.

    Жан Бедел Бокаса

    На Жан-Бедел Бокаса не му се нравело управлението на президента Давид Дако и осъществява преврат срещу правителството на републиката. На 1 януари 1966 бившият френски капитан е провъзгласен за новия президент на африканската държава. В началото политиката на Бокаса е насочена към развитието на страната. Първият закон, който въвежда той, е за създаване на държавни ферми и индустриални заводи, чиято цел е да увеличи богатството на страната. За съжаление, изпълнението било лошо и планът се провалил.

    Това мотивира Бокаса да се ориентира към пълно централизиране на властта и прави няколко внезапни политически промени, които намаляват властта на институциите и увеличават тази на президента. След като Бокаса започнал, на практика, да управлява страната сам, той решил да тръгне по стъпките на своя идол – Наполеон Бонапарт.

    Когато през януари 1979 г. в столицата на ЦАР, Банги, се провела демонстрация на ученици, протестиращи срещу факта, че са принудени да купуват много некачествени униформи от личната фабрика на Бокаса за големи суми, в града били арестувани над сто деца на възраст от 6 до 16 години. Императорът заповядал да изпратят четиридесет от тях в кухнята, а останалите били вързани на площада пред двореца и лично ги прегазил няколко пъти с камион. Това, всъщност, била пределната капка.

    Не, не народът се бунтувал. Хората се възхищавали безмълвно. Но Франция, бившият суверен на Централноафриканската република, решила да сложи край на тези кулинарни ексцесии и през септември 1979 г. френски десант превзел Банги и свалил императора-чревоугодник. Вярно е, че не се провел процес: канибалът живял спокойно във Франция в собствен замък и през 1986 г. дори бил номиниран за поста президент на ЦАР.

    Жан-Бедел Бокаса през 1970 г. Уикипедия

    Хората от ЦАР приветствали завръщането на Бокаса. Но защо? При неговото господство имало ред. Да, били изяждани, бичувани и погребвани живи. Да, имало страшен глад и ужасна безработица в страната. Но това бил истинският император. Господарят.

    През 1987-ма година Жан-Бедел Бокаса решава да се завърне в родната си страна, въпреки наложеното му изгнание. Там той е арестуван от полицията, а след това срещу него е заведено дело. Тиранинът е обвинен в извършване на множество предумишлени убийства, канибализъм и садизъм. За извършените престъпления бившият император получава смъртна присъда, която обаче е отменена.

    През 1993-та Бокаса е пуснат от затвора и заживява в малко имение в столицата на Централноафриканската република – Банги.

    След освобождаването си от затвора през 1993 г. Бокаса се провъзгласил за 13-ия апостол на Христа. Умира на 3 ноември, 1996. Причина за смъртта на бившия диктатор е инфаркт.

    През 2006-та година правителството на африканската република опрощава посмъртно престъпленията на императора-тиранин. Причината за това е, че властите официално оценяват централизацията във властта и опитите за развитие, които Бокаса се опитва да постигне.

    В световната история Жан-Бедел Бокаса ще остане като кървав диктатор, който се изкачва на престола с добри намерения, но е заслепен от властта. Според политолозите, държавникът разкрива садистичните си наклонности, защото е заслепен от новопридобитите си правомощия.

    Плъхове се надбягват днес в зловещите кухненски помещения, в които елитни готвачи са приготовлявали ястия с месото на политическите опоненти на Жан Бедел Бокаса.

    Дъждовете наводняват тайните подземни скривалища на двореца, в който Бокаса се криел в продължение на седмици сред купища банкноти и диаманти, създавайки впечатление, че е на официално пътуване.

    Дворецът Беренго днес е полуразрушен монумент, напомнящ за императора, безчинствал в африканската държава, но неговите наследници се надяват да го възстановят и да го превърнат в туристическа атракция, за да печелят от това.

    Зверствата на Бокаса не можели да останат в тайна неограничено дълго. Светът станал свидетел също и на имперската коронация, извършена в Наполеонов стил през 1977 г. Тя е струвала една четвърт от годишните валутни постъпления на държавата.

    Страшно е било и да бъдеш съсед на Бокаса. Един мъж разказва, че брат му, който бил учител, една вечер тръгнал да се прибира вкъщи, а пътят му минавал близо до двореца. Вкарали го вътре и близките повече не го видели. Това разказва човек, който се прехранвал, като продава трева. Той я косял на територията, на която някога Бокаса е отглеждал лъвове край вилата си в Колонго. Бокаса имал навика да качва просяци на самолета си и да ги хвърля отвисоко в реката Убанги, разказва пък професор в университета.

    Самият Бокаса имал множество деца от 15-те си жени. 62 негови деца са най-активните радетели на проекта дворецът Беренго да бъде възстановен – като урок за подрастващите.

    Защитниците на Бокаса казват, че той не е бил толкова кръвожаден, колкото други бивши диктатори – например Иди Амин Дада в Уганда, Масиас Нгуема в Екваториална Гвинея, Мобуту Сесе Секо на някогашен Заир.

    Роднините на Бокаса писали до туристически организации в Европа с молба да финансират реставрирането на двореца и отправили петиции до правителството за съдействие. През 1993 и 1999 г. за президент е избран Анж-Феликс Патасе, бивш министър на Бокаса, който е играл важна роля в организирането на имперското коронясване, макар че по-късно се обърнал срещу императора.

    „Всяко показване или реставриране на именията на Бокаса трябва да се направи внимателно – казва Пиер Н’Дикини, министър на туризма. – Това е прекалено чувствителна тема.“

    Дали към Беренго ще тръгнат милиони туристи, е друг въпрос, като се има предвид, че страната след смъртта на Бокаса е разтърсвана от множество бунтове на армията.

    Централноафриканската република обикновено се посещава от едва няколко хиляди туристи годишно, като в това число влизат и хората, гостуващи на свои близки, както и любителите на ловни сафарита.

    „Мисля, че на хората ще им е интересно да научат как е живял императорът – казва Жан Мбома, един от внуците на Бокаса. – Освен това сме много бедни. Дворецът е всичко, което имаме.“

    Автор: Десислава Михалева

    Въображението и сънищата на средновековния човек

    Нашата съвременност познава много социални явления, които пораждат всякакви човешки фобии. Затова и е доста трудно да се сплаши човек от XXI век с разни чудовища.

    Хората от Средновековието обикновено имали два основни източника за страхове – смъртта и тъмнината. Това било плодородна почва за развихряне на въображението: вещици и шамани, демони и върколаци се появявали там, където било тъмно и откровено се чувствало диханието на смъртта.

    Източник на снимката: sociedadfeudalsiervos.blogspot.com/

    В психологически план разликата с днешния ден изглежда много малка. Както и преди, въображението се храни с инстинктивни пориви и несъзнателни тълкувания. Митологията, умишленото изкривяване на паметта и художествената литература са теми, чието влияние тепърва трябва да се изучава от съвременните изследователи.

    Европеецът от средновековната епоха се интересувал от подобни неща, но в същото време те били осъдителни. Църковният деец на XI век Бурхард от Вормс заявява, че това са езически отживелици и с тях трябва да се води борба. Доминиканските монаси от ХІІІ век смятали въображаемото, фантазиите и измислените образи за еретични течения.

    Въображаемите светове се различавали сред представителите на различни съсловия и социални слоеве. Сънищата са най-очевидният и най-важен компонент във въображаемия свят на средновековния човек. За мечтите на хората от онази епоха можем да съдим по разказите на светци, духовници и, разбира се, на благородниците и владетелите. В интерес на истината, коронованите особи рядко говорели за своите сънища – смятало се, че тяхното споделяне може да се използва за вражески действия. Съдържанието на съня можело да има особено, мистично значение.

    Църквата реагирала негативно на подобни прояви на човешката природа, защото ги смятала за вредни суеверия. Независимо от това, има доста примери църковници в своите проповеди да се позовават на сънища, където им се явяват християнски светци. Подобно явление било, между другото, доста разпространено.

    Какво биха могли да сънуват хората от Средновековието? Почти същото, което се присънва и на днешните. Това били фрагменти, съставени от спомени и реалност, притеснения за утрешния ден, надежди и тревожни сигнали. Но тогава, за да разкаже човека съня си, било необходимо да включи епизоди, свързани със срещата с Бога. Такива истории можело да се основават на Библията, да разказват за смъртта или за спасението на душата.

    Тогава простият сън, който на латински се обозначавал като somnium, се трансформирал във visio – „видение“. Допускало се само буквалното възприемане на сънищата, тъй като умишленото им тълкуване се приравнявало към гадаене и вещерство. Първите Латерански събори през ХІІ век забраняват всякакво тълкуване на сънища.

    В началото на XIV век сънят престава да бъде нещо необичайно, а да се възприема просто като спомени на обикновените хора. Човекът от неизвестен род разполагал с някои клишета в съновните сюжети: предци, бедствия, катаклизми, също и свети Бенедикт – небесният покровител на Европа. Естествено, имало необикновени явления, които се опитвал веднага да предаде на събеседниците си или просто да запомни.

    Бележките на пътешественици, като Марко Поло или Мандевил, били в известен смисъл близки до разкази за сънища: те имали напълно разбираеми аналогии. Въображаемата картина се основавала на напълно позната реалност – така или иначе, никой човек не е в състояние да измисли нещо, което никога не е виждал. Например, през XIV и XV век на хората често се присънват плашещи същества, скелети, чудовища. Това не е случайно, защото в ежедневието европеецът наблюдавал банди разбойници, глутници вълци в гората близо селището си, а също така се опитвал да избягва епидемии и болести.

    Що се отнася до сънищата с очевидно еротично съдържание, днес знаем много малко за тях по напълно разбираеми причини. Християнският морал и страхът от греховните образи не позволявали да се разкрият отделни сюжети от интимните сънища на средновековния човек.

    Хармонията по принцип била много неясно и общо понятие в средновековното общество. Освен това, като правило, тя била свързана с музиката, божественото провидение и природата. Хармонията била волята на Бога, балансът на силите в света. Самият свети Бернар каза: „От природата научаваш за Бога“.

    Но за да улови посланията от отвъдната реалност, човек трябва да има чувство за прекрасното. Според думите на проповедници, хроникьори и дори средновековни поети, красотата трябва непременно да съответства на християнските канони – тоест, това е нещо, което априори трябва да бъде угодно Богу.

    Стилистично изображенията в миниатюрите в книгите и върху надгробните плочи слабо се различават. Постепенно с времето изображенията на монарси и благородници стават по-реалистични. Единственият жанр, в който било възможно да се проследи желанието за „прекрасно“, са изображенията на жените в живописта. Постепенно се подчертават силуетът, крехкостта на ръцете и краката, формата на гърдите и талията – за да се стигне след време до реалистични изображения на голо женско тяло. Дали това било полезно за съдбата на Европа, е отделен въпрос, който изисква много-много задълбочен анализ.

    Екстремни ситуации, в които да отрежеш крайник значи да оцелееш

    Когато става въпрос за живот и смърт, повечето живи същества са готови да жертват много в името на спасението. Хората не правят изключение и има много известни случаи, когато в екстремни ситуации човек, който няма друг изход, се е лишавал от ръка или крак. (Внимание! Информацията, представена в този материал, може да изглежда неприятна или дори шокираща).

    Подбрали сме някои от най-невероятните случаи, в които човек е трябвало да ампутира част от тялото си, за да оцелее. Струва си да се отбележи, че подобни „инициативи“ не винаги завършват благополучно – опасността да умрете от загуба на кръв, инфекция или болков шок е напълно реална. Но когато трябва да избирате между сигурна болезнена смърт и неясни прогнози за смърт от последствията, все пак е за предпочитане е да действате.

    Арън Ралстън. Капан в каньона

    Алпинистът Арън Ралстън е човек, за когото планините са се превърнали от хоби в основна професия. Напускайки обещаващата си работа като машинен инженер в Intel, Арън се посвещава на проучването на планинските райони на Съединените щати и на 27-годишна възраст е смятан за един от най-опитните алпинисти в Колорадо.

    Арън Ралстън

    Но дори високият професионализъм не успял да спаси Ралстън от неприятности – пътувайки през април 2003 г. по каньона Блу Джон в Юта, ръката му била затисната от многотонен камък. Отначало Арън не разбрал колко сериозно е положението му – дори се снимал за спомен, решил да изчака спасителите.

    Но помощта не бързала да дойде – мобилната комуникация в каньона не работела и мястото, където мъжът претърпял инцидент, било далеч от популярните туристически маршрути. Пет дни по-късно, когато малките запаси от вода и храна свършили, Арън осъзнал, че ще умре, ако не се освободи и взел трудното решение да отреже ръката си до лакътя.

    Ралстън разполагал единствено с малък сгъваем нож, с който прерязал мускулите и сухожилията на дясната си ръка. След това успял да счупи костта и напълно да се освободи. След като по някакъв начин успял да увие парцал около раната, Арън тръгнал да търси помощ. Скоро бил забелязан от хеликоптер и спасен.

    Арън Ралстън

    Въпреки ужасния инцидент, мъжът дори не помислил да остави заниманието си – той продължавал да се изкачва в планината с протеза. През 2004 г. Арън издал книгата „Между живота и скалите“, а през 2010 г., режисиран от Дани Бойл, е заснет филмът „127 часа“.

    Майкъл Ласитър. Наркотици и паника

    Инцидентът с американеца Майкъл Ласитър през 2008 г. трудно може да се нарече пример за героизъм и в този случай ампутацията не била завършена. Въпреки че е ярък пример за човешка глупост и фатални последици от употребата на наркотици, той заслужава внимание.

    В една калифорнийска мотелска стая Ласитър си инжектирал интравенозно наркотици, когато му се сторило, че заедно с течността е влязъл въздух във вената. Мъжът знаел, че това е смъртоносно. Тогава Майкъл решил да спаси живота си по единствения правилен начин, според него – да ампутира ръката си.

    Паниката, усилена от въздействието на наркотика, принудила Ласитър да избяга от стаята и да нахлуе в близкия ресторант за бързо хранене Denny’s. В салона на заведението мъжът грабнал нож за масло и пред персонала и посетителите започнал да реже ръката си с диви крясъци.

    Тъй като действията били неуспешни, наркоманът се преместил в кухнята на ресторанта и продължил започнатото с големия нож на готвача. Пристигналите на място полицаи прекъснали действията на Леситър, използвайки електрошок и, завивайки го, го откарали в най-близката болница. В крайна сметка ръката била спасена, въпреки че вече няма да е както преди.

    Джонатан Мец. Неуспешен ремонт

    Американецът Джонатан Мец едва не умрял в къщи и само решителността и случайно пристигналата помощ му спасили живота. Една вечер през юни 2010 г. Мец решил да си направи пица за вечеря. Докато ястието се приготвяло, той слязъл за няколко минути в мазето, за да оправи фурната.

    Джонатан пъхнал ръка в устройството, но не можал да я извади. В резултат на това мъжът трябвало да прекара три дълги дни до печката, докато отчаянието не го подтикнало да ампутира заклещената си ръка. Както Мец разказва по-късно, той си задал въпроса – какво би направил на негово място главният герой на популярния американски телевизионен сериал Макгайвър. Отговорът бил очевиден и Джонатан започнал да реже ръката си с ножовка, която по щастлива случайност носел със себе си.

    Почти към края Мец загубил съзнание и вероятно щял да умре от загуба на кръв, ако негов познат не го открил случайно. Полицията, извикана от госта на Джонатан, откарала жертвата в болницата, където лекарите завършили ампутацията. Според лекарите, ако човекът не бил изрязал мъртвите тъкани сам, едва ли щял да има шанса да оцелее.

    Джон Хат. Нещастие в гората

    61-годишният дървосекач от Колорадо Джон Хат бил по работа в слабо населената западна част на щата. От ремаркето му паднало оборудване с тегло 6 тона и здраво притиснало крака на мъжа. Мобилната комуникация в гората не работела и шансът хора да се появят в близките часове и да се притекат на помощ бил много малък.

    Джон Хат

    И така, Хат извадил джобния си нож и отрязал пръстите, които били притиснати от тежестта. След това мъжът трябвало да измине няколко километра, за да стигне до някое цивилизовано място и да получи квалифицирана помощ. В крайна сметка не свършило толкова зле – след месец Джон започнал да ходи сам и скоро след това подновил работата си като дървосекач.

    Майрън Шлафман. Побесняла месомелачка

    Както вече сте забелязали, обикновената, често традиционна работа става причина за тежки травми. Именно заради изпълнението на рутинна домашна работа 69-годишният ветеран от Виетнам Майрън Шлафман останал без лявата си ръка. Преминал през ада на горящата джунгла без сериозни наранявания, този смел мъж едва не умрял в плен на собствената си електрическа месомелачка, в която е млял кайма стотици пъти.

    Майрън Шлафман

    Докато приготвял домашни колбаси, Шлафман започнал да слага месо в работната камера на устройството, но случайно натиснал с крак педала „Старт“. Мощната полупрофесионална машина моментално дръпнала ръката на мъжа в механизма за мелене, обезобразявайки я и притискайки я здраво с частите на механизма.

    След като е гледал толкова много наранявания по време на войната, Майрън веднага разбрал, че ако се поколебае, просто ще му изтече кръвта и ще умре. Затова ветеранът решил да действа бързо и радикално. С помощта на нож, лежащ наблизо, Шлафман успял да отреже ръката си за няколко минути, след което се обадил на 911.

    Автор: Десислава Михалева

    Популярните курорти на ХІХ век

    Довил.

    Време за къпане в Довил, от Eugène Boudin, 1865 г. Уикипедия

    В миналото това бил елитен морски курорт – „царица на плажовете в Нормандия“, който се намира на брега на Ламанша. Парите за изграждането му са осигурени от руския филантроп и банкер княз Анатолий Демидов. Първите гости били привлечени към нормандското крайбрежие с истории за ползите за здравето от местния климат. Курортът станал известен благодарение на посещенията на Наполеон III, членове на императорския двор и най-богатите представители на буржоазията. Търсенето на земя в Довил нараствало непрекъснато, особено след откриването на железопътната гара Трувил през 1863 година.

    Бад Емс.

    Bad Ems от височините на Конкордия. Уикипедия

    Това е вторият по важност термален курорт в Западна Германия. Тук има 17 горещи минерални извора, чиито води помагат при астма, бронхит, стомашни заболявания и алергии. През ХІХ век два императорски двора в Европа – пруският и руският, избрали този курорт за почивка и лечение. Това го направило център на политическия живот в Европа. Тук са гостували Гогол, Тургенев, Тютчев, Достоевски, Царят-Освободител Александър ІІ.

    Карлови Вари.

    Парк Дворжак в Карлови Вари. Уикипедия

    Легендата разказва, че горещият извор е бил открит тук от краля на Бохемия и император на Свещената Римска империя Карл IV (1316-1378) по време на лов. Глутницата хрътки на императора преследвала красив елен. Еленът вече бил изтощен и, изглеждало, че е лесна плячка за ловците. Но се случило чудо: след като се потопил в малко езеро, покрито с водна пара, той сякаш придобил нови сили и лесно се отскубнал от преследвачите си. Изненаданият император опитал чудотворната топла вода и заповядал тук да бъде основан град, наречен по-късно на негово име, където той и придворните му да подобряват здравето си. През 1370 г. курортът получава кралски привилегии и скоро придобива широка популярност. Аристокрацията на цяла Европа се стичала в Карлови Вари: руският император Петър Велики, полският крал Август, пруският крал Фридрих II, император Карл VI и други короновани особи. Известни писатели, музиканти, учени и философи също са посещавали този курорт . Древните къщи и улици помнят Гьоте, Шилер, Гогол, Мицкевич, Неруда, Тургенев, Алексей Толстой, Гончаров, Бах, Паганини, Шопен, Моцарт, Бетовен, Чайковски, Дворжак, Брамс, Лист, Шлиман и много други.

    Баден Баден. Историята на курортния град Баден-Баден датира от над две хилядолетия. Римските исторически хроники сочат, че още през 214 г. баните на император Каракала са били разположени на негова територия. В края на XI век видният швабски род Церингер се заселил в тази област. Принцовете основали крепост на връх Бутерт и започнали да се наричат ​​маркграфове Баден – тоест владетелите на княжество Баден. Именно в местното казино Достоевски загубил на рулетка всичките си пари, а когато се завърнал в Русия, написал романа „Игрок“ (преведен на български като „Играчът на рулетка“). Нарастващата популярност на курорта през ХІХ век се свързва с казиното, което тогава било едно от най -красивите в света. В Баден-Баден няколко пъти седмично се провеждали балове и концерти, на които се изявявали Паганини, Клара Шуман, Йоханес Брамс, Йохан Щраус, Франц Лист. За 10 години градът се превърнал в „лятна столица на Европа“. Към средата на XIX век Баден-Баден бил посещаван от 60 хиляди гости всяко лято. Тургенев се срещал тук с голямата си любов – френската певица Полина Виардо. Той живял в Баден Баден почти 10 години и често описва курортния живот в романите си.

    Лазурният бряг, Франция. Най-общо казано, това е югоизточното средиземноморско крайбрежие на Франция, простиращо се от Тулон до границата с Италия. Името е измислено от френския писател и поет Стефан Лиежар – през 1870 г. той публикувал своя роман „Лазурният бряг“.

    Плакат от Дейвид Делепиане на Лазурният бряг, Франция. Уикипедия

    Историята на Лазурния бряг като курорт започва до голяма степен благодарение на английската и руската аристокрация. През 1834 г. английският лорд Хенри Браухем по необходимост отседнал в рибарското село Кан. Оттогава брегът се превърнал в любимо място за зимна ваканция на английските аристократи. Тук аристократи от Русия построили красиви къщи, много от които все още са широко известни в самата Франция и извън нея. Антон Павлович Чехов, който срещнал много познати при пристигането си в Ница, нарекъл шеговито тези места „Руската Ривиера“. Но шегата пуснала корени и се използва и днес. Чехов живеел в руския пансион „Оазис“, където написал част от своята знаменита пиеса „Три сестри“.

    Преди Първата световна война Лазурният бряг бил най-големият център за лечение на туберкулоза. Тук идвали и пациенти, страдащи от диабет или затлъстяване, както и хора с разстройства на нервната система.

    Най-бандитските места в света

    „Сите-Солей“, Хаити. „Сите-Солей“ е квартал в хаитянската столица Порт-о-Пренс. Названието се превежда като „Град на слънцето“. Нещата в района обаче далеч не са слънчеви. По-голямата част от къщите на местното население са полуразрушени бедни квартали. Престъпления има всеки ден. Просяци и хора, живеещи под прага на бедността, са постоянна гледка.

    „Сите-Солей“, Хаити, 2002 г. Уикипедия

    „Сите-солей“ страда още от масивни струпвания на боклук, липса на канализационни системи и постоянен ръст на различни заболявания. А полицията пренебрегва призивите за помощ от тази част на града, като опитва да не се появява там. Полицаите просто се страхуват за живота си.

    Представители на Червения кръст открито описват района като квинтесенция на всички проблеми, които тормозят Хаити. Невероятно ниско ниво на образование, слабо развита инфраструктура, пълна анархия сред населението, проявяваща се във въоръжено насилие; мръсотия и нехигиенични условия по улиците.

    През последните шест години ситуацията в района се подобри леко – но след земетресението през 2010 г. безредието се възобнови. Няколко хиляди престъпници успяха да избягат от затворите и именно „Сите Солей“ стана тяхно убежище и скривалище. До ден-днешен въоръжените главорези пораждат страх сред нещастните местни жители.

    Фавелите, Рио де Жанейро. Известно е, че Рио е един от най-красивите градове в Бразилия. Всяка година туристи от цял свят идват на това място, за да видят статуята на Христос Спасител, да играят плажен футбол с местните жители и да придобиват тен.

    Рио де Жанейро. Изглед към фавела (отдясно) и по-богат квартал (отляво); в облаците се вижда част от известната Статуя на Христос Спасителя. Уикипедия

    Но в Рио, освен външната страна, която виждат туристите, има и вътрешна, скрита страна. Тя е абсолютно противоположна на първата. Защото „фавел“ е названието на малък квартал с рушащи се къщи, покрити с графити. По улиците на тази част на Рио де Жайнейро процъфтяват наркотрафик, проституция и убийства – за което представителите на закона не наказват, защото просто не им стигат времето и силите. Ситуацията се влоши заради Световното първенство по футбол през 2014 г., проведено в Бразилия. Милионите долари, похарчени за това събитие, силно удариха по бюджета на страната и увеличиха социалното неравенство. По правило децата, родени в тази част на Рио, или започват да изкарват прехраната си с престъпна дейност, или просперират чрез успехи в спорта – но това се случва много по-рядко. Защото образованието в бразилските бедняшки квартали също е плачевно.

    Сиудад Хуарес, Мексико. Мексиканският щат Чихуахуа, граничещ със Съединените американски щати, е скандално известен с това, че е един от най-големите обекти за трафик на наркотици в света.

    Сиудад Хуарес по здрач, гледащ на запад към Мисията на Дева Мария от Гуадалупе. Уикипедия

    В допълнение към очевидния проблем с наркоманията на местните мексиканци, жителите на град Сиудад Хуарес често стават свидетели на бандитски разчиствания на сметки. Сблъсъците обикновено се случват, когато различни кланове на наркотрафиканти се бият помежду си. Според статистиката годишно в този град се случват около 130 насилствени смъртни случая на сто хиляди души. Но много хора, за които се съобщава, че са изчезнали или пострадали от действията на престъпници, просто не попадат в тази статистика. В Сиудад Хуарес има много банди, сред които се срещат истински зверове в човешки образ. Например, в 2010 г. полицията задържа Хесус Чавес Кастило, обвинен в убийството на около 800 души. По време на разпитите той разказа, че лидерът на неговата банда Barrio Azteca е определял квота за убийства на хора. Самите престъпления имат за цел да държат настрана други банди, както и правоприлагащите органи. Същата година броят на убийствата в града надхвърли 3 хиляди.

    „Кибера“, Кения. Това е едно от най -опасните места в Кения, разположено в град Найроби.

    „Кибера“, Кения. Уикипедия

    Там се вихри тотален, жесток расизъм срещу малобройното бяло население. Местните власти не са склонни да се намесват – чиновниците се страхуват за собствения си живот. Освен това, с години по улиците се трупат купчини боклук, липсва електричество за по-голямата част от населението, няма водоснабдяване. В Кибера, също така, почти няма канализационна система. А самата вода е толкова мръсна, че е лесно да се хване холера или коремен тиф. Местните тоалетни представляват просто ями. Безработицата е широко разпространена в този район на Найроби. Жените често са принудени да се прехранват чрез проституция.

    Тепито, Мексико. Друг мексикански район, в който е по-добре нормални хора да не влизат. Намира се в столицата Мексико Сити. Високо ниво на престъпност, трафик на наркотици, проституция, в която често са въвлечени деца и юноши – всичко това са типични проблеми за региона. По улиците сноват банди наркодилъри, без страх от появата на полиция, и уреждат отношенията си с помощта на ножове и куршуми. А също така в Тепито е широко разпространен расизмът – хората с европейски вид често изчезват или са подложени на насилие заради белия цвят на кожата си.

    „Розенгорд“, Швеция. В Швеция всички знаят за мюсюлманските гета в квартал „Розенгорд“ на град Малмьо. Дори го наричат „малкият Могадишу“: тук има много сомалийци, които говорят собствен диалект на шведския език. Мюсюлманите в квартала сами решават дали да спазват писаните закони на държавата – или своите неписани правила. И най-често живеят според обичаите на местата, откъдето са дошли. Младежи продават наркотици на всеки ъгъл, крадат. Мигрантите са създали своя „черна общност“.

    Гетата в тази страна се формират вече 30 години. През 2015 г. Швеция, която се отличава със социално ориентирано законодателство, беше на първо място в Европа по приети т. нар. „бежанци“ – 163 хиляди души не само от Сирия, а от цяла Африка, подадоха молба за убежище. Някои получиха апартаменти от държавата, други бяха заселени в миграционни центрове. От 2010 г. редовно избухват местни бунтове. Палежите на коли и хвърлянето на камъни по витрините са нещо обичайно, на което вече никой не обръща внимание, освен нещастните собственици.

    Най-прочутите гладиатори в Древен Рим

    Мнозина си представят римските гладиатори като нещастни роби, измъчени и лошо хранени, които прекарвали времето си оковани във вериги, а бивали освобождавани от тях само, за да излязат на арената и да изложат на опасност живота си. Но тази представа е доста далеч от историческата действителност. Гладиаторите носели осезаеми приходи на своите собственици, а боевете на арената изисквали сила, бързина и ловкост. Очевидно, това изисквало за бойците да бъдат полагани максимални грижи относно стандарта им на живот.

    При това отличилите се гладиатори имали статут, подобен на днешните кино-звезди. Например, в Помпей са запазени надписи по стените, които изразяват възхищението на млади момичета от тях. Ето някои от най-известните гладиатори в историята на Древен Рим.

    Флама. Той бил от Сирия. Излязъл на арената в 34 двубоя, като победил в 21, завършил наравно 9 и загубил само 4. Четири пъти Флама можел да използва правото си на освобождаване, да напусне арената завинаги и да живее като обикновен римлянин – но гладиаторът всеки път се отказвал от тази възможност. Флама загинал на арената на 30-годишна възраст. Прякорът му „Флама“ означава „Пламък“. Ако решим съвсем да го синхронизираме с българския език, явно в днешно време щеше да се нарича „Пламен“.

    Еномай. Той бил дясната ръка на Спартак по време на голямото робско въстание. Подобно на много от първоначалните участници в бунта, избягал от гладиаторската школа в Капуа. В онзи момент Еномай бил гладиатор вече 10 години и го смятали за един от най-силните и издръжливи бойци. Но по време на въстанието това не му помогнало твърде много: от всички водачи на бунта Еномай загинал пръв, когато въстанието едва започвало.

    Комод. Император Комод (161-192) неслучайно е включен в списъка на прочутите гладиатори.

    На пръв поглед, изглежда, че император на гладиаторската арена е истински оксиморон. Така или иначе, в Древния Рим се е смятало, че гладиаторските битки са занимание за роби. Никой уважаващ себе си аристократ не би паднал толкова ниско. Комод обаче пет пари не давал за общественото мнение. Боевете на арената били едно от любимите му занимания, особено когато сам участвал в тях. В този смисъл във филма „Гладиатор“ е спазена историческата истина, когато го показват на гладиаторската арена. Но очевидно тази историческа истина свършва дотук. Слабо вероятно е той предварително да нарани противника си, с когото му предстои да се сражава – тогава за чест и слава от предстоящата евентуална победа не би могло да става дума.

    Всяко появяване на Комод на арената е записано по негова заповед в хрониките. Той се изявил като гладиатор 735 пъти, сражавайки се не само с други бойци, но и с диви животни. В същото време съвременниците му са единодушни, че е бил изкусен воин, който ловко боравел с различни оръжия.

    Спикул. Това бил един от онези гладиатори, които успели да спечелят (или, по-точно казано – да извоюват) дългоочакваната свобода благодарение на победите си на арената. Той бил фаворит на Нерон. Ексцентричният император дори подарил на любимия си гладиатор разкошна къща, която по размери не отстъпвала на именията на знатните римляни. Легендата разказва: когато станало ясно, че единственият изход за Нерон е да се самоубие, той поискал да загине от ръката на Спикул. Но във фаталния ден гладиаторът не бил наблизо и императорът трябвало да напусне земния свят с помощта на обикновен роб. Спикул умира малко след самоубийството на Нерон. Той бил смазан от статуята на императора, която неговите противници срутили от пиедестала. Така императорът-благодетел косвено участвал в убийството на своя любимец.

    Спартак влязъл в историята не толкова като гладиатор, който изумил римската публика с победите си на арената, а като предводител на най-голямото робско въстание през Античността.

    Смъртта на Спартак, от Херман Фогел (1882)

    Известно е, че Спартак съвсем не е роден като роб. Как е попаднал в робство, а след това и в редиците на гладиаторите, не е точно известно. Вероятно е бил пленен, воювайки с римляните – смята се, че е бил тракийски племенен вожд. Предполага се, че станал гладиатор на 30-годишна възраст, която според древните римски стандарти е бил считана вече за доста зряла. Бунтът на Спартак обикновено се датира от 73 до 71 г. пр. Хр. По всичко изглежда, че е загинал по време на потушаването на въстанието, но точни данни за неговата съдба няма.

    Адвокатът Ленин

    Ако се запитаме какъв е бил по професия Владимир Илич Улянов – Ленин, повечето от нас, естествено, ще отговорят: революционер. Е, в краен случай – политик. Но все пак и двата отговора не са съвсем точни. Защото по професия, с която се изкарва хлябът, Ленин е бил адвокат. Точно както Робеспиер – подобни исторически съвпадения навеждат на известни размисли…

    През 1891 г. Владимир Илич Улянов взема с „отличен“ изпитите за целия курс на университета. Изпитът включвал писмено съчинение по наказателно право, писмен отговор на зададена тема, въпроси по римско право, гражданско право и съдебни производства, търговско, наказателно, държавно, църковно, международно, полицейско право, история на руското право, политическа икономия, статистика, финансово право, енциклопедия на правото и история на философията на правото. Изпитите се провеждали в две сесии, през пролетта и есента, и в резултат на това Владимир Улянов станал притежател на юридическа степен, след като издържал всички изпити с „отличен“.

    През ноември 1891 г. Улянов отива в Самара. Работи там като помощник-адвокат в продължение на година и половина и успешно се явява в съда, като постига и оправдателни присъди. Общо Ленин е водил 20 съдебни дела: 16 наказателни (в едно от които сам бил жалбоподател) и 4 граждански.

    През 1891−92 г. в Поволжието имало глад, така че никой не се изненадвал от многобройните кражби. Едно от делата, които се паднали на помощник-адвоката Улянов, било за кражба, в която бил обвинен пенсионираният войник Красноселов. И младият юрист наистина извел делото до победен край.

    Обстоятелствата на „престъплението“ били съвсем банални. Василий Красноселов, който по това време бил вече на 67 години, се обвинявал в кражба на 113 рубли от апартамента на самарския гражданин Степан Сурошников. За него съобщил готвачът Вилхелм Минкел, който забелязал, че у Красноселов, който при това лежал няколко пъти в затвора, внезапно се завъдили пари. При обиска намерили в ботуша на Красноселов банкнота от 100 рубли. По някакъв начин Сурошников я разпознал като своя – и въпросът изглеждал напълно ясен. Красноселов твърдял, че си е изкарал с труди тези пари, докато бил в затвора: поправял и ремонтирал различни неща. Началникът на затвора обаче заявил, че Красноселов изобщо не е работил, което означавало, че парите са откраднати. Но обвиняемият наистина извадил късмет с адвоката си.

    Улянов настоял в затвора да бъдат намерени други свидетели с по-надеждни показания дали Красноселов е работил или не. Думите на началника, който едва ли знаел всичко за затворниците, изглеждали съмнителни. Второ: искал очна ставка между Красноселов и Сурошников, тъй като техните показания се различавали. И трето: кражбите, извършени преди това от Красноселов, нямали нищо общо с този случай. Съдебните заседатели обаче искали да приключат набързо този незначителен случай. Те набързо признали подсъдимия за виновен и го осъдили на 2 години и 9 месеца затвор. Но Улянов подал касационна жалба, в която обяснил, че Самарският съд не е разбрал напълно обстоятелствата.

    В резултат делото било върнато за ново разглеждане, Улянов отново бил защитник и успя да постигне присъда „невинен“. Пред съда се явили нови свидетели, които потвърдили, че Красноселов е работил в затвора. И след оправдателната присъда му върнали 100-те рубли.

    От 15 наказателни дела, които Владимир Улянов водил като защитник, 5 завършили с оправдателна присъда – което е отличен резултат. В почти всички други случаи той постигнал смекчаване на наказанието. Това било добро начало на адвокатска кариера. Кой знае накъде би завила историята, ако помощник-адвокатът Владимир Улянов бил избрал този път?

    Мистерии съпътстват и кончината на Людмила Живкова

    Сред многото истории за Людмила Живкова, разказани от нейни приближени, на които много хора се удивляват, стои и нейната кончина – също толкова мистериозна и необяснима. Случва се в навечерието на честването на 1300-годишнината на българската държава, за което още през 1979 г. Живков взема разрешение от Москва и в разгара на разкопките в Странджа. Двигател на подготовката е Людмила Живкова. Неочаквано, под предлог, че комисията по честванията трябва да е по-авторитетна, тя е преобразувана в комитет, а на председателското място е избран Тодор Живков. Така Людмила тихичко е отстранена, без баща ѝ да може да възрази.

    Според Емил Александров, Людмила Живкова се готвела да се отърве от противниците си в партията. Тя планирала да разговаря сериозно с баща си по въпроса. Спорeд Иван Славков, тя щяла да настоява за отстраняването им през есента на 1981 година.

    Ночаквано, обаче, здравето й се влошава. До момента не била боледувала, но по време на посещението си в Индия получава припадък. След това в Мексико изпада в странно състояние, заради което цялата програма се променя, а от София е изпратен правителстен самолет да я прибере.

    Никой не уточнява от какво конкретно е била болна и това създава множество подозрения. Но има доста свидетели, които виждат, че от края на май до началото на юли 1981 г. тя постепенно се предава духом. На 27 или 28 май тя споделя с  министъра на просветата Александър Фол, че всичко е свършено. Те били оклеветени и на тяхната дейност ще бъде сложен край. Звучи стряскащо, но Людмила подарява на него и на жена му бели кърпички, които да носят на погребението ѝ. Съпрузите Фол остават без думи. Същото казва малко по-късно и на своя телохранител Мурджев – Нищо няма смисъл!

    На Любомир Левчев в Индия също дава бяла кърпичка. Казала му, че вътре в нея има сребрист прах и да внимава да не го разпилее. Интересна е и историята с пръстена от Индия. Малко преди смъртта й побелял, разказва една от домашните й прислужници. Свойството на тюркоаза да предсказва смъртта е известно от хилядолетия: той побелява, когато стопанинът му започва да поглъща отрова.

    На посещение в Австрия също се случило нещо зловещо. Посещението било от 12 до 15 юни 1981 г. Тържеството по изпращането на делегацията било край брега на Дунава. Въпреки богатото меню, Людмила поискала само сок, чай, мед и прясно мляко. В един момент Дойно Дойнов, член на делегацията, забелязал черна змия на една от колоните в имението. Всички го приели като зловещо знамение. Живкова, обаче, не се притеснила. Дали все пак тази черна змия не е предрекла нейната смърт?

    Людмила започва все по-често да пропуска работните дни. В началото на юли не се протвопоставя и на изпращането ѝ на лечение в Боровец. Там с дни не излизала от стаята си. На 20 юли 1981 г. баща ѝ я посещава и я кани да обядват заедно. Тя отказва, но след като тя се прибира в стаята си, вика Мурджев и иска да я закара в резиденцията в Бояна.

    След пристигането, Людмила изпраща Мурджев за две лекарства до Правителствена болница. Тя го отпраща след като ги получава. Мурджев отива в портиерската къщичка и към 18 часа се чува писъка на камериерката.

    Охраната видяла разтревожената камериерка пред банята. Влезли и видели, че в басейнчето се носело тялото на Людмила. Издърпали я на пода върху плочките. Тя вече била мъртва. Идва ред на мистериите. Лекарят от Правителствената болница пристига след цял час, въпреки, че става дума за дъщерята на Първия. Опревдават се, че линейката спукала гума. Незнайно защо, лекарите остават при трупа няколко часа. Към десет вечерта пристигат баща ѝ, Тодор Живков, и ген. Илия Кашев, началник на охраната му, който по-късно се самоубива. Убеждават Живков да не влиза при дъщеря си. Обявяват Людмила Живкова за мъртва едва в 2 часа на 21 юли и трупът е отнесен, а стаите й са запечатани. Медицинската сестра Ани Младенова, в която Живков имал голямо доверие, казала на Мурджев, че намерила празна опаковка дормопан и я заменила с друга, от която извадила само две хапчета. Защо е било необходимо това? По лицето на Людмила е имало следи от кръвоизливи, според Емил Александров. Поради каква причина са се получили? Любомир Левчев продължава списъка с въпроси: Лекувал ли я е някой и защо се мълчи по въпроас? Защо свидетелствата на очевидците не съвпадат с епикризата? Питали Ванга защо не ги е предупредила за смъртта на Людмила. На Левчев пророчицата казала: „Нямаше писана смърт, Любчо. И аз не бях предупредена.“

    След това и Левчев, и Ванга били предупредени от ДС да не говорят безсмислици. Защо ли?

    Заключението на медицинската комисия под председателството на акад. проф. Атанас Малеев, вуйчо на Людмила, казва, че смъртта е следствие на  мозъчен кръвоизлив и инсулт. С това версиите за края й стават три: естествена смърт, самоубийство и убийство от агенти на Москва. Евентуално убийство или самоубийство не могат да бъдат признати от номенклатурата. Според вижданията тогава комунистите се самоубиват единствено, за да не попаднат живи в ръцете на врага. Иначе те са изпълнени с оптимизъм за светлото бъдеще. Самоубийството означавало, че Людмила не е вярвала в утрешния ден. А ако дъщерята на Първия не вярва в това, как да вярват всички останали?

    След смъртта на Людмила Живкова нейните противници се изкачват в йерархията, а сътрудниците й са разместени и понижени. Кончината на Людмила си остава мистериозна, както голяма част от нейния живот.

    Автор: Десислава Михалева

    Царичина или търсенето на двуполовия праотец

    След особено мистичната и толкова обсъждана експедиция в търсене на гробницата на богинята Бастет в Странджа, още една, не по-малко странна експедиция превзема съзнанието на хората години по-късно. Експедицията в Царичина и търсенето на двуполовия праотец е не по-малко странна и загадъчна. Тя също е обречена на неуспех и потулена набързо. Разликата е, че тук липсва намесата на Людмила Живкова.

    Експедицията стартира през декември 1990 г. Царичина се намира на около 30 км от София. Колкото и странно да е, не е ясно каква е причината да се организира тази експедиция. В нея участват военните, а ръководител е  ген. Любомир Динев, началник на химически войски. В експедицията са включени и полк. Цветко Кънев, полк. Делчо Наплатанов и дъщеря му екстрасенската Марина Наплатанова. В началото версията била, че се търси съкровището на цар Самуил.

    Царичина

    Димитър Кекеменов, асансьорен техник, сънувал странен сън. Точно той сигнализирал за възможността да бъде намерено голямото съкровище на Самуил. Според Кекеменов, Раковски го посетил в съня му и точно посочил мястото, на което е закопано съкровището. Той с подробности разказал на военните какво е сънувал. Не е ясно как са му повярвали, но освен войници и офицери, на крак са и екстрасенси.

    Военните започват разкопки в Царичина. Охраната е въоръжена, а местните нямат право да се доближават до района. Още първия ден на място е докаран багер. Той блокира още в първите минути, въпреки, че няма логична причина за това. Направена е два и половина метрова дупка.

    Елисавета Логинова, екстрасенс и участник в експедицията, посочва място, на около 100 метра от първоначално посоченото, и твърди, че извънземна цивилизация контактува с нея и са ѝ посочили точното място. Малко по малко става ясно, че се търси гробницата на същество, което не е нито мъж, нито жена. То е било първият заселник на Земята. Логинова непрекъснато пише нещо с непонятни знаци, които и самата тя не разбира. Тя обяснява, че това ѝ диктуват извънземните.

    Интересното е, че извънземните са не само в ума на Логинова. Военните, които работят на обекта, стават свидетели на невероятни неща – странни летящи машини, необясними светлини и контакт с извънземни. Едва 23 години след експедицията, Логинова се престрашава да разкаже за всичко, случило се там в книгата  „Царичина – съдбовен контакт“.

    Логинова твърди, че усещала невероятна енергия, струяща от мястото, на което копаели. Това, което търсели, било скелет, около два и половина метра дълъг, значително по-различен от нас, но със сигурност – наш праотец.

    Операция „Слава“ била странна като фантастичен роман. Не можело с нищо логично да се обясни това, че хората от Генералния щаб на Българската армия копаят дупка, упътвани от екстрасенси.

    Обектът е обявен за военен и свръх секретен. С кирките не действали редовите войници, а офицерите. Войниците само изнасяли пръстта. Две години продължила операцията. Изкопан бил спираловиден тунел, който бил дълъг 165 метра с денивелация от 70 метра.

    За операцията са похарчени невероятните 16 млн. лева. Това безспорно е най-голямата археологическа операция в историята ни. Диктовките от извънземните започват в средата на 1991 г.  Тъй като никой не разбира знаците, които изписва Логинова, дори самата тя, решават, че трябва да се консултират с Ванга. Ванга потвърдила, че копаят на правилното място и че Логинова сама може да разчете написаното от нея. Никой, обаче не успява да разчете знаците. Даже и специалисти от Израел.

    През май 1991 г една вечер се появяват и извънземни. Около 22 ч. лейтенант Нейков, началник на караула, съобщава на началниците си, че в небето има странни светлини. Всички офицери излизат, за да се уверят, че не говори глупости. На небето се виждали светлини в продължение на километри. По-късно сравняват видяното с армада от НЛО-та. Сякаш всичко било на кино. Местните също си спомнят обвитите в дим НЛО-та.

    Някакъв необясним глас заповядал на офицерите да отключат обекта и да махнат охраната. Навън да няма жив човек. Всичко продължило около 10-тина минути. За експедицията изведнъж се заговорва в пресата и това поставя край на разкопките. Завихря се огромен скандал. Министър Луджев търси сметка за изхарчените пари. Тунелът е бетониран и всички се прибират в поделенията.

    Полковник професор Делчо Наплатанов, който е член на експедицията заедно с дъщеря си, екстрасенска, е категоричен, че е станал жертва на психотронно оръжие. Дори е описал в подробности начина на въздействие на това оръжие. Смята, че това оръжие е използвано, за да бъдат, той и дъщеря му, убити. Наплатанова се самоубива като скача от десетия етаж на блок в столицата през 1991, без някаква логична причина. Баща ѝ, полковник професор Делчо Наплатанов, е намерен мъртъв под мост в София през 1995 г. Никой повече не споменава нищо за това.

    Месни говорят, че 20 години след експедицията се забелязвали виолетови светлини на мястото, където бил затрупан тунела. Предпполага се, че ентусиасти са изследвали тайно енергията около обекта в търсене на някаква сензация.

    Автор: Десислава Михалева

    Мистериозни съкровища, свързани с името на Людмила Живкова, изчезват от пещери на връх Бабу и Враца

    Непреодолимото влечение на Людмила Живкова към мистичното и антиките не веднъж са озадачавали. Спирали сме се на някои от фрапиращите случки от нейния живот. Ето още една пещера и едно съкровище, които отново се свързват с името на Людмила, според нейни приближени.

    В началото на 90-те години на миналия век районът на връх Бабу е бил цел на тайна военна операция. На жителите от района е било обяснено, че се търсят опасни бегълци през границата. На мястото била струпана много техника, дори и вертолети.

    Говори се, че военните са разкопали някакво подземие, от което са изнесени големи количества скъпоценности.

    Но ето какво се случва и кой води военните. Милан Миланов е описал подробно цялата операция в книгата си “Тайните подземия на България”.

    Местен възрастен мъж посреща Людмила Живкова, която слиза от хеликоптер, заедно с въоръжени войници в подножието на връх Бабу. Районът бил отцепен и нямало никого наоколо. Групата се качила към върха. Мъжът посочил място на скалите. Войниците извадили големи камъни и се отворил вход към пещера. В отвора се вмъкват първо войниците, след тях селянинът. Той отново посочил нещо на стената в пещерата и излязъл. Следва разбиването ѝ, зейва вход със стъпала към странно подземие. Военните осветили стълбището с мощните си прожектори и не повярвали на очите си. Пред тях буквално била „пещерата на Али Баба”. Подземието било пълно със скъпоценности. Имало дървени сандъци с разпилени по пода златни монети, в други сандъци имало нахвърляни златни съдове, на поставки били подредени златно копие, златен меч и броня. Два диаманта с големината на гълъбово яйце отразявали светлината на прожекторите. Имало и златна огърлица, златен пръстен и златно конско седло. Друго, за което се говори, че намерили в пещерата, било книги с твърди кожени корици, златна мастилница, малки златни и сребърни фигурки на богове, двуметров златен кръст и две мраморни статуи с корони на главите.

    Войниците, влезли в подземието, не можели да си поемат дъх от гледката на съкровищата и застиналите лица на статуите. След като се съвзели, внесли в пещерата акумулатори, монтирали бързо електрически лампи и осветили пещерата. Двете статуи на мъж и жена в естествен ръст приковавали вниманието.

    В компанията на придружаващия офицер Людмила също влязла в пещерата. Тя била поразена от всичко видяно, лицето ѝ било бледо и тихо шептяла някаква молитва. Дълго разглеждала и се възхищавала на находките от древността и с нескрито вълнение се насочила към статуите. На постаментите били изписани имената на император Константин и Елена.

    Живкова се прекръстила пред владетеля, приел християнската вяра благодарение на майка си Елена. Без да се подвоуми, Живкова внимателно свалила короните от двете статуи и дори им благодарила за подаръка. Наредила на военните да изнесат съкровищата и мраморните статуи и прекръствайки се отново, излязла навън. Преди да отлети отново завинаги, дала разпореждане пещерата да бъде зазидана.

    Ден след това вестник „Работническо дело” публикува статия на първа страница, озаглавена „ДВАНАДЕСЕТ ВОЙНИЦИ ИЗБЯГАХА ЗАД ГРАНИЦА”.

    Години преди конкретния случай, близки до Живкова припомнят за открито съкровище в района на град Враца. За него, обаче, се вдига такъв шум, че служителите на западните посолства у нас предприели спешно посещение на града. Пусната била в действие танковата бригада от София, под предлог, че има учение, което възпрепятствало пътуванията към врачанския район, а слухът за намерено съкровище изведнъж се оказал „фалшив”.

    В пещера около Враца са намерени ценни съкровища, сред които бил разкрит и един мраморен царски трон.

    На място бързо се появили оперативни служители на „специално” звено в МВР. Те извършват оглед и изнасят съкровищата, записват най-подробно в протоколите за оглед какво са видели, заснели и какво е изнесено. На следващия ден министър Димитър Стоянов нарежда протоколите от огледите на офицерите да изчезнат. Въпросните служители на МВР са инструктирани, че никога не са посещавали района около Враца, не са участвали в откриването на каквото и да било съкровище. Купили мълчанието им с по един апартамент, подарък от Тодор Живков.

    От Националния исторически музей не разбрали нищо за никакъв мраморен трон или за съкровище.

    Запознат, на който няма да се споменава името, разказва, че всичко намерено през годините е изчезвало безследно извън граница. Незаконните разкопки се извършвали тайно, без знанието и разрешението на БАН, без да се викат археолози, само с устното нареждане на Тодор Живков и след разговор с дъщеря му. Изнасяни били саркофази и ценности в Русия, Италия и Ватикана.

    Според словоохотливия човек, тронът не бил изчезнал. Просто е транспортиран тайно в Русия. За него се говори, че девет владетели поред са седели на него. Зад подземието, където бил тронът, има каменна зала, в която са положени саркофазите на деветимата погребани владетели, говорят легендите. След като бъдат открити саркофазите, ще станат ясни имената на тези владетели.

    Оказва се, че  Людмила Живкова е настоявала всички съкровища да останат в България и да се разкрие на света истинската история на нашата страна и древните корени на българите. Точно затова толкова упорито е искала да намери и саркофага на богинята Бастет.

    Тя се е надявала, че нарушенията които извършва ще са от полза за българския народ. Искала е да запази в тайна ценностите, докато дойде момента, когато ще бъдат изложени в специално изграден за целта музей, без да съществува опасността управляващите да ги продадат извън страната. Говори се, че Людмила е притежавала девет златни царски корони – седем златни корони на различни наши владетели от различни епохи, а другите две корони не били от българските земи. Те били изнесени от страната след смъртта на Людмила, а ценностите, взети от връх Бабу, са били транспортирани с хеликоптер до една от резиденциите на Тодор Живков.

    По отношение на смъртта на Людмила Живкова, се твърди, че е била отровена от тайните служби на Великите сили. Тя знаела истината за произхода на българите. Знаела местата на редица древни светилища, подземни градове и съкровища. Желанието ѝ било да направи достояние на хората и обществата тези знания, работела изцяло за просперитета на България, за да заеме нашата страна полагащото ѝ се достойно място в историята на света. Това, обаче, не се харесвало на Великите сили и те били взели решение да се отърват от нея завинаги. Баща и е бил предупреждаван неведнъж да направи всичко възможно да спре Людмила в търсенията ѝ за древния произход и величие на България, но въпреки настойчивостта му, тя е отстоявала позициите си и така е предизвикала ненавистта срещу себе си. Людмила е притежавала отворени духовни канали и сетива и е виждала, по духовен път, много от местата и съкровищата, твърдят запознати. Знае се, обаче, че за много от мистериозните разкопки е била информирана и от иманяри или местни жители. Людмила влизала в архивите на Ватикана като историк четири пъти. Говори се, че оттам е успяла да вземе копия на оригинални карти и документи.

    Кое е вярно и кое не, никой не може да каже със сигурност. Едно е видно, всичко звучи като приказка.

    Автор: Десислава Михалева

    Съветите на Цицерон

    Марк Тулий Цицерон (106 – 43 г. пр. Хр.) произхождал от съсловието на еквитите или конниците – второто след сенаторите в йерархията на римското общество.

    За да влезе в Сената, Цицерон използвал единственото средство, което в древния свят често стояло над богатството и личните връзки – ораторското изкуство. Той учил в Гърция и риторските школи на Мала Азия, изучавал Демостен и Платон, почитал Перикъл и Аристотел – най-добрите оратори на древността. В Рим наблюдавал внимателно работата на актьорите в театъра и разбрал как да възбужда емоциите на публиката.

    Цицерон. Уикипедия

     

    На 35-годишна възраст, вече майстор на политическото и съдебно красноречие, Цицерон бил най-способният оратор в Рим. Това негово умение му отворило пътя към политиката. Той заемал различни постове – квестор, едил, претор. След това се издигнал до върха на официалната римска републиканска йерархия – народът го избрал за консул.

    На този си пост през 63 г. пр. Хр. Цицерон извършил главното политическо дело в своя живот. Когато бил разкрит заговорът на Катилина, той предотвратил възможния преврат с думи – произнесъл 4 речи в Сената срещу заговорника и убедил сенаторите не само да отнемат сенаторските пълномощия на Катилина, но и да го екзекутират без съд и присъда. В първата реч той казал:

    „Докога, о, Катилина, ще изпитваш нашето търпение? О, времена! О, нрави! Сенатът разбира всичко, консулът вижда всичко – а този човек е все още жив и здрав! Живее? Де да беше само това! Не, той се появява в Сената, участва в държавни съвети и в същото време набелязва всекиго от нас за клане. А ние? Какво правим ние, които сме опората на държавата? Нима нашият дълг пред републиката е само да се пазим от неговите нападки? Не, Катилина, ти отдавна трябваше да бъдеш изпратен на смърт с консулска заповед, та само срещу теб да се обърне злото, което досега си готвил за  всички нас!“

    Политическата звезда на Цицерон обаче бързо угаснала. Той не само не успял да остане в Сената и изобщо в Рим (защото бил против Цезар), но по принцип трябвало да напусне политическата арена за дълго време. Републиката, която той защитавал, се сгромолясала. А когато неговият глас отново зазвучал, този път срещу Марк Антоний (Цицерон произнесъл около 20 речи против него), той го елиминирал по най-грубия начин: изпратил убийци, които му отрязали главата.

    Според легендата, съпругата на Марк Антоний – Фулвия, забивала топлийки в езика на отрязаната глава на Цицерон – а след това окачили главата на Форума.

    Цицерон обвинява Катилина

    Речите на Цицерон са важна част от наследството на древноримската култура. Те са сред най-добрите примери за латински език от I в. пр. Хр.  Неговите трактати са отражение на древноримската политическа и правна философия. Основните инструкции и разсъждения на Цицерон могат да бъдат обобщени в няколко тезиса.

    1. Ораторът трябва да има философско образование. За да се въздейства върху човешката душа с думи, е необходимо да я познаваш, а това изисква философия: „Цялата сила и изкуство на ораторското изкуство служат да се успокои или развълнува душата на слушателите“.
    2. Ораторът трябва да има научно образование. Без знания „думите са безсмислени и смешни“. Ораторът е длъжен да познава историята, за да „черпи примери от нея“, а също така да познава законите, тъй като „непознаването на закона е безсрамие“. Ако предметът на речта е свързан с други науки, той трябва да се консултира с най-добрите по въпроса така, че да изглежда сякаш го разбира по-добре от специалистите.
    3. Памет. Ораторът трябва да попълва паметта си – тази „съкровищница на всички знания“.
    4. Ораторът трябва да владее и трите стила на речта. Древното красноречие познавало 3 ораторски стила – прост (служи само за убеждаване), среден (освен за убеждаване, същои за наслада на слушателите) и висок (с негова помощ ораторът вълнува и завладява публиката).
    5. План. Според Цицерон „не бива да се затваряш само в един стил“. Истинският оратор е гъвкав и винаги прави план – той знае „какво да каже, къде да каже и как да каже“. Освен това,знае как да избере ораторски стил за всяка ситуация, да намери красивите думи и да ги постави правилно в речта. Например, да постави в нейното начало и в края най-силните си аргументи, за да бъде запомнен по-добре.
    6. Риторична техника. Добра реч може да произнесе само някой, който знае как да изчисли реакцията на обществото към думите и техния ред. Дори тишината е композиционно средство. Говорещият трябва бързо да ангажира слушателите с увода, да изложи всичко ясно и кратко, да аргументира своята гледна точка и да опровергае обратната – аслед това да завърши всичко с емоционално заключение.
    7. Шегата прави всяка реч, освен тържествена, по-интересна и убедителна. Цицерон знаел как да разсмее публиката до сълзи. Но той също така предупреждава: ораторът трябва да използва хумор умерено и „по всякакъв начин да избягва глупавия смях“.
    8. Талант. Без естествен талант не можеш да станеш оратор. Цицерон вярвал, че тези, които не са способни на красноречие, трябва да си признаят това директно. А ораторските таланти трябва да бъдат подкрепяни с всички сили.

    История на кафе-машините

    В продължение на векове хората използвали традиционния метод за приготвяне на кафе в кафениче (джезве), усвоен още през Средновековието. По-късно, в началото на ХІХ век, в Европа стават популярни гейзерните и капковите кафеварки.

    Гейзерната кафеварка се състои от 3 секции: долен съд с вода, който се загрява на огън, среден – във формата на мрежест филтър със смляно кафе, и горен – където попада кондензатът на готовата напитка.

    Капковата кафеварка е изобретена във Франция и, както подсказва названието й, водата в нея преминава през смлените зърна капка по капка.

    Към средата на ХІХ век във Великобритания изобретили вакуумния апарат. В него течността се връща обратно в съда поради ниско налягане. Но устройства от този тип вече не се използват.

    Прогресът напредвал – и през 1855 г. на Второто световно изложение в Париж бил представен апарат, който станал прототип на съвременните кафе-машини – компресионната кафеварка. Огромната за онова време производителност – около 2 хиляди чашки на час (теоретично, разбира се), предопределила навлизането й в заведенията. Тази производителност се постигала благодарение на високото налягане на парата – около 2 атмосфери.

    Изминал повече от половин век, преди да се появи ново поколение устройства. Така от началото на ХХ век до наши дни Италия е основният законодател на новите тенденции в кафе-оборудването.

    Въз основа на множество експерименти е установено, че най-доброто кафе се приготвя при температура от 82 до 96 градуса и налягане 9 бара. Това се счита като задължително условие за приготвяне на „правилно еспресо“.

    Принципът на метода „еспресо“ в кафе-машините е преминаване на гореща вода под налягане през порция смляно кафе. Напитката от кафе-машина има изключително приятна миризма, тъй като се налива доста бавно и току-що смляното кафе не е загубило първоначалния си аромат – известно е, че то до голяма степен губи своя аромат в рамките на 15 минути след смилането. По този начин се получава голямо количество пяна, което също е знак за високо качество.

    Някои съвременни кафеварки имат възможност да приготвят капучино. Но трябва да се има предвид, че кафеварките и кафе-машините са принципно различни устройства за варене на кафе.

    Кафеварката изпълнява само функцията за приготвяне на кафе от предварително смлени зърна. За работа с кафеварка е необходимо да се осигури смляно или пакетирано кафе (в капсули), което вече принуждава човека да извърши определена част от работата по приготвяне и смилане на зърната. Освен това, докато работите с кафеварка, трябва постоянно да контролирате процеса.

    За разлика от кафеварката, кафе-машината смила кафеените зърна и приготвя напитката само с натискането на един бутон. Нейните размери са много по-големи от размера на кафеварката, тъй като има повече функционални единици, включително електронно управление. При включване кафе-машината издава шум, подготвя компонентите за работа и сигнализира на потребителя за готовност. Повечето първокласни кафенета и престижни ресторанти са оборудвани с точно такава традиционна кафе-машина.

    Продукт на полската компания Pol-Ekspres (30-те години). Уикипедия

    Историята на най-награждаваната марка кафе-машини Saeco започва през 1976 г., когато Серджио Дзапела започва да произвежда кафе-оборудване. През 1981 г. той обединил сили с швейцарския инженер Артур Шмед и била регистрирана марката Saeco. Успехът на компанията спомогнал за пускането в производство през 1985 г. на иновативна автоматична кафе-машина. А обединяването на усилията с Gaggia, след това и с Philips, направило апаратите още по-съвършени.

    Съвременните модели стават все по-компактни и по-малко шумни. Цената на кафе-машина е неколкократно по-висока от цената на кафеварка. Затова, с цел да увеличат цената и във връзка с повишената привлекателност за потребителя, някои производители и посредници позиционират своите кафеварки като кафе-машини.

    Напълно автоматизираният процес на приготвяне на кафе включва следните функции: 1. Смилане на кафеените зърна; 2. Настройка за размера на гранулите в смляната маса; 3. Настройка на силата на напитката по желание; 4. Дозиране на водата; 5. Разпенване на мляко; 6. Приготвяне на напитката; 7. Приготвяне на 2 порции кафе едновременно; 8. Приготвяне на капучино; 9 Приготвяне на вряла вода; 10. Затопляне на чаши; 11. Таймер за изключване. Всички съвременни кафе-машини изпълняват този основен набор от функции.

    През 2001 г. няколко производители започнаха да произвеждат кафе-машини, свързани с интернет. Така машината сама, автоматично, се свързва със сервиза за техническа поддръжка в случай на повреда, както и с доставчика, ако свършат капсулите с разтворимо кафе.

    През 2015 г. кафе-машина беше доставена за пръв път в Космоса. Тя бе закарана до Международната космическа станция с транспортния космически кораб „Дракон“. Под названието ISSpresso е разработена от Италианската космическа агенция съвместно с известния италиански производител на кафе Lavazza.