Различните школи в областта на изкуствознанието отдавна спорят какво точно е „класицизъм“ и какво – „неокласицизъм“. Освен това, периодите на засилен интерес към тези стилове се различават доста в различните страни. Но, по принцип, ако говорим глобално, всичко през ХVІІ-ХVІІІ в. е класицизъм, а онова, което принадлежи към края на XIX и през XX век, е вече неокласицизъм. Разбира се, има различни тълкувания и във всеки конкретен случай по въпроса трябва да се подхожда индивидуално. Например, през ХІХ век в Америка все още цари класицизмът – а, например, в Русия през този период вече можете да намерите образци на неокласицизма.

Двете направления са сходни във визуалното си изразяване, тъй като се фокусират върху древната архитектура, както и в някои случаи върху архитектурата на Ренесанса. И двата стила спорят по-скоро чрез отделни елементи: класицизмът със своята строгост, симетрия, яснота на композицията, а неокласицизмът – с претенциозността и декоративността на барока. В същото време неокласицизмът отхвърля някои „модни“ течения и дори спори с други архитектурни тенденции от ХІХ и ХХ в.

Що се отнася до живописта, да се разпознае класицизмът е много лесно. Това е очевиден интерес към творчеството на Микеланджело и Рафаело, красиви типажи без индивидуализация – великолепни мъжки фигури, подобни на гръцките спортисти, дамите са облечени в драпирани одежди, фигурите често са патетично „замръзнали“, а жестовете – леко театрални. Линиите са грижливо изяснени, личат местните колорити, темите са свързани с митологични и исторически сюжети. С две думи, класицизмът доминира дълго време в европейските академии и подсъзнателно се свързва с „правилното“ или „официалното“ изкуство.

Думите „официален“ и „правилен“ може да бъдат свързани с класицизма също и в архитектурата – най-често това е държавният стил, създаден в периода на монархическо управление. Такива са епохите на Людовик XIV във Франция и Екатерина Велика в Русия. Също и Америка от ХІХ век, където новите строежи се основават върху архитектурата на класицизма и насърчават триумфа на разума и науката. Визуално това е въплътено в строга симетрия, в следването на подредени системи, в сдържана декоративна схема.

Този стил се използва от монархиите, защото изглежда мощно, подчертава силата на държавата, с него е удобно да се направи планировка на цял град в един дух. Независимо дали става въпрос за сграда, скулптура или живопис, този стил рядко представлява интерес за частни клиенти – те предпочитат нещо модерно в съответствие с актуалната епоха: маниеризъм, барок, рококо, реализъм, импресионизъм, ампир, конструктивизъм и така нататък.

Именно тук е и първата разлика между стиловете. Неокласицизмът не е държавна програма, а частна „игра на класика“. Това е стилизация във формите на „старото, благородно време“, която позволява по-свободно боравене със стила. Това е модата на своето време, произведения за частни клиенти.

Понякога е наистина трудно да се различат двата стила. Детайлите често са много фини. Разликата е преди всичко в мащаба. Класицизмът от ХVІІІ век, например, може да се отличава със своите по-фини очертания. Ако погледнете сграда и видите, че кронщайнът (еркерната скоба, която поддържа издадени навън детайли) е твърде голяма, това най-вероятно е неокласицизъм. Разбира се, разликата е много тънка и изисква набито око.

Въпросът е, че мащабът се е увеличавал през вековете. През ХХ век използваме по-големи детайли, отколкото са използвали през ХІХ-ти, а през ХІХ век, на свой ред, орнаментите са по-големи, отколкото през ХVІ-ти.

Оказва се, че по отношение на архитектурата почти няма разлика между класицизма и неокласицизма. Дори пропорциите са доста сходни: те са създадени от Андреа Паладио още през ХVІ век и все още се използват.

Материалът също не е показател за различаване. Във Великобритания и Русия, например, класицизмът е тухла и гипс, неокласицизмът също. В ХХ може да бъде армиран бетон, но той също е шпаклован и боядисан, като външно не се отличава от старите материали.

Положението в живописта е същото. Основната разлика тук е в обектите на изображение. Класицизмът работи с класически образи (митологични и исторически сюжети), докато неокласицизмът, използвайки същите изразителни средства, се концентрира повече върху съвременността – често това са портрети.

Що се отнася до изразните средства, трябва да сте разглеждали много музеи и репродукции, за да различавате визуално Пусен и Давид. Разбира се, между тези художници има цяла епоха и при Давид се забелязва по-голям интерес към цветовите тонове. Също така, неокласицизмът се отличава с по-малко детайли – но все пак това са твърде фини разлики, достъпни повече за специалисти. Което е важно, неокласицизмът приема характеристики от други течения. В него има модернистични, романтизиращи и символистични елементи.  Такъв модернистичен елемент, например, е липсата на симетрия. В класицизма такива „своеволия“ не се допускат.

На практика, във всяка страна е необходимо да се търсят индивидуални разлики между двата стила. Но е много лесно да се разграничат класицистичните насоки от всички останали. Строги, патетични герои, старателно изобразяване на детайлите, никакво разделяне на щрихи и мазки на четката, никакви разкъсани контури и „простовати“ сюжети в скулптурата и живописта. И двата стила – класицизъм и неокласицизъм, са само и изключително „високо“ изкуство. В архитектурата това са ясни, правилни и симетрични фасади, подходящи за държавна архитектура мощни форми, лишени от ненужни орнаменти.

–

Мерапи. Разположен в южната част на индонезийския остров Ява, известният и сравнително млад вулкан Мерапи е един от най-големите и най-мощните в света.

Мерапи е най-активният действащ вулкан в Индонезия. Намира се в близост до град Джокякарта. Неговата височина е 2914 метра, а името му се превежда като „Огнена планина“. Това е най-младият от групата вулкани в южната част на Ява. Намира се в зона на субдукция – където Австралийската континентална плоча потъва под Евразийската. Мерапи е един от поне 129 действащи вулкана в Индонезия. Големи негови изригвания се наблюдават средно на всеки 7 години, малки – около 2 пъти годишно, а иначе дими почти всеки ден.

Голямо изригване на Мерапи се случило през 1906 година. Експлозията, която нарушила целостта на кратера, се чула на стотици километри. През 1930 г. при изригването му загинали около 1300 души. В 1974 г. унищожил две села, а през 1975 г. – голямо селище и пет моста, убивайки 29 души.

През 2010 г. 350 000 души бяха евакуирани по време на изригването на планината Мерапи, но не мина без жертви: 353 души загинаха в пирокластичния поток.

Сакураджима. Активният вулкан Сакураджима се намира на малкия полуостров Осуми в южната част на японския остров Кюшу, близо до живописния град Кагошима. Обхваща площ от около 77 кв. км.

Сакураджима е активен стратовулкан („стратовулкан“ – конусовиден вулкан, изграден от различни слоеве лава и пепел), един от най-опасните в Япония. Има три върха с кратери, най-висок е Китадаке – 1117 метра. Първото му регистрирано изригване е през 963 г., а най-голямото в историята на цяла Япония е изригването на 11 януари 1914 г. – когато мощните потоци от лава запълват тесния пролив между островите Осуми и Кюшу, образувайки полуостров. Загинали 35 души. От 1955 г. вулканът е постоянно активен. На 18 август 2013 г. пусна най-високия си пепелен шлейф на височина 5000 метра, значителна част от който  се спуснал над Кагошима.

Йелоустоун. В американския щат Уайоминг, в сърцето на Националния парк „Йелоустоун“, се намира мощен спящ вулкан. Размерът на вулканичния кратер е около 55 на 72 км, което е определено през 60-те и 70-те години на миналия век. Оказа се, че и днес под кратера има огромен балон от магма с дълбочина повече от 8 километра. Температурата на магмата надвишава 800°C; това е достатъчно за загряване на термални извори, изхвърляне на водни пари, сероводород и въглероден двуокис.

Йелоустоун е изригвал 3 пъти. Най-напред – преди 2 милиона години. Тогава пепелта се издигнала на височина 50 километра – до горната граница на стратосферата. През цялата история на човечеството не е имало катаклизъм от такъв мащаб. Второто изригване на супервулкана се е случило преди 1.27 милиона, а третото преди 640 хиляди години. През последните години се отбелязва увеличаване на активността на вулкана. Той е заобиколен от няколко горещи гейзера, които станаха значително по-горещи през 2002 година. Някои от тях вместо вода изхвърлят мощни потоци от геотермални пари. Може би вулканът преминава в активно състояние.

Нирагонго. Най-активният, голям и опасен вулкан на африканския континент е Нирагонго. Само за 150 години той е изригнал повече от тридесет пъти. В някои случаи вулканичната активност е продължила няколко месеца или дори години. Намира се в националния парк „Вирунга“, на около 20 км северно от град Гома и езерото Киву. Основният му кратер е с диаметър около 2 км и обикновено съдържа езеро от лава – най-голямото известно в новата история. До 1977 г. дълбочината му била рекордна – около 3250 метра, сега е 2700. На 10 януари 1977 г. по време на изригване част от стената на кратера била разрушена, в резултат на което езерото лава се изляло за по-малко от час, като убило около 70 души. Лавата на този вулкан представлява доста разредена течност, което се дължи на липсата на кварц в състава й. В резултат на това тя се движи изключително бързо, с около 100 км/ч.

През 2002 г. се случило едно от най -големите изригвания в историята на Нирагонго. В южния фланг на вулкана се образувала 13-километрова пукнатина, която за броени часове достигнала покрайнините на град Гома. Веднага от нея излязла лава, като се разстлала в поток с ширина 200-1000 метра и дълбочина до 2 метра. За щастие 400 000 души били евакуирани през границата на Руанда в близкия град Гисени. Загинали 147 души.

Санта Мария. Санта Мария е голям активен вулкан в Западна Гватемала, близо до град Кесалтенанго. Изригването му през октомври 1902 г. е едно от трите най-мощни през XX век и получава индекса VEI-6 по 8-степенната експлозивна скала. То било и първото изригване на Санта Мария в съвременната история. Изхвърлената пемза покрила площ от приблизително 273 000 квадратни метра. км. Облакът пепел бил забелязан дори в Сан Франциско – на 4000 км от вулкана. Загинали приблизително 5000 души. През 1929 г. имало ново изригване, като лавата убила още толкова хора.

–

Довил.

В миналото това бил елитен морски курорт – „царица на плажовете в Нормандия“, който се намира на брега на Ламанша. Парите за изграждането му са осигурени от руския филантроп и банкер княз Анатолий Демидов. Първите гости били привлечени към нормандското крайбрежие с истории за ползите за здравето от местния климат. Курортът станал известен благодарение на посещенията на Наполеон III, членове на императорския двор и най-богатите представители на буржоазията. Търсенето на земя в Довил нараствало непрекъснато, особено след откриването на железопътната гара Трувил през 1863 година.

Бад Емс.

Това е вторият по важност термален курорт в Западна Германия. Тук има 17 горещи минерални извора, чиито води помагат при астма, бронхит, стомашни заболявания и алергии. През ХІХ век два императорски двора в Европа – пруският и руският, избрали този курорт за почивка и лечение. Това го направило център на политическия живот в Европа. Тук са гостували Гогол, Тургенев, Тютчев, Достоевски, Царят-Освободител Александър ІІ.

Карлови Вари.

Легендата разказва, че горещият извор е бил открит тук от краля на Бохемия и император на Свещената Римска империя Карл IV (1316-1378) по време на лов. Глутницата хрътки на императора преследвала красив елен. Еленът вече бил изтощен и, изглеждало, че е лесна плячка за ловците. Но се случило чудо: след като се потопил в малко езеро, покрито с водна пара, той сякаш придобил нови сили и лесно се отскубнал от преследвачите си. Изненаданият император опитал чудотворната топла вода и заповядал тук да бъде основан град, наречен по-късно на негово име, където той и придворните му да подобряват здравето си. През 1370 г. курортът получава кралски привилегии и скоро придобива широка популярност. Аристокрацията на цяла Европа се стичала в Карлови Вари: руският император Петър Велики, полският крал Август, пруският крал Фридрих II, император Карл VI и други короновани особи. Известни писатели, музиканти, учени и философи също са посещавали този курорт . Древните къщи и улици помнят Гьоте, Шилер, Гогол, Мицкевич, Неруда, Тургенев, Алексей Толстой, Гончаров, Бах, Паганини, Шопен, Моцарт, Бетовен, Чайковски, Дворжак, Брамс, Лист, Шлиман и много други.

Баден Баден. Историята на курортния град Баден-Баден датира от над две хилядолетия. Римските исторически хроники сочат, че още през 214 г. баните на император Каракала са били разположени на негова територия. В края на XI век видният швабски род Церингер се заселил в тази област. Принцовете основали крепост на връх Бутерт и започнали да се наричат ​​маркграфове Баден – тоест владетелите на княжество Баден. Именно в местното казино Достоевски загубил на рулетка всичките си пари, а когато се завърнал в Русия, написал романа „Игрок“ (преведен на български като „Играчът на рулетка“). Нарастващата популярност на курорта през ХІХ век се свързва с казиното, което тогава било едно от най -красивите в света. В Баден-Баден няколко пъти седмично се провеждали балове и концерти, на които се изявявали Паганини, Клара Шуман, Йоханес Брамс, Йохан Щраус, Франц Лист. За 10 години градът се превърнал в „лятна столица на Европа“. Към средата на XIX век Баден-Баден бил посещаван от 60 хиляди гости всяко лято. Тургенев се срещал тук с голямата си любов – френската певица Полина Виардо. Той живял в Баден Баден почти 10 години и често описва курортния живот в романите си.

Лазурният бряг, Франция. Най-общо казано, това е югоизточното средиземноморско крайбрежие на Франция, простиращо се от Тулон до границата с Италия. Името е измислено от френския писател и поет Стефан Лиежар – през 1870 г. той публикувал своя роман „Лазурният бряг“.

Историята на Лазурния бряг като курорт започва до голяма степен благодарение на английската и руската аристокрация. През 1834 г. английският лорд Хенри Браухем по необходимост отседнал в рибарското село Кан. Оттогава брегът се превърнал в любимо място за зимна ваканция на английските аристократи. Тук аристократи от Русия построили красиви къщи, много от които все още са широко известни в самата Франция и извън нея. Антон Павлович Чехов, който срещнал много познати при пристигането си в Ница, нарекъл шеговито тези места „Руската Ривиера“. Но шегата пуснала корени и се използва и днес. Чехов живеел в руския пансион „Оазис“, където написал част от своята знаменита пиеса „Три сестри“.

Преди Първата световна война Лазурният бряг бил най-големият център за лечение на туберкулоза. Тук идвали и пациенти, страдащи от диабет или затлъстяване, както и хора с разстройства на нервната система.

–

„Сите-Солей“, Хаити. „Сите-Солей“ е квартал в хаитянската столица Порт-о-Пренс. Названието се превежда като „Град на слънцето“. Нещата в района обаче далеч не са слънчеви. По-голямата част от къщите на местното население са полуразрушени бедни квартали. Престъпления има всеки ден. Просяци и хора, живеещи под прага на бедността, са постоянна гледка.

„Сите-солей“ страда още от масивни струпвания на боклук, липса на канализационни системи и постоянен ръст на различни заболявания. А полицията пренебрегва призивите за помощ от тази част на града, като опитва да не се появява там. Полицаите просто се страхуват за живота си.

Представители на Червения кръст открито описват района като квинтесенция на всички проблеми, които тормозят Хаити. Невероятно ниско ниво на образование, слабо развита инфраструктура, пълна анархия сред населението, проявяваща се във въоръжено насилие; мръсотия и нехигиенични условия по улиците.

През последните шест години ситуацията в района се подобри леко – но след земетресението през 2010 г. безредието се възобнови. Няколко хиляди престъпници успяха да избягат от затворите и именно „Сите Солей“ стана тяхно убежище и скривалище. До ден-днешен въоръжените главорези пораждат страх сред нещастните местни жители.

Фавелите, Рио де Жанейро. Известно е, че Рио е един от най-красивите градове в Бразилия. Всяка година туристи от цял свят идват на това място, за да видят статуята на Христос Спасител, да играят плажен футбол с местните жители и да придобиват тен.

Но в Рио, освен външната страна, която виждат туристите, има и вътрешна, скрита страна. Тя е абсолютно противоположна на първата. Защото „фавел“ е названието на малък квартал с рушащи се къщи, покрити с графити. По улиците на тази част на Рио де Жайнейро процъфтяват наркотрафик, проституция и убийства – за което представителите на закона не наказват, защото просто не им стигат времето и силите. Ситуацията се влоши заради Световното първенство по футбол през 2014 г., проведено в Бразилия. Милионите долари, похарчени за това събитие, силно удариха по бюджета на страната и увеличиха социалното неравенство. По правило децата, родени в тази част на Рио, или започват да изкарват прехраната си с престъпна дейност, или просперират чрез успехи в спорта – но това се случва много по-рядко. Защото образованието в бразилските бедняшки квартали също е плачевно.

Сиудад Хуарес, Мексико. Мексиканският щат Чихуахуа, граничещ със Съединените американски щати, е скандално известен с това, че е един от най-големите обекти за трафик на наркотици в света.

В допълнение към очевидния проблем с наркоманията на местните мексиканци, жителите на град Сиудад Хуарес често стават свидетели на бандитски разчиствания на сметки. Сблъсъците обикновено се случват, когато различни кланове на наркотрафиканти се бият помежду си. Според статистиката годишно в този град се случват около 130 насилствени смъртни случая на сто хиляди души. Но много хора, за които се съобщава, че са изчезнали или пострадали от действията на престъпници, просто не попадат в тази статистика. В Сиудад Хуарес има много банди, сред които се срещат истински зверове в човешки образ. Например, в 2010 г. полицията задържа Хесус Чавес Кастило, обвинен в убийството на около 800 души. По време на разпитите той разказа, че лидерът на неговата банда Barrio Azteca е определял квота за убийства на хора. Самите престъпления имат за цел да държат настрана други банди, както и правоприлагащите органи. Същата година броят на убийствата в града надхвърли 3 хиляди.

„Кибера“, Кения. Това е едно от най -опасните места в Кения, разположено в град Найроби.

Там се вихри тотален, жесток расизъм срещу малобройното бяло население. Местните власти не са склонни да се намесват – чиновниците се страхуват за собствения си живот. Освен това, с години по улиците се трупат купчини боклук, липсва електричество за по-голямата част от населението, няма водоснабдяване. В Кибера, също така, почти няма канализационна система. А самата вода е толкова мръсна, че е лесно да се хване холера или коремен тиф. Местните тоалетни представляват просто ями. Безработицата е широко разпространена в този район на Найроби. Жените често са принудени да се прехранват чрез проституция.

Тепито, Мексико. Друг мексикански район, в който е по-добре нормални хора да не влизат. Намира се в столицата Мексико Сити. Високо ниво на престъпност, трафик на наркотици, проституция, в която често са въвлечени деца и юноши – всичко това са типични проблеми за региона. По улиците сноват банди наркодилъри, без страх от появата на полиция, и уреждат отношенията си с помощта на ножове и куршуми. А също така в Тепито е широко разпространен расизмът – хората с европейски вид често изчезват или са подложени на насилие заради белия цвят на кожата си.

„Розенгорд“, Швеция. В Швеция всички знаят за мюсюлманските гета в квартал „Розенгорд“ на град Малмьо. Дори го наричат „малкият Могадишу“: тук има много сомалийци, които говорят собствен диалект на шведския език. Мюсюлманите в квартала сами решават дали да спазват писаните закони на държавата – или своите неписани правила. И най-често живеят според обичаите на местата, откъдето са дошли. Младежи продават наркотици на всеки ъгъл, крадат. Мигрантите са създали своя „черна общност“.

Гетата в тази страна се формират вече 30 години. През 2015 г. Швеция, която се отличава със социално ориентирано законодателство, беше на първо място в Европа по приети т. нар. „бежанци“ – 163 хиляди души не само от Сирия, а от цяла Африка, подадоха молба за убежище. Някои получиха апартаменти от държавата, други бяха заселени в миграционни центрове. От 2010 г. редовно избухват местни бунтове. Палежите на коли и хвърлянето на камъни по витрините са нещо обичайно, на което вече никой не обръща внимание, освен нещастните собственици.

–

Мнозина си представят римските гладиатори като нещастни роби, измъчени и лошо хранени, които прекарвали времето си оковани във вериги, а бивали освобождавани от тях само, за да излязат на арената и да изложат на опасност живота си. Но тази представа е доста далеч от историческата действителност. Гладиаторите носели осезаеми приходи на своите собственици, а боевете на арената изисквали сила, бързина и ловкост. Очевидно, това изисквало за бойците да бъдат полагани максимални грижи относно стандарта им на живот.

При това отличилите се гладиатори имали статут, подобен на днешните кино-звезди. Например, в Помпей са запазени надписи по стените, които изразяват възхищението на млади момичета от тях. Ето някои от най-известните гладиатори в историята на Древен Рим.

Флама. Той бил от Сирия. Излязъл на арената в 34 двубоя, като победил в 21, завършил наравно 9 и загубил само 4. Четири пъти Флама можел да използва правото си на освобождаване, да напусне арената завинаги и да живее като обикновен римлянин – но гладиаторът всеки път се отказвал от тази възможност. Флама загинал на арената на 30-годишна възраст. Прякорът му „Флама“ означава „Пламък“. Ако решим съвсем да го синхронизираме с българския език, явно в днешно време щеше да се нарича „Пламен“.

Еномай. Той бил дясната ръка на Спартак по време на голямото робско въстание. Подобно на много от първоначалните участници в бунта, избягал от гладиаторската школа в Капуа. В онзи момент Еномай бил гладиатор вече 10 години и го смятали за един от най-силните и издръжливи бойци. Но по време на въстанието това не му помогнало твърде много: от всички водачи на бунта Еномай загинал пръв, когато въстанието едва започвало.

Комод. Император Комод (161-192) неслучайно е включен в списъка на прочутите гладиатори.

На пръв поглед, изглежда, че император на гладиаторската арена е истински оксиморон. Така или иначе, в Древния Рим се е смятало, че гладиаторските битки са занимание за роби. Никой уважаващ себе си аристократ не би паднал толкова ниско. Комод обаче пет пари не давал за общественото мнение. Боевете на арената били едно от любимите му занимания, особено когато сам участвал в тях. В този смисъл във филма „Гладиатор“ е спазена историческата истина, когато го показват на гладиаторската арена. Но очевидно тази историческа истина свършва дотук. Слабо вероятно е той предварително да нарани противника си, с когото му предстои да се сражава – тогава за чест и слава от предстоящата евентуална победа не би могло да става дума.

Всяко появяване на Комод на арената е записано по негова заповед в хрониките. Той се изявил като гладиатор 735 пъти, сражавайки се не само с други бойци, но и с диви животни. В същото време съвременниците му са единодушни, че е бил изкусен воин, който ловко боравел с различни оръжия.

Спикул. Това бил един от онези гладиатори, които успели да спечелят (или, по-точно казано – да извоюват) дългоочакваната свобода благодарение на победите си на арената. Той бил фаворит на Нерон. Ексцентричният император дори подарил на любимия си гладиатор разкошна къща, която по размери не отстъпвала на именията на знатните римляни. Легендата разказва: когато станало ясно, че единственият изход за Нерон е да се самоубие, той поискал да загине от ръката на Спикул. Но във фаталния ден гладиаторът не бил наблизо и императорът трябвало да напусне земния свят с помощта на обикновен роб. Спикул умира малко след самоубийството на Нерон. Той бил смазан от статуята на императора, която неговите противници срутили от пиедестала. Така императорът-благодетел косвено участвал в убийството на своя любимец.

Спартак влязъл в историята не толкова като гладиатор, който изумил римската публика с победите си на арената, а като предводител на най-голямото робско въстание през Античността.

Известно е, че Спартак съвсем не е роден като роб. Как е попаднал в робство, а след това и в редиците на гладиаторите, не е точно известно. Вероятно е бил пленен, воювайки с римляните – смята се, че е бил тракийски племенен вожд. Предполага се, че станал гладиатор на 30-годишна възраст, която според древните римски стандарти е бил считана вече за доста зряла. Бунтът на Спартак обикновено се датира от 73 до 71 г. пр. Хр. По всичко изглежда, че е загинал по време на потушаването на въстанието, но точни данни за неговата съдба няма.

–