Още
    Начало Блог Страница 24

    Класицизъм и неокласицизъм – прилики и разлики

    Различните школи в областта на изкуствознанието отдавна спорят какво точно е „класицизъм“ и какво – „неокласицизъм“. Освен това, периодите на засилен интерес към тези стилове се различават доста в различните страни. Но, по принцип, ако говорим глобално, всичко през ХVІІ-ХVІІІ в. е класицизъм, а онова, което принадлежи към края на XIX и през XX век, е вече неокласицизъм. Разбира се, има различни тълкувания и във всеки конкретен случай по въпроса трябва да се подхожда индивидуално. Например, през ХІХ век в Америка все още цари класицизмът – а, например, в Русия през този период вече можете да намерите образци на неокласицизма.

    Двете направления са сходни във визуалното си изразяване, тъй като се фокусират върху древната архитектура, както и в някои случаи върху архитектурата на Ренесанса. И двата стила спорят по-скоро чрез отделни елементи: класицизмът със своята строгост, симетрия, яснота на композицията, а неокласицизмът – с претенциозността и декоративността на барока. В същото време неокласицизмът отхвърля някои „модни“ течения и дори спори с други архитектурни тенденции от ХІХ и ХХ в.

    Пример за класицизъм в архитектурата: Варшавския театър Виелки. Снимка: Уикипедия

    Що се отнася до живописта, да се разпознае класицизмът е много лесно. Това е очевиден интерес към творчеството на Микеланджело и Рафаело, красиви типажи без индивидуализация – великолепни мъжки фигури, подобни на гръцките спортисти, дамите са облечени в драпирани одежди, фигурите често са патетично „замръзнали“, а жестовете – леко театрални. Линиите са грижливо изяснени, личат местните колорити, темите са свързани с митологични и исторически сюжети. С две думи, класицизмът доминира дълго време в европейските академии и подсъзнателно се свързва с „правилното“ или „официалното“ изкуство.

    Думите „официален“ и „правилен“ може да бъдат свързани с класицизма също и в архитектурата – най-често това е държавният стил, създаден в периода на монархическо управление. Такива са епохите на Людовик XIV във Франция и Екатерина Велика в Русия. Също и Америка от ХІХ век, където новите строежи се основават върху архитектурата на класицизма и насърчават триумфа на разума и науката. Визуално това е въплътено в строга симетрия, в следването на подредени системи, в сдържана декоративна схема.

    Този стил се използва от монархиите, защото изглежда мощно, подчертава силата на държавата, с него е удобно да се направи планировка на цял град в един дух. Независимо дали става въпрос за сграда, скулптура или живопис, този стил рядко представлява интерес за частни клиенти – те предпочитат нещо модерно в съответствие с актуалната епоха: маниеризъм, барок, рококо, реализъм, импресионизъм, ампир, конструктивизъм и така нататък.

    Именно тук е и първата разлика между стиловете. Неокласицизмът не е държавна програма, а частна „игра на класика“. Това е стилизация във формите на „старото, благородно време“, която позволява по-свободно боравене със стила. Това е модата на своето време, произведения за частни клиенти.

    Понякога е наистина трудно да се различат двата стила. Детайлите често са много фини. Разликата е преди всичко в мащаба. Класицизмът от ХVІІІ век, например, може да се отличава със своите по-фини очертания. Ако погледнете сграда и видите, че кронщайнът (еркерната скоба, която поддържа издадени навън детайли) е твърде голяма, това най-вероятно е неокласицизъм. Разбира се, разликата е много тънка и изисква набито око.

    Пример за неокласицизъм в архитектурата: Симфоничен център Шермерхорн, в Нашвил, САЩ, 2006 г. Снимка: Уикипедия

    Въпросът е, че мащабът се е увеличавал през вековете. През ХХ век използваме по-големи детайли, отколкото са използвали през ХІХ-ти, а през ХІХ век, на свой ред, орнаментите са по-големи, отколкото през ХVІ-ти.

    Оказва се, че по отношение на архитектурата почти няма разлика между класицизма и неокласицизма. Дори пропорциите са доста сходни: те са създадени от Андреа Паладио още през ХVІ век и все още се използват.

    Материалът също не е показател за различаване. Във Великобритания и Русия, например, класицизмът е тухла и гипс, неокласицизмът също. В ХХ може да бъде армиран бетон, но той също е шпаклован и боядисан, като външно не се отличава от старите материали.

    Положението в живописта е същото. Основната разлика тук е в обектите на изображение. Класицизмът работи с класически образи (митологични и исторически сюжети), докато неокласицизмът, използвайки същите изразителни средства, се концентрира повече върху съвременността – често това са портрети.

    Що се отнася до изразните средства, трябва да сте разглеждали много музеи и репродукции, за да различавате визуално Пусен и Давид. Разбира се, между тези художници има цяла епоха и при Давид се забелязва по-голям интерес към цветовите тонове. Също така, неокласицизмът се отличава с по-малко детайли – но все пак това са твърде фини разлики, достъпни повече за специалисти. Което е важно, неокласицизмът приема характеристики от други течения. В него има модернистични, романтизиращи и символистични елементи.  Такъв модернистичен елемент, например, е липсата на симетрия. В класицизма такива „своеволия“ не се допускат.

    На практика, във всяка страна е необходимо да се търсят индивидуални разлики между двата стила. Но е много лесно да се разграничат класицистичните насоки от всички останали. Строги, патетични герои, старателно изобразяване на детайлите, никакво разделяне на щрихи и мазки на четката, никакви разкъсани контури и „простовати“ сюжети в скулптурата и живописта. И двата стила – класицизъм и неокласицизъм, са само и изключително „високо“ изкуство. В архитектурата това са ясни, правилни и симетрични фасади, подходящи за държавна архитектура мощни форми, лишени от ненужни орнаменти.

    Най-опасните вулкани на света

    Мерапи. Разположен в южната част на индонезийския остров Ява, известният и сравнително млад вулкан Мерапи е един от най-големите и най-мощните в света.

    Вулканът Мерапи, юли 2005 г. Уикипедия

    Мерапи е най-активният действащ вулкан в Индонезия. Намира се в близост до град Джокякарта. Неговата височина е 2914 метра, а името му се превежда като „Огнена планина“. Това е най-младият от групата вулкани в южната част на Ява. Намира се в зона на субдукция – където Австралийската континентална плоча потъва под Евразийската. Мерапи е един от поне 129 действащи вулкана в Индонезия. Големи негови изригвания се наблюдават средно на всеки 7 години, малки – около 2 пъти годишно, а иначе дими почти всеки ден.

    Голямо изригване на Мерапи се случило през 1906 година. Експлозията, която нарушила целостта на кратера, се чула на стотици километри. През 1930 г. при изригването му загинали около 1300 души. В 1974 г. унищожил две села, а през 1975 г. – голямо селище и пет моста, убивайки 29 души.

    През 2010 г. 350 000 души бяха евакуирани по време на изригването на планината Мерапи, но не мина без жертви: 353 души загинаха в пирокластичния поток.

    Сакураджима. Активният вулкан Сакураджима се намира на малкия полуостров Осуми в южната част на японския остров Кюшу, близо до живописния град Кагошима. Обхваща площ от около 77 кв. км.

    Изглед към Сакураджима от Кагошима.

    Сакураджима е активен стратовулкан („стратовулкан“ – конусовиден вулкан, изграден от различни слоеве лава и пепел), един от най-опасните в Япония. Има три върха с кратери, най-висок е Китадаке – 1117 метра. Първото му регистрирано изригване е през 963 г., а най-голямото в историята на цяла Япония е изригването на 11 януари 1914 г. – когато мощните потоци от лава запълват тесния пролив между островите Осуми и Кюшу, образувайки полуостров. Загинали 35 души. От 1955 г. вулканът е постоянно активен. На 18 август 2013 г. пусна най-високия си пепелен шлейф на височина 5000 метра, значителна част от който  се спуснал над Кагошима.

    Йелоустоун. В американския щат Уайоминг, в сърцето на Националния парк „Йелоустоун“, се намира мощен спящ вулкан. Размерът на вулканичния кратер е около 55 на 72 км, което е определено през 60-те и 70-те години на миналия век. Оказа се, че и днес под кратера има огромен балон от магма с дълбочина повече от 8 километра. Температурата на магмата надвишава 800°C; това е достатъчно за загряване на термални извори, изхвърляне на водни пари, сероводород и въглероден двуокис.

    Североизточната част на Йеллоустонската калдера, с река Йелоустоун, която тече през долината Хейдън, а ръбът на калдерата е в далечината. Уикипедия

    Йелоустоун е изригвал 3 пъти. Най-напред – преди 2 милиона години. Тогава пепелта се издигнала на височина 50 километра – до горната граница на стратосферата. През цялата история на човечеството не е имало катаклизъм от такъв мащаб. Второто изригване на супервулкана се е случило преди 1.27 милиона, а третото преди 640 хиляди години. През последните години се отбелязва увеличаване на активността на вулкана. Той е заобиколен от няколко горещи гейзера, които станаха значително по-горещи през 2002 година. Някои от тях вместо вода изхвърлят мощни потоци от геотермални пари. Може би вулканът преминава в активно състояние.

    Нирагонго. Най-активният, голям и опасен вулкан на африканския континент е Нирагонго. Само за 150 години той е изригнал повече от тридесет пъти. В някои случаи вулканичната активност е продължила няколко месеца или дори години. Намира се в националния парк „Вирунга“, на около 20 км северно от град Гома и езерото Киву. Основният му кратер е с диаметър около 2 км и обикновено съдържа езеро от лава – най-голямото известно в новата история. До 1977 г. дълбочината му била рекордна – около 3250 метра, сега е 2700. На 10 януари 1977 г. по време на изригване част от стената на кратера била разрушена, в резултат на което езерото лава се изляло за по-малко от час, като убило около 70 души. Лавата на този вулкан представлява доста разредена течност, което се дължи на липсата на кварц в състава й. В резултат на това тя се движи изключително бързо, с около 100 км/ч.

    Стратовулканът Нирагонго в ДР Конго. Уикипедия

    През 2002 г. се случило едно от най -големите изригвания в историята на Нирагонго. В южния фланг на вулкана се образувала 13-километрова пукнатина, която за броени часове достигнала покрайнините на град Гома. Веднага от нея излязла лава, като се разстлала в поток с ширина 200-1000 метра и дълбочина до 2 метра. За щастие 400 000 души били евакуирани през границата на Руанда в близкия град Гисени. Загинали 147 души.

    Вулкан Санта Мария (21 август 2004 г.). Уикипедия

    Санта Мария. Санта Мария е голям активен вулкан в Западна Гватемала, близо до град Кесалтенанго. Изригването му през октомври 1902 г. е едно от трите най-мощни през XX век и получава индекса VEI-6 по 8-степенната експлозивна скала. То било и първото изригване на Санта Мария в съвременната история. Изхвърлената пемза покрила площ от приблизително 273 000 квадратни метра. км. Облакът пепел бил забелязан дори в Сан Франциско – на 4000 км от вулкана. Загинали приблизително 5000 души. През 1929 г. имало ново изригване, като лавата убила още толкова хора.

    Червеният терор срещу казаците

    Червеният болшевишки терор след октомврийския преврат в Русия се стоварил най-свирепо срещу казаците. Ето цитат из директивата на Организационното бюро на Централния комитет на РКП (болшевики) от 24 януари 1919 г.:

    „Необходимо е да се признае като единствено правилна най-безмилостната борба срещу всички върхове на казачеството чрез тяхното пълно унищожение. Никакъв компромис, никаква половинчатост не са приемливи“.

    А да не би някой милостив да се престори на неразбрал: „1. Провеждане на масов терор срещу богатите казаци, като бъдат унищожени без изключение“.

    И в същото време, провеждайки политика на пълно унищожаване на коренното население на казашките земи, другарите трябва да помнят, че: „Тук е необходим голям такт, най-голяма предпазливост и заблуждаване на казаците: не трябва да забравяме за минута, че имаме работа с войнствен народ, сред който всяко село е въоръжен лагер, всяка махала – крепост“.

    Плакат, на който пише: „Така управляват болшевиките в казашките села“, 1918 г. Уикипедия

    Така пише на Ленин видният теоретик на геноцида на казаците, един субект с чисто руското име Йосиф Райнголд (явно съвсем справедливо разстрелян през 1936 г.).

    По-нататък: „2. Да се конфискува зърното и всички излишъци да се изсипват в посочените пунктове; това се отнася както за хляба, така и за всички други селскостопански продукти“.

    Тоест, който не е довършен – да умре от глад. Към горното болшевикът с чисто руско име А. Френкел предложил да се добави: „.. експроприация на казаците и тяхното изселване дълбоко в територията на Русия, като на тяхно място се заселят имигранти“.

    Следващите указания са: „3. Да се вземат всички мерки за подпомагане на преселените мигранти, организирайки преселването им, където е възможно. 4. Да се изравнят мигрантите и казаците по собственост и във всички останали отношения“. 5. Да се проведе пълно разоръжаване, като се разстреля всеки, който има оръжие след крайния срок. 6. Да се дават оръжия само на надеждни елементи от мигрантите. 7. Да се оставят въоръжени отряди в казашките села, докато се установи пълен ред“.

    По време на изселването на хората по река Терек (прочутите терски казаци) от селата Калиновская, Ермоловская, Самашкинска, Романовская, Михайловская, Асиновска, „червените планинци“-мигранти – главно чеченци и ингуши, изколват 35 хиляди обезоръжени хора. Предимно жени, старци и деца. А самите „червени планинци“, естествено, се заселват в празните села. В тях живеят спокойно до ден-днешен.

    Насоките са „творчески допълнени“ от различни местни разпоредби. Февруарската директива на самото Донбюро (Донско бюро), където действа изтъкнатият борец за „човешки права“ Й. Райнголд , е по канибалски откровена. Тя предписва:

    – а) физическо унищожение на най-малко 100 хиляди казаци, способни да носят оръжие, т.е. на възраст от 18 до 50 години;

    – б) физическо унищожение на така наречените „върхушки“ на селата (атамани, съдии, учители, свещеници), дори ако те не участват в контрареволюционни действия;

    – в) изселване на значителна част от казашките семейства извън района на Дон;

    – г) преселване на селяни от бедни северни провинции в ликвидираните села“.

    Щафетата на червения Тих Дон била поета от червения Урал: „Да се ​​постави на дневен ред политиката на репресии спрямо казаците, политика на червен терор. С казаците като обособена група от населението трябва да бъде свършено“.

    На 8 април 1919 г. е публикувана друга директива на неуморимото Донбюро: „Неотложната задача е пълното, бързо и решително унищожаване на казаците като икономическа група, разрушаването на нейните икономически основи, физическото унищожаване на казашките чиновници и офицери, въобще всички върхушки на казаците, разпръскването и неутрализирането на редовите казаци“.

    Членът на Революционния военен съвет на 8-ма армия със също типичното руско име Йона Емануилович Якир (разстрелян през 1937 г.) нарежда:

    „Мерките включват пълно унищожаване на всички, които са вдигнали оръжия, разстрел на място всички, които имат оръжие, и дори процентното унищожаване на мъжкото население“.

    Именно затова днешният руски историк Дмитрий Галковски пише: „Коя беше най-щастливата година през последните сто години в руската история? Страшно е да го кажа – но 1937 г. Именно 1937-ма е годината на положителната повратна точка в руската история. 1937 е годината на ликвидирането на „революционното поколение“. Ако се използва популярният библейски образ, „свинете паднали в пропастта“.

    До края на 1920 г. остатъците от белогвардейската Кубанска армия (предимно обикновени казаци) сложили оръжие. Решили били да се откажат от войната. Е, отказали ги. От 1 септември до 20 септември 1920 г. 9-та червена армия извършва следните умиротворяващи действия според съответния доклад: „Село Кабардинская е обстреляно с оръдия. Изгарят 8 къщи. Село Чамликская – 23 души са разстреляни … Село Лабинская – 43 души … Село Псебайская – 48 души … Село Ханская – 100 души разстреляни, имуществото им конфискувано, а семействата на бандитите изпратени дълбоко навътре в Русия“.

    На този, радващ с революционната си безкомпромисност доклад, щабът на 9-та армия слага резолюция: „Желателно е да се извършват най-сурови репресии и всеобщ терор.“ Очевидно предишните действия се струват на щаба нещо като парти в детска градина.

    Върху резолюцията има ръкописна бележка: „Изпълнено“. Само с един поход от селата на Кубан са откарани на север и разстреляни 6 (шест!) хиляди кубански офицери и военни служители“. Когато четем тези документи, става ясно от кого са взели пример организаторите на Холокоста.

    В резултат само на Дон, само през 1919-1920 г. са унищожени поне 1 милион души цивилни. Към 1926 г. на „тихия Дон“ остават по-малко от 45% от казашкото население. В Кубан и в другите казашки региони – под 25%. А в Урал не останали живи дори 10%. Като цяло в бившата Руска империя били избити над 10 милиона души предимно етнически руснаци.

    И това без използването на специални технически средства. Просто и обикновено. Както по-късно в Кампучия и Руанда.

    Подвизите на Кухулин

    Легендите на много народи, дори европейски, често остават в сянка на гръцките, римските и скандинавските митологии. А, всъщност, героите на тези легенди не отстъпват по подвизи на Херкулес или Зигфрид. Такъв велик воин е ирландският Кухулин.

    Дехтире, майката на бъдещия герой, била дъщеря на Конхобар, крал на Улстър (Улад; дн. Ълстър). Веднъж тя излязла на лов с баща си, но започнала буря. Кралят и неговата свита побързали да се скрият в близката къща, където стар отшелник успял да настани тълпата гости. На следващата сутрин се оказало, че ловците спят насред голо поле. След завръщането си в замъка Дехтире видяла насън бога на светлината Луг, който съобщил, че той бил техен домакин онази нощ, а сега принцесата ще трябва да роди син, когото ще нарече Сетанта. Никой не се усъмнил в думите на момичето, а самият крал сметнал за чест да отгледа истински полубог.

    Кухулин в битка. Автор: Дж. К. Лейендекера.. Уикипедия

    Момчето растяло не с дни, а с часове. То бързо усвоявало различните науки, а по сила никой от връстниците му не можел да се мери с него. Когато Сетанта бил само на шест години, трябвало да придружи осиновителя си при ковача Кулан, но се забавил в игра с другите деца. Когато отишъл в ковачницата, Конхобар вече си бил тръгнал. Ковачът не очаквал други гости, затова бил отвързал огромното си куче.

    Докато се защитавало от него, момчето случайно разбило главата на кучето върху голям камък. Осъзнавайки вината си, Сетанта се заклел на ковача, че ще му намери ново куче, а дотогава ще пази дома му вместо него. За да затвърди тази клетва, момчето в присъствието на друиди взело ново име – Кухулин, което означавало „Кучето на Кулан“. Оттогава му било забранено да яде кучешко месо.

    Година по-късно момчето чуло пророчество, че героят, който за пръв път вземе оръжие на празника Еминем Мах, ще се покрие с вечна слава. Понеже тогава бил точно този празник, Кухулин се втурнал към своя осиновителя си за оръжие. След като изпробвало всички мечове, копия и секири, седемгодишното момче избрало копието на самия крал. По-късно се оказало, че в бързината не е чуло докрай древното пророчество – воинът, вдигнал за пръв път оръжие на празника Еминем Мах, ще се покрие с вечна слава, но ще умре млад.

    Кухулин желае оръжието на краля“, илюстрация на Стивън Рийд в „The Cuys ‘Cuchulain“ на Елинор Хъл , 1904 г. Уикипедия

    Кухулин нямал търпение да воюва: кралството било нападнато от врагове, които искали да унищожат целия Улстър. Седемгодишното момче самичко избило всички. То изпаднало в такава ярост, че улстърци се уплашили за собствения си живот. Всички мъже с големи усилия набутали детето в бъчва с ледена вода, но малкият воин бил толкова разгорещен, че водата се изпарила и пръснала бъчвата. Повторили с друга бъчва – водата завряла. Едва в третата бъчва успели да охладят Кухулин.

    След време полубогът се превърнал в толкова красив младеж, че мъжете от Улстър се стараели да не го показват на своите съпруги и дъщери. Той имал по седем пръста на ръцете и краката си, а в очите – по седем зеници. Но жените харесвали дори това.

    Кралят решил да го ожени и му намерил годеница в едно от съседните кралства. Бащата на принцесата обаче бил против женитбата, тъй като не се доверявал на полубога. Той поставил едно невъзможно, както му се струвало, условие: Кухулин трябвало да бъде обучен от великата жена-воин Скатах, която живеела в планините на Шотландия. Кралят бил сигурен, че няма човек на света, който да издържи тежките ѝ тренировки. Кухулин отишъл в Шотландия, където успял да впечатли наставницата си, а тя му подарила вълшебно копие, което полубогът овладял перфектно.

    Скатах имала съперница: могъщата жена-воин Айфе. Когато жените за пореден път поискали да се бият, Скатах дала на ученика си отвара за сън, понеже се страхувала за него. Приспивателното обаче се оказало слабо за полубогове, така че Кухулин дошъл на себе си точно по време на двубоя. Въпреки страховете на треньорката си, героят и Айфе не си отстъпвали в бойните изкуства. Кухулин победил противничката си с хитрост – казал, че любимата й колесница паднала от планината. Айфе била изненадана от тази новина и този миг бил достатъчен, за да успее той да избие оръжието от ръцете й. Като победител й поставил две условия: Айфе ще сключи мир със Скатах и ще роди дете на Кухулин…

    Осем години по-късно непознат млад воин дошъл в къщата, където полубогът Кухулин живеел щастливо със съпругата си, и го предизвикал на бой. Битката продължила дълго. Кухулин победил и преди смъртта си непознатият казал, че името му е Конлайх и, че е негов син, роден и отгледан от Айфе. Тя го изпратила в Ирландия да търси баща си. Но воинът искал да накаже Кухулин, задето не се оженил за майка му.

    „Смъртта на Кухулин“, илюстрация на Стивън Рийд в „The Boys’ Cuchulain“ на Елинор Хъл, 1904 г. Уикипедия

    Героят обаче нямал време да скърби. Огромна армия на кралица Медб от Конаут настъпвала към Улстър. Тя искала да улови най-добрия племенен бик в цяла Ирландия. Магьосниците, които служели на кралицата, хвърлили проклятие върху Улстър и всички мъже започнали да страдат от женски родилни болки. Единствено Кухулин, поради своя божествен произход, останал на крака. За да спре армията на Медб, той застанал на речния брод, където тя трябвало да премине, и заявил, че според древния закон предизвиква най-силния вражески воин.  Всички се опитали един по един и Кухулин ги победил. Сред противниците бил близкият му приятел Фердидад, с когото някога изучавали бойните изкуства при Скатах. След тридневна битка се наложило Кухулин да убие и него. С времето магията постепенно се разсеяла, болките на сънародниците на Кухулин отминали и те разгромили вражеската армия.

    Той си остава най-популярният герой в ирландската митология.

    Богатият нещастен Крез

    Всички са чували старата класическа фраза: „Богат като Крез“. В нея става дума за царя на Лидия и неговите несметни богатства. Но дали те са го направили щастлив? Кой всъщност е бил Крез и каква е неговата съдба?

    Лидия се разполагала приблизително върху западната половина на днешна Турция. Нейният цар Крез бил един от съперниците на Кир в борбата за власт над Азия. Името на този цар става нарицателно, а историята му такава, каквато е разказана от Херодот, е основа за различни художествени произведения. В резултат на това легендата за Крез засенчила истинския цар.

    Крез и Солон. Автор: Claude Vignon. Източник: Уикипедия

    Основател на лидийската царска династия Мермнади (упр. 680-547 г. пр. Хр.) е пълководецът Гигес, който сваля и убива цар Кандавъл (упр. 728-711 г. пр. Хр.).

    Дядото и бащата на Крез, царете Садиат и Алиат, дълги години воювали срещу гръцкия град Милет. Те победили, но не успели да превземат града. Мирът между Лидия и Милет бил сключен чрез посредничеството на прочутите оракули от Делфи. Синът на Алиат – Крез, продължил да поддържа връзки с известното светилище. Той поел властта около 560 г. пр. Хр. и продължил войните с гърците. Успял да подчини всички гръцки полиси в Мала Азия, а с островните сключил съюз.

    Според Херодот, Крез изпратил пратеници да попитат различни светилища с какво точно се занимава в дадения момент. Най-точен бил отговорът, даден от жреците на Делфи: царят варял костенурка и агне в медна тенджера. Днешните историци смятат, че тази история е разказана на Херодот от самите жреци в Делфи с най-обикновена, както бихме казали сега, рекламна цел.

    Поражението на Крез в битката при Тимбра , 546 г. пр. н. е. Уикипедия

    По времето на разцвета на могъществото на Крез, той се срещнал с атинския законодател Солон. Показал му съкровищницата си е го попитал кого смята за най-щастливия човек на света. Царят очаквал, че Солон ще посочи самия него – но вместо това гостът му разказал за атинския старец Тел, който видял възхода на синовете и внуците си и загинал в битка за Атина. Втори по щастие, според него, били спортистите Клеобис и Битон, които се впрегнали вместо бикове в колесница, за да закарат майка си, жрица на Хера, в нейния храм.

    Солон казал на Крез, че ще може да отговори на въпроса колко е щастлив царят на Лидия едва, когато животът му наближи края си. Въпреки, че самият факт на пътуването на Солон е признат за реален, историята за срещата му с царя се смята за измислица. Историята за гостуването на Солон при Крез винаги се допълва с твърдението, че Кир подарил живота на Крез, след като победеният цар на Лидия му разказал за думите на атинянина.  Но се смята, че това е метафорична фантазия, която трябва да илюстрира непостоянството на човешкото щастие.

    Преди сблъсъка си с персийския цар Кир Крез направил щедри дарения за Делфи, откъдето получил и знаменития отговор на въпроса си какво ще се случи, ако започне войната: „Ще съсипеш една силна държава!“ Но явно не се замислил по-задълбочено над този отговор и решил, че става дума за Персия.

    Кир се опитал да реши конфликта по мирен начин. Той предложил Крез да стане негов васал. Царят на Лидия щял да запази земите си и да властва спокойно като владетел, зависим от Персия. Естествено, гордият Крез отхвърлил предложението.

    Крез победен, застанал пред Кир. Уикипедия

    Битката при Птерия не излъчила победител. След нея Крез отвел войските си да зимуват. Кир, от своя страна, отново събрал своята армия и нахлул в Лидия. Новата битка се състояла в 546 г. пр. Хр. близо до лидийската столица Сардис. Крез бил победен и се укрил в града. Две седмици по-късно Сардис паднал. Съкровищата на Лидия заминали за столицата на Кир. Сардис станал столица на нова сатрапия, оглавявана от персийския военачалник Табал.

    Херодот, а след него и други автори, твърдят, че Кир пощадил Крез в последния момент, впечатлен от неговия разказ за срещата му със Солон. Бившият цар станал съветник на своя победител, а след това и на сина му Камбиз.

    Скоро след завоеванието лидийците се разбунтували. Кир искал да ги превърне в роби, но Крез го разубедил. Той го посъветвал просто да забрани на лидийците да носят оръжия и да им заповяда да учат децата си на занимания с музика и дребна търговия – така нямало да мислят за бунтове и войни.

    Но други исторически извори твърдят друго. Според тях царят на Лидия загинал заедно със своята държава. Той не искал да става роб на завоевателите. Заповядал да приготвят голяма клада пред двореца му и се изкачил върху нея заедно със съпругата и дъщерите си.

    Крез на клада, амфора от Атика, Лувър (G 197). Уикипедия

    В това има елемент на достоверност. Известни са и други примери за самозапалване на видни личности със семействата им, за да не бъдат пленени от завоевателите. Владетелите на ликийците и кавниите направили същото, когато персите нахлули в земите им. Историята описва подобни примери от VІІ век пр. Хр. и в Асирия.

    Оцеляла е атическа гръцка ваза от края на VІ век пр. Хр. Художникът е изобразил царя, който седи върху погребалната клада. Крез е облечен в царски одежди и държи купа за последно възлияние на боговете, докато слугата се подготвя да запали огъня.

    Така огромното богатство не му помогнало. Солон се оказал прав – едва в края на живота може да се каже дали човек е щастлив. Богатия и могъщ, но нещастен цар Крез доказал това.

    Жан Бидел Бокаса – императорът, който обожавал специалитети от човешко месо

    По някаква незнайна причина в някои страни отношението на хората към владетеля им наподобява поведението на жена, която искрено вярва, че „щом я бият, значи я обичат“. Да вземем например Централноафриканската република и нейният президент, а след това император, Жан Бедел Бокаса.

    Той, наистина, много обичал хората си – пържени, със заливка и лют сос. Готвачите на Бокаса майсторски приготвяли човешко месо, а запаси не липсвали. Често политически противници, свалени министри и опасни военни попадали на императорската трапеза, но тези хора били сухи и корави. Така че, под специалния надзор на императора, активно се работело с непълнолетни.

    Жан-Бедел Бокаса се ражда през 1921 г. във френската колония Екваториална Африка. Баща му е племенен вожд. Като дете учи в няколко мисионерски училища, а на 18 години влиза във френската армия. Взима участие в няколко военни действия, най-важното от които е Конфликтът в Индокитай. По време на осемте години в армията Бокаса трупа значителен военен опит и успява да се издигне до „капитан“. През 1961-ва напуска армията, за да оглави войската на Централноафриканската република.

    Жан Бедел Бокаса

    На Жан-Бедел Бокаса не му се нравело управлението на президента Давид Дако и осъществява преврат срещу правителството на републиката. На 1 януари 1966 бившият френски капитан е провъзгласен за новия президент на африканската държава. В началото политиката на Бокаса е насочена към развитието на страната. Първият закон, който въвежда той, е за създаване на държавни ферми и индустриални заводи, чиято цел е да увеличи богатството на страната. За съжаление, изпълнението било лошо и планът се провалил.

    Това мотивира Бокаса да се ориентира към пълно централизиране на властта и прави няколко внезапни политически промени, които намаляват властта на институциите и увеличават тази на президента. След като Бокаса започнал, на практика, да управлява страната сам, той решил да тръгне по стъпките на своя идол – Наполеон Бонапарт.

    Когато през януари 1979 г. в столицата на ЦАР, Банги, се провела демонстрация на ученици, протестиращи срещу факта, че са принудени да купуват много некачествени униформи от личната фабрика на Бокаса за големи суми, в града били арестувани над сто деца на възраст от 6 до 16 години. Императорът заповядал да изпратят четиридесет от тях в кухнята, а останалите били вързани на площада пред двореца и лично ги прегазил няколко пъти с камион. Това, всъщност, била пределната капка.

    Не, не народът се бунтувал. Хората се възхищавали безмълвно. Но Франция, бившият суверен на Централноафриканската република, решила да сложи край на тези кулинарни ексцесии и през септември 1979 г. френски десант превзел Банги и свалил императора-чревоугодник. Вярно е, че не се провел процес: канибалът живял спокойно във Франция в собствен замък и през 1986 г. дори бил номиниран за поста президент на ЦАР.

    Жан-Бедел Бокаса през 1970 г. Уикипедия

    Хората от ЦАР приветствали завръщането на Бокаса. Но защо? При неговото господство имало ред. Да, били изяждани, бичувани и погребвани живи. Да, имало страшен глад и ужасна безработица в страната. Но това бил истинският император. Господарят.

    През 1987-ма година Жан-Бедел Бокаса решава да се завърне в родната си страна, въпреки наложеното му изгнание. Там той е арестуван от полицията, а след това срещу него е заведено дело. Тиранинът е обвинен в извършване на множество предумишлени убийства, канибализъм и садизъм. За извършените престъпления бившият император получава смъртна присъда, която обаче е отменена.

    През 1993-та Бокаса е пуснат от затвора и заживява в малко имение в столицата на Централноафриканската република – Банги.

    След освобождаването си от затвора през 1993 г. Бокаса се провъзгласил за 13-ия апостол на Христа. Умира на 3 ноември, 1996. Причина за смъртта на бившия диктатор е инфаркт.

    През 2006-та година правителството на африканската република опрощава посмъртно престъпленията на императора-тиранин. Причината за това е, че властите официално оценяват централизацията във властта и опитите за развитие, които Бокаса се опитва да постигне.

    В световната история Жан-Бедел Бокаса ще остане като кървав диктатор, който се изкачва на престола с добри намерения, но е заслепен от властта. Според политолозите, държавникът разкрива садистичните си наклонности, защото е заслепен от новопридобитите си правомощия.

    Плъхове се надбягват днес в зловещите кухненски помещения, в които елитни готвачи са приготовлявали ястия с месото на политическите опоненти на Жан Бедел Бокаса.

    Дъждовете наводняват тайните подземни скривалища на двореца, в който Бокаса се криел в продължение на седмици сред купища банкноти и диаманти, създавайки впечатление, че е на официално пътуване.

    Дворецът Беренго днес е полуразрушен монумент, напомнящ за императора, безчинствал в африканската държава, но неговите наследници се надяват да го възстановят и да го превърнат в туристическа атракция, за да печелят от това.

    Зверствата на Бокаса не можели да останат в тайна неограничено дълго. Светът станал свидетел също и на имперската коронация, извършена в Наполеонов стил през 1977 г. Тя е струвала една четвърт от годишните валутни постъпления на държавата.

    Страшно е било и да бъдеш съсед на Бокаса. Един мъж разказва, че брат му, който бил учител, една вечер тръгнал да се прибира вкъщи, а пътят му минавал близо до двореца. Вкарали го вътре и близките повече не го видели. Това разказва човек, който се прехранвал, като продава трева. Той я косял на територията, на която някога Бокаса е отглеждал лъвове край вилата си в Колонго. Бокаса имал навика да качва просяци на самолета си и да ги хвърля отвисоко в реката Убанги, разказва пък професор в университета.

    Самият Бокаса имал множество деца от 15-те си жени. 62 негови деца са най-активните радетели на проекта дворецът Беренго да бъде възстановен – като урок за подрастващите.

    Защитниците на Бокаса казват, че той не е бил толкова кръвожаден, колкото други бивши диктатори – например Иди Амин Дада в Уганда, Масиас Нгуема в Екваториална Гвинея, Мобуту Сесе Секо на някогашен Заир.

    Роднините на Бокаса писали до туристически организации в Европа с молба да финансират реставрирането на двореца и отправили петиции до правителството за съдействие. През 1993 и 1999 г. за президент е избран Анж-Феликс Патасе, бивш министър на Бокаса, който е играл важна роля в организирането на имперското коронясване, макар че по-късно се обърнал срещу императора.

    „Всяко показване или реставриране на именията на Бокаса трябва да се направи внимателно – казва Пиер Н’Дикини, министър на туризма. – Това е прекалено чувствителна тема.“

    Дали към Беренго ще тръгнат милиони туристи, е друг въпрос, като се има предвид, че страната след смъртта на Бокаса е разтърсвана от множество бунтове на армията.

    Централноафриканската република обикновено се посещава от едва няколко хиляди туристи годишно, като в това число влизат и хората, гостуващи на свои близки, както и любителите на ловни сафарита.

    „Мисля, че на хората ще им е интересно да научат как е живял императорът – казва Жан Мбома, един от внуците на Бокаса. – Освен това сме много бедни. Дворецът е всичко, което имаме.“

    Автор: Десислава Михалева

    Въображението и сънищата на средновековния човек

    Нашата съвременност познава много социални явления, които пораждат всякакви човешки фобии. Затова и е доста трудно да се сплаши човек от XXI век с разни чудовища.

    Хората от Средновековието обикновено имали два основни източника за страхове – смъртта и тъмнината. Това било плодородна почва за развихряне на въображението: вещици и шамани, демони и върколаци се появявали там, където било тъмно и откровено се чувствало диханието на смъртта.

    Източник на снимката: sociedadfeudalsiervos.blogspot.com/

    В психологически план разликата с днешния ден изглежда много малка. Както и преди, въображението се храни с инстинктивни пориви и несъзнателни тълкувания. Митологията, умишленото изкривяване на паметта и художествената литература са теми, чието влияние тепърва трябва да се изучава от съвременните изследователи.

    Европеецът от средновековната епоха се интересувал от подобни неща, но в същото време те били осъдителни. Църковният деец на XI век Бурхард от Вормс заявява, че това са езически отживелици и с тях трябва да се води борба. Доминиканските монаси от ХІІІ век смятали въображаемото, фантазиите и измислените образи за еретични течения.

    Въображаемите светове се различавали сред представителите на различни съсловия и социални слоеве. Сънищата са най-очевидният и най-важен компонент във въображаемия свят на средновековния човек. За мечтите на хората от онази епоха можем да съдим по разказите на светци, духовници и, разбира се, на благородниците и владетелите. В интерес на истината, коронованите особи рядко говорели за своите сънища – смятало се, че тяхното споделяне може да се използва за вражески действия. Съдържанието на съня можело да има особено, мистично значение.

    Църквата реагирала негативно на подобни прояви на човешката природа, защото ги смятала за вредни суеверия. Независимо от това, има доста примери църковници в своите проповеди да се позовават на сънища, където им се явяват християнски светци. Подобно явление било, между другото, доста разпространено.

    Какво биха могли да сънуват хората от Средновековието? Почти същото, което се присънва и на днешните. Това били фрагменти, съставени от спомени и реалност, притеснения за утрешния ден, надежди и тревожни сигнали. Но тогава, за да разкаже човека съня си, било необходимо да включи епизоди, свързани със срещата с Бога. Такива истории можело да се основават на Библията, да разказват за смъртта или за спасението на душата.

    Тогава простият сън, който на латински се обозначавал като somnium, се трансформирал във visio – „видение“. Допускало се само буквалното възприемане на сънищата, тъй като умишленото им тълкуване се приравнявало към гадаене и вещерство. Първите Латерански събори през ХІІ век забраняват всякакво тълкуване на сънища.

    В началото на XIV век сънят престава да бъде нещо необичайно, а да се възприема просто като спомени на обикновените хора. Човекът от неизвестен род разполагал с някои клишета в съновните сюжети: предци, бедствия, катаклизми, също и свети Бенедикт – небесният покровител на Европа. Естествено, имало необикновени явления, които се опитвал веднага да предаде на събеседниците си или просто да запомни.

    Бележките на пътешественици, като Марко Поло или Мандевил, били в известен смисъл близки до разкази за сънища: те имали напълно разбираеми аналогии. Въображаемата картина се основавала на напълно позната реалност – така или иначе, никой човек не е в състояние да измисли нещо, което никога не е виждал. Например, през XIV и XV век на хората често се присънват плашещи същества, скелети, чудовища. Това не е случайно, защото в ежедневието европеецът наблюдавал банди разбойници, глутници вълци в гората близо селището си, а също така се опитвал да избягва епидемии и болести.

    Що се отнася до сънищата с очевидно еротично съдържание, днес знаем много малко за тях по напълно разбираеми причини. Християнският морал и страхът от греховните образи не позволявали да се разкрият отделни сюжети от интимните сънища на средновековния човек.

    Хармонията по принцип била много неясно и общо понятие в средновековното общество. Освен това, като правило, тя била свързана с музиката, божественото провидение и природата. Хармонията била волята на Бога, балансът на силите в света. Самият свети Бернар каза: „От природата научаваш за Бога“.

    Но за да улови посланията от отвъдната реалност, човек трябва да има чувство за прекрасното. Според думите на проповедници, хроникьори и дори средновековни поети, красотата трябва непременно да съответства на християнските канони – тоест, това е нещо, което априори трябва да бъде угодно Богу.

    Стилистично изображенията в миниатюрите в книгите и върху надгробните плочи слабо се различават. Постепенно с времето изображенията на монарси и благородници стават по-реалистични. Единственият жанр, в който било възможно да се проследи желанието за „прекрасно“, са изображенията на жените в живописта. Постепенно се подчертават силуетът, крехкостта на ръцете и краката, формата на гърдите и талията – за да се стигне след време до реалистични изображения на голо женско тяло. Дали това било полезно за съдбата на Европа, е отделен въпрос, който изисква много-много задълбочен анализ.

    Екстремни ситуации, в които да отрежеш крайник значи да оцелееш

    Когато става въпрос за живот и смърт, повечето живи същества са готови да жертват много в името на спасението. Хората не правят изключение и има много известни случаи, когато в екстремни ситуации човек, който няма друг изход, се е лишавал от ръка или крак. (Внимание! Информацията, представена в този материал, може да изглежда неприятна или дори шокираща).

    Подбрали сме някои от най-невероятните случаи, в които човек е трябвало да ампутира част от тялото си, за да оцелее. Струва си да се отбележи, че подобни „инициативи“ не винаги завършват благополучно – опасността да умрете от загуба на кръв, инфекция или болков шок е напълно реална. Но когато трябва да избирате между сигурна болезнена смърт и неясни прогнози за смърт от последствията, все пак е за предпочитане е да действате.

    Арън Ралстън. Капан в каньона

    Алпинистът Арън Ралстън е човек, за когото планините са се превърнали от хоби в основна професия. Напускайки обещаващата си работа като машинен инженер в Intel, Арън се посвещава на проучването на планинските райони на Съединените щати и на 27-годишна възраст е смятан за един от най-опитните алпинисти в Колорадо.

    Арън Ралстън

    Но дори високият професионализъм не успял да спаси Ралстън от неприятности – пътувайки през април 2003 г. по каньона Блу Джон в Юта, ръката му била затисната от многотонен камък. Отначало Арън не разбрал колко сериозно е положението му – дори се снимал за спомен, решил да изчака спасителите.

    Но помощта не бързала да дойде – мобилната комуникация в каньона не работела и мястото, където мъжът претърпял инцидент, било далеч от популярните туристически маршрути. Пет дни по-късно, когато малките запаси от вода и храна свършили, Арън осъзнал, че ще умре, ако не се освободи и взел трудното решение да отреже ръката си до лакътя.

    Ралстън разполагал единствено с малък сгъваем нож, с който прерязал мускулите и сухожилията на дясната си ръка. След това успял да счупи костта и напълно да се освободи. След като по някакъв начин успял да увие парцал около раната, Арън тръгнал да търси помощ. Скоро бил забелязан от хеликоптер и спасен.

    Арън Ралстън

    Въпреки ужасния инцидент, мъжът дори не помислил да остави заниманието си – той продължавал да се изкачва в планината с протеза. През 2004 г. Арън издал книгата „Между живота и скалите“, а през 2010 г., режисиран от Дани Бойл, е заснет филмът „127 часа“.

    Майкъл Ласитър. Наркотици и паника

    Инцидентът с американеца Майкъл Ласитър през 2008 г. трудно може да се нарече пример за героизъм и в този случай ампутацията не била завършена. Въпреки че е ярък пример за човешка глупост и фатални последици от употребата на наркотици, той заслужава внимание.

    В една калифорнийска мотелска стая Ласитър си инжектирал интравенозно наркотици, когато му се сторило, че заедно с течността е влязъл въздух във вената. Мъжът знаел, че това е смъртоносно. Тогава Майкъл решил да спаси живота си по единствения правилен начин, според него – да ампутира ръката си.

    Паниката, усилена от въздействието на наркотика, принудила Ласитър да избяга от стаята и да нахлуе в близкия ресторант за бързо хранене Denny’s. В салона на заведението мъжът грабнал нож за масло и пред персонала и посетителите започнал да реже ръката си с диви крясъци.

    Тъй като действията били неуспешни, наркоманът се преместил в кухнята на ресторанта и продължил започнатото с големия нож на готвача. Пристигналите на място полицаи прекъснали действията на Леситър, използвайки електрошок и, завивайки го, го откарали в най-близката болница. В крайна сметка ръката била спасена, въпреки че вече няма да е както преди.

    Джонатан Мец. Неуспешен ремонт

    Американецът Джонатан Мец едва не умрял в къщи и само решителността и случайно пристигналата помощ му спасили живота. Една вечер през юни 2010 г. Мец решил да си направи пица за вечеря. Докато ястието се приготвяло, той слязъл за няколко минути в мазето, за да оправи фурната.

    Джонатан пъхнал ръка в устройството, но не можал да я извади. В резултат на това мъжът трябвало да прекара три дълги дни до печката, докато отчаянието не го подтикнало да ампутира заклещената си ръка. Както Мец разказва по-късно, той си задал въпроса – какво би направил на негово място главният герой на популярния американски телевизионен сериал Макгайвър. Отговорът бил очевиден и Джонатан започнал да реже ръката си с ножовка, която по щастлива случайност носел със себе си.

    Почти към края Мец загубил съзнание и вероятно щял да умре от загуба на кръв, ако негов познат не го открил случайно. Полицията, извикана от госта на Джонатан, откарала жертвата в болницата, където лекарите завършили ампутацията. Според лекарите, ако човекът не бил изрязал мъртвите тъкани сам, едва ли щял да има шанса да оцелее.

    Джон Хат. Нещастие в гората

    61-годишният дървосекач от Колорадо Джон Хат бил по работа в слабо населената западна част на щата. От ремаркето му паднало оборудване с тегло 6 тона и здраво притиснало крака на мъжа. Мобилната комуникация в гората не работела и шансът хора да се появят в близките часове и да се притекат на помощ бил много малък.

    Джон Хат

    И така, Хат извадил джобния си нож и отрязал пръстите, които били притиснати от тежестта. След това мъжът трябвало да измине няколко километра, за да стигне до някое цивилизовано място и да получи квалифицирана помощ. В крайна сметка не свършило толкова зле – след месец Джон започнал да ходи сам и скоро след това подновил работата си като дървосекач.

    Майрън Шлафман. Побесняла месомелачка

    Както вече сте забелязали, обикновената, често традиционна работа става причина за тежки травми. Именно заради изпълнението на рутинна домашна работа 69-годишният ветеран от Виетнам Майрън Шлафман останал без лявата си ръка. Преминал през ада на горящата джунгла без сериозни наранявания, този смел мъж едва не умрял в плен на собствената си електрическа месомелачка, в която е млял кайма стотици пъти.

    Майрън Шлафман

    Докато приготвял домашни колбаси, Шлафман започнал да слага месо в работната камера на устройството, но случайно натиснал с крак педала „Старт“. Мощната полупрофесионална машина моментално дръпнала ръката на мъжа в механизма за мелене, обезобразявайки я и притискайки я здраво с частите на механизма.

    След като е гледал толкова много наранявания по време на войната, Майрън веднага разбрал, че ако се поколебае, просто ще му изтече кръвта и ще умре. Затова ветеранът решил да действа бързо и радикално. С помощта на нож, лежащ наблизо, Шлафман успял да отреже ръката си за няколко минути, след което се обадил на 911.

    Автор: Десислава Михалева

    Популярните курорти на ХІХ век

    Довил.

    Време за къпане в Довил, от Eugène Boudin, 1865 г. Уикипедия

    В миналото това бил елитен морски курорт – „царица на плажовете в Нормандия“, който се намира на брега на Ламанша. Парите за изграждането му са осигурени от руския филантроп и банкер княз Анатолий Демидов. Първите гости били привлечени към нормандското крайбрежие с истории за ползите за здравето от местния климат. Курортът станал известен благодарение на посещенията на Наполеон III, членове на императорския двор и най-богатите представители на буржоазията. Търсенето на земя в Довил нараствало непрекъснато, особено след откриването на железопътната гара Трувил през 1863 година.

    Бад Емс.

    Bad Ems от височините на Конкордия. Уикипедия

    Това е вторият по важност термален курорт в Западна Германия. Тук има 17 горещи минерални извора, чиито води помагат при астма, бронхит, стомашни заболявания и алергии. През ХІХ век два императорски двора в Европа – пруският и руският, избрали този курорт за почивка и лечение. Това го направило център на политическия живот в Европа. Тук са гостували Гогол, Тургенев, Тютчев, Достоевски, Царят-Освободител Александър ІІ.

    Карлови Вари.

    Парк Дворжак в Карлови Вари. Уикипедия

    Легендата разказва, че горещият извор е бил открит тук от краля на Бохемия и император на Свещената Римска империя Карл IV (1316-1378) по време на лов. Глутницата хрътки на императора преследвала красив елен. Еленът вече бил изтощен и, изглеждало, че е лесна плячка за ловците. Но се случило чудо: след като се потопил в малко езеро, покрито с водна пара, той сякаш придобил нови сили и лесно се отскубнал от преследвачите си. Изненаданият император опитал чудотворната топла вода и заповядал тук да бъде основан град, наречен по-късно на негово име, където той и придворните му да подобряват здравето си. През 1370 г. курортът получава кралски привилегии и скоро придобива широка популярност. Аристокрацията на цяла Европа се стичала в Карлови Вари: руският император Петър Велики, полският крал Август, пруският крал Фридрих II, император Карл VI и други короновани особи. Известни писатели, музиканти, учени и философи също са посещавали този курорт . Древните къщи и улици помнят Гьоте, Шилер, Гогол, Мицкевич, Неруда, Тургенев, Алексей Толстой, Гончаров, Бах, Паганини, Шопен, Моцарт, Бетовен, Чайковски, Дворжак, Брамс, Лист, Шлиман и много други.

    Баден Баден. Историята на курортния град Баден-Баден датира от над две хилядолетия. Римските исторически хроники сочат, че още през 214 г. баните на император Каракала са били разположени на негова територия. В края на XI век видният швабски род Церингер се заселил в тази област. Принцовете основали крепост на връх Бутерт и започнали да се наричат ​​маркграфове Баден – тоест владетелите на княжество Баден. Именно в местното казино Достоевски загубил на рулетка всичките си пари, а когато се завърнал в Русия, написал романа „Игрок“ (преведен на български като „Играчът на рулетка“). Нарастващата популярност на курорта през ХІХ век се свързва с казиното, което тогава било едно от най -красивите в света. В Баден-Баден няколко пъти седмично се провеждали балове и концерти, на които се изявявали Паганини, Клара Шуман, Йоханес Брамс, Йохан Щраус, Франц Лист. За 10 години градът се превърнал в „лятна столица на Европа“. Към средата на XIX век Баден-Баден бил посещаван от 60 хиляди гости всяко лято. Тургенев се срещал тук с голямата си любов – френската певица Полина Виардо. Той живял в Баден Баден почти 10 години и често описва курортния живот в романите си.

    Лазурният бряг, Франция. Най-общо казано, това е югоизточното средиземноморско крайбрежие на Франция, простиращо се от Тулон до границата с Италия. Името е измислено от френския писател и поет Стефан Лиежар – през 1870 г. той публикувал своя роман „Лазурният бряг“.

    Плакат от Дейвид Делепиане на Лазурният бряг, Франция. Уикипедия

    Историята на Лазурния бряг като курорт започва до голяма степен благодарение на английската и руската аристокрация. През 1834 г. английският лорд Хенри Браухем по необходимост отседнал в рибарското село Кан. Оттогава брегът се превърнал в любимо място за зимна ваканция на английските аристократи. Тук аристократи от Русия построили красиви къщи, много от които все още са широко известни в самата Франция и извън нея. Антон Павлович Чехов, който срещнал много познати при пристигането си в Ница, нарекъл шеговито тези места „Руската Ривиера“. Но шегата пуснала корени и се използва и днес. Чехов живеел в руския пансион „Оазис“, където написал част от своята знаменита пиеса „Три сестри“.

    Преди Първата световна война Лазурният бряг бил най-големият център за лечение на туберкулоза. Тук идвали и пациенти, страдащи от диабет или затлъстяване, както и хора с разстройства на нервната система.

    Най-бандитските места в света

    „Сите-Солей“, Хаити. „Сите-Солей“ е квартал в хаитянската столица Порт-о-Пренс. Названието се превежда като „Град на слънцето“. Нещата в района обаче далеч не са слънчеви. По-голямата част от къщите на местното население са полуразрушени бедни квартали. Престъпления има всеки ден. Просяци и хора, живеещи под прага на бедността, са постоянна гледка.

    „Сите-Солей“, Хаити, 2002 г. Уикипедия

    „Сите-солей“ страда още от масивни струпвания на боклук, липса на канализационни системи и постоянен ръст на различни заболявания. А полицията пренебрегва призивите за помощ от тази част на града, като опитва да не се появява там. Полицаите просто се страхуват за живота си.

    Представители на Червения кръст открито описват района като квинтесенция на всички проблеми, които тормозят Хаити. Невероятно ниско ниво на образование, слабо развита инфраструктура, пълна анархия сред населението, проявяваща се във въоръжено насилие; мръсотия и нехигиенични условия по улиците.

    През последните шест години ситуацията в района се подобри леко – но след земетресението през 2010 г. безредието се възобнови. Няколко хиляди престъпници успяха да избягат от затворите и именно „Сите Солей“ стана тяхно убежище и скривалище. До ден-днешен въоръжените главорези пораждат страх сред нещастните местни жители.

    Фавелите, Рио де Жанейро. Известно е, че Рио е един от най-красивите градове в Бразилия. Всяка година туристи от цял свят идват на това място, за да видят статуята на Христос Спасител, да играят плажен футбол с местните жители и да придобиват тен.

    Рио де Жанейро. Изглед към фавела (отдясно) и по-богат квартал (отляво); в облаците се вижда част от известната Статуя на Христос Спасителя. Уикипедия

    Но в Рио, освен външната страна, която виждат туристите, има и вътрешна, скрита страна. Тя е абсолютно противоположна на първата. Защото „фавел“ е названието на малък квартал с рушащи се къщи, покрити с графити. По улиците на тази част на Рио де Жайнейро процъфтяват наркотрафик, проституция и убийства – за което представителите на закона не наказват, защото просто не им стигат времето и силите. Ситуацията се влоши заради Световното първенство по футбол през 2014 г., проведено в Бразилия. Милионите долари, похарчени за това събитие, силно удариха по бюджета на страната и увеличиха социалното неравенство. По правило децата, родени в тази част на Рио, или започват да изкарват прехраната си с престъпна дейност, или просперират чрез успехи в спорта – но това се случва много по-рядко. Защото образованието в бразилските бедняшки квартали също е плачевно.

    Сиудад Хуарес, Мексико. Мексиканският щат Чихуахуа, граничещ със Съединените американски щати, е скандално известен с това, че е един от най-големите обекти за трафик на наркотици в света.

    Сиудад Хуарес по здрач, гледащ на запад към Мисията на Дева Мария от Гуадалупе. Уикипедия

    В допълнение към очевидния проблем с наркоманията на местните мексиканци, жителите на град Сиудад Хуарес често стават свидетели на бандитски разчиствания на сметки. Сблъсъците обикновено се случват, когато различни кланове на наркотрафиканти се бият помежду си. Според статистиката годишно в този град се случват около 130 насилствени смъртни случая на сто хиляди души. Но много хора, за които се съобщава, че са изчезнали или пострадали от действията на престъпници, просто не попадат в тази статистика. В Сиудад Хуарес има много банди, сред които се срещат истински зверове в човешки образ. Например, в 2010 г. полицията задържа Хесус Чавес Кастило, обвинен в убийството на около 800 души. По време на разпитите той разказа, че лидерът на неговата банда Barrio Azteca е определял квота за убийства на хора. Самите престъпления имат за цел да държат настрана други банди, както и правоприлагащите органи. Същата година броят на убийствата в града надхвърли 3 хиляди.

    „Кибера“, Кения. Това е едно от най -опасните места в Кения, разположено в град Найроби.

    „Кибера“, Кения. Уикипедия

    Там се вихри тотален, жесток расизъм срещу малобройното бяло население. Местните власти не са склонни да се намесват – чиновниците се страхуват за собствения си живот. Освен това, с години по улиците се трупат купчини боклук, липсва електричество за по-голямата част от населението, няма водоснабдяване. В Кибера, също така, почти няма канализационна система. А самата вода е толкова мръсна, че е лесно да се хване холера или коремен тиф. Местните тоалетни представляват просто ями. Безработицата е широко разпространена в този район на Найроби. Жените често са принудени да се прехранват чрез проституция.

    Тепито, Мексико. Друг мексикански район, в който е по-добре нормални хора да не влизат. Намира се в столицата Мексико Сити. Високо ниво на престъпност, трафик на наркотици, проституция, в която често са въвлечени деца и юноши – всичко това са типични проблеми за региона. По улиците сноват банди наркодилъри, без страх от появата на полиция, и уреждат отношенията си с помощта на ножове и куршуми. А също така в Тепито е широко разпространен расизмът – хората с европейски вид често изчезват или са подложени на насилие заради белия цвят на кожата си.

    „Розенгорд“, Швеция. В Швеция всички знаят за мюсюлманските гета в квартал „Розенгорд“ на град Малмьо. Дори го наричат „малкият Могадишу“: тук има много сомалийци, които говорят собствен диалект на шведския език. Мюсюлманите в квартала сами решават дали да спазват писаните закони на държавата – или своите неписани правила. И най-често живеят според обичаите на местата, откъдето са дошли. Младежи продават наркотици на всеки ъгъл, крадат. Мигрантите са създали своя „черна общност“.

    Гетата в тази страна се формират вече 30 години. През 2015 г. Швеция, която се отличава със социално ориентирано законодателство, беше на първо място в Европа по приети т. нар. „бежанци“ – 163 хиляди души не само от Сирия, а от цяла Африка, подадоха молба за убежище. Някои получиха апартаменти от държавата, други бяха заселени в миграционни центрове. От 2010 г. редовно избухват местни бунтове. Палежите на коли и хвърлянето на камъни по витрините са нещо обичайно, на което вече никой не обръща внимание, освен нещастните собственици.

    Най-прочутите гладиатори в Древен Рим

    Мнозина си представят римските гладиатори като нещастни роби, измъчени и лошо хранени, които прекарвали времето си оковани във вериги, а бивали освобождавани от тях само, за да излязат на арената и да изложат на опасност живота си. Но тази представа е доста далеч от историческата действителност. Гладиаторите носели осезаеми приходи на своите собственици, а боевете на арената изисквали сила, бързина и ловкост. Очевидно, това изисквало за бойците да бъдат полагани максимални грижи относно стандарта им на живот.

    При това отличилите се гладиатори имали статут, подобен на днешните кино-звезди. Например, в Помпей са запазени надписи по стените, които изразяват възхищението на млади момичета от тях. Ето някои от най-известните гладиатори в историята на Древен Рим.

    Флама. Той бил от Сирия. Излязъл на арената в 34 двубоя, като победил в 21, завършил наравно 9 и загубил само 4. Четири пъти Флама можел да използва правото си на освобождаване, да напусне арената завинаги и да живее като обикновен римлянин – но гладиаторът всеки път се отказвал от тази възможност. Флама загинал на арената на 30-годишна възраст. Прякорът му „Флама“ означава „Пламък“. Ако решим съвсем да го синхронизираме с българския език, явно в днешно време щеше да се нарича „Пламен“.

    Еномай. Той бил дясната ръка на Спартак по време на голямото робско въстание. Подобно на много от първоначалните участници в бунта, избягал от гладиаторската школа в Капуа. В онзи момент Еномай бил гладиатор вече 10 години и го смятали за един от най-силните и издръжливи бойци. Но по време на въстанието това не му помогнало твърде много: от всички водачи на бунта Еномай загинал пръв, когато въстанието едва започвало.

    Комод. Император Комод (161-192) неслучайно е включен в списъка на прочутите гладиатори.

    На пръв поглед, изглежда, че император на гладиаторската арена е истински оксиморон. Така или иначе, в Древния Рим се е смятало, че гладиаторските битки са занимание за роби. Никой уважаващ себе си аристократ не би паднал толкова ниско. Комод обаче пет пари не давал за общественото мнение. Боевете на арената били едно от любимите му занимания, особено когато сам участвал в тях. В този смисъл във филма „Гладиатор“ е спазена историческата истина, когато го показват на гладиаторската арена. Но очевидно тази историческа истина свършва дотук. Слабо вероятно е той предварително да нарани противника си, с когото му предстои да се сражава – тогава за чест и слава от предстоящата евентуална победа не би могло да става дума.

    Всяко появяване на Комод на арената е записано по негова заповед в хрониките. Той се изявил като гладиатор 735 пъти, сражавайки се не само с други бойци, но и с диви животни. В същото време съвременниците му са единодушни, че е бил изкусен воин, който ловко боравел с различни оръжия.

    Спикул. Това бил един от онези гладиатори, които успели да спечелят (или, по-точно казано – да извоюват) дългоочакваната свобода благодарение на победите си на арената. Той бил фаворит на Нерон. Ексцентричният император дори подарил на любимия си гладиатор разкошна къща, която по размери не отстъпвала на именията на знатните римляни. Легендата разказва: когато станало ясно, че единственият изход за Нерон е да се самоубие, той поискал да загине от ръката на Спикул. Но във фаталния ден гладиаторът не бил наблизо и императорът трябвало да напусне земния свят с помощта на обикновен роб. Спикул умира малко след самоубийството на Нерон. Той бил смазан от статуята на императора, която неговите противници срутили от пиедестала. Така императорът-благодетел косвено участвал в убийството на своя любимец.

    Спартак влязъл в историята не толкова като гладиатор, който изумил римската публика с победите си на арената, а като предводител на най-голямото робско въстание през Античността.

    Смъртта на Спартак, от Херман Фогел (1882)

    Известно е, че Спартак съвсем не е роден като роб. Как е попаднал в робство, а след това и в редиците на гладиаторите, не е точно известно. Вероятно е бил пленен, воювайки с римляните – смята се, че е бил тракийски племенен вожд. Предполага се, че станал гладиатор на 30-годишна възраст, която според древните римски стандарти е бил считана вече за доста зряла. Бунтът на Спартак обикновено се датира от 73 до 71 г. пр. Хр. По всичко изглежда, че е загинал по време на потушаването на въстанието, но точни данни за неговата съдба няма.

    Адвокатът Ленин

    Ако се запитаме какъв е бил по професия Владимир Илич Улянов – Ленин, повечето от нас, естествено, ще отговорят: революционер. Е, в краен случай – политик. Но все пак и двата отговора не са съвсем точни. Защото по професия, с която се изкарва хлябът, Ленин е бил адвокат. Точно както Робеспиер – подобни исторически съвпадения навеждат на известни размисли…

    През 1891 г. Владимир Илич Улянов взема с „отличен“ изпитите за целия курс на университета. Изпитът включвал писмено съчинение по наказателно право, писмен отговор на зададена тема, въпроси по римско право, гражданско право и съдебни производства, търговско, наказателно, държавно, църковно, международно, полицейско право, история на руското право, политическа икономия, статистика, финансово право, енциклопедия на правото и история на философията на правото. Изпитите се провеждали в две сесии, през пролетта и есента, и в резултат на това Владимир Улянов станал притежател на юридическа степен, след като издържал всички изпити с „отличен“.

    През ноември 1891 г. Улянов отива в Самара. Работи там като помощник-адвокат в продължение на година и половина и успешно се явява в съда, като постига и оправдателни присъди. Общо Ленин е водил 20 съдебни дела: 16 наказателни (в едно от които сам бил жалбоподател) и 4 граждански.

    През 1891−92 г. в Поволжието имало глад, така че никой не се изненадвал от многобройните кражби. Едно от делата, които се паднали на помощник-адвоката Улянов, било за кражба, в която бил обвинен пенсионираният войник Красноселов. И младият юрист наистина извел делото до победен край.

    Обстоятелствата на „престъплението“ били съвсем банални. Василий Красноселов, който по това време бил вече на 67 години, се обвинявал в кражба на 113 рубли от апартамента на самарския гражданин Степан Сурошников. За него съобщил готвачът Вилхелм Минкел, който забелязал, че у Красноселов, който при това лежал няколко пъти в затвора, внезапно се завъдили пари. При обиска намерили в ботуша на Красноселов банкнота от 100 рубли. По някакъв начин Сурошников я разпознал като своя – и въпросът изглеждал напълно ясен. Красноселов твърдял, че си е изкарал с труди тези пари, докато бил в затвора: поправял и ремонтирал различни неща. Началникът на затвора обаче заявил, че Красноселов изобщо не е работил, което означавало, че парите са откраднати. Но обвиняемият наистина извадил късмет с адвоката си.

    Улянов настоял в затвора да бъдат намерени други свидетели с по-надеждни показания дали Красноселов е работил или не. Думите на началника, който едва ли знаел всичко за затворниците, изглеждали съмнителни. Второ: искал очна ставка между Красноселов и Сурошников, тъй като техните показания се различавали. И трето: кражбите, извършени преди това от Красноселов, нямали нищо общо с този случай. Съдебните заседатели обаче искали да приключат набързо този незначителен случай. Те набързо признали подсъдимия за виновен и го осъдили на 2 години и 9 месеца затвор. Но Улянов подал касационна жалба, в която обяснил, че Самарският съд не е разбрал напълно обстоятелствата.

    В резултат делото било върнато за ново разглеждане, Улянов отново бил защитник и успя да постигне присъда „невинен“. Пред съда се явили нови свидетели, които потвърдили, че Красноселов е работил в затвора. И след оправдателната присъда му върнали 100-те рубли.

    От 15 наказателни дела, които Владимир Улянов водил като защитник, 5 завършили с оправдателна присъда – което е отличен резултат. В почти всички други случаи той постигнал смекчаване на наказанието. Това било добро начало на адвокатска кариера. Кой знае накъде би завила историята, ако помощник-адвокатът Владимир Улянов бил избрал този път?