„Сите-Солей“, Хаити. „Сите-Солей“ е квартал в хаитянската столица Порт-о-Пренс. Названието се превежда като „Град на слънцето“. Нещата в района обаче далеч не са слънчеви. По-голямата част от къщите на местното население са полуразрушени бедни квартали. Престъпления има всеки ден. Просяци и хора, живеещи под прага на бедността, са постоянна гледка.
„Сите-Солей“, Хаити, 2002 г. Уикипедия
„Сите-солей“ страда още от масивни струпвания на боклук, липса на канализационни системи и постоянен ръст на различни заболявания. А полицията пренебрегва призивите за помощ от тази част на града, като опитва да не се появява там. Полицаите просто се страхуват за живота си.
Представители на Червения кръст открито описват района като квинтесенция на всички проблеми, които тормозят Хаити. Невероятно ниско ниво на образование, слабо развита инфраструктура, пълна анархия сред населението, проявяваща се във въоръжено насилие; мръсотия и нехигиенични условия по улиците.
През последните шест години ситуацията в района се подобри леко – но след земетресението през 2010 г. безредието се възобнови. Няколко хиляди престъпници успяха да избягат от затворите и именно „Сите Солей“ стана тяхно убежище и скривалище. До ден-днешен въоръжените главорези пораждат страх сред нещастните местни жители.
Фавелите, Рио де Жанейро. Известно е, че Рио е един от най-красивите градове в Бразилия. Всяка година туристи от цял свят идват на това място, за да видят статуята на Христос Спасител, да играят плажен футбол с местните жители и да придобиват тен.
Рио де Жанейро. Изглед към фавела (отдясно) и по-богат квартал (отляво); в облаците се вижда част от известната Статуя на Христос Спасителя. Уикипедия
Но в Рио, освен външната страна, която виждат туристите, има и вътрешна, скрита страна. Тя е абсолютно противоположна на първата. Защото „фавел“ е названието на малък квартал с рушащи се къщи, покрити с графити. По улиците на тази част на Рио де Жайнейро процъфтяват наркотрафик, проституция и убийства – за което представителите на закона не наказват, защото просто не им стигат времето и силите. Ситуацията се влоши заради Световното първенство по футбол през 2014 г., проведено в Бразилия. Милионите долари, похарчени за това събитие, силно удариха по бюджета на страната и увеличиха социалното неравенство. По правило децата, родени в тази част на Рио, или започват да изкарват прехраната си с престъпна дейност, или просперират чрез успехи в спорта – но това се случва много по-рядко. Защото образованието в бразилските бедняшки квартали също е плачевно.
Сиудад Хуарес, Мексико. Мексиканският щат Чихуахуа, граничещ със Съединените американски щати, е скандално известен с това, че е един от най-големите обекти за трафик на наркотици в света.
Сиудад Хуарес по здрач, гледащ на запад към Мисията на Дева Мария от Гуадалупе. Уикипедия
В допълнение към очевидния проблем с наркоманията на местните мексиканци, жителите на град Сиудад Хуарес често стават свидетели на бандитски разчиствания на сметки. Сблъсъците обикновено се случват, когато различни кланове на наркотрафиканти се бият помежду си. Според статистиката годишно в този град се случват около 130 насилствени смъртни случая на сто хиляди души. Но много хора, за които се съобщава, че са изчезнали или пострадали от действията на престъпници, просто не попадат в тази статистика. В Сиудад Хуарес има много банди, сред които се срещат истински зверове в човешки образ. Например, в 2010 г. полицията задържа Хесус Чавес Кастило, обвинен в убийството на около 800 души. По време на разпитите той разказа, че лидерът на неговата банда Barrio Azteca е определял квота за убийства на хора. Самите престъпления имат за цел да държат настрана други банди, както и правоприлагащите органи. Същата година броят на убийствата в града надхвърли 3 хиляди.
„Кибера“, Кения. Това е едно от най -опасните места в Кения, разположено в град Найроби.
„Кибера“, Кения. Уикипедия
Там се вихри тотален, жесток расизъм срещу малобройното бяло население. Местните власти не са склонни да се намесват – чиновниците се страхуват за собствения си живот. Освен това, с години по улиците се трупат купчини боклук, липсва електричество за по-голямата част от населението, няма водоснабдяване. В Кибера, също така, почти няма канализационна система. А самата вода е толкова мръсна, че е лесно да се хване холера или коремен тиф. Местните тоалетни представляват просто ями. Безработицата е широко разпространена в този район на Найроби. Жените често са принудени да се прехранват чрез проституция.
Тепито, Мексико. Друг мексикански район, в който е по-добре нормални хора да не влизат. Намира се в столицата Мексико Сити. Високо ниво на престъпност, трафик на наркотици, проституция, в която често са въвлечени деца и юноши – всичко това са типични проблеми за региона. По улиците сноват банди наркодилъри, без страх от появата на полиция, и уреждат отношенията си с помощта на ножове и куршуми. А също така в Тепито е широко разпространен расизмът – хората с европейски вид често изчезват или са подложени на насилие заради белия цвят на кожата си.
„Розенгорд“, Швеция. В Швеция всички знаят за мюсюлманските гета в квартал „Розенгорд“ на град Малмьо. Дори го наричат „малкият Могадишу“: тук има много сомалийци, които говорят собствен диалект на шведския език. Мюсюлманите в квартала сами решават дали да спазват писаните закони на държавата – или своите неписани правила. И най-често живеят според обичаите на местата, откъдето са дошли. Младежи продават наркотици на всеки ъгъл, крадат. Мигрантите са създали своя „черна общност“.
Гетата в тази страна се формират вече 30 години. През 2015 г. Швеция, която се отличава със социално ориентирано законодателство, беше на първо място в Европа по приети т. нар. „бежанци“ – 163 хиляди души не само от Сирия, а от цяла Африка, подадоха молба за убежище. Някои получиха апартаменти от държавата, други бяха заселени в миграционни центрове. От 2010 г. редовно избухват местни бунтове. Палежите на коли и хвърлянето на камъни по витрините са нещо обичайно, на което вече никой не обръща внимание, освен нещастните собственици.
Мнозина си представят римските гладиатори като нещастни роби, измъчени и лошо хранени, които прекарвали времето си оковани във вериги, а бивали освобождавани от тях само, за да излязат на арената и да изложат на опасност живота си. Но тази представа е доста далеч от историческата действителност. Гладиаторите носели осезаеми приходи на своите собственици, а боевете на арената изисквали сила, бързина и ловкост. Очевидно, това изисквало за бойците да бъдат полагани максимални грижи относно стандарта им на живот.
При това отличилите се гладиатори имали статут, подобен на днешните кино-звезди. Например, в Помпей са запазени надписи по стените, които изразяват възхищението на млади момичета от тях. Ето някои от най-известните гладиатори в историята на Древен Рим.
Флама. Той бил от Сирия. Излязъл на арената в 34 двубоя, като победил в 21, завършил наравно 9 и загубил само 4. Четири пъти Флама можел да използва правото си на освобождаване, да напусне арената завинаги и да живее като обикновен римлянин – но гладиаторът всеки път се отказвал от тази възможност. Флама загинал на арената на 30-годишна възраст. Прякорът му „Флама“ означава „Пламък“. Ако решим съвсем да го синхронизираме с българския език, явно в днешно време щеше да се нарича „Пламен“.
Еномай. Той бил дясната ръка на Спартак по време на голямото робско въстание. Подобно на много от първоначалните участници в бунта, избягал от гладиаторската школа в Капуа. В онзи момент Еномай бил гладиатор вече 10 години и го смятали за един от най-силните и издръжливи бойци. Но по време на въстанието това не му помогнало твърде много: от всички водачи на бунта Еномай загинал пръв, когато въстанието едва започвало.
Комод. Император Комод (161-192) неслучайно е включен в списъка на прочутите гладиатори.
На пръв поглед, изглежда, че император на гладиаторската арена е истински оксиморон. Така или иначе, в Древния Рим се е смятало, че гладиаторските битки са занимание за роби. Никой уважаващ себе си аристократ не би паднал толкова ниско. Комод обаче пет пари не давал за общественото мнение. Боевете на арената били едно от любимите му занимания, особено когато сам участвал в тях. В този смисъл във филма „Гладиатор“ е спазена историческата истина, когато го показват на гладиаторската арена. Но очевидно тази историческа истина свършва дотук. Слабо вероятно е той предварително да нарани противника си, с когото му предстои да се сражава – тогава за чест и слава от предстоящата евентуална победа не би могло да става дума.
Всяко появяване на Комод на арената е записано по негова заповед в хрониките. Той се изявил като гладиатор 735 пъти, сражавайки се не само с други бойци, но и с диви животни. В същото време съвременниците му са единодушни, че е бил изкусен воин, който ловко боравел с различни оръжия.
Спикул. Това бил един от онези гладиатори, които успели да спечелят (или, по-точно казано – да извоюват) дългоочакваната свобода благодарение на победите си на арената. Той бил фаворит на Нерон. Ексцентричният император дори подарил на любимия си гладиатор разкошна къща, която по размери не отстъпвала на именията на знатните римляни. Легендата разказва: когато станало ясно, че единственият изход за Нерон е да се самоубие, той поискал да загине от ръката на Спикул. Но във фаталния ден гладиаторът не бил наблизо и императорът трябвало да напусне земния свят с помощта на обикновен роб. Спикул умира малко след самоубийството на Нерон. Той бил смазан от статуята на императора, която неговите противници срутили от пиедестала. Така императорът-благодетел косвено участвал в убийството на своя любимец.
Спартак влязъл в историята не толкова като гладиатор, който изумил римската публика с победите си на арената, а като предводител на най-голямото робско въстание през Античността.
Смъртта на Спартак, от Херман Фогел (1882)
Известно е, че Спартак съвсем не е роден като роб. Как е попаднал в робство, а след това и в редиците на гладиаторите, не е точно известно. Вероятно е бил пленен, воювайки с римляните – смята се, че е бил тракийски племенен вожд. Предполага се, че станал гладиатор на 30-годишна възраст, която според древните римски стандарти е бил считана вече за доста зряла. Бунтът на Спартак обикновено се датира от 73 до 71 г. пр. Хр. По всичко изглежда, че е загинал по време на потушаването на въстанието, но точни данни за неговата съдба няма.
Ако се запитаме какъв е бил по професия Владимир Илич Улянов – Ленин, повечето от нас, естествено, ще отговорят: революционер. Е, в краен случай – политик. Но все пак и двата отговора не са съвсем точни. Защото по професия, с която се изкарва хлябът, Ленин е бил адвокат. Точно както Робеспиер – подобни исторически съвпадения навеждат на известни размисли…
През 1891 г. Владимир Илич Улянов взема с „отличен“ изпитите за целия курс на университета. Изпитът включвал писмено съчинение по наказателно право, писмен отговор на зададена тема, въпроси по римско право, гражданско право и съдебни производства, търговско, наказателно, държавно, църковно, международно, полицейско право, история на руското право, политическа икономия, статистика, финансово право, енциклопедия на правото и история на философията на правото. Изпитите се провеждали в две сесии, през пролетта и есента, и в резултат на това Владимир Улянов станал притежател на юридическа степен, след като издържал всички изпити с „отличен“.
През ноември 1891 г. Улянов отива в Самара. Работи там като помощник-адвокат в продължение на година и половина и успешно се явява в съда, като постига и оправдателни присъди. Общо Ленин е водил 20 съдебни дела: 16 наказателни (в едно от които сам бил жалбоподател) и 4 граждански.
През 1891−92 г. в Поволжието имало глад, така че никой не се изненадвал от многобройните кражби. Едно от делата, които се паднали на помощник-адвоката Улянов, било за кражба, в която бил обвинен пенсионираният войник Красноселов. И младият юрист наистина извел делото до победен край.
Обстоятелствата на „престъплението“ били съвсем банални. Василий Красноселов, който по това време бил вече на 67 години, се обвинявал в кражба на 113 рубли от апартамента на самарския гражданин Степан Сурошников. За него съобщил готвачът Вилхелм Минкел, който забелязал, че у Красноселов, който при това лежал няколко пъти в затвора, внезапно се завъдили пари. При обиска намерили в ботуша на Красноселов банкнота от 100 рубли. По някакъв начин Сурошников я разпознал като своя – и въпросът изглеждал напълно ясен. Красноселов твърдял, че си е изкарал с труди тези пари, докато бил в затвора: поправял и ремонтирал различни неща. Началникът на затвора обаче заявил, че Красноселов изобщо не е работил, което означавало, че парите са откраднати. Но обвиняемият наистина извадил късмет с адвоката си.
Улянов настоял в затвора да бъдат намерени други свидетели с по-надеждни показания дали Красноселов е работил или не. Думите на началника, който едва ли знаел всичко за затворниците, изглеждали съмнителни. Второ: искал очна ставка между Красноселов и Сурошников, тъй като техните показания се различавали. И трето: кражбите, извършени преди това от Красноселов, нямали нищо общо с този случай. Съдебните заседатели обаче искали да приключат набързо този незначителен случай. Те набързо признали подсъдимия за виновен и го осъдили на 2 години и 9 месеца затвор. Но Улянов подал касационна жалба, в която обяснил, че Самарският съд не е разбрал напълно обстоятелствата.
В резултат делото било върнато за ново разглеждане, Улянов отново бил защитник и успя да постигне присъда „невинен“. Пред съда се явили нови свидетели, които потвърдили, че Красноселов е работил в затвора. И след оправдателната присъда му върнали 100-те рубли.
От 15 наказателни дела, които Владимир Улянов водил като защитник, 5 завършили с оправдателна присъда – което е отличен резултат. В почти всички други случаи той постигнал смекчаване на наказанието. Това било добро начало на адвокатска кариера. Кой знае накъде би завила историята, ако помощник-адвокатът Владимир Улянов бил избрал този път?
Сред многото истории за Людмила Живкова, разказани от нейни приближени, на които много хора се удивляват, стои и нейната кончина – също толкова мистериозна и необяснима. Случва се в навечерието на честването на 1300-годишнината на българската държава, за което още през 1979 г. Живков взема разрешение от Москва и в разгара на разкопките в Странджа. Двигател на подготовката е Людмила Живкова. Неочаквано, под предлог, че комисията по честванията трябва да е по-авторитетна, тя е преобразувана в комитет, а на председателското място е избран Тодор Живков. Така Людмила тихичко е отстранена, без баща ѝ да може да възрази.
Според Емил Александров, Людмила Живкова се готвела да се отърве от противниците си в партията. Тя планирала да разговаря сериозно с баща си по въпроса. Спорeд Иван Славков, тя щяла да настоява за отстраняването им през есента на 1981 година.
Ночаквано, обаче, здравето й се влошава. До момента не била боледувала, но по време на посещението си в Индия получава припадък. След това в Мексико изпада в странно състояние, заради което цялата програма се променя, а от София е изпратен правителстен самолет да я прибере.
Никой не уточнява от какво конкретно е била болна и това създава множество подозрения. Но има доста свидетели, които виждат, че от края на май до началото на юли 1981 г. тя постепенно се предава духом. На 27 или 28 май тя споделя с министъра на просветата Александър Фол, че всичко е свършено. Те били оклеветени и на тяхната дейност ще бъде сложен край. Звучи стряскащо, но Людмила подарява на него и на жена му бели кърпички, които да носят на погребението ѝ. Съпрузите Фол остават без думи. Същото казва малко по-късно и на своя телохранител Мурджев – Нищо няма смисъл!
На Любомир Левчев в Индия също дава бяла кърпичка. Казала му, че вътре в нея има сребрист прах и да внимава да не го разпилее. Интересна е и историята с пръстена от Индия. Малко преди смъртта й побелял, разказва една от домашните й прислужници. Свойството на тюркоаза да предсказва смъртта е известно от хилядолетия: той побелява, когато стопанинът му започва да поглъща отрова.
На посещение в Австрия също се случило нещо зловещо. Посещението било от 12 до 15 юни 1981 г. Тържеството по изпращането на делегацията било край брега на Дунава. Въпреки богатото меню, Людмила поискала само сок, чай, мед и прясно мляко. В един момент Дойно Дойнов, член на делегацията, забелязал черна змия на една от колоните в имението. Всички го приели като зловещо знамение. Живкова, обаче, не се притеснила. Дали все пак тази черна змия не е предрекла нейната смърт?
Людмила започва все по-често да пропуска работните дни. В началото на юли не се протвопоставя и на изпращането ѝ на лечение в Боровец. Там с дни не излизала от стаята си. На 20 юли 1981 г. баща ѝ я посещава и я кани да обядват заедно. Тя отказва, но след като тя се прибира в стаята си, вика Мурджев и иска да я закара в резиденцията в Бояна.
След пристигането, Людмила изпраща Мурджев за две лекарства до Правителствена болница. Тя го отпраща след като ги получава. Мурджев отива в портиерската къщичка и към 18 часа се чува писъка на камериерката.
Охраната видяла разтревожената камериерка пред банята. Влезли и видели, че в басейнчето се носело тялото на Людмила. Издърпали я на пода върху плочките. Тя вече била мъртва. Идва ред на мистериите. Лекарят от Правителствената болница пристига след цял час, въпреки, че става дума за дъщерята на Първия. Опревдават се, че линейката спукала гума. Незнайно защо, лекарите остават при трупа няколко часа. Към десет вечерта пристигат баща ѝ, Тодор Живков, и ген. Илия Кашев, началник на охраната му, който по-късно се самоубива. Убеждават Живков да не влиза при дъщеря си. Обявяват Людмила Живкова за мъртва едва в 2 часа на 21 юли и трупът е отнесен, а стаите й са запечатани. Медицинската сестра Ани Младенова, в която Живков имал голямо доверие, казала на Мурджев, че намерила празна опаковка дормопан и я заменила с друга, от която извадила само две хапчета. Защо е било необходимо това? По лицето на Людмила е имало следи от кръвоизливи, според Емил Александров. Поради каква причина са се получили? Любомир Левчев продължава списъка с въпроси: Лекувал ли я е някой и защо се мълчи по въпроас? Защо свидетелствата на очевидците не съвпадат с епикризата? Питали Ванга защо не ги е предупредила за смъртта на Людмила. На Левчев пророчицата казала: „Нямаше писана смърт, Любчо. И аз не бях предупредена.“
След това и Левчев, и Ванга били предупредени от ДС да не говорят безсмислици. Защо ли?
Заключението на медицинската комисия под председателството на акад. проф. Атанас Малеев, вуйчо на Людмила, казва, че смъртта е следствие на мозъчен кръвоизлив и инсулт. С това версиите за края й стават три: естествена смърт, самоубийство и убийство от агенти на Москва. Евентуално убийство или самоубийство не могат да бъдат признати от номенклатурата. Според вижданията тогава комунистите се самоубиват единствено, за да не попаднат живи в ръцете на врага. Иначе те са изпълнени с оптимизъм за светлото бъдеще. Самоубийството означавало, че Людмила не е вярвала в утрешния ден. А ако дъщерята на Първия не вярва в това, как да вярват всички останали?
След смъртта на Людмила Живкова нейните противници се изкачват в йерархията, а сътрудниците й са разместени и понижени. Кончината на Людмила си остава мистериозна, както голяма част от нейния живот.
След особено мистичната и толкова обсъждана експедиция в търсене на гробницата на богинята Бастет в Странджа, още една, не по-малко странна експедиция превзема съзнанието на хората години по-късно. Експедицията в Царичина и търсенето на двуполовия праотец е не по-малко странна и загадъчна. Тя също е обречена на неуспех и потулена набързо. Разликата е, че тук липсва намесата на Людмила Живкова.
Експедицията стартира през декември 1990 г. Царичина се намира на около 30 км от София. Колкото и странно да е, не е ясно каква е причината да се организира тази експедиция. В нея участват военните, а ръководител е ген. Любомир Динев, началник на химически войски. В експедицията са включени и полк. Цветко Кънев, полк. Делчо Наплатанов и дъщеря му екстрасенската Марина Наплатанова. В началото версията била, че се търси съкровището на цар Самуил.
Царичина
Димитър Кекеменов, асансьорен техник, сънувал странен сън. Точно той сигнализирал за възможността да бъде намерено голямото съкровище на Самуил. Според Кекеменов, Раковски го посетил в съня му и точно посочил мястото, на което е закопано съкровището. Той с подробности разказал на военните какво е сънувал. Не е ясно как са му повярвали, но освен войници и офицери, на крак са и екстрасенси.
Военните започват разкопки в Царичина. Охраната е въоръжена, а местните нямат право да се доближават до района. Още първия ден на място е докаран багер. Той блокира още в първите минути, въпреки, че няма логична причина за това. Направена е два и половина метрова дупка.
Елисавета Логинова, екстрасенс и участник в експедицията, посочва място, на около 100 метра от първоначално посоченото, и твърди, че извънземна цивилизация контактува с нея и са ѝ посочили точното място. Малко по малко става ясно, че се търси гробницата на същество, което не е нито мъж, нито жена. То е било първият заселник на Земята. Логинова непрекъснато пише нещо с непонятни знаци, които и самата тя не разбира. Тя обяснява, че това ѝ диктуват извънземните.
Интересното е, че извънземните са не само в ума на Логинова. Военните, които работят на обекта, стават свидетели на невероятни неща – странни летящи машини, необясними светлини и контакт с извънземни. Едва 23 години след експедицията, Логинова се престрашава да разкаже за всичко, случило се там в книгата „Царичина – съдбовен контакт“.
Логинова твърди, че усещала невероятна енергия, струяща от мястото, на което копаели. Това, което търсели, било скелет, около два и половина метра дълъг, значително по-различен от нас, но със сигурност – наш праотец.
Операция „Слава“ била странна като фантастичен роман. Не можело с нищо логично да се обясни това, че хората от Генералния щаб на Българската армия копаят дупка, упътвани от екстрасенси.
Обектът е обявен за военен и свръх секретен. С кирките не действали редовите войници, а офицерите. Войниците само изнасяли пръстта. Две години продължила операцията. Изкопан бил спираловиден тунел, който бил дълъг 165 метра с денивелация от 70 метра.
За операцията са похарчени невероятните 16 млн. лева. Това безспорно е най-голямата археологическа операция в историята ни. Диктовките от извънземните започват в средата на 1991 г. Тъй като никой не разбира знаците, които изписва Логинова, дори самата тя, решават, че трябва да се консултират с Ванга. Ванга потвърдила, че копаят на правилното място и че Логинова сама може да разчете написаното от нея. Никой, обаче не успява да разчете знаците. Даже и специалисти от Израел.
През май 1991 г една вечер се появяват и извънземни. Около 22 ч. лейтенант Нейков, началник на караула, съобщава на началниците си, че в небето има странни светлини. Всички офицери излизат, за да се уверят, че не говори глупости. На небето се виждали светлини в продължение на километри. По-късно сравняват видяното с армада от НЛО-та. Сякаш всичко било на кино. Местните също си спомнят обвитите в дим НЛО-та.
Някакъв необясним глас заповядал на офицерите да отключат обекта и да махнат охраната. Навън да няма жив човек. Всичко продължило около 10-тина минути. За експедицията изведнъж се заговорва в пресата и това поставя край на разкопките. Завихря се огромен скандал. Министър Луджев търси сметка за изхарчените пари. Тунелът е бетониран и всички се прибират в поделенията.
Полковник професор Делчо Наплатанов, който е член на експедицията заедно с дъщеря си, екстрасенска, е категоричен, че е станал жертва на психотронно оръжие. Дори е описал в подробности начина на въздействие на това оръжие. Смята, че това оръжие е използвано, за да бъдат, той и дъщеря му, убити. Наплатанова се самоубива като скача от десетия етаж на блок в столицата през 1991, без някаква логична причина. Баща ѝ, полковник професор Делчо Наплатанов, е намерен мъртъв под мост в София през 1995 г. Никой повече не споменава нищо за това.
Месни говорят, че 20 години след експедицията се забелязвали виолетови светлини на мястото, където бил затрупан тунела. Предпполага се, че ентусиасти са изследвали тайно енергията около обекта в търсене на някаква сензация.
Непреодолимото влечение на Людмила Живкова към мистичното и антиките не веднъж са озадачавали. Спирали сме се на някои от фрапиращите случки от нейния живот. Ето още една пещера и едно съкровище, които отново се свързват с името на Людмила, според нейни приближени.
В началото на 90-те години на миналия век районът на връх Бабу е бил цел на тайна военна операция. На жителите от района е било обяснено, че се търсят опасни бегълци през границата. На мястото била струпана много техника, дори и вертолети.
Говори се, че военните са разкопали някакво подземие, от което са изнесени големи количества скъпоценности.
Но ето какво се случва и кой води военните. Милан Миланов е описал подробно цялата операция в книгата си “Тайните подземия на България”.
Местен възрастен мъж посреща Людмила Живкова, която слиза от хеликоптер, заедно с въоръжени войници в подножието на връх Бабу. Районът бил отцепен и нямало никого наоколо. Групата се качила към върха. Мъжът посочил място на скалите. Войниците извадили големи камъни и се отворил вход към пещера. В отвора се вмъкват първо войниците, след тях селянинът. Той отново посочил нещо на стената в пещерата и излязъл. Следва разбиването ѝ, зейва вход със стъпала към странно подземие. Военните осветили стълбището с мощните си прожектори и не повярвали на очите си. Пред тях буквално била „пещерата на Али Баба”. Подземието било пълно със скъпоценности. Имало дървени сандъци с разпилени по пода златни монети, в други сандъци имало нахвърляни златни съдове, на поставки били подредени златно копие, златен меч и броня. Два диаманта с големината на гълъбово яйце отразявали светлината на прожекторите. Имало и златна огърлица, златен пръстен и златно конско седло. Друго, за което се говори, че намерили в пещерата, било книги с твърди кожени корици, златна мастилница, малки златни и сребърни фигурки на богове, двуметров златен кръст и две мраморни статуи с корони на главите.
Войниците, влезли в подземието, не можели да си поемат дъх от гледката на съкровищата и застиналите лица на статуите. След като се съвзели, внесли в пещерата акумулатори, монтирали бързо електрически лампи и осветили пещерата. Двете статуи на мъж и жена в естествен ръст приковавали вниманието.
В компанията на придружаващия офицер Людмила също влязла в пещерата. Тя била поразена от всичко видяно, лицето ѝ било бледо и тихо шептяла някаква молитва. Дълго разглеждала и се възхищавала на находките от древността и с нескрито вълнение се насочила към статуите. На постаментите били изписани имената на император Константин и Елена.
Живкова се прекръстила пред владетеля, приел християнската вяра благодарение на майка си Елена. Без да се подвоуми, Живкова внимателно свалила короните от двете статуи и дори им благодарила за подаръка. Наредила на военните да изнесат съкровищата и мраморните статуи и прекръствайки се отново, излязла навън. Преди да отлети отново завинаги, дала разпореждане пещерата да бъде зазидана.
Ден след това вестник „Работническо дело” публикува статия на първа страница, озаглавена „ДВАНАДЕСЕТ ВОЙНИЦИ ИЗБЯГАХА ЗАД ГРАНИЦА”.
Години преди конкретния случай, близки до Живкова припомнят за открито съкровище в района на град Враца. За него, обаче, се вдига такъв шум, че служителите на западните посолства у нас предприели спешно посещение на града. Пусната била в действие танковата бригада от София, под предлог, че има учение, което възпрепятствало пътуванията към врачанския район, а слухът за намерено съкровище изведнъж се оказал „фалшив”.
В пещера около Враца са намерени ценни съкровища, сред които бил разкрит и един мраморен царски трон.
На място бързо се появили оперативни служители на „специално” звено в МВР. Те извършват оглед и изнасят съкровищата, записват най-подробно в протоколите за оглед какво са видели, заснели и какво е изнесено. На следващия ден министър Димитър Стоянов нарежда протоколите от огледите на офицерите да изчезнат. Въпросните служители на МВР са инструктирани, че никога не са посещавали района около Враца, не са участвали в откриването на каквото и да било съкровище. Купили мълчанието им с по един апартамент, подарък от Тодор Живков.
От Националния исторически музей не разбрали нищо за никакъв мраморен трон или за съкровище.
Запознат, на който няма да се споменава името, разказва, че всичко намерено през годините е изчезвало безследно извън граница. Незаконните разкопки се извършвали тайно, без знанието и разрешението на БАН, без да се викат археолози, само с устното нареждане на Тодор Живков и след разговор с дъщеря му. Изнасяни били саркофази и ценности в Русия, Италия и Ватикана.
Според словоохотливия човек, тронът не бил изчезнал. Просто е транспортиран тайно в Русия. За него се говори, че девет владетели поред са седели на него. Зад подземието, където бил тронът, има каменна зала, в която са положени саркофазите на деветимата погребани владетели, говорят легендите. След като бъдат открити саркофазите, ще станат ясни имената на тези владетели.
Оказва се, че Людмила Живкова е настоявала всички съкровища да останат в България и да се разкрие на света истинската история на нашата страна и древните корени на българите. Точно затова толкова упорито е искала да намери и саркофага на богинята Бастет.
Тя се е надявала, че нарушенията които извършва ще са от полза за българския народ. Искала е да запази в тайна ценностите, докато дойде момента, когато ще бъдат изложени в специално изграден за целта музей, без да съществува опасността управляващите да ги продадат извън страната. Говори се, че Людмила е притежавала девет златни царски корони – седем златни корони на различни наши владетели от различни епохи, а другите две корони не били от българските земи. Те били изнесени от страната след смъртта на Людмила, а ценностите, взети от връх Бабу, са били транспортирани с хеликоптер до една от резиденциите на Тодор Живков.
По отношение на смъртта на Людмила Живкова, се твърди, че е била отровена от тайните служби на Великите сили. Тя знаела истината за произхода на българите. Знаела местата на редица древни светилища, подземни градове и съкровища. Желанието ѝ било да направи достояние на хората и обществата тези знания, работела изцяло за просперитета на България, за да заеме нашата страна полагащото ѝ се достойно място в историята на света. Това, обаче, не се харесвало на Великите сили и те били взели решение да се отърват от нея завинаги. Баща и е бил предупреждаван неведнъж да направи всичко възможно да спре Людмила в търсенията ѝ за древния произход и величие на България, но въпреки настойчивостта му, тя е отстоявала позициите си и така е предизвикала ненавистта срещу себе си. Людмила е притежавала отворени духовни канали и сетива и е виждала, по духовен път, много от местата и съкровищата, твърдят запознати. Знае се, обаче, че за много от мистериозните разкопки е била информирана и от иманяри или местни жители. Людмила влизала в архивите на Ватикана като историк четири пъти. Говори се, че оттам е успяла да вземе копия на оригинални карти и документи.
Кое е вярно и кое не, никой не може да каже със сигурност. Едно е видно, всичко звучи като приказка.
Марк Тулий Цицерон (106 – 43 г. пр. Хр.) произхождал от съсловието на еквитите или конниците – второто след сенаторите в йерархията на римското общество.
За да влезе в Сената, Цицерон използвал единственото средство, което в древния свят често стояло над богатството и личните връзки – ораторското изкуство. Той учил в Гърция и риторските школи на Мала Азия, изучавал Демостен и Платон, почитал Перикъл и Аристотел – най-добрите оратори на древността. В Рим наблюдавал внимателно работата на актьорите в театъра и разбрал как да възбужда емоциите на публиката.
Цицерон. Уикипедия
На 35-годишна възраст, вече майстор на политическото и съдебно красноречие, Цицерон бил най-способният оратор в Рим. Това негово умение му отворило пътя към политиката. Той заемал различни постове – квестор, едил, претор. След това се издигнал до върха на официалната римска републиканска йерархия – народът го избрал за консул.
На този си пост през 63 г. пр. Хр. Цицерон извършил главното политическо дело в своя живот. Когато бил разкрит заговорът на Катилина, той предотвратил възможния преврат с думи – произнесъл 4 речи в Сената срещу заговорника и убедил сенаторите не само да отнемат сенаторските пълномощия на Катилина, но и да го екзекутират без съд и присъда. В първата реч той казал:
„Докога, о, Катилина, ще изпитваш нашето търпение? О, времена! О, нрави! Сенатът разбира всичко, консулът вижда всичко – а този човек е все още жив и здрав! Живее? Де да беше само това! Не, той се появява в Сената, участва в държавни съвети и в същото време набелязва всекиго от нас за клане. А ние? Какво правим ние, които сме опората на държавата? Нима нашият дълг пред републиката е само да се пазим от неговите нападки? Не, Катилина, ти отдавна трябваше да бъдеш изпратен на смърт с консулска заповед, та само срещу теб да се обърне злото, което досега си готвил за всички нас!“
Политическата звезда на Цицерон обаче бързо угаснала. Той не само не успял да остане в Сената и изобщо в Рим (защото бил против Цезар), но по принцип трябвало да напусне политическата арена за дълго време. Републиката, която той защитавал, се сгромолясала. А когато неговият глас отново зазвучал, този път срещу Марк Антоний (Цицерон произнесъл около 20 речи против него), той го елиминирал по най-грубия начин: изпратил убийци, които му отрязали главата.
Според легендата, съпругата на Марк Антоний – Фулвия, забивала топлийки в езика на отрязаната глава на Цицерон – а след това окачили главата на Форума.
Цицерон обвинява Катилина
Речите на Цицерон са важна част от наследството на древноримската култура. Те са сред най-добрите примери за латински език от I в. пр. Хр. Неговите трактати са отражение на древноримската политическа и правна философия. Основните инструкции и разсъждения на Цицерон могат да бъдат обобщени в няколко тезиса.
Ораторът трябва да има философско образование. За да се въздейства върху човешката душа с думи, е необходимо да я познаваш, а това изисква философия: „Цялата сила и изкуство на ораторското изкуство служат да се успокои или развълнува душата на слушателите“.
Ораторът трябва да има научно образование. Без знания „думите са безсмислени и смешни“. Ораторът е длъжен да познава историята, за да „черпи примери от нея“, а също така да познава законите, тъй като „непознаването на закона е безсрамие“. Ако предметът на речта е свързан с други науки, той трябва да се консултира с най-добрите по въпроса така, че да изглежда сякаш го разбира по-добре от специалистите.
Памет. Ораторът трябва да попълва паметта си – тази „съкровищница на всички знания“.
Ораторът трябва да владее и трите стила на речта. Древното красноречие познавало 3 ораторски стила – прост (служи само за убеждаване), среден (освен за убеждаване, същои за наслада на слушателите) и висок (с негова помощ ораторът вълнува и завладява публиката).
План. Според Цицерон „не бива да се затваряш само в един стил“. Истинският оратор е гъвкав и винаги прави план – той знае „какво да каже, къде да каже и как да каже“. Освен това,знае как да избере ораторски стил за всяка ситуация, да намери красивите думи и да ги постави правилно в речта. Например, да постави в нейното начало и в края най-силните си аргументи, за да бъде запомнен по-добре.
Риторична техника. Добра реч може да произнесе само някой, който знае как да изчисли реакцията на обществото към думите и техния ред. Дори тишината е композиционно средство. Говорещият трябва бързо да ангажира слушателите с увода, да изложи всичко ясно и кратко, да аргументира своята гледна точка и да опровергае обратната – аслед това да завърши всичко с емоционално заключение.
Шегата прави всяка реч, освен тържествена, по-интересна и убедителна. Цицерон знаел как да разсмее публиката до сълзи. Но той също така предупреждава: ораторът трябва да използва хумор умерено и „по всякакъв начин да избягва глупавия смях“.
Талант. Без естествен талант не можеш да станеш оратор. Цицерон вярвал, че тези, които не са способни на красноречие, трябва да си признаят това директно. А ораторските таланти трябва да бъдат подкрепяни с всички сили.
В продължение на векове хората използвали традиционния метод за приготвяне на кафе в кафениче (джезве), усвоен още през Средновековието. По-късно, в началото на ХІХ век, в Европа стават популярни гейзерните и капковите кафеварки.
Гейзерната кафеварка се състои от 3 секции: долен съд с вода, който се загрява на огън, среден – във формата на мрежест филтър със смляно кафе, и горен – където попада кондензатът на готовата напитка.
Капковата кафеварка е изобретена във Франция и, както подсказва названието й, водата в нея преминава през смлените зърна капка по капка.
Към средата на ХІХ век във Великобритания изобретили вакуумния апарат. В него течността се връща обратно в съда поради ниско налягане. Но устройства от този тип вече не се използват.
Прогресът напредвал – и през 1855 г. на Второто световно изложение в Париж бил представен апарат, който станал прототип на съвременните кафе-машини – компресионната кафеварка. Огромната за онова време производителност – около 2 хиляди чашки на час (теоретично, разбира се), предопределила навлизането й в заведенията. Тази производителност се постигала благодарение на високото налягане на парата – около 2 атмосфери.
Изминал повече от половин век, преди да се появи ново поколение устройства. Така от началото на ХХ век до наши дни Италия е основният законодател на новите тенденции в кафе-оборудването.
Въз основа на множество експерименти е установено, че най-доброто кафе се приготвя при температура от 82 до 96 градуса и налягане 9 бара. Това се счита като задължително условие за приготвяне на „правилно еспресо“.
Принципът на метода „еспресо“ в кафе-машините е преминаване на гореща вода под налягане през порция смляно кафе. Напитката от кафе-машина има изключително приятна миризма, тъй като се налива доста бавно и току-що смляното кафе не е загубило първоначалния си аромат – известно е, че то до голяма степен губи своя аромат в рамките на 15 минути след смилането. По този начин се получава голямо количество пяна, което също е знак за високо качество.
Някои съвременни кафеварки имат възможност да приготвят капучино. Но трябва да се има предвид, че кафеварките и кафе-машините са принципно различни устройства за варене на кафе.
Кафеварката изпълнява само функцията за приготвяне на кафе от предварително смлени зърна. За работа с кафеварка е необходимо да се осигури смляно или пакетирано кафе (в капсули), което вече принуждава човека да извърши определена част от работата по приготвяне и смилане на зърната. Освен това, докато работите с кафеварка, трябва постоянно да контролирате процеса.
За разлика от кафеварката, кафе-машината смила кафеените зърна и приготвя напитката само с натискането на един бутон. Нейните размери са много по-големи от размера на кафеварката, тъй като има повече функционални единици, включително електронно управление. При включване кафе-машината издава шум, подготвя компонентите за работа и сигнализира на потребителя за готовност. Повечето първокласни кафенета и престижни ресторанти са оборудвани с точно такава традиционна кафе-машина.
Продукт на полската компания Pol-Ekspres (30-те години). Уикипедия
Историята на най-награждаваната марка кафе-машини Saeco започва през 1976 г., когато Серджио Дзапела започва да произвежда кафе-оборудване. През 1981 г. той обединил сили с швейцарския инженер Артур Шмед и била регистрирана марката Saeco. Успехът на компанията спомогнал за пускането в производство през 1985 г. на иновативна автоматична кафе-машина. А обединяването на усилията с Gaggia, след това и с Philips, направило апаратите още по-съвършени.
Съвременните модели стават все по-компактни и по-малко шумни. Цената на кафе-машина е неколкократно по-висока от цената на кафеварка. Затова, с цел да увеличат цената и във връзка с повишената привлекателност за потребителя, някои производители и посредници позиционират своите кафеварки като кафе-машини.
Напълно автоматизираният процес на приготвяне на кафе включва следните функции: 1. Смилане на кафеените зърна; 2. Настройка за размера на гранулите в смляната маса; 3. Настройка на силата на напитката по желание; 4. Дозиране на водата; 5. Разпенване на мляко; 6. Приготвяне на напитката; 7. Приготвяне на 2 порции кафе едновременно; 8. Приготвяне на капучино; 9 Приготвяне на вряла вода; 10. Затопляне на чаши; 11. Таймер за изключване. Всички съвременни кафе-машини изпълняват този основен набор от функции.
През 2001 г. няколко производители започнаха да произвеждат кафе-машини, свързани с интернет. Така машината сама, автоматично, се свързва със сервиза за техническа поддръжка в случай на повреда, както и с доставчика, ако свършат капсулите с разтворимо кафе.
През 2015 г. кафе-машина беше доставена за пръв път в Космоса. Тя бе закарана до Международната космическа станция с транспортния космически кораб „Дракон“. Под названието ISSpresso е разработена от Италианската космическа агенция съвместно с известния италиански производител на кафе Lavazza.
След началото на поредната си война срещу Рим, царят на Понт – Митридат VI (упр. 117 г. пр. Хр. – 63 г. пр. Хр.) много скоро се озовал в незавидно положение: силите и средствата на неговата държава били силно разнебитени по време на предишните сблъсъци с римляните и с техните съюзници в региона. Първите походи в новата война не дали решаващ резултат и царят преминал от настъпление към отбрана. След поражението на армията му през пролетта на 71 г. пр. Хр. при град Кабир, се наложило той да бяга и да потърси убежище при своя зет цар Тигран II – владетеля на Велика Армения, който бил на върха на своята мощ.
Митридат и преди това многократно увещавал арменския цар да му помогне в борбата срещу Рим – като правилно му посочвал, че щом самият той, Митридат, бъде победен, римляните ще се заемат и с Армения. Но Тигран оставал неутрален до последния момент. Той бил добре запознат с политическата структура на Римската република и се надявал да преговаря със Сената за разделяне на сферите на влияние. Тогава римският проконсул на Азия – Луций Лукул, не би посмял да нападне владенията му.
Тигран Велики придружаван от четирима от васалните му царе. Уикипедия
Поради тази причина Тигран не участвал в походите на Митридат към Анатолия (дн. Анадола) – и когато тъстът му се озовал при него, той всъщност го заточил в изгнание, където не можел да се свърже със своите хора и дори със самия Тигран. Вероятно такова неучтиво отношение било причинено от желанието да се предотврати влошаване на отношенията с Рим – но, все пак, когато римският посланик Апий Клодий от името на Лукул в ултимативна форма поискал да му бъде предаден Митридат, получил отказ. Тигран бил уверен, че Лукул няма да започне война без причина и без разрешението на римския Сенат. Затова арменският цар правел всичко възможно да не дава повод на легионите да нахлуят в земите му.
След потушаването на две големи въстания Тигран разпуснал основната част от армията си, оставяйки при себе си само гвардията и редовните части, и се завърнал в Тигранакерт (днешният град Силван, недалеч от Диарбекир) – новата столица на Велика Армения, която олицетворявала мощта и славата на неговата държава. Именно тук го застигнала новината , че Лукул с армията си е преминал границата и вече се прехвърля през река Ефрат. Това било в края на март – началото на април 69 г. пр. Хр.
Отначало царят дори не повярвал: действията на римляните били за него крайно изненадващи. Може би, ако Тигран общувал повече с тъста си Митридат, щял да знае, че политическата ситуация в Рим се променя бързо – а самият проконсул Луций изобщо не е от онези хора, които действат само по заповед отгоре.
Луций Лициний Лукул започнал войната без никакво разрешение от Сената и решил да нанесе удар право в сърцето на арменската държава – нейната нова столица. Проконсулът открил военните действия под предлог да продължи войната с Митридат – но истинските причини били безграничните му амбиции и алчност. С три легиона и значителен брой спомагателни войски той преминал границата, прекосил Ефрат и сега напредвал към Тигранакерт. Само месец по-късно римляните обсадили града. Цар Тигран ІІ тръгнал да събира войски по цялата страна.
В продължение на четири месеца и половина столицата се отбранявала успешно. През това време Тигран не само събрал 80 хиляди войници, но и освободил тъста си Митридат, дал му доста силен конен отряд и го отпратил по живо, по здраво. Главната битка обаче тепърва предстояла.
Тигранакерт не можел да издържи безкрайно – а превземането на тази нова столица щяло да сложи край на всички постижения на Тигран през последните 20 години. Силата на неговата държава се основавала на военната и политическата мощ – затова нахлуването на римляните се налагало да бъде отблъснато по най-решителен начин. Арменският владетел не можел да премине към тактиката на партизанска война, както някои от другите противници на Рим: нумидийците, лузитаните, иберите или добре познатите на Тигран парти. Без да чака държавата му да започне да се разпада, той решил да деблокира столицата и да прекрати войната с една решителна битка. Тя се провела недалеч от Тигранакерт на 6 октомври 69 г. пр. Хр.
Оценявайки войските на Лукул, Плутарх и Секст Юлий Фронтин съобщават за около 14-15 хиляди бойци. Армията на Тигран, според Плутарх, била 265-300 хиляди души, но по-реални са числата, привеждани от други историци – 70-80 хиляди воини.
Велика Армения при Тигран Велики. Уикипедия
Първоначално борбата била равна. Обаче в един момент римската конница, първоначално оставена в засада, решително атакувала многобройната, но разноплеменна войска на Тигран. Арменската армия побягнала. Портите на столицата на Велика Армения били предателски отворени от гръцките наемници в Тигранакерт, както и от въстанали тълпи, които Тигран бил докарал от всички покрайнини на обширната му държава. В резултат огромният и богат град станал жертва на римляните и бил разграбен.
Елинистични автори цитират данни, които говорят за голямото богатство на арменската столица. Именно то позволило на Лукул по-късно да организира известните „лукулови пиршества“, които изумявали неговите съвременници.
Съдбата на Митридат била трагична – собственият му син Фарнак въстанал против него. Митридат бил разгромен и се самоубил.
Перипетиите на Тигран продължили дълго след това. Римляните милостиво му оставили доста голяма част от неговата страна – тогавашните историци я определят като третата по размери и мощ държава след Рим и Партия. Последните 10 години от неговото царуване били мирни и спокойни – арменският цар Тигран Велики умрял в 55 г. пр. Хр. на възраст 85 години.
Все още си задаваме любопитни въпроси около странните моменти от живота на Людмила Живкова и дейността ѝ, свързана с организацията на 1300-годишнината на България.
Интересна ситуация с нея разказва един от близките ѝ хора, Богомил Герасимов, дипломат в Мексико по това време. Стартът на кампанията за честване на годишнината от създаването на нашата държава на световната сцена щял да се постави с уникална изложба в Мексико. Проявите в Мексико трябвало да преминат под патронажа и с участието на техния президент.
Богомил Герасимов признава след години, че ако не е била Людмила, никой нямало да прояви подобна грандиозна дързост – да покаже на света историята на България и то в разрез със забраната на Кремъл. Допира ѝ до други сили и идеи са ѝ помогнали да удържи на всички опити да бъде спряна, смята Герасимов. Тези сили и идея, обаче, често изумявали околните.
Нямало да има НДК, ако не била упоритостта на Живкова. Същото се отнася и до паметника на Незнайния воин до столичния храм „Света София“ и криптата на „Александър Невски“.
Но нека се върнем към Мексико, конкретната случка там и разказът на очевидеца Богомил Герасимов, посланик по това време в Мексико. Според него, всичко станало там, граничи със свръхестественото.
Въпреки публикуваната в пресата на 2 март 1981 г информация за пристигналата в Мексико българска делегация, официалното посрещане, разговорите с просветния министър Фернандо Солана и настаняването в двореца „Камино реал“, Герасимов твърди, че нито се е състоял разговор, нито в Мексико има подобен дворец. Делегацията отседнала в един от най-скъпите и луксозни хотели не само в Мексико, но и в света – „Камино реал“, а Людмила няма възможността да разговаря с никого.
Информацията на нашата преса за натоварения график на Людмила Живкова се оказва лъжа. Дори и информацията за участието на Живкова в откриването на изложбата „Средновековна България – изкуство и цивилизация“ с Антропологическия музей в Мексико, не е вярна.
Людмила Живкова не присъства на нищо от описаното, твърди Герасимов. С това той озадачава всички. Българският дипломат уточнява, че Живкова е била с делегацията, но духом е била някъде другаде. Самият той до края на дните си се чуди защо всичко, случило се в Мексико, е било потулено и не се е коментирало след това.
Помолен от самата Людмила да опише всичко, което се случва там, Герасимов се чувства длъжен да опише самата истина за българското посещение.
Всичко започва още с посрещането на делегацията на летището в Мексико. Герасимов с нетърпение очаквал Людмила Живкова и цялата делегация, за да се случи всичко, готвено месеци наред. След като самолетът кацнал, вместо в залата за посрещане се появява не Людмила, а Димитър Мурджев – офицер от УБО. Той повикал с жест нашия посланик и двамата се вмъкнали набързо обратно в самолета.
Дипломатът не видял Първата дама и попитал за нея. Отговорът, че не е добре, го притеснила неимоверно. На летището сред официалните посрещачи бил и образователния министър на Мексико. Подготвена била и пресконференция. След като настоял да се види с Мила, както я наричал, го пуснали до помещенията на първа класа. Людмила била напълно безжизнена, излегната на седалката. Гледала към Герасимов, но сякаш не го виждала. Опитал се да разговаря с нея, но установил, че тя въобще не го чува. Людмила продължавала да си седи на мястото като статуя.
След кратък разговор, всички от обкръжението ѝ преценили, че е най-добре да стигнат възможно най-бързо до хотела, за да може Людмила да си почине. Били категорични, че трябва да я види лекар. Състоянието ѝ било наистина обезпокоително.
След като слязъл от самолета, българският дипломат веднага се отправил към образователния министър. Учтиво му обяснил, че гостенката не се чувства добре от полета и трябва да се прибере в хотела, за да си почине. Ответно мексиканският министър обещал в хотела да я чака техен добър лекар. Разбрали се, че пресконференция е невъзможно да се проведе при тези обстоятелства.
Докато журналистите разберат какво става, Людмила била преведена през залата за посрещачи. Дори Фернандо Солана ѝ говорил нещо, без да разбере, че няма смисъл. Бързо стигнали до запазения апартамент в луксозния хотел.
Въпреки признаците, че се подобрява, Людмила забранила в стаята ѝ да влизат хора, още повече лекари. След като се събрали и обсъдили положението, Герасимов и членовете на делегацията решили да се допитат до лекарка от съветското посолство. Людмила и нея не допуснала. Жената почакала известно време в хотела, но членовете на нашата делегация били принудени да я убедят, че трябва да си тръгне.
В същото време в българската преса публикували, че Людмила Живкова е направила изявление на летището, веднага след кацането. След безкрайната нощ на неизвестни, Герасимов бил измъчван от още по-силно безпокойство. След три дена трябвало да се състои откриването на тържествата по случай вековната българска годишнина. Поканените видни личности били 2000. Липсата на какъвто и да бил начин за контакт с Людмила го карала да мисли, че крият нещо от него. Каква би била причината да не се допускат лекари, ако наистина Людмила не се чувства добре. Без да забележат останалите, дипломатът се шмугнал в стаята на Живкова. Той бил шокиран от гледката, която заварил – жената била седнала с кръстосани крака върху бял чаршаф почти гола.
Людмила била притиснала ръцете си в молитвена поза. По тях и по лицето ѝ имало нарисувани цветни линии. Странни предмети били подредени пред нея. Герасимов я повикал по име, но нямало никаква реакция. Тя сякаш не виждала и не чувала нищо, въпреки че очите ѝ били отворени. Според думите на дипломата, душата на Людмила сякаш била напуснала тялото и била на визита в някой друг свят или измерение.
Герасимов бил достатъчно умен, за да не прави опит да събуди Мила от състоянието ѝ. Знаел, че това може да е фатално. Излязъл от апартамента незабелязано. Бил едновременно ядосан и спокоен. Не можело да има толкова важни ангажименти и да се отдаде безпаметно на своите божества, но пък поне не била болна.
След като всички от делегацията се събрали, поставили на обсъждане проблема с Людмила. Трябвало да преценят как да реагират, за да излязат от ситуацията. Тя можело да дойде на себе си, но можело и да остане в това състояние дълго. Стигнали до решението да повикат лекар, който е запознат със специфичното състояние на Първата дама. Наложително било и да информират Живков за случващото се. С помощта на служителите на УБО връзката с Живков била направена. Той живо се поинтересувал как е дъщеря му. От УБО поискали да бъде изпратен екип от лекари в Мексико. Това, обаче означавало, че Людмила няма да е в състояние да присъства на церемонията за българския юбилей.
Всички се надявали все пак да настъпи някакво подобрение в странното състояние на Людмила. Как щяло да се приеме от мексиканците отсъствието на човека, който е инициирал цялото събитие. Мексиканското правителство било подсигурило охрана в хотела. Не се допускали никакви външни лица, за да се гарантира пълното спокойствие на Людмила и цялата делегация. Всичко планирано било на път да се провали. Как можело да се обясни на мексиканския президент, че Първата дама се моли на своите божества и не може да присъства на събитието. Вероятно в Индия била усвоила умението да изпада в транс. Любопитно, обаче, било защо го прави точно сега.
Тъй като нямало промяна в състоянието на Людмила до вечерта преди събитието, българският дипломат преценил, че е време да говори с мексиканците и да им обясни положението. За щастие, мексиканският президент бил приятелски настроен и попитал как може да помогне.
Герасимов не издържал и споделил, че е много притеснен за това как ще протече събитието. Людмила Живкова нямало да може да присъства, а какво ще се случи с организираното от нея събитие? Президентът уверил Герасимов, че това няма да навреди по никакъв начин на откриването на грандиозната изложба. Герасимов като посланик можел да я замести и да каже няколко думи на откриването. Това до голяма степен свалило напрежението и дипломатът облекчен се върнал в хотела да осведоми делегацията за разговора.
На следващия ден Хосе Лопес Портильо изказал сърдечните си поздрави за България и съжалението си за внезапната болест на Людмила Живкова. Гостите били многобройни. Дори залата едва ги побирала. Президентът не пропуснал да подчертае, че страната ни е наистина с древна култура.
В същото време в българския печат валяли материалите за изявите на Людмила в Мексико и речта ѝ на откриването на изложбата, докато тя не била напускала пределите на хотела. Никой не се усъмнил, че това е една откровена лъжа.
Какво се е случило и защо точно тогава е настъпил момента за този транс, никой не може да даде логичен отговор. Странностите на Людмила Живкова не можели да се коментират и да се тълкуват. А дали това има някаква връзка с внезапната смърт на Първата дама няколко месеца след това, е истинска мистерия.
Краят на IV век бил крайно труден период в историята на Римската империя. Държавата се разпадала, разкъсвана от вътрешните противоречия, а отвън нахлували диви варварски „мигранти“ през Рейн и Дунав.
Ситуацията се влошила особено след битката при Адрианопол в 378 г.. В нея готите, които били допуснати на римска територия, за да се спасят от нашествието на хуните, разбили римската армия и убили император Флавий Юлий Валент. (Ако някой вижда аналогия с нашата съвременност, може би не е случайно). Балканските провинции на империята били подложени на ужасни кланета и грабежи – само умелата политика на новия император на Изтока Флавий Теодосий спасила положението.
Паметник на Теодосий в дн. Сеговия, 20 век. Уикипедия
Теодосий не бил роднина на загиналия император, но се оказал единственият римлянин по произход сред военния елит на Изтока. Грациан – племенникът на Валент и император на Запада, го провъзгласил за свой съвладетел, но без да може да му помогне с каквото и да било.
Дейността на Теодосий дала резултати – готите се укротили и отблъснали две големи нашествия на други варвари през Дунава. В 387 г. самият Теодосий трябвало да се намеси на Запад: през 383 г. 24-годишният Грациан бил убит от метежния военачалник Магнус Максим, на чиято страна преминала по-голямата част от армията – войниците били недоволни от приемането на варвари под знамената на Рим. Западните провинции били разделени между по-малкия брат на Грациан – Валентиниан, и самия Максим. Статуквото обаче било нарушено, когато Максим окупирал Италия и прогонил Валентиниан.
Теодосий бил безпощаден – в няколко битки той успял да победи Максим, а след това превзел Аквилея, където бил избягал самият узурпатор. Максим бил екзекутиран.
Детайл от основата на Теодосиевата колона на Хиподрума в Константинопол. Уикипедия
Валентиниан станал единствен владетел на Запада. Но на 15 май 392 г. императорът бил намерен обесен в резиденцията си. Нов император на Запада станал Евгений – дотогавашен пръв министър. Той бил римлянин по рождение и имал обширни връзки както сред варварите, така и сред старата римска аристокрация. Теодосий обаче отказал да признае Евгений за законен владетел. След като синът на Теодосий Хонорий бил провъзгласен за император на Запада, станало ясно, че сблъсъкът не може да бъде избягнат.
С името на Евгений бил свързан последният опит на римските езичници да се борят срещу властта. При Теодосий християнството станало единствената разрешена религия. И въпреки, че подобни драстични мерки се натъквали на съпротивата от езичници и еретици, Теодосий се оказал достатъчно силен, за да не отслаби натиска. Това обаче не можело да се каже за Евгений. Неговата вяра била силна, но властта му – слаба. С намерение да привлече подкрепата на различни социални групи, Евгений премахнал законодателството на Теодосий и разрешил изповядването както на ереси – предимно арианство, така и на стари езически суеверия. Били възродени култовете към традиционните римски богове, към Митра, Анубис, Серапис и други, нахлули по-късно в римския пантеон. Евгений не пречел на това.
А междувременно Теодосий се готвел да нанесе удар. Останал без пари и сериозна войска, той бил принуден да узакони заселването на готи в империята. Постепенно се създавала нова армия, в чиято основа били варварските отряди, заселени в римски земи или поканени от чужбина. Тази армия по своята организация и дисциплина напомняла повече на средновековното опълчение или на армията на персийските царе, отколкото на най-съвършената военна машина от древността – римската армия по време на нейния разцвет. Нараснала ролята на леката и тежка конница и на леката пехота.
Разделяне на Римската империя (395 г.). Уикипедия
Симптоматично е, че армията на Източната империя била предвождана от полувандала Стилихон, както и от друг варварин – Тимасий. Сред предводителите на корпуси били готите Гайна и Аларих, аланът Саул и много други „нови римляни“. Освен германците и ираноезичните алани, в армията имало голям отряд хуни, както и чисто римски подразделения.
Не по-малко пъстра била армията на Западната империя, предвождана от варварина Арбогаст – франки, варвари-федерати, германци, британски и галски контингенти, чиито войници изповядвали православното християнство.
Всички противоречия били решени в една битка, която се състояла при река Фригид в началото на септември 394 г. Прието е река Фригид да се свързва със съвременната Вилава в Словения.
Източниците предават хода на битката по противоречив начин. Западната армия на франка Арбогаст заела позиция на изхода от дефилето – битката се водела в самото подножие на Източните Алпи. Въпреки увереността на Теодосий в победата, неговият авангард, състоящ се от готи, така и не успял да пробие защитата на врага и бил унищожен. Пред Теодосий изникнала опасност да бъде обкръжен върху малко плато. Той обаче намерил изход.
Според по-правдоподобната версия той обещал на един от вражеските военачалници – някой си Амброцион, солидна сума от императорската хазна и високи чинове за него и неговите подчинени. Лакомият варварин преминал на страната на императора и в решителния момент ударил Арбогаст във фланг.
„Битката при река Фригид“ от Йохан Вайхард фон Валвазор (1689 г.). Уикипедия
Според друга версия, на Теодосий помогнал вятърът, който духал от Алпите право в лицето на врага. „Вятърът от мразовития Север разкъса строя на врага с планинските си бури, хвърляше обратно стрелите и изтръгваше копията“ – пише един от древните автори. Непривикнали към подобни явления, галските отряди били разгромени от воините на Теодосий. Западният император Евгений бил заловен и екзекутиран.
Теодосий триумфално влязъл в Медиолан (днешният Милано), а след това и в Рим, където с нова сила започнал да преследва езичниците и да разрушава храмовете на старите богове. Така Римската империя се обединила за последен път под властта на един човек.
На връщане от Италия Теодосий умрял по пътя през януари 395 г. Неговите синове Аркадий и Хонорий разделили отново империята. Този път завинаги.
Преди 70 години в един от вестниците във Филаделфия, малко преди Коледа, била публикувана статия, озаглавена „Коледното дърво сияе: Самотна майка чака детето си“. Тя докоснала американските домакини до дълбината на душата им. Историята на вдовицата Ела Хорнър, чиято 11-годишна дъщеря била отвлечена от непознат, била загадъчна и в някои моменти изглеждала дори неправдоподобна.
Майката на момичето, наречено Сали, би могло да се каже, че сама е дала детето си на непознат. Мъжът накарал момичето да излъже майка си, че е баща на нейна съученичка, така че тя да ѝ разреши да почива с него на крайбрежието. Странното небрежно отношение на майката към съдбата на детето й довело до факта, че Сали се оказала в ръцете на 50-годишния Франк Ла Сала, механик, който вече бил съден за изнасилване и педофилия.
Цели две години, от 1948 до 1950 г., педофилът и неговата жертва били неразделни. Франк непрекъснато държал Сали плътно до себе си и постоянно я изнасилвал. За да не привлича вниманието, престъпникът принудил момичето да го нарича „татко“ и публично да изразява любовта и уважението си към него като дъщеря. Похитителят и жертвата му пътували с кола из различни щати, спирали се в мотели и не се застоявали дълго време никъде.
Интересно съвпадение било, че точно по това време професорът от университета Корнел, Владимир Набоков, се заел да изследва в новия си роман проблема за връзката между възрастен мъж и дете. Романът за Лолита и Хумберт, описващ отношение, осъдени от обществото, се превърнал в едно от най-противоречивите произведения на 20-ти век. Не е необходим точен анализ на романа, за да се видят многото съвпадения между сюжета му и историята на Ла Сала и неговата жертва.
Франк Ла Сала
Сара Уейнман, известна американска журналистка и криминалист, в книгата си „Истинската Лолита“ доказва, че съществува реална връзка между историята на известното престъпление и романа. Сред важните разлики Сара отбелязва поведението на Сали и Лолита. Ако момичето, отвлечено във Филаделфия, е невинна жертва на изнасилвач, тогава Лолита в творбата на Набоков е представена като доста сексуално разумен млад човек.
Франк се бил подготвил внимателно за отвличането на Сали. Около шест месеца преди това, в супермаркета на Уолуъртс, той хванал момичето да краде бележник от представителен възрастен мъж. Непознатият се представил като служител на ФБР и казал на Сали, че е арестувана и ще бъде съдена за кражба.
Момичето започнало да плаче и да моли мъжа да я пусне. Ла Сала се съгласил великодушно, с уговорката понякога да се среща с него и да докладва за подозрителни и необичайни неща. Сали Хорнър, която се страхувала от гнева на майка си, веднага се съгласила и била пусната да се прибере.
Няколко месеца по-късно Франк започнал да настоява момичето да отиде с него в Атлантик Сити. Заедно с момичето престъпникът измислил история за почивка със семейството на съученичка на брега на океана и жената лекомислено се съгласила да пусне детето си на курорт.
В оправдание на Ела Хорнър, можем само да кажем, че тя сама е отгледала дъщеря си след самоубийството на съпруга си, работила е много и усърдно и мисълта, че някой ще се грижи за детето й за известно време, й се струвала много привлекателна. Жената дори сама отвела Сали до автогарата, където зърнала Ла Сала през прозореца на автобуса.
Сали
Мисълта, че детето й е отвлечено, се появила у Ела твърде късно. Когато жената, която не била получавала новини от дъщеря си в продължение на няколко седмици, се разтревожила и отишла в полицията, вече било невъзможно да се намери престъпника и жертвата му по горещи следи. Ченгетата оперативно търсили следите на мъжа и неговата жертва в Атлантик Сити, но Франк и Сали отдавна били напуснали града, изчезвайки в пределите на други щати.
Отношенията между Ла Сала и момичето били необичайни не само заради престъпния си характер. Много неща изглеждали странни. Въпреки статута си на пленница, Сали Хорнър се държала съвсем естествено и убедително играела ролята на любяща дъщеря пред хората. Освен това, когато двойката се задържала в Балтимор, Франк си намерил работа и момичето започнало да ходи на училище.
Всеки ден Сали се прибирала у дома, въпреки че можела във всеки един момент да прекрати всичко, свързвайки се с полицай на улицата или обаждайки се по телефона. Очевидно страхът на детето от похитителя напълно я лишило от волята ѝ и я принудил да се примири с ролята на жертвата.
Ла Сала от своя страна бил изключиелно внимателен. Щом му направело впечатление, че непознати проявяват интерес към него, той веднага сменял адреса си, понякога се местел на стотици километри. Франк и Сали прекарали последната година в парк за каравани, пълен с посетители, където хората не знаели много един за друг. Въпреки това, една бдителна съседка била заинтригувана от семейството на 50-годишен мъж и тийнейджърка и тя успяла да говори със Сали лице в лице.
Момичето не издържало и разказало на жената своята история и признала за това, което Ла Сала прави с нея всяка вечер в спалнята. След като научила, че детето мечтае да се върне у дома, съседката й дала възможност да се обади на майка си. Няколко часа по-късно Франк е арестуван и разпитан. Мъжът отричал до последно и твърдял, че Сали всъщност е негова дъщеря, а отвличането и насилието са само във фантазията на момичето.
В резултат на това педофилът бил съден и изпратен в затвора за 35 години, а Сали Хорнър се върнала у дома при майка си. На срещата на Сали и Ела присъствали много журналисти, но майка и дъщеря, разделени в продължение на две дълги години, плачели прегърнати, без да обръщат внимание на никого.
По това време Владимир Набоков влиза в творческа криза. В романа Хумберт вече се е оженил за майката на Лолита и е планирал да съблазни момичето. Авторът не е знаел как могат да се развият събития от такъв род и как да направят мъж и момиче любовници. В резултат на това писателят използвал вече проверен вариант и изпратил двойката да пътува из Щатите с кола, отсядайки в малки мотели.
Животът на Хумберт и Лолита много наподобявал живота на Ла Сала и Сали – в романа момичето дори ходело на училище като истинската жертва на отвличането. В книгата си „Истинската Лолита“ Сара Уейнман твърди, че Набоков вероятно е знаел за тази история и може би е проследил нейното развитие, подобно на много хора в САЩ. Как иначе може да се обясни големия брой съвпадения в романа и реалната история?
Интересното е, че Набоков винаги е отхвърлял всякаква връзка между романа си и реалния живот, въпреки че в романа има препратка към събитието. В една от главите Хумберт се пита дали това, което е направил с Доли (един от прякорите на Лолита), е съизмеримо с това, което автомеханикът Ла Сала е направил със Сали през 1948 г.
Но да се върнем към героинята на нашата история. За съжаление историята нямала щастлив край. След отвличането Сали е наблюдавана от психиатри и според тях изобщо не се различавала от връстниците си. Момичето завършило училище, но животът й бил прекъснат в автомобилна катастрофа на 2 август 1952 г., само 2 години след освобождаването ѝ.
Година и половина след смъртта на момичето Набоков завършва своята „Лолита“ като пише за това в дневника си. Писателят определя романа, по който работи 5 години, като „загадъчен и сърцераздирателен“. Нито едно издателство, към което се обръща авторът, не иска да публикува книгата и едва през 1955 г. тя излиза в чужбина, във Франция. В САЩ книгата излиза три години по-късно и се превръща в истински бестселър.
Повече от половин век критиците нищят романа на Владимир Набоков „на късчета“, а изследванията му помагат да се защитят хиляди дисертации по целия свят. Всеки, който внимателно е прочел тази творба, отбелязва, че тя е като че ли неутрална от гледна точка на морала.
В романа историята е разказана от името на Хумберт, жалък човек, който търси самоутвърждаване. Затова понякога изглежда, че самият главен герой е точно същата жертва като Лолита. Хумберт постоянно се колебае и съжалява, че е позволил на момичето да го съблазни. Както самият той казва за себе си: „Аз от своя страна бях толкова наивен, колкото може да бъде човек със сексуален дефект“.
Сара Уейнман смята, че от момента на публикуването сюжетът на книгата е бил интерпретиран погрешно от читателите и изследователите на творчеството на Владимир Набоков.
„Дори и днес читателите не виждат отклоненията на Хумберт и обвиняват Лолита и нейното поведение, сякаш е могла да се съпротивлява и е решила да не го прави.“
В тази връзка, журналистката смята, че паралелът между романа и истинското престъпление на Франк Ла Сала е много важен. Според Сара, това служи като важно напомняне, че педофилията е реалност и отговорността винаги ще бъде на възрастния, а не на детето, което е без опит и не винаги си дава сметка за своите действия.
Твърди се, че Набоков е получил вдъхновението си за написването на романа от популярната по това време история на Чарли Чаплин, който се влюбва във втората си съпруга Лита Грей, когато тя е едва на 12 години.
Актрисата Доминик Суейн е едва на 15 години през 1997 г., когато започват снимките на „Лолита“. За сцените, в които тя трябвало да седне на коленете на Джеръми Айрънс, който играе Хумберт, или изобщо се допира до него, между двамата неотменно седяла възглавница.
Ролята на Лолита в началото била предложена на актрисата Натали Портман, но тя смятала историята за прекалено греховна и отказвала да участва във филма по религиозни съображения.
За ролята на Хумберт първоначално искали да наемат Дъстин Хофман, но и той отказал, тъй като снимал друг филм по това време. Взимат за ролята Джеръми Айрънс.
За ролята на Лолита кандидатствали 2 500 момичета, освен Доминик Суейн. Джеръми Айрънс участвал в кастинга, но след като желаещите намалели до 100.
Според законите на САЩ, забранено е на непълнолетни актриси да снимат сцени на полов акт, затова за всички еротични епизоди са наемани дубльорки.
Лолита е само на 12 години в романа. И във филма от 1997 г., и в по-ранната версия от 1962 на Стенли Кубрик, Лолита е на 14 години, тъй като се смятало, че зрителите ще бъдат прекалено шокирани, ако възрастта на героинята е по-малка.
Филмът на ДВД показва няколко секссцени, които при окончателния монтаж отпадат, тъй като кината във Великобритания и Франция отказват да излъчат филма в пълната му версия.
New Line Cinema е трябвало да бъде разпространител на „Лолита“ (1997 г.). От компанията отказват разпространението на толкова „порочен“ филм и посъветвали режисьора Ейдриан Лайн да не настоява да се прожектира филма по кината, ако не иска да бъде изгонен отвсякъде. Той не ги послушал и пуснал няколко копия на филма. Слуховете за „неприличния филм“ предизвикват небивал интерес и пред кината се извиват километрични опашки.
Владимир Набоков
Забраняват филма в Австралия до 1999 г. , защото го смятали като пропаганда на педофилия. Още 24 страни спират или ограничават излъчването му. И досега в Европа дискът с „Лолита“ се продава само на пълнолетни.
Набоков пише сам първата версия на сценария на филма. „Това е най-значимата книга, която съм написал на английски език, – обяснява писателят в интервю за американското списание Playboy през 1964 г. – Не мога да позволя да я развалят“.
Писателят разказва за същото издание защо сам е превел книгата на руски език. „Представих си, че в някакво далечно бъдеще някой ще издаде руска версия на „Лолита“. Настроих вътрешния си телескоп върху тази точка от далечното бъдеще и видях, че всеки абзац, и без това пълен с капани, може да бъде уродливо в неистинността си преведен. В ръцете на вреден занаятчия руската версия на „Лолита“ може изцяло да се изроди, да се окаже опетнена от вулгарни преразкази. И реших да я преведа сам“, казва Набоков.
Дори в най-смелите си мечти не допускал, че романът някога ще бъде издаден в Съветския съюз. Не предполагал, че тоталитарният режим ще пропусне през цензурата си скандалния роман.
Романът „Лолита“ става втората книга след „Отнесени от вихъра“, която е продадена в САЩ в тираж от над 100 000 копия още в началните три седмици след издаването си.
Набоков написал романа на стотици малки картончета, преди да направи окончателния вариант. Така правел с всички свои творби.
