Още
    Начало Блог Страница 26

    Вицове за Хитлер

    Към средата на 1930-те години властта на национал-социалистите в Германия укрепнала и шегата с тях станала опасно занимание.

    Хуморът в Третия райх съществувал в две форми: допускана от властите и немного популярна сатира от социален, политически и антисемитски характер, и т. нар. опозиционни „шеги шепнешком“ – народен хумор, разказван от гражданите помежду им с голяма предпазливост.

    От самото начало, т. е. от 1933 г., много германци разбирали репресивния характер на управлението на Хитлер и необходимостта да си държат устата затворена. Още тогава се появил анекдот за първия концентрационен лагер – Дахау.

    „Срещат се двама познати. „Радвам се, че отново си на свобода, как беше в концлагера?“ „Чудесно беше: закуска в леглото, кафе и шоколад по твой избор, а за обяд супа, месо и десерт. Играехме различни игри в следобедните часове, след това ни сервираха кафе и сладкиши. После дремвах, а след вечеря гледахме филм“. Слушателят е изумен. „Виж ти! Наскоро видях Майер, той също беше там, но разказваше съвсем други неща!“ „Е, затова сега отново е там“.

    Немците се подигравали и с въвеждането на все повече ограничения при „кафявия“ режим.

    „На стената виси плакат, приканващ хората да помагат на бедните: „Не може да позволим на хората да страдат от студ“. Човек, който чете това, казва на друг: „Виж, сега дори студа забраниха!“

    През 1930-те години шегаджия, заловен от властите, можел да мине с предупреждение или глоба (ако нарушението било извършено в пияно състояние, това се е смятало за смекчаващо обстоятелство). Някои популярни политически вицове дори можело да бъдат разказвани по време на войната без особен страх, ако не съдържали остра критика към държавата. Например, безобидната шега с любителя на многобройни награди Гьоринг: той бил закачил една стрелка на униформата си до последния орден, на която пишело: „Продължението следва“.

    На ръба на допустимото имало шеги за съюзниците.

    „ В щаба на германската армия докладват на Хитлер: „Майн фюрер, Италия на Мусолини е влязла във войната!“ „О, значи, ще трябва да заделим 10 дивизии, за да се бием с него!“ „Не, майн фюрер, той е на наша страна!“. „О, значи ще трябва да заделим 20 дивизии, за да го спасяваме!“

    Но колкото по-зле вървяла войната, толкова по-остри ставали шегите, а правителството – по-нетърпимо. Особено рисковано било да се разказват вицове, които директно осмивали Хитлер и нацизма, критикували го или показвали съмнения в германската победа. Така през 1944 г. жителката на Берлин Мариан Елиза К. била осъдена и екзекутирана за саботиране на военното производство „чрез злонамерени забележки“. Такава „забележка“ била следната.

    „Хитлер и Гьоринг стоят на върха на радиокулата в Берлин. Хитлер казва, че много би искал да направи нещо, което да повдигне духа на берлинчани в тези трудни времена. „Защо просто не скочиш, Адолф?“ – предложил Гьоринг.“ Колега на Мариан чул този анекдот и направил донос в Гестапо.

    По време на войната неприязънта към личността на Хитлер и подигравките с неговия авантюризъм се превърнали в основен мотив на немския хумор. Типичен пример за шега със стандартната формула „Велика Германия“ е следната.

    „Необразована немска селянка забелязва глобус в къщата на селски учител и пита какво е това. Учителят разказва. Тогава селянката поискала да й покаже къде е Русия върху глобуса. Виждайки Русия, жената се изумява: „О, каква огромна страна!“ Тогава учителят посочва и други големи държави, с които Германия е във война – САЩ, Канада, Китай. Селянката иска да й покаже „Велика Германия“. Когато видяла малкото петънце в центъра на Европа, пита изненадано: „А Хитлер има ли глобус?“

    Понякога вместо задължителното „Хайл Хитлер“ някои бързо произнасяли: „Драй литер!“ („Три литра“). Дори германските евреи се шегували със слабите са надежди за спасение.

    „Извеждат двама евреи на разстрел. Изведнъж идва заповед да ги обесят, а не да ги разстрелят. Единият казва на другия: „Виждаш ли, икономиката им рухва: те вече свършват патроните“.

    Имало дори най-черен хумор.

    „През зимата в Русия германец излиза от горящ танк и пада в снега. Минута по-късно става и пълзи обратно в танка, като си мърмори: „Този ужасен руски студ!“

    Вицовете демонстрирали превъзходството на независимия човешки ум, който дори в условията на диктатура намирал сили да се шегува.

    „Дясната ръка на Хитлер – Рудолф Хес, кацнал през 1940 г. в Англия със секретна мисия. Водят го при Чърчил. „О, ти ли си този психопат?“ – пита британският премиер. „Не, не, аз съм заместникът му!“

    „Хитлер посещава лудница. Всички пациенти са строени и поздравяват с нацисткия поздрав. Само един не вдига ръка. „Защо не поздравяваш?“ – пита Хитлер. Човекът отговаря: „Майн фюрер, аз съм санитар, а не луд!“

    „Германец носи радиоприемник на изповед. Свещеникът се чуди защо прави това. Енориашът: „Отче, радиото ми трябва да се покае, защото много лъже!“

    Съсипаното детство на Ева Йонеско – момичето, което се превърна в секс играчка на 5-годишна възраст

    Родителите, които принуждават децата си да участват в конкурси за красота, са просто „душици“ в сравнение с Ирина Йонеско, френска фотографка, която работела в еротичния жанр. Дъщеря й Ева започва да позира за пикантни снимки, когато била само на пет години, а на дванадесет момичето вече било на кориците на списанията Playboy и Penthouse.

    За трудното детство на Ева Йонеско и нейния живот днес можете научите от нас с уточнението, че те никога не успяла да се възстанови от старите си травми.

    Ева Йонеско

    Ева Йонеско е родена на 18 юли 1965 г. в Париж. Момичето не познавало баща си, а майка й, Ирина Йонеско, практически не отделяла време за дъщеря си, прехвърляйки отговорността за възпитанието ѝ върху плещите на бабата.

    Едва когато Ева станала на 5 години, запалената по фотографията и бохемските партита майка, забелязала, че е родила много красиво дете – с руса коса, кукленски черти на лицето, плътни устни … Всичко това правело Ева идеален модел за нейните фотографии. Поне самата Ирина била убедена в това.

    Когато майката за пръв път моли дъщеря си да позира за снимка, Ева била много щастлива! Тогава тя дори не подозирала, че участва в нещо неприлично. Основната цел на момичето било да прекара възможно най-много време с майка си, така че с радост се съгласявала на всички авантюри, които ѝ се предлагали.

    Ирина забелязала ентусиазма на Ева и скоро почти безобидните им фотосесии придобили еротичен оттенък. Жената обувала момиченцето с чорапи, обличала ѝ прозрачни  рокли, корсети и воали, гримирала я и й казвала какво да прави.

    Разтвори краката си – заповядвала Ирина, – разтвори ги повече! Не съм предполагала, че имаш комплекси!

    С течение на времето болният мозък на фотографката започва да генерира все по-отвратителни идеи. Ирина започнала да снима малката си дъщеря, заобиколена от възрастни мъже. Но ние няма да споделяме тези снимки по очевидни причини.

    По онова време еротиката и порнографията в изкуството не били нещо необичайно, така че когато Ирина решила да направи изложба със снимките на дъщеря си, я очаквал истински фурор. Представители на бохемската общност високо оценили както таланта на фотографа, така и физическите данни на самото момиче.

    За да затвърди популярността си, Ирина запознала дъщеря си с други фотографи, работещи с „голи“ снимки, включително Жак Бурбулон. Така започва кариерата на Ева като гол модел.

    Именно снимките, направени от Бурбулон, украсяват списание Playboy през 1976 г. И така, Ева станала най-младият модел, появявал се някога на корицата на еротично издание, защото по това време тя била само … на 11 години!

    По-късно опитът на Playboy решава да повтори испанското списание Penthouse. През 1978 г. на страниците им се появяват кадри от скандална фотосесия на Ева.

    След излизането на списанията хиляди хора започнали да искат родителските права на Ирина да бъдат отнети и тя да бъде изправена пред съда. Жената била обвинявана в популяризиране на детска порнография и насилието над деца. Между другото, когато момичето видяло снимките си, тогава тя била на 12 години, получило нервен срив.

    Майката на Ева – ирина Йонеско

    През 1977 г. загрижени хора успели да издействат Ева да бъде дадена за възпитаване от други хора – родителите на известния дизайнер на обувки Кристиан Лубутен станали попечители на момичето. Но дори и те не успели да я върнат към нормалното детство. След всичко, което Ева трябвало да изтърпи, тя вече не можела да бъде нормално дете.

    Поради тормоза в училище Ева спряла да посещава занятията и се отдала изцяло на актьорската си кариера.

    Трябва да се отбележи, че още като дете, благодарение на усилията на майка си, Ева успява да се снима в няколко филма – „Наемателят“ на Роман Полански, „Спермула“ и еротичната лента „Разпуснато детство“, който бил забранен в повечето страни скоро след излизането си.

    След като навършила пълнолетие, първото, с което се заела Ева било да защити честта и правата си. Момичето съдила изданията, настоявайки за премахването на нейните снимки, а години по-късно се опитала да „изчисти“ и интернет от тях.

    Ева Йонеско

    През 2012 г. Ева завела дело срещу майка си за „откраднато ѝ детството“. Съдът отхвърлил много точки от иска, все пак жената получила поне морално обезщетение. Въпреки че, самата тя твърди, че никакви пари не могат да я спасят от душевната болка, която все още изпитва, особено когато среща старите си снимки в интернет.

    Между другото, майката на Ева Ирина допринася много за разпространението на снимките. Въпреки забраната, жената запазила негативите от снимките и след години започнала да ги продава отново, опитвайки се да яхне втората вълна на популярност.

    През 2011 г. излиза филмът на Ева Йонеско „Моята малка принцеса“. И въпреки че събитията от лентата са частично измислени, връзката между нея и майка й се вижда ясно в образите на главните герои. Години по-късно Ева така и не успява да прости на Ирина.

    Ева Йонеско

    „Никога не мога да простя или да оправдая майка си. Тези, които смятат нейната работа с мое участие за изкуство, са просто шутове. Нищо не може да оправдае детската порнография“, казва Йонеско.

    И ние сме напълно съгласни с нея.

    Автор: Десислава Михалева

    Как се женели през Средновековието

    Има много заблудени хора, които вярват, че през Средновековието права имали само мъжете – а жените били безправни и ощетени в социалния си статус. Но в действителност  красивата половина на човечеството оказвала сериозно влияние върху различни процеси в социалния живот на Средновековието. Не бива да забравяме, че преди да бъде въведено т. нар. „равенство на половете“, дамите се ползвали с редица привилегии и предимства в сравнение с мъжете.

    Финансовото състояние на дамите далеч не било плачевно, но самият статут на съпруга не бил ценен много високо. Естествено, човек не може да се скрие от природата и инстинктите – но Средновековието осъждало извънбрачното съжителството и го приравнявало към блудството и разврата. Затова женитбата била нужна като прототип на библейския съюз на Адам и Ева и, естествено, била необходима и за двете страни – но все пак Църквата не можела да допусне женитба само заради плътските удоволствия. В основата трябвало да лежи и искреното съгласие на съпрузите.

    Тази прословута картина на Ян ван Ейк през годините получава различни наименования, едно от които е “Сватбата на Арнолфини”

    В днешния свят отделните фактори са еднакво важни за сближаването на двама души: сходството в характерите, както и физическото привличане може сега да играят поотделно решаваща роля за създаване на семейство. Обаче Средновековието разглеждало по-надеждни варианти и това било напълно разбираемо. Каноничното право посочвало, че млада дама, която е навършила 12 или 14 години, може да се омъжи. Това била възрастовата граница за момичетата от онази епоха. Младите мъже можели да си вземат съпруга, след като навършат 16-годишна възраст. Но как може да се разчита на искреността на двама младежи, ако те все още не са се ориентирали в чувствата си или партньорът им е просто неприятен? В този случай по правило момичетата били принуждавани да се съгласят по принцип. Случвало се чувствата между потенциалните съпрузи да възникнат малко след годежа – и тогава двата рода се захващали за работа.

    Разбира се, главите на семействата имали свои, особени мотиви: изгодният брак можел да донесе осезаеми икономически и политически резултати. Това бил истински „пазар“ за девойки и младежи, който функционирал сред обществения елит.

    Обикновените хора в този случай спазвали принципа за приблизително равенство на бъдещите съпрузи. Без съвети на приятели и духовници въобще не се започвала подготовка за встъпване в брак.

    По време на пролетните празници младежът оставял цветя или зелени клонки пред къщата на своята избраница. Това бил знак, който символизирал взетото  решението. Следвал годеж и публичен обет. Двойката обещавала непременно да се ожени.

    За да премине всичко гладко, били необходими няколко месеца. Семействата на двамата годеници се опознавали, проверявали за недостатъци в репутацията и финансовото си състояние, оценявали перспективите за бъдещето. И едва когато всички страни оставали доволни, пристъпвали към сватбата.

    Средновековната европейска сватба била хибрид между германски, римски и християнски традиции и обичаи. Това представлявало великолепно и многолюдно събитие: гъмжило от роднини, приятели, пътуващи музиканти и актьори, многобройни подаръци и богати трапези. Сватбените разходи можели да разорят дори богат генуезки или венециански търговец от XIV век. Италианците даже въвели специални ограничения върху разходите за една сватба.

    Обикновено сватбената церемония се провеждала в дома на булката. Там се стичали всички гости, облечени в най-скъпите си рокли и костюми. Освен разкошните облекла, младоженците се отличавали и с венчалното покривало, което държали над главите им. Невястата, колкото и да ни е странно днес, трябвало да бъде в цветна рокля – обикновено червена. Нейният баща предавал ръката на дъщеря си на младоженеца.

    Кулминацията бил процесът на размяна на пръстени. Вече било просто безполезно да се отказва: на церемонията присъствали неколцина свидетели. Свещеникът и нотариусът заверявали брака. След това кортежът отивал в църквата – там младоженците давали обети и получавали благословия. Но молитвената служба в църквата и необходимите ритуали не били евтини.

    Сватбата била шумна, публиката се веселяла с всичка сила, преяждала, препивала и пеела буйни песни. Булката не ядяла нищо до самия край на церемонията. Върху нея лежала цялата отговорност за последния етап от сватбения процес – половия акт. Младоженецът се забавлявал, пиел и ревял неприлични песни заедно с приятелите си.

    Леглото бивало осветено от свещеник, а младоженците – съблечени от жени, присъстващи на сватбата. Съпругът трябвало да изтърпи един любопитен ритуал: „развързване на панделките“. Той се състоял в това, че половият орган на мъжа първо бил завързван с панделки, а след това го развързвали. Така мъжката му сила се смятала за освободена. После на младоженците сервирали десерти и ароматни вина, за които се смятало, че настройват двойката на сексуална вълна. Основният десерт бил традиционно френско ястие, наречено „шодо“ – жълтъци, разбити с вино и захар. И накрая двойката оставала сама, но не съвсем. Някоя уважавана матронa прекарвала нощта наблизо и докладвала на обществеността за случващото се.

    В резултат на това цялата необходима информация била съобщавана на гостите и сватбената церемония се смятала за приключена.

    Коктейлите „Молотов“

    Бутилките със запалителна смес като средство за борба с бронираните машини са известни от 1920-те години на миналия век, когато били използвани по време на Рифската война (1921-1926) межу Испания и Франция от една страна, и мароканския Рифски емират от друга. Сетне бутилки със запалителна смес използвали също по време на гражданската война в Испания и Японско-китайската война.

    Японските пехотинци употребявали подобни оръжия срещу съветските танкове в боевете на Халхин Гол през 1939 г.

    Използването на „Коктейл Молотов“ по време на събитията в Тайланд, 2010 г. Уикипедия

    В Червената армия коктейлите „Молотов“ се появили през лятото на 1941 г. , когато след загубата на значителна част от противотанковите оръжия и при недостиг на гранати било необходимо да се получи просто и ефикасно средство за борба с германските танкове в близък бой. На 7 юли 1941 г. било заповядано да се организира производството на 120 хиляди бутилки със запалителна смес дневно. Обаче още по-рано, по време на отбраната на Минск, войниците от 100-та стрелкова дивизия на генерал-майор И. Н. Русянов използвали бутилки, пълни с бензин, против немските танкове.

    Съществуват различни версии за произхода на термина „коктейл Молотов“. Най-вероятно финландците започнали да използват масово бутилки със запалителна смес по време на Зимната война от 1939-1940 г. и ги наричали „коктейл за Молотов“ по името на съветския народен комисар (министър) на външните работи. Когато Червената армия на свой ред започнала да използва тези оръжия, названието станало по-сбито: „коктейл Молотов“.

    За пълнене се използвали различни смеси. Най-ефективни били бутилките със самозапалваща се смес КС. Такава бутилка, удряйки бронята на танка, се чупела и сместа се самозапалвала без необходимост от допълнителен външен пламък. При горене сместа отделяла бял дим, който заслепявал екипажа. Високата (от 800 до 1000 градуса) температура на горене също принуждавала танкистите да напуснат бойната машина.

    Финландски коктейл „Молотов“ с фитил от ветроупорна клечка кибрит вместо традиционния парцал. Уикипедия

    Но всеки съветски войник прекрасно разбирал, че ако един случаен куршум или парче от снаряд удари такава бутилка, докато тя е в неговите ръце, смъртта му ще бъде ужасна.

    Най-ефективно било хвърлянето на бутилки от тесни и дълбоки (в цял ръст) окопи – като боецът пропусне вражеския танк да премине над него и отзад порази двигателя му. Бутилките трябвало да бъдат хвърляни от разстояние 20 метра въпреки, че в действителност то било много по-малко. Препоръчвало се да бъдат хвърляни заедно с гранати – танкът се обездвижва с гранатата и след това се подпалва с „коктейл Молотов“. Но било трудно да се унищожи танк само с една бутилка – често били необходими поне от 3 до 5.

    Освен за унищожаване на бронирани превозни средства, бутилките се използвали за поразяване на врага в бункери, както и в улични битки. Също така, „коктейлите Молотов“ били използвани от партизани и диверсионни отряди за подпалване на съоръжения – складове на врага, щабове и други постройки. По време на Великата отечествена война, по официални данни, със запалителни бутилки са унищожени 2429 немски танка, самоходни оръдия и бронетранспортьори, 1189 бункера, 2547 други укрепени съоръжения, 739 превозни средства и 65 склада.

    Финландски войник с „коктейл Молотов“ на колана. Уикипедия

    Предимствата на това оръжие били простотата и ниските разходи – производството често се организирало направо във войските и партизанските отряди. Недостатъците включват, на първо място, опасността от нараняване на войниците при небрежност, както и при попадение на куршум или парче от снаряд в бутилката. Положението се усложнява и от примитивните запалки (не всички бутилки се пълнели с течност КС).  Носенето на чанта с бутилки също било опасно и войниците се стараели и да не носят такъв рискован товар. Поради това скоро командването било принудено да раздава бутилките само непосредствено преди отблъскване на танкова атака. Транспортирали се в сандъци, покрити със земя или пясък. Съхраняването им било разрешено на не по-малко от 100 метра от друго имущество.

    Освен за хвърляне, бутилки се използвали за особени „минни полета“. Подобно на мини, бутилките били разполагани в шахматен ред. Задачата била по-скоро не да бъде унищожена, а да се забави или спре вражеската техника. Когато танкът настъпел бутилка, тя избухвала и вражеският екипаж бил принуден да спре или да обърне танка встрани, превръщайки го в удобна цел за противотанковите пушки и артилерията.

    Горящ коктейл „Молотов“ на демонстрация. Уикипедия

    Особен вид оръжие бил „бутилкомет“-ът: обикновена карабина със специална приставка към дулото. За стрелба се използвали самозапалващи се бутилки със смес КС и направени от по-дебело стъкло. Стрелбата с бутилкомета не била много точна, а опасността от счупване на бутилката и поразяване на стрелеца – доста висока. Затова през 1942 г. производството на „бутилкомети“ било прекратено.

    „Коктейли Молотов“ използвала не само Червената армия. В американската армия имало специална стъклена граната – но тя била предназначена не за борба с бронирани машини, а за запалване на различни съоръжения. Подобни средства се използвали и в италианската армия. В Англия били доставени голям брой „коктейли Молотов“ за въоръжаване на опълчението в случай на нахлуване на германски войски на острова. Японците ги използвали през цялата война.

    В наши дни „коктейлите Молотов“ често се мяркат по телевизионните кадри с улични безредици.

    Кралят под чехъл

    На две години бъдещият крал Людовик ХV загубил родителите и по-големия си брат, починали от едра шарка. Самият той бил спасен от гувернантката си, която забранила на лекаря да му прави профилактично кръвопускане.

    През 1715 г. момчето наследило френския трон след смъртта на прадядо си, „Краля-слънце“ Людовик XIV, който управлявал толкова дълго, че надживял както сина, така и внука си. Людовик XV станал крал на петгодишна възраст.

    Регентът Филип Орлеански и малкия Луи ХV. Уикипедия

    Отначало французите обикнали монарха-сирак. Момчето било отгледано от кардинал Фльори, който му разяснил основите на религията, и от маршал Вилроа, който угаждал на всякакви желания на малкия монарх. Детето израснало болнаво, което не е изненадващо предвид постоянните династични бракове в близки родове на предците му.

    През 1725 г. оженили Людовик за дъщерята на полския крал Станислав Лешчински, Мария, която била седем години по-възрастна от младоженеца. Кралският брак малко успокоил французите: веднага след сватбата Мария забременяла, но първата бременност завършила със спонтанен аборт. Ала година по-късно тя дарила на съпруга си близначки. След това децата се появявали едно след друго почти всяка година. Не всички оцелели, но към 1737 г. в кралското семейство имало вече един син и 9 дъщери.

    След тринадесетата бременност Мария решително заявила, че й стига толкова и отлъчила краля от леглото си. Любвеобилният Людовик трябвало да търси удоволствия настрани. Той ги търсел толкова активно, че според някои историци неговото незаконно потомство можело да засели малък град.

    Луи XV. Уикипедия

    Владетелите на Франция никога не изпитвали дефицит на любовници и младият Людовик XV винаги бил заобиколен от млади съблазнителки, готови да задоволяват желанията му. Постоянно бременната кралица гледала през пръсти на тези непристойности.

    Когато Людовик бил отлъчен от брачното ложе, той се увлякъл по Луиз дьо Мали. През 1738 г. той в празнична атмосфера я обявил за своя кралска фаворитка. Тази „титла“, която се появила през ХVІ век, предполагала, че нейната носителка е не просто мимолетно хоби на краля – а негова дългосрочна страст. На официалната фаворитка било позволено да има собствено мнение за правителството и външната политика, както и дори да се намесва в делата на кралското семейство.

    Луиз обаче не задържала дълго това звание. Година след това по-малката й сестра, 22-годишната Мари-Ан, я изместила от кралското легло. След като омагьосала Людовик, тя поискала сестра й да бъде прогонена от двореца, годишна издръжка от 50 000 екю и узаконяване на децата, които биха могли да се родят в резултат на нейните придворни „задължения“. Опиянен от любов, Людовик се съгласил на всички условия, омъжил Мари-Ан за маркиз дьо Ла Турнел и веднага обявил младоженката за своя официална фаворитка. Новоизпечената маркиза опитала да се закрепи във Версай задълго. Тя веднага започнала да се меси в международната политика на държавата, с което мързеливият Луис не искал да се занимава. По инициатива на Мари-Ан Франция сключила съюз с Прусия и се включила във войната за австрийското наследство.

    Мария Лешчинска, портрет от Франсоа Стемар. Уикипедия

    През 1743 г. умрял кардинал Фльори, който всъщност управлявал дотогава държавата – и фаворитката заграбила почти всичките му правомощия. Людовик нямал нищо против – главното му занимание било да се надува като паун пред фаворитката си.

    Но през 1744 г. тя се почувствала много зле и умряла само две седмици по-късно. Людовик не тъгувал дълго и бързо хлътнал по красивата Жана-Антоанета д`Етиол. Месец по-късно тя станала официална фаворитка на краля, а през юли получила като подарък обширното имение Помпадур и титлата маркиза. Съпругът й дал развод, и новата маркиза Помпадур заела почетно място в двореца.

    24-годишната фаворитка се оказала много интелигентна жена. Тя отлично познавала непостоянния нрав на краля и не искала да повтаря тъжния опит на своите предшественички. Към кралицата Жана-Антоанета се отнасяла с подчертано уважение и поддържала с нея почти приятелски отношения.

    Любовницата на Людовик назначавала и уволнявала министри, управлявала тайната полиция и ръководела външната политика на кралството. Благодарение на нейното влияние Франция престанала да бъде съюзник на Прусия и сключила съюзен договор с Австрия.

    Луи ХІV със семейството си през 1710 г. – край него са синът му, Великият дофин и внукът му, херцог дьо Бургон. Жената е мадам Вентадур, която държи по-големия брат на Луи ХV. Картината е рисувана за нея от Никола дьо Ларжилиер около 1720 г. Уикипедия

    В края на 1740-те години здравето на маркиза дьо Помпадур се влошило значително. Тя започна да кашля кръв, трите й бременности завършили със спонтанни аборти. В крайна сметка лекарите й препоръчали „креватна диета“ – тоест, почти пълно въздържане от сексуални удоволствия.

    Жана-Антоанета трябвало да отказва на коронования си любовник. Но тя намерила начин да запази титлата и правомощията на официална любовница на краля. През 1752 г. маркизата построила малко имение върху парцел близо до Версай. Сградата и градината, заобиколени от висока ограда, се наричали Еленовия парк. Там тя открила курсове за обучение на млади любовници за краля. Благородните родители, които искали да настанят дъщерите си тук, се редели на опашка. На „курсистките“ от Еленовия парк било гарантирано добро бъдеще. След доставените на монарха удоволствия, които обикновено продължавали няколко месеца, девойките получавали зестра в размер на 100 хиляди ливри и им намирали изгодна партия за женитба.

    Людовик ги „изпитвал“ в луксозно обзаведена спалня. „Отличничките“ получавали разкошни подаръци и се премествали в стаите над царските апартаменти в двореца. Маркиза дьо Помпадур внимателно следяла момичетата да не останат там повече от няколко месеца. Тя починала от рак на белия дроб на 15 април 1764 година. Людовик равнодушно посрещнал новината за смъртта й.

    Жана-Антоанета д`Етиол, мадам дьо Помпадур. Уикипедия

    Кралят продължил активно да сменя любовниците си, някои от които дори за кратко получавали титлата на официални фаворитки.

    Една от новите любовници заразила краля с едра шарка и на 10 май 1774 г. Людовик XV умрял, като оставил Франция на внука си Людовик XVI в изключително плачевно състояние.

    Френският „женски век“ с краля под чехъл приключил. До масовите кланета, наричани „революция“, оставали само 15 години.

    Загадката „Бастет“ и какво намери Людмила Живкова в гробницата ѝ

    Странджа е мистична сама по себе си и никак не е неочаквано вярването, че в местността Градището край Малко Търново се намира гробницата на богинята Бастет. Обектът не е проучен, а след тайнствената експедиция, оглавена от Людмила Живкова, всички знаци за съществуването ѝ са безвъзвратно изгубени.

    Мистериозна иманярска карта, нарисувана върху кожа, поставя началото на всички въпроси. Върху нея имало чертежи, геометрични фигури и йероглифи, които Мустафа, притежателя ѝ, не разбирал. Тъй като 2-годишните му усилия да намери мястото, на което мислел, че има съкровище, пропаднали, той потърсил помощта на специалисти. Древната карта попаднала в БAН.

    Входът на пещерата. Снимка: agronovinite.com

    Людмила Живкова била запленена от загадката. През 1981 г. кипяла усилена подготовка за честване 1300-годишнината от създаването на българската държава. Дъщерята на Първия работела усилено по акция за изкупуване на произведения на изкуството, свързани с нашата история от цял свят и връщането им в страната. Мисълта за експедиция в търсене на скритото „нещо“ от древната карта, не ѝ давала мира.

    За съжаление, никой не успял да разчете картата и Людмила отишла при Ванга, на която имала огромно доверие. Ванга я насочила към местността Градището, където имало гроб на жена с жезъл от извънземна материя в ръцете, според пророчицата. Около нея имало огромно богатство – самородно злато, ценни предмети и оръжие. Много отдавна дошли хора от Египет по вода. Те били стройни и високи, c черни коси, с маски на лицата. Всичко, което донесли, било заровено от роби, проляла се много кръв. Всичко e закопано на 6 м дълбочина, казала Ванга. Тя допълнила, че на саркофага имало надписи, които са важни. Те описвали историята на света – две хиляди години преди нашето време и две хиляди години след него, твърдяла Ванга. Но сегашната експедиция нямало да може да разчете писмото.

    Твърдят, че пророчицата посочила пътя до гробницата – минавал покрай древен храм и светилище. Тя го изтълкувала знак по знак. Първият бил скала, на която са изсечени куче, орел и четирите посоки на света.

    Легенда разказва, че Бacтeт била тракийска принцеса, полубогиня-получовек, озовала се в Древен Египет. По нейна воля била погребана в родината.

    Гробницата била построена през VIII в. пр. н. e. и била затрупана c тонове земна маса и камъни, за да не бъде намерена. Робите, направили гробницата, били избити, за да не издадат тайната.

    Ванга предупредила Людмила да не пипат мястото. Известна c увлечението си към тайнственото, Людмила Живкова, обаче, решила да стартира тайнствената експедиция.

    Кръстю Мутафчиев веднага организирал петчленна експедиция, в която освен него и племенницата на Ванга – Красимира Стоянова – се включили и археологът Иля Прокопов, Цеко Етрополски – изследовател-журналист, и шофьорът Иван Николов. Говори се, че e имало и шести човек – Георги Пантов – главен механик на рудник „Младеново“ край Малко Търново. Разкопките започнали на посочена от Ванга дата.

    На 10 април 1981 г. вечерта след изгрева на луната, групата се качила на хълма. Тогава върху западната стена се явили две светещи човешки фигури. Едната – на седящ на трон мъж и втора мъжка фигура зад него. Мутафчиев твърди, че той и колегите му онемели от ужас и се вцепенили, докато образите не изчезнали, a веднага след това се върнали в града. Когато разказали на Ванга, тя пояснила, че това са холограми на велики мъже, от друга цивилизация на светлинни години от нас. Иманяри също разказват за подобни странни явления в района, ставали нощем, в определени дни през годината.

    Първият секретар на OбК на БКП в Малко Търново Илия Петков направил организацията, заел се с настаняване и c осигуряване на земекопни машини, но не знаел какво прави експедицията. Не искали да разбере и траколога Александър Фол, който правел разкопки в близката местност Мишкова нива, върху тракийско светилище.

    Около седмица след мистериозното явление експедицията се заела с разкопките. Те взривили входа на пещерата. Каквото и да e имало, то e било унищожено. Според слуховете, след взрива намерили вход, наподобяващ минна галерия и бил затворен c обработен правоъгълен камък. В тунела били открити ръждясали железни дръжки от сечива и скрипец.

    Пътят към м. Градището, където е гробницата на Бастет. Снимка: agronovinite.com

    Находките били изпратени за лабораторен анализ в ГДР. Резултатите не са известни, тъй като били строго засекретени. Изчезват и намерените 2 камъка от черен гранат – плосък c гравиран мъжки профил и сферичен c 12 стени, за който се смятало, че e ценен информационен носител.

    Върху скалите били намерени странни указателни стрелки и знаци, като древна писменост и напълно идентични c тези върху картата.

    Въпреки секретността на експедицията, ДС и службите разбират за нея и взимат обекта под свой контрол. Дълго време районът бил отцепен от военните.

    Самата експедиция трае около 3 месеца c известни прекъсвания. Какво e намерено и изнесено – никой не знае. Дори се говори, че бил намерен световен календар, изписан върху каменни плочи, който тайно бил изнесен извън страната.

    Жителите на Малко Търново и до днес говорят, че от мястото потегляли запечатани камиони със злато, но това не е доказано.

    Според Мутафчиев, били намерени уникални находки c извънземен произход. А според племенницата на Ванга, въобще не e ставало дума за подобна гробница и за извънземни находки. Тя уверява, че e била изкопана само една дупка и истината за онова, което e скрито дълбоко под земята, ще излезе наяве тогава, когато хората са готови да приемат тази информация.

    В началото на юли групата се върнала в столицата, за да изследва намереното, но преди да се върнат на терен, на 21 юли Людмила Живкова внезапно умира.

    Смъртта й прекратява тайнствената мисия. Разкопките, обаче, не приключват веднага. За да продължи работата, Красимира Стоянова се обръща към тогавашния министър на минералните ресурси инж. Стамен Стаменов. Той им обещава хора и техника и на 26 август групата отново e в Малко Търново, но им съобщават, че инж. Стаменов същия ден e починал. През  септември, службите за сигурност, прекратяват проучванията и забраняват достъпа до района.

    Много от участвалите в експедицията умират много скоро след това. Говори се, че е заради проклятието на Бастет. Мъжът с картата, e заловен от милицията, разпитван и бит. Впоследствие се разболява и умира. Георги Пaнтoв, след края на разкопките e задържан и изкарва известно време в подземията на „Развигор“. Кръстю Мутафчиев пък влиза в затвора за злоупотреби c фонда “1300 години България”. Осъден e на 15 години лишаване от свобода, от които осем прекарва в Пазарджишкия затвор.

    Говори се, че той пак идвал на мястото, но казал, че знаците са безвъзвратно загубени и пътят към гробницата e завинаги отрязан. Малко след освобождаването от затвора починал от рак. Онези, които не попадат в затвора, млъкват завинаги. Красимира Стоянова първа нарушава мълчанието през 1991 г. в книгата си за Ванга. Година по-късно излизат и книгите на Кръстю Мутафчиев.

    Историци, археолози и хора на науката са убедени, че всичко е просто спекулация. Според тях Людмила Живкова e била подведена от хората си и не e ясно, какво точно e очаквала самата тя. Чуждите изследователи, обаче,  са на друго мнение и всяка година изминават хиляди километри, за да дойдат в Странджа.

    Днес се виждат скалните тунели, изкопани по време на проучването. Местните твърдят, че се  усеща силно негативно енергийно излъчване. Странна енергия e отчетена и със специални уреди от екипа на Людмила Живкова. Смята се, че лъчението е от вътрешността на връх Градище. C него се обяснява и големия терен със странна симетрична форма, върху който няма трева.

    Автор: Десислава Михалева

    Ако Берия вместо Хрушчов…

    Могло ли е да се случи така, че през 1953 г. начело на СССР вместо Никита Хрушчов да застане Берия?

    Разбира се. Когато на 5 март умира Сталин, Берия е една от най-силните политически фигури в СССР, а в първите седмици след смъртта на Вожда влиянието му се засилва още повече.

    След като Сталин умира, постовете на Председател на Съвета на министрите на СССР (премиер) и ръководител на Централния комитет на Комунистическата партия (КПСС) остават вакантни. Временно ги изпълнявал Георгий Маленков – най-опитният сталински апаратчик и перфиден интригант. Но след девет дни, на 14 март, Маленков трябвало да избира между поста Председател на Министерския съвет и поста Генерален секретар на КПСС. Маленков решил, че да си министър-председател е по-важен пост и го оставил за себе си. Централният комитет на партията оглавил Хрушчов. Така той получил същата позиция, която веднъж вече била осигурила пълната победа на Сталин в борбата срещу Троцки, Зиновиев и другите партийни опозиционери.

    Междувременно Берия се оказал едновременно заместник на Маленков и на Хрушчов. Властта над тайните служби била в ръцете му. Той станал шеф на Министерството на вътрешните работи. Авторитетът и популярността му сега нараснали. Съветската преса започнала да го нарича „най-добрият ученик на Сталин“.

    Хрушчов и Маленков се паникьосали от неговата активност и веднага се обединили срещу общата заплаха. В резултат Берия бил арестуван (маршал Жуков лично участвал в ареста), дискредитиран, осъден и разстрелян.

    Много изследователи смятат, че делото срещу него било фалшифицирано. Но нима това имало значение? Значение имало единствено свършеният факт: заговорниците се отървали от Берия също така бързо, както той самият някога се отървавал от хора, които му пречат.

    Берия, между другото, разбирал каква е играта. Няколко дни след ареста си той написал на Маленков писмо с молба за прошка и милост. Маленков не отговорил.

    Но, така или иначе, преди това Берия имал шанс да вземе властта. През май 1953 г. той достигнал върха на своята мощ. В този момент като министър на вътрешните работи сам можел да арестува Хрушчов и Маленков. Защо не го направил, е загадка. Може би се размекнал. Може би забравил жестокото правило на вътрешнопартийната борба: ако не ти – тебе.

    Историците разглеждат 2 евентуални сценария за бъдещето на СССР в случай на победа на Берия. По-нататъшното развитие на събитията зависело от това, как той щял да дойде на власт.

    Първият вариант предвижда открит конфликт на опонентите. Арестът на Хрушчов и Маленков бил най-реалистичният начин за Берия да застане начело на СССР и да заеме мястото на Сталин. Да съчини дело с обвинение в „антисъветски заговор“ не представлявало трудност. Разбира се, щял да се сблъска с някои проблеми. Би трябвало да арестува няколко дузини привържениците на Хрушчов и Маленков и, в същото време, да обясни на съветския народ, че ужасни предатели и врагове са се промъкнали в най-високите етажи на властта. Обезглавената опозиция би капитулирала бързо. Всичко това би изглеждало като военен преврат – но авторитетът и популярността на Берия щели да му помогнат да задържи властта.

    А след това Берия щял да изпадне в ситуация, в която самият той щял да се съмнява в своята легитимност. И в тази ситуация също би трябвало да унищожава всички, които биха се усъмнили. Това означава, че целият СССР щял да бъде обхванат от нова вълна терор и репресии, сравнима с тази през 1937-39 г. Берия щял да прочиства органите по сигурността, използвайки сталинските методи: арести на видни комунисти заедно с техните поддръжници, роднини и членове на семействата, изграждане на култ към личността на новия лидер. Сталинските поддръжници щели да бъдат репресирани и заменени от хората на Берия. Молотов, Каганович, Ворошилов, Булганин – всички щели да бъдат разстреляни. С две думи, Берия щял да се отърве от приятелите на Сталин по същия начин, по който Сталин се отървал от приятелите на Ленин.

    Трудно е да се каже дали Берия би вдигнал ръка срещу героите от войната – маршалите Жуков и Рокосовски, но не може да се изключи подобен развой на събитията. Към 1955 година в СССР вече щяло да има култ към личността към новия „Вожд“ и същевременно критично влошаване на отношенията със САЩ и Великобритания. Може би това не би била студена – а гореща война; но не било задължително. Не може да се изключи, че Берия би се опитал да отстрани югославския лидер Йосип Броз Тито, особено след като и Сталин имал такива планове.

    Втори сценарий. При други обстоятелства Берия можело да дойде на власт без преврат. За да направи това, по някакъв начин трябвало да застане начело на Централния комитет. Тогава първоначално би концентрирал в ръцете си големи апаратни възможности и би притиснал Маленков и Хрушчов, като ги прехвърли на второстепенни роли, но запази подкрепата им. Това би било колективно ръководство начело с Берия. Самият той би се превърнал в нещо като Брежнев. Резултатът би бил същият, както при Брежнев – застой. Тогава той би могъл да се наслаждава на властта, без да разклаща огромния Съюз. Това нямало да предотврати Студената война – но не би имало и пряк конфликт. Берия щял да остарее спокойно начело на СССР, да награждава сам себе си с ордени и титли, а Политбюро да го подкрепя като най-мощната и затова необходима фигура.

    Този сценарий за задържане на властта е невероятно ефективен. Той помогнал на толкова много диктатори да останат дълго време начело на своите държави – като започнем с Брежнев и свършим с Ким Чен Ун. Засега.

    Бердяев – неразбраният социалистически аристократ

    Николай Бердяев е роден през 1874 г. в Киев в дворянско офицерско семейство. Самият той обаче нямал желание за военна кариера. Предпочитал уединението. Като дете, скитайки из любимата си градина, мечтаел за духовен свят, по-истински от реалния – който му се струвал фалшив и чужд.

    Още от детството си Бердяев се отличавал със свободолюбие. Това му пречело да учи: всяка принуда го отблъсквала, той не признавал авторитета на учителите. Вместо да зубри и повтаря чужди мисли, се стремял да изрази своите. Като юноша Бердяев осъзнал на какво иска да се посвети – да търси истината. Според него, самото това търсене придава смисъл на живота. Далеч от политиката, той смятал , че всичко държавно ограничава свободата, и се противопоставял на всяка власт, която според него променя хората към по-лошо.

    Николай Бердяев. Уикипедия

    В това се убедил много по-късно, когато видял как са се променили болшевиките след революцията, превръщайки се по същество в кариеристи. Бердяев, който вярвал, че човек винаги трябва да остане верен на себе си, бил неприятно изненадан от това.

    Той често спорел с марксистите и наричал себе си „социалистически аристократ“. За него истинският социализъм се състоял в освобождението на индивида, а не на класата. Без да споделя радикалните възгледи на революционерите и противник на терора, Бердяев виждал в марксизма надежда за излизане на интелигенцията от нейната духовна криза и за промяна на света като цяло. Той искал да изгради света върху принципите на свободата и творчеството. Неговата революция била етична, а не социална, революция на духа, а не на масите.

    В първата си книга „Субективизъм и индивидуализъм в социалната философия“ Бердяев пише, че прогресът е приближаване към истината, справедливостта и красотата. Тях той определя като крайна цел на човека.

    В крайна сметка Бердяев, заедно с Петър Струве и Сергей Булгаков, създават системата на „етичния идеализъм“, в която доминират етиката и моралът. В новите течения той виждал примитивно езичество и затова се обърнал към Православието.

    Групата на основателите на Съюза на освобождението през 1902 г. в Германия (отляво надясно): Пьотр Струве, Нина Струве, Василий Богучарски, Николай Бердяев и Семьон Франк (долу). Уикипедия

    През 1905 г. Бердяев се премества в Санкт-Петербург и се потапя в литературния свят и религиозните си търсения. Той можел да споделя идеите на едно или друго дружество, да участва активно в живота му, но така и не ставал част от него, запазвал независимостта си. Той изучавал идеи, но не им се подчинявал. Философът видял нещо езическо в новите тенденции и се обърнал към Православието.

    Заедно със славянофилите той защищавал идеята за свободата като основа на християнството и Църквата. Според Бердяев Бог е самата свобода и в същото време той я дава на хората. Затова Бог не принуждава хората да го признават – а дава на човека свобода на избор. За Бердяев големият грях е именно загубата на свобода.

    След революцията от 1917 г. той приветства свалянето на самодържавието. През 1919 г. създал Свободната академия за духовна култура, за да обедини интелигенцията. В нея неизменно присъствали агенти на ЧК, но Бердяев спокойно изнасял лекции по философия и религия. Ала още през 1920 г. бил арестуван за връзки с контрареволюционни организации. Близо час той обяснявал на Дзержински защо се гнуси от комунизма. В крайна сметка бил освободен без право да напуска Москва. Две години по-късно отново бил арестуван и обвинен в антисъветска дейност. Било му наредено да напусне Русия, а ако се завърнел, го очаквал разстрел.

    В Берлин Бердяев написал книгата „Новото средновековие“ – една от основните му трудове. Новото средновековие за него е епоха, в която религията ще заеме своето полагащо се място и която ще посочи изход от цивилизационната криза. Бердяев критикува съвременното общество, което се фокусира върху удоволствието и технологиите, а забравя за културата и духовния живот. Без да отрича ползите от технологията, той твърди, че преклонението пред нея допринася за установяването на тоталитаризъм, че машините променят човека към по-лошо.

    Николай Александрович Бердяев. Уикипедия

    След 1924 г. Бердяев живеел в Париж и пътувал из Европа с лекции по религия и култура. Философът смятал, че Русия трябва да съчетава културата на Запада и Изтока. Основата на руската идея, според него, е братството на хората и народите. В Париж Бердяев организирал срещи на философи и представители на руската интелигенция. Но въпреки, че му симпатизирали, рядко го разбирали.

    Когато избухнала Втората световна война, философът напуснал Париж – за него окупацията била унизителна. Той възприемал самата война като край на цивилизацията, гибел на културата. Бердяев приел болезнено германското нашествие в СССР, макар да вярвал, че Русия е непобедима. В действията на Червената армия той виждал проява на Божията воля.

    Веднъж гестапо дошло да го арестува, но му се разминало – оказало се, че сред висшите чиновници на Германия имало негови почитатели, които четяли книгите му.

    След края на войната философът мислел за завръщане в СССР, но го спирало наличието на цензура.

    Почти непознат в Русия, Бердяев бил много популярен на Запад. Той е номиниран 7 пъти за Нобелова награда, а през 1947 г. Университетът в Кеймбридж му присъжда титлата „Доктор Хонорис кауза“ – дотогава от руските творци нейни носители били само Чайковски и Тургенев.

    Николай Александрович Бердяев умрял на 23 март 1948 г. от сърдечна недостатъчност. Починал върху бюрото си, докато работел по нова книга.

    Олга Чехова – любимка на Хитлер или Щирлиц в рокля

    Германската филмова звезда Олга Чехова е родена в Армения, където баща й Константин Книпер, инженер в Министерството на железниците, участвал в изграждането на тунели. Бебето било кръстено Олга в чест на леля си, която тогава била обещаваща ученичка в театралното училище. Когато малката Оля пораснала, й се приискало да бъде като леля си.

    Скоро младата Оля Книпер направила своя дебют на сцената. Едно от първите й изпълнения било в благотворителната постановка на „Хамлет“. Тя играела Офелия, а младият, но вече популярен Михаил Чехов бил датският принц. Публиката приела представлението с възторг, а Михаил, впечатлен от аплодисментите, страстно целунал Олга зад кулисите. Почти 60 години по-късно тя си спомня в своите мемоари как тогава се уплашила, че от тази целувка може да забременее. В известен смисъл така и се случило: през 1914 г. Михаил и Олга се оженили, а две години по-късно се родила дъщеря им Ада. Бракът обаче бил краткотраен – още през 1917 г. те се разделили.

    Олга Чехова

    В революционна Русия на Олга Чехова (тя запазила фамилията на съпруга си) не й харесало. Някои изследователи твърдят, че заминаването на Чехова за Берлин не е станало без съдействието на разузнаването. Емигрантката заминала с малката си дъщеря и новия си съпруг Фредерик Яроши, пленен австрийски офицер. Двойката първо стигнала до Виена, а след това до Берлин, където благополучно се развела.

    В Берлин Чехова прави бърза кариера. Още през 1921 г. тя участва в немия филм „Замъкът Фогельод“, а след това филмовите роли започнали да валят една след друга. Смята се, че по това време тя се е занимавала и с други дейности, за които прожекторите били и са крайно неподходящи.

    Един от ръководителите на външния отдел на НКВД на СССР, генерал-лейтенант Павел Судоплатов, пише в мемоарите си, че през 1923 г. по-малкият брат на Олга, композиторът Лев Книпер, който също бил агент на ОГПУ, пристигнал в Берлин и убедил сестра си да сътрудничи на съветските специални служби.

    Валтер Янсен и Олга Чехова, 1953 г. Уикипедия

    През 1933 г. в Германия дошли на власт нацистите. Киното било строго контролирано от тях, защото по принцип всяко идеологическо общество – било то нацистко, социалистическо или демократично, го смята за най-важното изкуство. Звездите на германското кино, предимно жените, станали редовни гости на държавните приеми.

    Нацистките босове се възхищавали от Олга Чехова. Фюрерът обичал да прекарва доста време в нейната компания, при това без сексуални претенции: той предпочитал по-млади момичета. В мемоарите си тя дава на лидерите на Третия райх немного приятни характеристики. Според нея Гьоринг бил надут пуяк, а Химлер приличал на комплексиран провинциален землемер.

    Чехова и Гьобелс пък взаимно се мразели. Първо, тя отхвърлила сексуалните му домогвания. Второ, когато се подхлъзнал и паднал по стълбите, изпускайки дървена статуя, му се присмяла на глас.

    Адолф Хитлер изглеждал на Олга Чехова много срамежлив, но по австрийски галантен. В същото време отбелязва, че когато държал речи, фюрерът се преобразявал и успявал да доведе многохилядни тълпи до екстаз.

    Олга Чехова и Хитлер

    Симпатията, с която Хитлер се отнасял към Чехова, не й попречила да вземе участие в заговор срещу него. През 1942 г. към немците „преминал“ боксьорът Игор Миклашевски и бързо станал известен в Германия. В действителност, спортистът бил агент на НКВД. Щом се установил в Берлин, той се срещнал с Чехова. Актрисата и боксьорът информирали Москва, че имат възможност да ликвидират Гьоринг. Но на „Лубянка“ не се интересували от това. Судоплатов си спомня, че през 1942 г. бил разработен друг план: да бъде убит Хитлер на едно от представленията с участието на Чехова. Но лично Сталин забранил да бъде убит фюрерът. Той се опасявал, и то с основание, че след изчезването на Хитлер нацистката върхушка бързо ще се договори с британците и американците за сепаративен мир.

    Олга продължавала да се снима активно във филми, като печелела до половин милион райхсмарки годишно. Била звезда от първа величина, удостоена от самия Хитлер с почетното звание Държавна актриса на Германия.

    С нещо предизвикала подозренията на райхсфюрера на SS Хайнрих Химлер. Той заповядал да бъде арестувана. Благодарение на връзките си тя разбрала за това, но не хукнала да се крие. Както пише в мемоарите си, обадила се на Химлер и му казала, че ако ще я посети, най-добре е това да стане утре сутринта. Химлер се подчинил, но когато  сутринта нахлул с есесовци в къщата на актрисата, заварил Олга в компанията на Хитлер, който спокойно пиел кафе в гостната й. Фюрерът поискал обяснение от началника на СС. Той успял някак да се измъкне, но темата с ареста на личната приятелка на Хитлер била плътно закрита.

    Олга Чехова и Хитлер

    Чехова посрещнала съветските войски в своята крайградска къща в берлинското предградие Фридрихсхаген, където живее с майка си, дъщеря си и малката си внучка. Когато служителите на СМЕРШ влезли в кабинета й, на масата имало снимка на Хитлер с трогателен надпис „На скъпата Олга от възхитения фюрер“.

    Олга Чехова била изпратена със самолет в Москва, където се озовала не на „Лубянка“, а в конспиративна квартира. Служителите на НКВД разговаряли с нея около месец. Има информация, че след тази проверка самият Сталин приел любимката на Хитлер и дори й връчил орден. Когато поискала да живее в Западен Берлин, никой не й попречил, а дори помогнали за преместването.

    Олга Чехова умира в Мюнхен на 9 март 1980 г. от рак на мозъка.

    Съветското, а по-късно и руското разузнаване отказват официално да потвърдят нейната агентурна дейност. Мистерията на любимата актриса на Хитлер остава тайна до ден-днешен…

    Експеримент на Елън Лангер, който доказа, че старостта съществува само в нашето въображение

    Всички знаем, че човек е на толкова години, на колкото сам се чувства. Но едва ли някой приема тази фраза сериозно, защото са ни учили, че човек със сигурност трябва да остарее, с всички произтичащи от това не особено приятни обстоятелства. Ами ако ви кажем, че можем да откажем да остаряваме и грохваме? Известнната американска психоложка Елън Лангер доказа със смелия си експеримент, че стареенето изобщо не е задължително, ако сами не го искаме.

    Д-р Елън Лангер е известна със своите революционни открития, които засягат предимно възрастните хора. През 1976 г. тя предприема изследвания в старческия дом Ардън Хаус в Кънектикът, които преобръщат съвременната геронтология.

    Лангер доказва, че прекалената грижа за възрастните хора не е полезна за тях, а напротив, съкращава дните им. Понякога прекалената загриженост води човек по-бързо към смъртта, старостта и болестта. Благодарение на Лангер в науката се появи терминът „Синдром на заучената безпомощност“, който беше признат от учените по целия свят.

    Но Елън Лангер не планирала да спре дотук и през 1979 г. решава да разсее останалите вековни митове за стареенето на хората. За нов експеримент Елън избира 8 мъже, чиято средна възраст била 75 години. Те се съгласили да се преместят в специално оборудвано за тях жилище в щата Ню Хемпшир, разположено на територията на бивш манастир.

    Участниците в експеримента дори не можели да си представят какво ги очаква в новия дом, където трябвало да живеят няколко седмици, без да имат връзка с външния свят. От мъжете се изисквало съвсем  малко – Лангер ги помолила да не взимат със себе си снимки, книги и списания, които са излезли по-късно от 50-те години.

    Фотограф: Том Хъси

    Когато дядовците влезли в къщата, те просто онемели. В новия им дом всичко било както през далечната 1959 г. – книги на рафтовете, календари, грамофон с грамофонни плочи и дори черно-бял телевизор с миниатюрен изпъкнал екран и леща. Всичко около тях ги върнало 20 години назад, в онези дни, когато те все още бил мъже, в разцвета на силите си, току-що прекрачили прага на зрелостта.

    Лангер помолила участниците в експеримента да се държат така, сякаш всъщност е 1959 г. Мъжете трябвало да си представят, че са на 50-55 години и се оказало много по-лесно, отколкото си мислите. В къщата имало изследователи, но Хелън строго забранил на асистентите си да напомнят на възрастните хора по какъвто и да е начин, че са стари.

    Ако някой дядо решавал да премести стола си в друг ъгъл, трябвало да се помъчи сам или да извика наборите си за помощ. Също така, никой не смятал да им напомня да си взимат лекарствата, да следи за спазването на диети и други обичайни неща в такива случаи.

    Д-р Хелън Лангер е най-добрата илюстрация за нейната научна работа

    Изолацията от външния свят, пълната независимост и внимателно пресъздадената атмосфера в къщата повлияли благотворно на дядовците. Само след седмица повечето от тях имали подобрена стойка, мускулна сила, подвижност на ставите и дори добро зрение. Един от мъжете започнал да вижда по-добре с 10%, въпреки факта, че не получавал никакви специални грижи или лекарства.

    Увеличила се и интелигентността на участниците в експеримента – при 5 от тях коефициентът на интелигентност към края на експеримента станал по-висок, отколкото в началото. Но най-удивителното е, че мъжете се променили и на външен вид. Когато се сравняват техните снимки преди и след експеримента, ясно се вижда, че те са … по-млади.

    За пълна обективност снимките на дядовците били показани на хора, които не знаели нищо за изследванията на д-р Лангер. Всички те били сигурни, че има поне три години разлика между снимките, направени в края на експеримента и в началото, определено на началните изглеждали по-стари.

    Снимка: pixabay.com

    Експериментът на Елън Лангер бил признат за успешен – той доказал, че благосъстоянието на човек зависи пряко от неговата среда и моделите, който му се налагат. С други думи, ако на 70-годишна възраст човек се нарича старец и изисква подходящо отношение от другите, тогава той се чувства старец. По-добре да вземем пример от Хелън Рут ван Уинкъл, 91-годишна блогърка, която живее по-смислен живот от много млади момичета.

    Ако пренебрегнете условностите и се смятате за 45-годишен до 95-годишна възраст, тогава има голяма вероятност дори последните години от живота ви да бъдат изпълнени с активност и радост и болестите да отстъпят на заден план. Самата д-р Елън Лангер се опитвала да се съобрази със своята теория и на 73 години нагледно демонстрирала опита си. През 2009 г. тя публикува книгата „Обратно на часовниковата стрелка“, която забавно разказва на всички тайните на дълголетието и здравето.

    Плаването на Питей в северните морета

    Древногръцкият мореплавател и учен Питей е известен със своето пътешествие покрай бреговете на Северна Европа. Книгата му „За океана“ с описание на това пътуване е загубена; до наше време са оцелели само малки откъси, които Страбон, Полибий и други древни автори цитират в свои произведения.

    Питей живял през ІV век пр. Хр. Неговият роден град е Масалия (днешната Марсилия, Франция). Той бил беден учен. Вероятно е направил своето прочуто пътешествие благодарение на предложение на едри търговци от Масалия, които искали да получат уникална информация за малко изучените северни земи с богати залежи от калай и кехлибар. Кога точно се е състояло това пътуване, не е известно със сигурност. Най-вероятно между 350 и 310 г. пр. Хр. Не се знае и как точно е започнала експедицията на Питей. Има две гледни точки по този въпрос.

    Питей. Уикипедия

    Според първата, корабът на Питей, отплавайки от Масалия, се насочил към Гибралтарския пролив, за да достигне Великобритания покрай бреговете на днешните Португалия и Франция. Според втората теория, Питей е преминал отначало по речни маршрути напряко през Галия (дн. Франция). Вторият вариант се подкрепя от факта, че от края на VІ век пр. Хр. Гибралтарският пролив бил под контрола на Картаген и затворен за чужди кораби.

    От Ламанша към Масалия минавал „калаеният път“, който се използвал активно от търговците. Калаят бил необходим на жителите на Средиземноморието за леене на бронз – а Британия била основният му доставчик. По суша пътят минавал от Масалия нагоре по река Рона, след това по Сена или Лоара до брега на Атлантическия океан, оттам по море до Великобритания. Вероятно Питей използвал именно този маршрут. В устието на Лоара някога имало град, наречен Корбилон, който играел важна роля в търговския живот. Изглежда точно там Питей получил кораб и отряд моряци.

    Историците смятат, че по време на своето пътуване Питей се е опитал да отговори на въпроса: Великобритания остров ли е или част от европейския континент? Дотогава била позната само южната част на Британските острови.

    Митичният остров Туле. Уикипедия

    Питей обиколил целия остров за 40 дни. Заради такова дълго плаване много критици на древногръцкия изследовател му приписват лъжливи сведения за територията на Британия. Те умножавали броя на дните, прекарани в морето, по приблизителния брой изминати стадии – един стадий се равнява на 178 м. Оказало се, че обиколката на страната е 40 хиляди стадия, тоест повече от 7 хиляди километра. Критиците на Питей обаче не вземали предвид, че корабът се движел по-бавно в непознати морета и, че известно време се изразходвало за географски записки.

    Изследователят установил, че Полярната звезда показва не съвсем точно на север. Той наблюдавал приливите и отливите в северните морета и по-късно разказал за тях.

    Питей описал Великобритания като триъгълен остров. Древногръцкият пътешественик прекарал 6 дни в изучаване на Северно море. Там Питей достигнал страната Туле, известна още като „Ултима Туле“ – най-северната точка на известния тогава свят. Това място придобило статут на легендарен остров, открит от него.

    Учените все още спорят кои съвременни територии описвал Питей. Някои казват, че страната Туле е Исландия, други са убедени, че е Гренландия, а трети откриват прилики между тайнствения остров на древногръцкия мореплавател и Норвегия.

    След като отплавал от земята Туле към Шотландия, мореплавателят най-вероятно заобиколил Британия, след което се насочил от Ламанша към земите, където се намират находища на кехлибар – вероятно към устието на река Айдер в днешна Северна Германия. Някои източници сочат, че Питей е пътувал до брега на Ютландия и Балтийско море. Тези сведения обаче са малко вероятни.

    Карта на плаването на Питей. Уикипедия

    Много малко се знае за скитанията на древногръцкия мореплавател близо до териториите, където имало полезни изкопаеми. Питей пише за тези земи: „Германското племе гуйони обитава плитчините на море, наречено Метуонис. Оттук е един ден плаване до остров Абалус. На този остров през пролетта вълните изхвърлят кехлибар. Жителите го използват за отопление вместо дърва за огрев и го продават на съседите си от племето тевтони”.

    Не е известно как точно завършило пътуването на Питей, как се завърнал в родната си Масалия и дали търговците, изпратили древногръцкия изследовател на пътешествие, станали по-богати благодарение на намерения кехлибар.

    Но можем все пак да предположим, че Питей се е завърнал безопасно у дома си, тъй като написал книгата „За океана“. За съжаление, този географски труд не достигнал до наши дни, но фрагменти от неговия текст са запазени във вид на преразкази от други автори.

     –

    Обсадата на Амида

    В средата на ІV век конфронтацията между Рим и Сасанидски Иран (Персия по време на династията на Сасанидите) се засилила. През лятото на 359 г. главните сили на персите, водени от шахиншаха („шах“ – цар, „шах-ин-шах“ – цар на царете) Шапур II, настъпили към град Амида . Персийският владетел се стремял да завладее обширните територии на римския диоцез Изток, докато основните сили на римляните били заети на Дунав и Рейн.

    Преговорите със защитниците на Амида не довели до нищо и персите нападнали града, но били отблъснати с големи загуби. Ала Шапур нямал намерение да отстъпи и активно подготвял нов щурм. На разсъмване започнала мощна атака. Към стените се приближили обсадни кули – балистите, монтирани върху тях, причинявали сериозни загуби сред гарнизона. Персите настъпили към стените, но римските стрелци притъпявали атаката. Спешените сасандиски тежки бронирани конници-катафракти, повечето от които нямали щитове, били принудени да отстъпят извън обсега на римските метателни машини. Този ден решителната атака била провалена, но персите дори не мислели за отстъпление.

    Стените на Амида, построени от Констанций II преди обсадата на Амида от 359 г. Уикипедия

    Вторият ден от нападението заплашвал да стане и последен, но командирът на гарнизона, комитът Елиан, намерил изход: римляните преместили метателни машини, от които обстрелвали обсадните кули с камъни. Камъните късали свързващите въжета и скоро всички кули се срутили.

    Друга заплаха за крепостта били слоновете, които се приближили до стените на града – гледката и ревът на животните изплашили защитниците, но те бързо намерили ефикасно средство срещу тях. Върху слоновете хвърляли запалени гърнета с нефт и гигантите се втурнали безпорядъчно назад, като мачкали нападателите и разбивали редиците им. Дори тези провали обаче не обезкуражили Шапур.

    Шахиншахът лично повел войниците си в атака – нечувано събитие в историята на Сасанидите. И все пак, въпреки цялата ярост, с която персите връхлитали стените на Амида, градът оставал непревземаем…

    Така изминали 73 дни. С настъпването на нощта Шапур изтеглял войските на първоначалните им позиции – но само, за да продължи атаката на следващата сутрин.

    Бюст на Шапур II. Уикипедия

    Седемдесет и третият ден донесъл на римския гарнизон сериозен проблем, който се оказал фатален. Персите обсипвали защитниците със стрели из-зад валовете около крепостта, тук-там имало сблъсъци, но битката била равностойна. Скоро обаче се случило нещо неочаквано: участък от стената с издигнат върху нея насип, който компенсира височината на вражеските валове, не издържал тежестта на земните маси и рухнал, погребвайки мнозина защитници под себе си.

    Историкът Амиан Марцелин пише:„Пространството, което представляваше дълбока падина между стената и насипите, издигнати от врага, се изравниха; образува се нещо като насипен път или мост над пропастта. По този начин се отвори проход за врага, не преграден от никакво препятствие, и повечето войници или бяха смазани по време на срутването, или в изтощение прекратиха битката“.

    Дори в тази трудна ситуация защитниците се втурнали към пробива, опитвайки се да отблъснат нападението. Но напразно – насърчени от случилото се и изпълнени с жажда да отмъстят за падналите си съратници, персите се втурнали в града и започнали клане. „… персите колеха като добитък всички въоръжени и невъоръжени без разлика на пола“.

    Само неколцина късметлии успели да избягат, включително и самият Амиан Марцелин – под прикритието на мрака той и няколко негови спътници се възползвали от бъркотията (битките в града продължили до късно през нощта) и се измъкнали от града през странична порта. Оцелелите и пленени защитници на Амида, включително комитът Елиан и няколко трибуна, били разпънати на кръстове, останалите избити.

    Така приключила една от най-забележителните защити на градове в историята. Но наистина ли всичко било нахалост?

    При повърхностен поглед може да решим, че цялата смелост и героизъм на защитниците били напразни – нали, така или иначе, градът бил превзет от персите? Но това не е съвсем така.

    Обсадата на Амида завършила едва през септември 359 г., когато било безсмислено да се развиват мащабни действия в дълбочина на римските територии – още няколко крепости препречвали пътя на персите, а армията им била изтощена и деморализирана от сраженията по време на обсадата.

    Стени на крепостта Амида. Уикипедия

    Настъплението в римските земи трябвало да бъде отложено за следващата година. 73-те дни от обсадата на Амида стрували скъпо на войските на Шапур II – според Амиан Марцелин, персите загубили над 30 000 войници под стените на крепостта. Дори ако това е преувеличено, загубите на сасанидската армия били сравними с тези при голямо полево сражение или по време на цяла военна кампания – като същевременно персийските войски не отбелязали значителни успехи.

    Войната с Иран продължила. През 361 г. император Юлиан Отстъпник, който бил талантлив пълководец и се ползвал с обичта и уважението на войниците, с цялата си армия настъпил към персийската столица Ктесифон. Само неговата нелепа смърт прекратила този поход.

    А непосредствено след обсадата на Амида императорът издигнал позлатени статуи в памет на нейните храбри защитници. Амиан Марцелин пък запазил за нас подробностите за техния подвиг, извършен преди 1600 години.