Историците спорят за точната дата на основаването на Ханзата. Някои споменават 1242 г., когато град Любек сключва споразумение с Хамбург, което дало на двата  града контрол върху значителна част от търговията с осолена риба в Северна Европа. Други смятат, че съюзът е основан през 1299 г., когато пристанищните градове Рощок, Хамбург, Висмар, Люнебург и Щралзунд се договорили да не приемат кораби на чужди търговци. Но повечето историци са съгласни, че истинската дата на създаването на Ханзата е 1356 г. – тогава в Любек се състояла среща, на която формирали структурата на управление на Ханзейския съюз.

Самата дума „ханза“ преди основаването на съюза обозначавала просто гилдията на търговците. Именно като обединение на търговци бил основан и Ханзейския съюз.

Някои градове в Германия до ден-днешен са запазили спомени за Ханзата в названията си. Например, Хамбург се нарича „Свободният и ханзейски град Хамбург“, Рощок – „Ханзейският град Рощок“. Съответно регистрационните табели на автомобилите в тези градове започват с допълнителната латинска буква „H“ – HB за Бремен, HL за Любек.

Обединяването на търговците в съюз е напълно обяснимо – така да се изпращат общи кервани е по-безопасно, да се поддържат собствени странноприемници-кантори – по евтино, а да се търсят привилегии – по-лесно.

На територията на средновековната Свещена Римска империя немските търговци се радвали на закрилата на императора, но по времето на борбата за власт градовете сами трябвало да се грижат за безопасността на търговията. Тогава и започват да се появяват първите регионални съюзи. Важна тяхна цел била също да се защитят срещу конкурентите от Холандия и Южна Германия.

По време на съществуването на Ханзата тя включвала около 200 града, но само няколко от тях били в съюза повече или по-малко постоянно. Повечето били разположени на север, по бреговете на Балтийско и Северно море. За столица на Ханзата неофициално се смятал Любек. През 1227 г. той получил статут на Имперски свободен град. Там се намирал и ханзейският апелационен съд за разрешаване на споровете, които често възниквали между обединените търговци. Любек внасял значителна част от парите, които отивали за поддръжка на флота, и решавал дипломатически въпроси. В цялата Ханза било разпространено Любекското градско право. Освен това, то действало не само в германските градове, но и в Гданск, Рига, Дерпт, Велики Новгород.

Хамбург и Кьолн също се радвали на голямо влияние на територията на Ханзата. Още през ХІІІ век тези два града, заедно с Любек, получили от Хенри III правото да търгуват в Англия, като основали влиятелна колония в Лондон. Хамбург и до днес все още усърдно поддържа имиджа си на ханзейски град. Но Кьолн, основан от римляните, не си спомня толкова често за своето ханзейско минало.

Известно време Берлин също влизал в Ханзата, но той напуснал съюза през 1452 г. под натиска на Бранденбургския маркграф. Франкфурт-на-Одер също напуснал по нареждане на Щендалския маркграф.

Но, все пак, по принцип германските феодали били положително настроени към влизането на градовете в Ханзата – успешната търговия носела добри печалби. Освен това градовете трябвало да си плащат за статута на „свободни“. Също така, често градовете действали като лихвари и давали заеми на феодалите. Веднъж търговци от Кьолн дали заем на самия крал на Англия, за което получили короната му като залог.

По едно време дори могъщият Тевтонски орден участвал в Ханзата. Но редовните военни конфликти на ордена с руските княжества се отразявали негативно на търговията. През 1468 г. кантората в Новгород се преместила за известно време в Нарва.

Имало случаи, когато немски търговци били вземани за заложници. През 1472 г. София Палеолог, племенница на последния император на Византия и бъдеща съпруга на Великия княз Иван III, пристигнала в Москва по ханзейския път. Впоследствие, когато руски търговци били убити в ханзата,  князът закрил ханзейската кантора в Новгород, конфискувал стоките, а самите търговци хвърлил в тъмница.

Ханзата въртяла търговия от Италия до Русия и от Португалия до Скандинавия. Платове, сол, кожи, восък – всичко това се търсело по търговските пътища на Ханзата. От Кьолн по цял свят изнасяли вино, от Гданск – зърно, от Люнебург – сол. В Лондон немските търговци купували английска вълна, която по-късно продавали във Фландрия. От Новгород и Псков доставяли кожи и восък. Особено се ценели кожите от самур, които дори можели да служат като самостоятелна валута.

Към ХVІ век Ханзата вече постепенно губела влияние, но съюзът се борил до последно за търговските си привилегии. Европейските принцове и крале вече не се нуждаели от подкрепа и заеми от чуждестранни търговци. Германските князе не искали да търпят ханзейските привилегии и принудили много градове да напуснат съюза. Важна роля за разпадането на Ханзата изиграл и фактът, че тя нямала собствени лихварски къщи (банки) – християнската религия забранява лихварството, съответно, и банките. Освен това, съюзът настоявал да има монопол върху някои стоки – а това засилвало желанието на други земи и градове сами да развиват търговията и своите пристанища.

Всичко това довело до изчезването на Ханзата. Нейният последен конгрес се състоял през 1699 г.

–

Римските войници обръщали голямо внимание на упражненията по време на пехотни маневри. Легионерите можели да образуват различни фигури, почти плътно притискайки един към друг своите щитове, наричани „скутуми“.

Едно от най-прочутите такива бойни формирования е „костенурката“ – когато бойците от външните редици държат щитовете вертикално покрай тялото си, а тези във вътрешността на бойния строй ги издигат хоризонтално над главите си. Както отбелязват изследователите, преди всичко „костенурката“ била използвана по време на обсади, когато легионерите се опитвали да щурмуват крепостните порти или да подкопават стените.

По този начин, според летописците, такава формация представлявала „театрална гледка, но служи като сигурна защита против стрелите, които отскачат от повърхността на щитовете“.

По време на битките легионерите винаги държали скутума в лявата си ръка. Така, намирайки се в строя, всеки войник защитавал не само себе си, но и частично своя другар, който стоял вляво от него. В същото време късият меч „гладиус“ бил прикрепен към дясното бедро: по този начин било по-удобно да се извади, без да бъде наранен някой в доста плътната формация.

Като цяло, в армията на Древния Рим имало няколко вида щитове. Скутумът се появява за първи път през VIII век пр. Хр. Но едва през ІV в. пр. Хр. той се разпространява в цялата армия и се превръща в стандартен.

Древногръцкият историк Полибий, който живял през II век пр. Хр., описва скутума по следния начин: голям изпъкнал щит, широк около 75 см и висок около 120 см. Следователно такъв щит би могъл ако не напълно да закрие тялото на легионера, то да прикрие почти две трети от него.

Скутумът била направен от два залепени слоя дървесина (лепилото се правело от говежди кожи). После външната повърхност покривали с платно и с гладка телешка кожа, която далеч нямала само декоративна функция: например, коженото покритие предпазвало щита от дъжд. По краищата на скутума имало рамка от железни ленти с цел допълнителна защита против удари с меч, както и от износване.

В центъра на скутума прикрепвали „умбон“ – бронзов или железен заоблен конус. Поради обтекаемата си форма той служел за защита срещу удари; мечовете, копията и бойните секири се хлъзгали по него, а легионерът получавал шанс за контраатака. Нещо повече, в близък бой умбонът можело да бъде използван за нанасяне на зашеметяващи удари по врага, макар че с теглото си от около 7 кг самият щит „скутум“ трудно се използвал като нападателно оръжие. Впрочем, освен, че изпълнявал чисто военни функции и като се има предвид, че можел да се сваля, умбонът се използвал за съхраняване на различни вещи на войника.

Срещу умбона откъм вътрешната страна на щита била прикрепена дръжка, която се състояла от примка и метална скоба. Върху скобата обикновено се изписвало името на собственика заедно с номера на кохортата му. В същото време отличителните емблеми на съответният легион били поставени от външната страна на щита, върху кожената повърхност около умбона.

Интересно, но и сега тази част от наследството на римската военна машина продължава да живее. Например, в оборудването на полицейските части, които участват в осигуряването на „законност и ред” по различни митинги и демонстрации, има два класа щитове, които наистина приличат на римски скутуми.

Първият тип са удароустойчиви щитове. Изработени са предимно от алуминиеви сплави, както и от прозрачна (или непрозрачна) пластмаса така, че да служат за защита срещу удари с метални пръти и хвърлени камъни.

Вторият тип са бронираните щитове. Те са предназначени да спасяват от куршуми, и то не само пистолетни, но и на оръжие с по-голям калибър.

В сравнение със скутумите, съвременните щитове са по-малки по размер и по-леки. Така, например, съвременната „костенурка“ на днешните служители на реда се състои предимно от удароустойчиви щитове, чиято средна дължина е 90 см, ширината – 50 см, а средното им тегло варира от 3,2 до 4,5 кг.

В същото време тактиката за водене на бой в такава формация по принцип не се е променила особено – само, дето вместо гладиуси в ръцете на полицията има палки: по-малко кръвожадни, но не по-малко сурови.

–

Бутилките със запалителна смес като средство за борба с бронираните машини са известни от 1920-те години на миналия век, когато били използвани по време на Рифската война (1921-1926) межу Испания и Франция от една страна, и мароканския Рифски емират от друга. Сетне бутилки със запалителна смес използвали също по време на гражданската война в Испания и Японско-китайската война.

Японските пехотинци употребявали подобни оръжия срещу съветските танкове в боевете на Халхин Гол през 1939 г.

В Червената армия коктейлите „Молотов“ се появили през лятото на 1941 г. , когато след загубата на значителна част от противотанковите оръжия и при недостиг на гранати било необходимо да се получи просто и ефикасно средство за борба с германските танкове в близък бой. На 7 юли 1941 г. било заповядано да се организира производството на 120 хиляди бутилки със запалителна смес дневно. Обаче още по-рано, по време на отбраната на Минск, войниците от 100-та стрелкова дивизия на генерал-майор И. Н. Русянов използвали бутилки, пълни с бензин, против немските танкове.

Съществуват различни версии за произхода на термина „коктейл Молотов“. Най-вероятно финландците започнали да използват масово бутилки със запалителна смес по време на Зимната война от 1939-1940 г. и ги наричали „коктейл за Молотов“ по името на съветския народен комисар (министър) на външните работи. Когато Червената армия на свой ред започнала да използва тези оръжия, названието станало по-сбито: „коктейл Молотов“.

За пълнене се използвали различни смеси. Най-ефективни били бутилките със самозапалваща се смес КС. Такава бутилка, удряйки бронята на танка, се чупела и сместа се самозапалвала без необходимост от допълнителен външен пламък. При горене сместа отделяла бял дим, който заслепявал екипажа. Високата (от 800 до 1000 градуса) температура на горене също принуждавала танкистите да напуснат бойната машина.

Но всеки съветски войник прекрасно разбирал, че ако един случаен куршум или парче от снаряд удари такава бутилка, докато тя е в неговите ръце, смъртта му ще бъде ужасна.

Най-ефективно било хвърлянето на бутилки от тесни и дълбоки (в цял ръст) окопи – като боецът пропусне вражеския танк да премине над него и отзад порази двигателя му. Бутилките трябвало да бъдат хвърляни от разстояние 20 метра въпреки, че в действителност то било много по-малко. Препоръчвало се да бъдат хвърляни заедно с гранати – танкът се обездвижва с гранатата и след това се подпалва с „коктейл Молотов“. Но било трудно да се унищожи танк само с една бутилка – често били необходими поне от 3 до 5.

Освен за унищожаване на бронирани превозни средства, бутилките се използвали за поразяване на врага в бункери, както и в улични битки. Също така, „коктейлите Молотов“ били използвани от партизани и диверсионни отряди за подпалване на съоръжения – складове на врага, щабове и други постройки. По време на Великата отечествена война, по официални данни, със запалителни бутилки са унищожени 2429 немски танка, самоходни оръдия и бронетранспортьори, 1189 бункера, 2547 други укрепени съоръжения, 739 превозни средства и 65 склада.

Предимствата на това оръжие били простотата и ниските разходи – производството често се организирало направо във войските и партизанските отряди. Недостатъците включват, на първо място, опасността от нараняване на войниците при небрежност, както и при попадение на куршум или парче от снаряд в бутилката. Положението се усложнява и от примитивните запалки (не всички бутилки се пълнели с течност КС).  Носенето на чанта с бутилки също било опасно и войниците се стараели и да не носят такъв рискован товар. Поради това скоро командването било принудено да раздава бутилките само непосредствено преди отблъскване на танкова атака. Транспортирали се в сандъци, покрити със земя или пясък. Съхраняването им било разрешено на не по-малко от 100 метра от друго имущество.

Освен за хвърляне, бутилки се използвали за особени „минни полета“. Подобно на мини, бутилките били разполагани в шахматен ред. Задачата била по-скоро не да бъде унищожена, а да се забави или спре вражеската техника. Когато танкът настъпел бутилка, тя избухвала и вражеският екипаж бил принуден да спре или да обърне танка встрани, превръщайки го в удобна цел за противотанковите пушки и артилерията.

Особен вид оръжие бил „бутилкомет“-ът: обикновена карабина със специална приставка към дулото. За стрелба се използвали самозапалващи се бутилки със смес КС и направени от по-дебело стъкло. Стрелбата с бутилкомета не била много точна, а опасността от счупване на бутилката и поразяване на стрелеца – доста висока. Затова през 1942 г. производството на „бутилкомети“ било прекратено.

„Коктейли Молотов“ използвала не само Червената армия. В американската армия имало специална стъклена граната – но тя била предназначена не за борба с бронирани машини, а за запалване на различни съоръжения. Подобни средства се използвали и в италианската армия. В Англия били доставени голям брой „коктейли Молотов“ за въоръжаване на опълчението в случай на нахлуване на германски войски на острова. Японците ги използвали през цялата война.

В наши дни „коктейлите Молотов“ често се мяркат по телевизионните кадри с улични безредици.

–