Търсене
Още
    Начало Блог Страница 39

    Защо толкова често проверяваме лайковете или 10 примера за управление на човешкия ум

    iskamdaznam
    -
    0
    Защо толкова често проверяваме лайковете или 10 примера за управление на човешкия ум

    И вие ли принадлежите към типа хора, които поглеждат на всеки 10 минути какво се случва в Instagram, „дали някой е харесал снимката ви или е качил нова публикация“? Ако не сте от тях, значи имате голям късмет! Мозъкът ви все още се справя с натиска на пазара.

    Социалните мрежи въобще не са единствената „кука“, на която се хващаме.

    Какви други методи за контрол на масите съществуват, кой има нужда и защо, ще разберете в следващите редове.

    Със сигурност, сте чували някога теорията, че харесванията в социалните мрежи причиняват скок на допамин у получателя им. Допаминът често се нарича „хормон на щастието“, тъй като неговото освобождаване води до подобрено настроение, повишена мотивация и повишаване на желанията.

    Но всъщност допаминът сам по себе си не е „щастие“, а само дава „обещание“, че ще ви направи щастливи.

    Ще разгледаме ситуацията с експериментален плъх от проучване на Питър Милнър и Джеймс Олдс. Учените сложили специален електрод в онази част от мозъка на гризача, която е отговорна за поощренията. Животното, с помощта на малък бутон, можело да бъде стимулирано, като по този начин изпитвало удоволствие, както предполагали Милнър и Олдс.

    Но с течение на времето плъхът спрял да яде и пие и само непрекъснато се удрял в бутона за стимулация на електрода.

    По-късно се провел подобен експеримент с участието на хора. На тях били сложени електроди по същия начин и им били дадени бутони за стимулация. Някои субекти натискали бутона до 40 пъти за една минута! Но всички признали, че никога не са изпитвали истинско удоволствие по време на експеримента, а само страхът, че токът ще бъде изключен, очакването за нещо приятно и разочарование.

    През 2001 г. служителят на университета в Станфорд Брайън Кнутсън доказал, че допаминът е просто молекулата, отговорна за мотивацията и поощрението. Морков пред лицето на вечно ходещо магаре. Благодарение на допамина, човек извършва правилните действия поради еволюцията, търси удоволствие, но не го получава.

    В съвременния свят допаминовото поощрение се използва активно в невромаркетинга за управление на милиони хора. Благодарение на специален набор от инструменти, които активират това вещество, е възможно да се „събудят“ основните нужди на човек, принуждавайки го да купува или извършва други необходими действия.

    Ето списък на основните допаминови капани.

    Лайкове в социалните мрежи

    Социалното одобрение е една от биологичните потребности на човек и смартфоните, таблетите, социалните мрежи, различните сайтове и форуми лесно могат да го изпълнят. Вярно, не за дълго. Ефектът от получаването на лайкове, макар и приятен, е много краткотраен.

    Това, обаче, е достатъчно, за да може допаминът да започне да работи и да накара човек да иска да получава повече, повече и повече „сърца“.

    Захар, калории, мазнини

    Забелязали ли сте как хората, които отказват сладкиши, стават гневни, раздразнителни и уморени? Същото се случва, например, с пушачите, когато решат да скъсат с този лош навик.

    Нищо чудно, че захарта често се сравнява с лекарство. Висококалоричните, сладки и мазни храни са най-добрите стимуланти за системата за поощрение. Те водят до бързото отделяне на допамин в мозъка и буквално правят хората зависими.

    Дегустация на храни и напитки

     

    Често на входа на супермаркета има витрини, на които можете да опитате определена храна безплатно – това могат да бъдат резенчета наденица, всякакви сладкиши или продукти, съдържащи кофеин. „Какъв маратон на безпрецедентна щедрост?“ си мислиш и опитваш някои от вкусотиите.

    Всъщност всичко е просто. По този начин, с помощта на храна или напитки, вие сте попаднали на „допаминовата кука“. Много е вероятно в бъдеще да се върнете на това място повече от веднъж. Между другото, точно за тази цел кафенетата и ресторантите често сервират безплатни сладки с кафето.

    Аромати

    Различните аромати на подсъзнателно ниво влияят на поведението на клиентите, принуждавайки ги да стоят в магазина възможно най-дълго и да правят покупки. В невромаркетинга има дори отделна индустрия, чиито специалисти се занимават с благовонни разработки.

    Например, с помощта на сложни инженерни решения можете да „примамвате“ клиенти от горните етажи на търговския център в салон за сладолед, разположен на приземния етаж. За целта плодовият аромат се разпространява по горните етажи, най-долу е аромата на сладолед, а по-близо до самото заведение – ароматите на карамел и ванилия. 

    Апетитни картинки

    Вярно ли е, че когато видите снимка на изискано блюдо в интернет, изпитвате желание да го опитате? Така е и с повечето хора. Визуалните стимули играят огромна роля за повлияване на системата за поощрения.

    Ето защо повечето кафенета и ресторанти вече не използват стандартния формат на менюто „име на ястието, описание, цена“. Много по-ефективно е да покажете на клиента снимки на ястия и той ще иска да ги поръча.

    Сексуалност

    Използването на секс в рекламата, макар и изтъркано, продължава да носи желания резултат за продавачите. Вие със сигурност забелязвате различни рекламни лозунги с еротичен подтекст, обещанието „да доставя удоволствие“ и „да изпраща на седмото небе от удоволствие“.

    И така, всичко това е отдавна известна формула на секс продажбите, която причинява на потребителите почти допаминов сърбеж и желание спешно да направят покупка или да се възползват от офертата.

    Ново зареждане

    Напишете на витрината, че имате „ново зареждане на стока“ и клиентът определено ще влезе да види, без дори да знае какво търси… Всичко, зависимо от допаминовата система, ни насърчава да научим нещо ново, да изучаваме света около нас.

    По същата причина в ресторантите и кафенетата редовно се появяват нови елементи в менюто. „Имаме ново ястие от готвача, искате ли да го опитате?“ Разбира се, искам, що за въпрос! ” – по подобен начин работи.

    Геймификация

    Желанието за печалба е характерно за всеки човек, следователно не е изненадващо, че геймификацията (използването на подходи към играта в неигровите процеси) се е доказала като ефективна на потребителския пазар.

    Бонус програмата с набор от точки, отстъпки, връщане на пари, конкурси, награди за извършване на различни действия („десетата чаша кафе е безплатна“, „доведете приятел – вземете награда“ и т.н.) – всичко това и много повече, които всеки ден срещате в тези същите супермаркети и самите вие неволно ставате част от тази „игра“.

     Изненада

    Според резултатите от изследването, при субекти, които знаели точно колко сок ще им налеят, допаминът в мозъка практически не се произвеждал. В същото време в мозъка на хора, за които точното количество сок било загадка, количеството на това вещество расте бързо.

    Създателите на мобилната платформа Kiip използват този „трик“. Активните потребители на програмата са възнаградени за своите постижения в рамките на услугата. Това винаги се случва спонтанно, в момента, в който потребителят не очаква това. Благодарение на това  възнаграждение (а това може да бъде, например, бутилка вода от определена марка) винаги ще бъде свързано с приятни емоции в човека.

    Риск от загуба

    Фрази като „Остават два дни преди края на действието!“ имат много голям ефект върху продажбите, тъй като повечето хора имат страх да „не загубят нещо“. Спомнете си Черния петък. На този ден хората купуват абсолютно ненужни неща в магазините, а след това през останалата част от годината се укоряват за разточителството и лекомислието.

    Автор: Десислава Михалева

    Истини и заблуди за викингите

    Любомир Чолаков
    -
    1
    Истини и заблуди за викингите

    Когато чуем думата „викинг“, веднага си представяме брутален воин с рогат шлем, обръснати слепоочия, плитки и активен грим на очите. Този образ се е развил благодарение на модерното кино и анимацията. Но доколко е вярна тази представа?

    За щастие, историците имат много сериозни извори, по които да реконструират реалния образ на викингския воин. Преди всичко, това са сагите – запазени ранно-средновековни записи на легендите на древните скандинавци. Други писмени източници, произведения на древни автори са, например, епичният цикъл на скалда („скалд“ – скандинавски певец) Снори Стурлусон „Хеймскрингла” или „Земният кръг”. Тази хроника е написана около 1230 г. и разказва историята на норвежките крале от древни времена до 1177 г. Книгата на църковника Дудо, написана на латински около 1020 г., пък дава представа за първите скандинавски владетели на Нормандия. Много визуална информация може да бъде намерена, ако разгледате килима от Байо (датиран в края на XI в.) – старинен гоблен с бродерия от вълнени конци върху лен, който изобразява норманското завоевание на Англия.

    Кои са най-често срещаните погрешни представи за викингите? Първо, трябва да се отбележи, че „викинги“ – това не е име на скандинавски народ, включително шведите, норвежците и датчаните; а своеобразна „професия“. Викинги се наричали членовете на всяка група въоръжени скандинавски моряци, които нападали Европа през VIII-XI век. Самата военна кампания била обозначавана със същата дума. Но далеч не всички скандинавци, живеещи по това време, биха могли да си позволят да се наричат ​​викинги.

    Колкото и странно да изглежда, дори за самите тях тази дума имала негативно значение от рода на „пират“, „разбойник“. По-голямата част от населението на Скандинавия се занимавало с мирен труд: обработвало оскъдните земи, развивало животновъдство и риболов. Между другото, съвременните мирни скандинавци са потомци именно на онези мирни фермери и рибари. Енергичните и агресивни мореплаватели или загинали по чужди земи, или основали свои повече или по-малко дълготрайни владения (като херцогството Нормандия), или пък се претопили сред други народности, с които влизали в различни търговски или военни контакти.

    Второ: съществува мит, че викингите се занимавали изключително с грабежи, насилия и разбойничество. Това не е съвсем вярно. Само с грабежи не се забогатява. Викингите активно търгували с много от тогавашните народи. Скандинавските кораби могат да бъдат разделени на две групи. В първата са леките и бързи „дракари“. Те били предназначени за нападения и война. Втората група са по-обемистите „кнори“, които се използвали за превоз на стоки и търговия. Викингите винаги се опитвали първо да търгуват. Едновременно с това провеждали и разузнаване. Но ако се оказвало, че търговските им „партньори“ са небрежни или непочтени, тогава повече не се церемонели и тръгвали да отнемат стоките със сила.

    Третият мит е, че викингите забравяли за личната хигиена и били нечистоплътни. Разбира се, не могат да се сравняват със съвременните хора, които имат топла вода от всеки кран във всеки дом, душове, купища козметика за лице и тяло, дезодоранти и антиперспиранти. Но, все пак, и те имали с какво да се похвалят. Едни от най-често срещаните находки във викингските погребения са гребени. Също така, се срещат златни „клечки за уши“, бръсначи, пинсети. Според летописеца Джон Уолингфорд (1200-1258) викингите били много по-чистоплътни от англичаните. Те варели сапун, веднъж седмично се къпели и сменяли дрехите си. Мнозина обезцветявали косата си с хума и гримирали очите си.

    Четвърто: прическата. Най-често викингите се изобразяват с дълга коса, сплетена в плитки. Но няма нито едно доказателства, че това е било така. Според писмо от 11-ти век те бръснели тила си, а другата част от косата оставяли да расте. И въобще не се споменава за плитки.

    Петата заблуда е прекомерната им кръвожадност. Но жестокостта на викингите била в съответствие с онази епоха. Англичаните-сакси, например, били доста по-прочути със своята свирепост. А, между другото, Исландия и Гренландия били колонизирани от викингите по съвсем мирен път.

    Накрая, едно от основните погрешни мнения е това, че викингите носели рогати шлемове. Но досега е намерен само един-единствен такъв шлем – което по никакъв начин не сочи масова употреба. Повечето воини влизали в битка гологлави, а по-богатите носели прости конусовидни шлемове от кожа и метал. Може би за раждането на този мит е виновен цикълът опери „Пръстенът на нибелунгите“ на Ричард Вагнер. Още през ХІХ век към него създали сценични костюми с рогати шлемове.

    –

    Гръцките видове любов

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Гръцките видове любов

    В повечето съвременни езици е запазена само една дума за любов. На български, например, има още една подобна: „обич“. А древните гърци имали цели осем думи – с които определяли различни видове любов!

    Самият термин „любов“ или „обич“ е универсален по своята същност. Можете да обичате не само партньор – но и деца, приятели, книги и пр. Какво са разбирали древните гърци под това понятие и с какви думи са го обозначавали?

    Афродита и Имерос, детайл от сребърен кантарос, 420 – 410 г. пр. Хр. Снимка: Уикипедия

    Ерос

    „Ерос“ е вид любов, която олицетворява страстта и удоволствието, най-често пораждани от секса. Това още е името на божеството на любовта, вечен спътник на Афродита. Изобразяват го като красиво момченце с криле. Той е първообразът и на римския му аналог Купидон (Амур).

    Ерос не е толкова просто и елементарно понятие. В този вид любов гърците влагали и частица страх, тъй като любовната страст води до загуба на контрол върху себе си. Затова те не виждали нищо сериозно и възвишено в Ерос.

    Филия

    Вторият вид любов е „филия“. Точен превод на тази дума на други езици не съществува. Най-близките понятия са обич и приятелство. Филията включва също качества като благоразположение и привличане.

    Произходът на тази концепция намираме у Платон. Философът смятал, че физическото привличане не е задължителна съставна част на любовта. Идеалната любов е възможна и без него. Оттук и терминът „платонична любов“, който не предполага физическо привличане, респективно секс.

    Агапе

    Третият вид любов е „агапе“, която може да се тълкува като самоотвержена, безкористна любов, съчувствие.

    Агапе е възможно най-близо до библейската любов към ближния. Тя се проявява още като любов към природата и към Бога.

    Сторге

    Сторге е любовта, която съществува между членовете на семейството – родителската любов към децата, или любовта на децата към техните родители.

    Терминът „сторге“ също може да означава такива видове любов като патриотизъм или преданост към определена група хора, например, към спортен отбор.

    Мания

    „Мания“ означава любов, която обсебва и изцяло подчинява човека. Когато човек стане много зависим от обекта на своята любов, той се превръща в маниак. И любовта става мания. За нея са характерни такива чувства като ревност и агресия.

    Людус

    Древните гърци считали людуса за игрива форма на любов. Лек флирт, младежко влюбване и стремеж към удоволствие – всичко това са прояви на непълноценната любов „людус“.

    Обикновено людусът се възприема като преходен етап. Заедно с ероса той може да се прероди в любов-мания. Ако пък се съчетае със „сторге“ – да се превърне в прагматична любов.

    Филаутия

    Филаутия е любов към самия себе си. Но за разлика от егоизма и нарцисизма, тук не се влага негативен нюанс.

    Гърците разбирали, че за да се грижим за другите, първо трябва да се научим да се грижим за себе си. Днес вариант на този принцип често чуваме, когато получаваме напътствия от стюардесите в самолетите: „В случай на авария най-напред се погрижете за себе си, а после и за другите около вас“.

    Аристотел учи, че чувствата ни към другите са продължение на чувствата към самите нас. Така, че няма нищо лошо в това да обичате себе си. Това води до саморазвитие, към грижи да се поддържате в добра форма, към амбиции в различни области.

    Единствената опасност е филаутията да не се изроди в излишно самосъжаление. Това ви лишава от сили за развитие.

    Прагма

    „Прагма“ е любов, основана на взаимното разбиране и дългосрочните общи интереси. Това е любов, която вече е по-зряла. За нея са характерни компромиси и толерантност. В това състояние партньорите заедно изграждат дългосрочни отношения.

    Така прагмата се заражда от своеобразно обединение на людуса (игриво привличане, удоволствие) и сторге (семейна близост, привързаност). Тук няма ерос като страст.

    Прагмата – това е и класическата любов на съпрузите след много години брак, когато все още има много общо между тях, освен децата.

    –

     

    В САЩ в началото на ХХ век децата са изпращани по пощата в графа „пилета“

    iskamdaznam
    -
    0
    В САЩ в началото на ХХ век децата са изпращани по пощата в графа „пилета“

    Колкото и странно да звучи, в началото на ХХ век било напълно допустимо по пощата в САЩ да се изпрати дете. Услугата струвала по-малко от един долар, което на практика е по-евтино от билет за влак. Пощата поемала грижата за живия пакет. Детето било „опаковано“ в специална пощенска чанта, поставяли печат върху дрехите му, а колетът бил доставян до местоназначението си. По време на пътуването пощенските куриери се грижели за детето. След това, разбира се, услугата била забранена, но няколко деца били изпратени по този начин при свои роднини.

    През 1913 г. в САЩ бил издаден Закон за пощата, който се превръща в добър стимул за икономиката на страната. Американците можели да купуват храна, дрехи, зърно, тютюн и лекарства по пощата, а колетите вече били доставяни до дома на получателя. Законодателите, обаче, не обмислили всички детайли, от които с възползвали някои икономически хитреци.

    Пощата се задължавала да достави на получателя не само чупливи пратки, но и живи същества с тегло до 50 паунда (22,68 кг). Това било измислено така, че селяните да могат да изпращат домашни птици по пощата, но официално условията били подходящи и за малки деца.

    През януари 1913 г. госпожа и господин Бодж от Глен Есте, Охайо, изпращат колет до Луи Бодж със селската поща. Доставка им струвала 15 цента, платени за пощенска марка, докато товарът е бил застрахован за 50 долара. Пратката се оказала внукът на Луи Бодж: родителите смятали, че да изпратят детето по пощата ще им излезе по-евтино, отколкото сами да го заведат при баба му.

    Това било първото, но не и последното изпратено дете. На 27 януари 1913 г. г-жа и господин Савис от Пайн Холоу, щата Пенсилвания, изпращат колет с дъщеря си на Джеймс Барли от Шарпсвил в същия щат. Момичето в същия ден било доставено безпроблемно до получателя, трансферът струвал на родителите 45 цента.

    През същата 1913 г. се опитват да премахнат тази практика, като посочват, че децата не са нито пчели, нито бръмбари – единствените живи същества, които могат да бъдат изпращани по пощата.

    На 19 февруари 1914 г. родителите на петгодишната Мей Персторф от Айдахо изпращат момичето по пощата, за да отиде на гости на баба си – тя живеела на 73 мили от тях в Орегон. Момичето тежало по-малко от максимално допустимата норма, така че колетът е изпратен по тарифата за пиле, като за нея плащат само 53 цента.

    През 1914 г. главният пощенски директор на САЩ Алберт Сидни Бърлисън издава указ, с който забранява на пощите да приемат деца. Разбира се, това не попречило на още няколко семейства да изпращат колети с бебета. 1915 г. е рекордна година за пратките с деца.

    Изглежда, че последният подобен инцидент с дете – колет бил пускането на тригодишната Мод Смит: малкото момиче било върнато от баба и дядо на майка си – Селин Смит от Кентъки и ситуацията станала причина за разследване на пощите на САЩ.

    На 13 юни 1920 г. пощата строго забранява изпращането на деца от пощенската служба. Оттогава подобни случаи с изпращането на деца като колети не се повтарят.

    Автор: Десислава Михалева

    Алиенор от Аквитания: как една светлокоса принцеса завладява средновековна Европа

    iskamdaznam
    -
    1
    Алиенор от Аквитания: как една светлокоса принцеса завладява средновековна Европа

    Известно е, че средновековните минестрели никого не са обсипвали с ласкателства и често възпявали онези добродетели на красиви дами, които не са виждали. Но ако говорим за Алиенор от Аквитания, тогава можем с увереност да кажем, че певците не са преувеличили нищо. Жената била не само невероятно красива, но и много умна, което й помогнало да стане една от най-известните жени в историята на Франция и Великобритания.

    Алиенор от Аквитания

    Алиенор е родена през 1124 г. в семейството на Гийом X херцог на Аквитания. Владетелят имал три деца – две дъщери, Алиенор и Петронила, както и наследника – Гийом Айгрет. Властта след смъртта на херцога трябвало да премине в ръцете на сина му, но той умира през 1130 година. В тази връзка, след смъртта на Гийом X през 1137 г., според неговата воля, момичетата преминават под опеката на краля на Франция. Монархът, от своя страна, се ангажирал да омъжи наследницата на херцога Алиенор, за да се продължи династията на аквитанските владетели.

    Но богатата зестра на булката, в която влизали Аквитания, Гаскон и Поатие, не давала покой на Луи VI. Кралят решил да присъедини тези земи към Франция и се впуснал в интрига – той оженил 13-годишната Алиенор за 17-годишния си син Луи.

    Алиенор от Аквитания

    Най-вероятно кралят почувствал, че житейският му път приключва и сватбата се състояла без отлагане. Седмица след брака на сина му Луи VI умира, а синът му Луи VII става крал. Така съвсем младо, момичето става кралица на една от най-мощните сили на средновековна Европа.
    Трябва да се каже, че Алиенор не била ентусиазирана от брака. Животът в кралския замък, подчинен на много правила и условности, се различавал много от живота в Аквитания, където момичето било пълноправна господарка. Със съпруга също не ѝ провървяло – Луи VII се оказал скучен благочестив младеж, който прекарвал повечето от времето си в компанията на духовенството.

    Младият крал не се интересувал нито от лов, нито от пиршества и рицарски турнири, нито дори от красивата си съпруга. Всички мисли на монарха били заети с планирането на кръстоносни походи. Това, вероятно, е причината първото дете в кралското семейство – дъщерята Мари – да се роди 8 години след сватбата. И 2 години след раждането на дъщеря си, кралят се отправя на втори кръстоносен поход, оглавявайки огромна армия.

    Статуи на Алиенор и Луи VII.

    По това време съпругите трябвало да чакат мъжете си от Светите земи, седнали да бродират гоблени на прозореца на замъка. Но Алиенор била от съвсем различено тесто. Момичето изявило желание да последва съпруга си в похода, който в онези дни отнемал няколко години. Кралицата пътувала не под брокатен балдахин, а като истинска Амазонка – яздела кон, с доспехи и държейки меч в ръка.

    Сериозните неприятности за краля започват в Антиохия, в сегашна Сирия. Раймунд, чичото на Алиенор, някога бил превзел града. Роднината предложил на краля да спре малко и по пътя да заеме една отлична стратегическа точка – Алепо.

    Алиенор и Луи VII на кръстоносен поход

    Но Луи не само отказал да участва във военна операция, обречена на успех, но и се скарал с Раймунд по много глупава причина. Някой разпространил слух, че съпругата му не е безразлична към вуйчо си и ревнивият млад крал повярвал на клюките, пренебрегвайки съображенията на стратегията.

    Вместо да плени богатия и слабо укрепен Алепо в компанията на надежден съюзник, Луи се преместил с армията си в Дамаск, където начинанието не успяло. Тъй като при неуспешната обсада армията била ударена от сарацините и болестите, кралят изоставил идеята за поход в Светите земи и се завърнал у дома.

    Обсадата на Дамаск, 1148 година.

    През 1149 г. кралят и кралицата се върнали във Франция, а през 1151 г. им се ражда още една дъщеря – Алиса. Но дори раждането на наследник вече не можело да спаси брака на Луи и Алиенор, тъй като кралицата не изпитвала топли чувства към съпруга си. Глупавият и твърде религиозен крал дразнел жената и тя настояла за развод, който се състоял през 1152 година.

    В онези мрачни времена за развода не било достатъчно да се декларира липса на чувства или несъответствие на характерите, поради това за официална причина за развода била обявена родствена връзка на съпрузите, която не се одобрявала от църковните канони.

    Замъкът на херцога на Поатие. Резиденцията на Алиенор от Аквитания

    През XII век след такъв развод една жена обикновено прекарвала живота си в семейното си имение, отглеждайки децата и активно участвайки в малките раздори на васали и съседи. Но Алиенор нарушила стереотипите. Не минала и година, преди бившата кралица да се омъжи отново, пак за кандидат за престола, този път на английския. Избраник на Аквитанската херцогиня станал Хенри II, който бил със 7 години по-млад от Алиенор.

    Хенри бил диаметралната противоположност на скучния Луи. Шумен и забавен, той обичал конната езда, ловните и рицарски турнири. За жена си той бил олицетворение на истински мъж – благороден, мил и силен. За съжаление хората са склонни да се променят и, ставайки крал на Англия през 1154 г., Хенри постепенно се променил към по-лошо.

    Алиенор от Аквитания и Хенри II

    Кралят започнал да отделя по-малко време на жена си и техните 8 деца, като постоянно имал романи извън дома. На кралицата дори се наложило да отрови една любовниците на съпруга си – Розамунда Прекрасна – но това не се отразило на поведението на краля. През 1169 г. Алиенор избягала от Англия в родната си Аквитания, като взела със себе си един от петте си сина – Ричард.

    От разстояние кралицата започнала да плете интриги срещу Хенри II и накарала синовете си да се разбунтуват срещу баща си. Алиенор активно подкрепяла бунтовниците от Аквитания и, колкото и да е странно, в борбата си с английския монарх е подкрепена от първия си съпруг Луи VII, крал на Франция. Също така, жената подела бунт и в родната си Аквитания, която, както се оказало, вторият ѝ съпруг заложил, преследвайки определени политически цели.

    Ричард I Лъвското сърце

    И двата бунта били потушени. Алиенор напуснала своята родна Аквитания и се опитала с няколко верни хора да стигне до Луи VII в Париж, но по пътя нейната свита била заловена от хората на Хенри II. Бунтовната кралица е откарана в Англия и затворена в Уинчестър, където е останала до 1189 г. в удобно заточение.

    Кралицата получила свободата си едва след смъртта на Хенри II, когато синът й Ричард I Лъвското сърце заема английския трон. Тогава настанал най-хубавия час за възрастната жена. Кралят постоянно се впускал във военни кампании, а майка му всъщност поела контрола над кралството.

    Алиенор от Аквитания. Автор: Едмънд Лейтън, 1901

    Трябва да се отдаде почит на Алиенор – тя управлявала разумно и справедливо, заслужила уважението както на своите поданици, така и на международната сцена. След смъртта на Ричард I през 1199 г., когато Джон поема трона, възрастната кралица избира да се оттегли във френските си владения. Джон, който бил напълно противоположен на великодушния и смел Ричард, не бил любим син и майка му не можела да се разбира с него.

    Алиенор не бездействала в Аквитания – тя активно участвала в живота на херцогството и дори организирала през 1202 г. отбраната на замъка Мирабо, който бил обсаден от внука ѝ. Тази прекрасна жена умира през 1204 г. на 79-годишна възраст.

    Защо в миналото моряците не се хранели с риба?

    Любомир Чолаков
    -
    1
    Защо в миналото моряците не се хранели с риба?

    Когато четем за различни морски експедиции: на Колумб, Вашку да Гама или Магелан, винаги ни прави впечатление едно странно обстоятелство, свързано с начина на изхранване на екипажите на корабите.

    Маршрутите на мореплавателите минавали, например, през зони в Карибите, богати на сардини, срещали ята от риба тон, на борда си имали риболовни куки и мрежи – но докато плавали в океана, на практика не ловели риба! Картографът на Магелан, Антонио Пигафета (1480-1531) сухо пише в дневника си: „Хванахме много риба с железни куки, но тя не беше подходяща за храна“. Той не уточнява защо точно е била неподходяща, но точно по това време от глад умират почти четиридесет моряци от експедицията. И въпреки всичко – не яли риба! Тук очевидно се крие някаква загадка.

    На Пигафета приглася англичанинът Артур Барлоу (1550-1620): „Често моряците хващаха риба от водата и, като жадуваха за прясна храна, веднага я изяждаха. Това занимание се смяташе за много рисковано и за да се подсигурят по някакъв начин, те пускаха сребърна монета или какъвто и да било сребърен предмет в котела за готвене. Ако монетата почерняваше, рибата се смяташе за отровна“.

    Това наистина е доста странно. Разбира се, в южните морета и Карибите се срещали непознати риби, странни на външен вид и може би опасни. Но в края на краищата там улавяли и риби, познати на европейците: морски костур, скумрия, риба тон и др. Наистина ли не трябвало да се ядат?

    Да, не трябвало. До ден-днешен можете да видите предупредителни знаци в много рибарски пристанища из Световния океан – от Карибите до Виетнам: „Опасно, сигуатера!“ И наистина е страшно, когато от обикновена скумрия или треска, която не се различава от рибата, уловена и изядена в миналото, коремът изведнъж започва да боли, пред очите притъмнява, дишането се затруднява. Човек, който яде такава риба, лежи няколко дни; не може да става и дума да върши някаква работа.

    Ето какво пише и днешен яхтсмен, който в открито море ял морски костур: „Заразих се със сигуатера. Шести ден. Трудно е да държа ръцете си над клавиатурата. Както и да седя в полу-вертикална позиция зад масата“.

    Защо обикновената риба изведнъж става толкова отровна? Точният отговор на този въпрос беше намерен сравнително наскоро. Отровата беше открита в микроскопични едноклетъчни същества от вида Gambierdiscus toxicus. Те обитават повърхността на водата, като влизат в състава на планктона. Тяхната отрова – „сигуатоксин“, е безвредна за рибата. Тя се разтваря в тялото й и се натрупва. Колкото по-дълго живее една риба, толкова повече сигуатоксин се натрупва в нея. Затова, например, от баракудите за ядене стават само малките риби. Тези, които са по-дълги от метър, се пускат обратно в морето

    Сигуатоксинът има още едно свойство, което беше открито неотдавна: много по-силно засяга хората, отслабени от недостиг на витамини. Ето защо в миналото за моряците, които едва през ХVІІІ век открили, че плодовете и зеленчуците осигуряват витамини, а преди това главната им храна била осолено месо и по този начин имунитетът им отслабвал, сигуатоксинът бил смъртоносен.

    Така страхът от риболов в тропическите морета се запазил сред мореплавателите в продължение на много години.

    –

     

    Мистични места в Европа – част 2

    iskamdaznam
    -
    1
    Мистични места в Европа – част 2

    Продължаваме с разказите за мистичните места в Европа.

    Карнак, Бретан, Франция

    Думата „Карнак“ е измислена от бретонците – келтско племе, равно по това време на англосаксонците на брега на Франция. Това буквално означава „пътят на камъните“. Въпросната конструкция вече съществувала тогава, само че нямала име.

    Това е привидно безкраен лабиринт от менхири, долмени и кромлехи, тоест ритуални структури, създадени от камъни, които създават причудливи модели, подчиняват се на свои закони и учудват непосветените. Смята се, че има около четири хиляди от тях, разделени в три групи, въпреки че според теориите, някога всички те са били едно цяло.

    Камъните сякаш предлагат на всички желаещи приключение: ако стигнете до гробницата, наречена „Керкадо“, с насипана над нея могила, започвайки от южния край, можете да се наречете късметлия. Чакат ви и слава, и пари, и щастие в личния ви живот. Но времето ще покаже. Някои, според старейшините, скитат по криволичещите пътеки под лъчите на негостоприемното бретонско слънце вечно.

    Структурите, според учените, са на възраст около 5000 години, но какво прави тук образът на християнски кръст и полумесец, кото тогава просто не са съществували, науката няма престава. Независимо от това, Карнак е изключително популярен сред поклонниците: от четвърт век се правят предложения за признаването му като затворена територия. Затова трябва да побързате, за да минете през този каменен лабиринт.

    Делфи, Гърция

    Градът на Коринтския залив по склоновете на връх Парнас – звучи като цитат от Омир, нали? Някога тук идвали от цяла Гърция. И не просто така, а да се консултират с мегаоракула на древния свят.

    Всичко започнало с това, че Аполон убил мъдрия, но зъл змей Питон и го заменил със своята жрица Пития. Тя лесно влязла в транс, несвързано, дори красиво шептяла, а специално обучени свещеници тълкували „посланията на боговете“.

    Изглеждало, че винаги ще бъде така: без мнението на оракула не започвала война, не се сключвал мир, не се правели пътувания и не се сключвали бракове. Но през 398 г. сл. Хр дошъл християнският император Аркадий, и то не сам, а с армия и унищожил светилището. За щастие, самият град Делфи не бил унищожен, а само изоставен.

    Днес реставрираният град изглежда впечатляващ и дава ясна представа за неговото величие в древни времена. Било намерено обяснение и за странното поведение на Пития: геолозите открили халюциногенни пари, идващи от близък източник.

    Въпреки че, ако всичко е толкова просто, бихте могли да отидете за съвет и в близката дискотека. А посетителите на това място проявяват оракулски способности. Вероятно богът Аполон лично им шепне какво да очакват от бъдещето.

    Хвитцеркур, Хуна, Исландия

    Хвитцеркур в превод от исландски означава „бяла риза“ – това е името на това каменно-кристално „чудовище“ на брега на безлюден залив сред стотиците морски чайки, седящи на него сутрин.

    Но под слънчевите лъчи той сякаш се движи, оживява и е още по-поразителен в своята зловеща красота. Гледаш от едната страна – непознат звяр, върколак, навел се да утоли жаждата си с морска вода. А ако погледнете от другата страна – гигантско иглено око с разкъсани краища.

    Това място винаги е привличало местните жители. Исландците вярвали, че през него времето и пространството се вливат директно във Валхала – резиденцията на боговете и рая на древните викинги. Следователно, Хвитцеркур изпълнява желанията, особено ако ги намислите по време на северното сияние, което се случва тук пет пъти по-често, отколкото в други полярни региони.

    Замъкът на Дракула, Бран, Румъния

    На висок хълм в планинската част на Южна Трансилвания уютно е разположена средновековна „многоетажна“ сграда – замъкът Бран, по-известен като замъкът на Дракула. През XIV век той е замислен като крепостен комплекс за защита от турските нашественици.

    Но в резултат на задкулисни игри и дворцови преврати замъкът се превръща в лична резиденция на владетеля Влад Цепеш, който благодарение на мистичните романи в Европа е наречен граф Дракула.

    Какво правел той, всички знаят: набучвал на кол, дерял кожи, варял във вряща вода, успешно се борил с турците, „пиел кръвта” на жертвите. С лека ръка Брам Стокър го направил не само злодей, но и вампир.

    По един или друг начин Влад бил изключителна личност. Нищо не се знае за появата на неговия призрак зад стените на Бран, но самият замък, особено в тъмното, прави ужасяващо впечатление.

    А мислите за това какви жестокости са се случвали тук, идващи след посещението на камерите за мъчения, могат да лишат от сън и най-уравновесения човек. И ако заспите тук, срещата с графа определено е неизбежна.

    Грюйер, Швейцария

    Колкото и да е странно, именно тази живописна страна се нарича родината на вещиците. Разбира се, всичко е относително, но винаги е имало повече слуги на Сатаната на единица население, отколкото в Европа като цяло.

    Връх Грюйер и едноименният град с Черната кула и Манастира на Черната мадона си стоят същите като преди почти петстотин години. Както тогава, при пълнолуние, можете да извършите ритуално измиване в алпийско езеро (също Грюйер) на светлината на факел и да чуете думите на древни магии от монахините.

    В Грюйер се намира и музея на известния „Баща на извънземните“ Ханс Гигер, художник и дизайнер с много странна и плашеща гледна точка към изкуството.

    Смята се, че измиването разкрива подсъзнанието и дава невероятни суперсили, удължава живота и разкрива тайните на това кой е истински приятел и враг. Някои след този ритуал започват да левитират и да говорят езици, които не са знаели преди. Черната Мадона особено подкрепя нежния пол: тя им дава неограничена власт над мъжете.

    Скалата Кашел, Типперъри, Ирландия

    За това масивно парче гранит ирландците казват: „Дяволът откъсна парче от Земята и го изплю. И така се образува Кашел.“ Буквално от галски език името се превежда като „каменна торта“. Нищо по-плашещо и предизвикващо мистичен ужас на Изумрудения остров не може да се намери.

    Скала, стояща насред зелени поляни, наподобяваща уродлива поничка с диаметър няколко километра и черен замък върху нея, който е на възраст около хиляда години и който, въпреки изобилието от келтски кръстове, не спасява човешката раса от невидимото присъствие …

    Е, и как без призраци? Казват, че тук живее Зелената дама – вълшебно красива дама в дълга елегантна рокля. Смята се, че това е Елизабет Конър, дъщеря на един от владетелите. Твърди се, че Зелената дама е толкова тъжна, че когато човек я срещне, той също започва да изпитва дълбока тъга, която може да се превърне в меланхолия с фатален изход …

    Автор: Десислава Михалева

    536-та: най-лошата година в историята

    Любомир Чолаков
    -
    0
    536-та: най-лошата година в историята

    Сегашната 2020-та година наистина ни предложи много трудности и проблеми: избухна пандемия от коронавирус, добивът на петрол описва странни и рисковани синусоиди, световната икономика се срива…

    Но все пак трябва да знаем, че в историята на човечеството е имало по-лоши времена. Много по-лоши.

    „Слънцето потъмняло и този полумрак продължил 18 месеца. Всеки ден продължавал само около 4 часа, а светлината му била като бледа сянка. Хората мислели, че слънцето никога няма да възстанови светлината си. Плодовете не узрявали, а вкусът на виното бил като на кисело грозде“.

    Тези думи принадлежат на летописеца и патриарх на Сирийската църква Михаил Сириец (1126-1199), а събитията се отнасят за далечната и, на пръв поглед, с нищо незабележима 536-та година. Друг историк, византийският хроникьор Прокопий от Кесария, още повече сгъстява боите за нея:

    „Тази година се случи най-голямо чудо: слънцето излъчваше светлина като луната, без лъчи, сякаш беше изгубило силата си, и престана да сияе така чисто и ярко, както преди. От времето, когато това започна, сред хората не спираха войните, язвените болести и всякакви други бедствия, причиняващи смърт. Тогава беше десетата година от царуването на Юстиниан“.

    Съвременните учени могат само да предполагат, че причина за всичко това били вулканични изригвания – при това няколко едовременно. Най-често смятат, че това бил Кракатау в Индонезия и някой от големите вулкани в Исландия (достатъчно е да си спомним скромния и труднопроизносим Ейяфядлайьокюдъл, който парализира въздушния трафик през 2010 г.).

    През самата 536 г. краят на света в пълния смисъл на думата не настъпил – с изключение на провалената реколта и глада, който последвал. Византийският военачалник Велизарий, който наскоро бил разгромил кралството на вандалите, триумфално прекосил Италия и превзел Рим през декември 536 г. Изглеждало, че той връща Вечния град в родното му пристанище и възражда обединената Римска империя. Но тези успехи били измамни. Защото войната с готите, водена от Византия в Италия, продължила близо 20 години и причинила огромни жертви и разрушения. Цветущата Италия се превърнала ако не в пустиня, то в доста безлюдно и непривлекателно място – при това слабо защитено. Това позволило на нови нашественици от север – лангобардите, да унищожат онези останки от римската цивилизация, които все още се били запазили след кървавата Готска война. Продължителите на делото на Велизарий не могли да спрат този натиск.

    А лангобардите нападнали Италия неслучайно. Веднага след изригването на вулканите и застудяването, в Дунавските равнини, където това германско племе живеело със своите съседи – гепидите, се появили нови варвари – аварите. (В техния племенен съюз влизали и прабългарите). Климатичните промени ги били принудили да напуснат черноморските степи и да се преместят на запад – в Централна Европа, към плодородната Панонска равнина, която открай време привличала чергари от всякакви диви етноси.

    Аварите били отлични воини, кавалерията им по онова време нямала равни, както преди тях – конницата на хуните, а по-късно и тумените на монголските ханове. Те изтласкали лангобардите, унищожили гепидите, разгромили всички, които се изпречили на пътя им, и в края на VI век образували могъщ каганат на северозапад от границите на Византия. Тази чергарска империя внушавала страх сред славяните и могъщите франки, като от време на време извършвала грабителски походи в Галия и, разбира се, срещу богатата и просветена Византия. През 626 г. огромна армия на аварския каган дори се приближила до стените на Константинопол и се опитала да го превземе.

    Но преди 626 г. се случили много неща, които може да са били причинени от глобалната катастрофа през 536 година. Има хипотеза, че рязкото охлаждане предизвикало мутация на чумния бацил – някъде далеч на изток, в Китай или Тибет. В продължение на няколко години чумата обикаляла Средиземноморието, пренасяна от плъховете, докато през 541-544 г. Персия, Близкият Изток, Византия и впоследствие цялото Средиземноморие били залети от ужасяваща чумна пандемия.

    В Константинопол според свидетелството на Прокопий Кесарийски (той бил очевидец на тези събития) всеки ден умирали от пет до десет хиляди души. Нямало къде да се погребват мъртвите и те просто били хвърляни в изоставени водонапорни кули. Две десетилетия по-късно чумата достигнала Западна Европа, както можем да научим от „Историята на франките“ на епископ Григорий от Тур (538-594):  „По време на самата чума такава смъртност имаше в цялата област, че беше невъзможно да се преброят колко души загинаха там. Когато ковчезите и дъските вече не достигаха, погребваха по десет и повече души в един гроб“.

    Все пак Византия и германските кралства на Европа, макар и с големи загуби, оцелели в този глобален катаклизъм. Ромеите рухнали в дълбока демографска яма и завинаги се разделили с мечтите за възстановяване на бившата Римска империя. Франки, сакси, лангобарди живели в глад още няколко десетилетия, но също запазили своята идентичност и държавност.

    Обаче имало и невъзстановими загуби. Такъв бил случаят със Сасанидски Иран (Персия), който, изтощен от епидемии и безкрайни войни, не устоял против новите нашественици от южните пустини – арабите. Само за две десетилетия процъфтяващата „свръхсила“, която някога деляла света първо с Рим, а после с Константинопол, просто престанала да съществува.

    Също толкова печален бил краят на цивилизацията Теотиуакан в Централна Америка. Там нямало арабски хищници, но имало климатични промени, започнали през фаталната 536 г. Лошите реколти и гладът докарали блестящата някога цивилизация до бавно, тъжно и безнадеждно угасване.

    Останали само великолепните пирамиди на Луната и Слънцето – като символи на неизменността на Вселената и преходността на човешкия живот.

    –

     

    Известни женски банди, които надминаха мъжките

    iskamdaznam
    -
    0
    Известни женски банди, които надминаха мъжките

    Женските банди са без съмнение, много древно явление. Споменаването на жени, които са тръгнали по неравния път на организираната престъпност, се срещат сред авторите на Древна Гърция, Китай и дори Близкия изток. Възможно е изображенията на войнствени амазонки, характерни за различни части на света, да са били частично заимствани от престъпните красавици.

    Смята се, че една жена трябва да излъчва обич и доброта, да бъде пазител на огнището и радост за своя мъж. В повечето случаи това е така, докато не се намесят сериозни обстоятелства, принуждавайки дамите да вземат оръжие и да тръгнат срещу закона.

    Бандата на блондинките. Сао Пауло, Бразилия

    В Бразилия, където, както знаете, има много диви маймуни, в същото време блондинките са кът. Затова е странно, че момичетата от Сао Пауло са избрали точно такъв имидж за своята група. Бразилският мегаполис се смята за престъпната столица на страната, но „блондинките“ били много по-различни от жестоката местна престъпност.

    Всички участнички в бандата имали добро образование, знаели поне няколко чужди езика и внимателно поддържали външния си вид и дрехите си. Както се оказва, някои от тях дори били студенти в престижен чуждестранен университет.

    Всичко това не само не пречи, но напротив, помага на бандата в престъпната дейност. Момичетата избрали много интелигентна форма на грабеж – „експресно отвличане“. Те се приближавали до добре облечени дами на паркингите на големи търговски центрове и ги отвличали.

    Целта на престъпничките изобщо не е откуп, а банковата карта на жертвата. Отвлечената жена е държана в плен само няколко часа, докато „блондинките“ изпразвали сметките ѝ, теглили пари от банкомати и купували неща, които харесват от скъпи бутици.

    Групировката е разделена на две крила – едното от тях се занимавало с отвличане и сплашване на жертвите, а другото – с набавянето на пари и пазаруване. В главното полицейско управление на Сао Пауло било съобщено, че девойките не са напускали криминалната хроника почти четири години и през това време са били ограбени поне 50 жени.

    Най-големия улов на бандата бил 9 000 долара, които те похарчили в магазините за електроника и маркови дрехи. Хоаким Диас Алвес, ръководител на отдела за отвличания на полицията в Сао Пауло, отбелязва, че само чужденки, и то блондинки, са жертвите на престъпничките.

    Полицията твърди, че изборът е направен по такъв начин, че при представянето на чужда карта, престъпничката може лесно да бъде объркан с жертвата. Лошото познаване на града и езика чужденците значително усложнявало разследването на подобни престъпления.

    За три години оперативна работа били задържани само две участнички в групата – единствената брюнетка в бандата, която управлявала колата по време на отвличанията, и блондинката, чиято вина била само частично доказана. Така че, ако искате да посетите Сао Пауло, тогава се опитайте да се преобразите в гореща брюнетка преди това – това ще ви предпази от неприятно приключение.

    Прелъстителките от Флорида. Маями, САЩ

    Американската организирана престъпност не винаги се характеризира с квадратна челюст и тридневна набола брада. Оказва се, че 2% от престъпните банди в САЩ са женски и много от бандитките изглеждат не по-зле от съпругите на големите бизнесмени и политици.

    Флорида е курортен рай за възрастни богаташи, които не се притесняват от възрастта, за да купонясват с момичета като за последно. За някои от тях това развлечение наистина е последно. Момичета на възраст от 22 до 27 години се запознават с богати чичковци и изпразват портфейлите им.

    Престъпнички обещават нощни страсти, но в хотела упояват стария женкар със сънотворни и взимат всичко, което си харесат. Фактът, че не всеки старец е в състояние да се събуди без реанимация след конската доза наркотици или лекарства, изобщо не ги притеснява.

    Доходът на тези млади дами възлиза на стотици хиляди долари и е почти невъзможно да се хване някоя от тях. Работата на полицията е възпрепятствана от факта, че повечето от жертвите не се обръщат към служителите на реда, а онези, които идват да се оплачат, не могат да си спомнят обстоятелствата, предшестващи упояването. Разбира се, още по-трудно е да се получи каквато и да било практическа информация от починалите стари богаташи.

    Известна е друга женска банда от Флорида, още по-коварна. Участничките ѝ излизат на групи вечер в еднакви бански и когато шофьор спира да си бъбри с тях, насочват пистолет към него и изпразват джобовете му.

    Камората и нейните красиви дами. Сицилия, Италия

    На снимката по-горе виждате не домакиня, арестувана заради скандал с фризьора, а  Ана Скарало, лидерът на клана Понтичели от сицилианската камора, безмилостната мафия, която дори известният комисар Катани не успя да спре.

    Италианската мафия става все по-женствена с всяка изминала година – сега в нея има 10 пъти повече жени, отколкото в края на 20 век. Това се дължи на факта, че някои ръководители на клана са арестувани и излежават дълги присъди, а други са загинали по време на разговори с колеги във фабриката.

    И наистина, сицилианските мафиоти са смазани днес – оказа се, че жените са по-пресметливи, внимателни и безмилостни от мъжете, които заемат високи постове в престъпния свят. Най-успешният дамски шеф с право се смята Нунция Д`Амико – майка на пет деца.

    Тази уважавана дама просто бомбардира юга на Италия с кокаин, след като полицията арестува уважаваните ѝ братята в Неапол, Салваторе, Джузепе и Антонио. Никой не е очаквал, че Нунция ще бъде по-ефективна от тримата мъже, които безславно се забъркали в дребна контрабанда на наркотици.

    С враговете на семейството и предателите мадам Д’Амико се справя без ни най-малко съжаление. „Външно съм жена, но вътре съм по-мъж от вас“ – така майката героиня говорела на своите подчинени. Ръководителката на мафиотския клан умира зрелищно и трогателно – неизвестен човек я убива с два изстрела с пистолет, когато се навежда над люлката на едно от децата си. Нужно е да се уточни, че детето не е пострадало по време на убийството.

     „Гулаби Ганг“ или „Розовата банда“. Щата Утар Прадеш, Индия

    Родината на Розовата банда е бедното село Бунделханд в щата Утар Прадеш, разположено на 500 км от Делхи. Именно там е родена, израснала и живее г-жа Сампат Деви Пал – основателка и пожизнен лидер на Гулаби Ганг.

    Членовете на тази чисто женска банда са облечени в ярко розови сарита и ходят навсякъде с лати – бамбукови палки. Заслужава да се спомене веднага, че членовете на тази група не ограбват и убиват никого, а нараняват по различен начин. Те дори носят на масите доброто и вечното, макар и не винаги по законен начин.

    Водачката на Гулаби Ганг извършила първите си незаконни действия самостоятелно. Всичко започнало с факта, че като 12-годишно момиче, Сампат става съпруга на продавач на сладолед, който бил груб и недодялан. Момичето родило първото си дете на 15-годишна възраст, а на 16 едва не умряла, когато се застъпила за съседка, която била жестоко пребита от съпруга си.

    Отървала се от побоите, които ѝ наложили заради намесата в чужди семейни отношения, Деви Пал убедила петте си приятелки и те набили с бамбукови пръчки войнствения съсед, принуждавайки го да поиска прошка на колене от цялото село.

    Момичето вече не било в състояние да спре и определила справедливостта като цел на живота си. Сампат и нейната доста голяма група държат в страх всички фенове на домашното насилие в радиус на много километри около родното им село. Щом една жена получи информация, че някой мъж е разбил носа на своята жена, армията на „розовите” веднага тръгва на боен поход.

    Досега не е имало трагедии, но жертва на благородната банда са вече няколко десетки натупани мъже и дори някои доста умни местни политици. Полицията гледа триковете на момичетата през пръсти, тъй като те изпълняват част от нейната работа. Освен това Сампат и нейните приятелки имат такъв авторитет в държавата, че арестът им може да предизвика сериозни обществени протести.

    Борецът срещу домашното насилие и грубостта Сампат Деви Пал вече стана публична личност, говори по телевизията и на феминистки конференции, а броят на нейните привърженици в Индия се увеличава.

    Сукебан. Япония

    На японските острови, където в традиционното общество доминирали мъжете, вятърът на промяната повял след Втората световна война. Жените станали по-независими и започнали да се състезават с мъжете в някои области. В бизнеса, науката и спорта японките не били особено желани, но в тъмните портали на Токио и Осака можели напълно да се реализират.

    В началото на 60-те години в Япония се е образувала специална младежка субкултура  „сукебан“ , която включвала момичета с добре оформени престъпни наклонности. Думата, с която те наричали себе си, се превежда от японски като „момиче – шеф“ и младите хора действали съответно – независимо и нахално.

    Момичетата сукебан хулиганствали, биели се, сътворявали лъжи и дребни грабежи, пиели алкохол и не пренебрегвали наркотиците. Те имали свой стил на облекло, според който в началото на 80-те полицията можела да ги различи сред тълпа обикновени ученички.

    Сукебан дори носели в училище ярки чорапи вместо бели, къси блузи с макси поли, запретнати ръкави и специфични татуировки. Мнозина украсявали дрехите си с бродирани емблеми на своята група, от които имало много в големите градове на Япония.

    До 90-те години модата се е променила донякъде – момичетата сукебан започва да боядисва косата си в ярък цвят, да носи мини поли и да използва много грим. Момичетата се събирали близо до жп гари или големи магазини на големи вериги и се държали много предизвикателно.

    Преминаващите рядко им правели забележки, защото знаели, че нямат спирачки, всяка от тях имала опасен бръснач или парче велосипедна верига в джоба си.

    Бандите сукебан били специализирани в кражби от магазини, обири на лавки и случайни граждани, понякога трафик на наркотици и проституция. Най-голямата женска банда в японската история била съюз на бандитките Канто, в който членували над 20 хиляди момичета. Техният авторитет бил толкова висок, че дори и якудзите ги уважавали.

    Автор: Десислава Михалева

    Защо роднините се отказали от император Николай ІІ?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Защо роднините се отказали от император Николай ІІ?

    В нощта на 15 срещу16 март 1917 г. руският император Николай II абдикирал – и веднага след това бил поставен под домашен арест с цялото си семейство. Местата на задържане многократно се променяли до 17 юли 1918 г., когато той, съпругата му, всичките им деца и няколко слуги били зверски разстреляни (някои от децата доубити с щикове) в Екатеринбург.

    Шестнадесет месеца царското семейство се измъчвало в неволя – и никой от европейските монарси не направил дори бегъл опит да ги спаси от руските революционни власти! Как е възможно? Или може би е имало някакви тайни преговори?

    Николай ІІ. Снимка: Уикипедия

    „Братовчедът Вили“

    „Скъпи братовчеде Вили“ – така Николай II и съпругата му, императрица Александра Фьодоровна, наричали германския император Вилхелм II в писмата си до него. Той бил първи братовчед на императрицата и втори – на императора.

    Но с избухването на Първата световна война „братовчедът Вили“ станал враг. Като водач на германската нация той можел само да се радва, че Русия след свалянето на нейния монарх е в затруднено положение. Именно кайзерът изпратил Ленин в пломбиран вагон, за да доубие окончателно руската държава.

    Дали той, като роднина, изпитвал някакви остатъци от жалост към злощастното царско семейство? В крайна сметка то вече не можело да му се противопостави. Както е известно, болшевиките се опитали да предизвикат интереса на Вилхелм към освобождаването на царското семейство и да постигнат известни отстъпки от негова страна в Брестките мирни преговори. Но всичко се оказало напразно. Политическите сметки напълно засенчили всякакви роднински и човешки чувства на немския кайзер.

    Британският крал

    Кралят на Великобритания и Ирландия Георг V бил пръв братовчед на Николай II. Дори и на външен вид те много си приличали, което с интерес отбелязвали в европейското светско общество.

    Николай ІІ и Георг V. Снимка: Уикипедия

    Казват, че английският монарх царува, но не управлява. Това не е съвсем точно. Защото традиция на целия управляващ елит във Великобритания е да поддържа високия личен авторитет на монарха. Затова от негово име още в края на март 1917 г. британският премиер Давид Лойд-Джордж изпратил секретно писмо до руското Временно правителство. Той изразил готовността на своето правителство да предостави на Николай II и семейството му пребиваване във Великобритания като частни лица.

    Временното правителство било склонно да отговори положително. Но извеждането им от Русия не можело да се извърши тайно – а Съветът на работническите депутати, който настоявал за съдебен процес срещу царя и царицата, щял да се противопостави на откритото им емигриране.

    Някой разкрил информацията за това писмо в самата Англия. Избухнал парламентарен скандал. Проблемът се състоял в това, че още преди революцията руските предатели-либерали разпространявали лъжата как Николай II и особено императрицата искат сепаративен мир с Германия.

    Британската общественост напълно повярвала на тази лъжа. Затова тя не желаела руските либерали, които чрез Временното правителство били взели властта, да спасят царя, като го изпратят в чужбина. Британските парламентаристи настоявали, че Великобритания не трябва да дава подслон на човек, който се е опетнил чрез връзки с врага!

    В резултат самият крал Георг V, поддавайки се на натиска на „общественото мнение“, заявил, че никога не е предлагал и няма да предложи на Николай II и на членовете на семейството му спасение във Великобритания.

    Царското семейство през 1913 година. Снимка: Уикипедия

    Датското кралско семейство

    Майката на Николай II – Мария Фьодоровна, била от кралската династия на Дания. По време на революцията тя се озовала в Крим и в началото на 1919 г. успяла да напусне Русия заедно с дъщеря си Ксения – сестра на царя, на борда на английски военен кораб.

    Мария Фьодоровна отседнала при роднините си в Копенхаген, но била в положението на нежелана гостенка. Никой не се съобразявал с нейното мнение. До края на живота си (починала през 1928 г.) тя била готова да повярва и на най-фантастичните слухове за спасяването на своя син, внуците и снаха си. Що се отнася до датския кралски двор, той никога не е проявявал интерес към съдбата на семейството на сваления руски император.

    Испанският крал

    На фона на всички тези монархически семейства, които не проявили никакво съчувствие и състрадание към съдбата на техните роднини в Русия, се откроява испанският крал Алфонсо XIII.

    Той в най-добрия случай бил много далечен роднина на Романови (всички династии на европейските монарси били обвързани в някакви роднински връзки) – но с готовност заявил, че Испания ще приеме руския цар и неговото семейство, ако бъдат освободени да напуснат Русия. Обаче да успее в това не било по неговите сили.

    –

     

    Марк Твен за Русия

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Марк Твен за Русия

    Известният американски писател-сатирик обикалял много по целия свят. Той също посетил и Русия. За пръв път това било през 1860-те години. По това време САЩ току-що били освободили негрите и отстояли единството на страната си в кървава гражданска война.

    По същото време Русия освободила своите крепостни селяни. Освен това, тя оказала важна дипломатическа подкрепа на САЩ по време на Гражданската война, при това не само с морална помощ: руският флот отишъл на приятелско посещение към бреговете на САЩ, като демонстрирал готовност заедно със североамериканските бойни кораби да отблъсне евентуални атаки на бунтовните южняци и на британските военно-морски сили.

    Интересът на двете страни една към друга по онова време не бил изненадващ. „Америка дължи много на Русия“, пише Самюъл Клеменс (по-известен на света под псевдонима Марк Твен) и бил напълно искрен в това свое мнение, изразявайки отношението на повечето си сънародници. По-късно го променил на 180 градуса, но също под натиска на американското общество.

    През 1867 г. Самуел Клеменс тръгнал на морско пътешествие към бреговете на Европа. Тогава организираният туризъм току-що започвал да навлиза в ежедневието на американците и само богатите можели да си го позволят.

    Марк Твен посетил южната част на Русия: Крим, Одеса. „По външен вид Одеса е точно като американски град – пише той. – Красиви широки улици, а също и прави, ниски (два или три етажа) къщи, просторни, кокетни, без фантазии. Делова суматоха по улиците и в магазините, забързани пешеходци, къщите и всичко наоколо – подредено така, че да радва окото. Дори ни обгърна гъст облак прах, което напомни за нашата мила родина. Едва се удържахме да не пророним благодарна сълза и по-остри думи. Накъдето и да погледнехме – сякаш навсякъде около нас беше Америка! ”

    Марк Твен сипе ирония и насмешки във всеки абзац. Той иронизира придворните обичаи, с които император Александър II, който тогава почивал в Крим, украсил аудиенцията, дадена на американските туристи. Но неговият присмех е добродушен – той дори озаглавява своите пътни бележки с ирония към самите американци „Парвенюта в чужбина“. Американците се отнасяли снизходително към почитанието на европейците на тронове и корони: един вид, още не са дорасли до демокрацията, но и това ще стане…

    Либералните реформи, които Русия провеждала по това време (и които, за съжаление, по-късно довели до страшните революционни събития), предопределяли оптимистичния и благосклонен възглед на повечето американци към огромната славянска страна.

    Но в края на ХІХ век отношението на Марк Твен към Русия рязко се променило. Това било под влияние на американското обществено мнение, което симпатизирало, колкото и да е странно, на руските революционери – праобразите на бъдещите болшевики и комунисти.

    През 1891 г. членът на терористичната организация „Народна воля“ Степняк-Кравчински  емигрирал в Съединените щати, където подарил на Марк Твен книгата си на английски „Нелегалната Русия“.

    През 1892 г. писателят Джордж Кенън изнасял публични лекции за „ужасите на царския режим“ – явно, не очаквал, че „ужасите“ на революционерите, които по-късно свалили този „режим“, ще се окажат много по-страховити.

    „В цивилизованите страни е възможно да се отстрани потисник от властта само със закон – пише Твен през 1905 г. в политическия си памфлет „Царят“. – Това правило се прилага погрешно и към Русия, където няма такова нещо като закон… Убивайте Романови навсякъде! Верността към тези отровни змии е предателство към народа. Бъдете патриоти, а не педанти, освободете народа!“

    Подобно радикално отношение на Марк Твен и по-голямата част от американската общественост се дължало на фалшивите новини, идващи от Русия, за еврейските погроми, които уж били организирани от царя.

    Но и революционерите разочаровали Марк Твен. Когато през същата 1905 г. Максим Горки дошъл в Съединените щати и започнал да събира дарения за руската революция, Марк Твен също дал пари. Пътуването на Горки обаче завършило със скандал. Оказало се, че дамата, пътуваща с него, не му е съпруга – а любовница. Престоят им в една хотелска стая бил забранен от американските закони, но служителите на хотела повярвали на думата на руския писател…

    Това пренебрежение към законите на страната, която демонстрирала гостоприемство и симпатия, възмутило Марк Твен: „Той пристигна с дипломатическа мисия, изискваща такт и зачитане към предразсъдъците на други хора. Хвърля шапката си в лицето на публиката – а след това я протяга, молейки за пари. Това дори не е смешно, а жалко. Що се отнася до патриотизма му, той пожертва високата цел да спаси хората заради глупава дреболия“.

    Така Марк Твен стигнал до извода, че революционерите, които искали да заменят царизма, не били по-добри – и повече не се занимавал с Русия и нейните проблеми.

     

    –

     

    Как обикновената мексиканка Нестора Салгадо обяви война на наркокартелите

    iskamdaznam
    -
    0
    Как обикновената мексиканка Нестора Салгадо обяви война на наркокартелите

    Съвременно Мексико е бойно поле между наркомафията и гражданите, уморени от беззаконието на бандитите. Допълнителен проблем е корупцията на всички нива. През годините картелите са се сраснали както с администрацията на Мексико, така и с обикновените селски полицаи. Ярък представител на тази борба станала обикновената собственичка на месарски магазин Нестора Салгадо, която поела отговорността и обявила война на корумпираното правителство и наркокартелите.

    Мафията срещу индианците

    Една от най-„горещите точки“ в Мексико станал щата Гереро. Той е населен от индианци, които живеят в малки градове, пръснати сред джунглата. Всъщност регионът станал заложник на картелите, които отглеждали опиумен мак тук и убивали тези, които не били угодни. Стига се дотам, че бандитите блокирали пътищата и на практика отстранили държавата от държавното управление.

    Боен отряд на картела Лос Сетас, екипиран от бивши мексикански елитни специални части

    От 2006 г. мексиканският президент Фелипе Калдерон обявява война на мафията и изпраща войски в региона. Започват пълномащабни битки в джунглата и градовете, но все още нямало достатъчно сили. За да укрепи позициите на правителството, президентът позволявал на индианците да създадат отряди за самозащита.

    Екзекутирани мексиканци за сътрудничество с полицията

    Лидер на опълчението

    Лидер на съпротивителното движение в град Олинала била жена на име Нестора Салгадо. През 1991 г. тя заминала за Съединените щати, но през 2004 г. се завърнала у дома и отворила месарница. Местните бандити наложили данък на магазина, а по-късно набили сестрата на Нестора. С това приключило търпението на жената. През 2012 г. тя организирала и оглавила първата бригада за индианска самозащита в 8-хилядния си град.

    Нестора Салгадо

    Подобно дръзко действие имало ефект на бомбена експлозия. Близките градове и селца започнали да повтарят опита на смелата жена. Година по-късно Нестора става действителен лидер на самоотбраната на коренните американци от целия щат Гереро. В този момент бойците на картелите се скарали с федералните власти. Оказало се, че полицията е здраво обвързана с бандитите и дори им е помагала при отвличанията на хора.

    Оказало се, че за да бъдат победени картелите, трябва да се елиминират и представителите на правителството в индианските територии. Опълчението започнало да атакува полицията и отнемало оръжието им, а Нестора Салгадо подкрепяла действията на своите подчинени.

    Нестора Салгадо – лидер на индианското опълчение в щата Гереро

    Извън закона

    Властите не харесвали този начин на действие, но не посмели да щурмуват град Олинала, в който няколкостотин въоръжени индиански бойци се били укрепили. Без подкрепата на корумпираните полиция и служители, бандитите започнали да губят войната. До 2013 г. повечето от лидерите и активните членове на наркокартелите били разстреляни, а плантациите с опиумен мак били унищожени. Боевете, водени от отчаяната Нестора Салгадо, провокирали рязко увеличение на убийствата в държавата. На 100 000 души се падали 95,5 смъртни случая, но общият процент на престъпността в региона спаднала с 90%.

    Опълченците охраняват едно от мероприятията

    Индианският регион постепенно се откъсвал от останалата част на Мексико. Местните жители винаги се отличавали със сепаратистки настроения и ситуацията наистина изплашила правителството. Полицията започнала да арестува индиански лидери. Нестора Салгадо също попаднала в тази ситуация.

    Арестът на Нестора Салгадо

    На 21 август 2013 г. лидерката на милицията била задържана на бензиностанция и обвинена в отвличането на 50 души, от които четирима непълнолетни. При Салгадо нямало свидетелски показания, но прокурорът все пак я прибрал в ареста.

    След като щатът Гереро бил обхванат от вълна народни протести в подкрепа на командира на самоотбраната, разследването се опитало да намери доказателства. Но нищо не се получило и през 2016 г. Нестора Салгадо била освободена. Жената твърди, че в ареста е била подложена на политически натиск.

    Сенатор Нестора Салгадо

    Докато Нестора била зад решетките, ситуацията в щата се променила драстично. Корумпираната полиция и картелите прочистили влиятелните лидери на коренните американци. На освободените места били поставени зависими от криминалните среди и Мексико хора. Салгадо продължила борбата и влязла в политиката. От 2018 г. тя е сенатор на мексиканския парламент от родния щат Гереро.

    1...383940...319Страница 39 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto