Всички познават събитията през Вартоломеевата нощ – страшно клане, организирано от парижки католици през август 1572 г. Смята се, че това кърваво събитие било заповядано от Екатерина Медичи – майката на френския крал Шарл IX.

Но, в интерес на истината, има доказателства, които позволяват на някои историци да смятат, че самата Екатерина не е била инициаторка на всичко, което се случило тогава. Просто поданиците искрено се стремели да защитят своя крал, в когото те твърдо вярвали – така било прието по онова време.

Важно е, освен това, да се разбере, че самите протестанти далеч не били невинни агънца. Те също провокирали много страшни събития в онази жестока епоха. В „Тримата мускетари“ един от слугите на героите разказва за своето семейство: как бащата лесно променял вярата си според както било по-изгодно в момента; затова възпитал единия от синовете си като протестант, а другия – католик. Този епизод дава много точна дефиниция на ситуацията по онова време и колко силно било разцеплението в обществото. Тогавашното съзнание не позволявало примирение по въпросите на вярата. Затова никой не искал да отстъпи. Хугенотите убивали католици, католиците – хугеноти. Това се наричало „равновесие“.

Според идеологическите шаблони, възприети в европейската историография през ХІХ в., досега се смяташе, че ужким „лошите“ католици не давали на „добрите“ протестанти да извършват богослуженията в някаква по-свободна форма. Всъщност, протестантите използвали насилия не по-малко от противниците си. Но просто били по-хитри и придавали на своите действия някои ритуални черти, които формирали в съзнанието на обществото оправдание за техните зверства. Например, просто избивали монасите в даден манастир и хвърляли телата им в реката – един вид, за да пречистят грешниците с вода. Така, че е трудно да се каже кой бил по-голям лицемер – дали техните пастори или католическата Инквизиция.

През 1566 г. испанският католически крал Филип II отвлякъл вниманието си да потушава размириците в Холандия. Французите били донякъде притеснени от концентрацията на испанските сили на техните граници, затова подсилили охраната им с 6000 швейцарци – най-добрите наемници по онова време. Това, от своя страна, уплашило някои от лидерите на хугенотите-протестанти – те решили, че концентрацията на католически сили е в тяхна вреда. Затова решили да вземат крал Шарл IX като заложник. Тогава той бил отседнал с майка си Екатерина Медичи и двора в замъка Монсо. Протестантите започнали да струпват сили близо до замъка. В кралската свита забелязали това. Отначало ситуацията изглеждала нелепа, защото нямало особен повод за ескалация на конфликта. Но веднага след като слуховете се потвърдили, Екатерина и обкръжението й се преместили в замъка Мо, където извикали и швейцарците – ситуацията по границите се била успокоила.

Швейцарците се построили в огромно каре, като в средата поставили краля и Екатерина. Така кралските особи поели към Париж. По пътя кавалерията на протестантите няколко пъти кръстосвала пътя на шествието, но правилно преценила съотношението на силите и не посмяла да нападне. Така, че не се случило нищо непоправимо – но Екатерина Медичи запомнила всичко това.

През 1567 г. в град Ним протестантите предложили свой кандидат на изборите за сенешал – местен военен управител. Кралският наместник на областта обаче отхвърлил кандидатурата му.

Хугенотите решили да си отмъстят. Събрали в двора на епископския дворец всички видни католици в региона (главно монаси и свещеници) под предлог да обсъждат ситуацията – но вместо това просто ги изклали, след което хвърлили телата им в кладенец; един вид, водата да измие греховете. Така били избили около 90 души. За стандартите на онова време не били много – но там нямало прости жертви, а само най-уважавани и авторитетни духовници.

Освен това, протестантите редовно осквернявали икони, статуи и други предмети, свещени за католиците. Всички тези действия бързо ставали известни в Париж. Така, че не бива да мислим, че ръцете само на едната страна били в кръв. Тази война не знаела нито милост, нито благородство.

Така че, когато настъпила Вартоломеевата нощ, в която във Франция били ликвидирани 30 хиляди протестанти, мненията за това в цивилизования свят тогава били много различни – не съществувало единодушно осъждане. Например, руският цар Иван Грозни доста рязко и остро осъдил действията на католиците.

За разлика от него, папа Григорий XIII устроил празници с фойерверки и безплатни угощения, след което изпратил поздравления до френския кралски двор.

–

Общоприето е да се смята, че Спарта била военно и политически най-силният град-държава в Древна Гърция. С това е трудно да се спори, като се има предвид резултата от дългогодишната Пелопонеска война (431-404 г. пр. Хр.). Спарта победила и в продължение на 30 години била хегемонът в Древна Гърция.

Но в Пелопонес имало един град-полис, където не се страхували от спартанците по простата причина, че нерядко ги тупали на бойното поле. Това бил Аргос. Този град-държава възникнал в източната част на Пелопонес много преди Спарта, по времето, когато в Гърция процъфтявала микенската цивилизация. До един момента Аргос бил скромен полис в сянката на своите съседи – могъщите Микена и Тиринт. Но в края на XIII в. пр. Хр. в Пелопонес нахлули диви дорийски племена. Те не оставили камък върху камък от Микена и основали нови градове – Спарта, Месина, а на Аргос вдъхнали нов живот и блестяща история.

Градът бил много благоприятно разположен – на няколко километра от брега на Арголийския залив, върху 300-метровата планина Лариса, царуваща над широки плодородни долини, където се отглеждали жито, грозде и маслини.

Много полиси през VIII век пр. Хр. поради липса на земя и поминък се впуснали в процес, който днес наричаме емиграция – но не и Аргос. Защо му било да основава колонии в чужди краища, щом имал своя плодородна земя и никого не пускал в нея? Богатствата му се увеличавали от ден на ден. През VII в. пр. Хр. керамиката на Аргос се считала за една от най-добрите в Гърция. Сред победителите в Олимпийските игри гъмжало от аргосци. Поклонници от цяла Гърция се стичали към величествения храм „Херейон“ (в Аргос главен бил култът към Хера, съпругата на Зевс).

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

Синовете на Кубрат

Цар Калоян – един от владетели, заради които българите имаме славата на велик народ

Но превъзходството на Аргос било не само културно. Именно в този полис за пръв път се появяват прочутите гръцки хоплити: воини, въоръжени с копие и голям кръгъл щит – хоплон. Те съставяли тежко въоръжената пехота, която в по-късни епохи обръщала в бягство перси, картагенци и дори непобедимите македонци.

В Аргос изобретили и за първи път използвали в битка гръцката фаланга. Преди това гърците – и дорийците, и подчинените от тях ахейци, се биели примитивно и грозно: тълпа срещу тълпа. Без блясък и естетика! В Аргос този въпрос бил решен елегантно и рационално: създали фаланга с дълбочина 6 редици (спартанците по-късно увеличили дълбочината до 8, а тиванците и македонците стигнали дори до 16 редици), измислили как фалангата трябва да действа на бойното поле и решили, че десният фланг ще бъде главен – там поставяли най-добрите, обучени и опитни бойци.

Въоръжението също се променило: войниците имали кираси (нагръдни брони) от бронз или плътна ленена вата, разкошни шлемове с гребени, и кръгли щитове с две вместо една дръжка – по-късно нарекли тези щитове „хоплони“.

Сблъсъкът между Аргос и Спарта бил само въпрос на време. И през VII в. пр. Хр. той започнал. През 669 г., когато в Аргос управлява могъщият Фидон, се състояла главната битка между спартанците и аргосците при Хисия. Аргос победил категорично, а Спарта за няколко десетилетия забравила за войни срещу него.

Но малко по малко Спарта се възстановила и до средата на VI век пр. Хр. почти целият Пелопонес бил под неин контрол. С изключение пак на Аргос.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

Произходът на името „България“

Историята на Османската империя

Въпросът кой да бъде господар на Пелопонес бил решен в битката при Тиреатида през 546 г. пр. Хр. Това не било обикновено сражение – то се провело почти по правилата на спортен двубой. И Аргос, и Спарта изпратили на бой по 300 от най-добрите си хоплити. Тези 600 души самоотвержено се сражавали от зори до здрач. В крайна сметка оцелели само трима – двама аргосци и един спартанец. Първите хукнали към Аргос възможно най-бързо, за да уведомят за победата си (нали двама от тях оцелели!), а спартанецът събрал колкото може повече аргоски брони и оръжия от бойното поле – и когато се завърнал, гордо заявил, че Спарта е победител в грандиозния двубой, като демонстрирал пленените вражески доспехи.

Така нито Аргос, нито Спарта признали победата на врага и беше решено битката да се „преиграе“. Но в това „преиграване“ Спарта се оказала по-силна и Аргос бил принуден да се подчини.

В началото на II век пр. Хр. спартанският цар Набис предизвикал самия Рим, а причината за войната бил именно Аргос, който тогава спартанците превзели. Пелопонеските гърци не одобрили тази агресия; те въобще не искали нов възход на Спарта и призовали римляните на помощ. Войната завършила с поражението на Набис – силите били твърде неравностойни, и Аргос отново станал независим. Разбира се, дотолкова, доколкото гърците по това време можели да бъдат независими от Рим. Така настъпил постепенният и окончателен залез на славния град.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

Волжка България или Страната на градовете

Византийската империя – възход и падение

Племето Авари и връзката им с българската история

Историята на Римската Империя

Древната история на Първото българско царство. Къде са живели прабългарите на Аспарух?

История на Руската империя

Любопитни факти за Персийската империя

Прабългарите преди основаването на собствена държава

Когато чуем думата „викинг“, веднага си представяме брутален воин с рогат шлем, обръснати слепоочия, плитки и активен грим на очите. Този образ се е развил благодарение на модерното кино и анимацията. Но доколко е вярна тази представа?

За щастие, историците имат много сериозни извори, по които да реконструират реалния образ на викингския воин. Преди всичко, това са сагите – запазени ранно-средновековни записи на легендите на древните скандинавци. Други писмени източници, произведения на древни автори са, например, епичният цикъл на скалда („скалд“ – скандинавски певец) Снори Стурлусон „Хеймскрингла” или „Земният кръг”. Тази хроника е написана около 1230 г. и разказва историята на норвежките крале от древни времена до 1177 г. Книгата на църковника Дудо, написана на латински около 1020 г., пък дава представа за първите скандинавски владетели на Нормандия. Много визуална информация може да бъде намерена, ако разгледате килима от Байо (датиран в края на XI в.) – старинен гоблен с бродерия от вълнени конци върху лен, който изобразява норманското завоевание на Англия.

Кои са най-често срещаните погрешни представи за викингите? Първо, трябва да се отбележи, че „викинги“ – това не е име на скандинавски народ, включително шведите, норвежците и датчаните; а своеобразна „професия“. Викинги се наричали членовете на всяка група въоръжени скандинавски моряци, които нападали Европа през VIII-XI век. Самата военна кампания била обозначавана със същата дума. Но далеч не всички скандинавци, живеещи по това време, биха могли да си позволят да се наричат ​​викинги.

Колкото и странно да изглежда, дори за самите тях тази дума имала негативно значение от рода на „пират“, „разбойник“. По-голямата част от населението на Скандинавия се занимавало с мирен труд: обработвало оскъдните земи, развивало животновъдство и риболов. Между другото, съвременните мирни скандинавци са потомци именно на онези мирни фермери и рибари. Енергичните и агресивни мореплаватели или загинали по чужди земи, или основали свои повече или по-малко дълготрайни владения (като херцогството Нормандия), или пък се претопили сред други народности, с които влизали в различни търговски или военни контакти.

Второ: съществува мит, че викингите се занимавали изключително с грабежи, насилия и разбойничество. Това не е съвсем вярно. Само с грабежи не се забогатява. Викингите активно търгували с много от тогавашните народи. Скандинавските кораби могат да бъдат разделени на две групи. В първата са леките и бързи „дракари“. Те били предназначени за нападения и война. Втората група са по-обемистите „кнори“, които се използвали за превоз на стоки и търговия. Викингите винаги се опитвали първо да търгуват. Едновременно с това провеждали и разузнаване. Но ако се оказвало, че търговските им „партньори“ са небрежни или непочтени, тогава повече не се церемонели и тръгвали да отнемат стоките със сила.

Третият мит е, че викингите забравяли за личната хигиена и били нечистоплътни. Разбира се, не могат да се сравняват със съвременните хора, които имат топла вода от всеки кран във всеки дом, душове, купища козметика за лице и тяло, дезодоранти и антиперспиранти. Но, все пак, и те имали с какво да се похвалят. Едни от най-често срещаните находки във викингските погребения са гребени. Също така, се срещат златни „клечки за уши“, бръсначи, пинсети. Според летописеца Джон Уолингфорд (1200-1258) викингите били много по-чистоплътни от англичаните. Те варели сапун, веднъж седмично се къпели и сменяли дрехите си. Мнозина обезцветявали косата си с хума и гримирали очите си.

Четвърто: прическата. Най-често викингите се изобразяват с дълга коса, сплетена в плитки. Но няма нито едно доказателства, че това е било така. Според писмо от 11-ти век те бръснели тила си, а другата част от косата оставяли да расте. И въобще не се споменава за плитки.

Петата заблуда е прекомерната им кръвожадност. Но жестокостта на викингите била в съответствие с онази епоха. Англичаните-сакси, например, били доста по-прочути със своята свирепост. А, между другото, Исландия и Гренландия били колонизирани от викингите по съвсем мирен път.

Накрая, едно от основните погрешни мнения е това, че викингите носели рогати шлемове. Но досега е намерен само един-единствен такъв шлем – което по никакъв начин не сочи масова употреба. Повечето воини влизали в битка гологлави, а по-богатите носели прости конусовидни шлемове от кожа и метал. Може би за раждането на този мит е виновен цикълът опери „Пръстенът на нибелунгите“ на Ричард Вагнер. Още през ХІХ век към него създали сценични костюми с рогати шлемове.

–