След като през 1440 г. вождът на ацтеките Ицкоатъл умрял, знамето на този победоносен владетел билo подето от наследника му Монтесума I, който продължил делото на своя предшественик. Той завършил обединението на всички земи в Мексиканската долина и образувал своеобразна ацтекска конфедерация. Монтесума продължил и нататък, като разширил ацтекската държава до бреговете на Атлантическия и Тихия океан. Следващите владетели не спирали завоевателните походи и скоро ацтекската империя значително увеличила своята територия.

Създаването на голяма империя е невъзможно без голяма и силна армия. Войната с испанците след пристигането на Фернандо Кортес показала, че ацтеките могат лесно да съберат войска от 100 000 – 150 000 воини. Това било възможно само чрез обща мобилизация на населението. В армията служели всички мъже без старците и децата. Нито аристократ, нито жрец или търговец можели да се отклонят от военна служба. По призив на императора всички ацтекски мъже ставали бойци и тръгвали на война – а после се завръщали към обичайните си занимания.

Ядрото на ацтекската армия било съставено от професионални воини, които в мирно време се занимавали със защита на границите на империята, с вътрешната сигурност, потушаване на безредици и т. н. Тази редовна войска била гвардията на императора и се намирала в привилегировано положение. Освен това, мнозина от тези гвардейци ставали офицери за наборните войници при общата мобилизация по време на война. Делели се на „орли“ и „ягуари“ – едните носели шапки с орлови пера, другите намятали кожи на ягуари. Висшите командири имали плащове, върху които била изобразена златна пеперуда със зелени криле; в съзнанието на ацтеките тя била богинята на войната.

Войната за ацтеките (и не само за тях, но и за всички индианци от Мексиканската долина) била свещен акт. Както всяко друго действие в ежедневието им, тя представлявала служба на боговете. Затова, като акт на богослужение, придобила черти на церемониален ритуал, което довело до появата на определени „правила за поведение“. Всичко започвало с безкрайни дипломатически церемонии, включително екзотични „танци на посланиците“ и т. н.  Накрая, ако дипломатическите опити не довеждали до желания резултат, страните започвали военни операции. Тук в действие влизали жреците, които изпадали в екстаз от пушенето на наркотици и така определяли удачен ден за началото на военните действия.

След като денят бил насрочен, в действие влизали воините. Тяхната задача била да превземат главния храм на врага. Която от страните успеела да стори това, се смятала за победител.  Другата се признавала за победена по волята на боговете. Вярно, това не спасявало армията на губещата страна – тя била жертвана в чест на боговете. Цялата, без изключение. Хрониките разказват как веднъж ацтеките принесли в жертва накуп 80 хиляди (!) военнопленници чрез страшния си ритуал – изтръгване на сърцата на все още живите хора.

Тази традиция се запазила и в мирно време, когато ацтеките завладели всички територии наоколо си до много далечни земи. Империята достигнала върха на своето могъщество и по целия периметър на нейните граници нямало врагове, способни да се мерят с нея. Тогава императорите започнали да организират „ритуални войни“ между различни области на държавата. В тези военни игри, които можели да продължат повече от една година, пленниците от победената област загубвали живота си под обсидиановите ножове на жреците.

Между другото, вулканичното стъкло обсидиан било масово използвано в империята, най-вече за оръжия – върхове на копия и стрели, за направа на мечове и ножове. Испанските конквистадори неслучайно се страхували от ацтекските оръжия, изработени от вулканично стъкло – раната, причинена от обсидианово острие, заздравявала изключително бавно, а в мексиканския климат това често водело до смърт. Войниците на Кортес твърдели, че е по-добре да получат тежка рана от куршум от огнестрелно оръжие, отколкото лека рана от вулканично стъкло (в първия случай имало поне някакви шансове да оцелеят).

Ацтекската империя достигнала върха на своето могъщество при Монтесума II (1502-1520), който имал абсолютна власт над своите поданици. Неговият огромен дворец нощем сияел в светлини – там непрекъснато се устройвали развлечения и пиршества. Всичко в тази част на света било подвластно на Монтесума. Той имал всичко, което може да пожелае човек. Оставало му само едно – да го признаят за жив бог!

Ала вече по това време войнствените испански конквистадори на своите каравели и караки бавно, но сигурно се приближавали към бреговете на голямата ацтекска империя. Монтесума така и нямало да доживее да стане жив бог…

–

Истинският японски самурай трябвало майсторски да владее своя меч „катана“! Това бил закон, който се спазвал желязно в епохата Сенгоку Дзидай (1467-1603).

Това бил такъв период в историята на феодална Япония, продължил почти 150 години, когато страната се потопила в тъмното Средновековие – ако направим аналогия с нашите европейски исторически периоди. Всеки се биел срещу всеки. Навсякъде се вихрели различни местни грабители и разбойници, които създавали свои миниатюрни владения и в тях не били валидни никакви писани закони и правила на централната власт – доколкото такава власт изобщо съществувала.

В епохата Сингоку Дзидай истинският самурай трябвало да се сражава до смърт за своя господар на бойното поле в различните битки, които били постоянно ежедневие. Съответно мечът, който бил един вид душата на самурая, било необходимо да е безупречен и с един удар не просто да убие врага – но и в идеалния случай да разсече тялото му на две половини. Именно такъв удар се смятал като доказателство за уменията на самурая, както и, че той не ще подведе другарите си в поредното сражение.

Но животът на тези бойци бил непрестанно изложен на риск, тъй като мнозина от тях бродели из Япония и всеки се смятал за майстор. Много млади самураи нямали възможност да изпробват на практика бойните си умения, преди да влязат в истинско сражение. А когато това се случвало, често било за пръв и последен път. Ето защо се налагало постоянно да тренират коронните си удари – но не върху свои роби или върху животни, а върху случайни и непознати минувачи. Този жесток обичай се наричал „цудзигири“.

По онова време в Япония царувал такъв хаос, че никой не виждал нищо странно в това, да се посичат минувачи на кръстопътища. Още повече, че не било просто така, а именно на кръстопът! За японците от онази епоха кръстопътят бил магическо място, където се извършвал преходът от живия свят към света на мъртвите. Значи самураите влизали в ролята на пратеници на боговете – те изпращали злополучния минувач на Небето! Нещо повече, минувачът имал теоретичното право да се защити, никой не му забранявал да прави това. Освен това, той трябвало да знае, че самурай, който се приближава към него на кръстопът, му носи беда.

Обичаят „цудзигири“ се практикувал от много самураи. Дори най-високопостовените от тях се стараели да не изостават от другите и също посичали минувачи на кръстопътища; но все пак гледали да го правят нощем, за да не привличат твърде много внимание. Например, в документи, датиращи от ХVІІ век, се съдържат записи, в които се споменава самураят Асикага Еситеру. Той ходел „на работа“ само нощно време и обвивал своя меч „катана“ в черна хартия, та блясъкът на стоманата да не издава намеренията му на минувачите.

Но след като на власт дошъл прочутият шогун Токугава Иеясу (1543 – 1613), цялата тази  феодална, разпокъсана и хаотична Япония била хваната от властта в желязна ръка. Били приети и влезли в действие общи японски закони – и жестокият обичай цудзигири бил забранен.

Ала още дълго време след това самураите се промъквали нощем  и дебнели в засада по кръстопътищата, чакайки там закъснели пътници. Така се появили множество легенди за тъмните демони на нощта…

–

По време на поредната гражданска война в Рим, която се разгърнала след убийството на Юлий Цезар, неговият наследник Октавиан Август имал нужда от верни войски. Той възложил на бившия съратник на Цезар, консула Гай Вибий Цетрониан, да набере нов легион, който получил като обозначение номер пет. Този легион веднага бил изпратен да служи в Македония, затова по-късно бил наречен Пети Македонски.

Дванадесет години по-късно той участвал в решаващо сражение, при това морско. В битката при нос Акциум, където армията на Октавиан разгромила силите на неговия съперник Марк Антоний, Пети Македонски легион бил натоварен на кораби. Легионерите станали абордажни команди, които превземали корабите на противника. Така легионът извоювал първата си победа. След тази битка го върнали на мястото му за постоянна дислокация. През 6 г. бил преместен в Мизия, на територията на съвременна България, за да защитава границата срещу войнствените даки.

Половин век по-късно бил прехвърлен в Понт, където няколко негови части участвали в неуспешен поход срещу партите. След това легионът взел участие в потушаването на бунтовете в Юдея, включително и в превземането на Йерусалим. През 71 г. се връща в Мизия, след което го включват в похода на император Траян срещу даките. От 161 до 166 г. Пети Македонски легион отново се сражава срещу Партия. После се завръща в Дакия и се установява на лагер в селището Потаиса (съвременният град Турда в Румъния). Днес там има музей, посветен специално на този легион.

В средата на 180-те години се случило извънредно събитие. Работници в близките златни мини се разбунтували. Тъй като имали злато, те събрали цяла армия наемници, против която трябвало да се бие именно Пети Македонски. За потушаването на това въстание император Комод присъдил на легиона титлата „Pia Fidelis“ (Верен и Предан“). Може би названието се дължи на факта, че въстаниците се опитали да подкупят и легионерите, но те отказали златото им.

По това време започва епохата на т. нар.„войнишки императори“ и верността на войските била решаваща в политическата борба. Скоро легионът бил преименуван на „Двукратно Верен“, след като подкрепил Септимий Север, който в крайна сметка станал император.

През 250-те години Публий Аврелий Лициний Валерий, известен като император Валериан I, дал на Пети Македонски легион официалната титла „III Pia III Fidelis“ (Трижди Верен и Трижди Предан). А през 260 г. император Галиен, след като победил в поредната гражданска война, променил титлата му на „VII Pia VII Fidelis“ (Седмократно Верен и Седмократно Предан). За съжаление, историята не е запазила сведения по какви поводи е дадено това звание.

През 274 г. легионът се завръща в постоянния си лагер близо до селището Оез в Мизия. Там остава чак до разпадането на Западната Римска империя през 476 г.

Но историята на Пети Македонски легион Седемкратно Верен и Предан, не свършва дотук. Много преди това император Диоклетиан отделил мобилния отряд (лека пехота и конница), прикрепен към легиона, и го изпратил в Мемфис, Египет. Тези части участвали в няколко войни срещу Персия и Армения. Към 400 г. те се преместили в Сирия. След формирането на Източната Римска империя легионът преминава във византийската армия – и двете му части, пехотата и конницата, били обединени.

Последното споменаване за него е надпис от Хелиополис (дн. Баалбек). Пети Македонски се установява в този град и участва в укрепяването на стените му през 635 г. – около 150 години след края на Западната Римска империя. Така, фактически, той се превръща в последния легион на империята, който надживял дори самата нея.

В наши дни легионът получи нов живот. През 2002 г. в град Санкт-Петербург един от руските военноисторически клубове, специализиран в историята на Древния Рим, получи името „Legio V Macedonica“. Клубът си е поставил задачата да възпроизведе старателно начина на живот на легионерите не само в битки и походи, но и в ежедневието. Освен римска военна  школа, към „Пети Македонски“ са отворени „Школа за гладиатори“ и „Храм на Веста“ за момичета, които искат да научат изкуството на римското домакинство, шиене, плетене, рисуване, създаване на ароматни масла, козметика по древни римски рецепти, римска кухня.

Така последният легион на империята и до днес е верен на Рим, като пази своите традиции.

–

Всички познават събитията през Вартоломеевата нощ – страшно клане, организирано от парижки католици през август 1572 г. Смята се, че това кърваво събитие било заповядано от Екатерина Медичи – майката на френския крал Шарл IX.

Но, в интерес на истината, има доказателства, които позволяват на някои историци да смятат, че самата Екатерина не е била инициаторка на всичко, което се случило тогава. Просто поданиците искрено се стремели да защитят своя крал, в когото те твърдо вярвали – така било прието по онова време.

Важно е, освен това, да се разбере, че самите протестанти далеч не били невинни агънца. Те също провокирали много страшни събития в онази жестока епоха. В „Тримата мускетари“ един от слугите на героите разказва за своето семейство: как бащата лесно променял вярата си според както било по-изгодно в момента; затова възпитал единия от синовете си като протестант, а другия – католик. Този епизод дава много точна дефиниция на ситуацията по онова време и колко силно било разцеплението в обществото. Тогавашното съзнание не позволявало примирение по въпросите на вярата. Затова никой не искал да отстъпи. Хугенотите убивали католици, католиците – хугеноти. Това се наричало „равновесие“.

Според идеологическите шаблони, възприети в европейската историография през ХІХ в., досега се смяташе, че ужким „лошите“ католици не давали на „добрите“ протестанти да извършват богослуженията в някаква по-свободна форма. Всъщност, протестантите използвали насилия не по-малко от противниците си. Но просто били по-хитри и придавали на своите действия някои ритуални черти, които формирали в съзнанието на обществото оправдание за техните зверства. Например, просто избивали монасите в даден манастир и хвърляли телата им в реката – един вид, за да пречистят грешниците с вода. Така, че е трудно да се каже кой бил по-голям лицемер – дали техните пастори или католическата Инквизиция.

През 1566 г. испанският католически крал Филип II отвлякъл вниманието си да потушава размириците в Холандия. Французите били донякъде притеснени от концентрацията на испанските сили на техните граници, затова подсилили охраната им с 6000 швейцарци – най-добрите наемници по онова време. Това, от своя страна, уплашило някои от лидерите на хугенотите-протестанти – те решили, че концентрацията на католически сили е в тяхна вреда. Затова решили да вземат крал Шарл IX като заложник. Тогава той бил отседнал с майка си Екатерина Медичи и двора в замъка Монсо. Протестантите започнали да струпват сили близо до замъка. В кралската свита забелязали това. Отначало ситуацията изглеждала нелепа, защото нямало особен повод за ескалация на конфликта. Но веднага след като слуховете се потвърдили, Екатерина и обкръжението й се преместили в замъка Мо, където извикали и швейцарците – ситуацията по границите се била успокоила.

Швейцарците се построили в огромно каре, като в средата поставили краля и Екатерина. Така кралските особи поели към Париж. По пътя кавалерията на протестантите няколко пъти кръстосвала пътя на шествието, но правилно преценила съотношението на силите и не посмяла да нападне. Така, че не се случило нищо непоправимо – но Екатерина Медичи запомнила всичко това.

През 1567 г. в град Ним протестантите предложили свой кандидат на изборите за сенешал – местен военен управител. Кралският наместник на областта обаче отхвърлил кандидатурата му.

Хугенотите решили да си отмъстят. Събрали в двора на епископския дворец всички видни католици в региона (главно монаси и свещеници) под предлог да обсъждат ситуацията – но вместо това просто ги изклали, след което хвърлили телата им в кладенец; един вид, водата да измие греховете. Така били избили около 90 души. За стандартите на онова време не били много – но там нямало прости жертви, а само най-уважавани и авторитетни духовници.

Освен това, протестантите редовно осквернявали икони, статуи и други предмети, свещени за католиците. Всички тези действия бързо ставали известни в Париж. Така, че не бива да мислим, че ръцете само на едната страна били в кръв. Тази война не знаела нито милост, нито благородство.

Така че, когато настъпила Вартоломеевата нощ, в която във Франция били ликвидирани 30 хиляди протестанти, мненията за това в цивилизования свят тогава били много различни – не съществувало единодушно осъждане. Например, руският цар Иван Грозни доста рязко и остро осъдил действията на католиците.

За разлика от него, папа Григорий XIII устроил празници с фойерверки и безплатни угощения, след което изпратил поздравления до френския кралски двор.

–