Думата „тривиален“, „тривиално“ означава нещо банално, много просто и достъпно за всички. Но самият неин произход далеч не е тривиален. Той идва от латинските думи „tres“ – три, и „via“ – път. „Тривиално“ буквално означава „трипътно“.

Ала каква може да бъде връзката между три пътя и простотата? За да разберем, трябва да се пренесем с 1500 години назад във времето – в Ранното Средновековие на V-VI век.

Ако погледнем „учебната програма“ на училищата от онази епоха, ще видим, че вместо четене, математика, география и т. н., има само два предмета. Първият е „тривиум“, тоест „Три пътя“. Вторият е „квадривиум“ – „Четири пътя“.

И нещо интересно – няма го латинският език. Това е изключително странно, защото през Средновековието в Западна Европа се учело на латински. Проблемът е, че тогава всички науки се изучавали на този език – но самият латински като отделен предмет не се изучавал. Може би причината била, че от най-ранни години децата учели молитви на латински, затова познавали много думи на принципа „всички ги знаят“.

Така, когато тръгвали на училище (не всички и дори не мнозинството от децата), уроците там били преподавани на латински по принципа: „Слушай, запомни, научи!“. В най-добрия случай учителят превеждал отделни трудни думи – и то, ако бил в добро настроение. Но самостоятелни отделни уроци по латински нямало. Всички училищни знания и науки или, както ги наричали тогава, „седемте благородни изкуства“, били разделени на две направления – Тривиум и Квадривиум.

Тривиумът включвал „Три пътя”, тоест три предмета. Във възходяща трудност те били:

1. Граматика. Тук влизали правопис, четене, пеене и дори поезия като изкуство да се пишат стихове (всичко това на латински, разбира се);
2. Логика – изкуството да се разсъждава и да се откриват грешки в разсъжденията на събеседника; науката как да доказваш правилността на своята гледна точка;
3. Риторика – изкуството на правилната и красива реч (устна и писмена). По време на уроците децата запомняли различни начини на вежливо общуване, учели се да водят спорове и разговори помежду си, да пишат писма и да съставят прости официални документи.

Тривиумът се считал за най-лесната част от обучението. (Затова и „тривиално“ до ден-днешен означава „просто“). В повечето случаи училището завършвало на този етап, на възраст 11-12 години.

Но ако ученикът, по мнението на учителя, се бил справил успешно с тривиума, му било позволено да изучава квадривиума, тоест „Четирите пътя”. Предметите тук в нарастваща сложност били следните:

1. Аритметика – събране, изваждане, умножение и деление, както и обмяна на пари, мерки за тегло, дължина и обем;
2. Геометрия – свойствата на геометричните фигури, измерване на площта на земни участъци;
3. Астрономия – науката за положението на звездите и планетите в небето през различните периоди на годината, умението да се използват календари, включително изчисляване на дните на църковните празници (което в онази епоха било изключително важно);
4. Музика – но не свирене на музикални инструменти, както може да си помисли човек, а това, което днес бихме нарекли „теория на музиката“: тоест, науката за математическото съотношение на различните звуци един към друг.

По принцип, тривиумът може да се определи като първите класове на средновековното училище, а квадривиумът – горните.

След като завършели училище, най-добрите ученици се допускали до висше образование, тоест до изучаването на философия и теология – най-важните науки по онова време. Но до това ниво достигали много малко момчета – единици от няколко хиляди.

А момичетата? В онези далечни времена те не ходели на училище. Образование получавали само девойките от аристокрацията. Дали днешните момичета трябва да им завиждат?Е, това вече е въпрос на лично мнение.

–

Точния и правилен превод  често е много по-важен от това просто да се разбереш със събеседника си. По-долу ще ви разкажем за четири ситуации, които ясно доказват това.

Ако преводачите от тези случаи работеха по различен начин, биха могли да бъдат избегнати много проблеми, включително бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Какви други трагични събития са последвали грешния превод, прочетете в следващите редове.

Едва не избухна война между САЩ и СССР заради грешен превод

Никита Хрушчов винаги е бил известен със своя експлозивен характер. Генералният секретар на СССР не бил особено сдържан в изказванията си по време на публичните си изяви и често използвал идиоми, които не били познати на чуждестранните колеги. Поради това често имали затруднения с превода. Например фразата „Ще ви погребем!“, с която Хрушчов интерпретира Маркс и тезата му, че „пролетариатът е гробарят на капитализма“, преводачът превежда буквално. Само си представете изненадата на американците, когато чуват такава дръзка заплаха!

„Ще ви погребем!“ – тези думи моментално били публикувани по всички вестници и едва не довели до избухването на война. За щастие съветските дипломати решили проблема навреме, обяснявайки, че тази фраза трябва да се преведе като „Ние ще присъстваме на вашето погребение“ или „Ще ви надживеем“. По-късно самият Хрушчов се извинява за думите, които казва. Политикът заявява, че няма да заплашва никого, а само иска да отбележи, че социалистическият режим може да надживее капиталистическия.

Вярно е, че генералният секретар на СССР очевидно не се е учил от грешките си … Още през 1959 г., по време на реч в ООН, той обещава да покаже на американците „майката на Кускин“. Преводачът не успял да преведе правилно този идиом и казал буквално – „ще ви покажем майката на Кузка“. Но в САЩ се смятало, че мистериозната „майка на Кузка“ трябва да е новото ядрено оръжие на СССР и Хрушчов заплашва, че ще демонстрира  действието му.

Грешен превод превърнал 18-годишно момче в инвалид

През 1980 г. 18-годишен испаноезичен жител на Южна Флорида на име Уили Рамирес е приет в болницата в тежко състояние. Майката на момчето била сигурна, че синът й е отровен, защото предния ден той обядвал в непознато кафене и скоро се почувствал зле. Жената се опитала да разкаже на лекарите за своите предположения, но те не я разбрали … Тогава се обърнали към служител, който говорел и английски, и испански, но познанията му били недостатъчни.

Работата била в това, че думата „интоксикадо“, която на испански означава „отравяне“, е преведена от преводача като английски „пиян“ – „злоупотреба с алкохол или наркотични вещества“. Поради това докторът решил, че човекът просто е напушен и го изпратил да се лекува от предозиране.

Направили промивка на момчето, но състоянието му само се влошило. След известно време се оказало, че Рамирес има мозъчен кръвоизлив, което би могло да бъде избегнато, ако лекарите веднага са му дали необходимите лекарства. Разкъсването на съда достигнало такава фаза, че довело до пълна парализа на тялото и оставило 18-годишния мъж инвалид за цял живот.

Семейството на жертвата е получило рекордно обезщетение от 71 милиона долара, но тези пари е малко вероятно да компенсират вината на медицинския персонал и злополучния преводач пред семейство Рамирес.

Грешка в превода предизвиква бомбардировките над Хирошима и Нагасаки

Най-фаталната грешка на преводач в световната история се случва след конференцията в Потсдам на 26 юли 1945 г. В Декларацията до японската империя под формата на ултиматум е формулирано искане за капитулация по Втората световна война. В случай на отказ ги очаквало „пълно унищожение“.

Няколко дни по-късно японският премиер Кантаро Сузуки бил спрян от журналисти, които започнали да го разпитват какво мисли по този въпрос. Политикът отговори: „Mokusatsu suru“, което в един превод означава „не му отдавам значение“, в друг – „мъдро ще замълча, размишлявайки над отговора“. С тези думи Сузуки искал да каже, че Япония не иска да прави прибързани заключения и засега предпочита да поддържа неутралитет.

На следващия ден, обаче, всички американски вестници били пълни със заглавия, че Япония решава да игнорира исканията на конференцията в Потсдам. Думите на министъра са изтълкувани с враждебен контекст за Съединените щати, въпреки че означавали нещо съвсем различно.

За да докажат своето предимство, американците пускат атомни бомби по два от най-големите вражески градове – Хирошима и Нагасаки.

Поради грешки в превода Джими Картър станал вулгарен

Ще завършим селекцията си с по-положителна нотка. През 1977 г. президентът на САЩ Джими Картър провеждал програма от посещения в други страни, включително Полша. По случайност сред 17-те преводачи на Белия дом нямало никой, който да знае полския език, така че политикът трябвало да наеме нещатен сътрудник.

Като цяло речта на Картър пред поляците била доста добра, но сериозните грешки в превода я превърнали в истински провал. Фразата „когато тръгнах от Съединените щати“ по някаква причина се превела като „когато напуснах Съединените щати завинаги“. Вместо да възхвали полската конституция и да я нарече „ценна за хората“, както казва Картър, преводачът я нарича „нелепа“, което разгневило публиката.

Но кулминацията на речта на Картър била за мечтите на поляците. „Желанията“ се превежда като „влечение на мъж към жена“, така че американският президент заявява на цялата страна, че иска да „прави секс с поляците“.

Веднага след тази скандална реч, полските дипломатически представители изпращат писмо с жалба до посолството на САЩ. И въпреки че на всички било ясно, че проблемът е в преводача, това не намалило степента на ярост. Американските дипломати трябвало да се извиняват за тези досадни грешки дълго време.

Надяваме се, че сега разбирате, че работата с чужди езици е много по-отговорна задача, отколкото много хора са свикнали да мислят. И понякога поради грешен превод може да възникне не само неразбиране между събеседниците, но и истински международен скандал.

Автор: Десислава Михалева

Армиите от европейското Средновековие е много трудно да се сравнят с римските легиони от времето на Цезар –  защото това са напълно различни военни структури, използващи съответно съвсем различни начини на воюване.

Древната римска армия била редовна, добре организирана и дисциплинирана, с качествено снабдяване и инженерно подсигурена. Средновековната рицарска войска била фактически нередовно опълчение от феодали, подчинени на краля, с военна дисциплина, изключително ниска за римските стандарти.

По време на сражение рицарите били практически неуправляеми, за разлика от римляните, които имали ясна командна система и йерархия на бойните единици: центурия, кохорта, легион. Всички части се подчинявали на заповедите на своите командири, без никакви феодални своеволия.

Основната ударна сила през Средновековието била конницата. Пехотата изпълнявала спомагателни функции и по правило била с изключително лошо качество. Имало изключения, като английските стрелци – но по принцип средновековната пехота можела само да стои в отбрана и нищо повече.

А римската армия се основавала именно на действията на пехотата, докато конницата била малобройна и главно съюзническа – сирийска, нумидийска, германска и т. н. Римляните не познавали стремената, конницата им имала посредствено защитно въоръжение и не можела да устои на рицарите в битка.

Средновековната армия имала по-добри оръжия: стоманени мечове срещу римските гладиуси от нискокачествено желязо, дълги рицарски копия, шлемове със забрала. Но пехотното защитно въоръжение било приблизително същото: обикновена плетена ризница. Прочутата римска пластинчата броня – „лорика сегментата“, се появила вече след Цезар като средство против германските дълги мечове и тежки секири.

Дали рицарите се сблъсквали все пак с армии, подобни на римската? През Средновековието – не, но през Ренесанса прочутата испанска „терция“, най-добрата пехота на ХVІ век, в голяма степен копирала римския легион. Главната разлика била в основното оръжие: у римляните това било пилум (леко копие за хвърляне), а при испанците – дълга и тежка пика. Терцията побеждавала чрез дисциплина и съгласуваност. Римляните също би трябвало да се сдобият с дълги копия против атаките на тежката рицарска конница. Разбира се, те познавали този вид оръжие, защо сами воювали срещу македонската фаланга, въоръжена с дълги копия. Но ще им отнеме известно време, за да осъзнаят необходимостта от промени в оръжията и тактиката.

В същото време римляните се били сблъсквали с някакво подобие на средновековните армии. Сред партите, против които римляните неведнъж воювали, имало бронирани конници с дълги копия (по-късно във византийската войска те били известни като „катафракти“). Конете също били покрити с люспести или плетени ризници. Първият сериозен сблъсък между тях бил при Марк Крас. Римляните претърпели смазващо поражение – при това партите също нямали стремена, конете им били по-дребни от рицарските, а оръжията им – по-лоши от тези на рицарите.

Римляните имали няколко коза, на които феодалната армия е трудно да се противопостави. Например, многобройна „артилерия“: катапулти, балисти, онагри, „скорпиони“ (стационарни арбалети). А също и навик за бързо изграждане на мощни укрепления. Римската армия всяка вечер задължително построявала лагер, заобиколен с ров и дървена стена.

Феодалните армии разполагали с требушети, които пробивали каменни стени. Но обхватът им бил малък и за да се изгради требушет, било нужно много време.

Най-важното отличие на римските легиони е тяхната голяма численост – дори да не разглеждаме сблъсък между цялата Римска империя с някоя от средновековните европейски държави, а само битка на експедиционни корпуси върху неутрална територия. Цезар или друг римски военачалник от I век пр. Хр. рядко тръгвал на война с по-малко от 8 легиона (всеки легион имал по 5 хиляди бойци) и със спомагателни части – общо около 50 хиляди души. Докато най-голямата средновековна армия наброявала около хиляда рицари (със слугите и оръженосците стават 7-8 хиляди конници) и 10-15 хиляди пехотинци.

При този баланс на силите единственият шанс за рицарите е бързо да разкъсат римските легиони на отделни части. Това би изисквало поредица от последователни удари, без почивка между схватките. И отлично разузнаване, за да се знае точно къде и кога може да бъдат изненадани легионите.

Във всеки друг случай римляните може и да загубят първата битка – но в някаква що-годе продължителна война рицарите нямат никакъв шанс.

–

Според официални данни през 1991 г. в трезорите на Държавната банка били преброени 11 милиарда долара по-малко от очакваното. Положението не било по-добро и със златните запаси на страната, от които буквално се изпарили 2400 тона благороден метал. Тези цифри шокирали одиторите, но както се оказва, било още по-лошо.

Към 1985 г. в златния фонд на СССР е имало 2400 тона злато. Необходими били само 6 години, за да изчезне без следа от най-защитените обекти в страната. Нито националните разузнавателни служби, нито най-авторитетните детективи в света не успели да открият изчезналото.

Изчезването на златния резерв било съпроводено със странна смърт. Първата жертва бил Николай Кручин, управител на ЦК на КПСС, който бил намерен под собствените си прозорци. Това лице е пряко отговорно за депозитите на КПСС в чуждестранни банки. Следващият умрял е Георги Павлов, който заемал същата длъжност до Кручин. Той също пада през прозореца, което било странно съвпадение.

Никакво съмнение не останало, след като Дмитрий Лисоволик, началникът на американския сектор на ЦК на КПСС и имащ достъп до информация за „партийното злато“, починал. Лесно е да се предположи, че той също е умрял, като е паднал през прозореца на апартамента си. Разследването показва, че причината за смъртта и на тримата партийни функционери е самоубийството.

Мистерията продължава да убива хора, свързани със съкровищата, а по-късно – някой загива при инцидент, друг от нападение на улицата, а  трети умира, подложен на изтезания. Мъчителната смърт от неизвестни застига през 1994 г. бившия полковник от КГБ Леонид Кучерук, който се смятал за един от обвиняемите в „златното дело”.

Всички, които чуха за златото на КПСС, имаха логичен въпрос: откъде са дошли 11 милиарда долара и 2400 тона злато? На първо място, партийните вноски, които редовно се плащали от членовете на партията, осигурявали добър приток на пари. През 1985 г. в страната имало повече от 20 милиона. Част от средствата отивали  за заплати, а останалата част за сметки.

Друг източник на пари бил Фондът за мир, попълнен с доброволно-задължителни дарения от физически лица, както и от цели работни колективи. От голяма полза била продажбата на тематична партийна литература, която също била наложена на почти всички не само в СССР, но и в други страни от социалистическия лагер.

Заслужава да се отбележи също, че в този „котел“ се изливали и данъците, които православната, католическата и униатската църкви плащали по това време. Можело да продължите дълго време – големи и малки потоци, струйки и цели порои се вливали в хазната на партията от всички страни. Разбира се, КПСС като разумен собственик инвестира печелившо, придобивайки злато и твърда американска валута върху тях на външния пазар.

Отчаян опит за намиране на липсващите ценности е направен през 1991 г. от вицепремиера на РСФСР Егор Гайдар. Политикът наел детективската агенция Kroll, една от най-известните и ефективни компании в света, за да търси липсващите ценности и да разследва кражбата. Американците получили значителен хонорар от 500 хиляди рубли и ревностно започнали да работят.

Разследващите не постигнали глобален успех, доказвайки само няколко незначителни епизода на кражби и злоупотреби, свързани с пари и злато. За да продължи разследването, агенция Kroll поискала още 500 хиляди рубли, но те били отказани и търсенето приключило дотам.

Днес съществуват две основни версии за това къде са изчезнали съветските милиарди. Повечето експерти смятат, че преди разпадането на Съюза всички пари и злато са били депозирани в чуждестранни банки, които дълго време са били финансови партньори на СССР. В случая била проведена мащабна операция за транспортиране на стотици тонове злато в чужбина, която била извършена с участието на истински професионалисти.

Вторият вариант, който също има основание да съществува, предполага, че парите не са прехвърлени никъде и златото не е напускало страната. Всички ценности са останали на територията на бившия СССР, но изчезнали в джобовете на сръчни търговци, които някога са заемали високи партийни постове.

Мнозина си спомнят милионерите сред бившите партийни и комсомолски лидери, които в началото на 90-те поникнаха като гъби след дъжд, инвестирайки в бизнес и изкупувайки заводи, фабрики и находища. Напълно възможно в основата на капитала на много от тези хора да е откраднатото „злато на партията“.