Точния и правилен превод  често е много по-важен от това просто да се разбереш със събеседника си. По-долу ще ви разкажем за четири ситуации, които ясно доказват това.

Ако преводачите от тези случаи работеха по различен начин, биха могли да бъдат избегнати много проблеми, включително бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Какви други трагични събития са последвали грешния превод, прочетете в следващите редове.

Едва не избухна война между САЩ и СССР заради грешен превод

Никита Хрушчов винаги е бил известен със своя експлозивен характер. Генералният секретар на СССР не бил особено сдържан в изказванията си по време на публичните си изяви и често използвал идиоми, които не били познати на чуждестранните колеги. Поради това често имали затруднения с превода. Например фразата „Ще ви погребем!“, с която Хрушчов интерпретира Маркс и тезата му, че „пролетариатът е гробарят на капитализма“, преводачът превежда буквално. Само си представете изненадата на американците, когато чуват такава дръзка заплаха!

„Ще ви погребем!“ – тези думи моментално били публикувани по всички вестници и едва не довели до избухването на война. За щастие съветските дипломати решили проблема навреме, обяснявайки, че тази фраза трябва да се преведе като „Ние ще присъстваме на вашето погребение“ или „Ще ви надживеем“. По-късно самият Хрушчов се извинява за думите, които казва. Политикът заявява, че няма да заплашва никого, а само иска да отбележи, че социалистическият режим може да надживее капиталистическия.

Вярно е, че генералният секретар на СССР очевидно не се е учил от грешките си … Още през 1959 г., по време на реч в ООН, той обещава да покаже на американците „майката на Кускин“. Преводачът не успял да преведе правилно този идиом и казал буквално – „ще ви покажем майката на Кузка“. Но в САЩ се смятало, че мистериозната „майка на Кузка“ трябва да е новото ядрено оръжие на СССР и Хрушчов заплашва, че ще демонстрира  действието му.

Грешен превод превърнал 18-годишно момче в инвалид

През 1980 г. 18-годишен испаноезичен жител на Южна Флорида на име Уили Рамирес е приет в болницата в тежко състояние. Майката на момчето била сигурна, че синът й е отровен, защото предния ден той обядвал в непознато кафене и скоро се почувствал зле. Жената се опитала да разкаже на лекарите за своите предположения, но те не я разбрали … Тогава се обърнали към служител, който говорел и английски, и испански, но познанията му били недостатъчни.

Работата била в това, че думата „интоксикадо“, която на испански означава „отравяне“, е преведена от преводача като английски „пиян“ – „злоупотреба с алкохол или наркотични вещества“. Поради това докторът решил, че човекът просто е напушен и го изпратил да се лекува от предозиране.

Направили промивка на момчето, но състоянието му само се влошило. След известно време се оказало, че Рамирес има мозъчен кръвоизлив, което би могло да бъде избегнато, ако лекарите веднага са му дали необходимите лекарства. Разкъсването на съда достигнало такава фаза, че довело до пълна парализа на тялото и оставило 18-годишния мъж инвалид за цял живот.

Семейството на жертвата е получило рекордно обезщетение от 71 милиона долара, но тези пари е малко вероятно да компенсират вината на медицинския персонал и злополучния преводач пред семейство Рамирес.

Грешка в превода предизвиква бомбардировките над Хирошима и Нагасаки

Най-фаталната грешка на преводач в световната история се случва след конференцията в Потсдам на 26 юли 1945 г. В Декларацията до японската империя под формата на ултиматум е формулирано искане за капитулация по Втората световна война. В случай на отказ ги очаквало „пълно унищожение“.

Няколко дни по-късно японският премиер Кантаро Сузуки бил спрян от журналисти, които започнали да го разпитват какво мисли по този въпрос. Политикът отговори: „Mokusatsu suru“, което в един превод означава „не му отдавам значение“, в друг – „мъдро ще замълча, размишлявайки над отговора“. С тези думи Сузуки искал да каже, че Япония не иска да прави прибързани заключения и засега предпочита да поддържа неутралитет.

На следващия ден, обаче, всички американски вестници били пълни със заглавия, че Япония решава да игнорира исканията на конференцията в Потсдам. Думите на министъра са изтълкувани с враждебен контекст за Съединените щати, въпреки че означавали нещо съвсем различно.

За да докажат своето предимство, американците пускат атомни бомби по два от най-големите вражески градове – Хирошима и Нагасаки.

Поради грешки в превода Джими Картър станал вулгарен

Ще завършим селекцията си с по-положителна нотка. През 1977 г. президентът на САЩ Джими Картър провеждал програма от посещения в други страни, включително Полша. По случайност сред 17-те преводачи на Белия дом нямало никой, който да знае полския език, така че политикът трябвало да наеме нещатен сътрудник.

Като цяло речта на Картър пред поляците била доста добра, но сериозните грешки в превода я превърнали в истински провал. Фразата „когато тръгнах от Съединените щати“ по някаква причина се превела като „когато напуснах Съединените щати завинаги“. Вместо да възхвали полската конституция и да я нарече „ценна за хората“, както казва Картър, преводачът я нарича „нелепа“, което разгневило публиката.

Но кулминацията на речта на Картър била за мечтите на поляците. „Желанията“ се превежда като „влечение на мъж към жена“, така че американският президент заявява на цялата страна, че иска да „прави секс с поляците“.

Веднага след тази скандална реч, полските дипломатически представители изпращат писмо с жалба до посолството на САЩ. И въпреки че на всички било ясно, че проблемът е в преводача, това не намалило степента на ярост. Американските дипломати трябвало да се извиняват за тези досадни грешки дълго време.

Надяваме се, че сега разбирате, че работата с чужди езици е много по-отговорна задача, отколкото много хора са свикнали да мислят. И понякога поради грешен превод може да възникне не само неразбиране между събеседниците, но и истински международен скандал.

Автор: Десислава Михалева

Армиите от европейското Средновековие е много трудно да се сравнят с римските легиони от времето на Цезар –  защото това са напълно различни военни структури, използващи съответно съвсем различни начини на воюване.

Древната римска армия била редовна, добре организирана и дисциплинирана, с качествено снабдяване и инженерно подсигурена. Средновековната рицарска войска била фактически нередовно опълчение от феодали, подчинени на краля, с военна дисциплина, изключително ниска за римските стандарти.

По време на сражение рицарите били практически неуправляеми, за разлика от римляните, които имали ясна командна система и йерархия на бойните единици: центурия, кохорта, легион. Всички части се подчинявали на заповедите на своите командири, без никакви феодални своеволия.

Основната ударна сила през Средновековието била конницата. Пехотата изпълнявала спомагателни функции и по правило била с изключително лошо качество. Имало изключения, като английските стрелци – но по принцип средновековната пехота можела само да стои в отбрана и нищо повече.

А римската армия се основавала именно на действията на пехотата, докато конницата била малобройна и главно съюзническа – сирийска, нумидийска, германска и т. н. Римляните не познавали стремената, конницата им имала посредствено защитно въоръжение и не можела да устои на рицарите в битка.

Средновековната армия имала по-добри оръжия: стоманени мечове срещу римските гладиуси от нискокачествено желязо, дълги рицарски копия, шлемове със забрала. Но пехотното защитно въоръжение било приблизително същото: обикновена плетена ризница. Прочутата римска пластинчата броня – „лорика сегментата“, се появила вече след Цезар като средство против германските дълги мечове и тежки секири.

Дали рицарите се сблъсквали все пак с армии, подобни на римската? През Средновековието – не, но през Ренесанса прочутата испанска „терция“, най-добрата пехота на ХVІ век, в голяма степен копирала римския легион. Главната разлика била в основното оръжие: у римляните това било пилум (леко копие за хвърляне), а при испанците – дълга и тежка пика. Терцията побеждавала чрез дисциплина и съгласуваност. Римляните също би трябвало да се сдобият с дълги копия против атаките на тежката рицарска конница. Разбира се, те познавали този вид оръжие, защо сами воювали срещу македонската фаланга, въоръжена с дълги копия. Но ще им отнеме известно време, за да осъзнаят необходимостта от промени в оръжията и тактиката.

В същото време римляните се били сблъсквали с някакво подобие на средновековните армии. Сред партите, против които римляните неведнъж воювали, имало бронирани конници с дълги копия (по-късно във византийската войска те били известни като „катафракти“). Конете също били покрити с люспести или плетени ризници. Първият сериозен сблъсък между тях бил при Марк Крас. Римляните претърпели смазващо поражение – при това партите също нямали стремена, конете им били по-дребни от рицарските, а оръжията им – по-лоши от тези на рицарите.

Римляните имали няколко коза, на които феодалната армия е трудно да се противопостави. Например, многобройна „артилерия“: катапулти, балисти, онагри, „скорпиони“ (стационарни арбалети). А също и навик за бързо изграждане на мощни укрепления. Римската армия всяка вечер задължително построявала лагер, заобиколен с ров и дървена стена.

Феодалните армии разполагали с требушети, които пробивали каменни стени. Но обхватът им бил малък и за да се изгради требушет, било нужно много време.

Най-важното отличие на римските легиони е тяхната голяма численост – дори да не разглеждаме сблъсък между цялата Римска империя с някоя от средновековните европейски държави, а само битка на експедиционни корпуси върху неутрална територия. Цезар или друг римски военачалник от I век пр. Хр. рядко тръгвал на война с по-малко от 8 легиона (всеки легион имал по 5 хиляди бойци) и със спомагателни части – общо около 50 хиляди души. Докато най-голямата средновековна армия наброявала около хиляда рицари (със слугите и оръженосците стават 7-8 хиляди конници) и 10-15 хиляди пехотинци.

При този баланс на силите единственият шанс за рицарите е бързо да разкъсат римските легиони на отделни части. Това би изисквало поредица от последователни удари, без почивка между схватките. И отлично разузнаване, за да се знае точно къде и кога може да бъдат изненадани легионите.

Във всеки друг случай римляните може и да загубят първата битка – но в някаква що-годе продължителна война рицарите нямат никакъв шанс.

–

Според официални данни през 1991 г. в трезорите на Държавната банка били преброени 11 милиарда долара по-малко от очакваното. Положението не било по-добро и със златните запаси на страната, от които буквално се изпарили 2400 тона благороден метал. Тези цифри шокирали одиторите, но както се оказва, било още по-лошо.

Към 1985 г. в златния фонд на СССР е имало 2400 тона злато. Необходими били само 6 години, за да изчезне без следа от най-защитените обекти в страната. Нито националните разузнавателни служби, нито най-авторитетните детективи в света не успели да открият изчезналото.

Изчезването на златния резерв било съпроводено със странна смърт. Първата жертва бил Николай Кручин, управител на ЦК на КПСС, който бил намерен под собствените си прозорци. Това лице е пряко отговорно за депозитите на КПСС в чуждестранни банки. Следващият умрял е Георги Павлов, който заемал същата длъжност до Кручин. Той също пада през прозореца, което било странно съвпадение.

Никакво съмнение не останало, след като Дмитрий Лисоволик, началникът на американския сектор на ЦК на КПСС и имащ достъп до информация за „партийното злато“, починал. Лесно е да се предположи, че той също е умрял, като е паднал през прозореца на апартамента си. Разследването показва, че причината за смъртта и на тримата партийни функционери е самоубийството.

Мистерията продължава да убива хора, свързани със съкровищата, а по-късно – някой загива при инцидент, друг от нападение на улицата, а  трети умира, подложен на изтезания. Мъчителната смърт от неизвестни застига през 1994 г. бившия полковник от КГБ Леонид Кучерук, който се смятал за един от обвиняемите в „златното дело”.

Всички, които чуха за златото на КПСС, имаха логичен въпрос: откъде са дошли 11 милиарда долара и 2400 тона злато? На първо място, партийните вноски, които редовно се плащали от членовете на партията, осигурявали добър приток на пари. През 1985 г. в страната имало повече от 20 милиона. Част от средствата отивали  за заплати, а останалата част за сметки.

Друг източник на пари бил Фондът за мир, попълнен с доброволно-задължителни дарения от физически лица, както и от цели работни колективи. От голяма полза била продажбата на тематична партийна литература, която също била наложена на почти всички не само в СССР, но и в други страни от социалистическия лагер.

Заслужава да се отбележи също, че в този „котел“ се изливали и данъците, които православната, католическата и униатската църкви плащали по това време. Можело да продължите дълго време – големи и малки потоци, струйки и цели порои се вливали в хазната на партията от всички страни. Разбира се, КПСС като разумен собственик инвестира печелившо, придобивайки злато и твърда американска валута върху тях на външния пазар.

Отчаян опит за намиране на липсващите ценности е направен през 1991 г. от вицепремиера на РСФСР Егор Гайдар. Политикът наел детективската агенция Kroll, една от най-известните и ефективни компании в света, за да търси липсващите ценности и да разследва кражбата. Американците получили значителен хонорар от 500 хиляди рубли и ревностно започнали да работят.

Разследващите не постигнали глобален успех, доказвайки само няколко незначителни епизода на кражби и злоупотреби, свързани с пари и злато. За да продължи разследването, агенция Kroll поискала още 500 хиляди рубли, но те били отказани и търсенето приключило дотам.

Днес съществуват две основни версии за това къде са изчезнали съветските милиарди. Повечето експерти смятат, че преди разпадането на Съюза всички пари и злато са били депозирани в чуждестранни банки, които дълго време са били финансови партньори на СССР. В случая била проведена мащабна операция за транспортиране на стотици тонове злато в чужбина, която била извършена с участието на истински професионалисти.

Вторият вариант, който също има основание да съществува, предполага, че парите не са прехвърлени никъде и златото не е напускало страната. Всички ценности са останали на територията на бившия СССР, но изчезнали в джобовете на сръчни търговци, които някога са заемали високи партийни постове.

Мнозина си спомнят милионерите сред бившите партийни и комсомолски лидери, които в началото на 90-те поникнаха като гъби след дъжд, инвестирайки в бизнес и изкупувайки заводи, фабрики и находища. Напълно възможно в основата на капитала на много от тези хора да е откраднатото „злато на партията“.

Великият пълководец Ханибал не успял да победи Рим отчасти и поради вътрешната опозиция срещу него в самия Картаген. Прикрити врагове постоянно спъвали снабдяването на армията му и изпращането на подкрепления – това също бил един от факторите, които обусловили неговото поражение.

Но какво щеше да се случи, ако преди да се бие с Рим, той бе решил вътрешнополитическите си проблеми, като организира военен преврат и завземе властта в Картаген? Не е било необходимо напълно да изтреби целия олигархичен елит; достатъчно е било да осигури подчинението му и да гарантира непрекъснатостта на снабдяването на своите армии, които скоро щели да тръгнат към Рим. Изплашените владетели на Картаген дори щели да са щастливи, ако Ханибал продължи тази кампания и щели да му изпращат редовно провизии и подкрепления, само и само да не се върне твърде скоро.

Притежавайки така всички войски и ресурси на Картаген, нямало нужда да извършва рискован преход през Алпите – а е можел да десантира войски с всякаква численост, където пожелае по италийския бряг. Можел да избере предпазлива стратегия, като отначало превземе Испания и Сицилия – или пък да хвърли основните сили директно срещу Рим, изпращайки брат си Хаздрубал срещу римските владения в Испания, както и се случило в действителност.

Така, ако има числено предимство, Ханибал ще може да победи римляните в една решителна битка или в няколко битки с по-малък мащаб. След това ще обсади Рим, а мощният флот на Картаген ще блокира цялото корабоплаване на римляните, като ги лиши от храна. Обсадата може да се забави, но резултатът от нея е предвидим – Рим ще падне. Ханибал ще изпълни клетвата пред баща си, която дал на млади години, и напълно ще унищожи омразния му град.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

Произходът на името „България“

Племето Авари и връзката им с българската история

Историята на Римската Империя

Процесът на завладяване на Елада от римляните ще се прекрати. Какво ще направят гърците след премахване на външната заплаха? Същото, което винаги са правили – ще се бият помежду си. Ще започне изясняване на отношенията между Македония, Ахейския и Етолийския съюз, като всеки от тях ще претендира за надмощие над цяла Гърция. Картаген едва ли ще се намеси в този конфликт, който вероятно ще се разтегли в продължение на век или повече, тъй като никоя от страните няма решаващо превъзходство.

Същото ще бъде и със страните от Близкия Изток. За разлика от Рим, Картаген, както обикновено, ще разчита не на военната експанзия, а на търговията и постепенното завземане на ключови позиции в икономиката. Египет пак ще стане най-големият износител на зърно, само че няма да го изнася в Рим, а за Картаген. Притежавайки пълно господство в морето, Картаген ще контролира почти цялата международна търговия. Подобно на Рим, той ще трябва да се бори с киликийските пирати, за да осигури източните търговски пътища.

Военната експанзия на Картаген ще се развие в друга посока – на юг. Първо, разбира се, ще бъде подчинена Нумидия. Тя е източник на опасност за Картаген и в същото време доставчик на уникални бойни единици – слонове. Завладяването и включването на всички нумидийски земи в империята на Картаген е неизбежно. След това ще започнат изследователски, търговски и  военни експедиции в Екваториална Африка. Перспективите за богата плячка, роби, слонова кост и др. ще бъдат мощен стимул за активното усвояване на африканските територии. Картагенските кораби ще тръгнат на дълги плавания покрай западния бряг на този континент, в удобните заливи ще основават колонии. Африка в продължение на много векове ще бъде за Картаген това, което била по-късно за европейците – неизчерпаем източник на ценни ресурси, най-вече негри-роби.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

Историята на Османската империя

Волжка България или Страната на градовете

Византийската империя – възход и падение

Империята на Картаген, като няма съперници, сравними по сила, ще продължи да се разраства поне два-три века. До края на този период може да се очаква, че цяла Западна Европа, Северна и Западна Африка ще станат част от нея. В Източна Европа и Близкия изток влиянието на Картаген също ще бъде забележимо, което до голяма степен ще определя местната политика – но е слабо вероятно изпращането на картагенски войски там.

Най-вероятно нови пристанищни градове ще се появят в пролива Ормузд и в Африканския рог, откъдето ще отплават търговски кервани към Индия. Може би Картаген ще построи няколко крепости в ключови точки на Великия път на коприната, за да контролира не само морските, но и основната сухопътна магистрала, свързваща Европа с Азия и Далечния Изток.

Дали го очаква безоблачно развитие? За известно време, да. И след това ще се случи същото, което в нашата история с друга голяма търговска империя – Британската. Колониите ще станат твърде богати и силни, за да се подчиняват безусловно на диктата на метрополията. Може да се предположи, че най-напред от империята ще отпаднат северните райони – от Великобритания до Прибалтика. Тъй като, за разлика от Римската империя, Картагенската е консолидирана от военна сила, а не от икономически интереси, нейният крах ще стане много по-мек и няма да доведе до такава катастрофа, каквато било разпадането на Западната Римска.

Проблемът обаче е в общественият манталитет. За разлика от Рим, където главни били достойнството, честта и смелостта, в Картаген царували дивашки религиозни обичаи – например, на бога Ваал се принасяли в жертва малки деца, като ги хвърляли в нажежена статуя на метален бик. Търгашеството, изгодата, лихварството били издигнати в култ. Определено, ако Картаген, а не Рим, беше определил европейската история, днес щяхме да бъдем по-големи сметкаджии и по-малко щяхме да се замисляме за такива неща като достойнството и правата на човека.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ: 

Синовете на Кубрат

Цар Калоян – един от владетели, заради които българите имаме славата на велик народ 

Как започнало Великото Преселение на народите

Българите са единствените, които са побеждавали Чингис Хан и монголската империя

Кара Булгар – забравената империя на черните българи

5 азиатски битки, които променят историята

Произход на българите – теории и хипотези

Царската династия Романов – възход и падение

Кои са печенегите, каква е ролята и връзка им с нашата история?

Значение и произход на наименованието българи – теории и хипотези

Хуни срещу римляни – битката при Каталаунските полета

Падането под турско робство – история, причини и факти

Кушанското царство – една от най-великите империи в древността

Историята на Иванко – убиецът на цар Асен І

Династията на Асеневци – история, величие и падение

Второто българско царство – история, възход и падение

Първото българско царство – история, възход и падение

Най-малкият син на Кубрат – историята на Алцек и Алцековите българи

Велика България – история и поява

Шумерската цивилизация: Възход и Падение

Историята на древна Спарта

Историята на Котраг и създаването на Волжка България

Аварски хаганат – възход и падение

Карантината е метод, известен от векове за борба с разпространението на болести. Той получава името си в чест на първото в историята практическо приложение, осъществено във Венеция през XIV век. Тогава Европа буквално умирала от пагубната чумна епидемия и красивият воден град все още не се бил сблъскал с тази напаст.

Болестта можела да дойде по море и властите в пристанищните градове знаели това много добре.

Тъй като кораби от много страни постоянно пристигали на пристанището във Венеция, началото на епидемията в града била само въпрос на време. За да предотврати това, общинският съвет въвел правило, според което всеки кораб, пристигащ в пристанището, трябвало да бъде закотвен в морето в продължение на 40 дни, преди да се разреши на екипажа му да слезе на брега. По-късно са построени специални бараки за карантина на островите Лазорето и Повелия.

Това правило, задължително за всички морски гости, било наречено „карантино“, от италианската дума „четиридесет“. Днес учените не могат да обяснят защо са определени 40 дни. Професорът по история на медицината от Оксфордския университет Марк Харисън предполага, че цифрата е свързана с 40-те дни, които Исус според Новия завет е прекарал сам в пустинята.

По-късно карантинният период бил намален, но принципът му остава непроменен и все още се използва. Карантината се е практикувала в цяла средновековна Европа. Най-известният случай, когато изолацията помогнала да се победи болестта, е историята на английското село Им, в което през 1665-1666 г. голяма част от населението измирало от бубонната чума.

След няколко месеца на чумна епидемия, през юни 1666 г. новият енорийски свещеник на име Уилям Момпесон решил да използва практиката на венецианците и да затвори селото под карантина. Той събрал оцелелите жители и ги информирал, че оттук нататък е невъзможно да напуснат селото или да приемат гости.

Свещеникът бил подкрепен от херцога на Девъншир, който обещал да подкрепи карантинното село с храна, докато чумата не си отиде. От своя страна свещеника Момпесон обещал да направи всичко по силите си, за да утеши селяните и да им помогне да се справят с душевната мъка и тъга.

Границите на селото били белязани с камъни, отвъд които жителите му не можели да минават, дори да се чувстват напълно здрави. В камъните били издълбавани кухини, които се пълнели с оцет. В тях слагали монети, които търговците можели да вземат, оставяйки стоките си близо до границата на карантината.

Чумата не пощадила селяните. През август 1666 г. смъртността достигнала връх като умирали по 5-6 души на ден. Въпреки това, карантината продължила да се спазва и заболеваемостта скоро спаднала. През ноември починал и последният болен и епидемията напълно приключила. Резултатът бил ужасен. От 344 жители село Им загубило 267. Въпреки това, болестта била спряна и не се разпространила в други села.

В съвременния свят карантината се въвежда от власти или медицински организации. Историкът Марк Харисън твърди, че карантината има не само от медицинско основание:
Когато се въвеждат карантинни мерки, те се основават не само на медицински изчисления дали те ще бъдат ефективни за спиране или забавяне на разпространението на инфекциозно заболяване. Взимат се такива мерки за успокояване на правителствата на другите държави и за успокояване на собственото им население.

През 1900 г. било необходимо да се обяви карантина за китайски имигранти в Сан Франциско, САЩ. Мерките били предприети, след като в една от хотелските стаи е открит труп на мъж от Китай с всички признаци на чума. Чайнатаун веднага бил отцепен от полицията и след това ограден с бодлива тел.

На жителите в карантинната зона било строго забранено да я напускат, а вътре можели да влизат само полицаи и лекари. Както винаги, изолацията дала плод – нямало епидемия и жителите на един от най-големите градове в САЩ били спасени от паниката.

Нова ера в контрола на разпространението на смъртоносни заболявания започва през 2002-2003 г. с избухването на коронавируса SARS, известен на мнозина като атипична пневмония. Хората, които били заподозрени, че са били в контакт със заразените, са изолирани, за да се уверят, че са безопасни. Китайските власти дори криминализират неспазването на карантината или възпрепятстването на нейното прилагане.

Въпреки предприетите мерки вирусът от Китай навлязъл в канадския град Торонто, където убил 44 души. В Канада властите трябвало да карантинират 7000 души, за да спрат разпространението на SARS. Харисън е убеден, че ако не били тези решителни мерки, които били подкрепени в много страни, можело да започне пандемия, която би отнела огромен брой животи.

А днес не само в Китай се налагат карантинни мерки, за да се ограничи разпространението на вируса.

Автор: Десислава Михалева