Още
    Начало Блог Страница 88

    Големият въпрос за скоростта на разширяване на Вселената. Защо физиците не се справят?

    Следващият път, когато ядете кекс с горски плодове, помислете какво се е случило с боровинките в тестото, докато сладкишът се е изпичал. Те са били една до друга, но в процеса на разширяване на тестото при печенето, плодовете са започнали да се отдалечават един от друг. В този смисъл галактиките приличат на боровинките в кекса. От момента на Големия взрив Вселената непрекъснато се разширява. Странното е това, че няма едно място (център), от което се разширява Вселената. По-скоро всяка галактика се отдалечава от другите. От нашата гледна точка в галактиката Млечен път ни се струва, че повечето галактики се отдалечават от нас – сякаш ние сме център на нашата кексоподобна Вселена. Но като погледнете от всяка друга система – ще видите същото. За да ни объркат съвсем новите изследвания показват, че скоростта, с която се разширява Вселената, може да бъде различна в зависимост от това колко назад във времето поглеждаме.

    Загадката на Хъбал

    Космолозите характеризират разширението на Вселената със Закона на Хъбъл. Според него по-далечните галактики се отдалечават по-бързо, което означава, че близките галактики се движат по-бавно.

    Отношението между скоростта и разстоянието до галактиките се определя от ,,Константата на Хъбъл” – 70 ( km/s)/ Mps. Това означава, че галактиката се отдалечава примерно с 90 000 км в час за всеки милион светлинни години отдалеченост от нас.

    Историята на определяне на Константата на Хъбъл е поредица от трудности и неочаквани открития. През 1929 г. Хъбъл считал, че нейната стойност е около 600 000 км/ч за милион светлинни години – почти десет пъти повече отколкото се счита сега. Опитите точно да се измери „Константата на Хъбъл” във времето довели до неочакваното откриване на тъмната енергия. Търсенето на информация за тази загадъчна  енергия е вдъхновило създаването и изстрелването на най-добрия космичен телескоп, наречен на името на Хъбъл.

    Проблемът е там, че резултатите от двете най-точни измервания не съвпадат и са съотносими помежду си. Щом космологичните изследвания станали толкова точни, че определили стойността на „Константата на Хъбъл”, било очевидно, че това няма смисъл. Вместо един ние получаваме два противоречиви резултата. От една страна, имаме нови точни измервания на космическия микровълнов фон – остатъчно лъчене от Големия взрив, при който се определя „Константата на Хъбъл” на 67,7 km/s/Mps. От друга страна, имаме нови измервания на пулсиращи звезди в близки галактики, също много точни, които определят „Константата на Хъбъл” на 73,4km/s/Mps. Те са по-близки до нас във времето. И двете измервания претендират, че са коректни и много точни. Разминаването между тях е от порядъка на 500 км/ч за милион светлинни години. Учените наричат това разминаване ,,напрежение’’ между двете измервания. Те сякаш разпъват статистиката на различни страни и тя трябва някъде да се събере.

    Новата физика

    Как ще се събере? Днес никой не знае. Възможно е нашият космологичен модел да е погрешен. Видно е, че Вселената се разширява по-бързо близо до нас, отколкото можем да очакваме, отблъсквайки се от по-далечни измерения. Измерванията на космическия микровълнов фон не отчитат локалното разширение, а го прогнозират чрез модел – нашият космологичен модел. Той беше изключително успешен в предсказването и описанието на много наблюдавани данни във Вселената. Затова, макар че този модел може би е неправилен, никой не е измислил прост, убедителен модел, способен да обясни и това, и всичко, което наблюдаваме.

    Например, ние можем да се опитаме да обясним това с новата Теория за гравитацията, но други наблюдения ще ни противоречат. Или можем да потърсим обяснение в новата Теория за тъмната материя или тъмната енергия, но тогава други наблюдения ще ни противоречат – и така нататък. Ето защо, ако това ,,напрежение’’е свързано с новата физика, то тя все още не ни е известна.

    А може би по-прецизен анализ вбъдеще ще открие някой невидим ефект, който е бил пропуснат… Но възможно е това просто да е статистическа случайност, която ще изчезне, щом се съберат повече данни.

    В наше време не е ясно какво съчетание от новата физика, систематически ефекти или нови данни ще разреши тази ,,напрегнатост’’, но нещо непременно ще се проясни. Картината на Вселената, като разширяващ се кекс, може би е невярна и пред космолозите стои сложната задача да нарисуват друга. Ако за обяснение на резултатите от нови измервания е необходима нова физика, тогава вероятно и ние ще променим нашата представа за Космоса.

    Кога е възникнала астрономията?

    Първо, нека отговорим на въпроса защо астрономията се нуждае от предци? Без нея вие не бихте могли:

    1. Да се съсредоточите върху терена и по необходимост да кажете къде е адреса ви.
    2. Да определите дните от седмицата и по този начин да не пропуснете събота и неделя.
    3. Да знаете колко е часа.

    Представете си какъв ужасен живот би имало безадресното, непрестанно движещо се човечество, лишено от часове и календар! Опитайте се да си насрочите среща, без да знаете кой ден от седмицата е и да нямате часовник. Астрономията е крайно необходима. И я измислиха. Кога?

    Пътувайки във времето, спираме в Бронзовата епоха – приблизително 2700 г. пр. Хр. Плавателните съдове се плъзгат по водата. Те не са толкова елегантни, колкото модерните яхти, но са първите. И ето първият път, направен от хората. Пътят води до първия град. Този град е с първите високи сгради, построени от камък и тухла.

    В градовете-държави основните сгради са храмовете. Царете изпълняват и ролята на свещеници – единство на светската и духовната власт. През 2700 г. пр. Хр. египетските свещеници с голяма прецизност успяват да предскажат ежегодния разлив на Нил. И за това е трябвало да знаят продължителността на годината. Невъзможно е да се установи времето между два пасажа на Слънцето през пролетното равноденствие (в съвременната астрономия, това е тропическата година).

    Но още 4000 години преди нашата ера, египетските свещеници решават, че този период е 360 дни, а след това, наблюдавайки Сириус след 2000 години, календарът е променен: едногодишният период бил определен на 365 дни. Между другото, маите свещеници, които не са имали нито телескопи, нито други точни астрономически инструменти, считат, че същият период е 365,242129 денонощия.

    Според съвременните данни тропическата година е 365.242198 дни. Така че египтяните не са първите, които са използвали наблюдението на небето за собствените си цели. Търсенето на началото на астрономия ни води във времето преди Бронзовата епоха, в Неолита.

    В Западна Франция и Англия има невероятни структури от огромни каменни плочи и колони. Учените ги наричат кромлехи и менхири. Една от тези структури – Стоунхендж – се намира в Англия. Когато компютърът бил попитан: „Какви цели може да са преследвали строителите на Стоунхендж?“ отговорът бил, че най-вероятната цел на това съоръжение е астрономическа. И че само тези биха могли да го изградят, за които определянето на позицията на Слънцето и Луната с точност до един градус не е представлявало непреодолима задача. Има предложения, че тези съоръжения могат да се използват за съхраняване на време. Нещо като древен календар с каменни листове от десетки тонове.

    Неолитната епоха се характеризира с появата на първите селища. Обработената земя е под формата на полета. През периода на обработка на почвата, прогнозите за природните феномени стават особено важни. Появяват се първите празници на плодородието. През този период мъжете не обичали да се местят, тогава процъфтява матриархатът. Празниците трябвало да се отбелязват в едни и същи дни. Така че някой трябвало да се занимава с изчисляване на времето. И тъй като ролята на календара изпълнявали Луната и Слънцето трябвало да съществуват техните наблюдатели. Така че астрономията е съществувала и в Неолита.

    И нека да се върнем още по-назад – в ерата на Палеолита. Това е най-старият период на развитие на първобитно-общинния строй. Хората току-що са „измислили“ огъня. Затоплени от него, те седят на прага на пещерите си, подготвяйки се за поредния лов. Луната! Дори човек, който никога не е стрелял с прашка разбира колко е важна тя за лова. Сега е лесно: просто проверявате в календара – 10 ноември – Новолуние. След шест страници – седем дни, шестнадесети, Първа четвърт. Още една седмица – Пълнолуние. Изгрев в 5:31, залез в 19:28 часа. Всичко е ясно. Но преди дванадесет до петнадесет хиляди години това е трябвало да се запомни. По принцип, за осигуряване на ежедневната храна от ловуването, трябвало да се наблюдава Луната. Не е ли това астрономия?

    Затова наблюденията на небето ни съпътстват през цялото развитие на човечеството. И какво, ако се погледне още по-дълбоко, до епохата на появата на самия живот. Известно е, че кучетата вият на Луна. Вярно е, че не е съвсем ясно какво означава това. Но птиците, отлитащи надалеко, се ориентират точно по звездите. А пчелите и мравките без Слънцето сигурно ще се изгубят и няма да намерят пътя към кошера и мравуняка. Възможно е да продължим примерите до безкрайност. Гледката на звездното небе, използването на астрономически наблюдения се вписва не само в съзнанието, но и в инстинкта на целия живот. Кога е възникнала астрономията? Тя винаги е била!

    Началото на Тайланд

    В средата на I-во хилядолетие пр. Хр., по време на масовото нахлуване на скитите в Европа, едно от племената на завоевателите се отклонило, продължило дългия си път покрай предпланините Кун-Лун и достигнало планините Юнан.

    Номадите се влюбили в тези земи, защото тук имало красиви планински пасища. Това била една от малкото области на Южна Азия, където конете давали здраво и силно потомство, също както във Великата степ, откъдето идвали.

    Племето „ба“, както наричали номадите, подчинило местните жители и основало царството Шу. В него се обединили множество полунезависими племена, които живеели по собствените си закони. Сред тях били и племената „тай“,които обитавали южните покрайнини на царството. Думата „тай“ означава „свободни“ – но тайците били робовладелци, защото довеждали от походите си много роби, за да обработват земята.

    Аютия, Тайланд. Снимка: Уикипедия

    Тайците били отлични конници, но тяхната аристокрация предпочитала бойните слонове. Слонове имало във всяко село и на тях се сражавали не само вождовете, но и тайски жени-амазонки.

    Воините-тайци били прочути със своята храброрст и затова владетелите на Ангкор, наричани „девараджи“, охотно ги приемали като военни заселници. Самата империя Ангкор била могъща държава с огромни градове. Кулите на храмовете й се издигали до самото небе, а стените им били украсени с хиляди статуи.

    Варварите-тайци трябвало да защитават границите й, но когато след смъртта на девараджа Джаяварман VII в Ангкор избухнали междуособици, военните заселници се разбунтували и превзели граничния град Сукотай на река Менам. След тези събития родината на тайците – Юнан, претърпяла страшния удар на татаро-монголските нашествия.

    Бягайки от монголите, тайските племена нахлули навътре в империята Ангкор. До края на ХІІІ-ти век те опустошили и завладели провинциите на запад от голямото езеро Тонле-Сап.

    По време на управлението на вожда Рама Камхенга (1275-1317) тайците превзели по-голямата част от Индокитай, но след смъртта му започнали междуособни борби – и едва през 1378 г. новата държава Аютия, възникнала върху развалините на Ангкор, успяла да обедини тайските племена, живеещи в долината на Менам.

    Тайците от Аютия поробили местните племенни хора – моните и кхмерите. Много местни жители станали царски роби – „даса луанг“. Те живеели в селата си, плащали данъци и, както по времето на империята, давали задължителен труд. Този 6-месечен труд бил задължителен за всички: робите работели по царските ниви и на строежите, а свободните тайци правели военни упражнения или отивали на боен поход.

    След като се сблъскали със силната монголска конница, тайците възприели нейната военна организация – те били разделени на стотни, хилядни и десетохилядни (тумени). Хилядните и тумените се командвали от вождовете на племената, а стотните – от старейшините на силни родове. На 18-годишна възраст всички младежи от дадено село били призовавани на военна служба и трябвало да живеят две години в дома на стотника, занимавайки се с военни упражнения.

    През 1431 г. тайската армия за трети път превзела Ангкор. Великият град бил разрушен, а населението – десетки, ако не и стотици хиляди роби, били откарани в Аютия. Сред пленниците имало чиновници, брахмани, будистки учени – и, така или иначе, варварите започнали да се вслушват в това, на което ги учели техните роби.

    Тайландските царе започнали да приемат обичаите на Ангкор. Те създали администрация от чиновници-брахмани, образували „министерства“ – кроми, провеждали преброяване на населението. Също, както в Ангкор, чиновниците се различавали по дрехите и броя на нивата („етажите“) в своите чадъри. Като възнаграждение получавали земи и роби за обработката им.

    Ангкор бил основан от имигранти-индуси и, приемайки традициите на Ангкор, тайландците възприели и културата на древна Индия.

    През XIII-XIV-ти вв. моните-кхмери приели будизма във формата „хинаяна“ и повечето манастири били превърнати в манастири – „вати“. Монасите, живеещи във ватите, учели селските деца на четмо и писмо, лекували болните и хранели бедните. А големите манастири в Аютия били центрове на будистката наука, където получавали грамотност децата на аристокрацията. В края на учението си младите мъже се представяли пред царя, изпълнявайки ритуала на поднасяне на цветя, свещи и тамян, след което ги назначавали на различни длъжности.

    Въпреки, че Аютия наследила много от характеристиките на Ангкор, тайската държава останала завоевателна и почти всяка година стотици и хиляди воини отивали на походи в Камбоджа или Лаос – а на връщане карали кервани роби.

    Но през ХVІ-ти век Аютия се сблъскала с друга мощна военна държава – Миянма (Бирма). Нахлуването на бирманците през 1563 г. причинило катастрофа. Прославената тайска армия била разгромена, Аютия паднала, а десетки хиляди селяни били откарани като роби на новите господари.

    Традиционна тайска къща. Снимка: Уикипедия

    Тайската държава била спасена от окончателно унищожаване само от междуособните войни, които избухнали в Миянма. Възползвайки се от това, принц Наресуан вдигнал тайците на въстание и през 1584 г. възстановил Аютия.

    В началото на ХVІІ-ти век войните с Миянма завършили и Тайланд най-после можел да си отдъхне и да се озърне в променения свят.

    А светът вече бил съвсем друг. През 15-ти век Аютия била изолирана страна на края на света, която индийските търговци посещавали просто на път за Китай. Но сега Тайланд вече бил център на морски кръстопът, през който преминавали холандски, английски, португалски, испански, китайски, японски и индийски кораби. Стотици безработни самураи дошли от Япония в Тайланд и от тях била сформирана царската гвардия.

    Комуникацията с външния свят отворила очите на тайландските царе. Оказало се, че Тайланд не е център на Вселената, а архаичен остатък от древността, последен фрагмент от индо-шумерската цивилизация и, което било най-опасното: съсед на могъщи империи – Китай, Индия, Япония.

    И не му оставало нищо друго, освен да потърси своето място в този нов и непознат свят.

    Първите римски нахлувания по Дунава

    Разширяването на географските знания за река Дунав било свързано със завладяването и развитието от страна на Рим на варварски земи източно от Италия и северно от Гърция.

    В хода на война с едно от иллирийските племена пълководецът Марк Ливий Друз през 112-111 гг. достигнал Дунав по долината на Морава. Но най-напред римляните и северно-тракийските племена даки се срещнали в първата половина на І-ви век пр. Хр. Тогава проконсулът на Македония Гай Скрибоний Курион, преследвайки тракийски отряди, достигнал планините северно от Дунава; тоест, започнал откриването на Южните Карпати. Но там се уплашил от мрачните и страховити планински клисури и върнал армията си назад.

    Завоюването на Подунавието започнало от горното течение на река Сава. През 35 г. пр. Хр. тук нахлули легионите, водени от Октавиан Август, чийто военен съветник бил Випсаний Агрипа. Те прекосили северната част на Далматинските планини – лабиринт от малки хребети, долини, котловини и плата, и по река Купа стигнали до Сава, завземайки тясна (30-40 километра) ивица от нейното средно течение. Отделни римски съгледвачи вероятно стигнали до Дунава, слизайки по река Сава до устието й.

    През 29 г. пр. Хр. Марк Лициний Крас (внук на своя съименник, победителя на Спартак), в качеството си на подчинен на Октавиан Август, извършил поход към долното течение на Дунав от Североизточна Македония покрай планините Дунакс и Скомий (Рила и Витоша) през Софийското поле, надолу по долината на река Екс (Искър). Така през 27 г. пр. Хр. римляните завзели пространството между десния бряг на река Дунав и северните склонове на Стара планина до Черно море, тоест, днешна Северна България.

    По-късно те отново се появили на Средния Дунав: през 12–9 гг. пр. Хр. Тиберий се сражавал с варварските племена в Панония, като опустошил пространството между Сава и Драва, както и широк участък от течението на Дунав. Той открил хълмистите области на Среднодунавската равнина и езерото Балатон. Но Тиберий отвлякъл вниманието си с походи срещу германците и панонците въстанали. След 15 години той се завърнал в Панония и към 9 г. сл. Хр окончателно я покорил.

    По същото време легатът Гней Корнелий Лентул бил изпратен от Панония в Дакия. През зимата той прекосил замръзналия Дунав, изтласкал даките на изток, пресякъл Среднодунавската равнина на юг до устието на р. Муреш и се изкачил на голямо разстояние нагоре по долината й. В 6 г. Тиберий форсирал Дунава и по Морава за пръв път нахлул в Бохемия на разстояние почти 100 км.

    През І-ви век римляните успели да завладеят степните хълмисти пространства между левия бряг на река Дунав на юг и планините на север. Началото на окупацията на Долнодунавската равнина било поставено с военните експедиции на Елий Кат и Силван Плавт през 2-ра и 12 г. За да се предпазят от нападенията на даките, те построили покрай целите Южни и част от Източните Карпати отбранителен вал с дължина около 450 км. Въпреки това, нападенията на варварите срещу новите дунавски провинции продължили. Римляните ту търпели сериозни поражения, ту спечелвали съмнителни победи.

    През 85 г., по времето на император Домициан, Корнелий Фуск изтласкал от Мизия нахлулите там даки, построил мост над Дунав и, преследвайки врага, навлязъл дълбоко навътре в Дакия. Но в планините бил обкръжен и напълно разгромен. Самият той загинал.

    Тогава Домициан изпратил срещу даките Тетий Юлиан. Той спечелил през 88 г. победа близо до клисурата Железни врати, където Дунав се стеснява до 150 м.

    Домициан отпразнувал триумф в Рим, но в следващата 89 г. подписал срамен за империята договор с „победения“ дакийски цар Децебал: обещал да му плаща годишна „субсидия“ и да изпрати майстори и военни специалисти, за да организират неговата армия по римски образец и да му помогнат в строежа на сгради и крепости.

    Децебал може би смятал, че е победил Империята. Но през 106 г., след падането на неговата столица Сармизегетуза ,не му оставал друг изход, освен да се самоубие.

    Империята все още била непобедима. Дунав станал римска река.

    Как се влизало в светския „елит“ през ХІХ-ти век

    Как можело да се влезе в светското общество през ХІХ-ти век? Ето част от указанията в такъв наръчник.

    Господата трябва да бъдат грижливи, галантни и внимателни с дамите. Не е задължително да ги слушат, но е необходимо навреме да кимат и да отгатват реакцията, която трябва да проявят. Не забравяйте, че по-слабият пол не прощава безразличието.

    Комплиментът е най-краткият път към сърцето на жената. Овладейте умението на комплимента – и ще бъдете добре дошъл гост във всяко женско общество!

    Отделни господа си позволяват да пренебрегват малките, понякога незначителни признаци на внимание към дамите: например, не желаят да поемат някои дребни работи, извършвани от слугите. Повярвайте ми, това е непростимо! Жените са много наблюдателни. Те ще забележат всяка ваша грешка и вече след това няма значение колко достойнства ще покажете пред тях. Всичко ще бъде напразно! Ако не си правите труда да ставате, когато една жена влезе в стаята, да й подадете ръка, когато излиза от каретата, да вдигнете падналата й ръкавица или носна кърпичка, да отворите вратата пред нея и т. н., тя никога няма да ви прости, че сте сметнали това за нещо под вашето достойнство.

    Когато влизате на бал, прием или на гости, трябва да се държите уверено, без да бързате, за малко да спрете на вратата, за да огледате обществото и да дадете възможност на другите да ви забележат. Вашите движения трябва да са бавни, дори малко лениви.

    Не се задържайте около един-единствен човек. Движете се из залата, говорете по-малко с всички. Така по-бързо ще си оформите кръг от приятели и ще се отдалечите, като ги заинтересувате, но без да им омръзвате.

    Отнасяйте се към хората с интерес и уважение (или поне се преструвайте). Когато разговаряте с висшестоящи, не прекалявайте с желанието да им бъдете приятни. Прекалено сладкото започва да горчи.

    Трябва да знаете своята цена, но да не се изтъквате, за да не изглеждате досаден. Ако ви обиди човек под вашето ниво, за предпочитане е да пропуснете грубостта покрай ушите си, като по този начин покажете, че наглецът дори не ви е засегнал. Ако оскърбителят е по-висок от вас по обществено положение, толкова по-глупаво и опасно е да го превръщате в свой враг. По-добре е да се посмеете заедно с останалите над самия себе си и да вземете това под внимание. Обидата трябва да се приема като урок, а за уроците се плаща – в този случай със собственото самолюбие. Ако очаквате това да се случи отново в обществото, подгответе предварително ироничен и весел отговор, което да постави опонента ви в глупава светлина. Но използвайте този куршум само като последна мярка и не за човек, от когото зависи бъдещето ви. В противен случай ще станете факир за един час – но може да унищожите всички свои перспективи за бъдещето. Помнете, че обидата обижда само онзи, който й обръща внимание.

    На дамите се препоръчва по-добре да закъснеят, отколкото да дойдат по-рано. Тогава всички ще ви забележат.

    Помнете, че бързият начин на говорене изглежда плебейски – сякаш сте свикнали постоянно да ви прекъсват. Бавно изречената фраза звучи по-внушително. Ходете с малки крачки, дръжте главата и гърба си изправени и не бързайте. За да се чувствате по-уверени, трябва да покажете, че всичко наоколо не е ново за вас. Гледайте красивите излишества с лека скука, а богатството на къщата – с равнодушие. Ухажването и знаците на внимание, което ви оказват, приемайте, сякаш друго и не сте очаквала. Не прекалявайте с изразяване на благодарност. Образът на разглезената от внимание жена е много по-подходящ.

    В никакъв случай не показвайте негативни емоции! Не се ядосвайте на слугите, не се оплаквайте от приятелките, от несериозността на вашия годеник. Винаги и навсякъде е по-добре да демонстрирате, че всичко наоколо ви е наред и благополучно, че всеки се отнася с вас великолепно и много се радва на вашето общество. Само не прекалявайте, иначе вашите познати ще се присмиват зад гърба ви.

    Запомнете: в светското общество всичко трябва да изглежда – а не да бъде! Малко вероятно е хора, които се оплакват или отегчават всички с дълги разговори, да бъдат поканени отново. На приемите бъдете повърхностни, шлифовани и внушителни. Но не се опитвайте да покажете, че сте по-добра, по-умна или по-красива от всички. Това е неприятно за другите и често е опасно. Твърде забележимата съперница вече няма да бъде поканена. А мъжът, който е по-умен от своя шеф, вероятно ще загуби мястото си.

    Винаги ще бъдете добре дошъл гост, ако ненатрапчиво подчертавате добродетелите на други хора, на домакините и на онези, чието мнение е важно за вас. Старайте се повече да питате – хората предпочитат да говорят, а не да слушат.

    Но дори да се съобразявате с всички тези условия, няма да създадете впечатление на светски човек, ако нямате изправена осанка (разгърнати рамене и високо вдигната глава). Слушайки събеседника, не трябва да го гледате през цялото време (освен ако сте мъж и искате да спечелите вниманието на дамата).

    Не забравяйте, че най-важно е не това, което казвате – а как го казвате (в края на краищата повечето хора по приемите слушат половинчато или дори изобщо не слушат).

    Когато избирате тема за разговор, опитайте се да я направите интересна за всички и да не бъде прекалено сериозна. Класическа фраза е: „Какво прекрасно време! Не е ли така?”

    И още едно основно правило: никога не използвайте светски събития, за да излеете душата си! Оскар Уайлд е казал: „Няма нищо по-скучно от искреността!”

    Как създали полицията?

    С разрастването на градовете през ХVІІ-ти век започнала да нараства и престъпността. По-рано всички съседи на улицата се познавали по име, а жителите на града – по лице. Къщите не се заключвали дори нощем. Но успоредно с индустриализацията населението се увеличавало толкова бързо, че хората от една улица не само вече не се познавали, но често дори не знаели имената на съседите си. Здравите ключалки и катинари се превърнали в насъщна необходимост, а създаването на полиция, която да следи за реда – в неизбежност.

    Фабриките направили някои хора много богати, а милиони други – много бедни. Селяните в случай на лоша реколта можели да оцелеят с горски плодове, ядки и гъби, и да стоплят домовете си с клони и коренища. Но жителите на града се озовавали на ръба на оцеляването, ако загубели работата си. Все още нямало пенсии, нито социална помощ за болни и възрастни хора. Изхвърлени от квартирите, които вече не можели да плащат, хората гладували до смърт или замръзвали по улиците. Помощ получавали само от благотворителни организации и Църквата, но това не било достатъчно. Правителствата помагали малко, а наказвали много. Безизходността на ситуацията и нарастващите дългове карали жените да стават проститутки, а мъжете – престъпници.

     

    А престъпниците били наказвани крайно сурово. След екзекуцията телата им били окачвани на вериги по кръстовищата за назидание на другите, които все още не били заловени.

    Само в Лондон от 1805 до 1848 г. престъпността се увеличила 8 пъти. Редът в града се поддържал чрез стражи, наричани „чарлита“, защото били организирани още при крал Чарлз II (1630-1685). Въоръжени с топори и тояги, „чарлитата“ осветявали пътя си с фенери, патрулирайки нощем по улиците. Те ходели напред-назад и всеки час информирали жителите за времето: „Полунощ! Вали дъжд! Всичко е спокойно!“

    Преди създаването на полиция, до 1800 г. държавни охранителни сили действали по Темза за борба с контрабандата. Тогава корабите, натоварени с експортни или вносни стоки, били много притегателни за различните крадци, които влизали в тях през нощта и просто хвърляли стоките зад борда. След отлива ги вадели от водата.

    За разтоварването на бъчвите с бренди, корабособствениците обикновено наемали хамали, които прехвърляли товара в малки лодки, за да го откарат на брега. Обичайно било да се изпуснат „случайно“ 1-2 бъчви от всеки кораб, за да ги извадят после. С цел да се пресекат тези мошеничества, в Лондон създали през 1798 г. праобраз на „речна полиция“. Това била първата организация в света, чиито функции били да предотвратява престъпления, преди да бъдат извършени. Имало 35 такива групи, всяка от 10 докери начело с констебъл. Те били въоръжени с фенери, тояги и кречетала за сигнализация, както и със саби и пистолети. Техните униформи се отличавали с това, че нямали джобове, за да не се изкушават да сложат нещо в тях по време на служба.

    През първата година на дейността си речната полиция успяла да обезвреди повече от 2 хиляди престъпници, от които двама били обесени, а 200 вкарани в затвора. Речната полиция съществува и днес. Нейните задължения сега са свързани повече с безопасността по реката, отколкото с арестуването на контрабандисти.

    През 1829 г. Робърт Пийл, секретар на вътрешното министерство, решил да добави към наличните 400 речни полицаи още 1000, но вече „сухопътни“. Той искал те да действат на сушата толкова успешно, колкото речната полиция. Сега вече полицаите били наречени в негова чест „бобита“ (от „Боби“ – умалително на Робърт). Всеки служител получавал униформа и седмична заплата от шест шилинга. Успешната им работа спомогнала през 1862 г. да се вземе решение да бъде създадена собствена полиция във всеки град на Англия.

    Първата униформа за полицаите била доста забавна. Тъй като ги смятали за слуги на народа, значи, трябвало да носят дрехи, подобни на онези, които носели слугите. Само на главите им сложили цилиндри – символи на властта и извънредните им пълномощия. Но с тези високи шапки било неудобно да се работи. Затова през 1850 г. ги заменили с по-практичните каски. Те не само защитавали главата от удара, но, също както цилиндъра, увеличавали ръста и видимостта на полицая, който сега можел лесно да бъде разпознат и повикан за помощ в тълпата.

    Поредната жертва на Джак Изкормвача и лондонски полицай

    Пазителят на реда бил запасан с тежък кожен колан, от който висели белезници, палка и сабя. Сабята можело да се използва само след заповед на командира против организирани бунтовници. Иначе висяла повече за сплашване. Но по време на незаконен боксов мач в Бирмингам полицай бил нападнат от един от боксьорите. Без много да му мисли, полицаят извадил сабята и отсякъл ухото на нападателя. След този случай сабите били отнети от полицаите, патрулиращи по улиците. Така те рискували живота си всеки ден, без дори да имат прилично оръжие. Чак неотдавна, поради увеличената престъпност в Лондон след нахлуването в града на много имигранти от Африка и Азия, на някои полицейски подразделения разрешиха да носят пистолети.

    Правилата били строги и ако някой патрулиращ полицай стоял бездейно и просто си приказвал с граждани или пиел бира в кръчмата, го наказвали строго. Дневният патрул работел без почивка 14 часа – от 7 ч. сутринта до 9 ч. вечерта. Можел да напусне поста само, след като нощният патрул дойдел да го смени.

    Ако не можел сам да се справи със ситуацията, полицаят започвал да върти кречетало, което издавало остър неприятен звук, и най-близките му колеги се втурвали към него. През 1880 г. кречеталото било заменено със свирка, тройният звук на която означавал „Искам спешна помощ!“.

    Любовта – основа на средновековната куртоазия

    В най-общи линии „куртоазен“ означава „придворен“, от френската дума „курт“ – двор, в смисъл дворцовото обкръжение на владетел, сеньор или самия крал. С времето думата придобила по-широкото значение на „галантен“, „изискан“, с елегантни маниери.

    През XII-ти век в Западна Европа топлите сезони на годината били запълнени основно с две занимания – войнствени схватки и куртоазни празници.

    Феодалната служба на сеньора и рицарската доблест предоставяли обширно поле за любовно „служене“ на прекрасните дами и за създаване на кодекс на куртоазните отношения, които постепенно били насаждани от самите благородни дами и техните най-верни почитатели – трубадурите.

    Ролята на трубадурите в това отношение била първостепенна. По същия начин, по който сега Холивуд задава световните модели в отношенията между мъжете и жените, така някога трубадурите определяли насоката и формата на тези отношения. И когато днес целуваме ръка на жените, отваряме им вратите на колата или ги пускаме да влязат преди нас във фоайето на ресторанта, не бива да забравяме, че всичко това е устойчивото ехо от едни куртоазни отношения, възпявани и по този начин налагани като модел за поведение от певците по западните замъци и дворци в периода ХІ-ХІV-ти вв.

    Фрагмент от картина на Франсоа БушеСнимка: Уикипедия

     

    „Ще стана неини васал, неин приятел и роб“ – така възпявал своята прекрасна дама Бернар де Вентадорн (1125-1200), трубадур при двореца на Елеонора Аквитанска (1137-1204).

    В замъците и дворците на Южна Франция постепенно се утвърждавал нов начин на ежедневно поведение на аристокрацията, според който животът бил непълноценен без песни и танци. Радостта от него непременно включвала любовни вълнения – тревоги, тайни, терзания, които били възпявани в лирични стихове. Тези стихове възхвалявали ценности, които нямали нищо общо нито със семейния морал, който Църквата се опитвала да защитава, нито с обикновената любовна вярност.

    Куртоазният поклонник винаги избирал за обект на своите въздишки омъжена дама; а когато опитът за съблазняване се намирал извън замъка или двореца, обикновено ставало дума за млада девойка.

    Изкуството на живота в Южна Франция тълкувало реалността по свой начин. Чрез правилата на куртоазното поведение трубадурите идеализирали прелюбодеянието, а по-точно казано, изневярата от страна на омъжената дамата – което поведение, естествено, било порицавано от Църквата, както и от цялото общество. Дали е случайно, че героините на рицарските романи обикновено изневеряват на съпрузите си, например, съпругата на самия крал Артур, кралица Гуинивер, както и Изолда, възлюблената на Тристан – това подлежи на по-задълбочено и подробно изследване.

    Сюжетът на т. нар. „куртоазни романи“ обикновено се повтаря в различни варианти. Героят постъпва на служба при прекрасната дама (съпругата на собственика на замъка), тоест, става неин васал, и после извършва подвизи в нейна чест. Тайната любов между двамата също е задължително условие за куртоазното поведение.

    Други герои в този сюжет са куриерът между двамата (това често е прислужничка на дамата), както и злият клеветник (lauzengier), който постоянно търси начини да навреди на влюбените. Самите те рядко успяват да останат сами, особено, като се има колко много благородници се тълпят винаги в замъка на сеньора, съпруг на дамата.

    „Радостта“ в куртоазното творчество е състояние на екстаз, но е почти недостижима. Тя обозначава най-високата степен на куртоазната любов и в същото време представлявал творческо състояние, което поражда стихове.

    „Аз съм влюбен, затова пиша кансони (песни)“ – това, всъщност, е постоянното творческо състояние на всеки трубадур. Разбира се, тук думата „творческо“ носи главното натоварване – понеже не е задължително авторът на стиховете в реалността наистина да е влюбен, но в поезията си непременно трябва да е такъв. Всъщност, ако авторът, който обикновено е и техният лирически герой, не изпитва любов, тогава ще изникне логичния въпрос: а в такъв случай, защо изобщо пише стихове?

    Художник – Жан-Оноре Фрагонар, около 1767 година. Уикипедия

    Редовно се уреждали поетични състезания между трубадури. В Тулуза те били ежегодни. В град Пюи главната награда за победителя в такова състезание била дресиран ловен сокол – такава птица в Средновековна Европа струвала цяло богатство.

    Ако благородник в Южна Франция, където бил центърът на куртоазията след ХІ-ти век, не познавал нейните правила, това означавало, че той е невеж и малко се различава от някой „вилан“ – понятие, близко до селянин. Названието „вилан“ характеризира цяла социална класа. Понякога трубадурите влагат в него морален смисъл. Например, една селянка може също да бъде „куртоазна“ – нищо, че не е аристократка, а „виланка“. Достатъчно е нейният ум и душа да я издигат до нивото на благородна дама.

    Куртоазните, придворните маниери са знак за вътрешна красота, защото чрез нея, както пише Бернар де Вентадорн, се ражда истинската любов, посредством която „човек придобива достойнство“ и истинското си значение. Също според него: „Човек без любов не струва нищо“.

    Всъщност, това очевидно важи не само за куртоазното поведение и не само през Средновековието.

    Десет примера от българската история, с които да се гордеем

    Българската история познава хиляди подвизи. Това е история, с която трябва да се гордеем. Често обаче, ние забравяме славата на народа си и започваме да вярваме на историческите заблуди. В тази статия ще ви запознаем с десет примера от българската история, с които трябва да сме горди.

    Ето ги и тях:

     

    България е най-старата държава с непроменено име в Европа.

    “Кан Аспарух” – худ. Б. Чантарски

    Известно е, че най-старата европейска държава е Сан Марино. Нейната самостоятелност обаче е призната векове по-късно от самото създаване на държавата. В същото време България е запазила първоначалното си име, с което Кубрат я е нарекъл през 635г. Въпреки, че е попадала под робство два пъти, нейното име е останало непроменено. Първоначално е призната от Византия благодарение на съюза на Ираклий и Кубрат. През 681 година е повторно призната от император Константин IV. Така България е останала единствената държава в световната история, която не е променила името си през цялото си съществуване. А България е една доста стара държава…

     

    Падането на Триезичната догма

    Преди появата на българският език се е спазвала т.нар. Триезична догма, която гласяла, че съществуват три свещени езика –латински, гръцки и иврит. Само на тях можело да се извършва богослужебният ритуал.

    С появата на българския език като богослужебен, в отделните християнски общности се появила смелостта да претендират богослужението да се извършва на местния език, а не както досега – на канонизираните латински и гръцки.

     

    Българите са първия народ, който е нанесъл три последователни поражения на арабите

    Това се случва по време на управлението на хан Тервел. През 717 и 718г., българската армия на три пъти побеждава арабите водени от Маслама в Тракия. Преди 717г., византийците записали няколко победи над арабите, но никога не били постигали подобно нещо – три последователни победи над арабските войници. Където и да отидели, арабите се превръщали в напаст за бедните жители на Африка, Азия и Иберия. Затова византийският император се обърнал за помощ към Тервел, на която ханът незабавно се отзовал. Така настъпва краят на арабската хегемония. Никой друг враг на Умаядския халифат не е успял да му нанесе три последователни поражения.

     

    Единствено армията на Второто Българско Царство успяла да разгроми войски от три различни „модела“. Това се случило за по-малко от десетилетие.

    Унгарската армия, която била устроената по „западен“ образец била разгромена от  Йоан Асен II и брат му Александър.  Другата победа е над армията на Теодор Комнин. Това била славна победа, тъй като тя въплъщавала цялото византийско военно изкуство. Също така са разгромени и монголските отряди, които нахлули в Европа през 1240 г.

     

    Разбиването на Средновековната политическа система

    До 927г. в Средновековната политическа схема единствените понятия, които съществували били западна и източна империя. Тогава се появила България, която е първата европейска държава разбила този ред.

    Съществуващият от времето на Диоклециан модел за една Западна и една Източна имперска титла бил разрушен от признаването на Петър I за цар (император) през 927 г. България била първата държава в Европа, която унищожила досегашната традиция и създала нова империя.

     

    Българският средновековен флот побеждава третата европейска морска сила – Генуа.

    Флотът на Добруджанското деспотство разгромил черноморските армади на Генуа през 70-те години на XIV век. До тогава само две държави можели да се похвалят с подобен подвиг – Венеция, която доминирала над Западното Средиземноморие и Арагон, доминираща над Източното.

     

    Българският народ е сред народите, оказал една от най-дългата съпротива срещу Османската империя – продължила около 80 години.

    Българите са били най-борбеният народ, който Османската империя е срещала. В периода от 1340 до 1421 година, когато турските набези над Европа се увеличили, те оказвали активна съпротива срещу османците и на местно и на държавно ниво. Единствено унгарците като независима държава със своята 130 годишна съпротива, превъзхождат българският народ. Борбата им продължила и в рамките на Хабсбургската монархия над век и половина.

     

    Въпреки дългото робство, българите са единственият народ, който е съумял да задържи своята държавна традиция

    Ако започнем да изчисляваме, българската държава е била под робство за около 660 години. Това обаче никога не е пречело на националния ни дух. Българските традиции са се запазили през годините, а държавната ни традиция е съумяла да се задържи в рамките на три царства. Дори лишени от своя суверенитет за толкова дълго време, българският народ е успял да възстанови своята държавност.

     

    Бройката на участващите български в Руско-турската война е толкова, колкото на армиите на Сърбия и Румъния.

    Снимка: PZ Photography

    България участвала в Освободителната война с над 50,000 българи, които имали активна роля в хода на войната – като снабдители, преводачи, доброволци и разузнавачи. Българската армия е била почти толкова голяма колкото армиите на Румъния и Сърбия, които имат свои самостоятелни армии. Жертвите, които е дала България, наброяват над 15 000 българи, число, което се сравнява с убитите руски войници.

     

    Единствено българите като християнски народ в Османската империя са успели да издействат самостоятелен национален статут (милет).

    Това станало заради признаването на Българската Екзархия и проведения по-късно плебисцит за нейното разширение. Цариградската патриаршия и Русия били твърдо против българите да имат собствена екзархия, но благодарение на законите, българите успели да си извоюват най-голямата, културна, политическа и самостоятелна победа в своята история. И всичко това с помощта н мирни средства.

    Автор: Божидара Иванова

    Десетте най-краткотрайни империи

    Нововавилонското царство – 626-539г. г. пр.н.е.

    Нововавилонската империя просъществувала до царуването на Кир Стари (559-530 пр.Хр.). Началото на империята било поставено след разпадането на Асирия, а краят започнал при издигането на Ахеменидска Персия. Колапса на Асирия станал причина, Нововавилонската империя да просъществува – агресивната политика на вавилонските царе се възползвала от създалото се тежко положение на асирийците, но това не било достатъчно. Липсата на консолидация на новозавзетите земи довела до антагонизиране на многобройните народи и племена, които живеели в Месопотамия. Така Персия се възползвала и бързо разрушила проспериращата империя.

    Атинската империя – 454-404г. пр. Хр.

    Морската мощ на Атинската таласократия всявала страх в империи като Спарта, Персия и градовете във „Велика Гърция“. След победата над Персия и благодарение на Делоския морски съюз, Атинската империя станала водеща военна и икономическа сила на елинския свят. Жалко, че това не продължило дълго – великите империи се обединили срещу Атина. Така възникнали Пелопонеските войни (430-404г.), в които Атинската империя достигнала своя крах.

    Империята на Александър Велики334-323г. Пр. Хр.

    Великата империя на Александър Велики, която умряла заедно с него. Простирала се от Адриатическо море до р. Инд, но накрая това нямало значение – когато владетелят умрял, неговите наследници не съумели да запазят делото му. Така диадохите, продиктувани от желанието за консолидация на своите територии, разделили империята и започнали непрестанни войни за власт. Това бил краят на една велика империя – Рим се възползвал от създалата се ситуация и малко по малко започнал да унищожава елинистическите държави.

    Династията Цин – 221-206г. пр. Хр.

    Основите на бъдещата Поднебесна империя поставил Цин Ши Хуанди. За целта той обединил цял Китай след епохата на Воюващите царства, която продължила няколко века. Когато Цин Ши Хуанди умрял, империята му се разпаднала, заради безмилостната вътрешна политика, която се основавала на постоянната експлоатация над селяните, които трябвало да плащат непосилни данъци и ангария.

    Империята на Митридат VI – 120-66г. пр. Хр.

    Митридат Велики превърнал Понтийската държава в политическа хегемония, която управлявала цяла Мала Азия, Крим, както и големи части от Черноморието. Успехите на владетеля събудили алчността на Римската империя. Стигнало се до така наречените Митридатовите войни, където римляните успели да анексират Понт и разширили властта си в Анатолия.

    Латинската империя – 1204-1261г.

    Началото на Латинската империя било поставено след падането на Константинопол в ръцете на кръстоносците. Прогресът на империята обаче приключил през 1212г., когато Епирската империя и Никея се появили на сцената. Краят на Латинската империя дошъл през 1261г., когато Михаил VIII Палеолог превзел Константинопол и възстановил Византия.

    Френската империя – 1804-1814г.

    Създадената от Наполеон, Френска империя не просъществувала дълго. Победите над Австрия и Прусия накарали Наполеон да се самозабрави и да тръгне на непосилна война с Русия. Французите се провалили и в Испания като не успели да победят и англо-португалските сили и испанските партизани. През октомври 1813 година в „Битката на народите” при Лайппциг, френската армия претърпява поражение, което дълго ще се помни. По-късно Наполеон се връща за втори опит познат като Стоте дни. Той обаче завършва катастрофално при Ватерло, където императорът е пленен и изпратен на остров Света Елена.

    Мексиканската империя – 1821-1823г.

    Когато Испанската колониална империя се разпаднала, Мексико обявил своята независимост под името Мексиканска империя. Начело на новата империя стоял генерал Аугустин Козме Дамиан де Итурбиде и Арамбуру, по-известен като Аугустин I. Щастливото управление на Аугустин не траяло дълго – само месец по-късно срещу него бил открит заговор, който го предизвикал да вземе мерки и да разпусне Конгреса. Така се започва с пограничните бунтове, за които е отговорен Антонио Лопез де Санта Ана. По-късно бунтовниците се подписват под документ, познат като Планът от каса Мата. Документът заклеймява Първата империя като незаконна и предвижда свикване на нов Конституционен Конгрес. Генералът е принуден да абдикира през 1823г. след дълга изолация в Ню Мексико.

    Корейската империя – 1897-1910г.

    По време на управлението на крал (ван) Годжон, Корея бързо започнала да следва западния образец – започнали реформи в икономиката, армията, администрацията и флота. Това станало благодарение на конфликта между Япония и Китай. След успешното консолидиране на Корея, Япония решила да се намеси, уверена от по-ранния се успех над Русия. Така японската армия разгромила корейската съпротива. Последвала анексия.

    Третият Райх – 1938-1945г.

    Третият Райх бил рожба на Аншлуса на Австрия и анексирането на Судетите. По време на Втората световна война, Третият Райх достигнал своя подем. Годината била 1942-та. Същата година се случило неочакваното – след ноември 1942г., се стигнало до обрат на фронтовете, който се превърнал в началото на края за Германия и нейните съюзници. Официалният разпад на империята бил през 1945г.

    Автор: Божидара Иванова

    Позабравени факти за българските владетели

    В историята ни има твърде много неизвестни факти, които въпреки усилията ни, все още не знаем. Има факти за българските владетели, които хората са забравили или напротив – не са ги научавали. В този материал не можем да изброим всичко, но ще припомним само едни от най-важните факти от нашата история.

    Ето ги и тях:

    Създадената от Аспарух през 680/81г. държава е просто продължение на създадената през 632 г. Кубратова България. Българският владетел просто е преместил столицата от Бесарабия в Мизия.

    Омуртаг е познат като канас-и-виги, въпреки че повечето хора го изговарят неправилно като канасюбиги. Той е първият получил тази титла – останалите „ханове“ са известни като „архонти„ (от гръцки вожд или предводител). Титлата на Тервел например е византийска, която на български в „Именника на българските ханове“ съответства на „княз”.

    Свикнали сме да считаме Симеон за първия български цар. Това обаче не е вярно. Неговият син Петър I, първият носител на това име е и първият български цар с призната титла от Византия. Освен това Петър е и първия чуждестранен владетел, на който дават византийска принцеса за жена.

    Тервел бил удостоен с най-висшата византийска дворцова титла от император Юстиниан – кесар (т.е. принц ). Това било прецедент в българската история – никой друг не бил удостоен с подобно отличие.

    След 811г. Крум се заел със задачата да се построи и използва боен флот. Освен това той е измислил и първите писани закони. Той е и първият владетел, който използвал специализиран инженерен корпус за да превзема крепости.

    Малко известен факт е, че България е имала трима крале. Това е така, защото единствено кралската титла на Йоан (Калоян) била законно призната от папа Инокентий III след като България се е освободила от византийско владичество. Това означава, че по-правилно би било Калоян, Борил и Йоан Асен II да се считат за крале. По силата на българо-никейския съюз, Вселенският патриарх признал царската (императорска) титла на Йоан Асен II през 1235 г.

    Рожденото име на Калоян, което се произнасяло като Калойоан е Йоан (или Йоаница – т.е. Иванчо). Към името му бил добавен прякорът „калос“, идващо от гръцкото красив. Когато прякорът му се слеел с името се образувало Калоян. Правилното произнасяне на името му обаче би трябвало да бъде Йоан II.

    Мнението, че Самуил е бил пълководец, който са направили цар е грешно. Той е имал пълното право да се възкачи на българския престол. Самуил бил от благородническо семейство – баща му бил комит (или казано по модерно му – граф) Никола, който е братовчед на цар Петър и е от Крумовия род.

    Селянинът Ивайло е единственият човек без благородническа кръв, който законно се възкачил на европейски престол през Средните векове. До времето на лорд-протектора Оливър Кромуел, Ивайло бил единственият човек, който нямал синя кръв, но управлявал голяма европейска държава. През XIX век местният първенец и едрия животновъд Милош Обренович, последвал примера му и станал владетел на Сърбия.

    В края на XIV век (1299-1300 г.) Чака се възкачил на престола в Търново, но по-късно бил убит по нареждане на Светослав Тертер. Чака е син на хан Ногай, който е пра-внук на Чингизхан и е единственият владетел от династията на Чингизидите, който е имал честа да управлява европейска държава.

    Иван Шишман и Иван Срацимир едновременно управлявали България във времето след Късната Римска империя. Това било в периода, когато тя била разделена на части.

    Счита се, че до1418 или 1421, България била управлявана от Константин Шишман. Това го прави последният легитимен владетел на България през Средновековието.

    Първородният син и наследник на Иван Шишман, Александър Шишман, намерил смъртта си като османски пълководец и управител на град Измир. Годината била 1418г., Александър или Искендер бей княз според турската вяра, загинал при поход срещу надигане на местна дервишка секта.

    Първата Световна война е последната война, в която е участвал български владетел. Това бил Борис III, който заедно с брат си княз Кирил, прекарал известно време в щабовете на няколко различни фронта.

    Автор: Божидара Иванова

    Вяра, нрави и нови закони в Западна Европа около 600 г.

    Сред първите християни имало изключително високо образовани хора, познаващи гръцките науки – например апостол Павел или Юстин Философ. Евангелието се разпространявало сред общество, което четяло гръцка и римска литература.

    Но след нашествието на варварите, т. нар. „Велико преселение на народите“, всичко се променило. Различните философски школи постепенно започнали да западат, а после и съвсем да изчезват.

    Гръцкият текст на Книгите от Новия завет, както и латинският му превод, били неразбираеми за варварите. Но скоро те станали недостъпни и за по-голямата част от огрубялото и „варваризирано“ римско население. Книгите, съдържащи основата на християнството, вече били достояние преди всичко на духовенството. Сред неграмотното население проповедта се водела само устно. Новите християни научавали за учението за Христос от разкази на глас – както, например, франкският крал Хлодвиг от светия епископ Ремигий.

    Крал Хлодвиг

    Християнските проповедници трябвало да се приспособят към едно ново общество, което дотогава живеело с примитивна, варварска вяра в магьосничеството. В същото време самите християнски свещеници, за да не влизат в остър конфликт с варварските маси, допускали много концепции и обичаи, напълно чужди на християнството. Неусетно за самите себе загрубявали и приемали варварските възгледи за света.

    Въобще, християнството на западните европейци след Великото преселение повече напомня на старото езичество, отколкото на учението на Апостолите и Отците на Църквата (т. е., на християнските писатели от II-ри и III-ти вв. сл. Хр.). В молитвите новопокръстените варвари се обръщали не към Христос, а към различни светци, под които често подразбирали старите си езически богове.

    Както в антична Гърция болните посещавали храма на Асклепий, така сега отивали при гроба на някой светец. Епископ Григорий от град Тур в книгата си „За чудесата“ разказва, че болните лягали да спят до самата гробница на свети Мартин, надявайки се в съня си да разберат кое лекарство или метод на лечение ще им помогнат.

    Конунгите, или кралете (както по-късно ги наричали славяните по името на известния франкски конунг Карл), нямали такава власт над народа, каквато имали римските императори и техните регионални наместници. Те не разполагали с канцелария и многобройни писари, които да описват и оценяват имуществата за облагането им с данъци. Нямало и бирници, които да събират данъците от населението. Кралете получавали доходи по друг начин: назначавали своите дружинници (тоест, бойните си другари, които обикновено живеели заедно с тях) да владеят бродовете и мостовете през реките и планинските проходи и да събират пари и стоки от пътниците. Също ги назначавали за управители на рудници и солници, за да вземат от собствениците им определен дял от добитите сол, желязо, мед и злато. Част от събраните по този начин данъци били предавани на краля, друга част оставала за дружинника-надзирател.

    Във всички нови кралства, основани от различните германски племена, кралете подражавали на римските управители и създавали свои закони, в които се опитвали, вместо дотогавашните жестоки кръвни отмъщения от типа „око за око и зъб за зъб“, да определят парични и имуществени глоби за различни престъпления. Съществувал Салически закон (при салическите, тоест, западните франки), Лангобардски и др. В тези закони, за да се прекратят самоуправните убийства, извършвани произволно от близките и приятелите на жертвите на престъпления, били определени парични откупи.

    В тези години Библията се разпространявала предимно с устни разкази. На снимката: Библията на Гутенберг

    Една част от заплащаната сума, например, при нараняване, отивала за потърпевшия – това бил откуп. Друга част оставала за краля – това била глоба. При откупа не се оценявал по принцип човешкият живот като цяло, а званието и статуса на жертвата. Според Салическия закон, франките „стрували“ много по-скъпо от „римляните“, т. е. от завареното местно население; романизираните гали също постепенно били причислени към римляните. За убийството на свободен франк убиецът заплащал 200 солида (монети), а за „римлянин“ – 100 солида.

    Но било трудно да се наложат новите закони. Кралят нямал достатъчно подчинени, за да спре кървавите вражди, да се намесва в имуществени спорове, да наказва престъпниците.

    Така, например, на един пир се срещнали двама врагове – Сихарий и Аустрегизел. Слугите от техните свити се сбили. Сихарий, който имал по-малко хора, избягал.

    Кралският съдия осъдил Аустрегизел да заплати откуп на потърпевшия за причинените му вреди, както и глоба в полза на краля. Аустрегизел отказал да изпълни решението на съда. Тогава Сихарий нападнал къщата, където било струпани отнетите му предмети и избил живеещите там привърженици на оскърбителя си. Оцелял само един – Храмнезинд.

    Той се оплакал на съдията и Сихарий бил осъден да плати 1800 солида за убитите от него хора. На Храмнезинд това се сторило малко, той нападнал имението на Сихарий и убил няколко слуги. В отговор на жалбата на Сихарий съдията опростил половината от наложената му глоба. Така Храмнезинд получил добра сума, а Сихарий – кралска охранна грамота. На пръв поглед всичко приключило – но враждата не свършила. След няколко години Храмнезинд убил Сихарий, съблякъл дрехите му и обесил трупа – с това показал, че се смята за напълно прав.

    Наложило му се да бяга, тъй като Сихарий се намирал под кралска закрила. Но кралица Брунхилда го взела под свое покровителство. Храмнезинд се покаял и му позволили да се завърне в дома си.

    Този случай показва с какви трудности се сблъсквало правосъдието, налагано от кралете в новите западноевропейски общества около 600 година.

    Изгревът на Империята на изгряващото слънце

    Могъществото на китайската империя, създадена от династията Хан (206 г. пр. Хр. – 220 г. сл. Хр.) положило началото на широкото разпространение на китайската култура.

    Ханските завоеваявания отворили пътя за търговци, пътешественици, занаятчии, учени, авантюристи и проповедници. Постепенно се създал широк културен кръг, който обхванал източната половина на Азия и бил напълно отделен от западната част на Стария свят. В този свят след Китай най-голямо значение придобила Япония.

    Японците започнали да изоставят варварския начин на живот много по-късно от китайците. На своите острови те се появили като завоеватели и изместили по-древните заселници – айните, остатъци от които днес живеят в северната част на страната. Сред японците и днес се различават две раси: една от по-груб монголо-малайски тип, която дошла от юг, от островите на Зондския архипелаг – а другата с по-фино очертание на лицата, от манджуро-корейски произход, пристигнала от Азия.

    Аматераус, излизаща от пещерата Ама-не-Ивато, към която някога се е оттеглила (нарисувана от Кунисада). Уикипедия

    В японския бит преди 2000 години нямало почти нищо, което да е характерно за съвременната Япония: нямало чай, коприна, порцелан, рисувани ветрила, лакирани изделия, будистки храмове… Всички тези неща пристигнали по-късно от Китай. Затова някои историци и днес разглеждат японската култура просто като разновидност на китайската.

    В тази древна Япония се развивало само отглеждането на ориз, а успоредно с него ловът и риболовът.

    Религията на японците, подобно на китайската, се корени в номадските вярвания на Централна Азия: същото преклонение пред духовете на предците, същото почитане на безбройните „ками“ (духове и богове), които управляват небесните тела, изпращат дъжд, вятър, реколта и суша на земята, дават на хората щастие или болести. Тази древна религия впоследствие получила китайското название „шинто“ – „Пътят на боговете“.

    Японските шинтоистки храмове, както и първоначалните китайски, били лишени от всякакви изображения: в малък параклис имало само маса, върху нея метално огледало, символ на слънчевия блясък, и скъпоценен камък или топка от планински кристал, обозначаващи чистотата и могъществото на добрите духове.

    Характерът на древните японци бил по-различен в сравнение със сериозните, солидни, размишляващи китайци. Те били по-подвижни, с по-живо въображение, имали чувство за хумор. Тези особености са отразени в митовете за произхода на земята и хората.

    Първата двойка божествени същества – Изанаги и Изанами, създали островите на Япония, както и многобройни други богове. Когато Изанами била убита от породения от самата нея бог на огъня, Изанаги слязъл подире й в подземното царство. Обхванат от ужас при вида на толкова смърт и разлагане, той избягал оттам и затворил входа с огромна скала. За да се пречисти от посещението в подземния свят, той създал нови богове – сред тях Аматерасу, богинята на слънцето, и нейния хитър и зъл брат Сусаноо – бог на вятъра и бурите. Завиждайки на блаженството в царството на светлината, Сусаноо съзнателно вършел греховете, които оскърбявали Аматерасу. Това принудило богинята да се скрие в пещера. В света се възцарили скръб и печал. За да изкарат Аматерасу от пещерата, боговете устроили празник с игри, танци и песни. Тогава един от боговете й показал огледало. Аматерасу видала в него самата себе си, но помислила, че това е съперница, и от ревност излязла от пещерата. Така светът получил отново светлина и топлина. Тя дала огледалото на своя внук – Джиму, от когото води началото си първата императорска династия на Япония.

    Японците дълго запазили древните обичаи, донесени от централно-азиатската им родина: гадаене по нагорещени еленови лопатки, заравяне в земята на слугите и конете заедно с умрелия вожд. По-късно, с облагородяване на нравите, вместо живи хора и животни, заравяли глинени подобия. Въпреки това, жестокостта останала като постоянна величина в техния нрав. Те не обичали общите разсъждения, абстрахирани от реалността. В Япония не се появили законодатели и учители като Конфуций в Китай.

    Към ІV-ти век японците попаднали под силното влияние на Китай. Дотогава Япония била доминирана от старото родово устройство „уджи“. Начело на всеки род стоял наследствен вожд, който бил съдия и жрец, получавал дарове и бил напълно независим от рода. Родовете се различавали по благородство. Най-гордите и могъщите твърдели, че водят началото си от боговете.

    Над всички били членовете на императорския род като потомци на богинята на слънцето. Постепенно императорите увеличавали кръга на своето господство благодарение на това, че трупали даренията, носени от народа по време на големите празници, а в същото време събирали около себе си много зависими хора, особено занаятчии, преселили се от чужди земи.

    Към двора се формирала аристокрация от висши сановници и знатни семейства, извеждащи своите родове от спътниците на Джиму, внука на богинята Аматерасу. При възцаряването си новият император получавал от ръцете на тези високопоставени велможи знаците на своята власт. Той обсъждал всички въпроси с тях. Ако императорът умирал, без да остави наследници, велможите сами решавали кой да седне на трона.

    Около 200 г. сл. Хр. китайското изкуство, писмеността, живописта, предметите на разкоша нахлули в Япония през Корея, отделена от остров Кюшу само с тесен пролив.

    В летописите са съхранени данни, че китайската калиграфия била пренесена в Япония от корееца Ван през 48 г. пр. Хр. Китай очаровал японците със своя разкош, с изящните си битови предмети, с коприната, овощните градини, учеността си, стройната религия и реда в управлението на империята.

    Връзките с тази вълшебна страна извели Япония от нейната островна изолация. Младите японци пътували до континента, за да изучават медицина и юридически науки. Китайската литература започнала да се разпространява на японските острови. Японците се запознали със съчиненията на Конфуций и с будизма, който тъкмо бил постигнал кулминацията на своето разпространение в Китай.

    Така се зараждала Империята на Изгряващото слънце.