Противникът на византийския император Юстиниан Велики – шах Хозрой Ануширван (531-79), бил последният голям персийски владетел. Подобно на баща си Кавад I (488-531), той водил безмилостна борба срещу аристокрацията, която през V-ти век създала свои независими владения в регионите, притежавала свои военни отряди, разполагала с много слуги и крепостни селяни в огромните си имения.

За да сломи едрите магнати, които разпокъсвали държавата, Кавад разрешил проповедите на маздакитите (последователи на Маздак), които се обявявали срещу неравенството в собствеността, ратували за премахване на робството и за примитивен комунизъм, като прославяли бедността.

Хозрой също обявил себе си за застъпник на слабите против силните, и с това привлякъл на своя страна дребната аристокрация, която враждувала с едрите велможи. Той конфискувал големи имения на магнатите, интензивно налагал поземлени и поголовни данъци по подобие на Византия – и успял да напълни държавната хазна. Това му дало възможност да вземе под своя опека цялата тежка бронирана кавалерия – прочутите персийски катафракти, която преди това била разпръсната по отделните области в подчинение на тамошните магнати.

След създаването по този начин на абсолютна монархия, резултатът бил лесно да се предвиди – всяка централизирана държава е по-силна от своите съседи, където властта на монарха е ограничена от сенат, по-силна аристокрация и т. н. По този начин Хозрой придобил надмощие в постоянните войни с Византия. Но, от друга страна, постоянното военно положение носело своите рискове: значението на армията станало опасно голямо. Слабите наследници на Хозрой, сами по себе си неспособни да водят военни дела, не можели да се справят със своеволията на военачалниците.

Междувременно Сирия и Двуречието (Тигър и Ефрат),  разположени в покрайнините на голямата сирийско-арабска пустиня, били обект на все по-засилващи се арабски нападения. Вместо да се защитават с общи сили срещу нарастващите атаки на арабите, Византия и Персия постъпвали по възможно най-глупавия начин – използвали тяхната бърза кавалерия в борбата помежду си. И едните, и другите заселвали арабски племена по своите граници по подобие на някогашните германски федерати в Римската империя.

Получило се същото, както и в Европа: там заселването на германските федерати по северните граници на империята подготвило нейното превземане от европейските варвари – а тук арабските варвари се заселили в южните покрайнини на двете цивилизовани държави и спокойно подготвили завоюването на целия Близък Изток.

Особено пагубни за Византия и Персия били войните в началото на VII-ми век.

Хозрой ІІ (570-628) Парвиз, внукът на Хозрой Ануширван, сключил съюз с аварския каган, като го убедил едновременно да нападне Константинопол и византийските провинции в Азия.

Династията на Юстиниан загинала в разгара на военната буря, която се разразила от всички страни. През 610 г. в Константинопол, с одобрението на патриарха, за император бил избран африканският наместник Иракли. Той пристигнал в Константинопол начело на голям флот, като всички кораби били украсени със статуи на Света Богородица.

По това време персийските войски нахлули в Сирия и Мала Азия, превзели Антиохия, Дамаск и накрая Ерусалим, където пленили Христовия кръст. На север достигнали Черно море, на юг завладели Александрия в Египет – така прекъснали снабдяването на Константинопол с жито.

Ираклий вече се канел да напусне Константинопол и да премести столицата в Картаген – но патриарх Сергий го спрял от името на аристокрацията и народа, като взел от него клетва да не изоставя града и да предприеме кръстоносен поход срещу езичниците, за да освободи християнските светини.

За да осигури тила на армията си, императорът платил огромен откуп на аварския каган. После започнал да набира войници от населението на самата империя, защото досегашните германски федерати били заминали на запад и се пръснали из цяла Европа.

Самият Ираклий застанал начело на армията в Азия. Той успява да изтласка персите от Мала Азия. След което настигнал и победил персийската армия в Азербайджан. Кавказките планинци застанали на страната на Византия. В следващата битка при Ниневия персите били окончателно разгромени. Хозрой избягал в Ктезифон, където бил убит от сина си Кавад II.

В същото време под ръководството на патриарх Сергий било отблъснато яростно нападение срещу Константинопол на персите и арабите.

Кавад ІІ сключил примирие с Ираклий и върнал Светия кръст, който императорът тържествено внесъл в столицата през 628 г.

Но, в същото време, се наложило северната част на Балканския полуостров да бъде изоставена на аварите и славяни. Също така, вече било невъзможно дори да се мисли за завръщането на италианските области, превзети от лангобардите. Южната част на Испания отново се върнала към вестготите.

Така империята загубила голяма част от териториите, възстановени от Юстиниан Велики. Тя отново се свила, изоставила плановете си за възвръщане на Запада и обърнала поглед повече към изток. В Константинопол престанали да се интересуват от Британия и Галия. Но за Китай събирали все повече сведения.

Мнозина имперци харесвали спокойствието на китайския политически живот, липсата на спорове за трона, строгостта на китайските закони, които забранявали златните украшения.

Въпреки, че държавата продължавала да се нарича Римска империя, а нейното население „римляни“ (ромеи), гръцкият етнос заемал доминиращо положение.

При Юстиниан Велики официалният език (придворен и чиновнически) все още бил латинският. Но при неговите наследници от края на VІ-ти век гръцкият, който се говорел сред по-голямата част от населението, станал задължителен. В армията на Ираклий командите вече се давали на гръцки.

След като победила Персия, постепенно започнало стабилизирането на Източната Римска империя в новите й граници. Тя просъществувала още над 800 години – до 1453 г.

През Х-ти век маджарите (унгарците) се превърнали в Бич Божи за Западна Европа, също както техните предшественици, хуните.

Спускайки се покрай Черно море, те се натъкнали на България, където на два пъти разбили княз (тогава все още не цар) Симеон през 895 г. и опустошили Североизточна България.

В отговор на това Симеон се съюзил с печенегите, събрал огромна армия и нанесъл решаващо поражение на маджарите в дълга и жестока битка край река Южен Буг в днешна Украйна. Маджарите избягали в Панония и така се озовали в Централна Европа. Там обаче се съвзели и съседите им пропищели от тях – те нападали на малките си, бързи коне, стреляли с отровни стрели, пленявали хора за продажба в робство, разорявали църкви. В Германия всяко от племената – саксонци, франки, баварци, начело със своя вожд-херцог, се стараело да се откупи, без да се грижи за съседите си.

През 918 г. херцогът на саксонците – Хайнрих, който по-късно получил прякора „Птицеловец“, бил избран за германски крал. Той сключил примирие с унгарците за 9 девет години и използвал това време, за изгради по границата с тях редица укрепени градове („бург“-ове).

Неговият син, Отон I (936-72), могъщ, неуморен лидер, напомнящ за Карл Велики, покорил всички други германски херцогства: Франкония, Бавария, Швабия (на югозапад), Лотарингия (днешните Холандия, Белгия и Северозападна Германия). Обединявайки силите на всички си васали, през 955 г. той нанесъл страховито поражение на маджарската орда.

Нападенията срещу Германия престанали. Големият успех на Отон му дал възможност да затвърди обединението на германските племена и да започне разширяване на границите на държавата си.

Най-близките до Германия разпръснати славянски племена на лютичите и сорбите не оказвали сериозна съпротива на германците. Но зад Одер, по неговия приток Варта, и в регионите около днешните Краков и Варшава полските племена започнали да се обединяват около князете от рода на Пястите.

Княз Мешко (Мечислав, 963-992) се борел упорито срещу германските маркграфове (наместниците на пограничните области „марки“), на които Отон бил възложил завладяването на земите отвъд река Елба.

Скоро, обаче, вниманието на Отон било отвлечено отвъд Алпите, към Италия. Той прекосил Алпите с голяма армия и в Павия, старата столица на племето на лангобардите, бил коронясан с т. нар. „желязна корона на Италия“ (в златната корона имало железен гвоздей от кръста на Голгота). Но той се стремял към Рим, към възстановяването на свещената империя – и в катедралата „Свети Петър“, облечен в дрехи на духовник, през 962 г. получил от ръцете на папата императорския венец.

Оттогава самият Отон I, синът му Отон II и внукът Отон III били заети повече в Италия, отколкото се занимавали с Германия.

В това време синът на княз Мешко и чешката княгиня Домбровка – полският крал Болеслав Храбри (992-1025), откупил от прусите тялото на загиналия в земите им епископ Адалберт, поставил ценните мощи на мъченика в катедралата на Гнезно и го обявил за покровител на Полша. А през 1000 г., когато в Европа много хора очаквали идването на Антихриста и края на света, император Отон III дошъл в Гнезно да моли за опрощение на греховете си до гроба на Адалберт, който приживе бил негов приятел.

Болеслав, въздигнат от императора в ранг на римски патриций, умело се възползвал от благочестието на Ото и невниманието му към интересите на Германия. По искане на императора папа Силвестър II назначил за архиепископ на Гнезно брата на Адалберт и отделил Полша като самостоятелна марка.

След смъртта на Отон ІІІ Болеслав напълно се отделил от Германия. Опитвайки се да създаде голяма западнославянска държава, той завзел Бохемия и Моравия, покорил славяните от Поморието (Померания) и дори започнал да превзема земите на източногерманската марка (днешните Силезия и Саксония). Но наследникът на Отон ІІІ – император Хенри II, в упорити битки освободил германските владения от поляците и ги прогонил от Прага.

През 1024 Болеслав постигнал триумф в своята политика: освен папата и императора, полските епископи също го коронясали за крал на Полша. Започнал възходът на полската държава.

Унгарците приели християнството почти едновременно с поляците. Поражението при Аугсбург променило радикално техния живот и настроения. Сега те трябвало да се ограничат в завладените от тях земи и преминали към уседнал начин на живот. През 1000 г. техният вожд Вайк (като християнин – Стефан) получил кралска корона от папа Силвестър ІІ.

Така геополитическата ситуация в Централна Европа постепенно придобивала познатите ни днес очертания.

Всички са чували за битките при Одрин, Ахелой и Дойран. Но чували ли сте за битката при Буг или битката при Тесалоники? Най-вероятно не. Българската история познава много победи и загуби. Много от тях обаче са забравени, тъй като нашият народ често има склонността да се съсредоточава върху същината, но да пренебрегва детайлите. Само, че хората с право са казали, че дяволът е в детайлите. В тази статия ще ви запознаем с някои от пренебрегваните, но също толкова значими битки, които са част от нашата история.

Ето ги и тях:

Битката при Буг (896г.)

Битката при Буг, състояла се през 896 година при едноименната украинска река, е живото проявление на конфликтът между маджарите и българите.

Известният със стратегическото си мислене Симеон се възползвал от породилия се конфликт между маджарите и печенегите. Така той влязъл в съюз с печенегите, които атакували сърцето на Маджарския племенен съюз, намиращо се по поречието на Днепър.Това отворило перфектната възможност Симеон да атакува в гръб от южния фронт. Маджарите били сериозен противник – преди битката Симеон организирал полеви литургии с надеждата Бог да му помогне. Предполага се, че в битката участвали предимно кавалеристи, които имали опит в маневрирането в откритите поречия на южна Украйна. И двете страни дали много жертви. Българите разполагали с отреди тежка кавалерия, докато унгарците най-вероятно са разчитали на лека конница и множество конни стрелци. Победата над маджарите при Буг била разковничето за разгрома на Маджарския племенен съюз известен като Етелкьоз. Маджарите напуснали Украйна и се заселили в Панония, където живеят и сега. След битката Симеон осигурил безопасността на североизточната си граница и се съсредоточил над Тракия. При Булгарофигон, той разбил ромейска войска. Това събитие останало в историята като Търговска война с Византия.

Битката при Тесалоники, 995г.

Балканите след битката при Тесалоника; В защриховано – земи, завладени от Самуил сред победата над византийците;

Битката се развила до Тесалоника (дн. Тесалоники/Солун). Състояла се между, българската армия, под ръководството на Гаврил Радомир и Самуил, които нападнали Византийската империя, предвождана от Ашот Таронит и Григорий.

Самуил не можел да прежали загубите, които България дала след падането на Преслав през 971г. Победата му при Траянови врата над Василий II, довела до вътрешни конфликти във Византийската империята, от които той се възползвал. Започнал множество кампании в Македония и Мизия, които да намалят византийското присъствие на Балканите. Така през 995г. Самуил събрал компактна армия, с която тръгнал на юг, по поречието на Струма. Целта била Солун (вторият по големина византийски град). Българите обаче били малобройни – за това можем да съдим по тактиката, която приложил царят, а именно факта, че той не обсадил Солун, а разчитал да примами градският гарнизон в капан. Затова пратил като примамка малък авангард, докато основната войска се спотаявала в хълмовете. Начело на византийският авангард стоял Ашот – син на арменския княз Григорий от Тарон, който преминал на византийска служба и дукс на Тесалоника. Той имал задачата да разбере численноста на българската войска и нейното разположение. Ашот успял да победи  авангарда, но попаднал капана на Самуил. Григорий умира в опит да спаси сина си. Ашот бил пленен, и след като остават без водачи, византийците отстъпват и се барикадират в Солун. Самуил не обсадил Солун, а продължил на юг, където завладял Беотия, Тесалия и най-сетне достигнал Коринт през 996г. Разгрома на византийците при Солун, отворил много врати на българския владетел – вече можел съвсем спокойно да стартира кампания срещу хърватите и сърбите. Две години по-късно и те паднали под меча на българският цар.

Битката при Видин,  1233г.

През 1232г. унгарският крал Андрей II окупирал областите Стрем, Белград, Браничево, Олтения и Видинско. Това станало в следствие на отслабената българска армия след войната между България и Епирското деспотство. Победата на Иван Асен II при Клокотница дала шанс за нападение над унгарците. Българската армия била поведена от брата на царя – севастократор Александър, който бил управител на Софийско. Това бил неговият апанаж – неговото лично владение в рамките на династията Асеневци. Не се знае много за Александър и неговите водачески умения. Малкото, което знаем е следното:  През 1207г. Александър, заедно с Иван Асен II бягат във Волиния. Това станало след кончината на Калоян и възкачването на Борил. Там младите царски синове се обучавали в най-мощното руско княжество по онова време. Така те придобили уменията нужни им да свалят Борил от престола – заставайки начело на силен варяжки отряд, двамата братя свалили Борил и на трона се възкачил Иван Асен II. Влиянието на Борил обаче останало – нужни били десет години и доста помощ от Александър, за да се премахне. Получената титла севастократор говори много за уменията на Александър. Смята се, че той е изиграл важна роля за победата над епирския деспот Теодор Комнин,вероятно ръководейки част от българската войска. Александър се разполагал с голямо доверие от Иван Асен II. Царят му поверил отвоюването на северозападните български земи от унгарците (една от основните военно-политически сили в цяла източна Европа). Не се знае какъв е резултатът от сражението край Видин, но се предполага, че Александър е нанесъл огромно поражение на унгарците, защото през същата 1233г. им нанася поражение в още две битки – в Олтения и край Браничево. Има хипотези, че в армията на Александър е имало и кумански отряди, както и български васали, които преди са били част от епирските сили, които Иван Асен II е пленил при Клокотница.

Победата на Иван Асен II над татарите, пролетта на 1241г.

Унгария, Босна и Хърватия били опустошени от татарите през 1240г. Същата година татарите внезапно се изтеглили обратно към понтийската степ. Част от тях минала през българските земи отвъд Дунав, на което Иван Асен II отговорил като събрал войската си и нападнал. Събитията се случили в дн. Молдова (или румънската част на Молдова). Знаем, че Иван Асен „почти разбил татарите“. Има различни тълкувания по темата. Например: когато българите разбрали къде точно се намират ги нападнали докато форсирали някоя от множеството реки, които пресичат Молдова, евентуално Буг или Днестър. Повечето татари са разгромени, а тези, които се спасяват минават реката и достигат до южна Украйна. Татарите били опасен противник – година по-късно по време на татарска наказателна експедиция североизточните български земи били разорени. Това бил отговорът на Бату хан, който най-вероятно се чувствал заплашен от българите, след като волжките българи, преди десетилетие са нанесли първото сериозно поражение на монголските армии.

Битката при Девина, 1279г.

Ивайло не бил доволен от това, че столичната аристокрация му отнела трона в полза на Иван Асен III. След като отблъснал татарите при обсадата на Дръстър (Силистра), селският цар тръгнал към Търново за да си получи трона обратно. Армията му от селяни-ветерани обсадила столицата, но без успех. Освен, че им липсвал опит, в битката се намесил византийският император Михаил VIII Палеолог, който изпратил 10 000 армия начело с протовестиарият Мурин, за да помогне на Иван Асен III. Целта на армията била да премине Стара Планина и да издебне в гръб армията на селския цар, докато той е зает с обсадата над Търново. Ивайло обаче разбрал за плановете им и поел на юг, за да пресрещне ромеите. Тук важна роля изиграла силата на изненадата и теренът в Котелския проход – Ивайло и неговата войска разгромили по-многобройната ромейска армия. Повечето византийци умират по време на сражението, а пленниците са изклани по заповед на Ивайло. По-късно Ивайло разгромява 5 000 ромейска армия, с което напълно разбива плановете на Михаил Палеолог да сложи поставено от него лице на търновския трон. Благодарение на Ивайло ромеите губят всичките си шансове срещу България. И въпреки че не си възвръща трона и е изместен от богатия деспот Георги Тертер, Ивайло доказва нещо, което 150 години по-късно ще се разбере в хуситските войни, а именно, че селските армии са също толкова страховити, колкото останалите. Има предположения, че оръжията, които хуситите са използвали ( пригодени за оръжие селски сечива като чукове, коси, млатове за жито, сърпове и т.н.), са използвани в Ивайловата армия още век и половина преди това!

Автор: Божидара Иванова

Най-старите селища на бургундите се намирали в Южна Норвегия. Около II-ри век пр. Хр. те поели на юг и се заселили между Среден Одер и Долна Висла.

Около 200 г. под натиска на гепидите се оттеглили на югозапад и стигнали до Горен Майн. Оттам правели набези на римска територия. Първият император, който се сражавал с тях, бил Проб (имп. 276-282).

По-късно бургундите изгласкали алеманите на запад и югозапад, и в средата на ІV-ти век достигнали Рейн. Борбата между двете племена била причинена от икономически причини: те се стремели да завладеят солните находища на границата между тях.

Когато през 407 г. вандали, алани и свеви нахлули в Галия, бургундите, водени от племенния им цар Гундахар (Гантияр, крал Гунтер от епоса „Песен за нибелунгите“), заели региона на Майнц и прилежащата долина на Рейн. От там те, заедно с аланите, нахлули в Долна Германия и подкрепили галския узурпатор Йовин (411-413), който воювал срещу император Хонорий. През 413 г. бургундите били признати от Западната Римска империя за федерати (съюзно племе) и получили места за заселване в района на Вормс. По същото време приели християнството.

Бургундите обаче не се свъртали на едно място и направили фагална грешка: опитали се да нахлуят в римската провинция Белгика. Но там били пресрещнати от великия Аеций – „последния римлянин“. С помощта на хунски наемници в две битки (през 435-та и 436 гг.) той им нанесъл страшно поражение. Клането било страховито дори за онази кървава епоха. Голяма част от бургундите били избити, заедно с жените и децата. Загинали крал Гундахар и неговите братя.

Гибелта им станала основа за по-късно създадената „Песен на Нибелунгите“. Има хипотеза, че хунският вожд Атила бил убит през 453 г. в нощта на сватбата си от бургундката Гудрун, за която тогава се оженил – това било нейното отмъщение за масовото клане, извършено от хуните. Оцелелите бургунди били заселени от Аеций на територията на днешна Швейцария като федерати.

В заетите от бургундите гало-римски градове се развивала оживена занаятчийска дейност и търговия с Прованс и Италия. Най-важните им градове били Лион и Женева. Главната военна задача на бургундските федерати била защита на северната граница на империята срещу алеманите.

Бургундите, както и вестготите, получили, в съответствие с римския закон за заселването на варварите като „гости“, 2/3 от от обработваемата земя в региона, 1/2 от горите и ливадите и 1/3 от робите. Тъй като в V-ти век, поради икономическата криза и липсата на работници, почти половината от обработваемата земя пустеела, това не се схващало от гало-римската аристокрация като голяма загуба.

Земята се обработвала в съответствие с късната римска традиция. Големите гало-римски земевладелци запазили своите привилегии, едрите магнати задържали личните си военни отряди. Предводителите на бургундските отряди били изравнени с римските офицери, префекти и командири на граничните войски. Така възникнало Бургундското кралство със столица Женева.

Самите крале получавали почетни титли от римските императори, заемали длъжности на висши римски командири и получавали най-високата титла, която императорите на Западната империя можели да дадат – патриций.

По споразумение с гало-римската сенаторска аристокрация от този регион, бургундите окупирали част от провинция Лугдунензис и през 457 г. превзели Лион, който в 461 г. станал новата столица на кралството.

Но голяма част от гало-римляните се отнасяли с непризън към бургундите, които неизбежно, така или иначе, смятали за диви варвари. Така, например, писателят-дипломат Гай Аполинарий Сидоний пише в писмо до приятеля си, сенатора Катулина:

„Ти си добре, не те преследва отвратителната миризма на чесън и миризлив лук, която трови въздуха от рано сутрин на десет трапези. Около тебе няма цяла тълпа такива великани, сякаш си техен дядо, и които не би могла да изхрани даже кухнята на Алкиной“.

След убийството на император Флавий Майориан (461 г.) бургундите отново се възползвали от политическата слабост на Рим и успели да разширят териториите си на юг. Те загубили федералния си статут едва след падането на Западната Римска империя през 476 г. Преди това те възпрепятствали алеманите да се заселят в Швейцария и помогнали на Аеций да разгроми хунските орди на Атила през 451 г. в сражението на Каталаунските полета, като изпратили войските си в подкрепа на римляните.  Племенницата на бургундския крал Гундобад станала съпруга на крал Хлодвиг – основателя на франкската държава.

В бургундското кралство общинските институции на Късната Римска империя продължавали да функционират. В бюрократичния апарат на кралския двор продължавали да действат римските традиции.

Бургундският крал Сигизмунд се опитвал да установи приятелски отношения с Византия. В писма до император Анастасий (491-518 г.) той нарича себе си императорски войник, твърди, че Кралство Бургундия е част от империята и уверява, че чака заповедите на императора.

Но в битка с франките през 523 г. бургундската армия била разгромена. Същата година Сигизмунд умира, а година по-късно тронът преминава към Годомар, последния цар на бургундите (524-534). Той победил франките през 524 г. и временно стабилизирал положението на кралството.

Но през 534 г. обединените франкски войски под командването на кралете Хилдеберт, Клотар и Теодоберт разбили бургундите в решаващата битка при град Отен. Крал Годомар се намирал в обсадения Отен, който скоро бил превзет от франките. Има различни версии за съдбата му, но не е точно известно дали бил убит, заловен или е успял да избяга. Летописите не са запазили повече сведения за него.

Така бургундската държава загинала. Бургундите били включени във франкската държава и изиграли определена роля при формиране на етногенезиса на френската нация.

В самото начало на Рим прочутите легионери – железният юмрук на републиката, били пълноправни римски граждани. Но по-късно техните права постепенно били орязвани, което неизбежно се отразило и на жените им.

Воинът-легионер в републиканската епоха бил гражданин, който носел задължителна военна служба при условие, че има минимално необходимото материално благосъстояние. Той бил призоваван на служба, ако това се налагало поради военна необходимост – а съпругата му оставала у дома, за да отглежда деца. Известен е примерът с легионера Спурий Лигустин, цитиран от историка Тит Ливий да казва:

„Аз съм сабинянин. Баща ми остави един югер земя (1 югер = 2518 кв. м – б. а.) и малката хижа, където съм роден, израснах и все още живея. Веднага щом навърших необходимата възраст, той ме ожени за дъщерята на своя брат, която не ми донесе никаква зестра, освен прямота, целомъдрие и плодовитост, напълно достатъчна дори за богата къща. Ние имаме шест сина и две дъщери, вече омъжени. Четирима от синовете ни носят тогите на зрели мъже, двама все още носят претексти“. Претекстата била бяла тога с червена ивица по краищата, носена от момчета на 16-17 години.

След реформите на консула Гай Марий (158-86 пр. Хр.) в армията започнали да влизат плебеи, които нямали никаква собственост, освен децата си. Военното дело се професионализирало. Били установени нови правила, включително забрана за легионерите да се женят. Отсега нататък до пенсионирането си те трябвало да водят личен живот с помощта на конкубинат (без официален брак).

Конкубинатът бил открито търпян от военните власти, които се примирили с него. Според археологически източници, жените живеели във временни или постоянни жилища, в зависимост от това за колко време се установявал легионът в дадена местност. Тези жилища образували своеобразно цивилно селище около лагера или казармите, наречено „канаба”. Жените нямали право да влизат във военния лагер. Това било забранено дори в мирно време.

Юридическите документи и папируси сочат, че ако женен мъж влизал в армията, бракът му бивал преустановен до края на службата. Децата, родени от такъв съюз, били считани за незаконни до пенсионирането на легионери. За да се регламентират правата на тези деца и въпросите на зестрата (защото дори при незаконен брак се изплащала зестра) се налагало да се приемат специални норми. Ако самата съпруга била римска гражданка, нейните деца също били такива, а като място на раждане било записвано „роден в лагерите“.

Всъщност, това било и важен източник за попълване на войските. Регулирането на статута на ветераните улеснявало навлизането им в гражданския живот. Те рядко се завръщали по родните си места, често се обяснявало с обстоятелството, че легионерите намирали жени, където се установявал на гарнизон легионът, а не водели приятелки от домовете си.

В сходно положение били войниците, които не били римски граждани, но служели в помощните войски. В края на службата императорът им давал едновременно римско гражданство и „право на законен брак (конубиум) със съпругата, която те вече имали или, ако нямали такава, то за която се оженвали по-късно – но само с една“. Това гражданство се предавало на децата, узаконени по този начин. На всеки войник официално се признавало правото само на един брак.

Например, в една запазена военна диплома се потвърждава, че император Адриан през 123 г. предоставил гражданство на войници от бретонската ала („ала“ – конна част от 500 кавалеристи), разположени в Долна Панония. Така законът уреждал справедливата благодарност на империята към нейните воини, които прекарвали живота си във вярна служба на римските орли.