Свикнали сме да смятаме, че един от знаковите символи на Средновековието е почитанието към жените, изразен в културния феномен на „прекрасната дама“ – възпявана от трубадури и менестрели, заради която хиляди рицари се сблъсквали, кръстосвайки копия и мечове по различни турнири из цяла Западна Европа.

Но почитанието към „прекрасната дама“, който култ води началото си от преклонението пред Дева Мария (Света Богородица), не било разпространено еднакво навсякъде. През ХІІ-ти век в Южна Франция, където доста свободно се разпространявали всевъзможни ереси и действали сектите на албигойците и катарите (впрочем понякога те провеждали общи събрания и местното население ги смятало за една и съща секта), жените били силно ограничени в своите права. Достатъчно било една жена да излезе сама от дома си или самостоятелно да вземе решение, което касаело собствената й съдба или съдбата на дъщерите й – и веднага се оказвало, че всичко това е невалидно, тъй като било прерогатив на нейния съпруг.

Макар, че през Х-ти и в началото на XI-ти век положението на жените в повечето части на Лангедок – основната област в Южна Франция, било доста благоприятно, постепенно със засилването на влиянието на катарите и албигойците ролята на жените в обществото била постоянно ограничавана.

Тогава се засилва сенориалната собственост, изграждат се родови замъци, решават се въпроси, свързани с наследствата на различните категории феодални владетели.

Катарите и албигойците прекрасно схващали, че култът към „прекрасната дама“ води началото си и има своите корени в почитанието към Света Богородица. По онова време мнозина феодали, при това на високо ниво като прословутия Раймонд VІ Тулузки (1194-1222) били под тяхно влияние и, дори да не членували формално в сектите, им оказвали всякаква подкрепа. Еретиците смятали жените за „съсъд на злото“, за „извор на похот и разврат“ и се стремели всякак да ограничат правата им.

Под влиянието на еретическите схващания за второстепенната роля на жената, които схващания злостно отхвърляли култа към „прекрасната дама“ като нова християнска традиция, властите в Южна Франция – най-вече в Лангедок, а също и в съседния Прованс, свеждали правата на жените до минимум.

Еретическото влияние допринесло за формирането на такъв брачен кодекс, според който всички права на собственост се прехвърляли на мъжа – а жената с всички средства се опитвали да отстранят от дележа на наследството.

Така се стигнало до парадокса, че дори по времето на трубадурите, които възпявали „прекрасната дама“, всяка жена в Лангедок, независимо от социалния слой, към който принадлежала (благородна дама, селянка, жителка на град), оставала в почти робска зависимост от съпруга или сина си, а неомъжената – от брат, чичо или вуйчо.

И ако случайно се намерела „независима“ жена, или поне с амбиции да бъде такава, това били изключения, по-точно легендарни изключения, защото всъщност такива почти нямало.

За да получи правото на определена свобода на действие, една жена трябвало да остане вдовица, да има много значителен дял вдовишко имущество (подарък от съпруга й) и не по-малко солидна зестра (подарък от близките й, който в случай на вдовство се връщал при нея) – както и завидни лични качества, за да не се озове отново под властта на мъж.

Такава била Ерменгарда Нарбонска.

Тя е родена около 1129 г., а през 1134 г. станала наследница на огромни владения. Когато през 1143 г. наследила нарбонското виконтство, решила да не чака да се превърне в солидна матрона, и започнала сама да управлява земите си.

Същата година, едва на 14 години, Ерменгарда се оженила за благородник от стар род. Това било уредено от други мъже – графовете на Монпелие, Безие и Каркасон, може би подпомогнати от графа на Барселона. Те с усилие изтръгнали младото момиче от властта на графовете на Тулуза, които били свързани с еретиците-катари. После й намерили съпруг, който да не я обременява, и я поставили начело на обширните наследствени имения, които нямали мъж-наследник.

Тя ги управлявала умело, като успяла да държи настрани от владенията си дори онези, които й помогнали да застане начело на имотите си. Така успяла да извоюва доста голяма независимост, крайно необичайна за жена в онази епоха. Разбира се, това било схванато като крайна неблагодарност от графовете на Каркасон, Безие и Монпелие – които, естествено, я лишили от своята подкрепа и оттеглили покровителството си над нея. Това я довело до печален край.

В края на живота си самата Ерменгарда попаднала в капан, поставен от мъж от собствения й род. Понеже нямала свои преки наследници, тя решила да повери виконтството на един от своите двама племенници – и непредпазливо уведомила младежа за намерението си. Но едва през 1189 г. възрастната благородна дама предложила на племенника си да управлява заедно с нея – и неблагодарникът веднага принудил самотната си родственица да му предаде цялото управление.

Желаейки да предотврати всякаква нейна съпротива, той я затворил в командорството на тамплиерите, разположено на територията, която тогава принадлежала на Каталония (днес местността Труя във френския департамент Източни Пиренеи). Там, в крайна сметка, и починала (през 1196 или 1197 г.), изоставена от всички.

Така приключил животът на Ерменгарда Нарбонска – една от първите независими жени в Европа. Потвърдила се по-късната малко тъжна и саркастична сентенция: „Който изпреварва своето време, бива принуден да го дочака в немного удобно помещение“.

Но на гордата Ерменгарда дори това не било писано – да дочака „своето“ време.

Един от основните признаци за разпадането на Римската империя била огромната промяна в семейните ценности. За тази промяна имало икономически, социални и морални причини.

През първата четвърт на ІІ век от н. е, белязана от победите на император Траян, пазарите и къщите в Рим били наводнени с роби и робини от Дакия, Арабия и Месопотамия. В същото време се задълбочили негативните последици, свързани с разрастването на робството. Имперското общество потвърдило правилото, че в държави, където робството е широко разпространено, то принизява значението на брака и го осквернява, а често и го заличава като институция.

Дори и да не били развратни, богатите мъже-римляни, депресирани от обичайния си живот, в който трябвало да се съобразяват с волята на своята законна жена, предпочитали пред официалния брак безгрижния „конкубинат“ – живот с любовница-робиня. Октавиан Август придал на тези връзки съвсем законен характер, макар и те да останали на по-низше ниво от официалния брак.

Общественото мнение вече изобщо не се отнасяло с презрение към конкубината – именно такава връзка имал след овдовяването си императорът-философ Марк Аврелий.

Щом се влюбвал в някоя робиня, римлянинът обикновено веднага я освобождавал – а в такъв случай тя му оставала вярна и той продължавал да я издържа финансово. Родените от такива отношения деца можело да бъдат осиновени и ставали напълно законни наследници.

Така дори в най-аристократичните семейства на Рим прониквали хора, религии и, съответно, морално-етични възгледи, които нямали нищо общо с традиционната римска култура. Вълни от освободени роби (разбира се, били освобождавани не само жени, но и мъже по най-различни поводи) заливали римските градове.

Това, че в случая с конкубината римляните успявали криво-ляво да придадат външна пристойност на поведението си, не променяло нещата. Рим постепенно се превръщал в не-римски. Това явление изпъкнало с цялата си сила в началото на V-ти век, когато германецът Стилихон бил начело на римската армия, по-голямата част от която тогава вече се състояла от варварски германски отряди с тяхното бойно облекло, въоръжение и традиции.

Загрижени единствено за собствения си комфорт и удоволствие, също толкова безразлични към задълженията, които изисквало от тях обществото, членовете на римския елит постепенно се отдали единствено на личното си благополучие и се занимавали главно с управлението на робските си хареми –вместо с управлението на държавата или съответния регион, където живеели.

Когато група озлобени роби убили колегата на Плиний Млади (61-113) в Сената – бившият претор Авъл Ларций Македон, към трупа му с плачове се спуснала цяла тълпа от освободени робини, които той издържал в дома си.

Присъствието на много роби водело до сериозни последствия и проблеми дори в законните семейства. Многобройни са сатирите на създателя на епиграмата като литературен жанр – Марк Валерий Марциал (40-104), по адрес на прелюбодейците в семейния кръг. Той осмива и римлянина, който отново си купил продадената от него робиня, без чиито любовни ласки не можел да живее; и развратната матрона, влюбена във фризьора си – когато го освободила, тя му подарила парична сума, равна на заплащането при придобиване на благородническо звание „конник“. Подиграва се на римлянката Марула с нейните многобройни деца, родени не от законния й съпруг Цина, а от готвача, управителя на имението им, сладкаря, флейтиста, дори от боксьор и шут.

Тези епиграми визирали най-скандалните битови случаи, които разтърсвали Рим. Без съмнение, едва ли някой е щял да им обръща чак такова внимание, ако не са изразявали една вече засилваща се социално-обществена тенденция на разпада на семейните връзки.

Когато четем поетите от тази епоха, се създава впечатление, че в много римски семейства от началото на Империята (І-ви век сл. Хр.) е можело да се чуе размяна на взаимни упреци в изневяра. Такова е например, следното сатирично двустишие: Твоята жена те нарича „слугинчик“ – а самата тя е истинска „хамалинка“.

Злоупотребите и упадъкът на нравите, свързани с робството, довели до разлагане дори на семейства от висшия римски елит, където връзки с робини и слугини не се допускали.

Професионалните проститутки „вълчици“ обикновено можело да се намерят в предградията сред различните гробници. Но много повече разлагали семействата конкубинатът и атмосферата на всепозволеност и разюзданост, пораждана от многобройните връзки с роби и робини. Самите съпрузи вече смятали брака за нещо незначително и преходно.

Най-тъжното било, че, за да се противопоставят на това масово обезценяване и девалвация на брака и семейството, римляните се нуждаели от енергията и силата на един идеал. Но имало само отделни силни личности, както и някои философски школи и секти, които събирали групички вярващи. Разумът на мнозинството римляни, отслабен от вече разложената и повърхностна култура на тънещата в лукс и безверие Империя, не бил в състояние да потърси и намери такъв идеал. Нито пък отслабналата вяра в старите римски богове –  да го приложи на практика. До окончателния край на Империята в 476 г. имало още много време – но признаците на разлагането и предстоящата бавна агония се забелязвали вече ясно, и то най-напред в семейството.

Трябвало само някой да ги види. За съжаление такъв римски император не се оказал налице.

Дали аналогията с днешна Европа е случайна или не – всеки може да реши за себе си.