Днес двуглавият орел най-често се асоциира като символ на Руската федерация – но, по принцип, двуглавите орли в различни родови и държавни гербове далеч не са редки.

Още през XIII-ти век те се появяват в емблемите на Савойските и Вюрцбургските графове, върху баварските монети, познати са още в хералдиката на Холандия и балканските страни.

В началото на ХV-ти век император Сигизмунд I поставя двуглавия орел в герба на Свещената Римска империя, а след нейното окончателно премахване през 1806 г. този символ се превръща в герб на Австрия (до 1919 г.). Сега Сърбия и Албания също имат двуглав орел в гербовете си.

Той е включен до ден-днешен и в гербовете на потомците на византийските императори. Въобще, всички двуглави орли без изключение водят родословието си от своя византийски прадядо.

Как двуглавият орел се появил във Византия? През 326 г. императорът на Римската империя Константин Велики взел двуглавия орел за свой личен символ. През 330 г. той прехвърля столицата на империята в Константинопол, а оттам и орелът с две глави се превръща в общоримска емблема, символизирайки Източната и Западната част на империята. След като Западната Римска империя прекратила своето съществуване през 476 г. двуглавият орел останал герб на Византия.

Но, по принцип, около най-първоначалната поява на двуглавия орел като символ все още има доста неясноти. Известно е например, че той бил изобразяван в държавата на хетите, съперник на Древен Египет. Срещал се сред различни племенни и държавни образувания в Мала Азия през второто хилядолетие преди Христа.

През VI в. пр. Хр., както свидетелстват археолозите двуглав орел е откриван в разкопки на територията на Мидия, източно от бившето хетско царство.

През 1472 г. последната княгиня на изчезналата в 1453 г. Византия – София Палеолог, се омъжила за Великия московски княз Иван ІІІ. Като наследство тя донесла в Русия древната емблема на Византийската империя – двуглавия орел. Великата православна империя сякаш предавала щафетата на също православната, формираща се тогава голяма руска нация.

София Палеолог е баба на първия руски цар – Иван ІV Грозни. Но фигурата на самия Иван III Василевич, който завършил обединяването на руските земи в една държава, до-днешен си остава недооценена от историците. А за своята епоха той бил сравним по мащаб на резултатите от своята дейност с Петър Велики. Едно от най-славните дела на Иван III била руската безкръвна победа над татарите през 1480 г. след известното „стояние на река Угра“ – когато татарите не посмяват да влязат в битка с руската армия и безславно побягват в своите степи. Пълното юридическо и фактическо освобождаване на Русия от остатъците на зависимостта от Златната орда било белязано с появата на византийския, а сега вече руски, двуглав орел върху кремълската Спаска кула.

През 1497 г. двуглавият орел се появил официално върху двустранния военен печат на Русия. На лицевата му страна бил гербът на Московското княжество – конникът, убиващ змей (официално наречен „Свети Георги“ през 1730 г.), а на обратната страна – византийският символ.

В продължение на почти петстотин години образът на орела върху руския герб се променил няколко пъти. На печатите той продължил да се използва до октомврйския преврат през 1917 г. Орлите от Кремълските кули били снети през 1935 г.

На 30 ноември 1993 г. с указ на президента на Руската федерация Б. Н. Елцин двуглавият орел отново бил върнат върху държавния герб.

Византийската империя била евразийска държава – в нея живеели гърци, арменци, евреи, славяни и други народи. Орелът в нейния герб с двете си глави, гледащи към Запада и Изтока, символизирал единството на тези два принципа. По този начин тази емблема била крайно подходяща за Русия, която винаги била многонационална държава, обединяваща под една емблема народи на Европа и Азия.

Така двуглавият орел се превърнал в символ на историческата приемственост в православните културни и държавни традиции.

На 4 октомври 1363 г., според китайски историци и хронисти, завършила най-голямата морска битка в световната история – ако се измерва по брой на участниците и продължителност във времето. По-точно казано, това била езерна битка, защото се състояла в най-голямото езеро на Китай – Поянг, което има площ от над 3 хиляди квадратни километра. За да са точни, днес историците използват за нея определението „водна“ или „езерна битка“.

Сражението продължило повече от два месеца. В него участвали флотилиите на двама претенденти за китайския трон – бившия рибар Чен-ю Лян и бившия селянин Чжу-юан Чжан. Интересното е, че битката  се провела в разгара на националноосвободителната борба срещу монголските завоеватели – а Чен-ю Лян и Чжу-юан Чжан били лидерите на тази борба. Но, както често се случва, след първите успехи и освобождаването на огромни територии в южната част на страната, между съратниците започнала борба за власт, която довела до кървава вътрешна война и ги накарала да забравят за монголите.

Сражението било предшествано от дълга, но неуспешна обсада, проведена от армията и флотата на Чън-ю Лян срещу град Хунду на брега на езерото Поянху, където се били укрепили поддръжниците на Чжу-юан. По време на тази обсада войските на Чън-ю загубили около 50 хиляди убити, ранени и болни от общо 650-хилядната армия. Останалите били изтощени и страдали от недостиг на храна, което изиграло важна роля в бъдещата битка.

В края на юли 1363 г. флотът на Чжу-юан дошъл на помощ на гарнизона на Хунду. Това били (според китайските хроники) почти 1000 ветроходно-гребни кораби с общ брой на екипажите 250 хиляди души. Виждайки приближаването на врага, Чън-ю също качил почти цялата си армия на кораби и се отправил насреща му.

По този начин броят на войниците и моряците на неговите кораби надхвърлял половин милион души, а общият брой на участниците в битката достигнал 750 хиляди.

Ако се вярва на китайските летописи, на този фон прочутите морски сражения при Лепанто, Трафалгар, Наварин, Ютланд, Цушима изглеждат като дребни схватки.

Самите кораби били огромни, по стандартите на онази епоха, 3-4 палубни „плаващи крепости“ с високи стрелкови кули, в които се помещавали стрелци с лъкове и арбалети, също и артилеристи, които използвали главно гърнета със запалителна смес. Екипажът на такава джонка достигал 2 хиляди души.

Флотът на Чен-ю се сражавал под червени знамена, а корабите му също били боядисани в червено. Флотът на Чжу-юан се състоял от по-малки, но по-маневрени, предимно двупалубни кораби, боядисани в бяло, които широко използвали запалителни оръжия. Много от тях били оборудвани с „мо-най чи“ – дълги греди, закрепени към мачтите, на чиито краища висели тръстикови кошове, напълнени с горима смес. Когато се приближавали към вражески кораб, гредата с помощта на въжета се насочвала към него, кошът се възпламенявал със запалителни стрели и падал на противниковата палуба, причинявайки пожар.

С помощта на тези устройства, както и чрез огнени ракети, ръчни гранати (гърнета) и запалителни кораби, моряците на Чжу-юан още първия ден от битката – 1 август 1363 г., успели да изгорят няколко вражески кораба.

После схватките били почти ежедневни. Понякога се стигало до абордаж, когато отделни кораби преминавали от ръце в ръце. Според китайския историк У Хан, кулминацията на битката била на 30 август, когато флотът на Чен-ю загубил няколко десетки кораба и 60 хиляди бойци, а на корабите на Чжу-юан били убити 7 хиляди души.

Хората на Чен-ю слабеели от глад, защото бързоходните джонки на Чжу-юан обикаляли езерото и блокирали доставката на храна, като пленявали транспортните кораби. В края на септември няколко кораба на Чен-ю се предали, но останалите продължили да се бият, макар да останали съвсем малко и резултатът от битката вече бил ясен.

Накрая, на 4 октомври, докато гледал от прозореца на каютата си, Чен-ю бил улучен в лицето от арбалетна стрела и умрял същия ден.

Това послужило като сигнал за предаването на останалите кораби от неговия флот. Най-голямата битка по вода, в която загинали няколкостотин хиляди души, приключила, отбелязвайки края на гражданската война. Всички анти-монголски сили на Китай се обединили под командването на Чжу-юан, който през 1368 г. се обявил за император и така основал прочутата китайска династия Мин, управлявала Китай чак до 1644 г.

Създадена около 1500 г., полската „крилата хусария“ достигнала своя разцвет през XVII-ти век. В хода на многобройни сражения, където великите полски победи били извоювани чрез решаващата намеса на „крилатите хусари“, те били признати за най-добрата кавалерия на всички времена. Такива били сраженията против шведите при Кокенхауз (1601), Кирхолм (1605) и Тшчанка (1629), срещу турците при Хотин (1621), против кримските татари при Мартинов (1624) и Охматов (1644).

През втората половина на ХVІІ-ги век в процентно отношение хусарията в полско-литовската армия намаляла, но и в този период съкрушителните атаки на „крилатите“ бронирани воини неведнъж решавали изхода на битките – най-вече срещу турско-татарските пълчища, както било при Хотин (за втори път, 1673), Лвов (1675) и Виена (1683).

Основната тактическа единица на хусарията през XVII-ти век била „хоругва“ или „хоронгва“, която наброявала между 100 и 200 бойци.

През XVII-ти век цялата полско-литовска кавалерия била организирана в полкове, всеки от които включвал от няколко до няколко десетки хоругви, включително една или повече хусарски, както и обикновени (наричани още „панцерни“). Така, например, в битката при Виена през 1683 г. „коронната“ кавалерия се състояла от 13 полка.

Най-силен винаги бил кралският полк, който през 1683 г. включвал 11 хусарски хоругви (общо 1455 бойци) и 10 панцерни (1179 кавалеристи).

През XVII век. броят на хусарските хоругви в армията бил доста променлив. В битката срещу турците при Хотин през 1621 г. в 28-хилядната полско-литовска армии имало 53 хусарски хоругви (повече от 8000 кавалеристи). Но в похода на крал Ян Собески през 1683 г. към Виена коронната кавалерия включвала, освен обикновената конница, 25 хусарски хоругви с общо 3 227 бойци.

Като елит на полско-литовската армия, хусарията се отличавала със солидното си защитно въоръжение. Всеки „крилат хусар“ притежавал стоманен полудоспех, състоящ се от кована нагръдна броня (кираса), нашийник, нараменници, налакътници и наколенници.

Нагръдната броня, с тегло около 6-7 кг, се състояла от пластини с дебелина от 5 до 8 мм в най-дебелата част, покриващи гърдите (отначало, при формирането на хусарията, и гърба), и 3-5 броя по-тънки (3 мм) пластини, защитаващи долната част на тялото. Общото тегло на полската хусарска броня било много по-малко от това на броните на средновековните рицари, най-леките от които тежали 25 кг, а най-тежките – 60 кг.

Хусарите се стремели още повече да облекчат защитното си въоръжение и до края на ХVІІ-ти век на практика изоставили нараменниците, а кирасата останала само отпред и се закрепвала с кръстосани кожени колани. Такива облекчени версии на бронята тежали общо само 7-8 кг.

За защита на главата хусарите използвали различни видове стоманени шлемове, най-характерен от които бил „шишак“ с наносник (предпазител за носа), козирка, набузници и навратник (предпазител за врата). Този шлем идва от Изтока, а през Полша и Унгария се разпространява в Западна Европа, където става известен като „папенхаймер“ – по прякора на кирасирите на известният имперски генерал от Тридесетгодишната война (1618-1648) Готфрид фон Папенхайм. Освен заострените на върха шишаки, хусарията използвала и шлемове с нисък плосък гребен, а също и кожени каски.

Върху доспехите си всички хусари носели животински кожи и ги закопчавали с ключалка на лявото рамо. По-бедните използвали вълчи кожи, а някои и мечешки. Заможните шляхтичи в хусарията се намятали с кожи от рисове, леопарди, снежни барсове, тигри и лъвове.

Най-специфичният детайл в бойното снаряжение на хусарите били прочутите „криле“. За техния произход има различни версии. Най-вероятната е, че произхождат от известния унгарски щит „тарч“, който се носел на лявото рамо и имал специфична асиметрична форма, напомняща голямо крило на птица. Отначало хусарите носели тарчове, при това украсени с различни пера – от орли, соколи и ястреби. Когато тарчът постепенно излязъл от употреба, той със своята перната украса вече се бил превърнал в символ на ранната хусария. От щита се отказали, но перата запазили. Първоначално ги закрепвали към гърба на кирасата. Но когато от нея оставили само предната част, ги поставили върху задния лък на седлото. Рамките на „крилете“ изработвали от дърво, а оперението – от истински пера на орли, лешояди или соколи (по-рядко от пера на гъски, боядисани като орлови).

Издигайки се над главата на ездача, тези криле сякаш увеличавали ръста му, което създавало определено психологическо въздействие върху противника. То се засилвало от шумовия ефект, който предизвиквали по време на атаката, като подплашвали конете на противника. Цялостният психологически ефект се постигал още и от вида на животинските кожи, които се развявали зад гърбовете на атакуващите хусари, и от флаговете на дългите им около 5 метра пики, които се ветреели от насрещните въздушни потоци.

Личното оръжие на хусарите било доста разнообразно. За нанасяне на първия удар в стремителната конна атака се използвала дълга 5-6 метра пика, куха отвътре, насмолена и увита в ремък от сурова кожа. Тя била с около 1.5 м по-дълга от копието на средновековния рицар, но много по-лека. Към пиката се прикрепвал флаг с цветовете на съответната хоругва, дълъг около метър и половина. Пиката лесно пробивала вражеската броня, но при това обикновено се чупела, след което хусарят продължавал боя с хладно оръжие с промушващо, сечащо и ударно действие. За целта използвали „концеж“ – прав меч за мушкане  с триъгълно сечение и дължина до 1.8 м, който лесно пробивал вражеската броня. Хусарите имали и специална брадвичка – „чекан“ или „клевец“, която също можела да пробива шлемовете и броните на врага.

Но любимото оръжие на хусаря била сабята, задължителен атрибут и обект на гордост за всеки полски благородник – шляхтич.

Огнестрелното оръжие на хусаря обикновено се състояло от два пистолета с колесен запалващ механизъм (подобен на някои от съвременните запалки).

През 1867 г. Руската империя била в трудно финансово и политическо положение. Тя имала големи дългове след Кримската война (1856). Освен това, министрите на Александър II (Цар Освободител) изпитвали затрудения с управлението на огромните територии на империята.

Аляска, която била присъединена към Русия през 1741 г. от мореплавателя Витус Беринг, била точно такава притеснителна територия. Въпреки, че там се добивали много кожи от морски видри и тюлени, Руско-американската компания, която управлявала онези земи, непрекъснато искала нови и нови субсидии.

Със своя тежък климат и ограничен селски потенциал, Аляска никога не е била привлекателно място за заселване и колонизация. Там имало само няколко ферми за кожи и около хиляда ловци и войници, които обозначавали властта на руския император.

Слуховете, че в Аляска има злато, само влошавали нестабилната ситуация. Било твърде възможно натам да тръгне лавина имигранти, подобна на онази, която през 1849 г. откъснала Калифорния от Мексико. Почти всички смятали, че е най-добре тази земя да се продаде на разумна цена, отколкото след няколко години да бъде откъсната безплатно от Русия.

В началото на март 1867 г. руският посланик в САЩ барон Едуард Стекл получил указание да предложи огромната територия на Аляска на държавния секретар на САЩ Уилям Х. Сюард за 5 милиона долара.

Във Вашингтон били ентусиазирани. Сюард бързал да извърши сделката. Той бил яростен привърженик на експанзионизма и вярвал, че Аляска, независимо от своята отдалеченост, един ден ще бъде необходима на САЩ.

Барон Стекл съобразил, че успоредно с нетърпението на Сюард ще расте и цената. Затова избрал тактика на бавене в преговорите. Уловката сработила. В продължение на 2 седмици Сюард постоянно увеличавал цената пред „нерешителния“ Стекл. Най-после вечерта на 29 март руският посланик получил от него обещание да се платят 7,2 милиона долара. Сюард настоял договорът да бъде подписан още същата нощ. За да се ускори работата, Сюард и Стекл свикали всичките си служители.

През нощта договорът за продажбата в обем 27 страници бил подписан в Държавния департамент. Работата приключила в 04.00 ч. сутринта.

Барон Стекл бил извънредно доволен и предполагал, че не само ще бъде похвален от царя, но и ще получи значително възнаграждение за майсторската операция.

На Сюард обаче предстояло да получи одобрение от Сената и Палатата на представителите – долната камара на Конгреса. Сенатът одобрил сделката, но конгресмените били ядосани, че секретарят не се консултирал с тях, преди да похарчи толкова пари. Критиците се подигравали заради „хладилника на Сюард“ и „парка за бели мечки“.

Барон Стекл направил всичко възможно, за да насърчи одобряването на договора. Когато станало ясно, че споразумението може да бъде развалено, той поканил бившия американски финансов министър Робърт Дж. Уокър да стане таен лобист на Руската империя.

Уокър, подобно на Сюард, не само бил твърд поддръжник на политиката на разширяване на САЩ, но имал силни приятели във Вашингтон и достъп до влиятелния вестник „Дейли Морнинг Кроникъл“. Освен това, много се нуждаел от пари. Той се захванал сериозно със задачата, използвайки публикациите във вестника като средство за убеждаване. Колонката му се появявала всеки ден. Той пишел, че Аляска може да стане пост в бъдещата борба за господство в Тихия океан, че климатът там е „прекрасен“ и, че земята е толкова претъпкана с всякакви богатства, та пътешественикът може да събира злато с „пълни шепи“.

Аргументите на Уокър се оказали убедителни и законопроектът за Аляска бил приет на 18 юли 1868 г. със 113 гласа „за“, 43 – „против“ и 44 „въздържали се“.

Конкурентът на Уокър – журналистът Урия Пейнтър, който бил против сделката,  обаче решил да си разчисти сметките със своя опонент. На 1 август американското министерство на финансите издало няколко чека за общо 7.2 милиона долара, които били предадени на барон Стекл. Пейнтър решил да наблюдава кога някой от „играчите“ в Конгреса и извън него внезапно ще забогатее. Не му се наложило да чака дълго. Няколко дни по-късно вестниците съобщили, че чантата на Уокър, който пътувал в северните части на САЩ, била открадната с 16 000 долара в нея. Цялата сума била в златни сертификати на Министерството на финансите. Местната полиция заловила крадеца и върнала парите, но Уокър, кой знае защо, решил да не повдига обвинение.

За Пейнтър това било ясно доказателство, че на Уокър му плаща руското правителство. Била създадена комисия в Конгреса за разследване на корупция. Но тя не направила никакви сензационни разобличение и не открила някой да е плащал за гласуване по определен начин в Конгреса.

Междувременно руската Аляска станала де-факто американска територия. Руснаците нямали търпение да се махнат оттам, а американците – официално да установят свой контрол. През септември 1867 г. американският генерал Ловел Русо доплавал в Новоархангелск (Ситху), столицата на руска Аляска, и извършил приемането. За да се маркира американското присъствие на полуострова, в Ситху и няколко други пристанища били разположени войски.

И накрая, през 1912 г. загрижеността поради липсата на закон и ред в изоставената територия принудила Конгреса да приеме организационен акт. Съгласно закона се създавали длъжност „губернатор“ и правоохранителни органи, като се заделяла и малка сума за образование на ескимосите.

Въпреки това, истинската стойност на територията все още предизвиквала съмнения. Едва с избухването на Втората световна война военните и стратегическите съображения най-после пристегнали здраво „парка на белите мечки“ към САЩ. По това време колосалната територия, два и половина пъти по-голяма от Украйна и купена за по-малко от 2 цента на акър, станала „абсолютно необходима“ – както някога прогнозирал Сюард.

След като гръцките държави победили окончателно  Персия през 480 г. пр. Хр. и заплахата от азиатско нашествие останала в миналото, започнал бурният възход на Атина.

В средата на V-ти век пр. Хр., използвайки силния си военен флот, тя бързо разширявала икономическото си влияние на запад в градовете на Италия и на остров Сицилия, където тогава имало гръцки колонии. Атинските стоки започнали да се стичат в тези градове, които дотогава търгували предимно с Пелопонеския съюз, особено с Коринт.

Изтласкването на коринтските стоки от итало-сицилианския пазар заплашвало Коринт с катастрофално обедняване. Затова коринтяните били първите, които поискали Спарта да скъса мирния договор с Атина, сключен след кратка война през 446 г. пр. Хр., и да възобнови военните действия. В противен случай Коринт заплашвал да се оттегли от Пелопонеския съюз, който конкурирал Делоския съюз начело с Атина.

През 432 г. атински пратеник до Спарта загинал при неясни обстоятелства, минавайки през Мегара. Възмутените атиняни гласували да започнат война. Тъй като Мегара била под закрилата на Пелопонеския съюз, в Спарта се провела среща на неговите градове с цел да се изработи общо решение: дали да подкрепят открито Мегара или да се въздържат от възобновяване на наскоро приключилата война. Решаваща дума имали спартанците. Те обаче се въздържали засега от решение и разпуснали срещата.

Спартанският цар Архидам бил привърженик на умерените мерки и искал да избегне войната с Атина. „Ястребите“ в Спарта обаче организирали ново гласуване на представителите на градовете в Пелопонеския съюз. Мнозинството обвинило атиняните, че нарушават мирния договор. На Атина бил представен ултиматум, който тя отхвърлила.

Като разбирали добре, че армията им е по-слаба от спартанската, атиняните акцентирали върху мощния си флот. С него те разчитали да блокират морската търговия на градовете от Пелопонеския съюз и да ги разорят. По този начин Атина изглеждала почти неуязвима за Спарта и нейните съюзници.

Обаче през май 431 г. пр. Хр. обединената 60-хилядна армия на пелопонеските градове навлязла в областта Атика, блокирала Атина, и започнала да граби селищата, нивите и градините. Начело бил спартанският цар Архидам, на чието име била наречена и тази нова война.

Атинският флот на свой ред навлязъл в Коринтския залив, стоварил десанти и започнал да разорява земите на Коринт.

Междувременно, поради ужасната претъпканост от местно население и бежанци, в Атина избухнала смъртоносна епидемия, по всяка вероятност от коремен тиф.

Атинската армия избягвала директни сблъсъци със спартанците, но оредявала от болестта. През 429 г. пр. Хр. самият Перикъл, организатор на съпротивата на Атина, се заразил и умрял.

След 429 г. пр. Хр. пелопонесците отново започнали да нахлуват всяка година в Атика и да разоряват земите там. През 426 г. пр. Хр., когато една четвърт от населението на Атина и бежанците (около 30 000 души) измряло от болестта, епидемията най-сетне престанала. Атиняните се съвзели и през 425 г. пр. Хр. флотът им под командването на Демостен се приближил до западното крайбрежие на Пелопонес, стоварил десант и завладял град Пилос в областта Месения, главната зона, където живеели спартанските роби – илотите. До самата Спарта оттук имало 70 километра. Сега вече всеки момент илотите, броят на които надхвърлял броя на спартанците, можели да се вдигнат на бунт, подкрепени от атинските войски.

Спартанското ръководство веднага  оттеглило войските си от Атика. Освен това, непобедимите по суша спартанци не издържали сблъсъка по море с първокласния атински флот и били победени. 292 спартански воини били пленени. Спарта поискала мир.

Но атиняните решили, че окончателната победа вече им е в кърпа вързана и отхвърлила мирното предложение.  През 424 г. пр. Хр. атинските войски настъпили от две страни против областта Беотия. Тук късметът им изневерил. Едната тяхна армия била принудена да отстъпи с големи загуби, а другата била напълно разбита при град Делий. Неуспешен за атиняните бил и опитът да стоварят десант при Коринт. Военните операции в Сицилия също приключили с поражението на атинските съюзници.

Междувременно спартанският пълководец Брасид се съюзил с Македония, прекосил цяла Гърция и войската му се озовала при град Амфипол, който снабдявал Атина със сребро от местните рудници. Спартанците обсадили града. В негова помощ тръгнал малкият атински гарнизон на остров Тасос под командването на Тукидид – по-късно велик историк, който след време написал „История на Пелопонеската война“, откъдето познаваме всичките тези събития.

Но Амфипол, без да чака помощ, просто се предал на спартанците. Загубата му била сериозен икономически удар за атиняните, тъй като добивът на сребро бил един от най-важните източници на доходи за града им. Тукидид бил предаден на съд пред Народното събрание. Събранието го сметнало за виновен, че не успял да спаси Амфипол, и го осъдило на изгнание.

През 422 г. пр. Хр. в Атина била сформирана военна експедиция, за да се върне богатият на сребро Амфипол. При града се състояло решителното сражение между атинските и спартанските войски.  Спартанската армия била много по-дисциплинирана, организирана и по-умела в битка от атинската. Но пък атиняните превъзхождали спартанците по воля за борба, а искали и да си отмъстят за многобройните жертви от епидемията. Битката била упорита и жестока. В нея паднали и военачалниците на двете армии – атинянинът Клеон и спартанецът Брасид. Атинската армия била разгромена.

През 421 г. пр. Хр. двете страни, уморени и изтощени от десетгодишната война, се споразумели да сключат мир за 50 години, наречен „Никиев мир“ на името на атинския олигарх Никий, активен негов поддръжник.

Така завършила първата фаза в голямата Пелопонеска война, която фаза била наречена „Архидамовата война“.