В съвременното общество учените се асоциират с високоразвити морални хора. Наистина, сред учените има много хуманисти и алтруисти, които се грижат не само за себе си. Има обаче и изключения. В някои случаи науката е готова да пожертва един или друг принцип на морала в името на постигането на резултат. В тази статия ще разгледаме шест експеримента, които са нарушили моралните принципи, но които не са попречили на използването на някои от тези научни открития за общото благо.

Ваксиниране 

Дори и днес някои майки трудно се решават да ваксинират детето си, страхувайки се от всякакви усложнения. Какво да кажем за 18-и век, когато тази процедура била известна само на Изток като средство на нетрадиционната медицина, с вероятност за смъртоносен изход.

Едуард Дженър представя инокулацията на западното общество. Но неговият експеримент за ваксиниране бил на ръба на доброто и злото. По неясни причини лекарят избира осемгодишно момче и го заразява с вируса на едра шарка. По това време все още нямало никаква сигурност, че този вирус не е вреден за хората.  Лекарят разбрал, че смъртта на детето би имала трагично въздействие върху кариерата му, но за щастие и за двамата, и за всички останали хора, експериментът бил увенчан с успех.

Проституция в името на науката

Лекарят Уилям Мастърс и психологът Вирджиния Джонсън изучавали сексуалността в Медицинското училище във Вашингтонския университет. Те разбрали, че методът на интервюто и изследването на взаимоотношенията между животните не дават осезаеми резултати и решили, че най-добрият начин за изучаване на физиологията е да се наблюдава директно човешки секс.

Изследователите организирали мастурбация и сексуални контакти за близо 700 мъже и жени. Първоначално участниците в експериментите били проститутки. По-късно били привлечени представители на други социални групи. В много случаи субектите не знаели с кого им предстои да бъдат в контакт. В експериментите взели участие млади и стари хора с различна сексуална ориентация. Такива иновативни методи шокирали голяма част от научната общност. Въпреки това, изследванията на Мастърс и Джонсън полагат основите на съвременната сексология.

Сломена воля

Мартин Селигман провеждал експерименти с животни. Няколко кучета били подложени на електрошок, като от действията на куче А зависело прекратяването на неприятните усещания и при двете животни, а куче Б не можело да промени нищо. Това се повтаряло няколко пъти. След това животните се поставяли в отделни клетки, където също получавали електрически шокове. В клетките имало преграда, която лесно можело да се прескочи и така да се избегне „наказанието“. Обаче само куче А скочило, второто животно не се опитало да избяга, а понасяло все повече удари с все по-голяма сила. Това явление се нарича „заучена безпомощност“. То помага да се разбере механизмът на появата на депресия при хората. Ако човек привикне към това да не се справя със стресова ситуация, той не се опитва да я повлияе по някакъв начин.

Възкресяване на мъртвите

Д-р Луиджи Галвани е известен с експериментите си в историята на физиологията. Той открил свойствата на мускулите да реагират на електричеството. Това било открито случайно по време на препарирането на жаба, чиито крайници се движели от електрошока. Но внукът му стигнал по-далеч като демонстрирал този ефект върху мъртвец. Трупът дишал, гримасничел и отварял очи. За наблюдателите било толкова шокиращо, че един от сътрудниците не можел да дойде на себе си в продължение на няколко дни.

Антивъзпитание на децата

Хари Харлоу, в резултат на експериментите си, изучавал психиката на дузина маймуни. Отделял малките от майките им и наблюдавал поведението им. Той заменил биологичната майка с две устройства: метална конструкция с биберон и друга, обвита в мека кърпа. Второто маймунче прегръщал и галел, а отстраненото изпаднало в отчаяние. Изследването показало, че тактилният контакт е много по-важен за детето, отколкото храната. Тези маймуни обаче не могли да комуникират по-късно със своите връстници и показали признаци на аутизъм, а много пораснали самки убили своите деца. Парадоксално, но тези изследвания помогнали за възпитанието на човешките деца, опровергавайки преобладаващото мнение, че изобилието от ласки разваля детето.

Наблюдаване на бавна смърт

В продължение на десетилетия, докато в Америка расизмът бил нормално явление, лекарите изследвали сифилиса сред тъмнокожото население. Субектите не били информирани от какво заболяване са лекувани и какво правят с тях. Учените искали да изучат всички етапи на болестта и така много от индивидите умирали, без да дочакат помощ. Лекарите наблюдавали пациентите да не получават лечение в други болници. Жертвите на болестта заразявали своите съпруги и деца. Дори след Втората световна война и получаването на пеницилин, експериментът не спрял и приключил едва през 1972г.

Днес френската кухня се смята за най-изтънчената, най-изящната и най-елегантната в света. Но малцина знаят, че първите готварски книги във Франция идват от Италия. Там те се появяват по време на Възраждането, а може би и по-рано.

Истински кулинарен бестселър е отпечатан в Лион през 1550 г. Негов автор е италианецът Бартоломео Саки, който написал книгата през 1470 г. Той бил първият библиотекар на Ватикана, като на перото му принадлежат няколко политически и философски творби. Своята готварска книга, която е и първата печатна готварска книга в света, Саки смятал за философски труд и озаглавил „За добро удоволствие и здраве“.

Когато Екатерина Медичи през 1533 г. се омъжва за френския крал Анри ІІ, довежда в Париж италиански готвач. Може да се смята, че оттогава започва историята на френската кухня.

Разбира се, менюто на простолюдието коренно се различавало от тези вкусни ястия, които можели да си позволят благородниците. Общото било, че се използвали много подправки, главно канела и джинджифил, а повечето основни сосове били кисели (на базата на винен оцет) или сладко-кисели (с добавени мед или плодове). Захарта била често недостъпна дори за аристократите и се продавала в аптеките като лекарство.

Дълго време благородниците пренебрегвали зеленчуците. Според тях морковите, пащърнакът, спанакът и други подобни са храна само за бедняци. За благородното съсловие било по-подходящо птиче месо, при това не от какви да било птици – а лебеди, чапли, пауни, фазани, яребици, пъдпъдъци, гургулици. Интересен факт е как чак до началото Ренесанса в Западна Европа се смятало, че месото на патиците не е подходящо за ядене. Хм, какво ли биха казали китайските готвачи с тяхната прословута „патица по пекински“?

Също така, за благородна храна се смятало най-вече месо от дивеч: елени, сърни, глигани, зайци, диви овни и дори мечки (от тях консумирали най-вече мечите лапи; но днес под „меча лапа“ се разбира свинска пържола с картофи, приготвена по определен начин).

На благородническата трапеза присъствала риба в големи количества. Речната се консумирала прясна – пържена, печена или по-рядко варена, а морската – солена, сушена, пушена. Причината била, че риболовните кораби прекарвали дълги месеци в морето и рибата трябвало да бъде съхранявана с някой от тези начини на консервиране. Разбира се, в крайбрежните морски градове имало възможност да се консумира и прясна морска риба и морски дарове. Рибата сервирали с много подправки, сред които основните били чесън, мента (или култивирана мента – джоджен), черен пипер (червеният пипер се появява едва след 1492 г., когато чушките биват донесени в Европа от Америка), а за сос използвали вино с мед.

От XVI в. нататък, когато, освен книгата на Б. Саки, се появили и други готварски наръчници, елитът започнал да разбира, че зеленчуците са полезни за здравето – така на трапезата на аристократите се появили продукти, които простолюдието отдавна използвало за готвене.

По времето на „краля-слънце“ Людовик XIV хегемонията на френската кухня се разраснала. Готвачите в двореца започнали да измислят всевъзможни нови ястия и в резултат чуждестранните аристократи също признали върховенството на френското кулинарно изкуство. Храненето се превърнало в истинска тържествена церемония с многобройни ритуали в начина на сервиране, на използване на приборите, на поведение на трапезата и т. н. Известен е случаят, когато придворният готвач на „краля-слънце“, Франсоа Вател, се самоубил, защото предположил, че рибата за кралската трапеза ще закъснее – а я докарали почти веднага след смъртта му, тъй като за застраховка я бил поръчал от няколко места. Между другото, именно Франсоа Вател се смята за основоположник на храненето тип „кетъринг“. Легендата гласи, че когато бил метр д`отел на замъка Шантили, Вател създал известния десертен крем „Шантили“, приготвен от разбит каймак – но историците са установили, че кремът се появява едва през 1784 г., а бил наречен така, защото замъкът по онова време бил символ на изисканата кухня.

Монасите и монахините през Средновековието консумирали предимно риба вместо месо, защото то символизирало богатството, грубата сила, сексуалността, т. е. всичко, което в манастира се смята за греховно. В продължение на векове манастирската трапеза се слагала само два пъти дневно. Преди обяд сервирали, например, боб, зеленчуци, хляб и вино; по-рядко – сирене, яйца, плодове. Второто хранене (подир вечерната молитва) се състояло от ястията, останали след първото.

Обикновеното население на града и селото (занаятчии, дребни търговци, селяни), колкото и да е парадоксално, се хранели по-разнообразно от аристократите: хляб, вино, зърнени храни, пастети от карантия, както и всякакви зеленчуци, гъби, плодове, ядки, растящи в дадената местност. По-богатите можели да си позволят свинско или говеждо; птичето месо било предназначено за официални празници.

Наемните работници, чираците, ратаите били в доста по-привилегировано положение – през ХV-ти век, например, техните работодатели били длъжни да им осигурят дневно около 1.5 кг месо; ако не изпълнявали това си задължение, работникът имал право да напусне, без да понесе никакви санкции.

Разбира се, по време на война, суша, студове, продължителни дъждове, когато реколтата загивала, хората се хранели с каквото намерят: корени на растения, плъхове, смилали кестени за брашно.

Прословутите твърдения за ниската хигиена на хранене в християнска Европа не се потвърждават от документални свидетелства. Напротив, повечето описания на поведение на трапезата започват с това, че сътрапезниците си измиват ръцете преди хранене – един хигиенен навик, който дори днес в някои африкански и азиатски страни все още чака своята поява.

Ето характерен пример от средновековен рицарски роман: „Слугите подредиха масата. Тримата сътрапезници измиха ръцете си и седнаха. Те ядоха превъзходно месо и пиеха на воля прекрасни вина“.

Постепенно, с течение на времето, европейският начин на хранене се наложил в целия цивилизован свят.

Малцина от нас знаят какво ще се случи, ако не спим достатъчно: започваме да мислим по-некачествено, губим паметта си, разваляме настроението си, реагираме по-силно на психологически стрес. И това не е всичко – изследователите от Университета „Бъркли” твърдят, че самотата може да бъде резултат от липса на сън. Освен това, такава самота може да се разпространи от човек на човек, като заразна болест.

В експеримента участвали осемнадесет младежи, които или спали през нощта, както обикновено, или оставали будни през цялата нощ. На следващия ден им бил направен психологически тест: те били приближени от определен човек и трябвало да го спрат на разстояние, което им било удобно. Тестът се повтарял с видеоклип, в който човекът също се приближавал към участника в експеримента но видеото се гледало с апаратурата за магнитно-резонансна томография, за да се проследи как в това време работи мозъкът.

И в двата случая – и при истинския човек, който ходи, и при видеозаписа – удобното разстояние било по-голямо, ако участниците в експеримента не са спали през нощта. С други думи, липсата на сън ги карала да държат другите хора на по-голямо разстояние. В мозъка на недоспалите едновременно с това се активизирала зоната, за която се смята, че анализира всички видове проблеми, идващи от други хора. А тази зона, която е отговорна за социалните контакти, ставала по-малко активна.

Може да се предположи, че всичко това ще бъде придружено от усещане за самота: умореният мозък се затваря за комуникация, възприемайки всички наоколо като потенциална заплаха. Наистина, когато изследователите поискали от около 140 други хора да си поставят няколко нощи специални сензори, които проследяват съня, се оказало, че онези, които спят малко, на следващия ден се чувстват по-самотни от тези, които са спали добре.

И накрая, психолозите искали да разберат как другите хора възприемат тези, които не са спали достатъчно. Видеото с наспалите се и с ненаспалите се участници в експеримента показало около хиляда зрители, които след това трябвало да преценят доколко наспалите се и ненаспалите се изглеждат еднакво и доколко те самите биха искали да си общуват с тях.

Оказало се, че в представите на другите хора сънливият човек е по-самотен, и по-рядко биха искали да общуват с него, в сравнение с наспалия се. Така че, самотата на недоспалите се усилва и това въобще не е изненадващо.

Но най-странното било в това, че тези от публиката, които гледали сънливи хора, също започнали да се чувстват по-самотни – т.е. самотата от липса на сън се оказала нещо като заразна болест.

От друга страна, хората са социални същества и могат да се ориентират в чуждото психическо състояние и благодарение на емпатията да изпитват чувства като другите.

Що се отнася до самотата на тези, които не са имали достатъчно сън, чувството за безпокойство и като цяло промените в настроението, са свързани с липсата на сън. Авторите на самото изследване казват, че са взели предвид възможното въздействие на безпокойството и са стигнали до заключението, че самотата се увеличава дори и без да се вземат предвид промените в настроението.

По-късно психолозите поискали да се определи дали се променя връзката между самотата и недоспиването с възрастта, защото в проучването били включени млади хора на възраст от 18 до 24 години. Но така или иначе, тези, които страдат от самота, могат да бъдат посъветвани, като начало, да се наспиват добре.