Мнозина са чували знаменитите по цял марки сирена „Бри“, „Рокфор“, „Дорблю“, „Стилтон“, „Фурм д`Амбер“ – всяко със своя отделна и специална история. Изисканият и благороден вкус на тези сирена не се дължи толкова на уменията на производителя и на качеството на млякото – макар, че и те играят важна роля. Основната причина са гъбичните плесени. Казано по-простичко: мухълът!

Но и мухълът е различен. „Рокфор“, „Горгонзола“ и други подобни сирена са заселени със синята плесен пеницил (Penicillium) – оттук и названието им „сини сирена“. А „Бри“ и други като него са заразени, в добрия смисъл на думата, с дрождевите гъби Geotrichum candidum. Това е не просто плесен, а своеобразен „благороден“ мухъл. Той предпазва сиренето от нежелана зараза, тъй като заема мястото, което иначе би било заето от вредни микроорганизми.

Император Карл Велики, който през 772 г. открил за себе си сиренето „Бри“, го нарекъл „едно от най-изисканите ястия“. „Бри“, което, между другото, е едно от най-древните сирена в света, било прочуто като много подходящ подарък за графове и крале. Така, например, Бланш Наварска, графиня дьо Шампан (1177-1229), имала обичай да изпраща сирене „Бри“ като подарък на крал Филип Август. Така и го наричат – „сиренето на кралете“.

Според легендата, сиренето „Рокфор“ е създадено от млад овчар. Той пасял стадото си край село Рокфор и по време на една почивка седнал на сянка в пещера, за да хапне черен хляб с овче сирене. Тогава видял красива млада девойка. Овчарят зарязал обяда си и хукнал след нея. Историята не казва колко отсъствал и защо – но, когато се завърнал в пещерата, сиренето било покрито със синя плесен. Понеже бил още по-гладен, той опитал мухлясалото сирене и бил изумен от прекрасния му вкус! Така световната кулинария се обогатила със сиренето „Рокфор“.

Сред най-младите сини сирена заслужава внимание „Дорблю“ – то е създадено в началото на ХХ-ти век в Германия.Рецептата се пази в тайна.

Всички знаят, че пеницилинът, който живее в „Рокфор“, е полезен. Дори преди откриването на този факт лекарите давали синьо сирене на болните, но едва ли разбирали защо пациентите им оздравявали. Ала не само сините сирена са полезни. В началото на ХХ-ти век един френски лекар лекувал тежко болни пациенти с нормандско сирене, покрито с бял мухъл. В чест на този лекар благодарните пациенти му издигнали паметник край село Камамбер.

Историята на това сирене е не по-малко романтична от историята с овчаря и сиренето „Рокфор“. Монасите познавали рецептата за сирене „Камамбер“, но я държали в тайна. Ала един от тях я разкрил на девойката Мари Арел, задето го спасила от смърт по време на антихристиянските зверства през Френската революция от 1789 г.

През 1928 г. благодарните фенове на сиренето „Камембер“ тържествено открили паметник на Мари Арел и на любимото си сирене на площада в град Вимотие.

Плесенясалото сирене развива творческите наклонности у човека. Един ден Салвадор Дали, след като вечерял „камамбер“, погледнал недовършеното си платно и видял „течащ часовник“. Така била нарисувана прочутата картина „Постоянството на паметта“. Този факт е посочен в мемоарите на великия художник.

Благородната плесен добавя пикантност на сиренето – и колкото по-дълго се съхранява то, толкова по-пикантно ще бъде. Някои сирена имат лек аромат на лешник, например „Рокфор“. „Камамбер“ ухае на гъби, а „Бри“ има лек мирис на амоняк. Това се дължи на ферментите, отделяни от плесента. Дрождевата гъбичка Geotrichum сама по себе си няма вкус – но в комбинация с обикновеното краве сирене му придава възхитителен вкус!

За голямо съжаление, днес е невъзможно да се намери истинско синьо сирене. Ако, например, „Рокфор“ се произвежда според класическата рецепта (отлежавайки 3 месеца във варовикова пещера), то постоянно ще е дефицитно, а цената му ще хвръкне до небето. Затова такива сирена сега се правят индустриално чрез заразяване с чиста култура от желаната гъбичка – и вече сирене „Рокфор“ може да се купи на приемлива цена от всеки магазин.

Островната държава Сингапур, разположена в Югоизточна Азия, за мнозина европейци е нещо далечно и нереално – един от прочутите азиатски икономически „малки тигри“. Но, всъщност, според авторитетни политици и икономисти, Сингапур е образцова държава, която вече живее в XXII-ри век. И почти всички нейни постижения са свързани с името на един човек – бащата на реформите, бившият министър-председател на страната Ли Куан Ю. Той е главният сред създателите на Сингапурското „икономическо чудо“.

Бащата на Ли Куан Ю обичал да посещава хазартни салони. В началото на ХХ-ти век в пристанищното градче Сингапур те били на всеки ъгъл. Хазартният китаец проигравал всичко, веднъж дори загубил семейната каучукова плантация – а каучукът по онези места бил със същото значение, каквото има пшеницата в Европа.

Роденият през 1923 г. Ли Куан Ю си обещал, че никога няма да бъде като баща си. Старателното момче спазило своето обещание – завършило с отличие колеж, а след това и Кембридж. После Ли Куан Ю се завърнал в родината си и започнал да работи в адвокатска кантора.

Младият човек изобщо не приличал на баща си. Той бил въплъщение на силна воля, прагматизъм и привърженост към националните традиции. Ли Куан Ю влязъл в партията „Народно действие“, 5 години по-късно станал неин генерален секретар, а след още 5 – премиер на Сингапур.

Мнозина смятали, че младия адвокат ще изгради социална държава, което е естествено за азиатските страни. Но историята направила избор вместо него – през 1965 г. Сингапур, който дотогава бил член на Федерация Малайзия, получил независимост. Ръководителят на правителството трябвало да се справя едновременно с много въпроси – от водоснабдяването до избора на политическа система. Ли Куан Ю решил блестящо всички проблеми и извел страната си „от Третия свят в Първия“ – както гласи известната фраза.

Разказва се следната легенда за начина, по който сингапурските власти поканили финансовите „акули“. Твърди се, че те обяснили нещата така на английските финансисти, като използвали глобуса:

– Началото на финансовия свят е в Цюрих, където банките отварят в 9.00 ч. сутринта. Банките на Франкфурт отварят по-късно. Банките в Лондон – още по-късно. Следобед банките в Цюрих вече затварят, след тях банките във Франкфурт и Лондон. По това време банките в Ню Йорк все още работят. По тази схема Лондон пренасочва финансовите потоци към Ню Йорк. Следобед банките в Ню Йорк затварят, но дотогава ще прехвърлят финансовите потоци към Сан Франциско. А след това и банките в Сан Франциско прекратяват работа. По този начин, до 9.00 ч. швейцарско време, когато отварят банките в Цюрих – във финансовия свят не се случва нищо! Но, ако поставим Сингапур по средата, той ще може да поеме финансовите потоци от Сан Франциско. След като затворят банките в Сингапур, финансовите потоци ще си отидат отново в Цюрих. Според тази схема, в света ще има глобална денонощна банкова услуга.

През 1960-те години най-мощните финансови корпорации отворили офиси в Сингапур. След като получил приток на пари, Ли Куан Ю се заел най-вече с борба срещу корупцията и престъпността. Той обяснил това с факта, че Сингапур няма природни богатства – затова неговите богатства щели да бъдат прозрачност на доходите и високо ниво на сигурност. Войната била на живот и смърт: Ли Куан Ю направил всичко, за да утвърди върховенството на закона. Той вкарал в затвора дори най-близкия си приятел, обвинен в корупция.

Когато попитали министър-председателя как да започнат реформи, той отговорил: „Първо вкарайте в затвора трима свои приятели. Те знаят за какво – и вие знаете за какво“. Подобни уникални мерки бързо унищожили корупцията в Сингапур.

С онези, които не искали да живеят честно, постъпили така, както с министъра на социалното развитие, заловен с подкуп в размер на 315 хиляди долара. Преди да го предаде на прокуратурата, министър-председателят поговорил с него на четири очи. След това министърът се прибрал у дома си и се самоубил.

В интерес на истината, не всички приветстват методите, с които Ли Куан Ю превърнал страната си в процъфтяваща и подредена държава. В какво ли не го обвинявали? Най-вече в пренебрегване на т. нар. „демократични ценности“. Вярно, че в областта на свободата на словото в Сингапур има какво да се желае – всеки журналист, писател или издание, които критикуват правителството или  неговия политически курс, подлежат на арест или закриване. Чуждестранните журналисти не правят изключение: когато един от британците, живеещи в Сингапур, написал книга с обвинения срещу Ли Куан Ю, незабавно бил осъден и вкаран в затвора.

В Сингапур зачитането на закона е истинска мания. В страната са забранени много неща, на които други страни дори не обръщат внимание. Например: дъвката – замърсявала града, а птиците я гълтали и умирали. Също и графитите. След като американски тийнейджър нарисувал нещо върху стена, незабавно бил арестуван, наказан с десет удара с пръчка по петите и веднага депортиран. На носилка – защото горкият не можел да ходи. Когато международните „правозащитни“ организации започнали да сипят дежурните си обвинения, властите в Сингапур отговорили: „Законът е еднакъв за всички, включително за туристите“.

Веднъж Ли Куан Ю, в интервю за вестник, казал следното:

„Вие се нуждаете преди всичко от стабилност, яснота и сигурност. Демокрацията не е ефективна в условията на хаос. Чували ли сте английския израз – „Закон и ред“? Законът не ще работи, ако няма ред. “

Остава само да напомним, че днес Сингапур заема едно най-ниските места по отношение на безработицата – и едно от най-високите по отношение на доходите, образованието и медицинските стандарти. Защото там спазват стария принцип: „Закон и ред!“