Идеята за разделянето на деня на по-малки части изглежда някак естествена, дори и за малките деца. В действителност това не винаги е било така и разбирането ни за времето продължава да се променя вече хиляди години. Иронията е, че макар да знаем, че трябва да го измерваме, никой не може да каже какво точно представлява времето.
Две са основните разбирания за него. Първото е това, към което се придържат повечето учени – времето е основното, четвърто измерение, в което съществуват останалите три. Второто обяснение е, че времето е нещо, което позволява на хората да подреждат и сравняват събития. То не съществува само по себе си, а просто е начин да изразяваме нещата.
Независимо как разбираме времето, всички знаем, че все някак трябва да го измерваме. В хронометрията има две различни форми за измерване на време – това са календарът и часовникът. Календарът е за измерване на дълги периоди от време, докато часовникът се използва за периоди по-кратки от един ден.
Днес най-разпространената нумерична система е десетичната. Това изглежда логично, все пак имаме по десет пръста и така се смята по-лесно, дори и след няколко бири. Древните цивилизации обаче или не са броели овцете си пияни, или много са искали да наказват децата си, защото са използвали сложни системи като 12-ичната и дори 60-ичната.
Първите, които разделили деня на по-малки части били египтяните. Те го разделили на 24 части – по 12 за деня и нощта. За целта използвали слънчевия часовник, който тогава бил една пръчка, забита в земята, а по дължината и посоката на сянката се съдило за времето. Недостатъкът на тази система е, че през нощта била неизползваема. На помощ се притекли астрономите, които наблюдавали 36 звезди и набелязали 18 от тях, за да измерват времето по тъмно. Шест звезди отбелязвали трите часа здрач в началото и края на всяка нощ, а останалите 12 се използвали, за да се раздели пълния мрак на 12 равни части. Някъде пред 1500г.пр.Хр. тази система била опростена и останали само 12-те звезди.
Съществували са много други методи за измерване на времето. Най-точният часовник бил водният. Той датира някъде от 1400-1500г.пр.Хр. и е можел да отбелязва времето през различните месеци, независимо от сезона. Състоял се от пълен с вода съд, по чиято вътрешност била нарисувана скала, а на дъното имало дупка, от която водата изтичала.
След като денят и нощта вече били разделени на по 12 части, не минало много преди да се роди идеята за 24-часовото денонощие. Едва през 150г.пр.Хр. обаче, гръцкият астроном Хипарх предложил часовете да бъдат еднакво дълги. Идеята му била всички дни да са еднакво дълги, разделени на 24 равни части. За съжаление повечето хора продължили да използват сезонното време. И така чак до 14-ти век, когато механичните часовници придобили популярност и била приета фиксирана дължина за часа.
Идеята да се използва 60-ична система, за да се разделят часовете на по-малки части се родила от нуждата да се измисли географска система за геометрията на Земята. Гръцкият астроном Ератостен разделил кълбото на 60 части, които преминавали хоризонтално през известни за онова време места. По-късно Хипарх въвел и линиите географската дължина, обхващайки 360 градуса. След тях пък, астрономът Клавдий Птолемей разделил всяка от дължините и ширините на 60 равни части. Те на своя страна били разделени на 60 още по-малки части. Първите били минутите, а вторите – секундите.
Отново тези техники за измерване били изгубени и то чак до 16-и век. Първите механични часовници разделяли часовете на половини, третини и четвъртини. Развитието на технологиите и науката през вековете наложило по-прецизното измерване на времето и така секундата станала основна единица за време.
През 1956г. секундата била дефинирана като част от времето, за което Земята обикаля Слънцето. За да сме по-точни – 1/325569259757 част от годината.
С изобретяването на атомния часовник, било решено, че по-практично е с тях да се определя секундата и от 1967 година насам секундата се дефинира като времетраенето на 9 192 631 770 периода на излъчването, съответстващо на прехода между двете свръхфини нива на основното състояние на атома на цезий-133 при температура от нула келвина.
