background img
май 17, 2016
20763 Views

5 човека, оцелели против всички шансове

Автор:

При смъртта правилата са еднакви за всички. Е, почти за всички. Някои хора понякога изглеждат безсмъртни. Дали заради големия си късмет или нещо откачено в биологията им, те са оцелели при абсурдно смъртоносни ситуации.

Невъзможно оцеляване в леда

5. Невъзможно оцеляване в леда

Хората са оцелели след неща като чумата, но все още е невероятно колко много може да понесе един човек. Да вземем например д-р Ана Багенхолм. Да я вземем и да я пуснем през леда на замръзнал поток.

През 2009г Ана била на ски пътешествие и когато се спускала по един слон, внезапно се озовала в скрито ледено дере. Тя минала с главата напред през единствената дупка в леда на почти напълно замръзнал поток и заседнала, като само краката й се подавали. Когато приятелите й се опитали да я спасят, това само довело до отприщване на леденостудена вода около нея. Багенхолм била заседнала в ледения поток под леда дишайки във въздушния джоб между леда и водата. По някакъв начин тя издържала 40 минути при тези нечовешки условия. За изваждането й обаче били необходими 80.

Когато спасителният екип най-сетне повдигнал безжизненото й тяло, температурата на Ана била малко под 14 градуса и тя нямала пулс. Медиците й приложили първа помощ, но без резултат. По всичко личало, че тя е мъртва.

Въпреки това лекарите в болницата я вързали към машина, за да затоплят кръвта й достатъчно, че да могат сигурни да я обявят за мъртва. Три часа по-късно, един лекар, който наблюдавал екрана, се изплашил до смърт, когато сърцето на пациента започнало да бие отново. Просто така.

Днес Багенхолм не само, че се е възстановила напълно, но и работи като радиолог в същата болница, където са я спасили. Казва, че възкръсването от мъртвите не е променило живота й.

Мъжът, отгледан от вълци

4. Мъжът, отгледан от вълци

Ранният живот на Маркос Родригез Пантоя бил смесица между роман на Дикенс и един от по-депресиращите филми на Дисни. Семейството му било бедно, а той редовно изяждал боя от мащехата си. За седмият си рожден ден пък бил продаден от баща си на овчар. Овчарят бил смахнат старец, който почти не говорил и хранел Пантоя със сурово заешко. Двамата живеели в планините сам-сами, с изключение на пор и сова, които им правели компания, както разбира се и стадото овце.

Не след дълго старецът се разболял и умрял. Вече отчужден от човечеството, Пантоя решил да напусне леговището на овчаря и да се премести в една пещера. Набавял си храна и дрехи като биел животни до смърт, одирал ги и ги изяждал сурови. Да не забравяме, че е бил на 7 години.

Един ден, докато хлапето биело един елен, дошли вълците. Това можело (и по всяка логика трябвало) да бъдат лоши новини за малкото момче, което било само в гората, но глутницата не се придържала към стереотипа. Дивото поведение и ловните умения на човечето всъщност впечатлили вълците, така че вместо да му се нахвърлят, те решили да го приемат в клуба си.

Пантоя вече имал ново семейство. През следващите 12 години животът му бил добър. Той вече бил пораснал – от малко вълче, се бил превърнал в човека-вълк и се чувствал като краля на света… поне докато не бил пленен от испанската цивилна стража през 1965г и завлечен обратно в цивилизацията.

Днес Пантоя живее отшелнически живот в малко испанско село, спомняйки си добрите времена с вълците.

Мъжът, пробил главата си с бургия

3. Мъжът, пробил главата си с бургия

Рентгеновата снимка на този човек не е монтаж. Това е истинска 45-сантиметрова бургия, която преминава през главата му.

През 2003г строителният работник Рон Хънт от Калифорния работел на място, където трябвало да балансира върху стълба докато пробива с огромна бургия. Понеже вселената има много кофти чувство за хумор, когато стане въпрос за хора, балансиращи на нестабилни неща, докато държат опасни обекти, стълбата се счупила и Хънт паднал по лице на земята.

Добрата новина е, че падането му било олекотено. Лошата новина е, че било омекотено от бургията му. Тя се забила право в окото на Хънт, преминала през вътрешността на главата му и излязла от задната страна на черепа.

Невероятно, но каскадата тип “Последен изход” не успяла да убие Хънт. Зашеметен, той дори не осъзнал какво се било случило, докато ръката му не почувствала бургията, която се била забила в окото му.

Бедният, разбираемо ошашавен Хънт бил закаран веднага в болницата от не по-малко шокираните си колеги. Първо лекарите се стъписали: Как да извадят това нещо? Решили да изрежат стърчащите части и да премахнат останалото с операция, но тогава един от лекарите забелязал, че бургията се държи хлабаво. Измислили втора стратегия – просто да развият желязото, сякаш главата на Хънт е парче дърво.

И се получило! По време на развиването, Хънт (който бил в съзнание, но за щастие под голяма доза морфин) говорел и се шегувал, което показвало, че мозъкът му все още си бил жив. По някакъв начин бургията била изместила мозъка му настрани, вместо да пробие през него, така че освен липсващото око и огромната дупка в черепа му, всичко било наред.

Хънт обаче не се бил отървал все още – медицинската му застраховка не покривала точно такова нараняване, което му докарало огромни сметки за стотици хиляди. Хората обаче му съчувствали и дори открили фонд на негово име, за да събират дарения.

Сакат в пустинята Калахари

2. Сакат в пустинята Калахари

Представете си да летите над пустинята Калахари, земя на жега, глад, жажда и опасни животни, които се опитват да избегнат всичко това. Пилотите, които летят над тази географска ширина описват принудителното кацане там като “да кацнеш в Ада”. Сега си представете, че самолетът ви се развали. А сега си представете, че катастрофата ви осакати.

Такава била съдбата на Грег Расмусен, природозащитник, който попаднал в силен вятър и се разбил със самолета си. Това го оставило насред пустинята със счупени крака, които вече били само торба кокали, които да разнася. Освен това радиото му било счупено и нямал никаква вода. Това се казва съдбата да те прецака.

Дезориентираният Расмусен пропълзял до сянката на едно дърво и зачакал някой да го открие. Така и станало. Нещо го открило и то няколко пъти. Първо бил посрещнат по традиционния начин за сакатите странници в пустинята – два лешояда започнали да го обикалят. След като не коленичил да умре мирно, птиците си тръгнали, а Расмусен се преместил под корпуса на самолета. Това го опазило жив до края на деня. Проблемът била нощта.

Почти веднага след залез-слънце пустинята закипяла от живот, който бил насочен специфично към това да се опитва да го изяде или осакати. Първо група слонове решили, че не харесват лицето му, затова се опитали да го смачкат. Той оживял на косъм, като започнал да удря по металните останки, с което подплашил слоновете. След това дошъл ред на лъвовете, които започнали да го дебнат. Той успял да избегне атаките им като чувал звуците на лъвиците и повторил номера с шума по метала. Същата тактика проработила и с хиената, която решила да се пробва по-късно.

След 24 часа на открито, болка и отчаяно соло с барабани, Расмусен бил забелязан и спасен от колега пилот. Когато пристигнал в болницата, лекарите били изумени, че е оцелял дори час – били нужни цели 100 операции, за да възстановят поне отчасти краката му.

Днес краката на Расмусен са с няколко сантиметра по-къси и служат почти само за украшение. Неговите премеждия с дивите животни обаче изобщо не го накарали да изпитва лоши чувства към тях. Вместо това той ръководи организация против бракониерството. Или този човек е светец, или не иска животните, които са го измъчвали, да бъдат убити, преди да има възможността да ги завърже за стол и да им причини същото.

47 дни в сал

1. 47 дни в сал

Луис Замперини бил млад престъпник, който постоянно трябвало трябва да бяга от разни неща, когато решил да превърне това в нещо полезно и стигнал до там, че представя Америка на Олимпиадата през 1936г. (Освен това откраднал важен нацистки флаг право изпод носа на подчинение на Хитлер по същото време.) През 1943г Втората световна война била в разгара си, а Замперини бил пилот на фронта. По време на спасителна мисия неговият самолет се разбил в контролиран от японците регион в океана. Замперини успял да изплува заедно с още двама оцелели, Франсис МакНамара и Ръсел Филипс.

Бързо търсене сред плаващите останки ги сдобило с два сала, няколко гребла, лейкопласт и малко храна. Всичко това щяло да има помогне единствено да умрат по-бавно и мъчително в морето, но решили да рискуват.

Още на първия ден дошли акулите, големи и достатъчно смели, за да се блъскат в саловете, докато ги обикаляли. Замперини усещал как перките им минават по гърба му през дъното на сала. Следващият ден не бил по-добър. Акулите плували край тях като кучета, които чакат да им се сервира, блъскайки сала и дори понякога опитвайки се да скочат в него. Тримата решили този проблем като започнали да ги бият с греблата, когато били наблизо.

Акулите обаче били само част от проблема. Триото било постоянно на ръба да умре от глад. Набавяли си храна както можели – от невнимателни албатроси, които кацали на сала и след това били гладно убивани. Замперини се научил да прави кукички от остатъците и да ги връзва за ръцете си, за да лови риба по този начин. Успели дори да убият няколко акули от бой и да изядат черния им дроб, понеже вече наистина мразели акулите.

След 27 дни в морето, оцелелите най-после забелязали самолет. Ура! Само че бил японски бомбардировач. Самолетът ги атакувал шест пъти, стреляйки по тях и дори пускайки към сала им дълбоководно торпедо. Замперини се опитал да стане втора мишена, като скочил от сала, което се оказало лош ход, понеже водата все още гъмжала от акулите, които той е налагал от седмици. След малко подводен бой с акули и мисия по поправяне на сала, тримата отново се върнали към спокойния начин на живот. Моралът все още бил нещо истинско за тях. Когато МакНамара умрял на 33-ия ден, останалите двама отказали да го изядат и му организирали погребение в морето, за радост на акулите.

На 47-ия ден двамата оцелели най-после открили земя. Много кофти за тях, че на същата земя се оказал и японски лагер за военнопленници. Оцелял  след катастрофа, гладни хищници, слънце, бомбардировка и смърт на приятел, наградата на Замперини били две години и половина гладуване и ежедневен бой от ръцете на японците. Той обаче не само оцелял, но и простил на насилниците.

Днес Замперини е на 95 години и на негово име са кръстени повече сгради, отколкото на Доналд Тръмп.

Категория:
Невероятно

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Здравей, ако искаш да получаваш известия по имейл за най-нови публикации в Iskamdaznam.com

Powered by WordPress Popup

Menu Title