Повечето кучета никога не закъсняват за ядене – знаят точно къде да бъдат по едно и също време всеки ден. Знаят, също и кога да очакват собственика им да се върне и да чакат кротко пред вратата. Когато станете свидетели на това поведение, смятате, че кучетата имат сложно разбиране за времето. Но какво наистина е времето за едно куче?
Казват, че една човешка година се равнява на седем кучешки. Но какво ни казва тази теория за това как кучетата възприемат времето? Всъщност много малко. Идеята за „кучешките години” идва от разликата в продължителността на живота при кучетата, сравнена с тази на хората. Няма да е вярно, ако приложим това и при въпроса с възприемането на времето.
За да разберем как кучетата възприемат времето, първо трябва да разберем как хората го правят. Всеки човек усеща времето по различен начин всеки път. Алберт Айнщайн веднъж е обяснил теорията на относителността казвайки: „Когато човек е с хубаво момиче за един час, това му се струва като минута. Но когато го оставим върху горещ котлон за минута – това е повече от всеки час. Това е относителността”.
Въпреки че усещането за времето е относително за всеки един, всички хора мислят за времето по сходен начин. Например, спомените ни са сложно свързани с това как разбираме изминалото време. Способността ни да помним събития в определен ред играе голяма роля във възприятието ни за време. Способни сме дори да предвиждаме неща. Не твърдим, че всички сме медиуми, но всеки от нас разчита на дадени събития в бъдеще – дори прости като очакването, че слънцето ще изгрее на сутринта. Тези способности играят важна роля – например, паметта и предвиждането ни позволяват да имаме чувство за непрекъснатост, лична история и самосъзнание.
Дали кучетата и другите животни имат същите способности? Дали ако влезете в съзнанието на кучето няма да видите спомените за това как е яло кокал тази сутрин?
Как работи паметта на кучетата?
Проучванията за това как кучетата възприемат времето са ограничени. Но можем да научим повече за това когато разгледаме проучвания, правени на други животни, като гризачи, птици и примати. При тези опити, изследователят на животинския ум, Уилиям Робъртс, прави някои забележителни заключения относно животинските спомени, предчувствия и още. Той казва, че животните са „заседнали във времето”. С това той има предвид, че без вродените способности за преценка на времето – като истински спомени – животните живеят единствено в настоящето. Робъртс смята, че животните са „заседнали във времето” защото не мога умствено да „пътуват назад и напред във времето”. Хората могат съзнателно и несъзнателно да се връщат към определени спомени и желани събития. Животните не могат това.
За много хора това изглежда като грешна теория. В крайна сметка, не можем ли да дресираме животните? И това дресиране не зависи ли от собствените спомени на животното?
Не е задължително – поне не по начин, по който обикновено мислим за спомените, казва Робъртс. Животните могат да бъдат обучени да правят разни неща, по същия начин както малко дете го прави. Според изследванията на децата, до четири годишна възраст, те научават много неща – пълзене, вървене – но без умствената способност да си спомнят къде или как са се научили. С други думи, те нямат епизодична памет или способността да си спомнят отделни събития от миналото. Едно куче може да знае как да реагира на командата „седни” без да има спомен за определеното събитие, когато е научило командата.
Вътрешните биологични ритми също играят важна роля, според Робъртс. Учените са открили при експерименти с гълъби, че „вътрешния часовник” им позволява да се научат кога и къде има храна. По подобен начин, кучетата могат да използват вибрации, ставащи веднъж на ден – колебание в хормоните, температурата на тялото и нервна активност – за да знаят кога ще има храна или кога собственика ще се прибере, вместо да помнят колко време е минало между храненето или по кое време се дава храната.
Ако кучетата нямат спомени като хората, могат ли да си правят планове за бъдещето?
Могат ли животните да се учат и да мислят без представа за времето?
Хората имат две важни способности, които ни помагат да разбираме времето: Способни сме да запомним последователност от събития и можем да очакваме бъдещи нужди или събития. Изследванията показват, че животните може би имат тези способности, но не толкова развити.
Учените са тествали краткосрочната и дългосрочната памет на животните за да проверят колко добре могат да си спомнят серия от събития. При тестовете на краткосрочната памет, гълъби и примати трябва да запомнят последователността много добре за да я повторят в същия ред за да получат награда. Животните се справили доста добре при тези задачи, но спомените им избледняват бързо. Робъртс смята, че вероятно са се учили като са преминавали от най-слаб спомен до най-силен, а не са „научавали” или „запомняли” наистина последователността.
Други учени са открили, че гълъбите и маймуните се справят добре с тестовете на дългосрочната памет, в които трябвало да си спомнят последователността след пауза между ученето и тестовете. Но е трябвало много време за да научат животните на тези последователности. От тези опити изглежда, че животните възприемат времето по различен начин от хората, които имат относително надеждни и сложни спомени за последователности от събития.
В допълнение, животните не изглежда да предвиждат бъдещи нужди или награди много добре, след като според учените нямат изградена представа за бъдещето. Например когато им е даден избор, гълъбите и мишките избират по-малката и бърза награда пред по-голямата бъдеща. При един опит, учените оставят приматите да избират между един банан и два банана. Разбираемо те избират винаги двата банана. Когато количеството се увеличи, те започват да стават по-малко претенциозни – не са чак толкова гладни да изядат 10 банана, за това избират пет при половината опити. Робърт заключава от експеримента, че тези животни гледат да задоволят глада си и не мислят, че пак ще огладнеят.
Ами катериците и другите животни, които складират храна за зимните месеци? Това поведение говори, че животните мислят за бъдещето. Всъщност, може би не е така. Проучванията показват, че животните не спират да трупат храна, дори когато запасите им изчезнат. Това може да значи, че животните не разбират защо се запасяват с храна, защо ще им е нужна в бъдеще и дори какво е бъдещето. Правят го просто по инстикт.
Ако животните са „заседнали във времето”, както предполага Робъртс, това може да означава, че разбирането на времето е уникално и основно човешко качество.
