Търсене
Още
    Начало Блог Страница 10

    Осемдесетгодишната война и нейните нововъведения

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Осемдесетгодишната война и нейните нововъведения

    Всички са чували за военни конфликти, които продължавали десетилетия, че дори векове: Тридесетгодишната война (1618-1648), Стогодишната (която, всъщност, траяла 116 години: от 1337-ма до 1453-та), в Античността Пуническите войни (264-146 г. пр. Хр.)…

    Но сравнително по-слабо известна е Осемдесетгодишната война (1568-1648), която обаче силно повлияла върху развитието на военното дело. Тя е позната повече под името Холандска революция и се водела от 17 холандски провинции, стремящи се да получат независимост, против Испанската империя.

    Особеното на тази война било, че тя била между две много богати държави – но богати по различен начин. Испания получавала сребро и злато от Америка и можела да купи всичко. Обаче най-малкото забавяне на корабите с благородни метали от Новия свят се превръщало тежко изпитание за страната, тъй като нейните войници в Холандия отказвали да се бият, ако не получат заплатите си.

    По същото време Холандия вече вървяла по капиталистическия път на развитие. Феодализмът в страната умирал, развивало се търговското земеделие, като гъби след дъжд никнели манифактури. Цяла Европа се интересувала от холандските стоки. Именно тук английските земевладелци, които по същото време водели активна вътрешна политика на ограждане на земи за пасища (Томас Мор произнесъл през 1516 г. прочутата фраза: „Овцете изядоха хората“), продавали вълната си. Това било последица от климатично застудяване в Европа – нараснало търсенето на сукно, а отначало можели да го произвеждат само в Холандия.

    Картината показва борбата на холандците срещу Испания, вероятно обсадата на Остенде. Източник: Уикипедия

    Като резултат от богатството на двете воюващи страни, войната се водела до голяма степен чрез наемници – еднакво търсени и от испанците, и от холандските аристократи и търговци. Воювали също и прословутите холандски „гьози“ („голтаци“) – които поддържали партизанска война по суша и море, но те не можели да се бият на открито поле срещу елитната испанска пехота. Именно в битките на тази война преди всичко се създали видовете кавалерия и пехота, които по-късно станали традиционни за Новото време, и най-важното: след като били сформирани, ги изпитали в бой.

    Трябва да се отбележи, че подобно на Стогодишната война, и тази не продължавала постоянно, а с прекъсвания и примирия. След 41 години бойни действия през 1609 г. бил сключен повече или по-малко условен мир. Част от богатите холандски провинции се освободили от испанското владичество и получили независимост, а малката професионална холандска армия под командването на Морис Насау успяла да спечели важни победи над испанците.

    Какви промени били внесени във военното дело? Много сериозни нововъведения в хода на войната били извършени предимно в кавалерията, и то от холандска страна. През 1597 г. от  11 полка конница, 8 били тежка кавалерия (кирасири), въоръжени с пистолети, а 3 – конни аркебузири. Същата година в битката при Тюрнхаут холандската кавалерия практически сама разгромила испанските кирасири, въоръжени с копия, и пехотата с нейните дълги пики. Поучени от този горчив опит, имперските кирасири също се отказали от тежките копия и започнали да използват чифт пистолети.

    В началото на ХVІІ век испанските майстори започват да произвеждат  съответна броня, като изхвърлят всички ненужни части, а подсилват нагръдника на кирасата (бронята) и шлемовете. В резултат кавалерийската броня станала по-тежка и масивна. Най-тежките запазени до днес доспехи са изложени в музей в Грац: 42 килограма. Повърхността им не е украсена и формата им не е контешки елегантна – но предпазват добре. По-късно кирасирите изиграли много важна роля в Тридесетгодишната война (1618-1648), където били командвани от фелдмаршалите Готфрид Папенхайм (1594-1632) и Албрехт Валенщайн (1583-1634). Интересното е, че Папенхайм използва кирасирски полкове от около 1000 души, състоящи се от десет роти по 100 кавалериста, и в същото време стеснява фронта на атаката. Валенщайн, от друга страна, предпочита да нанася удар на широк фронт – неговата тактика е по-успешна.

    По същото време се появяват и конните аркебузири. Най-добрите германски аркебузи имали максимален обсег на стрелба около 400 крачки. Ефективната далекобойност обаче била много по-малка, да не говорим за обхвата, при който куршум от аркебуза можел да пробие бронята на кавалерист. Независимо от това, далекобойността на аркебузата била по-голяма от тази на пистолета, което и довело до появата на конни аркебузири. Техните оръжия били с по-добро качество от тези на обикновените пехотинци и, независимо дали от седлото или спешени, те можели да подкрепят атаките на пистолетните кавалеристи с огъня си. Аркебузирите не носели тежка броня – първоначално използвали каски, кираси и протектори за ръцете и бедрата. За лична защита, както и останалата конница, носели дълга, тежка шпага. Но аркебузирите в наемническите отряди били истински арсенали на коне: в допълнение към аркебузата, те имали до шест пистолета в кобури и в гнездата на нагръдните колани. Все пак, техните пистолети били по-слаби и по-къси от тези на кирасирите, тъй като основното им оръжие била сравнително дългобойната аркебуза. Но можели с успех да отблъснат неочаквана атака на вражеските конници, без да прибягват до помощта на пехотата.

    Осемдесетгодишната война завършила на 30 януари 1648 г. с подписването на Мюнстерския мирен договор между Испания и Холандия. Той бил част от Вестфалския мир, отбелязал края на Тридесетгодишната война, която опустошила почти цяла Западна Европа.

    –

    Дантелените войни

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Дантелените войни

    Вече е ставало дума за прословутите дантелени яки на Ренесанса – тези разкошни и до голяма степен екзотични части от облеклото на онази епоха, чиято мода била обхванала почти цяла Европа. Но малцина знаят, че след настъпването на Новото време – чието условно начало е около 1500 г., са водени истински „дантелени войни“.

    В словосъчетанието „дантелени войни“ някои виждат само напомняне за епохата, когато все още не всички войници носели униформи. Други визират тогавашните благородни правила на войната, чрез които в рамките на възможното пазели войниците, а избягването на прекалено кървави битки се смятало за важна заслуга на пълководците. Но през ХVІ и ХVІІ в. се водели  „дантелени войни“ и в съвсем буквалния смисъл на думата.

    Появила се най-напред през ХV-ти век в Италия, дантелата бързо се превърнала в масова европейска мода. Като начало и двата пола започнали да носят яки „раф“,след това – сменилите ги т. нар. на шивашки жаргон „плосколежащи“ яки. Днес едва ли ще видите портрет от онова време без яката „раф“, наричана още „воденичен камък“. Прическите, дори обувките, се украсявали с дантелени розетки. Освен това, дамите използвали дантели за украса на рокли, шапчици и касинки, а кавалерите – за широкополите си шапки и спуснатите горнища на живописните ботуши-ботфорти. Проблемът бил, че подобна мода струвала невероятни пари.

    В разходите на английския крал Чарлз ІІ се наложило да се намеси самият парламент на държавата. Когато кралят пожелал нова дантелена яка за някакви придворни тържества, парламентът решил, че разходите за нея са разорителни и посъветвал монарха… да изпере старата.

    Чарлз II. Снимка: Уикипедия

    Цели градове и села в Холандия, Централна Германия и по долината на италианската река По се занимавали с тъкане на дантели. Не е изненадващо, че тези региони се оказвали в центъра на разнообразни въоръжени конфликти, които влезли в историята като „дантелените войни“. Възможното заграбване на купища готови изделия, които стрували теглото си в злато, а и завладяването на териториите, където се произвеждали, заедно с техните майстори – опитните производители на дантели, станали постоянни причини за избухването на военни действия. Родината на „малиновата дантела“ – градът Малин (Мехелен), многократно бил превземан от различни войски: трофеите били крайно примамливи.

    Пагубната страст към италиански, холандски и фламандски дантели разорявала цели семейства, затова владетелите на Франция и Англия най-накрая забранили техния внос. Тутакси възникнала чудовищна по размерите си контрабанда на дантели, сравнима днес само с търговията с наркотици. Във Франция през целия ХVІІ век забраната била въвеждана три пъти, и всеки път без успех. Затова чуждестранните дантели, вкарани контрабандно, били публично изгаряни – както днес валяци смазват купища контрабандно внесени часовници.

    В същото време протежето на кардинал Мазарин, всемогъщият министър на финансите на Франция Жан-Батист Колбер, започнал да развива много ефективно заместване на вноса: в замъка си близо до Алансон той организирал истинска школа за плетачки на дантели, като поканил за „преподавателки“ майсторки от венецианския остров Бурано. Резултатът бил, че до края на века Франция вече имала пълноценна дантелена промишленост…

    С вносни или родно производство, но френските кавалери буквално от главата до петите били обкичени с дантели. При това „благородниците на шпагата“ – военните, били прочути като по-големи контета от „благородниците на мантията“ – цивилните. Военните красавци, независимо дали мускетари на краля или гвардейци на кардинала, дори на бойното поле блестели със своите бродирани в злато колани и дантелени маншети, като така същевременно подпомагали икономиката на дантелопроизводителните региони.

    След като издал първия си указ срещу разкоша през 1613 г., крал Людовик XIII благоразумно уточнил, че той не важи за военните – понеже като нищо можело да избухне въоръжен бунт в защита на дантелите. Другите владетели също си затваряли очите за екстравагантностите на воините. Хората, които всеки ден рискували живота си, можели да имат малки слабости и дори да нарушават кралските укази. Това се диктувало от цялата европейската военна традиция и идвало от наемниците-ландскнехти от епохата на Ренесанса – собственици на крещящо богати костюми. На императора на Свещената Римска империя Максимилиан I се приписва фразата: „Техният живот е толкова кратък, а разкошните костюми са единственото им утешение. Би било несправедливо да ги лишим от това“. С негово решение ландскнехтите били освободени от спазване на всички закони, свързани с модата. Същото се отнасяло и за военните през ХVІІ век.

    Филип III от Испания 1615г . с яка Раф. Детайл от портрет на Веласкес. Снимка: Уикипедия

    Историите за „дантелените примирия“, уж сключвани по време на тогавашните войни, за да могат офицерите, които се сражавали без почивка, да изперат и изсушат многобройните си дантели, най-вероятно са само романтични легенди от ХІХ век. Но мнението, че съвременната мъжка вратовръзка произлиза от дантелените вратовръзки на наемниците от ХVІІ век, най-вероятно е достоверно.

    През 1635 г. Франция – участничка в Тридесетгодишната война, вербувала хърватски наемници, които били в постоянен конфликт с Хабсбургите, чиято империя по онова време включвала Хърватия. След битката при Рокроа през 1643 г., където французите разгромили прочутата испанска пехота, наемниците били събрани в специален кавалерийски полк на „кралските хървати“, който получил девиза „Nuc pluribus impar“ („Както никой друг“). Тяхната слава на отлични воини се затвърдила, а външният им вид се превърнал в пример за подражание – по-конкретно, силно впечатление правели снежнобелите им копринени шалове, украсени с елегантна рагузинска дантела (до 1918 г. Дубровник се наричал Рагуза). Те били бързо възприети от френските офицери, които ги нарекли „krvat „(от собственото название на хърватските бойци – hrvat) или „cravate“, както и до ден-деншен се нарича вратовръзката на френски. Новият елемент в мъжката мода бил възприет от придворните контета, които предпочитали изцяло дантелени вратовръзки.

    Людовик XIV, който се възкачил на трона през 1643 на петгодишна възраст, след като пораснал, въвел специална дворцова длъжност „краватиер“ – тоест, завеждащ кралските вратовръзки. А преди това англичанинът Чарлз II си купил френско-хърватската модна новост за астрономическата сума от 20 лири и 12 шилинга – сега вече с пълното съгласие на парламента.

    Така постепенно „дантелените войни“ след барутната си фаза навлезли в етапа на икономическа конкуренция.

    –

    Убийството на императрица Сиси

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Убийството на императрица Сиси

    На 10 септември 1898 г. на пристана на Женевското езеро две дами чакали параходчето за Монтрьо. Едната, облечена в черно, с черен воал и черен чадър, стояла малко по-далеч, до парапета на крайбрежната алея.

    Изпод кестените излязъл скромно облечен млад мъж с букет в ръка, приближил се до нея и направил рязко движение. Дамата се отдръпнала и затичала към придружителката си, а младежът се отдалечил, без да бърза…

    Жертва на нападението била Елизабет, императрица на Австро-Унгария, обожавана от поданиците си, които я наричали просто Сиси. На шестдесет години тя все още била почти същата красавица, както на младини – с кадифени очи и разкошна буйна коса.

    Портрет от Георг Рааб, художествена галерия в Лвов. Снимка: Уикипедия

    Популярността на Сиси можела да се сравни само с манията по британската принцеса Даяна, обхванала света в края на ХХ век. Тя била обичана от австрийците, които сравнявали жизнерадостната, свободолюбива императрица с мрачния, суеверен император Франц-Йосиф. Унгарците пък направо я носели на ръце – именно тя успяла да помири буйните маджари с Австрия и накарала съпруга си да им даде автономия.

    През последните девет години от живота си императрицата тъгувала за сина си Рудолф, който се самоубил при много странни обстоятелства; но тя смятала, че е жертва на убийство.

    Защо трябвало императрица Сиси да бъде убита? Всъщност, нямало никаква конкретна причина. Младежът с букета, убиецът Луиджи Лукени, нападнал Елизабет не заради това, че била императрица. Той изхождал от съвсем абстрактни и общи съображения: „Богатите безделници, враговете на трудовия народ, нямат право да живеят“.

    Лукени е роден в Париж през 1873 година. Бащата бил неизвестен, а майка му, италианска имигрантка, го дала в сиропиталище още като бебе. Щом достигнал повече или по-малко самостоятелна възраст, той заминал за Италия и постъпил в армията. Воювал в Абисиния (днешна Етиопия), мечтаел след армията да стане затворнически надзирател или дори началник на затвор. Но не успял да получи такава работа. Пътувал из Европа и се установил в Лозана, където, както самият той писал по-късно, се запознал „с анархисти и с анархизма“. Именно тук в размътеното му идеологическо съзнание се оформила „теория“ за някаква вродена вина на аристократите пред такива като него безправни лумпени-„пролетарии“.

    Лукени пристигнал в Женева с намерение да убие с нож Филип Орлеански, един от претендентите за френския трон. Нямало никаква особена причина – просто срещнал името му във вестника и започнал подготовка за убийството. Изучавал анатомия, за да е сигурен къде да удари. Избрал стилет (триръба кама) като най-сигурно оръжие, но нямал дванадесет франка, затова приспособил тристранна пила. Обаче тогава Филип Орлеански променил плановете си и осуетил тези на убиеца, като си тръгнал, без да дочака атентата.

    Ала пилата не бивало да остане без работа! Лукени разбрал (от познат кочияш или отново от вестника), че в Женева е пристигнала инкогнито императрица Елизабет. Всичко било добре дошло за самозвания борец за правата на пролетариата: Сиси пренебрегвала полицейската защита, отказала се от охрана и искала да бъде възможно най-незабележима. Тя се придвижвала из града и околностите, придружена само от една спътница – графиня Ирма Стараи. Лукени проследил императрицата до кея, приближил се и забил в гърдите й импровизирания си стилет.

    В деня на коронацията ѝ за кралица на Унгария. Снимка: Уикипедия

    Отначало Елизабет не разбрала, че е ранена. Дори не почувствала силна болка. Сторило й се, че непознатият се опитал да смъкне медальона от шията и одраскал гърдите й. Едва на парахода започнала да губи съзнание. Корабът бил върнат обратно и императрицата била отведена в хотела. Там открили вътрешно кръвотечение.

    Лукени не стигнал далеч. Той успял да измине една или две улици, да хвърли оръдието на убийството през някаква отворена врата – и тогава го настигнали кочияш и портиер, които били свидетели на инцидента. Заловен и предаден на полицията, Лукени се усмихвал. В полицейския участък го разпитали и след известно време му съобщили, че Елизабет е починала. Убиецът реагирал с нова усмивка и заявил, че се гордее със стореното, тъй като мрази паразитите и обича работниците.

    Смъртното наказание в Швейцария било премахнато, затова Луиджи Лукени бил осъден на доживотен затвор. В затвора той веднага се заел да пише мемоарите си под трогателното заглавие „Историята на живота на изоставено дете в края на XIX век, разказана от самия него“.

    Няколко години по-късно отнели ръкописа му, а през 1910 г. Лукени бил намерен обесен със собствения му колан. След това главата му била отрязана и поставена в буркан с формалин; дълго време се съхранявала в Женева и я показвали на богати туристи срещу заплащане. В края на ХХ век я предали на Виенския музей при условие да не се показва никъде. През 2000 г. главата на убиеца била погребана в гробище, на участък, където закопавали резултатите от провалени научни експерименти.

    И все пак: защо било извършено това убийство? През ХХ-ти век психоаналитици предположили, че Лукени в образа на императрицата „убил“ майка си, която го била изоставила. Тази версия е любопитна – но кого тогава искал да убие в образа на Филип Орлеански? Неизвестния си баща? Слабо вероятно. Просто той убил по някакви объркани и хаотични идеологически подбуди – известно е, че хората често стават убийци в името на налудничави идеологии, независимо дали анархистична, тоталитарна или демократична.

    Парадоксът на това цареубийство се състоял още и в това, че Елизабет наистина искала да умре по подобен начин: внезапно и „от малка рана“, както любимият й син Рудолф.

    –

    Жертва на домашно насилие или диво дете е бил Виктор от Аверон?

    iskamdaznam
    -
    0
    Жертва на домашно насилие или диво дете е бил Виктор от Аверон?

    Смята се, че Виктор е роден около 1788 г. Според запознати, той е бил нормално дете по рождение, но е бил пренебрегван от родителите си алкохолици от ранната си възраст. Впоследствие той напуска цивилизования свят и заживява сам в дивата природа.

    Виктор бил в предпубертетна възраст, когато бил намерен през 1800 г., но преминава през пубертета в рамките на година или две. Не е известно кога и как е заживял в гората, въпреки че според съобщенията той е бил видян там още през 1794 г. През 1797 г. е забелязан от трима ловци. Момчето успява да избяга от тях, но те все пак го хванали, когато опитал да се изкачи на едно дърво. Закарали го в близкия град, където една вдовица започнала да се грижи за него. Скоро, обаче, избягал и се върнал отново в гората, където е забелязван периодично през 1798 и 1799 г. На 8 януари 1800 г. той сам напуснал гората.

    Възрастта му е не е известна със сигурност, но според жителите на селото момчето било на около 12 години. Неумението му да говори, както и предпочитанията му към храната и многобройните белези по тялото му, карали някои хора да мислят, че е бил в дивата природа през по-голямата част от живота си.

    Откриването на Виктор

    През 1797 г. в Тарн е забелязано дете на около девет или десет години. Две години по-късно то е заловено от мъже с кучета, придружили го до село Лакаун и го предали на една вдовица. Той не ядял нищо, освен сурови плодове или зеленчуци, които сам си събирал. Седмица след това момчето избягало.

    През зимата на 1799 г. Виктор изминава разстоянието от Тарн до Аверон. На 6 -ти или 8 -ми януари 1800 той бил забелязан гол, прегърбен и с разрошена коса от трима обущари, които го взели от гората. Той избягал за пореден път и бил намерен след седмица в химическото чистене в градчето. Момчето не говорело и движенията му били хаотични. Според философа Франсоа Дагоне, той ходел на четири крака, ядял растения, бил космат, глух и ням.  Изпратили момчето в местния дом за сираци три дни по-късно. Психиатърът Филип Пинел написал доклад за Виктор и го обявил за психично болен и идиот от раждането си.

    Теория

    За парижаните от онова време дивото дете било обект на любопитство и може би уникален модел, по който може да се оцени теорията на Жан-Жак Русо за „благородния дивак“ – идеята, че човек е по-добре да е нецивилизован и в примитивно състояние. Смятало се, че Виктор от Аверон със сигурност ще получи образование до няколко месеца, ще се възхищава на забележителностите на града и красноречиво ще разказва историята на своето оцеляване. Парижани, обаче, много грешели.

    Реалността била друга – Виктор бил едно неприятно, небрежно момче, страдащо от конвулсивни и неконтролирани движения, постоянно балансиращо като някое животно в менажерия, хапещо и драскащо онези, които му противоречат. То не изразявало никаква привързаност към тези, които го посещавали и бил напълно безразличен към всички.

    Малко след като Виктор бил намерен, местният абат и професор по биология Пиер Йозеф Бонатер го прегледал. Той свалил дрехите на момчето и го извел навън в снега. Това по никакъв начин не притеснило момчето. Виктор започнал да се забавлява, показвайки на Бонатер, че той е свикнал с голотата и студа. Комисарят на местната управа Констанс-Сент-Естев също наблюдавал момчето и споделил, че вижда нещо необикновено в поведението му, което го приближава до състоянието на дивите животни. В крайна сметка момчето било отведено в Родес, където дошли и двама мъже, които търсели изгубените си синове. И двамата мъже били загубили синовете си през Френска революция, но нито един от тях не припознал момчето за свой син. Носели се и други слухове относно произхода на момчето. Например, един слух твърдял, че момчето е извънбрачен син на нотариус, изоставен още като малък, защото бил ням.

    Първоначално за Виктор се грижел Националния институт за глухи и неми на Франция. Според резултатите от наблюдението, психиатърът Филип Пинел смятал момчето за по-лошо от някои домашни животни.

    Толкова за концепцията на Русо за „благородния дивак“. Виктор бил смятан за психически инвалид, дете-идиот, което наскоро било изоставено от разочарованите си родители. Онези, които го прегледали, изказали предположение, че Виктор е луд.

    Герой

    Не всички лекари в института били съгласни с диагнозата идиотизъм. Жан-Марк Гаспар Итар, тогава двадесет и шестгодишен, знаел, че Виктор е забелязан преди няколко години от няколко жители, които живеели близо до горите на Каун. Итар подозирал, че момчето е живяло като дивак от четвъртата или петата си година. Седем години без социализация вероятно означавали, че Виктор е пропуснал възможностите, които всяко малко дете има: въздействие на езика и стимулиране от социалната среда. Най-вероятно Виктор изобщо не бил идиот, а само лишено от възможност за възпитание момче.

    Жан Марк Гаспард Итар, млад студент по медицина, на практика приел Виктор в дома си и публикувал доклади за неговия напредък. Итар вярвал, че две неща отделят хората от животните: съпричастност и език. Той искал да цивилизова Виктор и се стремял да го научи да говори и да изразява човешки емоции. Виктор показал значителен ранен напредък в разбирането на езика и четенето на прости думи, но не успял да премине отвъд основното ниво. Итар написал: „При тези обстоятелства ухото му не беше орган за оценяване на звуците, техните артикулации и комбинации; не беше нищо друго освен просто средство за самосъхранение, което предупреждаваше за приближаването на опасно животно или падането на плодове в дивата природа.

    Най-често срещаните думи, които употребявал били опростени версии на думите « lait » (мляко) и « о, Dieu » (о, о). И все пак той свързвал определени действия със значения, усвоявайки един вид пантомимичен език. Той също знаел как да съчувства и да разбира човешките емоции: Итар описва в бележките си сцена, в която Виктор изпитал мъката по икономката, загубила съпруга си. Виждайки сълзите й, Виктор взел допълнителната чиния и прибори за хранене от току-що поставената маса и ги прибирал обратно в шкафа, за да не сe вадят никога повече.

    Виктор починал на четиридесетгодишна възраст от пневмония в Париж през 1828 г. в дома на мадам Герен.

    Има критика относно процеса на обучение на Итар. Не е ясно защо никога не се е опитал да научи Виктор да използва езика на жестовете. Независимо от това, днес има определени хипотези, относно Виктор. Едната е, че Дивото момче, макар и родено нормално, е развило сериозно психическо или психологическо разстройство преди изоставянето си. Преждевременна шизофрения, детска психоза, аутизъм – към неговата позиция са приложени редица технически термини.

    Ута Фрит, психолог по развитие, специализиран в аутизма и дислексията, смята, че Виктор от Аверон може да е бил аутист. Френският хирург и писател Серж Аролес също заявява, че степента на аутизъм може да обясни част от дисбаланса във физическото поведение на Виктор. В книгата си „Тайната на децата вълци“ Аролес поставя под съмнение твърдението, че Виктор наистина е бил див. Той подчертава невъзможността малко дете да оцелее само в дивата природа и обяснява белезите на Виктор с домашно насилие, а не с разрушителната сила на дивата природа.

    Дали Виктор наистина е бил див, или е бил сред многото луди деца, определяни като „диви“, може би никога няма да разберем. Това, което знаем, благодарение на публикуваните мемоари и бележки на Жан Итар е, че Виктор от Аверон е един от най-документираните случаи на несоциализирани деца в историята. Неспособността му да се научи да говори все още се обсъжда широко от лингвистите, особено тези, които изучават усвояването на езика.

    Автор: Десислава Михалева

    Краят на Златната орда

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Краят на Златната орда

    Една огромна и силна държава – Златната орда, от която се страхували всичките й съседи и която ужасявала средновековна Европа, просъществувала само 200 години и рухнала в небитието. Защо и как се оказало, че това е колос на глинени крака?

    Упадъкът започнало още по време на разцвета на тази държава, когато тя била на върха на могъществото си. През 1313 г. начело на Златната орда застанал хан Узбек (упр. 1313-1341). Понеже бил мюсюлманин, той започнал да налага насила исляма. Убити били повече от сто чингизиди – наследници от династията на Чингиз хан, които отказали да приемат новата религия. Но мнозина съвременници не обърнали внимание на това събитие, защото сметнали, че то е само израз на обикновена борба за власт.

    Обаче с тази постъпка Узбек заложил бомба със закъснител в здравата основа на държавата. Ако при Чингиз хан и предшествениците на самия Узбек монголо-татарите не налагали своята религия на покорените народи, то сега това станало ежедневие. Така интеграцията и приобщаването на победените станали много по-трудни, защото избухнали конфликти на религиозна основа.

    Златна орда, 1389 г. Уикипедия

    По време на управлението на хан Тохтамъш (упр. 1380-1395) изглеждало, че междуособиците били преодолени, ислямът станал господстваща религия и Златната орда отново била стабилна. Но вече имало признаци на отслабване. През 1382 г. Тохтамъш предприел поход срещу Москва, но не успял да я превземе с щурм и понесъл големи загуби. Руската столица била превзета само с предателство. Ала онези отряди на Тохтамъш, които се опитали да навлязат по-навътре в руските земи, били разгромени.

    Княз Дмитрий Донски на свой ред събрал огромна армия и тръгнал да си възвърне Москва. Тохтамъш отстъпил, без да влиза в бой. Всъщност той нямал по-далечни планове. Ордата била отслабена от неотдавнашна продължителна гражданска война и това било всичко, на което бил способен. Вече не можел да се намесва активно във вътрешната политика на Русия, както преди него постъпвали Батий или Узбек.

    Но привидният успех с превземането на Москва накарал Тохтамъш да надцени силите си. В края на 1385 г. той начело на 9 тумена (около 90 000 бойци) превзел град Тебриз (в днешен Иран) и го плячкосал. Това го вкарало във фатален за него конфликт с могъщия Тамерлан (Тимур Куция). Въпреки, че Тебриз не бил част от неговата империя, Тамерлан възприел похода на Тохтамъш като предизвикателство и в отговор завладял Закавказието.

    През 1388 г. Тохтамъш вече съвсем открито нахлул в земите на Тамерлан, като едновременно в много градове започнали въстания в негова подкрепа. Обаче Тамерлан успял да потуши бунтовете, разбил предните отряди на Тохтамъш и го принудил да се оттегли.

    През 1391 г. самият Тамерлан решил да отвърне на удара и със спешно събрана 200-хилядна армия нападнал владенията на Златната орда. Изненаданият Тохтамъш използвал тактиката на „изгорената земя“, за да остави врага без храна, и избягвал решителна битка. Планът му обаче се провалил. Армията на неприятеля попълвала хранителните си запаси чрез ловуване на животни в степта и бавно преследвала Тохтамъш, като постепенно го притискала към Волга.

    В крайна сметка Тохтамъш се решил на генерално сражение. Битката се състояла на 18 юни 1391 г. край река Кондруча. Персийският историк Шарафадин Язди описва подготовката за това голямо сражение:

    „В понеделник, 15 Реджеб от 793 г. (18 юни 1391 г.), съответстващ на годината на Рам, когато след 6 дни времето се проясни, Тимур завоевателят лично се зае с войската и започна да я строява в боен ред. На бойното поле срещу него застанаха толкова много вражески войски, че никой не можеше да ги преброи. Тимур завоевателят, поради величието на своя сан и изключителната си храброст заповяда на армията да си почива и да разпъне шатри. Като видя това, Тохтамъш беше изумен от хладнокръвието и изключителната смелост на победоносната войска и пълното й безразличие към вражеската армия“.

    Поход на Тамерлан в 1391 година. Снимка: Уикипедия

    Битката завършила с разгром на Тохтамъш, който позорно побягнал от бойното поле. През 1395 г. той събрал нова армия, но в битка при река Терек отново срамно избягал в решителния момент на битката и пак бил победен.

    Така могъществото на Златната орда било подкопано. Но не само заради военните поражения. Тимур не просто победил, а разрушил икономическата основа на Златната орда. По-рано керванните маршрути от Китай и Индия минавали през земите на ордата и керванджиите си плащали за това: през Ургенч до Сарай и Астрахан, след това към Черно море и оттам източните стоки били доставяни в Европа. Тамерлан разрушил всички тези градове. Сега вече търговията с Китай и Индия преминавала по южния път – през Персия и Сирия; тоест, не през Златната орда, а през империята на Тимур. Така той победил не само в битките, но и в икономическата война. Тохтамъш просто вече нямал пари, с които да набира, въоръжава и поддържа нова армия. Освен това, Тамерлан започнал да подкрепя претенденти за трона на ордата и скоро Тохтамъш бил принуден да избяга в Литва.

    Литовският Велик княз Витолд искал да го върне на трона и да го използва за свое влияние в Златната орда – но литовските войски били разгромени от ординците в битка на река Ворксла. Макар и победоносна, тази битка се превърнала в лебедова песен на залязващата Златна орда. Вярно, че победата удължила живота на ордата с почти половин век, но постоянните междуособни войни довели да разпадането й през 1440 г.

    Битката между армиите на ВеликотоЛитовско княжество и Златната орда в 1363 г. Снимка: Уикипедия

    А прочутото Стояние на река Угра през 1480 г. срещу руските войски на Великия княз Иван ІІІ демонстрирало пълна загуба на предишната мощ. Русия окончателно извоювала своята независимост. Отделните парчета от някогашната велика сила били завладени от цар Иван Грозни, който присъединил Казанското, Астраханското и Сибирското ханство към своите земи. Благодарение на покровителството на Османската империя Кримското ханство просъществувало най-дълго време, но в крайна сметка и то станало част от Руската империя.

    По този начин преходът от религиозна толерантност към ислям, гражданските войни, укрепването на Московската държава и неуспешната политика на Тохтамъш довели до рухването на могъщата държава на Златната орда.

    –

    Два века след смъртта, разгадаха тайната на Дивото момче от Хановер

    iskamdaznam
    -
    0
    Два века след смъртта, разгадаха тайната на Дивото момче от Хановер

    Питър Дивото момче е от Хановер, Северна Германия, което било  намерено в Херцволдската гора от група ловци, водени от Джордж I, който бил на посещение в родината си в Хановер. Питър живеел като дивак в гората близо до Хамелин, провинция на Хановер. Предполага се, че е роден около 1713 г.. Той се хранел с горски растения, ходел на четири крака, проявявал нецивилизовано поведение и не можел да говори. Умира на 22 февруари 1785 г.

    Предполага се, че момчето е било изоставено от родителите си, тъй като не са могли да се справят с отглеждането му.

    На следващата година, когато дивото момче било на около 12 години, то било отведено в Лондон от Джордж I, където става „придворен любимец“ в двореца Кенсингтън.

    Съществуват множество фантастични разкази, че е бил отгледан от вълци или може би мечки. Това била и причината той да се храни с ръце, не обичал да носи дрехи и никой не успял да го научи да говори.

    Съвременниците, които се занимават с историята на Питър споделят, че на времето хората предполагали, че Питър се държал така, защото е бил отраснал в гората. Те не подозирали, че нещо друго може да е причината за странното му поведение.

    След транспортирането на Питър до Великобритания, любопитството и историите относно довото момче буквално взривили Лондон.    Каролайн, принцесата на Уелс, живо се интересува от съдбата на Питър и през 1726 г., след като първоначалното любопитство на обществото започва да отшумява, тя урежда д-р Арбутнот да се погрижи за неговото образование. Всички усилия да го научат да говори, чете или пише, се провалили с гръм и трясък.

    След като бил освободен от попечителството на д-р Арбутнот, Питър бил поверен на грижите на г-жа Тичбърн, една от камериерките на кралицата, със солидна пенсия в допълнение. Г-жа Тичбърн обикновено прекарвала няколко седмици всяко лято в къщата на г-н Джеймс Фен, дребен фермер, в Акстърс Енд, в енорията Нордчърч, Хартфордшир. Питър бил оставен там на грижите на г-н Фен, на когото били давани по 35 паунда годишно за неговата подкрепа и издръжка. След смъртта на г-н Фен, Питър е прехвърлен на грижите на брата на Джеймс, Томас, в друга фермерска къща, наречена Бродуей, където живял с няколко различни наематели на тази ферма и със същата кралска пенсия, до неговата смърт.

    В края на лятото на 1751 г. Питър изчезнал безследно от фермата Бродуей. В пресата били публикувани обяви, предлагащи награда за безопасното му завръщане. На 22 октомври 1751 г. в енорията на Сейнт Андрюс в Норич избухва пожар. С разпространението на огъня местният затвор бил обхванат от дим и пламъци. Изплашените затворници били набързо освободени, а един от тях предизвикал значително любопитство поради странния си външен вид, прекалено космат и силен, и естеството на звуците, които издавал, накарало очевидците да го оприличат на  орангутан. Няколко дни по-късно той бил идентифициран като Питър Дивото момче, вероятно благодарение на описанието му в London Evening Post. Той бил върнат във фермата на Томас Фен и му била сложена специална кожена яка с името и адреса му, за да го върнат в къщи, ако някога отново изчезне.

    Питър доживял до около 70-годишна възраст. Посетен е през 1782 г. от шотландския философ и съдия Джеймс Бърнет, който го описва като старец със здрав тен, буйна бяла брада и очевидно разбиращ какво му се казва, но самият той бил способен да произнесе само думите „Питър“ и „Крал Джордж “ и си тананикал няколко песни.

    Петър умира на 22 февруари 1785 г. и е погребан в Нортчърч. Гробът му все още може да се види в двора на църквата „Св. Мери“.

    Снимка: publicdomainreview.org

    Съвременна оценка

    През 2011 г. състоянието на Питър Дивото момче било определено като хромозомно разстройство на синдрома на Пит-Хопкинс. Това състояние било идентифицирано първоначално през 1978 г., близо 200 години след смъртта на Питър.

    Очарователната усмивка на Питър, която се вижда на портрета му, нарисуван през 1720 г. от Уилям Кент на голямото стълбище на краля в двореца Кенсингтън, била жизненоважната улика.

    Луси Уорсли, историкът от Исторически кралски дворци, която изследва странния живот на Питър, в началото подозирала, че е аутист.

    Тя показала портрета и дала описанието на неговите физически характеристики и странни навици на Фил Бийл, професор по генетика в Института за детско здраве.

    Бийл прекарал симптомите през своята база данни за хромозомни нарушения и излязал с диагнозата синдром на Пит-Хопкинс, която била идентифицирана през 1978 г., векове след смъртта на Питър.

    Най-отличителният му ефект е ясно показан на портрета на Питър, извитите му устни на Купидон.

    Други симптоми на Пит-Хопкинс, налични у Питър, включват ниския ръст, грубата коса – портретът го показва с плътна, къдрав коса – увиснали клепачи и плътни устни.

    За него се споменава, че има два слепени пръста, които може да са  също симптом на състоянието.

    Психическото му развитие също било засегнато. Заедно симптомите му обясняват как се е озовал сам и гол в гората.

    „Разбира се, това беше достатъчно, за да обясни защо е бил изоставен от семейството си и заловен в гората като диво животно, защо е бил хвърлен в местния затвор заедно със скитниците и крадците“, споделя  Луси Уорсли.

    Той се оказал доста голям късметлия, че крал Джордж I чул за него и го взел в двореца, въпреки че там с него се отнасяли като с домашен любимец, а не като с увредено малко момче. Уорсли открива  историята на Питър, докато изследва придворните и кралските слуги, които се появяват на стената на Кент в двореца Кенсингтън за книгата си „Придворни“. Последното парче от пъзела е решено едва сега.

    Слугите срещнали огромни трудности да го убедят да ходи, вместо да използва за това ръце и колене, да спи в леглото и да облече зеления си костюм и червените чорапи. Той бил ужасен, когато за първи път видял мъж да сваля чорапите си, вярвайки, че отлепва кожата си.

    Гроба на Питър Дивото момче. Снимка: publicdomainreview.org

    Джордж I дал Питър на снаха си Каролайн, която се интересувала от наука и философия, по време, когато се развихрили споровете за природата срещу възпитанието, рационалната интелигентност и душата. Той живеел в двора, когато тя станала кралица.

    Въпреки че е бил третиран любезно от своя настойник, шотландският лекар Джон Арбътнот, той така и не се научил да говори повече от името си и носел месингова яка като роб или куче, за да може да бъде върнат на „собствениците“ си, ако се изгуби.

    Автор: Десислава Михалева

    Позорният стълб на Даниел Дефо

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Позорният стълб на Даниел Дефо

    Авторът на „Робинзон Крузо“ – Даниел Дефо, е роден около 1660 година. Получил религиозно образование, подготвяйки се да стане пастор, обаче вместо това се заел с бизнес, като търгувал с чорапи. Но не особено успешно – покрай търговията писал очерци по икономика, пътувал из Европа, без да преуспее. Главен резултат от предприемаческата му дейност станали дълговете, като дори задлъжнял на собствената си тъща, а през 1692 г. окончателно фалирал.

    В средата на 1680-те години Дефо станал известен като памфлетист. През 1690 г. започнал работа във вестник „Атински Меркурий“. В своите брошури той подкрепял новия крал Вилхелм (Уилям) III Орански, а след сатиричния му памфлет „Да се родиш англичанин“ самият крал го забелязал. Присмивайки се на аристократите, които обръщали твърде много внимание на холандския акцент на монарха (който бил холандец по произход), Дефо се проявил като твърд поддръжник на Вилхелм.

    Портрет на Даниел Дефо в стила на Годфри Нелър. Снимка: Уикипедия

    Ала благоприятният период в биографията на писателя бързо приключил. През 1702 г. Вилхелм III внезапно починал – фрактура на рамото, получена при конна езда, се усложнила от белодробно възпаление. Дефо се оказал в опозиция на новата кралица – Ана Стюарт (упр. 1702-1714).

    В края на 1702 г. в Лондон се разпространил анонимен памфлет, озаглавен „Най-лесният начин за справяне с дисиденти“. Памфлетът, привидно прославящ кралица Ана, всъщност бил активен призив за решителни действия срещу нея. Затова държавният секретар на Южния департамент (бъдещото Министерство на вътрешните работи) Даниел Финч, 2-ри граф Нотингам, получил указание от кралицата да намери автора на памфлета и да го арестува.

    Да се открие авторството на Дефо не било трудно и станало ясно, че нищо добро не го очаква. Той изпратил съпругата си при Финч, за да се ориентира в ситуацията. В разговор с жената Финч няколко пъти повторил: „Нека се предаде!“. Дефо разбрал, че с памфлета си е обидил твърде много високопоставени лица, и продължил да се крие, но за залавянето му обявили награда. Бързо го намерили и откарали в затвора „Нюгейт“.

    Той бил обвинен в подстрекателство към бунт, публикувано в пресата. Като разбрал, че го заплашва най-сериозно наказание и никой няма да се застъпи за него, Дефо се опитал да преговаря. В разговори с Финч попитал няколко пъти какво да  направи, за да изкупи вината си. Бил готов да отиде да служи в Европа, да поддържа малка военна част за своя сметка – но в крайна сметка го освободили от затвора под огромна гаранция от 1500 лири-стерлинги (няколко години комфортен живот). Една трета от сумата заплатил самият писател, две трети – негови приятели. Чакал го съд.

    Даниъл Дефо на позорния стълб, 1862 г., линогравюра на Джеймс Армитидж. Снимка: Уикипедия

    В съда писателят бил защитаван от приятеля си Уилям Кълпепър. Още в самото начало адвокатът разбрал, че процесът не може да бъде избегнат, но се опитал всичко да мине по опростена процедура. В резултат Дефо бил осъден на три дни стоене до позорния стълб и 134 лири глоба.

    Стоенето до позорния стълб като форма на наказание се появило в Англия през ХІІІ век. Отначало с позорен стълб наказвали дребни престъпления. Стоенето до него било обществено порицание и унижение. Престъпникът бивал окован и престояването в една поза дълги-дълги часове само по себе си било доста мъчително. При това тълпата можела да хвърля кал, мръсотия и понякога камъни по осъдения. Поведението й обикновено зависело от тежестта на престъплението и обществения резонанс. В някои случаи извършителят бивал пребит до смърт.

    По Дефо, който стоял три дни до позорния стълб, хвърляли кал и гнили плодове – но имало хора, които му носели цветя и пиели за негово здраве. Въобще, общественият отзвук се оказал съвсем не такъв, какъвто очаквали преследвачите на Дефо.

    След позорния стълб глобата от 134 лири била платена от партията на торите. Председателят на Камарата на общините (долната камара на парламента) Робърт Харли от тази партия решил, че това ще бъде най-добрият начин да спечели Дефо на своя страна.

    Страница 9 на първото издание на „Робинзон Крузо“, 1719. Снимка: Уикипедия

    Сметките му се оправдали – от 1703 г. писателят започнал да работи за Харли. Освен всичко друго, той направил много за реформиране на британската разузнавателна служба, като създал мрежа от така наречените „агенти за влияние“. А през 1719 г. публикувал книгата, която обезсмъртила името му – „Робинзон Крузо“.

    –

    Чериньола – първата битка на Новото време

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Чериньола – първата битка на Новото време

    Неслучайно наричат ХVІ век един от най -важните в историята на Европа – защото именно по това време се формирали национални държави по целия континент и били положени основите на съвременна Европа. Ако обаче за нас началото на ХVІ век е преди всичко епохата на Рафаело, Леонардо, Дюрер, Бош и други велики творци на Ренесанса, то за техните съвременници имената на пълководци и военачалници били не по-малко прочути. В крайна сметка Ренесансът не се ограничава само в областта на художествените образи – това понятие е валидно и за военното изкуство.

    Полигон за формирането на войските на Новото време стават Апенините. Политическата раздробеност на Италия я правела желана цел за завоевание. Така продължителният конфликт, традиционно наричан „Италианските войни“ (1494-1559), се превърнал в зараждане на военната машина на Ренесанса. Любопитно е, че различни сражения, важни за развитието на военното изкуство, се оказват безплодни в политически и стратегически план – и обратно.

    Но 28 април 1503 г. е особена дата  както за историята на Италианските войни, така и за цялото военно дело от онова време.

    Гонсало Фернандес де Кордова намира трупа на Луи д’Арманяк. Федерико Мадрасо, 1835, Прадо. Снимка: Уикипедия

    Франция имала големи апетити за италианските територии. Важен фактор за успехите на френските крале и техните пълководци в самото начало на Италианските войни било несъмненото техническо превъзходство на полевата и обсадна артилерия на французите. Наследството на бургундския херцог Карл Смели (1433-1477) – голям ценител на първите оръдия в историята, и експериментите на самите крале създали класическата схема на сражение от нов тип. Именно военните лидери на френската школа разделили битката на две фази – подготвителна и активна. В началото на битката позициите на врага бивали „омекотени“ с помощта на масово (по стандартите на ХVІ век) използване на оръдия, след което тежко въоръжената ударна кавалерия просто ги помитала.

    Обаче в лицето на своите врагове французите намерили отлични ученици. Известният Гонсало Фернандес де Кордова, „Великият капитан“ или „Гран капитан“, както го наричали, изиграл изключителна роля за въоръжените сили на испанското кралство – той имал голям принос за окончателното изгонване на арабите от Иберийския полуостров и победоносния край на Реконкистата през 1492 г.

    Впрочем, в Италия Кордова изобщо не започнал с триумф, а претърпял поражение в битката при Семинара през 1495 г. Гонсало обаче не се отказал. Той неуморно обучавал войниците си и подбирал подходящи командири на отряди. И въпреки че силите, с които бил изпратен в Италия, били доста скромни, успял на място да събере боеспособна армия – независимо, че поначало качеството на войнишкия състав било твърде ниско, а задачите, поставени му от испанския крал Фернандо, доста трудни.

    В първите години на ХVІ век французите отново нахлули в Италия. Френския крал Людовик ХІІ претендирал за неаполитанската корона, които амбиции били категорично отхвърлени от Фернандо Арагонски. Именно при тези условия в Италия Гонсало де Кордова бил принуден да защитава новите граници на владенията на своя крал.

    Херцог Луи Арманяк-Немюр, наместникът на Людовик ХІІ в Неапол, смятал, че испанците обиждат краля му с дребни заяждания и бил готов да защити правата на френската корона върху тези земи с оръжие в ръка. За подобни ситуации Арманяк имал на разположение многобройна армия. С нея и внушителен артилерийски парк той обсадил крепостта Барлета – на 50 километра северозападно от Бари. Херцогът се надявал да принуди Гонсало да се предаде, но стените се оказали много по-приспособени за продължителна обсада, отколкото очаквали французите. Самият Кордова успял да се измъкне от града и да наложи на врага битка при град Чериньола, който лежи на пътя от Барлета за Неапол.

    Предимството на Гран капитан било, че врагът бил принуден сам да го атакува – така полесражението можело да бъде правилно подготвено. В армията на Арманяк имало тежка кавалерия – „жандарми“ и лека конница, швейцарски наемници и френска пехота, общо около 9000 души.

    Кордова можел да се похвали с две-три хиляди немски ландскнехти (което при оскъдните си ресурси смятал за голям успех), приблизително същия брой испанска и италианска пехота, около 800 кавалеристи – общо около 6300 души с 20 оръдия.

    Основното предимство на испанската армия били 1000 стрелци с аркебузи. По препоръка на техния командир Фабрицио Колона на бъдещото бойно поле била изкопана траншея, пред която насипали вал – зад това изкуствено създадено препятствие стрелците трябвало да посрещнат атаката на врага. Аркебузирите били подкрепени от копиеносци-ландскнехти с дълги пики – пикинери. Кавалерията заела фланговете.

    Когато Арманяк се озовал при Чериньола, се поколебал: артилерията му от 40 оръдия все още не била пристигнала. След кратък военен съвет било решено да не се отлага за следващия ден, а да се хвърлят войниците в битка веднага – без да се изчака артилерията, която бавно се тътрела откъм Барлета.

    Така неправилната оценка на силите на врага и липсата на разузнаване изиграли своята роля. Прославената френска военна машина буквално се разбила в укрепленията, изкопани от войниците на Кордова. За началото на ХVІ век това било нещо невиждано дотогава: специално създадено за боя изкуствено препятствие, активно защитено от врага. Стрелбата на аркебузирите в такава ситуация се оказала много по-ефективна от огъня на артилерията: атаката на конните жандарми била спряна, а онези конници, които все пак стигнали до траншеята, загинали под ударите на немските пики. Същото сполетяло и швейцарците, които настъпили във втора линия. Обсипани с градушка от куршуми, те отстъпили с големи загуби. След като устремът на вражеската атака бил разсеян, Кордова хвърлил в атака кавалерията и част от пехотата, като по този начин довършил разгрома на французите. Самият Арманяк загинал, смъртно ранен от куршум в разгара на битката.

    По този начин сражението при Чериньола се превърнало не само в забележителен триумф за испанците и техния талантлив Гран капитан – но и в своеобразен крайъгълен камък в историята на военното изкуство.  Дотогава огнестрелните оръжия били второстепенно, спомагателно средство, чието влияние върху хода на битката било крайно незначително. От друга страна, Кордова поставил основата на традицията за широко използване на полеви укрепления, която остава актуална до ден-днешен.

    Чериньола бележи и началото на господството на испанската пехота в Европа чак до битката при Рокроа през 1643 г., както и активното използване на пикинери и аркебузири. Това е първото сражение в историята, спечелено с огнестрелни оръжия. Бил отбелязан краят на времето на рицарството – и започнала епохата на барута.

    –

    Валентиниан ІІІ – император с корона, но без власт

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Валентиниан ІІІ – император с корона, но без власт

    Валентиниан ІІІ е последният от поредица императори на Римската империя, короновани в детството си, без да притежават истинска власт. Фигурата на легитимен император по онова време била необходима за стабилността на държавата – а реално империята се управлявала от тесен кръг приближени на владетеля.

    Флавий Плацид Валентиниан е роден на 2 юли 419 година. Родителите му са сестрата на император Хонорий – Гала Плацидия, и съпругът й, патрицият Констанций. Малко преди смъртта си през 421 г. Констанций бил обявен за „август“ – една от императорските титли, и съвладетел на Хонорий. След смъртта на Хонорий, Гала Плацидия и децата й били заточени в Константинопол, а на трона седнал узурпаторът Йоан.

    Гала Плацидия (дясно) и двете ѝ деца Валентиниан III и Хонория. Снимка: Уикипедия

     

    Отначало владетелят на Изтока Теодосий II не се намесвал в делата на Италия. Но през 424 г. в Константинопол пристигнали пратеници на Йоан с предложение да бъде признат за законен император. Теодосий отказал. Малолетният Валентиниан бил сгоден за дъщерята на императора Лициния Евдоксия.

    През пролетта на 425 г., след кратка военна кампания, войските на Теодосий пленили Йоан. Узурпаторът бил воден на магаре по хиподрума, след което осакатен и екзекутиран. На 23 октомври 425 г. Валентиниан бил коронясан в Рим като „август“.

    В началото на управлението си малолетният император бил напълно зависим от Константинопол. Армията на Източната империя останала в Италия до 427 г. – нейният командващ Ардавур същата година взел титлата „консул на Запада“.

    Важна група, с която централното правителство трябвало да преговаря, били военните на Западната Римска империя. Тук на преден план излязъл роденият в Дуросторум (Силистра) Флавий Аеций. По-рано той подкрепял Йоан и по заповед на узурпатора Аеций отишъл при хуните за помощ. Той довел техни отряди, но Йоан вече бил екзекутиран. Аеций убедил хуните да се върнат, като им било платено със злато. Поради добрите му отношения с тях имперското правителство било принудено да се съобразява с него.

    Друга ключова фигура бил комитът Бонифаций, който отговарял за защитата на Северна Африка. Аеций и Бонифаций се стремели към по-високата длъжност „военен магистър“ и плетяли интриги един срещу друг. (Между другото, за термина „комит“, който в цивилния си смисъл означавал управител на определен държавен ресор – интересно е да се знае, че думата „кмет“ произхожда от названието на тази стара римска длъжност).

    Солид на Валентиниан III, ознаменуващ сватбата му с Лициния Евдоксия, дъщерята на Теодосий II през 437 г. Снимка: Уикипедия

    През 432 г. Бонифаций получил титлата военен магистър. Аеций бил назначен за консул с надеждата да укроти амбициите си. Но той започнал война с Бонифаций. Личните армии на двамата пълководци се сблъскали в битка край Римини. Аеций смъртно ранил Бонифаций с копие, но собствената му армия била разбита. Войната била продължена от племенника на Бонифаций Себастиан. Аеций отново избягал при хуните и се върнал с тяхна армия. Себастиан бил прогонен и така Флавий Аеций получил желаната длъжност „военен магистър“.

    След 433 г. Аеций задълго става най-могъщия човек в Западната Римска империя. Позицията му не била разклатена дори в края на 430-те години, когато загубил подкрепата на хуните.

    През 437 г. младият Валентиниан се оженил за дъщерята на Теодосий, с която бил сгоден по време на изгнанието си в Константинопол. Сватбата била демонстрация на единството на империите и на върховенството на Теодосий ІІ в нея.

    През 439 г. кралят на вандалите Гейзерик нарушил мирния си договор с империята и превзел Картаген. След това вандалите опустошили Сицилия. През 441 г. Рим и Константинопол подготвили съвместен поход срещу тях, като командирите на Източната империя трябвало да играят водеща роля. Ала поради проблеми на източните граници, между Рим и Гейзерик бил сключен нов мир. Според него вандалите щели да плащат данък на империята за окупираните от тях земи. Освен това част от териториите в Африка се върнали под управлението на Рим.

    Скоро след сключването на мира синът на Гейзерик, Хунерик се сгодил за дъщерята на Валентиниан Евдокия. Със сключването на брака обаче трябвало да се изчака, докато булката достигне брачна възраст. Независимо от това, крал Гейзерик поддържал мир с империята, докато Валентиниан бил жив.

    Така ситуацията на Запад се стабилизирала. Валентиниан навършил пълнолетие и най-вероятно бил недоволен от позицията си на зависим император. Въпреки това, външната политика все още оставала в сферата на влияние на Аеций. Той поддържал високия си статус в правителството на Валентиниан, като запазил титлата патриций и длъжността военен магистър. През 446 г. се удостоил с трето консулство, което било рядкост в онази епоха.

    Солидус на Валентиниан III. Снимка: Уикипедия

    През 450 г. умрели Гала Плацидия и Теодосий II, които оказвали голямо влияние върху императора. Малко след това Валентиниан сгодил най-малката си дъщеря Плацидия с военачалника Майориан. Ако императорът нямал синове, теоретично зет му можело да наследи трона. В този съюз виждаме началото на конфликта между Валентиниан и Аеций.

    През 451 г. Аеций спрял хуните в прочутата битка на Каталаунските полета. Година по-късно армията на Атила нахлула отново в Италия, но поради вътрешни проблеми се върнала обратно.

    Самото съществуване на хунската заплаха крепяло позициите на Аеций в империята, защото нямало кой друг да ръководи армията срещу дивите орди. Но в 453 г. Атила умрял. След смъртта на опасния враг императорът решил, че вече не се нуждае от своя амбициозен военачалник.

    Аеций бил убит на 21 септември 454 г. Пълководецът дошъл в двореца, за да обсъди нови предложения за набиране на пари. Посред разговора Валентиниан скочил и започнал да обвинява Аеций, че иска да го лиши от власт. Той се опитал да го успокои, но Валентиниан и неговият близък приятел Ираклий извадили оръжия и се нахвърлили върху Аеций.

    Тялото на убития пълководец било изложено на форума. Императорът свикал Сената и повдигнал серия обвинения срещу мъртвия.

    Но на 16 март 455 г. самият Валентиниан бил убит от заговорници по време на военни учения. Убийците били двама воини-хуни, вероятно от бившите букеларии (телохранители) на Аеций, които така отмъстили за своя господар.

    Като равносметка може да се каже, че Валентиниан имал амбицията и дарби на лидер, но никога не бил подготвян да поеме истинска власт. За всички било удобно той да бъде само ритуална фигура. Това било голямата му лична беда. След неговото убийство последвало нашествие на вандали, а сетне и размирици, които окончателно разрушили Западната империя.

    –

    Да считаме ли етеричните масла за по-добрата алтернатива на лекарствата

    iskamdaznam
    -
    0
    Да считаме ли етеричните масла за по-добрата алтернатива на лекарствата

    Етеричните масла действат върху нашите емоции, балансирайки процесите в тялото и съзнанието. Много често при депресивни състояния, специалистите препоръчват използването на етерични масла за подобряване на настроението, за тонус и създаване на усещане за щастие. Някои масла успокояват, други имат почистващи и детокс ефекти, а трети действат антибактериално и антивирусно. Понижаване на стрес и напрежение, лекуване на депресия, главоболие и мигрена, намаляване на кръвно налягане, успокояване и баланс на психиката, кръвоспиране, разкрасяване на кожата, заличаване на рани и стрии и пр. и пр. – всичко това може да бъде постигнато с правилна употреба на етерично масло.

    Хората предпочитат да използват тези масла като алтернатива на официалната медицина, но когато не са им препоръчани от специалист, не бива да ги употребяват на сляпо, без информация от проверен източник, за да не стане лечението с обратен ефект.

    Ароматерапията е идеална сцена за етеричните масла. Вдишването им с помощта на дифузери и арома лампи може да създаде търсения резултат. Ако се нуждаете от релакс, добавка към грижата за лице или искате да изпълните дома си с приятно ухание,открийте качествен продукт и го приложите според нуждата: https://makeup.bg/categorys/436129/ . Съществува тезата, че ароматите действат чрез т. нар. плацебо ефект. Това не е на 100% вярно, но дори и да е така, щом определено етерично масло ни помага да бъдем щастливи, да се чувстваме добре като заменя унинието ни с усмивка – всичко е наред.

    Разберете кои са най-честите приложения на най-популярните етерични масла:

    Етерично масло от мента – има антибактериален ефект, облекчава ревматичните оплаквания и кашлицата и е особено подходящо през студените месеци за предпазване от възпаления на гърлото, грип и настинки.

    Етерично масло от евкалипт – действа бактерицидно и противовъзпалително, подпомага заздравяването на рани и изгаряния на кожата, връща равновесието при умствена преумора, отблъсква насекоми.

    Етерично масло от чаено дърво – подобрява имунитета, ускорява лечение на простуда и грип, унищожава бактерии и гъбички. Лекува акне, херпес, активира умствената дейност и засилва паметта, успешно премахва пърхота.

    Етерично масло от лавандула – помага при лечение на акне и пъпки, дезинфекцира кожата, премахва прекомерното образуване на себум и стимулира процесите на регенерация. Елиминира пърхота, насърчава растежа на здрава, гъста и силна коса.

    Етерично масло от лимон – активира заздравяването на рани, създава озаряващ кожата ефект с мекота и гладкост. Бори се с целулит, мазоли, брадавици, пърхот и чупливи нокти. Ефективно е при грип, варицела, херпес и други вирусни заболявания. Премахва главоболието, облекчава стреса. Повдига настроението, осигурява енергия.

    Употребата на етеричните масла е широко популярна в ароматерапията, а също и като добавка в приготвянето на домашна козметика – за кремове и извършване на арома и лечебен масаж. В тези случаи някои масла задължително се нуждаят от смесване с базово масло (бадемово, масло от кокос, лен, жожоба и пр). Използват се също и при инхалации, за направа на компрес върху болното място, могат да се добавят в арома вана, както и да действат като репелент срещу ухапвания от насекоми.

    „Да направиш невъзможното“: Как руският бриг „Меркурий“ печели битката с два турски линейни кораба

    iskamdaznam
    -
    0
    „Да направиш невъзможното“: Как руският бриг „Меркурий“ печели битката с два турски линейни кораба

    През май 1829 г., по време на Руско-турската война, в близост до брега на Османската империя се провежда легендарната морска битка между бригът „Меркурий“ под командването на Александър Казарски и два вражески бойни кораба. Турска ескадра от 14 кораба, състояща се от 6 линейни кораба, 2 фрегати, 2 корвета, 1 бриг и 3 тендера, се натъква на три руски кораба в Босфора и започва преследване. Бързите „Стандарт“ и „Орфей“ успели да се измъкнат от преследването. Два турски кораба се втурнали напред и изпреварили „Меркурий”, който изоставал от своя отряд. Те значително надминавали брига по мощност на артилерия и размер на екипажа. Руските моряци, обаче, успели да изведат от строя бойните кораби, да избягат от преследването и да се присъединят към основните сили на Черноморския флот.

    Но да се върнем на подробностите от битката в Босфора преди 190 години. Както вече споменахме, бойните кораби деветкратно превъзхождали руския кораб по брой на оръдията. Независимо от това бригът нанася значителни щети на вражеските кораби.

    Бригът „Меркурий“ атакуван от двата турски кораба. 1892 г. Художник Иван Айвазовски. Снимка: Уикипедия

    Бъдещият командир на „Меркурий“ Александър Казарски е роден на 16 юни 1797 г. в град Дубровно, белоруска провинция, в семейството на пенсиониран провинциален секретар.

    Василий Казарски, кръстник на Александър, се погрижил младежът да бъде изпратен да учи в Черноморското навигационно училище в Николаев. През 1813 г. младежът става мичман, след което е повишен в офицер. Известно време той служи на товарни кораби, след което се премества на поста командир на отряд от малки гребни кораби на Дунавската флотилия.

    През 1819 г. Казарски получава званието лейтенант. Той е назначен в новоформированата 44-оръдейна фрегата „Евстатий“, командвана от Иван Скаловски. Под негово ръководство Казарски преминава през добро военноморско обучение. След „Евстатий“ младият офицер получава няколко краткосрочни задачи на различни кораби.

    Руско-турската война

    През 1827 г. Санкт Петербург се обявява в подкрепа на национално-освободителната борба на гърците срещу османското владичество. За да предотвратят засилването на влиянието на Русия на Балканите, Англия и Франция я убеждават да сключи Лондонската конвенция, която предвижда предоставяне на пълна автономия на Гърция под управлението на Османската империя.

    Турците не се съгласяват с изискванията, включени в споразумението и влизат в конфликт с неговите участници. През октомври 1827 г. руско-англо-френската ескадра унищожава значителна част от турския флот в битката при Наварино и позволява на Гърция да стартира процеса на придобиване на независимост.

    Александър Казарски. Снимка: Уикипедия

    След това Османската империя започва антируска военна подготовка по Дунав и затваря черноморските проливи за руските кораби. В отговор на това,  на 26 април 1828 г. Санкт Петербург обявява война на Турция, която се разгръща на територияята на Балканите и Кавказ.

    През 1828 г. Казарски поема командването на транспортния кораб „Съперник“, на който е монтиран еднорог – вид гаубица. По време на нападението над Анапа, „Съперникът“, който имал малка тяга, маневрирал под огъня на вражеската артилерия и стрелял по турските укрепления. Корабът получил осем повреди, но не се оттеглил от битката. За участието си в превземането на Анапа Казарски е повишен в капитан лейтенант. За подобни действия край Варна той е награден със златна сабя. В началото на 1829 г. е назначен за командир на брига „Меркурий“.

    Подвигът на „Меркурий“

    Константин Стрелбицки, председател на Московския клуб по история на флота, пояснява в интервю, че бригът дори не е в класа на военните кораби.

    „Това е малък ветроходен кораб, който е използван във флота за изпълнение на спомагателни задачи: разузнаване, ескортиране, патрулиране. Бриговете не са пригодени за водене на основна битка, оборудвани били главно с отбранителни оръжия “, отбеляза експертът.

    Двумачтовият бриг „Меркурий“ бил пуснат на вода през 1820 г. в Севастопол.

    Той бил въоръжен с осемнадесет 24-килограмови каронади (гладкостволно артилерийско оръдие), предназначени изключително за близък бой, и две малки преносими оръдия.

    „Меркурий“ бил здрав кораб и е поддържал добре вълната, но малката дълбочина на интрюма (пространство между най-ниската палуба на кораб и дъното му) е имала негативен ефект върху неговите характеристики на управление.

    През 1829 г. руски кораби редовно патрулират в района на Босфора, проследявайки движенията на турския флот. В края на май тази мисия е възложена на отряд от три кораба: фрегата „Стандарт“, бриговете „Орфей“ и „Меркурий“.

    На 26 май руските моряци, разположени на 24 км от брега на Турция, забелязват ескадра от 14 кораба на Османската империя. Моряците не били натоварени със задачата да влязат в битка с турците – те спешно трябвало да докладват за врага на командването. Старшият офицер от отряда, командирът на „Стандарт“ Павел Сахновски, заповядва „да се избере курс, в който корабът има приоритет“. „Стандарт“ и „Орфей“ се насочват на северозапад, а „Меркурий“ се отправя по-на запад. В същото време турците забелязали бавния бриг и се втурнали да го преследват.

    Бриг „Меркурий“ след победа над два турски кораба се среща с руската ескадра 1848 г. Художник Иван Айвазовски. Снимка: Уикипедия

    Двата османски линейни кораба – 110-оръдейният „Селимие“ под знамето на Капудан паша и 74-оръдийният „Реал бей“ под флага на младшия флагман – бързо започнали да изпреварват „Меркурий“. Казарски се опитал да се откъсне от преследвачите с помощта на  веслата, но скоро вятърът се засилил и османците се приближили до брига на разстояние с топовен изстрел.

    „184 оръдия срещу 20 – в такива случаи чуждестранните флоти обикновено спускат флага, считайки ситуацията за безнадеждна, но Казарски не бил такъв човек и екипажът му не бил такъв“, разказва Стрелбицки.

    Казарски свиква офицерски съвет, на който поручик Иван Прокофиев предлага да се включат в битката и да взривят кораба, когато се опитат да го превземат. Казарски и други офицери открили огън по турските кораби от преносими оръдия. „Меркурий“ започнал да маневрира под вражеските изстрели, опитвайки се да не бъде ударен от бордовия залп на вражеските кораби.

    В крайна сметка „Меркурий“ е бил притиснат между турските бойни кораби. Но това също било определено предимство. Турците не можели да използват оръжията си с пълна сила заради мъртвата зона и страха да не се ударят един друг.

    Първо, противникът не можел да стреля едновременно с всички оръдия – те били от двете страни. Второ, оръжията не се обръщат на 180 градуса, така че с правилно маневриране бригът можел да влезе в „мъртвата зона” на обстрела. Трето, все още било времето на ветроходния флот – ако мачтите с платната били свалени, корабът не можел да бъде активен, докато „Меркурий” имал гребла, които липсвали на турските бойни кораби.

    Повредите по корпуса на „Меркурий“, получени по време на битката на 14 май 1829 г. Снимка: Уикипедия

    Руските моряци отговорили на призивите за предаване с изстрели от оръдия и пушки. Стрелбата от „Меркурий“ се провежда целенасочено по рангоута и такелажите на турските кораби. Казарски успява да обездвижи врага. Руските артилеристи повреждат ватерщага и бейфут грот-марс-рея на „Селимие”, а също така и фор-брам-рея, и фор-марса-рея на „Реал-Бей”. Турските кораби вече не можели да преследват и да участват в боя.

    „Меркурий“ се насочил към основните сили на Черноморския флот. В битката от 115 членове на екипажа на брига четирима загубили живота си, шестима били ранени, самият Казарски бил ранен. Корабът получил 22 дупки в корпуса и около 300 повреди на мачтата, платната и такелажа. Няма официални данни за убитите турски моряци.

    Константин Стрелбицки отбелязва, че „екипажът на „Меркурий“ е направил невъзможното, защото бриг срещу два линейни кораба е като петокласник срещу двама професионални боксьори“.

    Корабът очевидно е трябвало да бъде унищожен. Много съвременници просто отказали да повярват, че битката наистина се е състояла. За щастие, отзивите на участниците от турска страна потвърдили това, което казват докладите на Казарски.

    Компетентното маневриране и морските качества позволили на „Меркурий“ да спечели в битката с вражеските кораби.

    „Турските кораби по никакъв начин не можаха да хванат брига. Обръщайки едната или другата страна, той успешно се противопоставял на врага. Умението и смелостта на руските моряци и офицери стопили почти десетократното превъзходство на турските кораби по брой оръдия “, казва експертът.

    Паметникът за подвига на Александър Казарски. Снимка: Уикипедия

    Бригът е изпратен в Севастопол за ремонт, след което е присъединен към основните сили на флота. Казарски е повишен в капитан от втори ранг, награден с орден „Св. Георги“ четвърта степен и назначен за адютант на император Николай I.

    По-късно Казарски командва различни фрегати от руския флот. През 1831 г. е повишен в капитан от първи ранг и включен в императорската свита. Казарски е инструктиран да се занимава с изследвания, свързани с перспективите за развитие на флота. През 1833 г. той отива да изследва черноморските пристанища и умира внезапно в Николаев.

    През 1839 г. в Севастопол е открит паметник на Казарски, който съществува и днес. Паметникът е направен под формата на пресечена каменна пирамида с монтирана върху нея бронзова трирема. С указ на Николай I на паметника е изписан надписът: „Казарски. За потомството като пример.“

    Автор: Десислава Михалева

    Пътят на шоколада

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Пътят на шоколада

    Историята все още не може да даде отговор на въпроса кой пръв е открил полезните свойства на зърната на какаото и започнал да ги използва за храна. Изглежда, че това растение идва от горите на Амазонка. Следи от какао са открити в древни керамични съдове, принадлежащи на олмеките – народ, който живял на територията на съвременно Мексико. Индианците използвали пулпата от плодовете, която съдържа захар, и явно приготвяли от нея нискоалкохолна напитка. Подобна технология на места е запазена до ден-днешен.

    Какаото било широко използвано и от маите. Те го ценели високо и дори го използвали като валута. Неслучайно техният бог Ек-Чуак бил едновременно покровител на търговията и на какаото. Плодовете били употребявани също и в ритуални дейности: при бракосъчетания и погребения. Напитката, изготвена от какаови зърна, имала червеникав оттенък, поради което индианците я отъждествявали с кръв. Маите добавяли към нея подправки, люти чушки и царевично брашно. Получавало се плътна, наситена смес, която била достъпна само за избрани: жреци, вождове и военачалници. Ястието се сервирало студено.

    Theobroma cacao. Снимка: Уикипедия

    Ацтеките смятали какаото за дар от техните божества. Това било отразено много по-късно от Карл Линей, когато той дал научно описание на растението и му присвоил латинското име Theobroma, което се превежда като „храна на боговете“. Плодът се асоциирал със земята и женското начало и струвал колкото теглото си в злато: за сто зърна можело да се купи роб. Напитката можела да се консумира само от високопоставени личности. За приготвянето на какаов коктейл използвали вода, царевица, ванилия, люти чушки и сол.

    Историята на появата на „кафявото злато“ в Европа започва с испанските завоевания в Латинска Америка. Конкистадорите, водени от Фернандо Кортес, открили в съкровищницата на последния вожд на ацтеките Монтесума тонове какао, събрано като данък. Вкусът му харесал на Кортес и конкистадорът го донесъл в Испания.

    Мисионерът Бернардино де Саагун в своята „Обща история на Нова Испания“ (1547-1577) пише: „Ако пият много какао, особено когато е зелено, то опиянява хората, обладава ги, кара ги да кривят лицата си и ги подлудява. Но ако го пият умерено, възстановява силите и освежава, успокоява сърцето и прави хората по-добри“.

    Скоро Испания станала най-голямата вносителка на какао. Постепенно то стигнало и до други европейски страни, например Франция и Италия, които също започнали да го внасят от Централна Америка.

    Снимка: Уикипедия

    Оригиналната рецепта претърпяла промени: напитката от студена станала гореща, от горчива – сладка (поради добавянето на захар и канела). От обект на езически култ какаото се превърнало в лакомство. В двора на Луи XIV течният шоколад дори придобил репутацията на афродизиак.

    Дълго време за преработка на какаови зърна и смилането им в разтворима маса използвали мелнично колело, което работниците въртели на ръка. Революцията в света на шоколада била извършена от холандеца Ван Хутен. През 1828 г. той патентовал мощна преса за извличане на мазнина от печени какаови зърна. След извличане на какаовото масло остават пресованите зърна, които след изсушаване се смилат на прах. Какаото на прах лесно се разтваря във вода или мляко, може да се използва при готвене и е лишено от характерния си горчив вкус. Чрез повторно смесване с какаово масло се получава шоколад такъв, какъвто го познаваме днес.

    Първото шоколадово блокче е произведено през 1847 г. от фирмата JS Fry & Sons. По-късно оригиналната рецепта за млечен шоколад била разработена от швейцареца Даниел Петер. В края на ХІХ-ти век шоколадовите изделия губят статута си на рядък продукт – започнало масовото им производство. Появяват се търговските марки Mars, Nestle, Hershey’s и други.

    През ХХ век разнообразието от начини за употреба на какаото и неговите преработени продукти достигна астрономически цифри. Днес всевъзможните видове шоколад са достъпни за всички хора по цял свят.

    –

    1...91011...319Страница 10 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto