Още
    Начало Блог Страница 111

    Арийците и мистериозната гибел на Мохенджо-Даро

    За народа на арийците има толкова много слухове, легенди и спекулации, че някои вече са склонни да ги смятат за измислени, а всички данни за тяхното минало – за исторически фалшификации.

    Историците и лингвистите не обичат да използват думата „арийци“ поради употребата й от нацистката пропаганда през ХХ-ти век – и я заменят с „арии“. Но самите арийци нямат никаква вина за деянията на Третия райх.

    Анализите на митологията в древните индийски „Веди“, както и на „Авеста“ – свещената книга на древните иранци, показват изненадващи неща. В тези книги са отразени геофизическите реалности на районите около Северния полярен кръг. По-специално, дълга зима – според „Авеста“ 10 месеца в годината, редовно замръзване и топене на водите. Но най-важното: полярната нощ и дългият полярен здрач. Отгласи от тези представи се съдържат в митовете на всички индоевропейски народи.

    Поради тези особености доста историци са на мнение, че прародината на древните арийци се е намирала близо до Северния полюс в епохи, когато на Земята е господствал по-топъл климат. Застудяването накарало арийците да тръгнат на юг. Така започнало преселението на индоевропейската общност и нейното разпадане. Религиозните вярвания на арийците наистина отразяват реалиите на живота в северните райони на Евразия.

    Преди 4 хиляди години арийските племена, които живеели в степите на Урал и при Черно море, а преди това – в по-северни райони, започнали преселение на юг. Първо в Иран, после в Индия. Тогава Индия била населена от тъмнокожи племена, предци на днешните дравиди. Арийците били типични представители на европейската раса, с бяла кожа и руса коса.

    Нахлуването на арийците в Индия не било еднократно действие, а процес, който продължил стотици години. Този период в историята на Индия се нарича арийски или ведически. Именно в тази епоха са създадени едни от най-великите паметници на индийската и световна култура – поетичните епоси „Махабхарата“ и „Рамаяна“. Точно тогава индийското общество започва да се разделя на касти (варни): шудри (най-бедните), вайши (търговци и земеделци), кшатрии (воини и владетели) и брахманите (жреци и наставници) – традиция, която донякъде е запазена в Индия и до ден-днешен.

    Арийците нахлували в Индустан с огън и меч, преодолявайки съпротивата на местните племена. Южна Индия така и не успели да завладеят.

    Основата на арийската икономика било селското стопанство. Те били умели воини, които често воювали с други арийски и дравидски племена, които по онова време населявали Северна Индия. Имали съвременни за онази епоха оръжия, включително колесници. Строели крепости, чиито останки са оцелели до днес. Постепенно те прогонили тъмнокожите дравиди в южната част на днешна Индия. Към 1500 г. пр. Хр. в Северна Индия вече имало 16 арийски царства.

    Във Ведите има разкази за някои загадъчни образци оръжия, с които се сражавали „боговете“ на арийците. Например, „вимани“ – летящи машини, които развивали голяма скорост във въздуха. Или ужасното оръжие на бога Индра, чието действие напомня атомна бомбардировка. След неговата употреба оцелелите трябвало да побързат да се измият; точно както тренират днешните военни за намаляване действието на радиоактивния прах. Може да сметнем такива описания за фантазия, ако не са разкопките в Мохенджо-Даро (на езика синдхи – „Хълмът на мъртвите“).

    Мохенджо-Даро. Уикипедия.

    Археолозите не могат да уточнят как, всъщност, се е наричал този град. Само едно нещо е сигурно: това е един от най-великите градове на древността. И от най-загадъчните – бил унищожен преди около 3700 години, точно по времето на нахлуването на арийците, при необикновени и неизяснени обстоятелства.

    Подобни древни мегаполиси рядко изчезвали внезапно – техният упадък продължавал с векове. А в Мохенджоо-Даро всичко сочи, че катастрофата връхлетяла внезапно, почти мигновено. В една от къщите са намерени скелетите на тринадесет мъже, жени и едно дете. Техните останки носят признаци на внезапна смърт. Но те не били ограбени – някои все още са с гривни, пръстени, огърлици. В целия град археолозите се сблъсквали със сходни групи от скелети, които свидетелстват, че преди смъртта си хората вървели спокойно по улиците и загинали внезапно. Силата на катастрофата била такава, че довела до мигновеното и пълно унищожение на целия град. Почти едновременно с Мохенджо-Даро загинали и намиращи се наблизо големи градове.

    Някои учени, изследвали развалините, установяват, че преди около 3700 години на върха на хълма, около който е построен Мохенджо-Даро, избухнала експлозия с огромна сила, подобна на въздействието на атомна бомба. Схемата на разрушените сгради ясно очертава един епицентър, около който са пометени всички здания. С отдалечаването от епицентъра разрушенията отслабват почти до нула.

    Археолозите установили, че диаметърът на епицентъра на експлозията бил около 50 метра. На това място всичко е кристализирало и разтопено, всички архитектурни структури са изтрити от лицето на земята. Тухлите и камъните са стопени само от една страна, което показва посоката на експлозията. Древният град е разрушен от 3 мощни ударни вълни, простиращи се на километър и половина от епицентъра на експлозията. В район с радиус над 400 метра са разпръснати парчета глина, керамика и някои минерали, които са разтопени. Там не са намерени скелети, вероятно поради мигновеното им изпаряване.

    По улиците на града имало много черни камъни. Изяснило се, че това са парчета от керамични съдове, разтопени при температура 1400-1600 градуса, а после втвърдени. И до ден-днешен няма общоприето мнение за причините на гибелта на Мохенджо-Даро.

    А самите арийци се преселвали не само в Индия, но и към Европа. Затова днес европейските езици се наричат „индоевропейски“. Всъщност, това са нашите предци – затова не трябва да допускаме обсебването им от различни идеологии, а да изучваме с интерес и любов историята им; нали това е част от нашата собствена история!

    Митридат VI – кралят, който бил имунизиран срещу отровите, но не успява сам да сложи край на живота си

    Понякога само защото си параноичен, не означава, че няма хора, които искат да ти навредят.

    За древните владетели параноята била неизменна част от живота им. С предателства, убийства и измами, които се случвали ежедневно на онези, които притежавали власт, било полезно да развиеш методи за самозащита.

    Докато някои владетели предпочитали да наемат пазачи, Митридат VI постъпил по-различно, за да се увери, че ще се предпази не само от убийство, но и от отравяне.

    Вместо просто да наеме човек, който да опитва храната и напитките му, Митридат VI бавно привикнал към различни отрови – до такава степен, че в даден момент започнал да вярва, че е имунизиран срещу тях.

    Митридат VI е роден в Синоп. Той е син на владетеля на Понтийското царство Митридат V. Управлението на баща му било тясно свързано с Рим. През 120 г.пр.н.е. Митридат V бил убит от неизвестен убиец – отровен по време на празненство. Внезапната кончина на баща му създава огромни неприятности, защото нито той, нито по-малкият му брат били на подходяща възраст, за да заемат неговото място на трона. Вместо тях кралица регент става майка им – Лаодика VI.

    Лаодика VI решила, че по-малкият ѝ син е подходящ за владетел, което било опасно за Митридат VI, тъй като ако майка му издигне брат му за крал, ще има огромна вероятност да избухне гражданска война, с която кралицата регент щяла да се справи лесно – като убие Митридат VI.

    Митридат VI заминал за известно време, изчаквайки майка му да реши, че той, по-големият брат, е по-подходящ за трона. През този период той решава, че трябва да се предпазва, за да не го сполети съдбата на баща му. Митридат VI започва да приема малки количества от различни отрови, които били доста по-ниски от опасните, вярвайки, че тези малки, но постоянно приемани количества ще изградят имунитет у него.

    Това е периода, през който се разпространил слухът за съществуването на специална смесица от билки и други съставки, която представлявала антидот за всяка отрова. По-късно този антидот станал известен като „митридат“ – на името на онзи, който го създал.

    Някъде през периода 116 – 113 г.пр.н.е. Митридат VI се връща в дома си в Синоп. Той нарежда майка му да бъде задържана, а по-късно и екзекутирана и отправя своите претенции за трона. Скоро и брат му бил убит и така Митридат VI бил единственият, който можел да получи властта.

    Като управник Митридат VI се справял чудесно – той успява да разшири границите на страната и да донесе просперитет на народа си. Макар баща му да имал мирни и дори приятелски отношения с римляните обаче, Митридат VI не последвал примера му. В началото неговите военни действия нямали отношения с Рим. Той се отправя към скитите като междувременно превзема Боспорското царство. Народът там разменя свободата си в замяна на защита срещу скитите. След всяка победа на Митридат VI Понтийското царство ставало все по-обширно. Въпреки това, спор относно района на Кападокия довежда до конфликт между него и римляните.

    Митридат VI иска Кападокия за себе си и работел за постигането на целта си чрез умели политически решения и внимателно уреждане на подходящите бракове. Кралят на Витиния – Никомед III обаче също имал планове да завладее Кападокия. Борбата за надмощие между тях двамата принуждава Рим също да отправи претенциите си към региона. Римляните настояват както Никомед III, така и Митридат VI да освободят Кападокия и да обявят независимостта ѝ.

    Разрастването на Понтийското царство и идеята Кападокия да бъде под управлението на Митридат VI не се харесва особено на римляните, които предпочитат присъствието му да бъде прекратено. Първоначално той се съобразява с исканията на Римския сенат, но през 89 г.пр.н.е. нахлува отново в Кападокия. Това довежда до военен конфликт, останал известен в историята като Първа Митридатова война.

    Митридат VI не успява да запази властта си в тази територия и след петгодишни битки се оттегля. Макар че е подписан мирен договор между двете страни следват още две Митридатови войни като последната е най-продължителна и най-опустошителна.

    В крайна сметка Митридат VI изгубва силите си и е принуден да се оттегли на север. Там той отново се опитва да събере армия, но методите му за привличане на хора не се харесват и водят до избухване на въстание, което заплашвало да сложи край на управлението му.

    И вместо да умре от ръцете на бунтовниците, Митридат VI решава да постъпи другояче и сам да сложи край на живота си. Неговият метод? Отрова.

    За негово съжаление обаче се казало, че тялото му наистина имало известен имунитет срещу последиците от отровата и той не умира от собствената си отрова.

    Съществуват две възможни причини за смъртта му. Според историкът Апиан, след като вижда, че не може да се отрови, Митридат VI дава оръжието си на свой близък подчинен, принуждавайки го да го намушка до смърт. Според Дион Касий пък, Митридат VI не умрял нито от отрова, нито от намушкването, затова се предал на бунтовниците.

    Интересното е, че именно мъжът, който най-много се страхувал от това да не бъде отровен, не успява да почине от собствената си отрова.

    Алпийският дракон с котешка глава

    Старите легенди разказват, че в затънтените краища на Бавария, Швейцария и австрийските Алпи живеел невероятен дракон с глава на котка и гребен на гърба. Според древните предания, нямало по-силен и по-зъл звяр от него. Той приличал на змия с черна, гладка и блестяща кожа – но имал и две мощни ноктести лапи. Наличието на крайници му придавало сходство с огромна, около 2 метра дълга, разярена котка – а задната част на тялото завършвала с опашка на змия. Заради тази си прилика този дракон получил названието „татцелвурм“ – „червей с котешки лапи“. Дъхът на татцелвурма бил отровен.

    През 1779 г. австриецът Ханс Фукс срещнал в планините едновременно два татцелвурма. Това така го уплашило, че нещастникът получил инфаркт и умрял. Но, все пак, успял да опише „змийските котки“. Негов роднина нарисувал по разказа му скица на чудовището. Това изображение на татцелвурма и досега си остава едно от най-добрите.

    Уикипедия

    През лятото на 1922 г. овчарят Ото Хайнкел и бракониерът Ханс Мюлер ловували на планинското плато Хохфилценалм в Южна Австрия. На един от хълмовете забелязали страховит червей с дължина около 1 метър и дебелина колкото кюнец на печка. Неизвестното животно наблюдавало ловците внимателно, а след това започнало яростно да съска и да опитва да ги докопа. Хайнкел започнал да сваля пушката си през рамо, за да стреля, но в този момент чудовището протегнало две огромни котешки крака и се спуснало към тях. Паникьосаните ловци се втурнали да бягат и едва успели да достигнат селският път. Дълго време криели това събитие от своите съселяни, но събрали смелост и го разказали на местния свещеник. По това време вече се появили и нови свидетели, които видели чудовището. Това били двама влюбени, които си почивали до един планински поток. Идилията им била грубо нарушена от появата на „змийска котка“ на другия бряг с явно агресивни намерения. Младите били принудени да прекъснат пикника и бързо да избягат с велосипедите си.

    Но някои очевидци проявили храброст при зрещата си с този звяр. През 1908 г. с татцелвурма се срещнал  професионален ловец, който описва следната история. Този път чудовището било видяно в местността Мурау в Горна Щирия на височина 1500 метра над морското равнище. Това било червей, дълъг половин метър и с дебелина около 8 см, с четири къси лапи. Но нравът му бил все така агресивен: животното веднага се нахвърлило срещу ловеца, право към лицето му. Той обаче успял да му нанесе няколко удара с нож, но тези рани не наранили сериозно животното. Кожата му била толкова дебела, че ножът се оказал слаба заплаха.

    През 1924 г. учените пропуснали шанса да изследват останките на същество, което може би било тайнствената „змийска котка“. В гъстите гъсталаци на долината Мюр туристи се натъкнали на странен скелет, дълъг около 120 см. Може би, това бил скелетът на голям гущер. Дългата опашка, късите силни предни крайници и заоблената глава с огромни зъби били достатъчни за определяне на вида му – но находката била изгубена.

    Много учени признават, че е възможно в Европа да са се запазили неизследвани видове големи гущери, подобни на мексиканския „жилатие“ (Heloderma suspectum) и американския „толахини“ (Heloderma horridum horridum). Тези гущери достигат дължина 75 см и имат отровни зъби, заради които се наричат ​​ още и „отровнозъби“. За човек ухапването им е много болезнено, но не смъртоносно. Зоолозите отбелязват, че разяреният отровнозъб издава глухо съскане и се нахвърля върху врага дори, ако той го превъзхожда по размери. Това съвпада с поведението на татцелвурма от Австрия.

    През 1929 г. татцелвурмът отново се изплъзнал от ръцете на учените. По време на проучването на пещерата Темпелмауер“ австрийски учител срещнал тайнствен звяр. Този път кожата му била бяла и гладка, главата – сплескана, но мощните предни лапи и змиевидното тяло издавали загадъчната „змийска котка“. Сега обаче татцелвурмът веднага избягал, без да проявява желание да бъде проучен и класифициран.

    Пикът на интереса към мистериозния звяр бил през 1934 г., когато швейцарският фотограф Балкен успя да снима татцелвурма. Както често се случва, това станало случайно. Веднъж Балкен скитал в околностите на Майринген в търсене на живописни обекти за снимане. Вниманието му било насочено към странен предмет, подобен на гнил дървесен ствол. Фотографът избрал удачен ракурс, насочил обектива – но когато щракнал, дървесният ствол внезапно се превърнал в разярен гущер. Без да осъзнава, че е направил сензационна снимка, Балкен хукнал да бяга. На фотографията ясно се виждали главата и разярената паст на звяра. Портретът на татцелвурма бил публикуван в немското списание „Космос“ – но оттогава нищо повече не се чуло за „змийската котка“.

    Може би хората никога няма да разберат кои от описанията на това чудовище са най-точни, и не ще го срещнат повече. Такова потайно същество очевидно трудно си намира място в нашия бързо променящ се свят.

    Асурите и техните мистериозни мутации

    Според митологията на индийските „Веди“, асурите били големи и силни същества, но ги погубили тяхната доверчивост и простодушие. Боговете ги победили с измама и ги заточили под земята и на дъното на океана. Там те се превърнали в други същества и отново излезли на повърхността на земята – но в съвсем различен вид.

    Мнозина изследователи опитват да възстановят историческата истина за асурите, търсейки в древните митове рационално зърно.

    Сред животните и хората, подложени на климатични или радиационни промени, се наблюдават мутации, които причиняват циклопоеза (у циклопите единственото око се намира точно над носа или в средата на челото). В легендите на различни народи се споменават циклопи, които воюват с хората. Всички знаят циклопа Полифем от „Одисея“, който създава доста главоболия на Одисей и дружината му, докато се справят с него.

    снимка – Уикипедия

    На Земята има от 100 кратера с диаметър 2-3 километра, а също и два наистина огромни: в Южна Америка (диаметър – 40 км) и в Южна Африка (диаметър – 120 км). Ако те са били образувани в ерата на палеозоя (преди около 350 милиона години), както твърди конвенционалната история, отдавна нямаше да съществуват, защото дебелината на горния слой на Земята се увеличава с около един метър на сто години. А кратерите съществуват и досега. Това дава основание на мнозина изследователи да предполагат, че са образувани преди 25-35 хиляди години. Но как? Ако са последици от удари на метеорити, такива огромни космически скални маси щяха да предизвикат глобална катастрофа, по-голяма от онази, която унищожила динозаврите преди около 65 милиона години, може би дори да причинят изместване на земната ос. Но следи от подобни гигантски катаклизми в периода преди около 30 хиляди години определено не се наблюдават.

    „Кодексът от Рио“ на маите пише, че „огънят горял три дни и три нощи“. Това кара някои историци да смятат, че става дума или за едновременно изригване на няколко вулкана; други стигат до екзотичната хипотеза за древна ядрена война, опирайки се и на известните описания в индийските „Веди“ и поемата „Махабхарата“ – където в описанията наистина има смущаващи съвпадения с последиците от подобен чисто военен катаклизъм. Трети директно се насочват към войната между боговете и асурите, издигайки хипотезата, че кратерите са остатъци от подобен гигантски сблъсък в невъобразимо дълбока древност.

    Според легендите, след поражението им асурите били прогонени под земята. Дали това обяснява наличието на прословутите хилядокилометрови тунели в Алтай, Урал, Тяншан, Кавказ, пустините Сахара и Гоби, в Северна и Южна Америка – практически по цялата планета?

    ВИЖ  ОЩЕ: Тунели под континентите

    Живеейки под земята, потомците на асурите се смалявали по размери до джуджета. Тук трябва да си припомним, че именно джуджета обилно населяват света на легендите и митовете на най-различни народи: от Гвинея, през Европа до Тибет.

    Учените днес стигат до извода, че, теоретично погледнато, животът под Земята е напълно възможен. Според някои геолози, там водата е повече, отколкото в целия Световен океан. Неслучайно почти цялото водоснабдяване на днешното човечество става именно от подземни води – извори и реки, започващи от тях, различни видове кладенци и т. н. Разбира се, не бива да си представяме подземните обитатели непременно в някакъв уродлив вид от типа на Ам-гъл в прочутата сага „Властелинът на пръстените“. Подземните асури, мутирайки и видоизменяйки се, не е било задължително да избягват повърхността на земята.

    Но самият факт, че митологиите ни разказват за най-различни подземни същества – от гигантските циклопи до малките джуджета, подкрепя хипотезата, че подобни мутации е възможно да са протичали в най-различни направления. Най-характерно е, че всички подземни създания се отнасят с ярко изразено недоверие и враждебност към обитателите на нашия свят. Може би това е завистлив спомен за онези древни времена, когато асурите били равни с боговете и живеели в „горния“ свят на светлината, а над себе си вместо пещерни сводове можели да виждат небесната синева.

    Удивителното пътешествие на един китайски монах

    В самия край на V-ти век в двора на китайския император дошъл странстващият будистки монах Хуей-шан. Той бил поканен да разкаже своята интересна история, която повече приличала на древните китайски митове за вълшебни страни, отколкото на описание на сериозен пътешественик.

    Управителят на една от китайските провинциите – Юй Цзе, който присъствал на разказа на монаха, записал подробно неговото изложение в своята хроника „Лян Си Гун-цзи“ („Записки за четирите владетели на династията Лян“). Тези записки са достигнали до нас.

    Хуей-шан разказал, че преди няколко години отишъл в някаква страна на повече от 20 хиляди ли (около 10 хиляди километра) източно от Китай. Той срещнал там народ на сравнително високо ниво на цивилизация, макар и не толкова, колкото китайската култура по онова време.

    Тамошните територии се наричали „страната Фусан“, „Държавата на жените“, „Земите Юй Цзе“.

    Известният френски китаист дьо Гин в края на XVIII-ти век открил историята на монаха в древни китайски хроники и сам останал доста изненадан от тази история:

    „През 499 г. будистки монах на име Хуей-шан дошъл в Китай и разказвал за някаква държава, наречена Фусан, намираща се на изток. Там растели голям брой дървета „фусан“, откъдето идвало и названието на тази страна. Като фиданки тези дървета напомнят бамбук. Плодовете им, които имат форма на круши, са червеникави и може да се ядат. От кората се прави материя, която служи на местните хора да си шият дрехи. Къщите им са от дъски. Техните градове нямат крепостни стени.

    Те имат писменост, като правят хартия от кората на дървото фусан. Не водят войни и затова нямат оръжия. В тази страна има два затвора – един на юг и един на север. За незначителни простъпки вкарват нарушителите в южния затвор, а за по-сериозни – в северния. Хората в северния затвор, мъже и жени, могат да се женят помежду си. В страната Фусан поставят изображения на духове върху стените, на които се покланят сутрин и вечер. Хората не носят траурни дрехи или други знаци на скръб по починалите. През първите три години от качването си на престола местният владетел не се занимава с държавните дела.

    По-рано в тази страна не били чували за будизма, но през 458 г. петима монаси (т. е. експедицията на Хуей-шан), тръгнали от Кипин (Кабул) и пристигнали там. Те донесли със себе си будистки писания и изображения, разказали на местните хора за будизма, отхвърлили техните груби обичаи и променили обществото. Хуей-шан разказал още, че на хиляда ли източно от Фусан се намирала Държавата на Жените. Хората там били чисти и спретнати, а кожата им – бяла. По телата им растат косми, а косата им е много дълга и стига до земята. Те влизат във водата и забременяват. След 5-6 месеца се раждат деца. Жените почти нямат гърди; но имат косми на тила си, а млякото им е в тези косми. След 100 дни детето вече може да ходи, а след три-четири години възмъжава.

    Когато видят мъж, жените се плашат и крият. Те много почитат съпрузите си. Тези хора ядат листа на солени растения, които приличат на някои китайски билки и имат приятна миризма. Хранят се и с нещо, подобно на бобени зърна. Носят дрехи от плат. Копаят земята, изваждат глина и правят печени тухли. С тях строят кръгли къщи, а входът им прилича на дупка.

    Този народ има свой собствен император, който на всеки две години променя цвета на облеклото си. Местните жители активно развъждат говеда, правят кумис от мляко и отглеждат грозде. В страната Фусан се използват много злато и сребро, които не се считат за особена ценност. Но местните хора не познават желязото“.

    В разказа на монаха има и много странни пасажи.

    „На голямо разстояние южно от тази страна се намират планините Яншан („димящите планини“), чиито обитатели ядат омари, раци и космати змии, за да се предпазят от горещините. На върха на тази планина живеят огнени плъхове. Тяхната козина се използва за изработване на негорими материали, които се почистват с огън, вместо да се перат с вода. Северно от Държавата на Жените има толкова високи планини, че достигат небето и цяла година са покрити със сняг. Слънцето там изобщо не се показва. В тези планини живеят Светещите дракони.

    Западно от Държавата на Жените изригват фонтани, чийто вкус напомня вино. В същата област има дори птици, които раждат човешки деца – но момчетата, родени от тях, не оцеляват. Само дъщерите биват отглеждани с голямо внимание от бащите им, които ги носят в човките или върху крилете си. Веднага, щом започнат да ходят, стават пълнолетни. Всички са много красиви и гостоприемни, но умират, преди да достигнат тридесет години. Плъховете в тази страна са бели и огромни, като коне, а козината им е дълга няколко сантиметра.

    Хрониката ни разказва за реакцията на императорския двор:

    „Слушателите в двореца бяха много развеселени от тази история. Те се смееха, пляскаха с ръце и говореха, че никога не са чували по-смешна история“.

    Накратко, никой не възприемал сериозно историята на Хуей-шан. Въобще, древните китайци проявявали здрав разум. И показвали само един недостатък – не се опитали да разграничат зърното от плявата, тоест, да опитат да намерят в разказа някаква рационална нишка. Може би, все пак в разказа на будисткия монах, макар и преувеличено, имало ехо от реални местности и племена. Та, нали някога и хората върху коне, видени за пръв път от древни племена, били смятани за едно същество: кентавър!

    Може ли експерименталната физика да унищожи Земята?

    Това звучи точно като сценарий от лош фантастичен филм – учени, работещи по проект за милиарди долари, които инцидентно създават малка черна дупка, която с течение на времето започва малко по малко да „поглъща“ материя. Само след няколко часа краят на Земята ще настъпи.

    Възможна ли е подобна история? Биха ли могли учените да създадат в лаборатория черна дупка, която да „погълне“ планетата ни?

    Когато хората си представят черни дупки, те обикновено си мислят за обект в Космоса, който има много пъти по-голяма маса от тази на Слънцето и чиято гравитация е толкова мощна, че дори лъч светлина не може да избяга от нея. Тези чудовищни обекти са останки от експлозии на свръхнови. Всичко, което се приближи до тях – космически кораб, планета или дори звезда, бива засмукано от гравитацията на черната дупка, за да не бъде видяно никога повече. Според теориите обаче е възможно да се създаде микроскопична (в сравнение с тези в космоса) черна дупка чрез удар на две субатомни частици с изключително висока скорост.

    И точно това плаши много хора. Ускорителите на частици като Големия адронен колайдер (LHC) в Европейския център за ядрени изследвания CERN и Брукхейвънския колайдер за удари между тежки йони в Брукхейвън, Ню Йорк, са предназначени да правят точно това – да сблъскат два потока (или лъча) от протони при огромни скорости и енергии. Тези ускорители обикновено се състоят от пръстеновиден (цилиндричен) „път“, в който частиците се ускоряват до 99,9999991% от скоростта на светлината или само с 3 метра в секунда по-малко от нея. Ударът „разкъсва“ частиците на техните съставни компоненти, а част от енергията, участваща в процеса, се превръща в гореща плазма от кварки и глуони. Когато се кондензира, плазмата отново се превръща в нови частици, формирани по формулата на Айнщайн E=mc2. Това позволява на учените да изучават вселената в най-малките ѝ и основни части.

    Дори малките частици имат своя гравитация, макар и изключително малка. Ако обаче ги ударим достатъчно силно, гравитацията ще преодолее съпротивлението и частиците ще формират малка черна дупка. В продължение на години се смяташе, че енергията, необходима за това, е много, много пъти по-голяма от тази, която един ускорител на частици някога би могъл да осигури.

    Големият адронен колайдер

    Учените, работещи по струнната теория предполагат, че в нашата вселена има повече от трите познати ни измерения. Те смятат, че има още едно допълнително, с изключително малки размери, което ние не можем да видим. Ако това наистина е така, при два обекта, които са много близо един до друг, гравитацията им ще се покачи. С помощта на тази допълнителна гравитация колайдерите ще разполагат с необходимата сила, за да произведат черни дупки.

    Ако всички тези теории са верни, то тогава възможно ли е Големият адронен колайдер да създаде черна дупка, която да погълне Земята? Един от най-силните аргументи против това е т.н. лъчение на Хокинг. Стивън Хокинг достига до извода, че една черна дупка трябва да излъчва различни елементарни частици като по този начин масата ѝ намалява или иначе казано тя се „изпарява“. Следователно дори някой от колайдерите да създаде малка черна дупка, тя вероятно би съществувала само за част от секундата, преди да се „изпари“.

    Но ако Хокинг не е бил прав? Или черните дупки не изчезват толкова бързо, колкото си мислим? Повечето от дупките, създадени от ускорители на частици, ще се движат толкова бързо, че просто биха напуснали планетата ни, насочвайки се към Космоса. Вероятно една на милион ще се движи достатъчно бавно, за да бъде уловена от гравитацията на Земята.

    Но какво още можем да кажем за тази дупка, която ще остане? Дори да просъществува, нейната гравитация ще е толкова ниска, че едва ли би си взаимодействала с друга материя. Физикът Грег Ландсбърг от Brown University смята, че дупката ще „поглъща“ само по 1 протон на всеки 100 часа. Тази скорост е толкова ниска, че малката черна дупка ще „погълне“ само няколко милиграма земна материя докато се стигне до края на Вселената.

    Преди Големият ускорител на частици да бъде пуснат в действие има няколко съдебни дела, целящи неговото спиране. Ерик Джонсън, адвокат от Университета в Северна Дакота, който дори публикува труд относно този въпрос, твърди, че съдилищата имат право да прекратяват експерименти, които биха довели до катаклизми. Други твърдят, че подобен подход би могъл да попречи на важните научни изследвания. Но тук стои въпросът кой съд би имал необходимата юрисдикция? Делата срещу Големия адронен колайдер са внесени в Швейцария, но са отменени, тъй като ускорителят пресича френско-швейцарската граница, а договорите между Франция и Швейцария гарантират имунитета на изследователския център и от двете страни.

    Самолетоносач от лед – една луда идея по време на Втората световна война

    През 1942 година ситуацията на западния фронт за Великобритания била катастрофална. Немският военоморски флот отново и отново причинявал значителни загуби на Кралския флот. Мощната индустриална база на Германия позволила на страната бързо да възстанови загубите си в технологиите, докато Великобритания, влизайки във войната с недостатъчна готовност, смятала, че дори и най-лудите идеи биха могли да й помогнат да се противопостави на врага.

    Една от тези идеи е създаването на самолетоносач, чийто строителен материал е лед – временна замяна на стоманата, чийто дефицит по това време достигнал своя връх. Известно е, че през 1942 година тази идея била обсъдена в най-висшите кръгове на Обединеното кралство, включително със самия Уинстън Чърчил, който по това време  бил министър-председател.

    Били разработени два подхода за създаване на самолетоносача от лед. Първият – най-евтиният – бил отрязването на върха на голям айсберг и поставяне на оборудването на повърхността му. Предполагало се, че такива кораби, които са изключително евтини, ще бъдат използвани за бързи въздушни операции срещу стратегически цели на врага. Айсбергът самолетоносач също трябвало да бъде оборудван с отбранителни системи, жилищни помещения и двигател за управление на руля. Времето за използване на такъв кораб би било ограничено до няколко месеца.

    Вторият подход предполагал създаването на самолетоносач от предварително подготвени ледени блокове, между които се движат хладилни тръби, което позволява на кораба да не се стопи и да изпълнява функциите си за дълго време.

    След оживени дискусии британското министерство на отбраната избрало втория вариант като най-обещаващ. За ръководител на проекта бил назначен инженер Джефри Пайк. Експериментално той установил, че ако се смеси вода с целулоза, след замразяване се получава лед, който е по-силен от обичайното и съществува доста по-дълго преди да се разтопи. Било решено новият материал  да се нарече „пикрет“. Към британският проект били привлечени американски и канадски партньори и скоро тестовият образец на кораба бил построен и пуснат в Канада само за два месеца. Така започнали неговите изпитания.

    До 1943 година 18-метровият кораб бил успешно тестван в летни условия, но у английските адмирали възникнали няколко въпроса към инженерите: как да се увеличи силата на палубата за кацане на тежки бомбардировачи и как да се подготви кораба с допълнителна защита срещу торпедата на немските подводници. За тези подобрения било необходимо да се укрепи металния корпус на плавателния съд, което довело до влагането на допълнителни финансови ресурси и най-важното – до времеви разходи.

    Проектът вече не изглеждал панацея за превъзходството на Германия в морето, особено след края на 1943 година, когато положението във войната се обърнало в полза на съюзниците. Великобритания най-накрая успяла да преодолее дефицита на стоманата и да установи производството на евтини кораби, превозващи самолети. Необичайният проект постепенно бил забравен и останал само под формата на рисунки. Тестовият образец на кораба скоро се разтопил, оставяйки след себе си само метален скелет.

    40 любопитни факта за държавата Бурунди

    Бурунди, официално Република Бурунди, е държава, разположена в централната част на Африка.

    Обща площ: 27 830 кв. км.

    Население: 11 099 298 души

    Граничи с: Руанда, Танзания и Демократична република Конго

    Религии: Християнство, ислям

    Мотото на страната „Ubumwe, Ibikorwa, Iterambere” означава „Единство, Труд, Прогрес“. За съжаление World Happiness Report класира Бурунди на първо място сред най-нещастните държави през 2016 година.

    През 1996 Бурунди печели първият златен медал на Олимпийски игри. С това тя става най-бедната страна, печелила някога златен медал. Престижната награда е спечелена от бегачът на дълги разстояния Венусте Нйонгабо.

    Груповото бягане е забранено в Бурунди. През 2014 година президентът го забранява с твърдението, че подобни действия са причината, поради която хората планират антиправителствени дейности.

    Обезлесяването и почвената ерозия са сред най-големите проблеми на републиката.

    Първите избори в страната са извършени на 8.09.1961 година.

    Преди да получи независимост, страната се е наричала Руанда-Урунди.

    Първият министър председател, Луис Руагасоре, е убит само седмици след изборите.

    Мелхиор Ндадайе е първият демократично избран президент на Бурунди (през 1993).

    Столицата на Бурунди е Бужумбура. Там се намира най-голямото пристанище в страната.

    Гитега е вторият по големина град в Бурунди.

    Огромна част от населението на страната живее в малки села, разположени край плата и възвишения.

    Приемът на протеини и мазнини е силно ограничен в Бурунди. Поради тази причина сред хората често върлува болест, позната като kwashiorkor.

    Месото съставлява 2% или по-малко от средния прием на храна.

    Бирата в Бурунди се пие със сламки.

    Когато една крава умре, нейното месо се изяжда, а рогата ѝ се „засаждат“ в почвата близо до дома, в който е починала. Хората вярват, че това им носи късмет.

    Вносът в Бурунди е два път по-висок от износа.

    90% от населението на страната се занимава със селско стопанство.

    Бурунди е държава, силно афектирана от трафика на хора и принудителния детски труд.

    По традиция домовете на хората са изграждани от кал и трева. В днешно време не се използват такива материали, тъй като има огромен недостиг.

    От 5000 години насам в Бурунди живеят народите Туа, Хуту и Тутси.

    Икономическият и политически контрол е основно в ръцете на Тутсите.

    Съществува постоянен спор между мнозинството, представено от Хуту (85%) и малцинството – Тутси (14%). През 2003 година между тях е подписано споразумение за мир, което да разреши враждата.

    Хуту са хора, занимаващи се със селско стопанство, които са по-ниски и закръглени, докато Тутси са елитът – те са високи и стройни.

    Кравите играят изключителна важна роля в културата на Бурунди. Типичният поздрав „Amashyo” се превежда като „Дано имаш стада говеда“. Говедата са символ на здраве, щастие и просперитет.

    Планината Хеха е най-високата точка в Бурунди. Най-високият ѝ връх е 2684 м.

    Футболът е национален спорт в страната.

    Страната е сред най-гъсто населените в Африка.

    Официалните езици в Бурунди са два – френски и рунди.

    През 2014 година е установено, че достъп до интернет имат 144 550 души в страната.

    В Бурунди има 7 летища и железопътни линии с обща дължина от 12 322 км.

    Официалната валута в Бурунди от 1963 година е бурундийският франк.

    Бурунди е член на ООН.

    Тя е една от малкото страни в Африка, в които министър председателят е жена.

    По време на Гражданската война в Бурунди, продължила 12 години, са убити около 200 000 души.

    Гражданската война е конфликт между Хуту и Тутси и започва след убийството на министър председателя Мелхиор Ндадайе.

     

     

    Най-интелигентните животни

    Човекът е свикнал да се смята за най-интелигентното същество на Земята. Въпреки много слабите си физически способности, той управлява по-голямата част от сушата и прави опити да превземе Световния океан. Що се отнася до животните, тяхната значимост е подценявана, но някои от тях не са толкова глупави, колкото изглеждат на пръв поглед.

    Прасета

    Животните нямат достатъчно интелект, за да можем да ги наречем „разумни“, но някои от тях са по-умни и по-съобразителни от другите. Например, прасетата. Те са лесни за обучение, имат страхотна памет и демонстрират високи резултати в тестовете за съобразителност.

    Папагали

    Високо ниво на интелигентност се наблюдава при папагалите, особено при Жако. В повечето случаи те просто повтарят звуците, които са чували, без да разбират значението им, но това се дължи на липсата на подходящо обучение. Доказано е, че те са в състояние да свързват думите с обекти, както и да възприемат понятия за форма, цвят, пореден номер.

    Катерици

    Катериците са не само умни, но и хитри. Те отдавна са научили, че човекът е източник на храна. Ако някога сте хранили катеричка, вероятно тя на следващия ден ви е чакала на същото място, за да получи отново храна. И ще вземе толкова, колкото й давате – останалата част от храната ще скрие, запомняйки скривалището.

    Кучета

    Най-добрият приятел на човека е кучето – много интелигентно създание. С подходящо обучение то е в състояние да разбере 250 думи и жестове, да брои до пет, да извършва прости математически действия. Струва си да се отбележи, че най-умната порода куче е пуделът.

    Котки

    Разбира се, тази класация не може да мине без котките. Домашните котки са много интелигентни – основният признак за това е способността им да се адаптират. Ако вашата котка не изпълнява командата, на която сте я учили, това не означава, че тя я е забравила. По-скоро не иска да я изпълни: способността да се каже „не“ е също знак за интелигентност и воля.

    Гарван

    За ума на гарваните се носят легенди – тези птици са в състояние да правят невероятни неща, за да стигнат до храна, например, да разделят ядката, да я поставят под колелата на колата и т.н. Когато учените решили да направят експеримент се оказало, че птицата започва да пие вода от дълбок съд, след като хвърляла различни предмети в него, за да повиши нивото на течността и така да я достигне с клюна си. Като цяло тези птици определено ще намерят изход от всяка ситуация!

    Октопод

    Тези морски безгръбначни са надарени с много интелект. Те участват в тренировка, имат добра памет, отличават геометрични фигури, разпознават хора, свикват с тези, които ги хранят.

    Слонове

    Те се идентифицират в огледален образ, което се смята за знак за самосъзнание, имат отлична дългосрочна памет и ориентация в терена, могат да използват инструменти (например клони като „мухобойки“), да различават много звуци и най-важното – изключително чувствителни са към смъртта на техните ближни. Тези гиганти знаят как да съчувстват!

    Шимпанзе

    Шимпанзетата, особено бонобо, са много интелигентни създания и най-близките роднини на човека в животинското царство. Шимпанзетата не могат да говорят, заради структурата на гласовия им апарат, но са в състояние да общуват чрез жестовете с ръце, използвайки думи в преносен смисъл за създаване на нови понятия, комбинирайки известни думи. Те са в състояние да направят инструменти (да заострят пръчки) и имат чувство за хумор. Ако сложите до малко шимпанзе дете до 2-годишна възраст, то интелектуално няма да намерите никаква разлика между тях.

    Делфини

    Може би с най-голяма интелигентност сред животните са надарени делфините. И не е чудно! Мозъкът на делфин тежи около 1700 грама, а на човек – 1400 грама, при делфините има два пъти повече гънки в мозъчната кора, отколкото при хората. Според последните научни данни от етологията и психологията на животните, делфините не само имат речников запас (до 14 000 звукови сигнали), което им позволява да общуват помежду си, но също така имат самосъзнание и са способни на емоционално съчувствие. Освен това, всеки делфин има свое име, на което той отговаря, когато неговите роднини се обръщат към него!

    Очевидно хората не са единствените разумни същества.

    6 доказателства, че знаем твърде малко за света

    Човечеството винаги е искало да научи, колкото е възможно повече. Затова е науката, която ни помага да изучаваме тайните на света. Но не всичко е напълно ясно. Ето някои примери.

    Защо сънуваме?

    Всяка нощ хората спят и сънуват, но защо това се случва, изследователите не могат да отговорят. Има много теории, разбира се. Според една от тях, насън виждаме мечти, според друга – мозъкът ни почива и така се избавяме от стреса.

    Изследванията показват, че сънят би могъл да се използва като индикатор за това, което може да се случи на тялото ни в бъдеще. Например, с помощта на сънищата може да се разбере, дали има риск от заболявания, като болестта на Паркинсон или деменция.

    Странни изглеждали резултатите на изследване, проведено в Ню Мексико. Оказало се, че обучени участници в изследването успявали да манипулират своите кошмари, като по този начин се справяли с депресията. Ако най-накрая разберем защо сънуваме, можем да направим огромен брой невероятни открития. Една трета от живота си прекарваме в сън, почти постоянно сънуваме, но все още не знам защо.

    Какво се случва след смъртта?

    Смъртта е още една голяма тайна в нашия свят. Никой не може със сигурност да каже какво се случва, след като тялото ни престане да функционира. Учените правят всичко възможно, за да разберат, но вместо отговори получават още повече въпроси.

    Първият важен проблем е състоянието на т.нар. клинична смърт. Голям брой хора говорят за това, че виждат бяла светлина, чуват музика, движат се във въздуха и т.н. Всичко това не може да се нарече халюцинация, защото подобни усещания се появяват, когато мозъкът и сърцето са изключени.

    Възниква вторият въпрос: какво ще се случи в съзнанието след физическата смърт? Според един от водещите експерти в областта на връщането към живота след смъртта, д-р Сам Парния, хората могат да възкръснат в рамките на 10 часа след смъртта. Това предполага, че нашето съзнание все още продължава да съществува, дори ако тялото не е възкръснало.

    За смъртта ние знаем много малко, въпреки факта, че вече много хиляди години хората се опитват да разберат нейната същност.

    Защо се е появил животът на Земята?

    Измина доста време преди да се научим как да създадем изкуствен живот. Трябва обаче да признаем, че не знаем със сигурност защо животът, който кипи около нас днес, се е появил на този свят.

    Единственото нещо, което ние знаем, че в някакъв момент от историята на Земята, по-точно преди 3,8 милиарда години, молекулата започва да се променя в резултат на невероятно сложни химически реакции, които в крайна сметка довеждат до появата на рибонуклеинова киселина, и като резултат – до живот.

    Какво стимулира молекулите за такава реакция остава загадка и досега. Според една от версиите, всичко е Божие творение, според друга версия, всичко е по вина на ултравиолетовата светлина. Никой не може да каже, как точно това се е случило.

    Учени от цял свят се опитват да подредят пъзела и да пресъздадат този първичен коктейл с надеждата да станат свидетели на момента, в който се е зародил животът, но напразно.

    Какви са законите на Вселената?

    Въз основа на наблюденията се е стигнало до извода, че Вселената се разраства и това не може да се отрече. Също така не може да се отрече, че тя се ускорява. Според законите на гравитацията всичко трябва да се забави, да се подготви за Голямата компресия – процесът на обратната страна на Големия взрив, но в действителност всичко е по-различно. Защо се случва това?

    Много учени обвиняват за това тъмната енергия и тъмната материя, които според тях представляват по-голямата част от Вселената. Но откъде идва тази енергия и тази материя, е неизвестно. Освен това 100% от доказателствата за съществуването им не съществуват. Вселената живее по собствените си закони и на нас не ни остава нищо друго освен да гадаем и да предполагаме.

    Загадките на историята

    Свикнали сме да разглеждаме историята като разказ, който е стигнал до наши дни. Въпреки това, с течение на времето, много факти са изгубени, образувайки в историята огромни бели петна.

    Независимо, че ние сме много наясно с някои епохи, много страници от историята, а дори и цели векове, са неизвестни за нас.

    Да вземем например Великобритания от VI-ти век. Римското влияние по онова време изчезнало, християнството едва започнало да се развива и Скандинавия вече набирала скорост. За този важен период от историята е известно много малко. Само една проповед на монах е достигнала до нас, но 90% от нея са посветени на Божественото правосъдие.

    Дори такива велики сили като Древен Рим и Древна Гърция са оставили непълна информация за себе си. Повечето от нашите познания за тези времена се основават на ненадеждни източници.

    Откритията се появяват всяка година. Например, наскоро беше открито, че гърците са построили нещо като праобраз на компютъра 2000 години преди Чарлз Бабидж да създаде сметачна машина – истинският предшественик на компютъра.

    Силата на гравитацията

    Тъмната материя може да обясни защо Вселената не се подчинява на законите на гравитацията. Но самата гравитация също не се подчинява на собствените си закони.

    Гравитацията, просто казано, е единствената от четирите фундаментални сили, които се противопоставят и престават да функционират, ако тялото стане достатъчно малко.

    В действителност, гравитацията е истинско главоболие за физиците и някои от тях твърдят, че тя изобщо не съществува. Всеки път, когато правим важно откритие, разбираме колко малко знаем за света.

    Теориите за света се променят непрекъснато

    Ако си представите науката като къща от карти и всеки нов теоретичен пробив, като 10-тонна желязна топка, която пада върху нея, ще разберем цялата сложност на проблема. В края на XIX-ти век хората искрено вярвали, че практически са достигнати границите на знанието. Но по онова време се появил гражданин на име Айнщайн, който публикувал най-известната формула в историята и всички идеи за света напълно се разрушили. Хората започнали да изграждат разбирането си за света от самото начало и всичко вървяло добре, докато не забелязали, че черните дупки се държат съвсем различно от това, което предполагат. Днес ние сме на прага на нови постижения в развитието на науката. Това означава, че някои основни понятия могат да бъдат преосмислени.

    Как закъснението на Джордж Данциг променя историята на математиката

    В математическия и научния свят Джордж Данциг (1914 – 2005) е известен като бащата на линейното програмиране.

    Снимка: curiosity.com

    Неговата история започва в Сорбоната в Париж. Именно там бащата на Джордж – немският математик и лингвист Тобаяс Данциг се влюбва в своята състудентка, преводачката Аня Урисон. Двойката сключва брак и заживява в Портланд, Орегон, където Аня ражда Джордж на 8.11.1914 година. Имайки предвид, че и двамата родители били учени, не е учудващо, че Дожрдж наследил страстта към знанието от тях и мечтаел за своя научна кариера. След като завършва бакалавър в Университета в Мериленд през 1936, а по-късно и магистър в Университета в Мичигън, Джордж следва докторантура в Калифорнийския университет.

    В Калифорнийския Джордж посещава класове по статистика, водени от полския статистик Джърси Нейман. Един ден през 1939 година, докато Данциг закъснявал за лекция, Нейман започнал урока изписвайки на дъската два примера за „неразрешими задачи“. Когато Джордж в крайна сметка пристига за лекцията, той предполага, че изписаното на дъската е част от домашното и си го записва в тетрадката. Макар че ги намира за доста по-трудни от обичайните задачи, успява да ги реши. Няколко дни по-късно той ги представя на лектора си с извинението, че е закъснял – отново вярвайки, че задачите са били част от домашното му. Седмици по-късно Нейман казва на Данциг, че е решил „неразрешимите задачи“, една от които той смятал да публикува в математически журнал.

    След този случай Джордж има изключително успешна кариера. По време на Втората световна война той прекъсва образованието си, за да се включи във военновъздушните сили на САЩ – постъпка, която по-късно довежда до следващото му откритие – линейното програмиране, както и алгоритъм на симплекс метода, необходим за него. Методите на Данциг стават толкова популярни и влиятелни, че през 1975 година той е награден с Национален научен медал от тогавашния президент на САЩ Джералд Форд и става известен като бащата на линейното програмиране – нещо, с което е познат и до ден-днешен.

    Що се отнася до инцидента с „неразрешимите задачи“ – той се превръща в нещо като легенда, която се разпространява далеч отвъд математическия и научния свят и „обикаля“ класните стаи поколения наред, учейки учениците на удивителния урок за силата на мотивацията и позитивното мислене. Така че, следващият път, в който закъснеете за някъде, просто запомнете, че понякога закъснението води до гениални открития!

     Историята на Мери Елън – момичето, което „отваря очите“ на обществото през 1874

    Съществува снимка от 1874 година, на която е позирало малко момиче с видими наранявания и синини по цялото ѝ тяло. Дори днес, 144 години по-късно, тази снимка кара всеки, който я види, да се почувства ужасно.

    На снимката е Мери Елън Уилсън – дете, жертва на домашно насилие. Когато случаят ѝ се прочува, той привлича вниманието на обществеността и принуждава социалните служби да започнат да гледат по друг начин на този проблем.

    Макар че момичето изглежда на не повече от 5 години, на снимката Мери Елън е на 10-годишна възраст. В продължение на години Мери била недохранвана и пребивана многократно.

    Мери Елън е родена в семейството на Томас и Фани Уилсън в Ню Йорк през 1864. Малко след нейното раждане баща ѝ умира в битка по време на Гражданската война. След неговата кончина семейството започва да изпитва огромни финансови затруднения.

    Фани Уилсън работи ден и нощ, за да осигури храната на масата, но в един момент изгубва работата си и Мери Елън е изпратена в дом за сираци. Тя е осиновена, когато е на 2-годишна възраст от мъж, наречен Томас Маккормак, но за съжаление той също умира малко след осиновяването и момичето остава с осиновителката си Мери Маккормак.

    Маккормак мразела детето до такава степен, че започнала да го тормози още от малко. След смъртта на съпруга ѝ, тя сключва брак повторно, но продължава да живее с Мери и да я тормози. Момичето било недохранено, заключено в тъмен килер с часове, не ѝ било разрешено да излиза и дори да показва лицето си на прозореца – и така в продължение на цели 7 години.

    Днес се питаме как е възможно подобен тормоз да е продължил толкова време, но тогава времената са били други. На първо място родителите или в случая осиновителите вярвали, че имат пълни права над това как ще се отнасят с детето си. Властите и социалните служби рядко се намесвали в семейните отношения и родители като Мари Маккормак трудно бивали възпирани.

    Виковете на Мери Елън вероятно са достигали до ушите на съседите, но отнело много време, преди някой да реши да посети дома на семейството, да види малкото момиче и да осъзнае, че то било в огромна опасност и се нуждаело от сериозна помощ.

    Мери била на 10 години, когато една жена на име Ета Ейнджъл Уийлър, благодарение на своята настоятелност, успява да влезе в дома на семейството на момичето и макар за кратко, да види положението му.

    Бил студен декемврийски ден, а Мери Елън, която миела чинии, изглеждала абсолютно неподходящо облечена за времето. Освен това била боса. Цялото ѝ тяло, от главата до петите, било насинено, изгорено и цялото в белези. В онзи момент Ета Уийлър не казала нищо на детето, но сцената, на която станала свидетел, я накарала да направи нещо. Тя не можела да остави нещата така.

    Отнело ѝ цели 3 месеца, докато успее да издейства помощ за Мери. Ета получава помощта на г-н Хенри Берг, който по онова време работел за American Society for the Prevention of Cruelty to Animals (организация, занимаваща се с превенция на тормоза над животни). Мери Елън била нов и съвсем различен случай.

    Ета и Хенри успяват да съберат свидетелства от съседите, които споделили, че често са чували писъци, детски плач и шум, който изглеждал като че ли някой бива пребиван. Мери била спасена, но раните ѝ, били ужасяващи – самата тя споделя, че е била бита с камшици, удряна и наранявана с ножици и никога не била целувана от осиновителката си.

    След изслушванията Мари Маккормак била призната за виновна, а благодарение на по-нататъшните свидетелства на тормозеното момиче е формирано New York Society for the Prevention of Cruelty to Children (организация, занимаваща се с превенция на тормоза над деца) през 1875.

    И макар че случаят на Мери Елън не е първият в историята, именно той обръща вниманието на обществото към този проблем и „отваря“ очите му. Именно след него са направени законови промени, свързани с проблема.

    Самата Мери се възстановява от преживяното. Когато е на 24 години се омъжва за Луис Шът, от когото има две деца. Освен тях обаче, Мери се грижи за трите деца на съпруга си от първия му брак, както и за едно осиновено дете. Умира на 92 години.