Още
    Начало Блог Страница 112

    Великият мистериозен град под Сфинкса

    От незапомнени времена Египет е смятан за люлката на световната цивилизация. Днес е общоприето, че създаването на легендарния Сфинкс се е случило преди повече от 11 000 години, много преди Всемирния потоп; това доказват следите от морска ерозия по повърхността му.

    Според някои египтолози, под една от лапите на Сфинкса съществува подземно помещение, в което се съхраняват уникални технологии и свитъци с информация за миналото на планетата. Това не е оригинално, нито съвременно схващане – на Изток отдавна се разпространяват легенди, че някъде под Сфинкса се намира „Залата на знанието“ с уменията, историята и мъдростта на изчезнала днес цивилизация.

    За „Залата на знанието“ споменават  византийски историци от  IX в. Настенни йероглифни записки по храмовите комплекси на Египет също потвърждават това, като наричат древното хранилище „Дворец на архивите“, „Залата на записките“ или „Залата на Познанията“.

    По-подробно за тайната стая съобщават коптски предания, записани от арабски пътешественици. Текстовете разказват за подземни проходи, водещи от трите пирамиди към някакво хранилище на знания. На входа към всеки от подземните тунели имало магическа статуя, която унищожавала неканени гости.

    Гръцкият философ Ямвлих, живял през IV в., пише за коридор, свързващ галерии вътре в Сфинкса с Голямата пирамида. Входът към тях можело да се намери между лапите на Сфинкса, ако се отстранят пясъкът и планините боклук.

    Шумерски плочки твърдят, че убежището на „анунаките“ – пришълци от звездите, бил подземен град; натам води тунел, който започва под „Хувана“ със зъби на дракон и лице на лъв“. Това описание е подходящо само за Сфинкса.

    Плиний също пише за подземни зали под Сфинкса, където са скрити безброй съкровища.

    Арабски източници твърдят, че входът на подземията е охраняван от механични статуи, унищожаващи всички, които без разрешение от жреците се опитват да влязат в подземието.

    Известният американски предсказател Едгар Кайс уверявал, че сфинксът съдържа останките на хора от Атлантида, а входът към подземните зали е разположен в крайъгълния камък на лявата лапа на статуята.

    Изглеждало съвсем лесно: да се изследва съответната област с радар и да се започнат разкопките. Това и било направено през 1989 г. от японски учени от университета „Васеда“. Оказало се, че Кейси е прав! Под лявата лапа на сфинкса бил открит тунел на дълбочина 2 метра, водещ под наклон към пирамидата на Хефрен, която е по-малка от Хеопсовата. Били открити още кухини и тунели. Това щяло да бъде сензация – но египетските власти, кой знае защо, веднага забранили всички по-нататъшни изследвания.

    През същата 1989 г. земята под лапите на сфинкса била изследвана от американския геофизик Томас Добецки. И неговата апаратура показала съществуването на правоъгълна камера под предните крака на сфинкса. Но египетските власти забранили и на него по-нататъшните изследвания.

    Схема на комуникациите под Сфинкса, публикувана от Харви Спенсър Луис през 1936 година в книгата му „Simbolic prophecy of the Great Pyramid“

    Възниква логичното подозрение, че египтяните знаят повече за тайните на Сфинкса, отколкото съобщават, и ужасно се страхуват, че истината ще излезе наяве. Самите те също започнали разкопки вдясно от сфинкса – но след известно време ги прекратили. И започнали всевъзможни хипотези.

    Смята се, че египтяните все пак са намерили подземната стая, открита от японците през 1989 г. Но там имало само някаква кана и въже. В пода обаче открили тунел към друга, кръгла стая. От нея, както и съобщават древните извори, водят три подземни канала към Голямата пирамида.

    Приборите показали наличието на 12-етажна структура дълбоко под земята. Тя се оказала шахта, водеща към огромен подземен град. Цялото пътуване било заснето с видеокамера и след това показано на частна прожекция в Австралия.

    Филмът разказва за подземен град, създаден преди повече от 15 000 години. Гигантското формирование е разположено на площ 10.4 на 13 км. В града са открити огромни храмове, езера с диаметър 1 километър и много други чудеса. Проблемът обаче е, че няма свидетели, видели този филм. Следва нова загадка: този тайнствен град бил известен още в средата на ХХ-ти век!!!

    Подробно описание на грандиозната подземна структура може да се намери в съвсем официалния и обемист научен доклад на археолога д-р Селим Хасан „Разкопките в Гиза“ в 10 тома, публикуван през 1944 г. от Каирското държавно издателство.

    Неговият превод дори може да се намери и в интернет. Както свидетелства египтологът, през последната година от разкопките археолозите открили входа на подземния град. Слизайки надолу, те видели множество огромни храмове, великолепни дворци, реки и езера. Всичко показвало, че градът е създаден според един ясен план.

    Възниква въпросът: къде е днес този град, защо не се водят екскурзии в него? Няма отговор! Властите твърдят, че градът не съществува, а откритите подземни кухини са останки от обикновени рудници.

    Тогава нека да се вгледаме отново в хрониките и легендите от древността, за да допуснем поне хипотетично какво ли може да са намерили египтяните под Сфинкса през 1940-те години?

    Освен много дребни артефакти, според различни древни историци там има камера, в която се съхранява „Жезълът на Силата“, който принадлежи на самия бог Тот. С него можело да се контролират силите на природата.

    Но, въпреки спътниковите снимки и огромния научен доклад на д-р Селим Хасан днес официалните власти на Египет отхвърлят всякаква информация за съществуването на подземен град под платото Гиза.

    ВИЖ ОЩЕ: Кой счупи носа на Сфинкса?

    Най-продължителният експеримент в света

    Най-добрите научни експерименти се провеждат внимателно и бавно, а някои  отнемат много години, докато от тях могат да се извлекат резултати.

    Понякога експериментите продължават да се провеждат дори след като онзи, който ги е започнал, е починал отдавна.

    Когато започва експериментът с битума (катран) в австралийския University of Queensland през 1927 година професор Томас Парнъл вероятно е знаел, че той ще си отиде от света много преди експериментът да приключи. Първоначално битумът изглеждал твърд, но Парнъл бил решен да докаже, че всъщност е в своята течна форма.

    Професор Томас Парнъл

    Но самата подготовка за провеждане на експеримента отнела години. Професорът нагрява битума и го поставя във фуния. През следващите 3 години той се утаява и когато Парнъл решил, че вече всичко е готово, разрязал дъното на фунията. Битумът започнал да тече с изключително бавно темпо.

    Парнъл умира през 1948 година, ставайки свидетел на само 2 капки от течността. Този експеримент обаче му спечелва Шнобелова награда (позната още като Иг-Нобел и Антинобелова награда) през 2005 година, дадена му за постижение, което „първоначално е разсмяло хората, но по-късно ги е провокирало да се замислят“. Награда от името на Парнъл приема професор Джон Мейнстоун, който поема отговорност за експеримента след смъртта на Парнъл. „Това е вид тест, който изисква търпение“ – споделя Мейнстоун.

    Решението за това кое превръща един експеримент в „най-продължителния“ е изключително трудно. Тъй като всеки от опитите варира по стил и цел, те трудно могат да бъдат сравнявани.

    „Катраненият тест“ е включен в списъка с Рекорди на Гинес като „най-продължителния лабораторен експеримент“, но има много други, които са продължили доста по-дълго:

    • Селскостопанско изследване, провеждано във Великобритания и започнало през 1843 година;
    • Часовникът Бевърли в Нова Зеландия, който продължава да работи без да бъде настройван от 1864 година до сега;
    • Батерията на Оксфордския електрически звънец, която работи от 1840 година насам;

    ( не са точно експерименти, но са считани за научни чудатости и тяхната продължителност се наблюдава)

    Един от най-продължителните експерименти в САЩ е селскостопански тест, провеждан от Университета в Илинойс, който тази година навършва 142 години. Въпреки че през 1968 година изследваните парцели са определени за Национална историческа забележителност, царевичните полета все още са употребявани, а университетът взема проби от тях редовно. „Малко се е променило за последните почти 150 години употреба на царевичните полета. Те ни предоставиха безценна информация за ефектите от сеитбата, естественото изчерпване на хранителните вещества в почвата и въздействието на различни изкуствени торове върху добива на реколтата“ – разказват учените.

    Професор Джон Мейнстоун

    Експериментът с катрана наистина изисква изключително голямо търпение. Досега от течността са капнали 9 капки като е изчислено, че средно падат през около 8 години. Между седмата и осмата обаче минават цели 12 години и от тогава до сега експериментът е определен като твърде непостоянен. Учените смятат, че причината за забавянето не са само външните условия (през 80-те години лабораторията в университета е реновирана и температурата е понижена), но и факта, че след падането на всички капки, натискът, който самият катран оказва върху отвора на фунията е по-малък.

    Времева линия на експеримента:

    Първа капка – декември 1938 (8,1 години след започването на експеримента)

    Втора капка – февруари 1947 (8,2 години след предишната)

    Трета капка – април 1954 (7.2 години след предишната)

    Четвърта капка – май 1962 (8,1 години след предишната)

    Пета капка – август 1970 (8.3 години след предишната)

    Шеста капка – април 1979 (8,7 години след предишната)

    Седма капка – юли 1988 (9,2 години след предишната)

    Осма капка – ноември 2000 (12,3 години след предишната)

    Девета капка – април 2014 (13,4 години след предишната)

     

    Вивиън Томас – мъжът, който оперирал без медицинска диплома

    Вивиън Томас бил син на дърводелец и внук на роб. Роден е в Луизиана през 1910 година и се премества в Нашвил като дете. Вивиън обаче е решен да не позволява на расизма да го спре да преследва мечтите си и започва образованието си в колежа в Тенеси, а след завършването му записва медицина.

    Точно тогава обаче започва Голямата депресия, която създава проблеми на всички, независимо от тяхната раса, класа или стремежи. Всички спестявания на Вивиън бързо свършват и за да не умре от глад той кандидатства за работа като лабораторен асистент в Университета Вандербилт и я получава.

    Вивиън Томас

    За негово щастие докторът, с когото трябвало да работи, Алфред Блалок, не се интересувал от цвета на кожата на своя нов асистент. За него било важно единствено желанието му да се учи и уменията му, твърдейки, че търси „човек, когото мога да науча на всичко, което мога да правя и може би на някои неща, които дори аз не мога да правя“.

    Вивиън Томас се оказал перфектният човек за Блалок. Той лесно разбирал доктора и провеждал неговите детайлни експерименти. Не минало много време и лабораторният асистент, който дори нямал диплома от колежа, започнал да извършва операции самостоятелно. Вивиън четял учебници по медицина по цели дни и нощи. Законите, разделящи белите от чернокожите във външния свят, не съществували зад стените на лабораторията и двамата с д-р Блалок работели като партньори.

    Д-р Алфред Блалок

    В лицето на Блалок Вивиън имал истински приятел, който го подкрепял. Неговият брат по-рано успял да осъди Бордът на образованието в Нашвил за това, че получавал по-ниска заплата като учител заради това, че е чернокож. Макар че печели делото, той губи работата си. Когато Вивиън осъзнава, че след 4 години работа в лабораторията във Вандербилт той все още получавал заплата на начинаещ, той се обръща към Блалок за помощ. Няколко седмици по-късно заплатата му е вдигната.

    Вивиън Томас имал проблеми със заплатата си множество пъти, но при всеки от тях д-р Блалок бил онзи, който му помагал. През 1937 година Блалок получава предложение за работа в болницата в Детройт. Позицията щяла да му позволи да провежда свои собствени експерименти, но там не желаели да наемат чернокожи. Блалок отказва предложението, твърдейки, че с Вивиън са „комплект“. Когато няколко години по-късно докторът получава предложение от болницата John Hopkins той приема, защото му разрешили и Вивиан Томас да бъде нает заедно с него.

    В деня, в който Вивиън прекрачва прага на болницата облечен в бялото си манто, той буквално стъписва всички наоколо. По онова време единствените чернокожи, които били наемани в болниците били портиери (и то изключително рядко). Въпреки това двамата с Блалок работят необезпокоявани и през 1944 година им се предоставя възможност да покажат какво могат.

    „Сините бебета“ страдали от сърдечен дефект, който не позволявал на кръвта да достига дробовете им. Недостигът на кислород причинява посиняване на крайниците на децата. Малката Айлийн Саксон била една от многото бебета, родени с този синдром в САЩ. Тя е само на 15 месеца, когато родителите ѝ я довеждат в болницата John Hopkins.

    Преди бебето Айлийн никой доктор не се заемал да оперира сърцето, затова Блалок шокира всички, когато обявява, че ще извърши именно това. Той е първият лекар, който се опитва да „поправи“ човешко сърце  – и всичко това във време, в което подобни операции не само се считали за невъзможни, но и на тях се гледало като на табу. Вивиън и Блалок били единствените, които можели да извършат подобно нещо и след изморителните 4 часа и половина малката Айлийн имала здрав розов цвят на кожата. По време на операцията д-р Блалок настоявал Вивиън да е до него. Двамата мъже, на които извън болницата не им било позволено да седнат един до друг в градския автобус, работели заедно по изключително важна процедура в историята на медицината.

    До пенсионирането на Блалок през 1964 повече от 2000 деца преминали през тази животоспасяваща процедура. Вивиън продължил да работи в болницата през следващите 15 години като завеждащ лабораториите за хирургични изследвания. Макар че официално нямал медицинска диплома през 1976 година Университетът Джон Хопкинс го награждава с почетна докторска степен. Вивиън Томас умира през 1985 година на 75-годишна възраст – само няколко дни преди публикуването на автобиографията му „Partners of the Hearth”.

     

    Снимки: allthatisinteresting.com

    Изкуствени градове от цял свят

    В различни части на света хората са строили градове, които не могат да бъдат наречени истински. Но много от тях се явяват легитимни населени места, където хората живеят, работят и се занимават с различни дейности. Някои от тях са създадени за дълго време, а след това, когато  са станали ненужни, са били унищожени. А има и такива, които са само прикритие от съображения за сигурност. Ето 8 фалшиви и изкуствени селища от цял свят:

    Бутафорни афганистански села в Калифорния, САЩ

    В пустинята Мохаве, в щат Калифорния, в САЩ, има около 15 напълно функциониращи афганистански и иракски села, създадени с цел пресъздаване на конфликтните зони в Близкия изток.

    В тренировъчния център на Фрот-Ирвин стотици актьори, играещи арабски жители, изпълняват роли на продавачи на плодове, полицаи, ранени и умиращи в битка.

    Населението на военното градче е малко повече от 800 жители и е предназначено за американци и канадци, които ще отидат в Средния Изток.

    Въпреки, че това място е тренировъчна база, то прилича на град, който по численост надвишава някои от истинските населени места.

    Украински град – снимачна площадка

    В покрайнините на украинския град Харков имало бутафорен град, построен като снимачна площадка на филма за живота на съветския физик Лев Ландау и превърнат в място на пребиваване за 210 000 членове на филмовия екип. Те са живели там, облечени в костюми от епохата на Сталин и цялата околна реалност напомняла начина на живот през 1950 година

    Снимките започнали през 2006 г. и приключили в края на 2011 г. През цялото това време на територията на изкуствения град, наречен „Институт“, хората не просто играли роли и използвали предмети от това време, но и живели, работили и провеждали научни изследвания.

    Изкуствена марсианска колония в щата Юта, САЩ

    Хората отдавна се опитват да колонизират Марс – една от най-изследваните планети. Инициатор на развитието и колонизацията е организацията „Марсианска общност“, чиято цел е да проучи Червената планета. Но предвид факта, че хората все още не са се приземили на Марс, усвояването на необходимите умения за това засега става в американския щат Юта, където се намира изследователската станция за Марс.

    В пустинята, силно напомняща марсианския пейзаж, в малки жилища живеят стремящи се към Червената планета марсонавти. Участниците провеждат тук изследвания, тестват различни устройства и се опитват да живеят по марсиански, но без условия на безтегловност.

    Фалшив Париж с цел разсейване на германците

    Въпреки, че този град не е завършен, той има доста интересна история. По време на Първата световна война германците се канели да нахлуят в Париж от въздуха и да бомбардират града. Французите решили да построят втори Париж, с надеждата, че немските самолети няма да забележат разликата и ще унищожат бутафорния град.

    За изграждането на Париж-2, който също се намирал на река Сена, била избрана зоната около градчето Мезон-Лафит на 24 километра от центъра на Париж. Били създадени известните квартали на столицата и нейните забележителности, включително Триумфалната арка и Парижката опера, както и индустриалните зони. Копията на сградите до най-малките детайли приличали на оригиналните и имало специално осветление, което пресъздавало ефекта от работата в заводите. Но въпреки всички усилия, копието на Париж никога не било завършено. Войната свършила, а градът така и не бил използван или демонтиран.

    Градове-двойници в Китай

    Не е изненадващо, че в страна, известна със своите фалшификати, могат да се намерят много изкуствени версии на градове, създадени за туристи, които биха искали да пътуват, без да напускат родната си страна.

    Един такъв пример е град Темза, кръстен на река Темза в Англия. Тук има най-типичните атрибути на английския град: червена телефонна кабина, калдъръмени улици, викториански тераси, магазини на ъгъла, и разбира се – фалшива Темза.

    В китайския квартал Сунцзян можете да намерите фалшиви Париж, Виена, Ню Йорк и Цюрих. Градовете-двойници са почти пусти, тъй като да се живее там не е евтино.

    Фалшив граничен град в Северна Корея

    В демилитаризираната зона между Северна и Южна Корея е разположено малко селище, известно като Киджондън, или, както обичат да го наричат южнокорейците, „село на пропагандата.“

    В Северна Корея твърдят, че там живеят около 200 семейства, за които градът е роден дом, има детска градина, училище и болница. Макар, че достъпът до него е забранен, от Южна Корея перфектно се вижда, че градът е постоянно пуст. Къщите нямат прозорци, а осветлението винаги светва в едно и също време, създавайки илюзията, че тук живеят хора.

    Изкуствен град за експерименти в САЩ

    Компанията „Pegasus Global“ решила да построи „Център за иновации“, който да прилича на среден американски град с градски каньони, крайградски райони и населени места. Всъщност това е изкуствен град, създаден за тестване на нови технологии (зелена енергия, безжична технология и др.). Компаниите могат да плащат за отдаване под наем на града, за да изпробват технологията си в подобна среда с тази на истинската. И въпреки, че в изкуствения град могат да се настанят около 35 000 жители, тук няма такива.

    Пираните – машини за убиване?

    Ако проведете проучване коя е най-опасната риба на Земята, пиранята със сигурност ще бъде включена в първата тройка. Независимо от твърде малкия си размер, тази риба, ако е в стадо, ще остави само скелет от попадналия във водата човек. Поне така се случва в много филми и книги на ужасите. Но наистина ли е така?

    Силата на натиска на челюстните мускули, в сравнение с размера на тялото, при пираните е най-голяма в сравнение с всички други гръбначни в света.

    Първо трябва да се разбере дали пиранята е наистина изключително агресивно същество, което атакува във водата всичко, което се движи. Може би това ще звучи неочаквано, но пиранята е много внимателна риба и не представлява опасност за хората. Има множество доказателства, че човек може да плува в пълна с пирани вода, без да навреди на здравето си. Това беше демонстрирано от Хърбърт Акселдорф, известен биолог, специализиран в изследването на тропически риби.

    За да докаже безопасността на пираниите за човека, Акселдорф напълнил малък басейн с пирани и се потопил в него, оставайки само по бански. След като плувал известно време сред хищните риби и не получил никакви наранявания, той взел прясно месо, напоено с кръв, и продължил да плува с него. Но няколкото дузина пирани в басейна не се приближили до него, макар че преди яли това същото месо с удоволствие, когато нямало никой в басейна.

    Пираните, считани за страховити хищници с неутолима жажда за прясна плът, всъщност са доста плахи риби, които не смеят да се доближават до по-големи същества.

    Известно е, че те предпочитат да останат в големи стада, а ако някой види пираня във водата, със сигурност има други наблизо. Но те правят  това не поради факта, че са хищни риби, а защото самите те са храна за по-големи видове риби. Когато са в стадо от десетки индивиди, вероятността да изядат някого е доста малка.

    Освен това, експериментите с пирани показват, че когато са сами, тези риби не се чувстват толкова спокойно колкото, когато са заобиколени от други себеподобни.

    Но въпреки миролюбивото си поведение към човека, пираните са истински машини за убиване на други видове риби, които стоят под тях в хранителната верига. Мощните им челюсти са предназначени за отхапване и разкъсване, а плътните им мускулести тела са способни да извършват невероятно бързи движения. Но в историята не е имало нито един достоверен случай на нападение от пираня на човек с фатален изход. Това обаче не означава, че тези риби никога не хапят човек или животно, което е влязло във водата. И такова поведение почти винаги се дължи не на агресивното поведение на рибата, а на самоотбрана или реакция в резултат на необичайни метеорологични условия, поради които поведението на пираните започва да се различава рязко от обичайното. При нетипични метеорологични условия, например период на суша, когато реките, обитавани от пирани, пресъхват и има само ями, пълни с вода, но откъснати от общия поток, рибата остава лишена от храна. Гладуващите хищници постепенно се втурват към всяко създание, което се е приближило близо до водата. Понякога склонността на пираните към агресивно поведение се повишава по време на хвърлянето на хайвера, когато се втурват към човек или животно като самозащита, но такива случаи са изключително редки.

    Но всичко това не означава, че пираните ще откажат да ядат човешко месо. За съжаление, понякога се случват трагични събития – хора или животни се давят. Вече безжизненото тяло, плаващо във водата, примамва много риби, включително и пирани, които оставят върху него специфични ухапвания. Хората, които са видели това смятат, че причината за смъртта е нападението на пирани и така се раждат повечето митове за нападението на стада от пирании върху хора или животни.

    Да предположим, че по някаква неизвестна причина огромно стадо пирани от 400-500 риби започне да напада всички, които са във водата. Тогава 500-те пирани ще успеят да оглозгат до кости човек само за 5 минути!

    Най-невероятните хобита на звездите

    Желанието да се направи нещо толкова интересно, за да се разнообрази живота, може да възникне във всеки един момен и да бъде и невероятно, и непредсказуемо. С какво се забавляват някои от звездите?

    Рийз Уидърспуун и пластмасовите съдове

    Актрисата събира многоцветни пластмасови чаши, бутилки и чинии. Но не всеки такъв предмет би привлякъл вниманието й. Предпочитанията й са само към определени марки.

    Джордж Клуни и обувките

    В отговор на въпроси от фенове Клуни разкрива своето хоби. И се оказва, че в свободното си време е обущар.

    Анджелина Джоли и ножовете

    Първият нож на актрисата й купила нейната майка. Тогава Анджелина била едва на 12 години. Сега нейната колекция се побира в специална оръжейна зала. В ножовете Джоли вижда символ на сила и чест.

    Джаред Лато и дамското облекло

    Докато се снимал във филма „Далаският клуб на купувачите“, Лато за първи път съобщава, че обича да се облича като жена. Нека припомним, че в тази лента той играе транссексуален човек. Оттогава насам, Лато започнал да носи някои аксесоари от женския гардероб всеки ден.

    Клаудия Шифър и паяците

    Очарователният топ модел е просто луда по тези животни. Тя колекционира всичко, свързано с паяци..

    Бил Мъри и изненадите

    Хобито не е задължително да бъде свързано с материални обекти. Вземете например Бил Мъри. Той просто обича да играе и да изненадва феновете. Има случаи, когато се преструва, че е барман на партита, позира за снимки, чете поезия на строители. Разбира се, това не е пълния списък на неговите изненади.

    Никълъс Кейдж и колекциите

    Актьорът може да се нарече истински Плюшкин, който събира всичко. Никълъс разполага с огромна колекция от комикси. В къщата си има октопод, череп, кости на динозавър, акула, алигатор, две кралски кобри. Но това не е всичко! Кейдж притежава гробница във вида на пирамида на гробището в Ню Орлиънс, 30 мотоциклета, 9 Ролс Ройса и личен остров. Звучи страхотно, но необичайните покупки доведоха актьора до финансови проблеми.

    Джеймс Франко и преподаването

    Актьорът не само участва във филми, но и в представления, пише кратки разкази, режисира два късометражни филма, получава лиценз за полети. Но най-необичайното хоби за него, от гледна точка на обществеността е, че той започва да води курсове в няколко университета.

    Норман Ридус и гръдните имплантанти

    Колекцията на актьора започва с това, че една от неговите фенки му изпраща гръден имплант. Подаракът го зарадвал и скоро той купил силиконова кукла и дори се пошегувал, че би искал да получи повече такива неща.

    Мерилин Менсън и изкуствените крайници

    Един ден Менсън измислил собствена версия на любима си напитка от абсент, наричайки я Менсент. Той също така се занимавал с дизайн. За източник на вдъхновение му послужило шоуто „Ханибал“, поради което в дома му виси снимка на серийния убиец Джон Уейн Гейси и има туба газ, който е използван по време на Холокоста в камерите. Особено се гордее с чучелото на риба с рога и пилешки лапи – подарък от Анджелина Джоли и Брад Пит. Колекцията му се допълва от два истински човешки скелета, една африканска маска от човешка кожа, както и от огромен брой изкуствени крайници.

    Джони Деп и акулите

    Джони Деп е страстен колекционер (събира китари, кукли Барби, причудливи шапки, снимки на убийци психопати, фигури на клоуни, сушени бръмбари, прилепи, скелети и препарирани животни), плува в басейна с акули. И Деп изобщо не се страхува от опасното начинание, въпреки че една от акулите е отхапала китката на инструктора му.

    Географските „координати“ на странни чудовища

    Ако се вгледаме в различни средновековни географски карти, лесно ще забележим, че всевъзможни чудовища, странни зверове и необясними същества са неразделна част от средновековната космография. Тази традиция води произхода си още от Античността, където „другите“ – тоест, всичко, което не е Гърция или Рим, представлява странен и непознат свят на диви варвари. Оттам това схващане преминава към Средновековна Европа – като вече в цивилизования свят се включват новосъздадените държави след рухването на Западната Римска империя. Затова и повечето чудовища, с които са пълни средновековните карти, всички тези „грешки на природата“, колкото и да е странно, са образи на фантазията, родени не сред влажни и мъгливи манастирски стени – а сред красивите градини на Елада. Разбира се, средновековните картографи използвали и разказите на своите съвременници – поклонници, пътешествениници и воини, завръщащи се от далечни походи. По този начин източните персонажи се озовавали върху европейските карти.

    Цялата тази информация била изобразявана на картата като концентрични кръгове, въртящи се около центъра на Земята – за какъвто тогава се смятал Йерусалим. И колкото по-далеч от него ни отвежда картата, толкова повече чудовища се срещат.

    Въпреки това, между древното и средновековното им възприемане има значителна разлика. В древността странните същества се считали за аномални отклонения – а през Средновековието те били разглеждани като едно от загадъчните чудеса на сътворението.

    Цели галерии от чудовища обикновено заемат южната страна на повечето манастирски карти. В далечния север, където царуват ужасни студове, има и „различни хора“, но в малки количества.

    Върху по-късни карти: Ебсторфската (която е най-голямата средновековна карта, стигнала до ХХ-ти век, но била унищожена при бомбардировка на Хамбург през 1943 г.)

    Ебсторфската карта

    Херефордската и псалтирните карти от ХІІІ-ти век чудовища вече присъстват навсякъде. В Ебсторфската карта може да се различат 24 вида „различни“ чудовищни хора, а Хелефордската менажерия включва 20 странни създания. Светът, създаден от средновековните картографи, буквално е натъпкан с мистериозни и необикновени същества.

    Херефордската карта

    Според Херефордската карта, северно от Кавказ живее „мантикора“ – чудовище с човешко лице и лъвско тяло.

    В Каспийския регион и по-нататък в Азия има зверове, наподобяващи Минотавъра, „пригодни за бойни действия, макар и най-често използвани в армията на врага на човешкия род“.

    В египетската пустиня е изобразен сатир. Някъде в Персия живеят еднооки хора (манокули), хипоподи (същества с конски копита) и сциоподи – хора, които тичат бързо на единствения си крак.

    Върху Ебсторфската карта „развъдникът“ на чудовищата се намира в Етиопия. Там живее „племе без език, чиито представители се обясняват с кимания и жестове“; четириоки етиопци; „псили“, които не се страхуват от змийска отрова; същества с плоско лице; космати хора с три ръце, живеещи в близост до блата; ихтиофаги, които ядат само риба и пият солена морска вода; същества без уста, които „поддържат съществуването си, вдишвайки миризмата на ябълки, а ако усетят зловонна смрад, загиват“; амиктири, чиято огромна предна устна закрива цялото тяло… Списъкът може да бъде разширен до безкрайност. Но особено били популярни три същества: панотии, блемии и донестри.

    Панотиите се намират в крайния Североизток и са изобразени с огромни уши, които могат да покрият цялото им тяло. За пръв път с разкази за панотиите се запознали войниците на Александър Македонски в Индия. Мнозина историци предполагат, че легендите за тях представляват далечно ехо от нахлуването на арийците (индоевропейците) в Индустан през ІІ-то хилядолетие пр. Хр. Факт е, че арийците удължавали ушите си с тежки златни обеци. В паметта на коренното население на Индия те така и останали – „голямоухите“.

    Блемиите са същества с лице върху корема си. По правило, те били изобразявани в Етиопия или в края на Нубийската пустиня. Историците ги свързват с едноименното племе, което живеело тук по времето на Римската империя. Блемиите се отличавали с жестокост и войнственост, което причинявало много грижи на римските наместници в Египет. Смятало се, че са много кръвожадни и принасят човешки жертви – което, вероятно, напълно отговоряло на истината. Митът за лицето върху корема възикнал поради особеностите на тяхното защитно въоръжение – върху щитовете и нагръдните си доспехи изобразявали човешко лице. От голямо разстояние наистина можело да се стори, че лицата им са на нивото на корема.

    Донестрите пък били уникални създания, живеещи на островите в Червено море. Те можели да говорят на всички езици. В средновековната картина на света това умение се свързвало само със Светите апостоли, които говорели на различни езици след слизането на Светия Дух. Но, за разлика от апостолите, донестрите не спасявали, а убивали хора. Техният образ е проява на особеностите на средновековното европейско съзнание: всичко в света трябвало да има своята противоположност.

    Донестрите били уродливи от главата до кръста. Съдейки по миниатюрите, те приличали на комбинация между жаба и лъв. От кръста до краката обаче били като хора. Въпреки грозотата си, донестите били много любезни и бързо предразполагали пътеществениците. Но веднага, щом гостите им губели бдителността си, чудовищата се нахвърляли върху тях и ги изяждали. Те имали навика след това дълго да плачат над откъснатата глава на своята жертва.

    Магиите на Баба Яга

    Баба Яга е един от най-известните персонажи в приказките на Източна Европа. Нейните навици са добре известни: тя примамва и отвлича деца, плаши възрастните, принуждава горски животни да й служат. Освен това, конкурира с друг отрицателен приказен герой – Кашчей Безсмъртни, затова с удоволствие помага на юнаците, които са тръгнали на поход с намерение да му отрежат главата.

    Това е загадъчна, коварна стара магьосница, чието име е обвито в атмосфера на страх и ужас. Характерът й е несдържан, кавгаджийски, тя бързо променя настроенията си. По природа Баба Яга е хитра и коварна. Към всички се отнася с  подозрение. Доста е приказлива, дребнава и придирчива. Любимите й занимания са злодейства, дребни пакости и, понеже е доста самохвална, често възхвалява самата себе си. Има контакти с различни многоглави змейове, ръководи разни таласъми и кикимори. Предпочита общуване с горски зверове пред това с хора.

    Речниците твърдят, че на някои славянски езици „яга“ означава връхна селска дреха – голяма кожена шуба, подобна на дебел халат, обърната с козината навън.

    Някои изследователи смятат, че приказките за Баба Яга отразяват действително съществували създания, подобни на световноизвестния „Йети“.

    Криптозоологията нарича реалните подобни същества „реликтови хоминоиди“.  Всички пътешественици и изследователи, които са попадали на следи от реликтов хоминоид, отбелязват дължината на неговата крачка – средно 1 метър, както и начинът му на ходене: той поставя краката си в една линия, което за хората не е присъщо. Остава се с впечатление, че е стъпвал на един крак. Това е още една характеристика на Баба Яга – в някои приказки я описват като еднокрака, на „костена нога“.

    Друга версия ни води в дълбоката древност. Сред племената, враждебни на старите славяни, с които те често воювали, било и племето яги. Смята се, че били дори канибали. Това племе имало и своите шамани, които нерядко организирали и човешки жертвоприношения. Обикновено шаманите, сред които се срещали и жени, живеели встрани от племето, в горските дебри, където най-безопасното жилище било сред короните на дърветата. Така се появил и митът за „къщичката на кокоши крак“.

    А животът сред гората изисквал да се познават навиците на горските животни, да се знаят кои билки, отвари и смеси са лековити, за да се използват в случаи на заболявания – и ето го образът на Баба Яга, която постоянно вари нещо в своя загадъчен котел и мърмори заклинания.

    Относно заклинанията нещата също не са особено загадъчни: рецептите на билковите комбинации са сложни и многобройни, трябва да бъдат повтаряни почти като стихотворения, за да не се забравят. Всъщност, за забравянето: в отделни приказки Баба Яга няма нужда да е толкова паметлива, защото притежава дебела книга, от която чете, докато приготвя поредната си магия или вари вълшебна смес. Това също е нормално: всеки знахар си има свой рецептурник…

    В някои приказки се появява и транспортното средство на Баба Яга – добре известната ни метла, обичайният скоростен превоз на всички вещици. Но трябва да се отбележи, че в най-старите приказки за нея метлата липсва. Тя се появява по-късно, под влияние на западните легенди за „вещици“, които се носят във въздуха на своите метли.

    А оригиналната Баба Яга използва много по-екзотично средство за придвижване, което, всъщност, е твърде близко до съвременните „портали на времето“ – познати ни от фантастичните романи и филми.

    Когато иска да отиде някъде, тя просто се завърта на място (съществуват варианти с 3, 7 и 9 завъртания), промърморва някакво заклинание и хоп – вече се е озовала на търсения адрес. Горе-долу, нещо като телепортация; във всеки случай, по-съвършена от тази във филмите, защото не изисква никакви допълнителни високотехнологични устройства.

    Или просто ние не знаем всички тайни на Баба Яга, както и не познаваме евентуалните машинарии, които е използвала – но се е погрижила да ги скрие от разказвачите на приказки.

    Чудесата на древната медицина

    Обикновено се смята, че медицината от миналото е била твърде изостанала от съвременните постижения. Често лечението било опасно за пациента, тъй като лекарите, които били най-често шамани и жреци, не спазвали дори прости хигиенни правила. Въпреки това, археолозите редовно намират доказателства, че в древния свят лечението на хората се извършвало много компетентно и умело.

    снимка: Уикипедия

    Днес вече има много находки, които потвърждават изключително високото ниво на развитие на медицинските знания преди много векове. По-специално, останки на хора със следи от хирургическа намеса се срещат редовно на територията на Индия, Египет и Южна Америка. При това, прецизността и професионализмът на операциите, извършвани от древните лекари, учудват дори съвременните специалисти. При внимателно проучване на такива находки се стига до заключението, че лекарите в древността са имали широки познания в областта на анатомията и познавали протичането на физиологичните процеси. Те също така знаели как да прилагат всички тези знания на практика за лечението на различни заболявания.

    Сред невероятните открития, направени от археолозите, трябва да бъдат отбелязани специално черепите на хора с добре запазени пломби на зъбите. Пломбите винаги са поставени доста професионално. Изготвяли ги предимно от седеф, смлян на прах. На територията на Южна Америка намирали дори останките на хора с диамантени пломби.

    Съществуват и находки, които показват, че древните лекари умеели да извършват дори трепанация на черепа и операции на мозъка, при това съвсем успешно.

    Що се отнася до анестезията (обезболяването), за тази цел успешно били използвани препарати от растителен и животински произход, чрез които човек се потопявал в летаргично състояние и не чувствал болка.

    За лечение на различни заболявания в древността широко се използвали всевъзможни вещества. Едно от най-загадъчните и противоречиво посрещани от съвременните медици е мумийото. Това вещество е известно вече много векове и се използва за лекуване на различни болести. В някои източници се твърди, че то има наистина магически свойства и е способно да избави човека дори от нелечими заболявания.

    В древния Египет наричали мумийото „илирийска смола“ и го използвали както за лечение, така и при балсамирането на телата на починалите. Според някои слухове го добивали в планините Илир, разположени в югозападната част на Арабския полуостров. Цената на тайнственото вещество била огромна, а за керваните, които превозвали мумийо, всякакви разбойници и отделни местни владетели устройвали истински лов; затова нерядко те били придружавани от редовни военни части. Това търсене на вълшебната смола се обяснява с факта, че, според легендите, тя подмладявала тялото и лекувала всички болести без изключение.

    Съставът на този магически елексир, както и находищата му, били държани в най-строга тайна. По време на най-голямата популярност на мумийото през Средновековието бил дори организиран много печеливш доходоносен бизнес, когато мошеници по специален начин сварявали трупове, откраднати от гробищата. Получената тъмна течност била представяна за истинско мумийо и продавана за много пари.

    Съществува и до днес хипотеза, че мумийто предтавлява вкаменени екскременти от прилепи – но химическите анализи я отхвърлят. Най-новите изследвания показват, че мумийото е вещество, което включва растителни, минерални и животински компоненти. То се формира под влиянието на специални условия, възникващи в планинска местност.

    Днес изучаването му продължава с усилията на изследователи-ентусиасти. Те доказват, че това вещество от минералогичен произход наистина е в състояние да ускори регенерирането на тъканите и да засили устойчивостта и ефективността на организма при борбата с различни заболявания. Но, въпреки това, официалната наука все още не признава мумийото за лекарство.

    Филипинските „хилери“ са друг малко известен, но много интересен феномен. Тези хора са известни с това, че могат да лекуват пациенти, като извършват хирургически операции без използването на специални инструменти. По този начин те съумяват да извличат чужди предмети от тялото на пациента или да коригират появяващи се дефекти.

    В интерес на истината, трябва да се признае, че днес има много измамници, които се представят за истински хилери. Действията им се основават на илюзиоинстки фокуси и различни трикове. Има обаче и истински майстори, които наистина помагат на своите пациенти. Тяхната  работа се основава на действията на сили и енергии, които науката все още не може да обясни.

    Независимо от факта, че съвременните методи на лечение постоянно се развиват и подобряват, може да се приеме, че в незапомнени времена медицинските технологии били много по-съвършени, отколкото можем да допуснем днес. За съжаление, по най-различни причини, с течение на времето всички тези знания и умения били загубени от медицинската съкровищница на човечеството.

    Крилатите хора

    Мистериозни и загадъчни крилати създания са известни на хората от незапомнени времена. Те са част от фолклора на почти всяка култура. В легендите на народите по света се съдържат многобрйни техни описания. За да бъдат обяснени тези митове, съществуват много хипотези: мутанти, пришълци от паралелни светове, призраци, демони ангели или „най-обикновени“ извънземни. Любителите на сензации вече близо век създават хипотези за произхода на „крилатите хора“.

    Според някои от тях, това е представител на изчезнал вид едър бухал или сова, тъй като очите му отразяват светлината.

    Други допускат, че са човешки мутанти, който се появили в резултат на тайни военни експерименти.

    Описанията от страна на свидетели, които твърдят, че са виждали подобни „крилати хора“, рядко съвпадат. Всеки ги „виждал“ в различен вид: човек-молец, човек-прилеп, човек-муха и т.н. Общото в разказите е, че го описват като сиво хуманоидно същество, но значително по-едро.

    Обаче за един вид от „летящите хора“ описанията на очевидците съвпадат подозрително, за да се твърди, че става дума само за зрителна измама или халюцинация. Мнозина от тях, при това в различни географски райони, твърдят, че това създание има огромни червени очи, които оказват силен хипнотичен ефект върху онзи, който гледа в тях. Има също крака, подобни на човешките. Разбира се, по-сериозните биолози и зоолози смятат съществуването му за много съмнително.

    Но как да се обяснят твърденията на стотици свидетели? Всички техни описания съвпадат в следните параметри: ярки, кръгли светещи очи; огромни криле с дължина около три метра; телохосложение на хуманоид, само без ръце – вместо тях криле; черно, маслинено, сиво и сходно оцветяване.

    Разказите на очевидците съвпадат и в това, че при появата на съществото всичко пред техните очи се размивало и просто било невъзможно да се разпознават ясни черти или форми на лицето. Това подсказва, че летящият човек може би има хипнотични способности.

    Статуя на Летящия човек в  Пойнт Плезънт

    Първите документирани свидетелства за това явление може да се намерят в специлаизираните американски военни архиви.  Там, например, се съхраняват показанията на Уилям С. Лемб за срещата му с летящ човек.

    Това се случи, когато Уилям бил на лов. Той чул странен звук, който идвал отгоре. Когато вдигнал поглед, видял силует, напомнящ човек, само че с криле. Съществото кацнало близо до дървото, зад което се криел ловецът. Уилям искал да го настигне, но то изчезнало.

    В същите архиви е фиксиран и случаят с две семейства недалеч от градчето Пойнт Плезант. Те пътували с автомобил към дома на свои приятели, когато неочаквано видели червени светещи очи на гигантско същество с криле. Почувствали силен световъртеж и внезапно изтощение; шофьорът с последни сили успял да натисне газта и да се отдалечи от съществото. След малко състоянието им се нормализирало и нататък пътували без инциденти.

    След това в същия район били събрани още доста свидетелства на очевидци, които давали подобни показания. Свидетелката Марсела Бенет разказва, че такова същество се появило внезапно, сякаш от нищото, като надавало пронизителен писък. Някои представители на местната администрация решили, че става дума за гигантска чапла. Но учените смятат, че поне едно е ясно: това не е човек, нито птица или прилеп. Също така са уверени, че подобно същество не би могло да прелети аеродинамично дори един метър, нито да остане във въздуха за по-дълго време, развивайки някаква подходяща скорост. Причината е проста: такова създание, с тегло явно около 150 кг, за да лети, трябва да има по-дълги криле.

    В Русия също са забелязвали подобно същество. Известният пътешественик В. Арсениев пише за това в своята известна книга „Дерсу Узала“. Още по съветско време много хора виждали „летящ човек“ по крайбрежието в Приморския край. Това се случвало в околностите на планината Пидан, а очевидци били хора, които трудно се поддават на зрителни измами: ловци на кожи, геолози, граничари. Граничарски патрул дори успял да стреля и да улучи създанието, защото помислили, че е диверсант – но труп не бил намерен.

    Пак там геолози видели такова същество през 1956 г. Те летели със самолет-двуплощник и пилотът внезапно забелязал пред себе си създание, което размахвало криле и приличало на гигантска птица. Те опитали да го заобиколят, но съществото нападнало самолета. Пилотът с големи усилия успял да кацне на летището, тъй като долното крило било подбито и изкривено от удара. После се оказало, че в обшивката са останали късове черна кожа и парчета от плътта на странния нападател.

    Туристи видели подобно същество през 1990-те години и дори има запазени видеозаписи, където може да се види, че създанието наподобява прилеп, но с човешко лице. Според описанията, то прилича на онова, което наблюдавали в американския Пойнт Плезант през 1960-те години.

    Невероятната сила на очите

    Този документиран по всички правила случай до ден-днешен поставя учените в задънена улица. Младата испанка Моника Техада има черна коса и сини очи. Именно очите й са мистерията, което не може да бъде разгадана. Защото тя огъва с поглед метални предмети.

    Изследователите са правили с нея многократно най-различни експерименти. Например, поставят стоманен тел в запечатан стъклен съд. Под погледа на Моника телът се огъва в различни посоки – и накрая се получава телено изображение на динозавър с отворена уста. По време на тази дейност приборите регистрират повишаване на телесната температура и спад на кръвното налягане при момичето.  На всичко отгоре, устройствата показват, че в тези моменти биологичните свойства на мозъка на Моника са такива, които са характерни за спящ човек.

    Моника Техада

    В древността римският учен Плиний Стари в своята „Естествена история“, описвайки натрупаните в древността познания, разказва за „царя на змиите – василиска“, като твърди, че той можел да убива не само с отрова, но само с един поглед. В интерес на истината, съвременните учени твърдят, че това е само легенда – нито едно същество не може да убива само с поглед. С цялото ни уважение към науката, все пак да не правим прибързани заключения.

    През XI-ти век видният арабски лечител – Ибн-Сина (Авицена), пише: „Често душата влияе върху тялото на друг човек – например, когато използва „зли очи“. А европейският средновековен философ свети Тома Аквински стига до извода, че поради силно умствено напрежение някои от елементите на човешкото тяло се променят. Това, според него, най-силно се изразява чрез очите.

    През 1553 г. известният европейски учен Корнелиус Агрипа пише: „В Илирия и при тарибалите има жени, които могат да убият всеки човек, ако го погледнат с гняв. Също така, жените, които живеят на гръцкия остров Родос, са способни чрез погледа си да променят към лошо живота на човека“.

    През ХІХ-ти век високопоставеният английски чиновник Карстен преди смъртта си разказал любопитна история. Той служил в колониалната администрация в Индия и веднъж на лов убил слон. Но внезапно отнякъде се появили някакви туземци, почти джуджета, които нахално започнали да режат бивите на слона. Възмутеният британец хвърлил главатаря им на земята и го наложил няколко пъти с бамбукова пръчка. Но джуджето, вместо да избяга, се изправило и нагло започнало да го гледа право в очите. На Карстен му прилошало и той ритнал туземеца настрана. Всъщност, странното състояние бързо преминало и англичанинът се присмял на слуховете за „змийски очи“, които сметнал за суеверие. На дугия ден обаче едва успял да се събуди чак на обяд. Дясната ръка, с която ударил „гнусното джудже“, силно го боляла. На третия ден легнал, защото се чувствал страшно изнемощял. Лекарите не можели да открият никаква болест. Състоянието му бързо се влошило: апетитът изчезнал, появили се тежки болки и безсъние.

    За няколко дни здравият мъж се превърнал в скелет. На деветия ден вече не можел да говори – а на 13-ия ден умрял.

    Канадският вестник „Канадиан трибюн“ описва случай на лов, когато 55-годишният ловец Стив МакКелън бил нападнат от мечка-гризли. Лежейки на земята, той инстинктивно вдигнал ръка с ножа си, а очите му, изпълнени с ярост и отчаяние, се вперили в очите на звяра. Мечката замръзнала неподвижно. Ловецът продължавал да я гледа в очите, макар да знаел, че правилата категорично забраняват това – погледът на човека само предизвиква агресията на всеки хищник. Но не можел да направи нищо със себе си. И внезапно мечката изръмжала и паднала. Оказало се, че е мъртва. По-късно, когато я огледали, не открили по нея даже драскотина. Изследователите предполагат, че причина за смъртта й е мощен биоенергиен импулс от човешките очи, който разрушил нервни клетки в мозъка на звяра.

    Парижкият певец Масол бил любимец на публиката в средата на ХІХ-ти век. Но той имал много неприятен поглед изпод надвиснали вежди.

    Един ден се случил странен инцидент. Масол пел арията „Проклятието“ от операта „Крал Шарл VІ“ с очи, издигнати към тавана. Още преди аплодисментите да стихнат, работникът, който горе се грижел за декорите, паднал мъртъв на сцената. Това подействало толкова тежко на актьорите и публиката, че операта не била играна дълго време.

    Когато възобновили представленията, по време на същата ария Масол въобще не се осмелявал да погледне нагоре. Но в един момент неговият поглед случайно се задържал върху диригента. Той се почувствал зле и след три дни умрял от необикновен нервен пристъп.

    Изминали няколко месеца, преди отново да представят операта. Посъветвали Масол да гледа към една ложа, която била свободна. Той се съгласил – но се оказало, че ложата била заета от някакъв търговец от Марсилия, който бил закъснял, и седнал в нея точно за арията „Проклятие“. След няколко дни той умрял. Операта била снета завинаги от репертоара, а Масол напуснал сцената през 1858 г.

    От гледна точка на енергийно-информационното въздействие няма съществена разлика между „погледа на василиска“, „лошите очи“ и т. нар. „урочасване чрез поглед“. По всяка вероятност, смятат някои изследователи, тайната се крие в честотния спектър на „зрителните лъчи“, които се крият в погледа на човека. В зависимост от характеристиките на този спектър, те нарушават определени молекулни и клетъчни структури в органични и неорганични обекти.

    За щастие, не всеки човек може да причини щети с поглед, да не говорим за смъртоносно излъчване. То е толкова рядко, както и дарът, който притежават истинските лечители, които лекуват с биоенергия.

    Експериментът на Розенхан – когато фалшиви пациенти с психични заболявания успяват да измамят психиатрите

    Какво означава да сме „с всичкия си“? Колко сигурно могат медицинските професионалисти да разграничат „нормалните“ от „лудите“?

    Психологът д-р Дейвид Розенхан от Станфордския университет дълго се интересува от този стар въпрос и през 1969 година провежда уникален експеримент, с който да тества това.

    Как протича експериментът

    Общо 8-те субекта от Експеримента на Розенхан биват приети в 12 различни държавни клиники в 5 американски щата. Тази група фалшиви пациенти се състои от 3 жени и 5 мъже, включително самият Розенхан.

    Участниците в експеримента били инструктирани лично да се свържат с клиниките по телефона и да споделят на лекарите, че чуват гласове, които им шепнат думи като „празнота“  и „пустота“. След това всеки от тях бил приет в съответната психиатрична клиника. В доклада от 1973 година, наречен „On Being Sane in Insane Places” Розенхан пише, че „никой от псевдопациентите не е смятал, че ще бъде приет в клиниката толкова бързо и лесно“.

    Не само че всеки един от участниците бил хоспитализиран, но и всички, освен един, били диагностицирани с шизофрения (последният получава диагноза маниакално-депресивна психоза). Всичко, което трябвало да правят, е да се преструват, че имат „слухови халюцинации“. Те не проявявали никакви други симптоми и не са си измисляли никакви фалшиви подробности за животите си, освен имената и професиите си. Въпреки всичко това, участниците били диагностицирани със сериозни психически разстройства.

    Веднъж приети в клиниките, фалшивите пациенти остават сами. Никой не знаел точно кога ще бъдат пуснати заради това, че има напредък в лечението им или заради това, че някой от лекарите е разбрал, че се преструват.

    Отчайващите резултати

    В началото на експеримента единственото притеснение на участниците било, че ще бъдат „мигновено заловени, обвинени в измама и изключително посрамени“, но в последствие се оказало, че това би трябвало да бъде най-малката им тревога.

    Нито един от участниците не бил разкрит. Макар че псевдопациентите не показвали никакви нови симптоми и дори споделяли, че вече не чуват гласове и се чувстват много по-добре, лекарите продължавали да вярват, че диагнозите им са правилни.

    Болничният персонал дори наблюдавал напълно нормално поведение от страна на участниците, но го характеризирал като необичайно. Например Розенхан инструктирал някои от колегите си да водят бележки относно ежедневните изпитания, през които преминават. Една от медицинските сестри, която забелязала това, написала в картона си, че „пациентът се разсейва с писане“.

    Според Розенхан лекарите вярвали, че диагнозата им е вярна и изхождайки от тази точка преценявали, че всяко поведение, което наблюдават, е в хармония с тази диагноза:

    „Диагнозите по никакъв начин не били афектирани от здравословното състояние на пациента. Напротив, настъпвало обратното – поведението и състоянието му се оформяли изцяло спрямо поставената вече диагноза“ – пише Розенхан.

    И докато лекарите не различавали нормалните хора от хората с психически проблеми, самите болни разбирали, че псевдопациентите се преструват, казвайки: „Ти не си луд. Ти си журналист или професор“.

    В крайна сметка участниците в експеримента били изписвани от клиниките – след 7 до 52 дни. Лекарите така и не узнали, че се преструват и пускали пациентите, защото смятали, че са „в ремисия“.

    „Ясно е, че не можем да разграничим нормалните хора от онези с психически проблеми в клиниките“ – пише Розенхан в заключение на доклада си. Според него този начин на мислене е разбираем – неспособността да се диагностицира болен човек обикновено има много по-сериозни последици за лекарите, отколкото грешното диагностициране на здрави хора.

    Така или иначе резултатите от Експеримента на Розенхан предизвикват сензация. Обществото е в шок от ненадеждността на психиатрите и лекотата, с която са били измамени. Други учени обаче критикуват експеримента, твърдейки, че посочването на нереални симптоми го прави невалиден, тъй като самооценката на пациента е един от крайъгълните камъни, около които са изградени самите диагнози.