Още
    Начало Блог Страница 110

    Най-старият цвят на Земята датира на повече от 1 милиард години

    Дали розовото е новото черно? Е, не точно, но според скорошно проучване, розовото е най-старият цвят, създаден от живи организми.

    Изследователите извличат пигмента от фосили на бактерии запазени в скали в Мавритания, Западна Африка. Във фосилите учените откриват хлорофил – пигмент, използван днес от растенията за фотосинтеза, датиращ на 1,1 милиарда години. Новооткритият хлорофил е с около 600 милиона години по-стар от откритите досега.

    Това откритие показва, че цианобактериите – бактерии, които оцеляват при слънчева светлина, са се появили много по-рано от водораслите, които датират на около 650 милиона години. Бактериите са доминирали в океаните на Земята в продължение на стотици милиони години. Благодарение на хлорофилът растенията имат зелен цвят, но фосилизираният хлорофил в пробите на цианобактерии е с тъмночервен или лилав цвят, съобщават учените.

    Когато анализират фосилите, за да анализират молекулите на бактериите, изследователите дестилират цветовете и откриват блестящ розов цвят. Този колоритен цвят показва, че древните организми, които са оцелявали на слънчевата светлина, са оставяли след себе си розов оттенък в океаните, според главният изследовател Нур Гуенели от Australian National University.

    “Такъв древен хлорофил се запазва само при изключителни обстоятелства“ – казва един от авторите на проучването Джокен Брокс. Първо, мъртвата органична материя, цианобактерия например, бързо потъва в морското дъно. Веднъж попаднала там, тя трябва да е била напълно изолирана от всякакво излагане на кислород, който би могъл да породи нейния разпад. След това скалата, която съдържа нейните фосили, трябва да е успяла да запази цялостта си в продължение на милиарди години.

    Реакцията на Брокс, когато вижда цветовете, образувани от организми, живели преди повече от милиарди години? „Истинско изумление“ – споделя тя. Дори водораслите, една от най-древните форми на живот, са липсвали или са били изключително оскъдни по това време.

    Но до появата на водораслите и по-сложните организми, планетата Земя е принадлежала на баткериите.

    „Това наистина е бил извънземен свят“ – казва Брокс.

    Крал Артур – велик воин, но слаб политик?

    Всеки народ с дълга история има свой героичен епос, в който са описани събития от далечното минало. В тези полуисторически, полумитологични хроники обикновено се разказва ясно за целите и задачите, които стоели тогава пред народа. Задължително се описват и личностите, по които си струва да се равняват днешните хора, както и онези, които трябва да бъдат мразени за някои недостойни техни прояви. Скандинавците имат такъв епос като „Еда“, славяните – „Билини“, Западна Европа е създала „Песен за Роланд“.

    Що се отнася до жителите на британските острови, техният главен герой е крал Артур. Всеки си спомня легендите за този смел владетел, който събрал под знамето си разпилените племена на бритите и разгромил саксонските варвари, нахлули в Британия. И, разбира се, знаем за Ескалибур, легендарният меч, с чиято помощ била извоювана тази победа. Когато четем биографията на Артур, оставаме с убеждението, че британската земя от онова време не е могла да роди по-благороден герой. Но ето, че някои историци се съмняват в това.

     

    Много учени отдавна смятат, че крал Артур не е нищо повече от плод на фантазията на средновековни писатели, по-късно широко „рекламиран“ от британските медиевисти. Въпреки това, археолозите, които изследвали легендарния замък Тинтагел – родното място на Артур, открили невероятна находка: огромен камък с гравиран надпис, в който крал Артур благодари на своя предшественик, че е построил замъка. Находката предизвикала големи емоции – радио-въглеродният анализ на повърхността на резбата потвърдил, че наистина е направена в края на V-ти век, точно по времето на Артур.

    крал Артур – Уикипедия

    При това има доста интересна информация за този крал. Неговият герб (три златни корони на червено поле) неведнъж се появява в хрониките на Ранното Средновековие. При това, всички тези летописи имали различен произход и са написани от различни автори. Споменаването на останалите крале от този период съвпада точно с историческите описания и е в пълно съответствие с официалната история. Но кой е този легендарен владетел и защо неговата историчност се поставя под съмнение?

    Всеки царствен персонаж трябва да се разглежда от гледната точка на политическата ситуация по негово време. А ситуацията по времето на Артур била, меко казано, доста неспокойна. Британските острови по онова време били единственото оцеляло наследство на Западната Римска империя, защото съхранили не само политическата система, но и обичаите, културата и бита на цивилизацията. Бритите останали носители на римската култура и живеели според цивилизованите закони на „добрия стар свят“. И, естествено, имало доста желаещи да заграбят това благоустроено късче от рухналата империя.

    Хуните били заети на юг, но изтласканите от тях сакси били принудени да отидат на север. А на север единствената интересна територия за завоюване била Британия. В средата на V-ти век саксите нахлули на британските острови. Артур събрал армия и ги разгромил в 12 големи сражения. Но, въпреки неговите блестящи военни победи, за около 200 години саксите превзели почти цяла Британия; независими от тях останали само Уелс и част от Северна Шотландия.

     

    Защо Артур не успял да довърши делото си и да изхвърли саксите обратно в морето? Писателят-историкът Шарън Търнър (1768-1847) смята, че Артур бил блестящ пълководец, но слаб политик. И наистина, в победите на легендарния крал не се проследява целенасочена линия. Обикновено се воюва, за да наложиш волята си на друга държава или да завоюваш нейни земи. Анализът на подвизите на крал Артур сочи, че те не донесли конкретна полза за племената на бритите, а междуособиците сред тях се засилвали. Затова Артур бил принуден да воюва не само против саксите, но и против свои роднини или бивши приятели. По онова време – около 500 г., в Британия имало 41 кралства. Саксите превзели 8 от тях, без никой да им попречи. Причината е, че другите били заети да воюват помежду си. Усилията на Артур явно не стигали, за да обедини другите 33.

    Има и друга интересна гледна точка, която твърди, че всъщност крал Артур е колективен образ. Такъв пълководец действително съществувал, но той бил просто маловажен владетел, а в човешката памет останали победите на неколцина военачалници, погрешно приписани на един човек.

    Например, Артиус Мох живял през 5-ти и 6-ти век и воювал против саксите, като спечелил няколко победи.

    Следващият интересен герой е Оуейн Белозъбия, които бил убит едновременно с крал Артур и почти по същия начин – от ръката на сина си Мелгун. Както знаем, Артур загива, смъртно ранен от своя племенник Мордред.

    Aртуир МакАйдън е шотландец, воювал срещу саксите.

    Такива герои били мнозина – и всички в биографията си имали по частица от живота на Артур.

    Но обстоятелството, че може би той е колективен герой, само засилва величието на неговия образ. Защото така изразява славата и доблестта на цял един народ, защитавал цивилизацията срещу варварите. Тази борба, както виждаме, е съвсем актуална и в епохата, в която живеем самите ние.

    Огюст Пикар: от небето до дълбините на Марианската падина

    Историята на завладяването на най-дълбоката точка на Световния океан е неразривно свързана с името на швейцарския учен Огюст Пикар, физик и изобретател. Той е роден в семейството на професор по химия през 1930 г., започва да се интересува от аеронавтика и е разработил първия в света стратострат – балон със сферична алуминиева гондола, който позволява да се извършват полети в горните слоеве на атмосферата. Със своя апарат Пикар, който по това време е на 47 години, извършил 27 полета, достигайки височина 23 000 метра. По време на експериментите със стратострата осъзнал, че същите принципи могат да се използват за завладяване на морските дълбини. Така че, швейцарският учен започнал да работи върху създаването на устройство, способно да потъва в дълбоки води.

    Втората световна война прекъснала работата на Огюст Пикар. Въпреки фактът, че Швейцария останала неутрална държава, научната дейност по това време била сериозно усложнена и там. Независимо от това, през 1945 г. Огюст Пикар завършил строителството на дълбоководния апарат, наречен батискаф. Той представлявал здрава, херметически затворена гондола за екипажа, която била прикрепена към голям плавателен съд, напълнен с бензин. За потапяне били използвани няколко тона стомана или чугунен баласт. Батискафът получил название FNRS-2. FNRS било съкращението на Белгийската национална фондация за научни изследвания (Fonds National de la Recherche Scientifique), която финансирала работата на Пикар. Любопитно е, че името FNRS-1 носил стратострата на Пикар. По този повод самият учен се шегувал: „Тези устройства са много сходни, въпреки че тяхната цел е противоположна. Може би съдбата е решила да създаде това сходство, за да може един учен да работи върху двата апарата. “

    Огюст Пикар през 1932 г. Снимка – Уикипедия

    Създаването на „Триест“

    Първото изпитателно гмуркане на FNRS-2 се провело в Дакар на 25 октомври 1948 г., а пилотът на батискафа бил, разбира се, неговият създател. Устройството се потопило само на 25 метра. По-нататъшната работа с батискафа била усложнена от факта, че белгийският фонд спрял финансирането. Огюст Пикар продал FNRS-2 на френския военноморски флот, чиито специалисти поканили учения да построи нов модел батискаф, наречен FNRS-3.

    Идеите за батискафа междувременно завладели света. През 1952 г. Огюст Пикар оставил FNRS-3 на френските инженери и отпътувал за Италия, за да проектира и разработи батискаф, наречен „Триест“. Той бил пуснат във вода през август 1953 година. В строителните работи по изграждането на батискафа на Пикар се включил и неговият син Жак Пикар, който трябвало да стане главен пилот на новия апарат за дълбоководни цели.

    През 1953-1957 г. „Триест“ провел поредица от успешни гмуркания в Средиземно море и дори достигнал фантастичната за тези времена дълбочина от 3100 метра. В първите гмуркания на „Триест“, заедно с Жак Пикар, участвал и Огюст Пикар, който тогава бил на 69 години.

    Проект „Нектон“

    Изследователската работа в Триест изисквала сериозни финансови инвестиции. Всяко спускане на устройството било необходимо да се обезпечи със съпровода на няколко екскортиращи съда. Батискафът на Пикар трябвало да бъде теглен до мястото за потапяне , тъй като нямал хоризонтален ход. През 1958 г. „Триест“ бил закупен от американския флот, който проявил интерес към проучването на дълбините на океана. Заедно с апаратурат,а Жак Пикар отпътувал за Америка, където трябвало да преподава управлението на батискафа на американските специалисти.

    Дизайнът на „Триест“, позволявал той да потъне до максималните дълбини, известни дотогава в Световния океан. В този случай, самият Жак Пикар отбелязал, че за повечето проучвания това просто не е нужно, тъй като 99% от дъното на Световния океан се намира на дълбочина не повече от 6000 метра. Правотата на Пикар била потвърдена от последвалата история – по-късно дълбоководни апарати, включително известните руски „Мир-1“ и „Мир-2“, били построени за потапяне на дълбочина от около 6000 метра.

    Тъй като човечеството обича да си поставя максималистични цели, било решено „Триест“ да се използва за покоряване  на най-дълбоката точка на Световния океан – Марианската падина в Тихи океан, чиято дълбочина достига 11 километра. Тази операция, в която са участвали войските на американските военноморски сили, била с кодово име Проект „Нектон“. За нейното осъществяване били направени сериозни подобрения в апаратурата, по-специално в Германия, където била произведен нова, по-солидна гондола.

    В края на 1959 г. „Триест“ бил предаден на американската военноморска база на тихоокеанския остров Гуам. По време на Втората световна война островът станал сцена на кървави битки. Това обаче не се отразило на подготовката на историческото потапяне. След няколко пробни спускания на 5 и 7 километра (което било рекорд за това време), се взело решение за т.нар.“Голямо потапяне“.

    „Голямото потапяне“

    Появило се недоразумение между Пикар и американската страна. Американците заявили, че той няма да участва в „Голямото потапяне“. Вероятно американският флот вярвал, че историческото постижение трябва да бъде чисто американско, а не американско-швейцарско. Но в крайна сметка, понеже потапянето на 11 км било специален случай, американските представители позволили на Пикар да участва в него.

    До точката на спускане „Триест“ бил теглен през нощта на 23 януари 1960 г. Било тежко, бурно време и Пикар трябвало да реши дали да се потопи батискафа или не. Швейцарецът дал „зелена светлина” на начинанието.

    На сутринта на 23 януари 1960 г. Жак Пикар и лейтенантът от флота на САЩ Дон Уолш започнали историческото потапяне. Пикар пише, че поради особеностите на горните слоеве на водата на това място, те са прекарали много дълго време, гмуркайки се на дълбочина от 300 метра. Скоростта, с която потънали, показала, че потапянето ще продължи 30 часа, което било абсолютно нереалистично. За щастие, скоростта достигнала изчислените стойности.

    В 13:06 часа на 23 януари 1960 г., след пет часа потъване, Пикар и Уолш стигнали до дъното на Марианската падина на 10 919 метра.

    Историческото спускане под вода на „Триест“ решило проблема, който измъчвал учените-океанолози: могат ли да живеят на такава дълбочина сложни организми. Веднага щом апаратът стигнал до дъното, Пикар и Уолш забелязали риба, която била уловена от лъчите на прожектора на батискафа. Въпреки, че впоследствие изявлението на Пикар било оспорено, поради липсата на документи.

    Изследователите останали на дъното 20 минути, след което устройството се върнало на повърхността за три часа.

    Третият, който покорил бездната, бил създателят на „Аватар“

    Жак Пикар в книгата, посветена на историческото потапяне, пише, че никъде другаде няма да се постигне подобен рекорд и остава само да се отиде в Космоса. Ученият не сбъркал: година по-късно на 12 април 1961 Юрий Гагарин на борда на „Восток“ напуснал земната орбита.

    От 1960 до 2012 г. никой, с изключение на Пикар и Уолш, не се е спускал до дъното на Марианската падина. През 2012 г., с едноместен батискаф, дъното на Марианската падина достигнал легендарния холивудски режисьор Джейс Камерън, създател на „Титаник“ и „Аватар“.

    Интересни факти за електронните пари

    Развитието на електронните технологии напредва все по-бързо. Преди повече от десет години, този напредък докосна и финансовата сфера. Но днес е трудно да си представим съществуването на Интернет без електронните пари и съответните платежни системи.

    Ако смятате, че електронната валута се е появила едва в началото на ХХI-ви век, напълно грешите. Пионери в това направление са САЩ. Там през 1918 г. е осъществено първото безкасово плащане с помощта на обикновен телеграф. Струва си да се отбележи, че това събитие послужило като стимул за създаването и развитието на съвременните онлайн платежни системи.

    Още в началото на 70-те години, почти всички американски, а впоследствие и европейски банки, посредством телеграфния превод, и по-точно кабелната връзка, осъществявали парични транзакции една с друга. Всяко такова плащане било обезпечено със специален книжен чек.

    Но истинският бум във финансовия сектор станал през 90-те години с широко разпространение на World Wide Web, която дава мощен тласък на развитието на тези нови печеливши области, каквато е търговията по Интернет. Но за това беше необходимо да се създаде подходяща електронна платежна система, която да позволява плащането на стоките – както в страната, така и извън нейните граници.

    За баща и създател на цифровото финансиране с основание се счита американският доктор на науките по информатика Дейвид Чаум. Именно той е създал през 1992 г. първата електронна валута, наречена eCash и неговата компания е наречена DigiCash. Това е първата система за електронни плащания в света, тествана и приета от много банки по целия свят.

    Първата национална система за плащане е създадена през 1998 г. под името PayCash, която първоначално е била единствената компания на пазара на електронни разплащания. Но година по-късно се появила младата и обещаваща компания Webmoney, конкуренцията с която PayCash не могла да издържи. След това през 2002 г. системата Yandex решава да се обедини с последната компания, в резултат на което днес се появява популярната услуга Yandex.

    Има няколко начина да се прекрати плащането или да се възстанови: анулиране на плащането по телефон, възстановяване в офис на банката, изплащане чрез онлайн банкиране.

    Почти по същото време, а именно в края на 1998 г., вдъхновен от успеха на другите системи за електронно плащане, японецът Вен Дай, с подкрепата на своя приятел Ник Сабо, решил да създаде изцяло нова цифрова система за плащане, която да е напълно децентрализирана, да няма системен администратор и да е абсолютно независима от всяка държава. Тази смела идея обаче се реализира едва 11 години по-късно.

    Така че през 2009 г. се появила напълно нова парична единица  – Биткойн. Геният по математика и криптография Сатоши Накамото, което в превод от японски означава „ясно мислещия в рамките на системата“, разработи и публикува публично електронната валута Биткойн. Всъщност тази валута е проект с отворен код, който продължава да се развива и подобрява ежедневно. Интересно е, че още през 2010-2011 г. един Биткойн можело да бъде купен само за 5-10 долара, но сега такава парична единица струва поне 600 долара.

    Интересното е, че известният британски милиардер и предприемач Ричард Брансън решил да се заеме сериозно със създаването и организацията на туристическа компания за космически полети Virgin Galactic. В същото време той публично заявил, че плащането ще се извършва с Биткойни.

    Най-голямото учебно заведение в Кипър, а именно Никозийския университет, чиито офиси се намират в Никозия, Ларнака и Лимсоле, приема плащане само под формата на електронни пари, включително криптовалути.

    А знаете ли, че първото плащане през Интернет е било направено за доставка на пица вкъщи? Компанията за производство и доставка на пици решила да поеме риска от плащане по нов начин и останала много доволна от резултатите, защото средствата за храна постъпвали като авансово плащане.

    Фактите за електронните пари могат да бъдат много разнообразни и информативни, а самата електронна валута може да се похвали не само с интересно минало, но и с много обещаващо бъдеще.

    Откриха огромен черен саркофаг в Египет. Дали в него не лежи нефилим? (ВИДЕО)

    По време на разкопки в египетския град Александрия, археолози откриха мистериозен черен саркофаг с огромни размери. Учените все още не знаят кой или какво се намира вътре, но предполагат, че тази находка е на повече от 2 хиляди години, пише британският вестник Mirror.

    Саркофагът е най-големият в историята на археологията. Той е направен от черен гранит и е с размери 265 см дължина, 165 см ширина и 185 см височина. Първоначалните предположения на експертите са, че той датира от времето на Птолемеите, но би могъл да се окаже и много по-стар.

    Огромният, 30-тонен обект е бил открит на повече от 4 метра дълбочина, в началото на месеца.

    До него имало бяла глава от алабастър и учените предполагат, че тя може да изобразява човека, погребан в саркофага.

     

    Необичайният саркофаг незабавно привлече вниманието на всевъзможни любители на мистерии и конспирации, като според някои от тях в ковчега лежи тялото на нефилим*.

    *За тези митични създания се говори в Стария завет, където са описани като деца на „синовете Божии“ и „дъщерите човешки“ във времето преди Потопа. В зависимост от превода и тълкуванието на думата „нефилим“, тези същества се разглеждат като полухора-полуангели или като паднали ангели, тайни шпиони на Бог, които проучват и наблюдават случващото се на земята. Независимо от прочита обаче, навсякъде нефилимите са описвани като огромни хора – исполини.

    Скептиците и реалистите обаче са на мнение, че обяснението за огромните му размери е, че собственикът на гробницата е имал огромно его.

    Друга интересна подробност около саркофага е, че слоят на разтвора между капака и самия саркофаг е недокоснат, което показва, че никога не е било отварян. Тази информация още по-силно разпали ентусиазма на онези, които вярват в теорията за нефилима.

    Древната история на Египет обаче, изобилства от примери за хора с огромни размери. Те са описвани в текстове, изобразявани в изкуството, а днес археолозите откриват и техните погребани останки. За много от тези „великани“ обаче, не се знае нищо, защото са се криели от обществото.

    Най-яркият пример за човек-гигант е последният владетел на Втората династия на Египет — фараон Khasekhemui, управлявал ок. 2690 г. пр.н.е. Той е бил висок около 2 метра и половина.

    Откритието е направено, по време на подготвителни работи за изчистване на терен, на който щяла да се строи нова сграда.

    Според законодателството на Египет е необходимо да се извърши археологическа проверка на всички обекти, предназначени за строителство.

    източник: fakti.bg / Милена Трачева

    Масонските разклонения и филиали

    Някои изследователи смятат, че масонството е възникнало по времето на построяването на Йерусалимския храм при цар Соломон. Според други пък, то е един от клоновете на древния мистичен Орден на розенкройцерите, за който се твърди, че е възроден от Карл Велики в началото на ІХ-ти в. Но най-много са привържениците на хипотезата, че масонството произлиза от Ордена на тамплиерите.

    През 1118 г. на хълма Сион край Йерусалим девет кръстоносци организирали таен съюз – „Приорат на Дева Мария от Сион“, по-късно преименуван на „Орден на бедните рицари на Храма на Соломон“. Именно в Палестина тамплиерите влезли в контакти с тайни мюсюлмански и юдейски секти, което и било едно от по-късните и главни обвинения срещу тях.

    Тайните управители на Ордена притежавали някакви секретни познания, водещи началото си от митичния подземен град Агхарта в сърцето на Хималаите, и планирали да създадат Нов световен ред.

    През 1314 г. могъщият Орден на тамплиерите бил унищожен от френския крал Филип ІV Хубави и папа Климент V. Тамплиерите оцелели като организация единствено в Португалия, където се преименували на „Орден на Христос“. В Германия някои от тях се включили в немския Тевтонски орден. Във Франция и Англия оцелелите тамплиери основали организацията на Свободните зидари или масоните. Като смятат Бог за „Великия архитект на вселената“, масоните си запазват скромната роля на „зидари“. С мистрия в една ръка и меч в другата, в престилки, украсени с масонски знаци, те изпълняват своите обреди и ритуали на тайни събрания на „посветените“.

    Окото на провидението е един от символите на масонството. Източник – Уикипедия

    Съществуват обаче и парамасонски (паралелни на масоните) организации със сходни цели и задачи. Най-известни и най-дълбоко засекретени от тях били Братството на илюминатите (букв. „осветените“ или „просветените“ – на чието име е наречено европейското „Просвещение“) и Орденът на розенкройцерите, които разпространяват свои филиали под формата на ложи, колежи и ордени във всички европейски страни в периода ХІV-ХV-ти вв.

    През 1662 г. британските розенкройцери от ложата „Невидимият колеж“ създали Кралското общество, а през 1666 г. масоните във Франция – Академията на науките в Париж. Макар и формално „научни“, тези структури станали не толкова средища на науката, колкото опорни точки на европейското масонство, организирано в десетки тайни братства и съюзи – което след това се разпространява във всички континенти под формата на стотици ложи и ордени, обединяващи хиляди масони.

    Всевиждащото око. Уикипедия.

    Заедно с масоните, розенкройцерите и илюминатите се появили и десетки други тайни парамасонски общества: Църквата на сайентистите (забранена в много страни), Херметичното братство в Луксор, Луциферското общество на келтското послушание, тибетският „Зелен орден“ (в него членувала последната руска императрица, съпругата на император Николай II), Международното братство на Изида, Орденът „Врил“ (нацистко масонство, основано през 1919 г. от Карл Хаусхофер) и т. н., обединяващи милиони последователи по целия свят.

    Тяхната дейност е насочена към разпространяване на идеология, която се противопоставя на християнството и се основава, както твърдят, на някакви тайни древни знания, предавани от загадъчни мъдреци – наричани Учители, Старши Братя, Посветени и т. н.

    Един от аспектите на дейността на тези общества е създаването на легални и понякога дори съвсем законно регистрирани организации от най-широк спектър. Такива са:

    – „Комитетът 300″ (основан през 1729 г.), който обединява висши масони от политиката, икономиката и църковните среди;

    – Съветът 33“, представящ елита на „Комитета 300“;

    – Ротари-клуб;

    – Групата „Билдербергер“, основана през 1954 г. в хотел „Билдерберг“ (Холандия) от сто и двадесет финансисти от САЩ, Западна Европа и Канада, често наричана „невидимо световно правителство“;

    – Тристранната комисия, основана през 1973 г. от Дейвид Рокфелер и Збигнев Бжежински , за която се твърди, че контролира американската икономика, политика, армията и медиите;

    – Римският клуб;

    – дори за ООН се смята, че е основана предимно с масонски уклон.

    Печатите, емблемите, гербовете и знамената на всички тези организации носят ясен отпечатък на масонската символика: изобразяват т. нар. „всевиждащо око“, и пирамиди от 33 (или от 13) камъка. Масонските девизи „Нов световен ред“ и „Нашето дело ще победи“ присъстват в гербовете на немалко световни организации.

    Между другото, основният нацистки лозунг, под който хитлеристите опитаха да завладеят цяла Европа, а след нея и света, е „Нов ред“.

    Цялата тази символика е толкова широко разпространена, че можем да я видим навсякъде – от доларови банкноти до фирмени емблеми.

    Всички тайни братства, ложи, клубове и организации, създадени около масоните, имат три общи черти:

    – херметичност, тоест, закритост за „непосветени“;

    – строга йерархия на управленската структура;

    – скрита дори за членовете крайна крайна цел, наричана още Замисъл или План.

    Британската енциклопедия, определяща масонството като „учение и практика на таен орден, най-голямата организация в света“, подчертава, че масоните използват своите професионални умения, за да влияят и проникват в структурите на властта по цял свят.

    Дали е така, може само да се предполага. Но за българската историческа действителност със сигурност знаем, по сведения от масонски книги и сайтове, че в периода 1878-1944 гг. в България от 29 министър-председатели са били масони 21. Също масони са били такива ключови фигури в нашата история, като Захари Стоянов и Стефан Стамболов.

    Нацист №2 – Мартин Борман

    Личният секретар на Хитлер – Мартин Борман, е добре известен на всички, които се интересуват от историята на Втората световна война. Десетилетия са минали, но името на този най-близък сътрудник на фюрера все още е заплетено в тайни, което води до всевъзможни исторически спекулации.

    Мартин Борман е роден в началото на ХХ-ти век в семейство на военен. Участва в Първата световна война. След войната работил като управител на имение. Но поражението на Германия и позорният за страната Версайски договор го завели в редиците на ултрадясна организация на бивши офицери. Следващият етап от неговата „служба на нацията“ е като помощник на Хитлер. Борман изпълнявал с готовност и най-съмнителните заповеди на новия си господар. Той участвал в убийството на свой учител от началното училище, когото обвинили в симпатии към комунистите.

    Борман влязъл в нацистката партия през 1926 г. След известно време заел много добра позиция, като имал пълен достъп до най-важните дейности на партията. Друга стъпка на Борман към властта бил бракът му с дъщерята на един от най-близките сътрудници на Хитлер – Герда Бух. Фюрерът лично поздравил младоженците. През цялото време Борман се стараел да докаже на Хитлер своята преданост, като безпрекословно изпълнявал всяка заповед. Неговите старания се увенчават с успех: той става началник на канцеларията на самия Рудолф Хес, най-висшия нацист по онова време след Хитлер.

    Скоро го назначили в райхсканцеларията на фюрера. Мартин Борман бил натоварен да управлява не само партийната каса, но и финансите на самия Хитлер. А нацистите имали много пари: в касата им внасяли големи суми всички немски индустриалци. Борман бързо се издигнал в кариерата. Хитлер го направил свой личен секретар и се вслушвал в неговото мнение. Борман подготвял документите и бележките толкова добре, че на Хитлер оставало само да ги подпише.

    Мартин Борман. Снимка – Уикипедия

    Започнали да го наричат „сянката на Фюрера“. Борман записвал всички изявления на Хитлер и често ги цитирал в изгоден за себе си смисъл. Освен това, събирал компромати за висши служители, за да ги използва в необходим момент.

    Борман имал безгранична власт, като формирал вътрешната и външната политика на държавата. Той разработил план за разделяне на съветската територия, въвел нечовешко отношение към военнопленниците, формулирал политиката срещу евреите, причинил разрив в отношенията между Германия и Ватикана. Не е изненадващо, че няколко дни преди пълния крах на нацизма Хитлер посочил в своето завещание, че доверява ръководството на страната само на Мартин Борман. Но дори и такава „всемогъща“ фигура вече не можела да запази фашисткия Райх.

    Вечерта на 1 май 1945 г. Борман облякъл обикновени цивилни дрехи, взел документа с последната воля на Фюрера и личните си записки, а после направил опит да премине незабелязано през позициите на съветските войски, обкръжили райхсканцеларията. Оттогава следите на „сянката на фюрера“ се губят.

    Офицери, които избягали заедно с него от бункера и били заловени от съветски войници, уверявали, че Борман загинал, попадайки под обстрел. В спомените на английски разузнавачи обаче има записки, от които следва, че Борман се прехвърлил в Лондон. След пластична операция, която променила външния му вид, той живял спокойно на английска територия до края на живота си.

    Съветски историци пък цитират маршал А. И. Ерьоменко, който твърди, че Мартин Борман бил агент на съветското разузнаване, а след войната бил тайно заведен в СССР. Някои руски изследователи твърдят, че лично са видели гроб в едно от московските гробища с името, датите на раждането и смъртта на Мартин Борман. Версията на руските историци е потвърдена от много западни политици и изследователи, включително от прочутия немски разузнавач Р. Гелен. Според тях Борман бил съветски шпионин.

    Твърди се, че Мартин Борман след края на войната бил видян в много страни от Европа, Америка и Африка, където се появявал като обикновен гражданин с различни фамилии.

    Засега официално се смята, че тайната на смъртта на Борман е открита през 1972 година. Тогава работници в Берлин прокарвали кабел и открили останките на двама души. Експертите сигнали до извода, че единият от мъртвите е Мартин Борман. Негови роднини дали образци на ДНК, но изследванията се оказали неуспешни. Експертите предположили, че „нацист номер две“ се самоубил, след като разбрал, че не може да се промъкне през обкръжението – в зъбите на единия от черепите открили стъклени парченца от ампула.

    Но това си остава само хипотеза. Всички са съгласни, че е рано да се слага точка в търсенията на отговор за загадката на Мартин Борман.

    9 загадки на природата

    Въпреки огромното развитие на науката и технологиите, особено в последно време, все още има много нерешени загадки. Това означава, че животът в цялото му многообразие е много по-сложен, отколкото си го представяме. Ето 9 интересни загадки на природата, отговорите на които все още не са намерени.

    Магнитен компас при кравите

    Никой никога не се е замислял върху това преди появата на Google Earth. Но тази услуга е позволила да се изучат хиляди изображения на крави и да се открие една много странна закономерност: кравата винаги обръща главата си на север или юг, когато яде и пие вода. Това се наблюдава на всички континенти, независимо от метеорологичните условия, характеристиките на терена и други фактори.

    Алкалоиди в растенията

    Съвременните растения съдържат около 7000 различни вида алкалоиди. Най-често срещаният от тях е морфинът. Ако все още не знаете какво е това алкалоид, тогава ви съветваме да се поинтересувате, за да не се сблъскате с тях и техните производни в живота. Но защо те се нужни на растенията, остава мистерия.

    Колкото по-близо до екватора – толкова повече видове

    В екваториалния климат има най-голямо разнообразие от видове, не само на животни и растения, но и на най-простите вируси. Повечето вируси се раждат и се разпространяват от Африка или Южна Америка. Има десетки теории за това защо най-голямото разнообразие на видове е концентрирано близо до екватора, но всички те си противоречат една на друга.

    Аржентински мравки

    Тези мравки са единствените живи организми на Земята, с изключение на човека, които успяват да се заселят на три континента. Как е станало това, все още е загадка. След като се появяват в Южна Америка, те са успели да проникнат самостоятелно в Европа и Азия. В този случай трябва да се отбележи, че генетичният им код остава непроменен през цялото това време.

    Твърде много фитопланктон

    Фитопланктонът – това са най-малките организми, които плуват в Световния океан.  Основната теория на еволюцията прави невъзможно оцеляването на такъв голям брой различни микроорганизми.

    Зависимост от кислорода

    До неотдавна учените вярваха, че всички многоклетъчни организми на Земята, по един или друг начин, зависят от съдържанието на кислород в атмосферата. Преди няколко години в Средиземно море бяха открити животни (важно уточнение: не едноклетъчни, а животни), които могат да съществуват без кислород. Освен това става дума не за изолиран случай, който може да бъде приписван на спонтанна мутация, а за съществуването на три различни вида безгръбначни луцифери. Учените все още нямат никаква представа как те са се развили.

    Поява на видове от нищото

    Над тази загадка учените се трудят отдавна. Факт е, че много от животните и растенията на нашата планета са се появили, без да имат предци, от които биха могли да се развият. Така е станало със земноводните: точният етап, на който рибата е дала живот на земноводните, не е известен. Първите земни животни се появяват с добре развити крайници, с ребра и с ясно изразена глава. Така е и при бозайниците. Най-ранните бозайници са дребни животни от епохата на динозаврите – преди повече от 100 милиона години.

    Изумително равновесие във Вселената

    И тук ние говорим не само за Земята, където наблюдаваме невероятна последователност на различни параметри и фактори, които правят възможен разумния живот. Става дума за цялата Вселена, която също така остава перфектно балансирана във всяко едно отношение. Вземете например Слънцето. Ако ядрените сили на атомите бяха по-малко от няколко процента, нямаше да има гориво за слънчевата енергия и следователно за живота на Земята. А ако ядрените сили са малко по-големи, Слънцето ще избухне. Промяната в разстоянието от Слънцето до Земята с едва 2% би направила живота на нашата планета невъзможен. И това са само основните параметри на тази „фина настройка“. Защо всичко във Вселената е толкова съвършено координирано, остава загадка.

    Защо изчезнаха мамутите ?

    Факт е, че досега учените в Северен Сибир и Аляска успяха да намерят напълно запазени трупове на мамути. Те са както възрастни екземпляри, така и малки мамути. Но най-интересното нещо е, че в стомаха на тези мамути, а дори и в устата на някои екземпляри била открита несдъвкана храна. Това показва, че тези животни са умрели неочаквано, всички наведнъж, буквално по време на хранене. Защо се е случило това, учените все още не знаят.

    Мравките могат да смятат до десет

    Учени от Новосибирск проведоха експерименти, с които убедително доказаха, че мравките броят до десет. Те също могат да извършват прости аритметични действия – събиране и изваждане, и активно използват тези свои умения при търсенето на храна. Както се оказало, мравките са запознати не само с аритметиката, но и с предаването на информация. Те са в състояние да измислят нови кодове за различни конкретни случаи. Резултатите показват, че езикът на мравките не е замразен конгломерат от инстинктивни сигнали; той се променя според текущите задачи, подобно други ефективни средства за комуникация в групите.

    снимка – Уикипедия

    Смята се, че човекът е по-умен от всички други животни. Нашите съвременници, склонни да анализират, се опитват да оценят количествено всяко свойство. Включително и ума. За тази цел бяха измислени различни тестове, по-специално широко използваният тест за интелигентност – Intelligence Quotient. Колкото по-висока е тази цифра, толкова по-умен е индивидът. Но проблемът е, че този тест е измислен от хора за хора, той оценява свойствата на ума, които са важни за хората, и средствата, достъпни за човешкото възприятие. Но си представете за миг, че ще трябва да минете тест за интелигентност, съставен за гълъб и предложен от гълъб. Няма никаква гаранция, че ще се справите успешно.

    Гълъбите и пчелите имат забележителна способност за класификация и при тях е силно развито пространственото представяне на обекта. Очевидно е, че тези свойства са толкова полезни за гълъбите, че да послужат за основа на теста за разумност при тези птици.

    Връщайки се към тестове за коефициента на интелигентност при животните, трябва да се подчертае, че различни категории разумност са характерни за едни или други животни. Плъхове, мечки и сойки има забележителната способност да се ориентират и да запомнят обекти от местността и в това човекът не може да се конкурира с тях. Например, плъхът ще премине през лабиринта, а човекът ще се изгуби в първите два коридора.

    Тестът за интелигентност при шимпанзетата може да включва възможността за опознаване и запомняне на множество себеподобни по лице или по други признаци, и отново хората ще са сред двойкаджиите.

    Така че, изследвайки разума на животните трябва винаги да се има предвид, че у много от тях са се развили други качества, необходими за оцеляването на този вид при специфични условия на местообитанията му. Освен това, изследването на някои аспекти на умствената активност на животните допълнително се усложнява от „трудностите на превода“. Животните, подложени на тестове, най-напред трябва да разберат какво иска експериментаторът от тях, а след това да решат експерименталната задача и едва после да изразят своето решение. В същото време, работните кодове, предложени от експериментатора, изискват от опитните животни повече умствени усилия и умения за разбиране.

    Не е известно кого тестват хората – средностатистическият представител на експерименталния клас или индивидуалните гении-преводачи, които могат адекватно да разберат и да отговорят на предложената задача. Жана Резникнова от Института по систематика и екология на животните в Новосибирск и Борис Рябко от Сибирския държавен университет по телекомуникации и информатика предложиха техника за изучаване на формалната интелигентност, при която от мравките не се изисква да овладеят сигнали и кодове, измислени от хора. Те използвали система за предаване на информация при мравките, а за успехът на тестовите задачи съдили по крайния резултат. В същото време, изучавали не само присъствието или липсата на разум при мравките, а способността им да извършват аритметически действия.

    Както се оказало, животните могат лесно да събират и изваждат малки числа (1 + 1, 2 + 1, 3 – 1), маймуните  оперират с числа до 6, папагалите също правят това, гълъбите могат правилно да решат примера за изваждане 12 – 6. Способността за такива прости числени действия очевидно се появява след раждането. По този начин, експериментално е доказано, че петмесечните деца могат да решат задачи от типа 1 + 1 и 2 – 1 и тази способност се развива преди речевите им навици. По този начин много животни, включително насекоми, имат способността да извършват най-простите математически операции. Но да се преценят истинските граници на тези способности всъщност не е лесно, поради експерименталната грешка, описана по-горе: експериментаторът изисква животните не само да разберат проблема, но и да комуникират с помощта на кода, предложен от човека. Междувременно развитието на математическите умения на животните включва използването на техния собствен код, базиран на комуникативните особености на определена група. Учените от Новосибирск позволили на мравките да използват собствената си „кръстосана антена“, т.е. техния собствен език. Експериментите се състояли в следното – мравки от лабораторни мравуняци (имало два такива) трябвало да намерят скрито устройство.

    Лабораторните гнезда били прозрачни, което позволявало да се съблюдават контактите на разузнавачите и храсторезачите, а всички мравки били обозначени с отделни белези. Трябва да се отбележи, че това скрито устройство е единственият източник на храна за лабораторните мравки, така че търсенето му било жизненоважна задача. Във всеки отбор има един разузнавач, ангажиран с търсенето на източници на храна. Намирайки я, той бърза към мравуняка и изпраща информация на съотборниците си. След като се заредят с храна, те следват получените инструкции и се връщат в мравуняка. А разузнавачът се отправя на следваща експедиция. Ясно е, че за ефективната работа на екипа разузнавачът трябва да обясни на себеподобните си колкото е възможно по-точно къде да се отиде и какво да се търси. Мравките използват свои собствени средства за предаване на информация. Учените усложнили експеримента, като решили да проверят способността за създаване на нови аритметични кодове. Известно е, че за често използвани понятия (математика или нещо друго), човек изобретява удобно кратко име, специален символ. Мравките, както се оказва, правят същото. Ако в гребена се оставя храна в различни зъбци, но на един от тях по-често, отколкото на другите, то мравките запомнят това добре и измислят специални кодове.

    Къде на Земята е гробището на космическите кораби

    Подобно на всяка друга машина, космическите спътници и станции не са вечни – независимо от това дали тяхната работа е събиране на данни за климата, осигуряване на комуникация или провеждане на изследователски операции, в крайна сметка те остаряват и се разпадат, както обикновените прахосмукачки или пералните машини. Когато това се случи, те остават на земята, но къде е тяхното гробището?

    Падането на такива устройства се контролира от човек, а повечето от „умиращите“ спътници се оказват, по един странен начин, на едно място, което носи тайнственото име Точка Немо. Според представители на НАСА, това място за масово погребване на остарели космически кораби е най-близо до Нова Зеландия и Аржентина, но в действителност е най-отдалечената точка на света от всяко населено място. И, разбира се, Точка Немо е просто част от Световния океан или по-скоро – от Тихия. Наричат я също така „Океански полюс на недостъпността“ и „Необитаемата част на Тихи океан“. Това гробище на мъртвите спътници се намира на около 4000 км от най-близката суша. Точните координати са 48 градуса 52,6 минути южна ширина и 123 градуса 23,6 минути западна дължина.

    Това са големи дълбочини (около 3 км), на които основно има китове и октоподи. Вероятно тези тъмни морски води обгръщат космическите кораби, които са паднали в тях със същия син воал, както пространството на Космоса.

    И както споменахме по-горе, Точка Немо е внимателно наблюдавана за падането на космически кораб. За да може спътникът да „се пенсионира“, където е необходимо, космическите агенции трябва да контролират този процес, като премахнат „умиращото“ устройство от орбитата. Малките спътници, разбира се, не достигат до Земята, унищожават се в атмосферата. Но по-големите и тези, които първоначално са разположени на ниски орбити, не изгарят напълно и останките им попадат в Точка Немо.

    Според официални данни между 1971 г. и средата на 2016 г. глобалните космически агенции са изпратили 260 космически апарата до необитаемата част на Тихи океан. Сред тях са четири товарни кораба HTV, принадлежащи на Япония, пет кораба с автоматични товари на EКA, 140 руски транспортни кораба и спътници, включително станция „Мир“ (през 2001 г.), няколко товарни кораба на Европейската космическа агенция и дори една ракета SpaceX.

    Понякога обаче възникват неуспехи. През март 2016 г., стартиралата през 2011 г. 8,5-тонната китайска космическа станция Tiangong-1 излязла извън контрол от китайската агенция и се загубила някъде в дълбините на Космоса. Предполага се, че в края на 2017 г. и началото на 2018 г., тя е паднала на Земята, започвайки да намалява скоростта си до 290 км / ч.

    Повечето части от космическите станции и спътници изгарят по време на падането. Например, от огромната станция „Мир“, тежаща 143 тона, преминавайки през всички слоеве на атмосферата, са останали само 20 тона.

    В цялата космическа надпревара на човечеството има един единствен случай, когато човек е пострадал от падането на космически апарат от Космоса. Това била жена от Оклахома, САЩ, вървяща по черен път в средата на безкрайните фуражни полета. Всъщност малка част от падащия спътник леко докоснала рамото й и тя била повече уплашена, отколкото физически наранена.

    Точка Немо обаче не е единственото място за „умиращите” космически кораби. Всъщност има две такива места, второто е далеч в Космоса. Още през 1993 г. всички космически агенции в света се споразумяха за общи правила за изхвърляне на „мъртви” космически средства, било във „водния гроб“ на Тихи океан или в така наречената „гробищна орбита“, която е далеч от Земята. Тя се намира на разстояние около 36 000 км над Земята и на 322 километра от най-близките работещи спътници и станции.

    Книгата на мъртвите – Библията на Древен Египет

    „Книгата на мъртвите” е най-старата оцеляла илюстрирана книга. Тя не е книга за смъртта, а книга за живота, който е победил смъртта. Освен това съдържанието й е противоположно по смисъл на нейното заглавие. „Книгата на мъртвите” е символ на Древен Египет, както са пирамидите, сфинкса, мумиите и гробниците на фараоните.

    От древни времена цял Древен Египет изглежда на европейците като страна на смъртта, защото повече от 90 процента от паметниците там са намерени в гробници или са свързани със смъртта.

    Между другото, египтяните обичали да се шегуват. Хуморът им все още е слабо изучен, въпреки достатъчното папируси, защото изисква от специалистите по-задълбочено проучване.

    В по-късното издание на „Книгата на мъртвите” – в т.нар. Саиска редакция, могат да се видят огромен брой хумористични текстове и рисунки. Също така от особен интерес е митологичната история „Съдебните спорове на Хорус със Сет“, в която основните египетски богове се осмиват без страх. В тази история Сет е представен като глупав мускулест мъж, който убива Озирис, докато непрекъснато обижда най-важния бог, Амон-Ра, намеквайки за неговата неспособност и прекомерна тежест.

    Можем да кажем, че заглавието на „Книгата на мъртвите”, което е силно свързано с погребалните текстове, е условно. Оригиналното заглавие на това произведение звучи като „Слово на деня“. Това е основната същност на текста. Тя помага на починалия да премине всички опасни места в подземния свят, да мине през съда и с помощта на бог Ра да се върне отново на Земята, възкръснал.

    „Книгата на мъртвите” имала голямо значение в живота на египтяните, въпреки че не се явява погребален ритуал, молитвеник или сборник с митове. Трудно е тя да се сравни с нещо. В нея няма нищо, което да е сходно с религиозната литература на християнството, будизма и исляма. „Книгата на мъртвите” е квинтесенцията на религиозни и философски идеи на културата от хилядолетната история на цивилизацията, която е изиграла решаваща роля в световната култура и никога не е загубила тесните връзки с праисторическото си минало.

    Египтяните назовавали своята писменост „мед нечер“ – „божествена реч“. А изобретяването на тяхната писменост приписвали на бога на мъдростта и знанието Тот. Следователно, божественият произход на „Книгата на мъртвите” е очевиден. Тази книга се съпътства с една тайна, която е описана в Глава 144: „Направи книгата така, че човешкото око да не може да я види – тя разширява стъпките в небето, на земята, в задгробния живот. Тя е по-полезна за церемониите оттук нататък и завинаги.“ Тези думи отразяват отношението на древните египтяни към тази книга.

    А тези, които наричат „Книгата на мъртвите“ Библията на Древен Египет, всъщност не грешат.

    Легенди за тигрите

    В 29-та част на 9-та книга от своята „История“, посветена на „неразумните животни“, мъдрият Аристотел казва, че в Азия живеят най-свирепите, в Европа най-силните, а в Африка най-разнообразните животни. Тези най-свирепи азиатски животни са тигрите.

    Старите автори сякаш  опитват да се надминават един друг, описвайки ​​жестокостта на тигъра. Разказите им по своята фантастичност преминавата в областта на на легендите. Някои от тях твърдят, че тигърът атакува дори слон: „Откъсва му хобота, скача върху шията му и разкъсва слона на парчета. Често слонът се свлича на гръб, като притиска убиеца си и така двамата издъхват“.

    Оказва се обаче, че било много лесно да се хване жив тигър. Необходимо е само да имате бърз кон: „Ловците проследяват в коя пещера живее тигрица с малки. Когато тигрицата ловува, ловците вземат всичките й малки, след това се отдалечават с конете си. Но тигрицата тича по-бързо от коня и, разбира се, ги настига. Тогава ловците в движение хвърлят на разярената майка едно от бебетата й. После, докато тя го носи в зъбите си към пещерата, препускат напред. Когато тигрицата отново настигне ловците, те хвърлят друго малко – и тя отново го носи в пещерата. Това се повтаря няколко пъти. И накрая, ако ловците имат късмет, пристигат на кораба си с последното тигърче. Но тук е необходима предпазливост. Трябва внимателно да се пази плячката, тъй като вече има случаи, при които тигрицата е успявала да открадне тигърчето“.

    За горното описание очевидно е актуално прословутото предупреждение: „Не правете това у дома си!“

    Други средновековни автори твърдят следното: „Настоятелно се препоръчва да не се приближавате до тигъра, защото в края на опашката му има жило и ако ужили някого, той умира“. Това, разбира се, е измислица. Но някои големи котки, по-специално лъвовете, наистина имат в края на опашката си втвърден шип. Черният пискюл там крие последния опашен прешлен, който е удължен и остър. Този „бодил“ е забелязан още от Аристотел. Тигърът, обаче, няма никакво „жило“.

    Тигри има само в Азия. В старите вестници понякога можем да прочетем за смели ловци на африкански тигри. Но това говори само за смелостта на журналистите, които се осмеляват да пишат такива неща.

    снимка – Уикипедия

    Както е известно, в Източен Сибир, по-точно, в руския Далечен изток и китайските североизточни провинции, също има тигри. До неотдавна обикновените читатели на пресата трудно вярвали в това. Обичайната представа за тигъра е, че се промъква през гъстите тропически джунгли. Значи, логично е да се смята, че е тропическо животно. Трудно е да си представим тигър, който гази в сняг. Но това е обикновена картина в Североизточна Азия. Най-едрите и силни тигри на света, които имат и най-дълга козина, живеят именно в района на река Амур – в руската и китайската част.

    В хода на еволюцията възникнали много различни породи и преходни форми на това животно, което се разселвало по други места, включително в южните части на Азия. Големи популации от тигри в миналото имало в Индия, от които най-многобройни били в областта Бенгалия – прочутите от приключенската литература бенгалски тигри. На островите Суматра и Ява все още са запазени тигри, които обаче са по-малки. А най-дребните тигри били на остров Бали – които, за съжаление, вече са напълно унищожени. Причината е не само страхът от хищниците, но и широко разпространените в Азия поверия, че от различни части на тялото на тигъра може да правят мехлеми и други лекарства срещу различни болести.

    Подобна участ заплашваше и амурските тигри – но, благодарение на сериозните мерки, взети от руското и китайското правителства и, най-вече, на строгите наказания за бракониерите, популациите им се увеличиха значително и опасността от изчезване на тези огромни и красиви животни беше избегната.