Листа, кора, плодове, сурово месо, ларви –  това не е нова модерна диета на известни личности, а ежедневната храна на приматите, от която, ако теорията за еволюцията е вярна, е произлязъл човекът. В сравнение с тях Homo sapiens е далеч напред в развитието и способността да готви храна за себе си. Пристигайки в различни страни по света, ние не само искаме да разгледаме природните, историческите и културни забележителности, но и да опитаме традиционната за това място храна.

Способността да се променят физико-химичните свойства на продуктите чрез термично въздействие е истински пробив в човешката еволюция. Приготвянето на храна позволявало тя да се дезинфекцира, увеличавало смилаемостта и, разбира се, давало нови вкусови качества. Но кога точно е настъпил този прелом?

Готвенето е невъзможно без топлина и затова можем да предположим, че първите стъпки в приготвянето на храна хората започнали да извършват едновременно с опитомяването на огъня. Но да се разбере кога точно това се е случило не е толкова просто. Археолозите признават, че е почти невъзможно да се определи, дали откритите следи от огън върху изкопаеми останки са причинени от човешка дейност или от светкавица, паднала на това място. Ето защо, останките от древни огньове трябва да се търсят в пещерите. Следи от една от най-старите камини на възраст около 1 милион години се намират в една от пещерите на Южна Африка. В онези дни територията на Африканския континент е била обитавана от далечния предшественик на съвременния човек – Хомо еректус. Овъглените останки от кости говорят, че той очевидно е готвил месо.

Неандерталците, еволюирали от Хомо еректус преди 250 000 години, съвсем точно знаели как да накладят огньове и да си приготвят храна. Това се доказва от многобройните находки на овъглените животински кости от това време. Но за всички тези находки има логични съмнения – първо, не е известно дали е готвене или изгаряне на животни по време на определени ритуали? Второ, ако храната е била готвена, колко често неандерталците са правили това?

За да се разбере, че човек непрекъснато готви храна, трябва да се открият специално изработени за това инструменти. Най-старите глинени съдове са открити в Китай и се оценяват на около 20 000 години. Многобройните драскотини и вътрешните им стени убедително доказват, че преди 20 000 години нашите предци уверено са приготвяли доста сложни ястия.

Тази находка обаче не дава яснота по въпроса кога древният човек започва да приготвя храна. Учените са решили, че археологическите данни не могат да дадат точен отговор и ние трябва да се обърнем към биологията, а именно към структурата на скелета при различните предци на човека: Хомо хабилис (Сръчен човек), който е живял на планетата преди около 2 милиона години; Хомо еректус (Homo erectus) и неандерталеца. В сравнение със Сръчния човек, при другите два вида се забелязва рязко намаляване на големината на зъбите по отношение на размера на главата. Учените свързват тези промени с усвояването на уменията за готвене. Слабо смилаемите продукти след топлинна обработка са станали по-лесни за дъвчене. Нашите предци вече не е трябвало да търсят храна през целия ден и да ядат толкова често, за да получат необходимото количество енергия. Съответно, големите зъби са изчезнали, тъй като са били ненужни.

Оказва се, че теорията, според която предшественикът на съвременния човек е започнал да готви храна преди около 1 милион години, по време на съществуването на Homo erectus изглежда най-правдоподобна. Разбира се, този процес бил бавен, но неизбежен – предимствата на топлинната обработка били твърде очевидни. Именно овладяване на майсторството на готвенето може да бъде основната причина за появата на съвременния човешки вид – Хомо сапиенс.

Отначало били мечовете.

Какво представлява мечът? Най-общо казано – право метално острие. Той може да е двуостър – тоест, заточен от двете страни. Или едноостър – сиреч, режещата част, острието да е само от едната страна. Най-известните едноостри мечове са прочутите японски „катана“ – които са смятани от мнозина специалисти за най-добрите мечове на всички времена.

Но, освен меча, съществува и друго подобно оръжие – сабята. Появила се като уникален пример за хладно оръжие на чергарите, сабята бързо навлязла във военния бит по цял свят. Каква е нейната отлика от меча? Сабята е с извито острие, което улеснява разрязването на бойното облекло на противника, тъй като острието „търка“ повърхността, върху която се стоварва – докато мечът удря пряко тази повърхност и разчита само на грубата сила на директния удар. Именно затова японският меч „катана“ обира възхищението на познавачите – защото съчетава предимството на двата типа оръжие.

Японски меч „катана“ – снимка: Уикипедия

Както често се случва, представителите на нередовните бойни дружини били първите, оценили по достойнство сабята – това били членовете на различни неофициални военни формации като казаци, разбойници, наемници, пирати. Но най-големият импулс за развитието на това оръжие дала редовната кавалерия.

От технологична гледна точка сабята се отличава от другите видове остриета със своята дъгова извивка, което й позволява да причини ужасни разрязвания. Между другото, повечето историци смятат, че основното оръжие на прабългарската кавалерия на кан Аспарух била именно сабята – и в много по-малка степен правият меч, с който обикновено художниците рисуват българските конници от онази епоха.

Ранносредновековна българска сабя от Върбица (възстановка). Източник – Уикипедия

При нанасяне на удар със сабя, благодарение на нейната извита конструкция, осигуряваща проникващо плъзгане, се гарантира тежко нараняване на живата сиила на противника. Освен това, удебелението в края на острието, наречено „елман“, придава на удара още по-чудовищна инерция, което причинява още по-страховит резултат.

Сабята можела да има различна форма и размери, в зависимост от тактическите нужди и географския регион, където се използвала. Така, например, най-ранните образци били с дължина 70-85 см.  Малко по-късно дължината на класическата сабя се увеличава, като достига 120 см. Средното отклонение на извивката на острието станало около 4.5 см, а широчината му – 3.5 см. Теглото на сабята варирала от 0.7 до 1.5 кг. Интересна особеност на сабите е и честото извиваване на дръжката по посока на острието – това допринася за допълнително увеличаване на инерцията на удара.

Както всяко хладно оръжиие, сабята се състои от няколко конструктивни елемент:

– ефес, който включва предпазител (кръстовина), ябълка (край) и дръжка;

– аванпост: първата четвърт от острието, най-силната му част;

– средният сегмент на острието, от който започва видимата извивка;

– „перо“, съчетаващо долната част и средния сегмент.

Независимо, че няма консенсус относно историческия и географския произход на сабята, обикновено я свързват с най-древните археологически находки. Най-старите от откритите образци са датирани от VII в. сл. Хр. на територията на днешна Украйна. За етническа общност, която за първи път използва сабята като оръжие, се смятат тюркските народи.

Явно номадите се оказали първите притежатели на саби точно, защото конникът най-добре може да оцени предимството на режещия пред директния удар. От техническа гледна точка сабята вероятно се е появила вследствие на развитието на меча с едностранно заточване. Подобен ход на събитията е предварително определен от самото естество на кавалерийската битка, когато най-често се нанасят низходящи и хоризонтални удари. В същото време реалностите на конното сражение изискват по-леко и в същото време дълго оръжие, което позволява да се нанасят инерционни удари отвисоко. Така на военно-историческата арена се появила сабята.

Първоначално, като прерогатив на номадите, сабите се разпространяват в Централна и Южна Азия, също и в отделни части на Източна Европа. През XV-ти век в Русия и ХVІІІ-ти век в Западна Европа сабите започват да се срещат постоянно, заменяйки остарелите технологично мечове. Вече нямало стоманени рицарски брони, които трябвало да бъдат разбивани с тежкия прав меч. А сабята се справяла много по-добре с разрязването на новите униформи.

В резултат на това до края на XIX-ти век тя станала основното хладно оръжие на повечето армии в света, широко използвано успоредно с все повече развиващите се огнестрелни оръжия.

През Втората световна война все още се използвали масови кавалерийски формирования – най-вече в армиите на Полша и Съветския съюз, където сабята била неотменим елемент от въоръжението. Има снимки от войната, на които се виждат полски кавалеристи, които атакуват със саби немските танкове.

Но, заедно с приключването на войната, дошъл и краят на сабята като основно бойно оръжие. Тя останала като спомен за славни времена и красив елемент от декоративния интериор.

снимка – Уикипедия

Първите ръчни гранати се появили още през ІХ-ти век. Това били керамични съдове с различна форма, пълни с познатите по онова време запалителни смеси (негасена вар, смола, сяра, селитра, „гръцки огън“). Сериозен поразяващ ефект имали предимно в морски битки, където представлявали сериозна опасност за дървените кораби. Такова устройство е китайският „бан“. Това е запалителна граната с корпус от кухо бамбуково стъбло. Вътре се поставял заряд от смола и черен барут. Стъблото се запушвало с вата и се използвало като усилена факла, понякога с примитивен фитил, съдържащ селитра.

Арабският „бортаб“ представлява стъклена сфера със смес от сяра, селитра и дървени въглища, снабдена с фитил и вързана с верижка за дървена палка. Така го описва Неджим ал-Рама в своя трактат „За изкуството да се сражаваш на кон и за различни военни машини“. Такива гранати имали не толкова поразяващ, колкото психологически ефект срещу настъпващия враг. В музеите по света са запазени повече от 100 неповредени ръчни гранати от стъкло, някои дори с фитилите.

Епохата на класическите осколочни (поразяващи с метални парчета) гранати започва през 1405 г., когато немският изобретател Конрад Кайзер фон Айхщат предложил за корпуса да се използва чупливият чугун – така броят на поразяващите фрагменти се увеличил значително. Гранати се използвали главно при обсада на крепости и при морски абордажи. Ефектът бил сравнително добър. Но те имали и значителен недостатък – взривателят. Тогава използвали тлееща дървена тръбичка с барутен пълнеж. Тя обаче често гаснела при удара си в земята, не давала точна представа колко време остава до взрива, избухвала прекалено рано или твърде късно, като позволявала на противника да се разбяга или даже да върне гранатата обратно.

През ХVІ-ти век се появява и терминът „граната“, с който сме свикнали. За пръв път го използвал в една от книгите си известният оръжейник от Залцбург Себастиан Геле, сравнявайки новото оръжие с плода нар (гранат), който при падане на земята разпръсква семената си.

През 1667 г. в английската армия били определени специални бойци (по 4 в рота) специално за ръчно хвърляне на гранати. Тези бойци били наречени „гренадири“ (от „граната“ – „гренада“). За гренадири били избирани само войници с отлична физическа форма и специална подготовка – колкото по-висок и силен е войникът, толкова по-далеч може да хвърли гранатата. Следвайки примера на британците, такива части създали армиите на почти всички държави. Но развитието на военната тактика постепенно свело до нула предимствата на ръчните гранати и от гренадирските части останало само названието, обозначаващо елитни бойни формирования. А ръчни гранати останали на въоръжение предимно в крепостните гарнизони.

Ръчната граната посрещнала ХХ-ти век като слабо използано, старо и забравено оръжие. Новият тип бойни действия с картечници, магазинни карабини и скорострелна артилерия принудило бойците да се заравят в окопи и блиндажи. В тези условия ефективността на огнестрелните оръжия рязко спаднала. И тогава си спомнили за забравените гранати. Но понеже все още нямало фабрично произведени, започнали да импровизират.

Първото използване на гранати през ХХ-ти век е регистрирано в Руско-японската война на 12 май 1904 г. близо до Цинчжоу. Японските гранати се състоели от използвани вече гилзи или бамбукови тръби, пълни с тротил, в които били вкарани запалителни тръбички за детонатори.

Примерите за използването на гранати от японците и руснаците по време на обсадата на Порт Артур показали на германците, че тези оръжия могат да се използват ефективно в немската армия. През 1913 г. в Германия започнало серийно производство на гранатата Kugelhandgranate 13.

На 28 юли 1914 г. започнала Първата световна война, един от най-мащабните въоръжени конфликти в историята на човечеството, в резултат на който престанали да съществуват четири империи. Оказало, че единствено Германия разполага със серийно произвеждана ръчна граната – сферичната Kugelhandgranate. Всички други трябвало да импровизират.

Войниците започнали да правят „домашни“ ръчни гранати от консервни, дървени и картонени кутии, омотани с бодлив тел или пълни с гвоздеи. Затова през 1915 г. британският инженер Уилям Милс създал доста удачен образец на граната, която била наречена Mills Bomb №5.

Малка и удобна, тази граната лесно се хвърляла от всяко положение. Но най-голямото предимство бил нейния взривател. Боецът можел да издърпа халката и след това спокойно да стиска гранатата в ръка, използвайки предпазния лост, в очакване на най-удобен момент за хвърляне.

Гранатата на Милс.

Французите взели предвид недостатъците на немските гранати – голям диаметър, неудобен за хващане корпус, несигурен взривател и слабо осколочно действие, и създали революционната за времето си граната F1. Тя представлявала олекотено, оребрено тяло, изработено от чугун с дупка за предпазителя, което било по-удобно за хвърляне от кръглото или дискообразно тяло на германските гранати. Зарядът се състоял от 64 грама експлозив (обикновено тротил или шнейдерит), а общото тегло на гранатата било 690 грама. В момента на взрива корпусът се разпадал на повече от 200 едри и тежки фрагмента, чиято начална скорост била около 730 метра в секунда.

Главният недостатък на френската граната бил взривателят – за да се задейства, трябвало той да бъде ударен в твърд предмет, след което граната се хвърляла. Добре, но ако боецът лежи в калта или снега и наоколо няма „твърди предмети“? Наложило се французите бързо да измислят взривател от типа на английския на Милс. Това и направили, като доста го усъвършенствали – британският бил неотделим от корпуса, докато френският се завинтвал допълнително. А поради външната прилика с формата на лимон, в много армии тя и нейните последващи разновидности станали известни като „лимонка“.

Ръчна граната, вид „Лимонка“ – Уикипедия

Именно „лимонката“ F1 се превърнала в основен прототип на ръчните гранати във всички армии по света до ден-днешен.