Още
    Начало Блог Страница 116

    Наградните оръжия на Руската империя

    Обичаят за даряване на отличилите се руски воини с хладни оръжия води началото си от ХVІІ в. Той постепенно се развил и превърнал в масова традиция по време на Отечествената война срещу Наполеон през 1812 г. С някои промени се запазил както в Съветския съюз, така и в днешната Руска федерация.

    В Руската империя било прието императорът да награждава за военни подвизи с хладно оръжие (наричало го още „бяло“). С него се удостоявали само офицери и генерали. За целта се използвали не всичките му разновидности, а само военни и граждански шпаги, саби, казашки шашки и морски кортици.

    Най-напред Петър Велики започнал да награждава офицери от редовните части. Един от първите получил златна шпага с брилянти граф Ф. М. Апраксин за превземането на крепостта Виборг през 1710 година.

    През юни 1720 г. княз М. М. Голицин спечелил блестяща морска победа при Гингам. Той имал 29 лодки и 61 гребни галери с общо 52 оръдия срещу шведска ескадра от 14 големи кораба със 156 оръдия. Четири шведски фрегати заседнали на плитчини, Голицин настигнал останалите и след отчаяна битка пленил част от тях. Руската флотилия взела 104 оръдия с боеприпасите към тях, били пленени 37 шведски офицери и 500 моряци. Зарадваният Петър Велики не се скъпял на награди: офицерите били наградени със златни медали на Андреевска лента, по-низшите чинове – със сребърни, а самият княз Голицин получил като награда „за воински трудове и добра команда“ моден по онова време бастун и шпага, обсипани с брилянти.

    По времето на Екатерина Велика и нейните победоносни войни срещу Турция броят на наградените забележимо се увеличил. До 1788 г. златни оръжия се дарявали само на генералите и на генерал-фелдмаршалите, като всяка такава награда била придружена от грамота на императрицата. Но вече за превземането на мощната турска крепост Очаков (1788 г.) златни шпаги (без брилянти) получавали дори щабс- и оберофицерите. Тогава Екатерина Велика дарила 8 златни шпаги с брилянти за генералите и 27 златни шпаги за офицерите с надписи „За мъжество, показано в сраженията на Очаковския лиман“. Доста време след това върху офицерските наградни оръжие не се срещал толкова дълъг надпис.

    За превземането на Очаков княз Григорий Потьомкин получил дългоочаквания орден „Свети Георги“ І-ва степен и 100 000 рубли, а за победите в очаковския лиман – шпага с диаманти, украсена с лаврови листа от скъпоценни камъни, на цена 20 хиляди рубли.

    От същата година вместо скъпоценни украшения върху шпагите се появява надпис „За храборст“. За пръв път такъв надпис бил поставен върху златните шпаги на героите от морската битка с шведите при остров Гогланд (1788 г.) под ръководството на шотландеца на руска служба адмирал Грейг.

    Император Павел I, който обичал да се противи на майка си Екатерина, престанал да награждава с ордените „Св. Владимир“, „Св. Георги“ и със златни саби. Те били заменени с т. нар. „Анински оръжия“. Червеният кръст на ордена „Света Ана“ ІІІ-та степен се прикрепял към ефеса на сабята или шпагата. След краткото царуване на Павел І новата традиция останала и така започнали да се присъждат два вида хладно оръжие – златно и Анинско.

    Наградните златни оръжия за офицери в началото на XIX-ти век имали върху дръжката си надписа „За храброст“.  През Отечествената война 1812 г. и особено по време на похода в чужбина, в битките при Дрезден, Кулм и Лайпциг повече от хиляда офицери били наградени със златни оръжия, а 62 генерали получили златни шпаги и саби, украсени с диаманти. Анинско оръжие се раздавало по-често.

    Нагръден фрачен знак към Златно оръжие „За храброст“

    Притежател на 3 златни шпаги станал генерал-фелдмаршал И. Дибич (наречен по-късно „Забалкански“). В битката при Аустерлиц (1805 г.), ранен в дясната ръка, той взел шпагата си с лявата и продължил да се бие. Наградили го със златна шпага с надпис „За храброст“. През 1812 г. за Бородино получил чин полковник и орден „Св. Георги“ ІІІ-та степен, а за битката при Березина – орден „Св. Ана“ І-ва степен и златна шпага с брилянти. Кралят на Прусия го наградил с ордена „Черен орел“ и шпага с вензел, богато украсена с брилянти.

    Победителят на Наполен – генерал-фелдмаршал Михаил Иларионович Кутузов, също бил награден със златна шпага с брилянти и венци от изумруди. Вероятно това било най-скъпото наградно оръжие на Империята – шпагата била оценена на 25 125 рубли.

    Но това била цената й само в пари. Всички знаели, че нямало такива пари, които да измерят смелостта, доблестта, кръвта и воинската чест, с които били заслужавани наградните оръжия на Руската империя.

    Командирът на кавказкия корпус, генерал Ирманов, показва на своите другари получената награда Георгиевско оръжие, обсипано с брилянти. Източник – Уикипедия

    Атлантида срещу Египет

    Дали Атлантида е съществувала, все още е обект на ожесточени спорове между привържениците на традиционната и алтерантивната история. Но, така или иначе, за нея се разказват толкова странни подробности, че си заслужава поне замислянето по въпроса. При това разказите са не само от един източник.

    Според разказа на Платон в диалога „Критий“, жителите на Атлантида завладели цяла Европа, Мала Азия, Палестина и по-голямата част от Северна Африка. След това започнали да застрашават Египет, но в крайна сметка били победени от обединена гръцко-египетска армия.

    Хрониките разказват за войната на египтяните с мистериозния народ „ханебу“ (букв. – „тези, които следват своите кораби“). Техните представители били високи около 180 сантиметра, докато древните египтяни, с изключение на фараоните, не надвишавали 160 сантиметра. Не е странно, че „морските народи“ изглеждали на египтяните като великани.

    Но едно могъщо племе рязко се отличавало сред всички. Цял раздел в диалога „Критий“ на Платон е посветен на описанието на въоръжените сили на Атлантида на върха на нейното могъщество. Само офицерите в сухопътната армия на атлантите били 60 хиляди, а общо тя наброявала 700 хиляди войници. Военноморските сили на Атлантида били най-големите в света. Те се състоели от 1200 кораба, чиито екипажи наброявали 240 000 души.

    В интерес на истината, има големи възражения по начина на изчисляване – някои изследователи смятат, че тълкуването на цифрите на Платон е завишено 10 пъти; което, имайки предвид размерите на познатите ни от реалната история тогавашни армии, е доста вероятно…

    През 1213 г. пр. Хр. на 90-годишна възраст починал могъщият фараон Рамзес II. На трона го наследил също старик по тогавашните мерки – 60-годишният Мернептах. Всички го смятали за слаб и нерешителен владетел. Въодушевени от този ход на събитията, атлантите разработили план за комбинирана атака срещу Египет откъм морето и сушата с цел пълното завладяване на страната. Техни съюзници били либийският цар Мерей и „морските народи“, съсредоточени в Палестина. През пролетта на 5-та година от управлението на фараона Мернептах, 1186 кораба на Атлантида излезли от базите си на островите Кипър и Родос.  Бойните кораби на египетския флот опитали да предотвратят нахлуването на вражеската армада, но били бързо разгромени и понесли чудовищни загуби.

    Десантът на атлантите в делтата на Нил, близо до пристанищния град Просопис, не срещнал сериозна съпротива. Но веднага щом се приближили до стените на града, те били посещнати с градушка от стрели на елитни части египетски стрелци. По онова време, с все още недостатъчно развито защитно въоръжение – брони и ризници, лъковете били страховито оръжие. Докато обърканите атланти се мятали под градушката стрели, изведнъж били нападнати от пристигналата египетска армия. Заклещени на тясна ивица между крайбрежието и египетските войски, неспособни да извършат широка маневра поради смъртоносните облаци стрели, атлантите се оттеглили към корабите си, като загубили няколко хиляди убити, ранени и пленени на бойното поле.

    След тази битка фараонът Мернептах изпратил армията си на запад към либийците. Кървавата битка на 15 април при крепостта Перите продължила 6 часа. Египтяните убили около 9000 врагове. Също толкова били пленниците, на 2500 от които били отсечени ръцете като наказание за нападението срещу Египет. „Морските народи“, базирани в Палестина, сами започнали да се колебаят дали трябва да продължат войната след военните неуспехи на атлантите. Победата на Мернептах над атлантите, либийците и „морските народи“ е възпята в дълги йероглифни надписи в Египет. Главно място в тях е отредено на бога Птах, който се явил в съня на фараона и му връчил меча на победата.

    Но атлантите се завърнали отново след 30 години – още по-многобройни. „Папирусът на Харис“ разказва за огромните облаци от пепел откъм Средиземно море, които покрили цялата нилска долина. Това се случило по време на коронацията на фараона Рамзес III. След като напуснали средиземноморските острови и брегове, на свой ред и „морските народи“ тръгнали на поход покрай сирийския бряг. Атлантите плавали с корабите си към Египет.

    Тази коалиция се различавала от предишната, която воювала с фараона Мернептах. В нея липсвали ахейци и други гръцки племена, които сега били съюзници на Египет като елитна сухопътна сила за ръкопашен бой.

    На 8-та година от възцаряването на Рамзес III той пресрещнал враговете в местността, където се намира днешният град Ел-Аламейн. Битката била ужасна, но египтяните победили благодарение на решаващите действия на гръцката пехота. Загинали около 130 хиляди воини от „морските народи“.

    Същата година егиетският флот нанесъл решаващо поражение на корабите на Атлантида в устието на Нил. Това била една от най-великите победи в историята на войните. След битката пред фараона довели 20 хиляди пленници-атланти, които били кастрирани.

    Рамзес ІІІ с основание се гордеел със своята велика победа и построил в нейна чест храмовия комплекс в Мединет-Абу. Рисунка там ни показва египетски чиновник с дъсчица за писане; той брои отрязаните фалоси на атлантите, които образуват куп, по-голям от човешки ръст.

    Много векове по-късно първосвещеникът на храма превел за важен гост от Гърция – атинския политик Солон, йероглифния писмен доклад относно тази война. С този превод Солон се завърнал в родината си, а историята на египетската война срещу Атлантида станала достъпна за философа Платон. От своя страна самият Платон, както посочва Плутарх в своите „Жизнеописания“, „допълнил“ и в много отношения „редактирал“ трактата на Солон. По този начин Мернептах, Рамзес III и Платон поотделно описали различните етапи в една и съща голяма война, всеки от своя гледна точка.

    А споровете за Атлантида не утихват и досега.

    Валпургиевата нощ /когато сънищата предсказват бъдещето/

    По времето на езичеството Валпургиевата нощ се отбелязвала на 30 април срещу 1 май. Днес тя се е превърнала само в ритуал на някои нововъзникнали агресивни антихристиянски секти.

    В древни времена езичниците вярвали, че това е време за натрупване на сила и осъществяване на желания, за чистене на дома, както и за провеждане на ритуали за красота и получаване на взаимност в любовта. Поверието гласяло още, че сънищата тази нощ предсказват бъдещето.

    Други свързвали Валпургиевата нощ с плородорието и настъпилата пролет. През първата майска нощ растителността придобивала магическа сила, а завесата между света на живите и царството на мъртвите изтънявала до прозрачност. Също така жените, които смятали себе си за „вещици“, отбелязвали тогава своя празник. Обикновените хора пък, напротив: палели огньове именно, за да прогонят злите духове, организирали концерти, танци и игри, палели фойерверки.

    Всевъзможни врачки, гадатели, баячки и пр. именно през нощта срещу 1 май отбелязвали най-големите си приходи за цялата година – суеверните хора се натискали на опашки пред вратите им, защото вярвали, че именно тогава гадаенето на карти, бобени зърна, кристални кълба, скъпоценни и полускъпоценни камъни и т. н. най-точно отгатва бъдещи събития.

    През Средновековието голяма част от тези вярвания се запазили, но вече с негативен знак. Хората продължили да вярват, че това е нощта на вещиците, но се стараели да ги прогонят, като изгаряли на голям огън сламено чучело, обикаляли домовете си с пречистващ огън, а камбаните на църквите биели. Пред праговете на къщите сипвали пясък или трева, за да не влезе в него нечиста сила. Тогава знахарите беряли билки. Смятало се, че именно откъснатите тази нощ треви имат най-голяма лечебна сила. Домът можел да се предпази от действието на тъмните сили и като над вратата се окачвали няколко клонки от иглолистни дъвета. През Валпургиевата нощ правели и езически ритуали за „привличане на злато“ в дома.

    Валпургиева нощ в Швеция

    Младите девойки можели да получат красота и любов, ако си направят венец от бръшлян, откъснат през Валпургиевата нощ. Клонките на бръшляна запазвали енергията си точно една година. Още се вярвало, че за защита от нечиста сила помагат амулети и талисмани, направени или подарени през Валпургиевата нощ.

    Освен това, било много важно човек да е облечен в „правилни“ дрехи, подходящи за тази нощ. Защитните цветове против духовете на Злото се определяли от Юпитер и Сатурн – това са всякакви нюанси на червено, оранжево и синьо. В деня преди Валпургиевата нощ не бивало да се обличат дрехи, свидетели на някакво „нещастие“ – например, които са били облечени по време на скарване, конфликт или инцидент. Такива дрехи задържали отрицателна енергия, която привличала зли духове. Също така, на 30 априли и 1 май не трябвало да се обличат изцяло черни дрехи, за да не се поглъща безразборно най-различна енергия, включително бесовска. Трябвало да се внимава какво говори и върши човек. Призоваването или просто споменаването на зли духове, злоумишлени думи и действия, активната жестикулация с отрицателен импулс също можели да превърнат човека в играчка на зли сили.

    Трябвало да се помни, че злокобните духове се страхуват от светлина и огън – именно затова във Валпургиевата нощ се палели огньове. А за защита на жилището била достатъчна и една свещ или лампа, която да гори от полунощ до 6 часа сутринта.

    Също и при гадаенето във Валпургиевата нощ бил важен цветът на дрехите – сребърният и лилавият (цветовете на Меркурий, водачът към отвъдния свят) трябвало да се комбинират с жълто-зелените тонове на Венера, която олицетворява жаждата за познание.

    След като се обличали подходящо, участниците в ритуала можели да продължат към магическата церемония „коридор на времето“. Този коридор можело да бъде направен от четири неголеми огледала, разположени едно срещу друго. Пред огледалата се поставяли 3 свещи така, че да се отразяват в тях. След това трябвало внимателно да се наблюдават отраженията, които преливат едно в друго. Погледът на човека рано или късно се замъглавял и разфокусирал, а това трябвало да покаже „картината на бъдещето“.

    Хората, родени в края на април и началото на май, се ползвали с „предимство“, като се спазвало задължително условие – не трябвало да имат неизкупена вина. Те трябвало да начертаят на лист хартия петолъчка (пентаграма), да напишат името си в нея, а наоколо й – най-съкровените си желания. После да запалят във върховете й 5 восъчни свещи и да подържат ръце над пламъците, като визуализират пожеланото. Сетне да запалят огън на близък хълм, а пепелта да разпръснат на вятъра. Ако всичко било сторено правилно, желанията им трябвало непременно да се сбъднат.

    Херман Хендрих : Hexentanz. (Стенопис от Walpurgishalle ) Източник – Уикипедия

    Не толкова приятните значения на имената на някои растения

    Слабонога (Impatiens)

    Ако често сте нетърпеливи към своята половинка, обмислете възможността да ѝ изпратите букет от слабоноги, защото те символизират именно нетърпението.

    Бърдун (Asphodelus)

    Бърдунът често се свързва със смърт. В гръцката митология това са цветята, покриващи полята на Хадес – богът на подземното царство.

    Вратига (Tanacetum vulgare)

    Вратигата е символ на враждебността и неприязънта. През Средновековието цветето е използвано за предизвикване на аборти, както и (доста парадоксално) за да помогне на жените да заченат. Вратигата е изключително отровна за насекомите.

    Дебелец (Sempervivum)

    Да предположим за секунда, че сте успели да съберете букет от това растение (все пак не е най-предпочитаното за подарък), вероятно ще трябва да обмислите тази идея отново, защото в много култури дебелецът е символ на гниене и разлагане.

    Лобелия (Lobelia)

    “Неприязънта на Лобелия“ звучи като име на италианска опера, но точно такова ще е посланието, ако подарите на някого букет от това красиво синьо цвете. Вероятно не е случайност, че венчелистчетата на лобелията съдържат токсин, наречен лобелин, който е подобен, но далеч по-опасен от никотина.

    Седефче (Ruta graveolens)

    Англоговорящите наричат седефчето „Rue”, което означава разкаяние и с течение на времето цветето се е превърнало в символ на това чувство.

    Обикновен звездан (Lotus corniculatus)

    По време на Викторианската епоха обикновеният звездан е символизиран едно единствено нещо – отмъщение. Освен това растението съдържа цианид, макар че трябва да се погълнат големи количества от него, за да окаже неблагоприятен ефект.

    Щир (Amaranthus)

    Отново по време на Викторианската епоха хората са свързвали щира с безнадеждност и разбито сърце. Едно от другите му наименования е „love lies bleeding” – име, което няма точен превод, но съдържа думи като любов, лъжи и кръв.

    Карамфил (Dianthus caryophyllus)

    Различните цветове карамфили символизират напълно различни неща. Червеният например символизира любов, белият – щастие, а онези карамфили, които са с два цвята, означават просто „не“. Точно така, един кратък, но достатъчно сериозен отказ.

    Любов, брак и сексуални вярвания сред някои племена и култури от света

    Сексуалните вярвания и техните социални измерения са различни във всяка култура. В някои случаи сексуалните ритуали символизират навлизане в зрелостта. В други тези обичаи могат да има по-практична и икономическа цел – за контрол на нарастващото население или за да гарантират оцеляването на наследството.

    Племето Woodabe, населяващо Нигер (Западна Африка)

    В ислямското племе Woodabe полигамията е не просто приемлива – тя се насърчава. През септември, почти в края на дъждовния сезон, членовете на племето се събират, за да отпразнуват Gerewol – фестивал на музиката и танците, който продължава 7 дни и нощи. Основното събитие на фестивала е специален танц, оценяван от трите най-красиви жени от племето. В него участват мъжете, които се състезават един срещу друг за сексуално превъзходство.

    Създаден, за да тества мъжествеността на мъжете от племето, фестивалът включва танц, наречен Yakke. Участниците се подготвят с часове за представлението, оцветявайки лицата си с червена глина. Тъй като Wodaabe вярват, че светлите очи, белите зъби и острите носове на мъжете са красиви, те подчертават външния си вид с грим, извлечен от растения. Освен дългите плитки и накитите от черупки на морски животни (които символизират плодородие и богатство), те носят и щраусови пера на главите си, с които да изглеждат по-високи.

    По време на танца мъжете започват с имитация на птици, след което застават рамо до рамо и бавно се движат в кръг, докато жените от племето се нареждат, за да ги наблюдават. Сред тях са и омъжени жени, които търсят следващия си съпруг. В племето Wodaabe жените имат пълна сексуална свобода и могат да имат повече от един съпруг. Ако харесат даден мъж, те могат да напуснат съпрузите си и да бъдат „откраднати“ от този, когото са харесали. Те показват симпатиите си докосвайки избрания от тях по рамото.

    Народите, обитаващи Западните Хималаи

    Сред народите, обитаващи Западните Хималаи на северна Индия, фратерналната полиандрия (форма на полигамия, при която жената може да има двама или повече съпрузи, които са братя) е нещо напълно обичайно. Интересното е, че децата, родени от подобни бракове, често не са напълно наясно кой е биологичният им баща. Докато по традиция жената живее с братята един по един (тоест не с всички братя едновременно), в домовете на повечето съвременни семейства има няколко съпрузи, като най-големият от братята се счита за глава на семейството, а по-малките братя са наричани чичовци.

    Макар тази практика да изглежда изключително странна за нас, тя е приета и използвана в тези региони от векове, произлизайки още от индуската митология. Днес тази традиция се спазва най-вече заради нейната практичност. В някои села тя служи като форма на контрол върху раждаемостта, като по този начин се намаляват шансовете за драстично нарастване на населението, което в тези необлагодетелствани райони може да доведе до пълна трагедия. Освен това за семействата е по-лесно да живеят заедно, тъй като ресурсите им са оскъдни. Мнозина смятат, че този начин на живот е по-добър, защото той осигурява допълнителна защита за жените и децата, тъй като гарантира, че те никога няма да останат сами, в случай че един от съпрузите загине.

    Интересен факт също е, че съпрузите в такива бракове са отговорни за всички домашни задължения, сред които готвене и грижи за децата, докато жените управляват всички останали аспекти, включително финансите.

    Племето Мардуджара, Австралия

    Макар че многобройни култури по света извършват обреди за отбелязване на преминаването на момчетата от детство към мъжество, племето Мардуджара извършва този ритуал по доста по-сложен и много по-тежък начин.

    Обикновено той се извършва, когато момчето е на 15-годишна възраст. След като бива отведено от старейшините на племето до огън, запален в гората, момчето трябва да лежи в „свято място“ (избрано отново от старейшините), а членовете на племето го обграждат, докато междувременно пеят и танцуват. Главният старейшина, който е отговорен за провеждане на ритуала, сяда върху гърдите на момчето и издърпва премуциума му, докато други двама го изрязват с „магически ножове“. През цялото това време момчето е захапало дървен предмет, докато група мъже, наречени „Оплаквачи“ плачат и издават стонове.

    Когато процедурата приключи, момчето коленичи върху щит, поставен над огъня, позволявайки по този начин димът да пречисти раната. След това старейшините принуждават момчето да погълне отрязаната кожа без да я дъвче.

    След кратък период на възстановяване започва втората част от просвещението (обикновено няколко месеца по-късно). Момчето отново е отведено в гората край огън, а главният старейшина ляга върху него и държи пениса му, докато „Оплаквачите“ пеят и плачат. Този път обаче малка дървена пръчица се вкарва в уретрата на момчето, а пенисът му се разрязва по дължина (от главичката до скротума) Отново кръвта трябва да капе върху огъня. От този ден нататък момчето ще уринира през долната част на пениса си, вместо през пикочния канал и ще е принудено да кляка, когато го прави. Интересното е, че някои антрополози смятат, че тази церемония е начин, чрез който мъжете показват емпатия към жените от племето си.

    Синестезия или как някои хора виждат музиката, усещат вкуса на думите и чуват цветовете

    Да виждаме музиката. Да чуваме цвета. Да усещаме вкуса на думите. Звучи невъзможно, но за част от населението това всъщност е възможно. Нарича се синестезия – рядко неврологично състояние, при което стимулирането на едно от сетивата ни задейства усещанията и на другите ни сетива. Художничката Мелиса Маккракън от Канзас, Мисури добива огромна популярност, благодарение на рисунките ѝ, вдъхновени от цветовете, които вижда, докато слуша музика. Оказва се, че артистите са в голяма помощ за учените, които се опитват да открият повече за синестезията.

    Терминът синестезия означава „сетива, които възприемат съвместно“ и идва от гръцкото „syn” („заедно“) и „aesthesis” („усещане“). Така наречената developmental synesthesia е най-често срещаната форма на състоянието, като 4% от населението я изпитва. Въпреки това е трудно да се определи и изследва достатъчно, тъй като хората със синестезия често са неправомерно обвинявани в употреба на наркотици или за тях се смята, че имат шизофрения, така че обикновено те прикриват това свое състояние.

    В края на 19 и началото на 20 век изучаването на синестезията става все по-често, но проучванията са предимно описателни, докато през 70-те години се провеждат официални психологически изследвания на тази тема. Психологът от Йейл д-р Лари Маркс е автор на първият значителен психологически документ, който публикува своите изследвания през 1975 година в “Psychological Bulletin”. Екип от учени, ръководен от д-р Саймън Коен, открива през 1987 година първите доказателства, че преживяванията от синестезията остават последователни с течение на времето. Използвайки позитронно-емисионна томография и магнитно-резонансна томография Коен и екипът му установяват, че за хората със синестезия, които твърдят, че чуват цветове, частите на мозъка, отговарящи за зрителните възприятия показват завишена активност, когато човекът чува някакви звуци, което не се случва при хората със синестезия. Независимо от нарастващия брой изследвания, невролозите все още не са напълно наясно с всички аспекти на неврологичното състояние и последиците от него.

    Засега са описани повече от 60 вида синестезия, но най-често срещаната форма, която изпитват около 64% от хората, е „grapheme-color synesthesia”, при която дадена буква кара човек да вижда определен цвят. Втората най-разпространена форма на състоянието е „time-color synesthesia”, при която името на даден ден или месец кара човек да вижда определен цвят, а третата форма е така наречената „sound-color synesthesia” – при която определен звук кара човек да вижда даден цвят. Това е формата на синестезия, която художничката Мелиса Маккракън има. Тя споделя, че е осъзнала това, когато е била на около 15-годишна възраст, след като пита брат си какъв цвят е буквата “C”. тогава Мелиса узнава, че не всички виждат цветове в книгите, математическите формули или на коцерти.

    Мелиса споделя, че синестезията не я разсейва, а напротив – добавя уникална живост в света ѝ. Друг известен художник, изпитващ това състояние е Василий Кандински, който се отказва от кариерата си, свързана с правото, за да изучава рисуване. Хора от други дисциплини също са имали синестезия – като музиканта Дюк Елингтън, физикът Ричард Файнман и физикът и изобретател Никола Тесла. Оказва се, че през годините синестезията е вдъхновявала не само артисти, но и велики личности от научните среди.

    Защо европейците искали да колонизират Америка?

    В средата на 1400-те години Европа се издига от пепелта на мрачните нощи от Средновековието. Хората са загивали, страдащи от чума след чума, „родена“ на кораби от далечни страни и причинена от лоша лична и обществена хигиена. Калта и нечистотията от градските улици преследват болните, създавайки в съзнанието им тунели на смъртта и зараждайки страх пред един Бог, който изглежда ги е изоставил напълно.

    Освен това имало и войни – силните и здрави мъже, напускали домовете си, за да тръгнат с Кръстоносците, без да знаят дали ще се върнат отново у дома. Собствениците на земи имали безкрайни спорове относно собствеността над териториите, но това били битки, които обикновените селяни водели вместо тях. Но от смъртта и опустошението възниква нова ера, която ще промени света завинаги.

    В края на 1400-те години жаждата на Европа за Арабска почва, страданието от продължителните болести и липсата на лоялност сред обществото са прекратени. Кръстоносните походи довеждат до продължителни бойни действия, но освен това те носят и ключа към спасението на Европа – познанието. Монасите, свещениците и служителите, които придружават Кръстоносците, отново връщат творбите на Платон, Аристотел, Сократ и много други, на европейска земя и ги копират и разпространяват отново.

    Йоханес Гутенберг осигурява следващата стъпка в развитието на континента, изобретявайки машинен печат с подвижен набор. През следващите няколко години писмените знания се разпространяват още по-бързо от всякога. Достъпът до образование е по-голям, тъй като текстовете вече не се пишели единствено на латиница, а на народни езици. Грамотността не била ограничена единствено за благородниците и богатите.

    Но освен всичко друго, Кръстоносните походи предизвикват любопитството на хората към света извън Европа, което води до разширяване на търговските пътища и до създаването на нови такива, свързващи ги до непознати, до скоро напълно митични страни. Вторите синове на богатите благородници, които имали образование, но нямали възможност да наследят имуществото на бащите си, поради законите, облагодетелстващи първородните синове, започнали да търсят своето богатство в изследването на нови земи. Те четели истории за чужди земи и били впечатлени от разказите на Кръстоносците. Това очарование към Изтока, както и изобилието от подправки, злато и коприна, които той предлагал, е първата мотивация на европейците да проучват непознати земи.

    Тези изследователи се обръщат към монарсите – Тюдорите, Луи XI, Фернандo II и Изабела Кастилска, от които искат да им осигурят кораби и мъже, с които да открият по-добри търговски маршрути за Азия. Монарсите били повече от способни да осигурят спонсорство.

    Ключов фактор е и религията. Много християни вярвали, че е техен дълг да разпространят вярата си. И все пак по-дългите пътувания едва ли биха се осъществили ако не беше технологичният напредък, който се случва през 1500-те години. Тогава са направени значителни постижения в картографирането и строителството на кораби, което позволявало по-ефективна навигационна система и придвижването на големи разстояния.

    Всички били очаровани от Новия свят. Той изобилствал от ресурси, от които Европа имала нужда и разполагал с нови видове животни и растения. Новопристигналите, а и местните жители в началото не били никак враждебно настроени помежду си. Повечето изследователи били самотни мъже – втори синове на благородници или такива от най-бедните селскостопански райони на Европа, които търсели своето богатство. Те често сключвали брак с местното население и били много по-толерантни към расовите различия за разлика от по-късните заселници. Но щом са се разбирали толкова добре, какво се е променило?

    Един от факторите вероятно е различният начин, по който се гледало на половете. Европа била патриархално общество, докато повечето от местните били матриархални. Освен това местните били полигамни, поради честите войни между племената. Европейските мисионери обаче проповядвали моногамията.

    Друг фактор е европейската идеология. Новопристигналите гледат на местните като на праисторически хора, вярвайки че досега те са били изолирани от човечеството. Много от изследователите гледат на постиженията на местните племена – като например Кахокия, за нещо, което не е по възможностите им, омаловажавайки техните познания. Мнозина приписват тези постижения на предишни чужди посетители на тези земи или на изгубени цивилизации, което макар да е донякъде вярно, довежда до популяризирането на теории, че тези „изгубени цивилизации“ са били победени и унищожени от местните, с които европейците в момента си имат работа. По този начин те са провокирани да нападат местните, заради това че са унищожили такива богати цивилизации.

    Според някои историци Джордж Катлин твърдял, че самият Исус е посетил Новия свят, но местните са отказали да го послушат. И тъй като племената отказали да се вслушат в думите му, християните имали право да възвърнат своите „изгубени притежания“. Това позволило на европейците да превземат земите без никакво чувство за вина.

    Каквито да са причините за колонизирането, то изглежда е било неизбежно. Както казва Джак Пейдж „Неписано правило управлява голяма част от човешката история: онези, които пристигат и завладяват чужди земи, имат право на притежание – върху земята и нейните богатства“. Много историци вярват, че колонизацията на Америка се е случила поради съвкупност от няколко причини, а не една основна. Жаждата за земя. Необходимостта от ресурси за подкрепа на нарастващото население в Европа. Желанието за нови търговски пътища и по-луксозни стоки. Идеологията за съществуването на владетели и роби. Както и комбинация от точното време, точното място и точните хора, които са искали не само да изследват Новия свят, но и да го завладеят и да променят живота и бъдещето завинаги.

     

    Източник: owlcation.com

    Игнац Земелвайс – лекарят, отхвърлен заради собствената си гениалност

    Игнац Земелвайс е една от най-умните личности, за които мнозина дори не са чували. Той е унгарски лекар от средата на 19 век, който е първият, опитал се да популяризира миенето на ръцете сред докторите, но в крайна сметка е взет за присмех от цялата медицинска общност заради това.

    Всичко започва през 1847 година, когато Земелвайс става началник на родилното отделение в “Allgemeine Krankenhaus” – най-голямата болница във Виена, Австрия. По онова време една от шест жени умира след раждане от така наречената „следродова треска“. Симптомите винаги били едни и същи – родилката имала тръпки, треска, коремът ѝ се превръщал в изключително болезнено място и в рамките на няколко дни тя умирала, оставяйки новороденото си без майка.

    Аутопсиите също били винаги еднакви – лекарите и студентите по медицина знаели, че когато отворят тялото ще бъдат посрещнати от такава силна и зловонна миризма, че на повечето студенти веднага им прилошавало. Всички органи на мъртвите жени били подути, възпалени и крайно повредени.

    Обясненията за честите смъртни случаи били разнообразни, а някои от тях изключително странно звучащи. Някои доктори вярвали, че причината за смъртността е „студеният въздух, който навлиза във влагалището“, а други, че кърмата на майката се насочвала от гърдите към други части на тялото. Трети смятали, че причината са вредните частици във въздуха, а други че това е свързано с естествената физика на жените – някои просто получавали „следродова треска“, а други не и лекарите не можели да направят нищо по въпроса.

    Тук се появява Игнац Земелвайс. Като началник и на двете части на отделението (едното, където се извършвали ражданията и другото, където се обучавали студентите по медицина) той забелязва, че смъртността, причинена от „следродова треска“ е 10 пъти по-висока във втората част на отделението (при студентите). Възможно ли било да има връзка, се пита той, между лекарите и студентите, които често ходели на дисекция на трупове, и ужасните смъртни случаи на тези жени?

    След като разследва нивата на заболяемост и в двете части на отделението, както и сред населението като цяло, Игнац Земелвайс бил сигурен в едно нещо – честотата на смъртните случаи от „следродова треска“ в болница, ръководени от лекари, била много по-висока от смъртността в цяла Виена, включително при раждания в къщи и дори сред бедните и просещи по улиците майки. Земелвайс осъзнава, че буквално било по-безопасно да родите детето си в някоя тъмна уличка, отколкото да го родите в болница, където работели едни от най-добре обучените лекари в цялата страна.

    Тогава той осъзнава – вероятно нещо се предава от аутопсиите на труповете към раждащите жени. Често студентите по медицина участвали в аутопсии, след което с неизмитите ръце, с които вършели това, пристигали в родилното, за да асистират при раждането.

    Земелвайс предполагал, че потенциално смъртоносни частици били прехвърляни от едното на другото място заради мръсните ръце на лекарите и студентите там. Затова той принуждава всички, с които работи, да дезинфекцират ръцете си с хлор преди да се появят в родилното и по този начин смъртността сред родилките била намалена с 1.2% само в рамките на година.

    Въпреки това, дори при изключително убедителни доказателства, показани на практика, медицинската общност пренебрегва твърденията на Земелвайс, отбелязвайки, че той най-вероятно вреди на собствените си пациенти.

    Научната общност просто не успява да вземе думите на Земелвайс сериозно, тъй като откритията му посрамвали останалите лекари, както и медицинските доктрини, които те изучавали. Скоро той губи уважението на колегите и началниците си. Кариерата му никога не се възстановява и в крайна сметка Земелвайс започва да показва признаци на психическо заболяване. Приет е в психиатрична клиника през 1865 година, където е пребит до смърт от охранителите. Макар че днес е всепризнат лекар, той не доживява да види работата си потвърдена от медицинската общност.

    Името на Игнац Земелвайс се свързва и с понятието „Земелвайс рефлекс“, което описва човешката склонност да отхвърля или игнорира нови доказателства, които противоречат на установените норми или вярвания.

    30 интересни факта за човешкото поведение

    През последните години психолози, социолози и невролози получиха много нови данни за човешкото поведение. Резултатите от изследванията не са изненадващи, но се потвърждават експериментално.

    Морал

    1. Хората са склонни да извършват неморални действия или да не изпълнят молба за помощ.
    2. Все пак, повечето хора се държат, както се очаква, ако трябва да вземат морално решение. Директното искане за помощ, дарение или събиране на подписи се отказва по-рядко.
    3. В половината случаи хората изневеряват, за да получат някакъв ресурс – от нещо материално, до внимание, уважение или по-висок статус.
    4. Лъжата изисква голямо умствено усилие. Човек едновременно трябва да държи лъжата в главата си, за да я каже, и истината, за да я скрие. В резултат на това, той произнася по-прости изречения и се справя по-зле със задачите за съобразителност.
    5. Когато хората са наблюдавани, те се държат по-добре. Илюзията за наблюдение също работи. Достатъчно било да закачат снимки на очи в закусвалня на самообслужване и повечето хора започнали да прибират приборите си.
    6. Хората, които лъжат някого или са извършили друг неморален акт, след това оценяват различно какво е добро и какво – лошо.
    7. Желанието на човека да бъде морален често води не до адекватно поведение, а до по-сложни начини за оправдаване на неморални действия.
    8. Моралните, благородни постъпки (дори такива като съзнателната покупка на стоки, направени без увреждане на природата) често действат като индулгенция. След това, в конфликтни ситуации хората действат по-малко морално – сякаш вече са изпълнили своя дял от добри дела за този ден.

    Възприятие на хората

    1. Атрактивният честен външен вид може да бъде подвеждащ. Хората са склонни да се доверяват на външния вид повече, отколкото на искреността.
    2. Външният вид играе огромна роля дори при гласуването и избора на политици. Гласоподавателите правят заключение за компетентността на политиците на база чертите на лицето и физическата  привлекателност. Разбира се, правят това несъзнателно.
    3. Йерархията е толкова важна за човека, че нейното разбиране е присъщо още от ранна детска възраст. Децата разбират, че по-силните индивиди побеждават по-слабите и изразяват изненада, когато видят обратното.
    4. По-успешните и богатите се считат за по-интелигентни, мъдри и т.н., и обратно. Често хората са склонни да мислят, че тези, които са постигнали успех, и тези, които са страдали, са заслужили това.

    Отношенията с другите

    1. Хората са склонни да унижават другите, когато не са сигурни в себе си. Участниците, на които им е било казано, че не са минали теста за интелигентност, изразяват по-големи национални и религиозни предубеждения от тези, на които са им съобщили, че имат висок резултат.
    2. Възможно е помощта на други хора да е свързана с непряк личен интерес. Учените наричат това „непряка реципрочност“. Хората са склонни да помагат на тези, които сами се считат за добри хора, които помагат на другите. Следователно, репутацията на добро лице е гаранция за бъдеща подкрепа.
    3. Не е по-щастлив, който има пари, а този, който има повече от съседа си.

    Гневът и агресията

    1. Хората с високо ниво на тестостерон се наслаждават от гнева на другите.
    2. Гневът увеличава желанието на хората да притежават.
    3. Една супена лъжица захар намалява агресията. За да се потиснат агресивните импулси се изисква самоконтрол, а самоконтролът се нуждае от енергия. Глюкозата доставя тази енергия на мозъка. Хората, които пият лимонада със захар няколко минути по-късно реагирали по-малко агресивно на недоброжелателен непознат, отколкото тези, които са пили лимонада със заместител на захарта.

    Събиране на информация и вземане на решения

    1. Обичайно е хората да търсят и възприемат желаната информация и да пропускат нежеланата.
    2. Но хората могат да възприемат и нежелана информация, ако се чувстват уверени и спокойни.
    3. Колкото по-трудно е решението, което трябва да бъде взето, толкова повече хората са склонни да оставят всичко такова, каквото е.
    4. Ако в магазина има твърде голям избор и хората не могат веднага да определят коя от стоките е по-добра – те ще напуснат без покупка.
    5. Когато хората чувстват, че не контролират случващото се, те са склонни да виждат несъществуващи закономерности в несвързани факти и да вярват в конспиративни теории.
    6. Хората съжаляват за бързо взетите решения, дори и ако резултатите ги устройват. В този случай не е важно времето, определено за вземане на решението. Важно е дали човек смята, че има достатъчно време.

    Странностите на нашия мозък

    1. Поведението на хората се влияе от телесни усещания. Например, съществува силна връзка между чувството за гравитация и „важността“, „сериозността“, „тежестта“. Хората оценяват едно лице като по-сериозно и стабилно, ако автобиографията му е подадена в тежка папка, и обратно.

    27.Чувството за грапава повърхност предизвиква у хората чувство за сложността на човешките             отношения, а студът е тясно свързан с чувството за самота.

    28.Административните граници, посочени в картите, дават на хората психологическо чувство за сигурност. Ако природно бедствие (буря, горски пожар и т.н.), се случва в друга област, и още повече в друга държава, хората са по-малко склонни да се разтревожат, дори ако зоната е в близост до мястото, където са.

    1. Не всички рискове се възприемат еднакво. Един и същи човек може без усилия да скочи с парашут, но да се страхува да възрази на шефа си. Или да дресира тигри, но да се чувства неудобно да се запознае със симпатична жена.
    2. Децата с високо ниво на интелигентност (IQ) растат с по-широки възгледи за живота, толерантни към всякакви човешки различия.

    10-те най-говорени езика в света

    Определянето на най-говореният език в света е много по-трудно начинание, отколкото изглежда. Една от малкото спънки: предоставянето на конкретни данни като „Х броя души използват даден език“ е практически невъзможно. Това, което представлява един език и диалект е доста оспорвано.

    Освен всичко друго, онова, което наричаме „китайски език“ всъщност е цяла група езици, удобно събрани в една категория. Същото е и при „хинди“, тъй като терминът обхваща многобройни диалекти. Така че следващите данни са събирани в различно време и от различни институции, но все пак – кой не обича един добре създаден списък?

    1.Китайски

    Цифрите варират значително – etnologue.com пише, че броят на говорещите китайски е около 1.2 милиарда души, като около 1 милиард от тях говорят и мандарин. И все пак няма съмнение, че китайският е най-говореният език в света. Ако бихте желали да научите език, който се използва от един на всеки 6 души по света, е най-добре да научите китайски.

    2. Испански

    Ако разглеждаме само за колко хора испанският е роден език, ще узнаем, че той превъзхожда английския с около 400 милиона души. Ако искате да знаете език, който да ви „отвори врати“ за цели континенти, то испанският е точно за вас – той се използва в почти цяла Южна и Централна Америка, Испания и много други държави.

    3. Английски

    Английският е майчин език за около 360 милиона души, а още половин милиард души го използват като втори език. Това е невероятен успех за английския, тъй като той се използва широко в бизнеса, при пътувания и международни отношения. Относителната лекота, с която английският може да бъде научен (особено сравнявайки го с китайския) показва, че той ще продължи да доминира на световната сцена. За мнозина употребата на английски език все още е синоним на възможности и дори по-добро качество на живот.

    4. Хинди

    В Индия има 23 официални езика като хинди/урду е главният сред тях. Дали това е един и същ език или два диалекта все още е предмет на множество дебати. Говорен главно в северните райони на Индия и някои части на Пакистан, хинди използва писмеността деванагари, докато урду използва персийска система за означения.

    5. Арабски

    Арабският език е майчин за около 250 милиона души. Но това е още един случай, в който цифрите не издават цялата истина, защото в арабския, точно както в китайския, има много диалекти. И тук нещата стават доста заплетени. Съвременният стандартен арабски език е предимно в писмена форма и е тясно свързан с класическия арабски от Корана. Говоримите форми на арабския в Оман и Мароко например са толкова различни, че група професори по философия от двете държави биха моли да обсъждат различни теми от древни текстове, докато междувременно изпитват трудности да си поръчат обяд.

    6. Португалски

    Португалският е още един език, който дължи популярността си на своето минало, свързано с колонизирането. Започвайки от 15 век португалски търговци и завоеватели разпространяват езика си сред Африка, Азия, Северна и Южна Америка. Днес португалският се говори от около 215 милиона души в страни като Бразилия, Ангола, Мозамбик, Кабо Верде, Гвинея-Бисау, Сао Томе и Принсипи.

    7. Бенгалски

    Признайте – не очаквахте бенгалският език да е включен в този списък. Отделянето на Бенгалия от британско управление през 1947 година разделя Западна Бенгалия (днес част от Индия) от Източна Бенгалия (днес Бангладеш). Езикът се използва от около 170 милиона души, за които е майчин.

    8. Руски

    Данни от 2010 година сочат, че руският език е майчин за грубо около 170 милиона души, което го поставя на 8-ма позиция в този списък. Известен със своята загадъчна и объркваща граматика, руският е езикът на Достоевски, Чехов, Гогол, Толстой и Пушкин.

    9. Японски

    Почти всички от 130 милиона души, за които японският е майчин език, живеят в Япония. Японският има две отделни системи за писане – hiragana и katakana.

    10. Панджабски

    Последно място в списъка заема панджабският със своите 100 милиона души, за които той е роден език. Интересното е, че немският бе изместен от този лист само преди няколко години.

    50 интересни факта за работата

    1. Англичаните през 18-ти век са имали традиция да правят колиби, в които да работят отшелници.
    2. В началото на индустриалната революция хората трябвало да се трудят с твърд график.
    3. Терминът „макджоб“ се използва за малко престижна и недобре платена работа.
    4. Най-възрастният служител се е трудил в Ню Джърси. И на 100 години той винаги ходел на работа, въпреки че вече бил пенсионер.

    5.  Анб Хаван е индианец, който се смята за най-прилежния секретар в света.

    1. Белгийките имали най-дългия работен ден. Трябвало непрекъснато да пържат картофи в продължение на 78 часа.
    2. В Япония живеят най-много работохолици.
    3. През 1976 г. средностатистическият ръководител на фирма имал заплата 36 пъти по-голяма от тази на своите подчинени.
    4. Почти половината от живота си човек прекарва на работа.
    5. Стъклодухачите през 19-ти век работили в условия на изключителна горещина.
    1. Първият ангажимент на Роналд Рейгън бил да спаси удавниците в река Рок Ривър. Той трябвало да спаси 77 живота.
    2. През 80-те години на миналия век имало огромно търсене на икономи, тъй като през този период броят на милионерите нарастнал значително.
    3. Голямата безработица в света кара младите хора да избират внимателно професията си.
    4. Гонещият пингвини е рядка професия, която се среща на летищата на Антарктида.
    5. Най-необичайната работа е тази на американеца Тод Гордън. Той работи с усмивки.
    6. Жителите на Япония прекарват около 60% от времето си на територията на офиса.
    7. В McDonald’s хората работят по няколко смени.
    8. 62% от жените не искат да имат деца и семейство, за да не пропускат кариерното си развитие.
    9. В Украйна от 2 до 6 милиона души работят при нерегламентирани условия на труд.
    10. При кандидатстване за работа представителките на нежния пол все повече са дискриминирани.
    11. Жените вярват, че изпълняват служебните си задължения много по-добре от мъжете.
    12. Фирмата за бързо хранене McDonald’s обслужва всеки ден около 46 милиона души.
    13. На практика 90% от ресторантите претават да работят през първата година от тяхното откриване.
    14. Британските фризьори използват като най-добър балсам за коса сперма от бик.
    15. 6000 руски учители по история се нуждаят от преквалификация, защото не успели да отговорят на въпроси, свързани с тяхната специалност.
    16. В Германия има свободно работно място за „тестващ публичните домове“.
    17. Най-трудният ден за работа е понеделник.
    18. Ако вярваме на изследователите от университета в Лайден, то работната способност на офис служителите влияе върху температурата на въздуха в стаята.
    19. Най-добре работят тези, които имат бюро до прозореца. Това твърдят учени от Великобритания.
    20. Португалия има най-голям брой успешни в професионалното си израстване жени.
    21. В Австралия претендират, че имат свободно място за „най-добра работа в света“.
    22. Нова Зеландия се счита за най-подходящата страна за правене на бизнес.
    23. Повечето руски жители мечтаят да работят в телевизията.
    24. Учените от Бизнес училището във Ванкувър предполагат, че децата, родени през лятото, няма да могат да заемат ръководни длъжности.
    25. Руснаците, които имат постоянна работа, са най-щастливи.
    26. Най-трудната и опасна работа е в Космоса.
    27. Джордж Вашингтон обичал да се занимава с изследване на пещери.
    28. Първата доставка на пица е направена през 1889 г. от италианската кралица Маргарита Савойска.
    29. В Дания живеят най-богатите пенсионери.
    30. В началото на управлението си, Владимир Путин практически не получавал почти нищо за работата си, но до средата на 2002 г. заплатата му нараснала значително.
    31. Работниците на компанията, която произвежда Кока-Кола, имат тайна, която не разкриват. Тя е свързана с подготовката на тази напитка.
    32. Зъболекарите от САЩ използват около 13 тона злато годишно.
    33. Сряда е най-доброто време да поискате увеличение на заплатата си.
    34. Много е трудно да си намерите работа в компанията „Apple“.
    35. Компанията „Майкрософт“ получила около 16 000 долара през първата година от дейността си.
    36. В Индия има ресторант, който е построен на мястото на гробище. Там, освен че сервират ястия на клиентите, сервитьорите всекидневно се покланят.
    37. В ресторанта „Last Dick’s Resort“, ако клиентът поиска от сервитьора да му даде салфетки, той трябва да му ги хвърли.
    38. Създателят на символа NIKE е получил 35 долара за работата си.
    39. Около 65 души на ден стават милионери.
    40. Най-продуктивният ден от седмицата е вторник.

    Астрономи откриха 6 нови галактики, в които няма почти никакви звезди

    Астрономи откриха 6 вероятно „тъмни галактики“ – такива, в които вместо да има изобилие от звезди, има твърде малко, ако изобщо има някакви.

    Според последните астрофизични модели ранните галактики най-вероятно са преминали през тъмна фаза. Тези „тъмни галактики“, вече достатъчно големи и изпълнени с газ, вероятно са имали проблеми при формиране на звездите. Откриването на подобни галактики е изключително голямо предизвикателство, тъй като те не излъчват светлина, но използвайки светлината на други близки източници, учените вярват, че са открили 6 такива галактики.

    Както се съобщава в „Astrophysical Journal” европейски изследователи са идентифицирали тези обекти, които са съществували, когато Вселената е била на по-малко от 2 милиарда години. Те били флуоресцентно осветени от близки квазари – активни галактики, снабдявани с енергия от материал, който попада в супермасивна черна дупка. Този процес прави квазарите невероятно ярки, но тяхната светлина може да се използва за наблюдаване на други обекти, тъй като действа като фенерче.

    Квазарите излъчват силна ултравиолетова светлина, която след това се абсорбира от газа и се излъчва отново. В известен смисъл този процес е подобен на това как белите дрехи светят, когато се намираме на място, в което има ултравиолетова светлина. Тези наблюдения са достатъчни за астрономите, за да узнаят голяма част от свойствата на тези галактики.

    Шестте галактики (макар все още да са „кандидат-галактики“, тъй като не са обявени за такива официално)  са малки, компактни обекти, за които астрономите вярват, че имат маса между 200 милиона и 6 милиарда пъти по-голяма от масата на Слънцето. Според учените те имат свойства, подобни на други „тъмни галактики“, открити през последните няколко години. Смята се, че по-рано откритите започват съществуването си 3 милиарда години след Големия взрив. Откритието на толкова ранни галактики може да хвърли светлина върху ранната Вселена и самото образуване на галактиките.

    Екипът от учени се е възползвал от един от най-модерните астрономически уреди – Multi Unit Spectroscopic Explorer (MUSE). MUSE е част от уредите в обсерваторията Very Large Telescope и с него може да се наблюдава широко звездно поле наведнъж, поради което е изключително подходящ за откриване на тъмни галактики, съседни на квазарите.

    Въпреки тези вълнуващи открития, тъмните галактики остават към сложния клас обекти. Все още ни липсват широки и задълбочени познания за миналото на Вселената, поради ограничените способности на инструментите, с които разполагаме. Новите телескопи като James Webb Space Telescope, както и специализираните проучвания вероятно ще спомогнат за запълването на пропуските и може би съвсем скоро тези тъмни галактики няма да ни се струват толкова мистериозни.

    Източник: iflscience.com