Почитателите на историческите произведения, средновековната архитектура и на филмите за Средновековието може би са забелязали, че много замъци от онази епоха имат сходни характеристики. От големи мостове и внушителни каменни стени до кули, сводести тавани и винтови стълби – това са истински произведения на изкуството, както и впечатляващи инженерни постижения.
Въпреки, че известните средновековни винтови стълби в кулите не е задължително да са били разположени по посока на часовниковата стрелка, в повечето случаи са били строени точно така. Защо средновековните строители и инженери са изграждали винтовите стълби в замъците по този начин?
Снимка: pixabay.com
Смисълът в изграждането на винтовата стълба по посока на часовниковата стрелка е гениално прост. В европейските замъци от края на 13 век обикновено нямало отделна крепост, цитадела. Вместо това една от кулите на замъка – т. нар. „донжон“, била много по-голяма от останалите и в нея се намирали спалните на господарите, а понякога на самия крал и семейството му.
Животът през Средновековието никога не е бил равномерен и кротък. Спокойните години много бързо се сменяли с войни – а по време на война обсадите и щурмовете на замъци били обичайно явление. За да защитят владетеля на замъка и неговото семейство, средновековните архитекти строели винтови (спирални) стълби в кулите на замъка, които били разположени строго по посока на часовниковата стрелка. Това се правело, за да се поставят в неравностойно положение атакуващите врагове, които се изкачвали по тези стълби – с цел защитниците да могат да удържат отбраната на кулата възможно най-дълго и успешно. Такава конструкция на дъговидна стълба, разположена по посока на часовниковата стрелка, силно пречи на нападателите, които трябва да се изкачат по нея и да срещнат ожесточената съпротива на защитниците.
Снимка: pixabay.com
Причината е проста: обикновено повечето хора използват за работа и активна дейност дясната си ръка. В средновековните битки основно оръжие бил мечът, за мнозина пехотинци – бойният топор или секира. Повечето бойци ги използвали, естествено, с дясната си ръка. Затова стълбата, завита по посока на движението на часовниковата стрелка била много полезна и облекчавала защитниците на замъка по две главни причини.
Първо, заставайки на такава стълба, защитниците, намирайки се над нападателите, можели да удрят с мечовете и секирите си в дъги, съвпадащи със завоите на външната стена. Също използвали вътрешната стена като частичен щит – тъй като тя защитавала лявата страна на тялото им.
От друга страна, нападателите трябвало да се разкриват повече в опита си да нанасят удар под правилния ъгъл, за да не ударят с меча си външната стена. Така, за да нападнат по-успешно средновековен замък, нападателите ще трябва да вербуват колкото се може повече левичари – едно доста съмнително начинание.
Снимка: pixabay.com
Освен завоят по посока по часовниковата стрелка, конструкцията на всяко отделно стълбище в замъка играела и допълнителна защитна роля. Стълбите били проектирани с неравни стъпала – едни по-високи, а други по-ниски. Това позволява на всеки, който е запознат със замъка, да се качва и слиза уверено по стълбите в случай на нападение. Но за нападатели, натоварени обикновено с масивна броня, неравностите по стълбата могат да представляват сериозна опасност, тъй като поради непознаването на особеностите на замъка имало риск неправилно да разпределят тежестта си и да паднат, а това давало предимство на защитниците. Конструкцията на такива стълби значително увеличава вероятността нападателите да се спънат или да загубят равновесие. Освен това, слизането по стълба винаги е по-лесно от изкачването.
Подсилването на защитните функции и отчитането на тактиката на средновековния ръкопашен бой били основните причини винтовите стълби в замъците да бъдат строени със завиване по посока на часовниковата стрелка.
Всички сме виждали в популярни холивудски филми или в исторически документи индианци, които носят пера на главите си. Понякога перата може да са толкова много, че даже докосват земята.
Но малцина, след като са видели индианци с такава „шапка“ от пера, например, във филмите, ще се замислят какво реално значение са имали тези украшения. Защо индианците се нуждаели от тях и какъв смисъл влагали? Дали само за красота, като обикновен аксесоар?
Всъщност, тези венците и корони имали огромно значение за индианците. Короната, изработена от пера, прикрепени по горния ръб на кожена лента или върху импровизирана шапка, е най-важната шапка в историята на индианците. Смята се, че индианското племе сиу било сред първите, които започнали да носят подобни украшения.
За да се направи такъв венец, по едно птиче перо се добавяло към кожена или платнена лента всеки път, когато собственикът му извършвал някакъв подвиг в името на своето племе. Самите пера обикновено се прикрепяли с кожени конци или сухожилия. Щом венецът бил готов, лентата можело да бъде украсена с допълнителна бродерия, мъниста, рога, естествена кожа или някакъв вид плитки, а самите пера дори да бъдат боядисани.
Мато Топе (Четирите Мечки), вожд на манданите с военните си регалии, акварел на Карл Бодмер, ок. 1842 година. Снимка: Уикипедия
Има има много видове различни шапки от пера, които служели за различни цели сред отделните индиански племена. Например, шапки тип „ирокез“, направени от четина, игли от гривесто бодливо свинче или козина от елен, наречени „роуч“ – те обикновено се носели на изток от Скалистите планини, например, от племената понка или омаха. Такива шапки можели да носят само юноши, които се готвели да станат воини и вече се били проявили по някакъв начин; но различните племена имали различни правила за получаването им.
Също така, сред някои индиански племена имало рогати шапки от бизонска вълна, които също можели да носят само мъже-воини, но вече прославили се в битка. Духовното и церемониално значение на рогатата шапка за индианците от равнините било същото, както на пернатия венец за онези племена, които давали предимство на перата.
Имало индиански племена с тюрбани от кожа на видра или бобри, използвани само като церемониални шапки. Те се носели от мъжете на някои племена от южните равнини, като потаватоми, поуни и осейджи.
Всички подобни венци, корони и шапки били обединени от факта, че такова отличие трябвало да се заслужи и не всеки можел да го носи.
Подобни, условно казано, „шапки“ били много важни за индианците, тъй като те може да се носят само от най-могъщите и влиятелни членове на племето, предимно само мъже. На жените също било позволено да носят украшения за глава, но те били само ленти с мъниста или венци с малък брой пера.
За да се счита индианският младеж за мъж, той трябвало да спечели първото си перо, например, след като извърши подвиг с безкористни прояви на смелост и чест (например, на лов), да получи перо като подарък, за извършена работа или в знак на благодарност, че служи на своя народ. Но най-традиционните постъпки, които носели слава и най-почетните пера – орловите, се давали за подвизи в битка, както и за политически и дипломатически постижения или действия, помагащи на племето да оцелее и се развива. Много индиански племена смятали орловото перо за един от най-висшите признаци на уважение, притежаващ мистични свойства и надарен със силата на природата, който излъчвал енергия от различни духове.
Воинът, който пръв докосвал врага и оставал невредим след битката, получавал най-голямото орлово перо. А когато индианецът събирал достатъчен брой пера, той може да ги използва като венец или в някаква друга форма. Понякога можел просто да носи едно, две или три пера в косата – но, за да си направи венец, трябвало да получи благословията на племенния вожд и неговото разрешение. Никой нямал право да носи на главата си венец от пера, ако не е получил разрешение и не бил заслужил това право. Да носи такъв венец или шапка било най-голяма чест за индианеца.
Има известен исторически пример, как вождът на шайените Римски нос (1835-1868) – име, дадено му от „бледоликите“ заради характерния орлов нос, бил толкова сигурен, че неговата корона от орлови пера ще го предпази от куршумите на американските войници, та дори накарал самите американци да повярват в това – и те наистина не можели да го улучат, независимо, че вождът неведнъж влизал в битка с тях под градушка от куршуми.
По ирония на съдбата, в последната си битка вождът Римски нос влязъл без своята свещена корона – и още същата вечер бил смъртоносно пронизан от няколко американски куршума.
За да си отговорим на въпроса, поставен в заглавието, е най-лесно да се опитаме да сравним цената на средновековните доспехи с нещо от съвременността. Просто и грубо изчисление на цената на доспехите на рицаря от Ранното Средновековие в днешни пари би изглеждало така.
Една метална плетена ризница в Англия през ІХ-ХІІ в. струва около 12 крави, а целият комплект доспехи, тоест, като добавим шлем, наколенници, нараменници, щит – приблизително 24 крави. Средната цена на една добра крава в Европа днес е около 3000 евро. Тоест, комплектът доспехи от Х век в днешни пари ще ни излезе приблизително 70 хиляди евро. Като имаме предвид, че обикновен войник-наемник с годишната си заплата не можел да си позволи повече от 3-4 крави, това означава, че ще си остане дори без обикновена плетена ризница. Разбира се, доста често някои войници получавали доспехи безплатно за сметка на държавната хазна – все пак победата във война обикновено пъти е по-ценна от парите.
Military Power Knight Sword Medieval Weapon Armor
Към ХV век цените на доспехите спаднали около 2-3 пъти, особено на плътните метални брони – благодарение на намаляването на производствените разходи, увеличаването на добива на метали и подобряването на металообработващата технология; доходите на населението също се били увеличили прилично.
Цената на пълен комплект плътни доспехи (а не плетена ризница) можем да направим, като имаме предвид средния доход на англичаните от XIV-XV век. Става въпрос за най-качествените и богато украсени милански брони – ако ги сравним, примерно, с днешни автомобили, значи говорим за „ролс-ройса“ на средновековните брони.
1 фунт стерлинг е около 350 грама сребро и е равен на 20 шилинга според историческите извори от ХІV век. 350 грама сребро днес са около 8800 евро. Разбира се, това е много груб анализ, тъй като доходите на населението на средновековна Англия са били напълно различни, както и стандартът на живот, нивото на производство на сребро, общите доходи / разходи и разпределението на тези богатства. Ние просто се опитваме да направим груба оценка на разходите за пълна броня с днешните пари и кой би могъл да си го позволи.
Годишният доход на английската държава по онова време е 25 000-30 000 лири стерлинги. От историческите извори знаем, че в Лондон през 1450 г. пълен комплект проста миланска броня струва малко повече от 8 фунта, тоест, в днешни пари 2000 евро (1 фунт=250 евро) , докато минималният годишен доход на обикновен благородник е 40 фунта (10 000 евро), а богатите търговци и държавни служители могат да печелят над 100 фунта годишно.
Един прост рицар – тоест, без право на собствено знаме и отряд, печелел около 36 фунта годишно. Феодален рицар, който принадлежал към дворяните, имал право на свое знаме и да предводителства отряд, получавал от именията си среден доход от 200 до 500 фунта годишно.
В началото на XV век стрелец с лък в английската армия печелел 6 пенса, тоест половин шилинг или 1/40 фунт на ден. Най-простата броня, състояща се от нагръдник (кираса), нараменници, наколенници и шлем, струвала малко над 3 фунта (750 евро). Стрелецът би трябвало да работи за нея повече от 120 дни. Пехотинците печелели по 1 шилинг на ден, така че гореспоменатата броня от 3 фунта ще им струва малко над 60 дни заплата.
А изработената по индивидуална поръчка броня ще струва на воина 1 годишна заплата на пехотинец или двугодишната заплата на стрелеца. Но да не забравяме, че хората харчели по-голямата част от заплатите си за храна, забавления, данъци, ремонт на оръжията си, а понякога и за собствените си домакинства – така че над 90% от парите към края на годината вече били похарчени, а мнозина бойци трябвало да плащат дългове за стари оръжия, доспехи и т. н.
Обикновеният селянин през този период от време имал доход от около 2-4 фунта годишно, което не би му позволило да спести дори за най-простата кираса и шлем в случай на война, тъй като те стрували около 2 фунта. Само бронята на обикновен рицар струвала 5 фунта през 1441 г. – а строежът на едноетажна каменна къща със заден двор би струвал над 90 фунта в началото на ХІV век.
Цените за пълен комплект рицарски доспехи варирали значително в зависимост от редица фактори: дали бронята е изработена „по поръчка“ или купена готова, даже „втора ръка“. Репутацията на оръжейника и мястото, където била изработена, също имали значение, както и украшенията по нея. Това се отнасяло главно за доспехите на лордовете и принцовете – в някои случаи през ХVІ век само златото по позлатени доспехи струвало повече от няколко комплекта обикновени рицарски доспехи, взети заедно.
Комплект пълна рицарска броня от ХV век в съвременни пари ще струва средно 20 000 евро или повече (в зависимост от качеството на стоманата, маркировките, украшенията и т. н.).
Сега, като се имат предвид гореспоменатите цени за рицарска броня, можем приблизително да си представите колко ще струва напълно екипиран рицар и неговия боен кон. Като цяло разходите, необходими за висококачествено оборудване на средновековен европейски рицар, за неговите меч, копие, кинжал, щит, боздуган, секира, шлем, броня, нараменници, налакътници, наколенници, за коня, конската броня и амуниция могат да достигнат общо до 150 хиляди евро.
Обикновените войници не биха могли да си позволят такава екипировка, дори да работят и пестят цял живот.
Хитлер е израснал в нормално семейство от средната класа. Както много други семейства, и неговото преминава през труден период на мизерия и глад.
По време на Първата световна война Адолф Хитлер е войник, а през 1933 година, той вече е канцлер на Германия. С това се сбъдва мечтата му да направи нещо голямо в живота си.
От този момент нататък тръгва и познатата на всички история на Хитлер – най-големият злодей, по чиято вина загиват милиони хора.
Много любопитни и нелогични са множеството доказателства от негови съвременници и съратници, които достатъчно разпалено твърдят, че не всичко, което е известно на света е цялата истина за фюрера.
В следващите редове ще се спрем на няколко факта, свързани с Хитлер и нацистите, които не се афишират широко и е твърде вероятно да не знаете.
Хитлер, 1933 г. Снимка: Уикипедия
Германия е освободена от Международните банкови картели благодарение на Хитлер.
Когато Хитлер заема поста канцлер на Германия, в страната цари глад, мизерия и безработица. Много германци са били принудени да живеят в бараки, защото домовете им били иззети от частните банки.
Немската икономика е съсипана от банкерите. След като става канцлер, Хитлер се заема с нелеката задача да оправи корумпираната, базирана на дългове финансова система. Започнало емитиране на собствени пари.
Те не се обезпечавали със злато или друга чужда валута, а с труда на самите немци. Правителството плащало на работниците не с пари, а със сертификати, с които работниците купували стоки и услуги. Създавали се нови работни места.
Така безработицата в Германия изчезва след две години, а след още три Германия вече е най-богата страна в Европа.
Хитлер изкоренява безработицата и създава процъфтяваща икономика.
След въвеждането на обществена банкова система, Хитлер изгражда нови пътища, мостове, язовири, канали, пристанищни съоръжения, ремонтира обществени и частни сгради с публични средства. Както е казал самият Хитлер: „За всяка издадена марка, ние изискваме еквивалента на нейната стойност в свършена работа или произведени стоки.“
Нацисткото правителство създава условия жените да не се налага да работят и да бъдат домакини, а мъжете поемали цялата работа по ремонтите и подобряването на инфраструктурата и транспорта в страната.
Хитлер показа уважението си към жените, децата и семейните ценности.
Още с идването си на власт през 1933 г., Хитлер приема закон, който разрешава на младите семейства да ползват безлихвени заеми, за да създадат дом и да отглеждат децата си.
За всяко родено дете, двойката можела да запази 250 марки, без да ги изплаща. Същата система днес функционира в Швейцария.
Бедните семейства имали финансови стимули и семейни надбавки, а всяко семейство получавало брачни заеми и субсидии за деца.
Стремеж за опазване на околната среда и животните.
По време на нацисткия режим измъчването на животни се е смятало за голямо престъпление. Ако някой бил хванат в подобни действия, веднага бил изпращан в концентрационен лагер.
Хитлер създавал закони, за да осигури безопасност и добър живот за животните, които били характерни за Германия.
Приет бил Закон за лова в Райха, който регулирал броя животни, които можели да бъдат убити на година. Били обособени и подходящи ловни сезони. Днес този закон действа в повечето западни държави.
Трябва да се признае, че нацистите първи в историята създават закони за опазване на околната среда – т.нар. „Акт за защита на природата на Райха“.
Хитлер изрично забранява експериментите с животни (Вивисекцията).
Нацистка Германия е първата страна в света, която забранява вивисекцията във всякакви други опити върху живи животни. Пълната забрана на вивисекцията влиза в сила през април 1933 г.
Разбира се, почти зловещо стои въпросът защо опити с животни не могат да се правят, но с хора е разрешено?!?
Хитлер е финансирал ценни научни изследвания в областта на технологиите за „свободна енергия“.
Хитлер търсел начин да премахне зависимостта на Германия от петрола. Той иска да се намери неизчерпаем източник на енергия, който не е монополизиран от частни парични картели, за да бъде страната напълно независима.
Немските работници водели отличен живот.
За да повиши стандарта на живот за всички немски граждани, Хитлер мотивира хората да живеят в дух на почтеност, другарство и щастие, финансирайки програми за хуманно отношение към всички работници, които включвали:
– Субсидирани международни ваканции.
– 134 000 театрални и концертни прояви, достъпни за 32 милиона души. 2 милиона души заминали на круизи, както и 11 милиона души поели на театрални пътувания.
– На всеки гражданин било дадено радио.
– работната седмица била 5-дневна работна седмица.
– Здравеопазването било безплатно.
– Неработещите влизали в затвора. Забранени били синдикатите и стачките.
– Във всички големи фабрики и заводи се осигурявали кътове за отдих, кафенета, съблекални, игрища и басейни за работниците.
Организирано индустриално производство и земеделие.
Хитлер прави политика на самозадоволяване, където целта била да се произвежда единствено това, от което имат нужда немските граждани.
Той не искал да се налага да разчитат на внос.
Фермерите били субсидирани за пропуснати ползи, и на всички земеделски производители се давала гаранция, че цялата продукция ще бъде изкупена.
Хитлер изкоренява престъпността и подобрява здравето на германците.
Осигурявайки работа на социално неприспособените и престъпниците, Хитлер успял да намали нивото на престъпността в Германия.
Нацистката мисия срещу цигарите.
Нацистките лекари са първите, които създават научни трудове, правещи паралел между пушенето и ракът на белия дроб. Затова пушенето бива забранено в ресторантите и обществения транспорт. Рекламите на цигари са строго контролирани и данъкът тютюн се повишава с цел възпиране на хората от пушене.
Хитлер забранява:
– продажбата на цигари на жени.
– тютюнопушенето на лица под 18 години.
– тютюнопушенето на хората в униформи.
– тютюнопушенето на обществени места.
– поставя предупредителни снимки по цигарените кутии.
Хитлер издига музиката на ново ниво в културата.
Хитлер основава Държавен музикален институт през 1933 г., с цел да се признае музиката като важна част от културата на една държава.
Стреми се да популяризира вечната музика на композитори като Бетовен, Моцарт, Вагнер, Брамс и други.
Младежите били насърчавани да се развиват в областта на музиката, за да се запази богатото музикално немско наследство. Джаз, Суинг и сексуално провокативната музика били забранени в Германия по това време.
Фолксваген.
През 1934 година, Хитлер започва мечтаният проект, всяко немско семейство да има собствен автомобил, който да може да вози двама възрастни и три деца с максимална скорост 100 км/ч.
Фолксвагенът, направен от стомана и задвижван от двигател с 25 конски сили, успял да впечатли целият свят.
Тя харчела само 7 литра гориво на 100 км. и струва колкото малък мотоциклет.
Метадонът и Петидина (мощно обезболяващо) са творения на нацистите.
Метадонът е опиоид, използван за лечение на болка и като поддържаща терапия при детоксикация на хора със зависимост към наркотици. Метадонът е разработен в Германия около 1937 до 1939 година от Густав Ерхарт и Макс Бокмил.
Петидинът е от групата на опиоидните аналгетици. Използва се като мощно обезболяващо за болки, при предоперативна подготовка и за обезболяване на раждане. Разработен е през 1938 г. от немският химик Ото Айслеб.
Микровълновото готвене се приписва на нацистите.
Смята се, че микровълновото готвене е създадено от нацистите. Професор Херман Шван се споменава като създател на микровълновата печка, но няма категорични доказателства по въпроса
Нервнопаралитичните агенти Табун и Зарин са разработки на нацистите.
Нацистите усъвършенстват телевизията и правят първото телевизионно излъчване.
Световно телевизионно излъчване на спортни събития е осъществено на Олимпиадата в Берлин, през 1936 г..
Олимпийските игри в Берлин са първите, излъчени по телевизията.
Зрителите имали възможността да гледат Олимпиадата в специални стаи из Берлин.
Няма да грешим, ако кажем, че на нацистите е заслугата днес да можем да гледаме телевизия и да следим любимите си спортни и развлекателни програми.
Нацистите създават аутобаните.
Аутобаните са приоритет на Хитлер още с идването му на власт. До 1936 г. наемат 130 000 работници за строителството на пътищата, а още 270 хиляди работят за доставки на строителна техника, стомана, бетон и т.н.
Аутобаните образуват първата в света високоскоростна пътна мрежа с ограничен достъп. Огромно внимание е отдавано на природата при строежа на магистралите. Целта е да се запази максимално ландшафта, а намесата в природата да е минимално. Всички мостове и надлези са били съобразени със стила на провинцията, в която се издигат.
Братя Хортен създават технологията „Стелт“ през 1944 г.
Смята се, че самолетът „Ho 229“ дава началото на съвременните „тихи“ самолети. Създаден е от братята Валтер Хортен и Раймар Хортен. Той се прави по специална програма за бързото създаване на скоростен реактивен самолет от 1943 г.
Да си призная, тези неоспорими факти от времето на Хитлер ме объркаха и ми позволяват да погледна и на неговото господство не само като на вредно за света. Много от решенията му са актуални и днес и са безспорно ефективни. Това за пореден път ме кара да не гледам на живота през черно-белия обектив и в никакъв случай да не пренебрегвам цветния.
През ХVІІІ и ХІХ в., когато любознателните умове започнали да задават въпроса: „Как хората започнали да говорят?“, се предлагали различни отговори. Основните теории, оформени тогава, все още съществуват, но сега вече не са в толкова остри конфликти, а по-скоро се допълват взаимно. Просто в процеса на еволюцията на езика човек може да е използвал множество механизми.
Единственото нещо, което се отхвърля от повечето учени, е предположението, че езикът произхожда директно от сигналните системи на животните. Ясно е, че понеже той изисква учене, мислене и способност произволно да се натоварват знаци със значения и да се поставят в оригинални комбинации в съответствие с граматични правила, това е чисто човешко уникално изобретение.
Звукоподражателна или ономатопеична теория. Тя е разработена от немския философ Йохан Готфрид Хердер през 1772 г. Хердер смятал, че първите думи се появяват в резултат на специфични човешки интелектуални усилия. Хората имитирали звуците, издадени от животни, както и шума на околната среда – вода, дъжд, вятър… Тази доезикова вокализация на звуците се превърнала в стъпало към появата на протоезик, а след това и на език. Звукоподражателната теория бързо намерила много поддръжници, тъй като рационално обяснявала откъде могат да дойдат първите думи.
Междуметната или експресивната теория. Тази теория била предложена през ХІХ век от няколко изследователи. Тя предполага, че първите думи са развитието на вродена способност за емоционални звукови сигнали, също както при животните. Болка, веселие, страх, гняв и други чувства се изразяват, покрай всичко друго, и със звукови сигнали. Така постъпват и децата на хората, които все още не са се научили да говорят – плачат, смеят се или викат с определена интонация по различни поводи. Дали подобни сигнали могат да се превърнат в основата на протоезик е спорен въпрос, тъй като те са вродена способност – докато човекът се учи на език.
Жестовата хипотеза. Междуметната хипотеза е подобна на предположението, че жестовете и пантомимите, наследени от животинското минало, са допринесли за появата на езика при хората. И наистина, по принцип жестовете имат голямо значение в общуването.
На свой ред жестовата хипотеза се свързва с „трудовата“: тъй като станало необходимо да се правят и използват каменни оръдия на труда, тоест да се задействат ръцете, вече не било възможно активно да се жестикулира – и възникнала необходимост от думи.
Музикална теория. Жак-Жак Русо и Чарлз Дарвин вярвали, че „първият език на хората е музиката“. Сред съвременните изследователи също има привърженици на тази теория. Те вярват, че именно музикалните звуци станали първото подобие на думи и прераснали в комуникационна система. Дарвин сравнява човешкия протоезик с пеенето на птици и посочва важността на естествения подбор – всичко е точно както при птиците, които се учат да пеят, а най-добрите певци се размножават по-успешно. Интелектуалният растеж чрез селекция позволил на музикалния протоезик да се развие в лексикален език. В същото време Дарвин не отхвърля други механизми на появата на думите – думите-сигнали, смята той, могат да се появят и в резултат на звукоподражание, и като имитация на емоционални възклицания.
По един или друг начин ранният хомо сапиенс е имал протоезик – жестов, музикален или лексикален, или може би всичко е ставало наведнъж. Постепенно селекцията и културната еволюция допринесли за формирането на лексикален праезик. Разбира се, в началото нямало сложен синтаксис, който е характеристика на пълноценния език. Хората общували с помощта на прости имитации на звуци и чрез срички, а след това с най-простите им комбинации. По-късно се появили истински думи, на които произволно се присвоявали различни значения и в напълно случаен ред. На този етап комуникацията все още била трудна. Например думата „храна“ трябва да бъде правилно разбрана – дали говорещият иска да яде или да предложи храна, да информира за хранителни запаси или, че има намерение да отиде на лов?
Само появата на синтаксиса при Homo sapiens значително опростила всичко. Оказало се, че думата A може да бъде свързана не само с думата B, но и с думите К, L, F и други в произволен ред. Така се развил съвременният аналитичен език, който започнал да се предава от поколение на поколение.
В края на Западната Римска империя „знатните“ и „именитите“ (nobiles) били личности, близки до императора, титуловани лица, заемащи висши държавни постове, сенатори, назначени от императора военачалници. Този характер на вертикална мобилност в римското общество ни насочва по-скоро към чиновниците. Има много примери сред историческите личности от първия ешелон: това бил и твърдият „доминус“ император Диоклетиан, и пълководецът Флавий Аеций, както и Стилихон – римски военачалник, произхождащ от племето вандали.
Но да не забравяме, че Римската империя включвала много провинции и региони, където още в първите години сл. Хр. протичали собствени трансформации в разбирането за властта. Последните векове на Рим се характеризирали с откъсване на периферията от центъра. Имперската власт отслабвала. От провинциите към столицата редовно и с различен успех се стремели узурпатори на властта. В такава ситуация местният управляващ елит разчитал само на собствените си сили.
Външните нашествия на варварските орди през ІV-V в. само ускорявали процеса на формиране на местна аристокрация в провинциите. Постепенно се появявали големи вили-резиденции със защитни структури и собствени въоръжени части, които да защитават местното население (зависимо и независимо) от заплахите.
Хлодвиг I
Така на територията на Западната Римска империя се формирала цяла мрежа от представители на отделни кланове, които можели да разчитат на собствени сили и ресурси. Те упражнявали властови правомощия независимо от центъра. В хрониките се появили „магнати“, „оптимати“ и „комити“: например комитът на Африка Бонифаций, британският Вортигерн, както и наместникът на Галия Сиагрий, който най-дълго от всички удържал района си под контрол след падането на империята.
От другата страна на границата ситуацията била малко по-различна. Германската аристокрация се формирала от племенния елит (обикновено старейшините на родовете от едно племе). Властта се предавала по наследство. Но за тази власт имали значение военната харизма и личната храброст: след като се проявявал в кървава битка, воинът можел да разчита на широка подкрепа в племето и слава. Ариовист, Арминий, Аларих, Гейзерик и Хлодвиг са ярки примери за такива военни предводители.
Дружината около лидера и традициите на военното другарство обуславяли попълнението на племенния елит. Откроявали се привилегированите му и най-близки до лидера негови представители, които благодарение на лична преданост можели да спечелят сериозна награда под формата на дял от военната плячка.
Командирите на бойните части често били роднини на племенния вожд. Вождовете имали свои собствени малки укрепени стопанства и селища. Така лидерите на племенните съюзи и тяхната вярна дружина с времето се оказали готови да преминат към новия статут на варварски кралства със съответната аристокрация. Както виждаме, приликите между германския и римския компонент при формирането на средновековното благородничество са очевидни.
Великото преселение на народите и разпадането на Римската империя поставят началото на зараждането на средновековна Европа. Варварските кралства през V век започват да растат върху останките на Римския свят – Pax Romana. Такава дълготрайна формация е кралството на франките, което Хлодвиг основал в Галия през 486 година. Тук се сблъскали германските лидери и гало-римският елит.
През 19 век историците смятали, че варварите-завоеватели изтребили до крак местните аристократи с римски корени. Съвременните учени обаче, опирайки се на данните от археологията и други изследвания, стигнаха до извода, че старият, „автохтонен“, елит съвсем органично се вписал в новите реалности.
Дълго време в ранносредновековните кралства аристократите нямали постоянни жилища. Местата им на служба били далеч от собствените имения: преобладавал номадският живот на благородниците.
В Западна Европа през VІІ век клановете на Арнулфингите и Пипинидите се открояват в централните райони на държавата на франките – а на изток, в земите на съвременна Германия, родът на Агилолфингите заема водеща позиция.
Арнулфингите произлизат от Свети Арнулф, епископ на Мец (582-640). Представители на това семейство притежавали земя в Ардените (днещните югоизточна Белгия и североизточна Франция). Свети Арнулф участвал активно във вътрешната борба на кралството и помагал на Меровингите да обединят земите на Нейстрия и Австразия. Негов внук бил Пипин Средният (635−714), бащата на победителя на арабите Карл Мартел. През ІХ-ХІ в. потомците на Арнулф заели Южна Франция.
Пипинидите (предците на бъдещите Каролинги) са свързани с майордома Пипин Стари (около 640 г.), който служил при франкския крал Дагоберт Велики. Техните земи били разположени между Лиеж и Шелда – в района на Южна Холандия. Съседството с Арнулфингите им позволявало да водят успешна династическа политика. На фона на слабостта на Меровингите представители на този клан се закрепили върху най-високите държавни постове. И Карл Мартел, и баща му контролирали Нейстрия.
Агилолфингите станали управляващата династия на Бавария. Това бил един от най-влиятелните родове в Източнофранкското кралство. Получили власт първо в западните области на владенията на Хлодвиг. В кодекса закони „Баварска правда“ (lex Baiuvariorum) те фигурират като херцози на служба при краля на франките. Агилолфингите заемали средното течение на Дунав и Южна Бавария. Тяхна крепост и резиденция бил град Регенсбург. Пръв документално известен „херцог на баварите“ е Гарибалд I (500-593). Свободите на Агилолфингите продължили до 788 г., когато Карл Велики обвинил херцог Тасилон III в измяна. Всичките му земи били отнети, а той и децата му – изпратени в манастир.
Друг важен род в кралството на франките били Велфите (да не се бъркат с италианската политическа партия гвелфи). Връзката им с Каролингите се потвърждава от добре изследваната научна генеалогия. През VІІІ век Велфите притежават земи по бреговете на реките Маас и Мозел. По-късно се заселват в Горна Швабия и по средното течение на Рейн. Граф Рутхард (около 790 г.) е първият известен представител на рода. При Велф I (около 819 г.) започва династичният възход на това семейство. Дъщерите на графа стават съпруги на император Людовик Благочестиви и краля на Източно-франкското кралство Людовик Немски. Велфите дълго ще бъдат свързани с германските земи.
Любопитно е, че разклонения на Велфите са днешната британска кралска династия Уиндзор и немската Сакс-Кобургготи.
Откакто човекът започнал да се облича в животински кожи, наметалото се превърнало в незаменим елемент от мъжкия гардероб. В продължение на векове обикновено парче плат, голямо или малко, се използвало като одеяло или покривало през нощта и в хладните часове на деня – а размерът и материалът се променяли само в зависимост от климата, в който живеел човек.
Римската тога. Най-ранните наметала представлявали обикновени кожи, прикрепени към тялото с кожени каишки или се закопчавали с груба игла през едното рамо. По-късно наметалото се превърнало във връхна дреха, която римляните носели над туниката. Наричало се „тога“ и с единия край се премятала през лявото рамо – а различният цвят на тогата посочвал социалната класа на определени граждани, например, висшите чиновници носели бели тоги, императорите – пурпурни и т. н.
Римската тога
В Ранното Средновековие дрехите за благородниците и по-богатите класи били много дълги и обемни. Тези мантии имали дължина до глезена или до пода и най-често се използвали от монасите. Пак тогава се появили по-къси походни средновековни наметала с качулки. Те предпазвали конника от прахоляк и кал, скривали го от прекалено любопитни очи, а също така го пазели от дъжд и вятър.
Трябва да се прави разлика между понятията „мантия“, „плащ“ и „наметало“. Мантията е голяма и сравнително тежка, най-често до пода – именно тя се използва от коронованите особи. Плащът е неин по-къс и олекотен вариант, а наметалото вече е съвсем леко, по дължина се доближава до пелерината, като може да бъде дори само до кръста.
Английската дума „cloak“ (плащ, наметало) идва от средновековната латинска „cloca“, която означава обикновена пелерина на раменете, а също и от старофренската дума „cloche“, означаваща камбана. Въпросът е, че най-често срещаната форма на наметало в Ранното Средновековие е във вид на камбана без закопчалка – просто парче материал с един отвор за главата.
В по-късното Средновековие, като се започне от ХІV век, мъжете започнали по-рядко да носят плащове, освен когато било необходимо за предпазване от студ по време на пътуване и езда. Плащовете станали по-малко необходими поради въвеждането на отделна качулка с прикрепена пелерина само върху раменете. Появило се и наметалото тип „сюрко“ – своеобразен вариант на пончото, който служел за предпазване на рицарската броня от слънчевия пек. Сюркото имало най-различни варианти на дизайн, като върху него се намятали пълноценни плащове, украсени с пухкави кожи и закрепвани на гърдите с катарами и шнурове.
След XIV век наметалото с качулка активно излиза от мода и се носи само от бедняци и или дребни разбойници. Понякога плащовете били използвани от войниците, за да ги предпазва от дъжд – но, така или иначе, популярността им в Европа до ХVІ век била на много ниско ниво.
Всичко се променило, когато в периода около 1550-1560 г. плащът се върнал на мода сред испанските мъже като луксозна част от мъжкия гардероб. Испанската мода за носене на плащове станала много разнообразна – те били с различна дължина, с висящи или отворени ръкави, добавяли им широка яка. Начинът на носене също бил различен, тъй като плащът можел да се носи на двете рамене или само на едното, или просто да се преметне през ръката. Испанският плащ бил красиво скроен и ушит, често се използвали богати и тежки материали; подплатата била контрастираща, а краищата и яките – разкошно украсена.
Плащ от 1580-1600 Музей Виктория и Алберт. Снимка: Уикипедия
Именно по това време станали много популярни плащовете на едно рамо, особено сред различни европейски гвардейци или опитни наемници – които с помощта на такова наметало можели да прикрият шпага или оръжие на пояса, като същевременно подчертавали богатото си облекло. Мъжът можел да преметне плаща през лявото си рамо, за да може дясната му ръка да извади меч или пистолет пред нищо неподозиращия противник. Също така, съдейки по старинните начини на фехтовка, може да се предположи, че плащът се е използвал за различни похвати по време на битката, например, за да се увие около лявата ръка, за разсейване на вниманието или за да се улови вражеското острие с цел да се контраатакува. Техниките били най-различни.
Алтернатива на плаща било голямо палто (garde-corps или herygourd), което достигало до глезените и имало широки ръкави, събрани на раменете. Както плащовете, така и палтата можели да имат качулка с копче. По-специално, през 1630-те и 1640-те години, плащът най-често се носел само на едно рамо или се окачвал на гърба с връзки не само сред войниците, но и сред обикновените заможни мъже, тъй като това бил най-елегантният начин за носенето му.
Плащът на едното рамо продължавал да бъде моден елемент и в същото време играел „бойна и маскировъчна“ роля за шпаги, пистолети и ножове чак до началото на френската революция – когато униформите на различни европейски армии се превърнали окончателно в мундири, а ежедневните дрехи на мъжете станали това, което днес наричаме „делови костюми“.
По-голямата част от нас дори не могат да си представят свят без автомобили. Независимо дали ги обичате или мразите, използвате ги често или от време на време, ще трябва да признаете, че автомобилите играят водеща роля в живота ни. Те са оформили нашата култура, нашето поведение. Те са променили дълбоко възгледа ни за света и са белязали въображението ни.
Въпреки че автомобили се произвеждат още в края на 1800-те, едва в началото на 20-ти век, с изобретяването на Model-T на Форд, колите наистина оказват влияние върху транспортния пазар. Около 1900 г. в САЩ са произведени по-малко от 1000 автомобила. През 1914 г. вече са продадени 1,7 милиона автомобила.
Защо автомобилите се радват на такъв интерес? Те били практични, разбира се, и доста революционни. Хората, всъщност, биха могли да си представят, че отиват навсякъде, където искат, по всяко време, когато искат. Няма повече коне, няма повече ходене, няма повече влакове. Но също така, благодарение на Форд автомобилите били на достъпна цена.
Mustang Cobra II и Джил Мънро (Фара Фосет). Снимка: imdb.com
Всъщност, със своя Model-T, Хенри Форд не само прави революция в света. Той буквално променя лицето на индустрията завинаги, като създава непрекъснато движещата се поточна линия. Принципът да има работници, назначени на определена длъжност, които вършат определена работа, проста и високо ефективна, позволява на Форд да увеличи печалбите си и производството си и следователно да продава автомобилите си на по-достъпна цена, допринасяйки за популярността на колата. Изведнъж онези изискани превозни средства, които само най-богатите могат да си позволят, стават достъпни за много други хора.
Всъщност, Хенри Форд е известен като кръстник на американската автомобилна индустрия, въпреки че Карл Бенц е изобретил първото превозно средство през 1879 г. Може и да не е измислил автомобила, но е направил революция в начина, по който са произведени, което е направило автомобилите достатъчно достъпни за хората.
Монтажната линия направи автомобилите достъпни
Форд усъвършенства производството на поточната линия стъпка по стъпка, като използва стандартизирани, взаимозаменяеми части. След това той обучавал служители само в един или два процеса, за да може всеки човек да работи възможно най-бързо и ефективно. Но след това той прави крачка напред, използвайки първата по рода си движеща се поточна линия за мащабно производство. Това е производствен модел, който е приет в безброй други индустрии, позволявайки масово производство, което намалява разходите. Без Model T, производството можеше да не е това, което е днес.
След това колите променили човешкия живот по два начина: първо те позволили на хората да се движат по по-лесен и бърз начин и тяхното бързо производство било копирано от много други производители, увеличавайки скоростта на производство и преобразявайки лицето на индустрията завинаги.
Веднъж станали популярни, колите започнали да променят света доста бързо. С новата свобода на движение хората вече нямало нужда да живеят близо до работното си място. Те можели да се установят по-далеч и да имат повече пространство.
Колите накарали и търговията да се издигне на ново ниво: изведнъж можело да опитате манго, без да се налага да ходите до Южна Америка. Можело да поръчате сервиз за хранене от Дания и да го доставите в рамките на една седмица. С други думи, бихте могли да купите много повече, отколкото преди.
Само си представете: преди автомобилите, пътуването между Ню Йорк и Бостън /320 км/ отнемало средно 12-14 дни с кон или пеша, или няколко дни с влак. Пътуването било скъпо, сложно и опасно. Повечето хора били само на няколко мили от родното си място през целия си живот.
Берта Бенц със съпруга си Карл Бенц в Benz Viktoria, модел 1894 г. Уикипедия
Днес това отнема само три часа и четиридесет и пет минути от Ню Йорк до Бостън. Можете да планирате пътуването си минути, преди да се впуснете в него. Преодоляването на разстоянието е лесно. Независимо дали става въпрос за уикенд в страната или пътуване извън граница, пътуването е станало нещо нормално в живота ни. Можете да отидете навсякъде, когато решите. След изобретяването на автомобилите светът е много, много по-малко място. И навсякъде има пътища, виещи се през гори, пустини, блата, над планини, над реки и езера. Лицето на земята е променено.
Промяна за по-добро или по-лошо?
Да, движим се по-бързо, изминаваме повече разстояние, имаме достъп до ресурси, които някога са били недостъпни. Но дали автомобилите са променили света към добро или към лошо?
В крайна сметка транспортът е отговорен за над една трета от световните емисии на парникови газове. Замърсяването на въздуха причинява близо 800 000 смъртни случая всяка година. Да не говорим, че произшествията, свързани с автомобилите, убиват над 1,2 милиона души на планетата годишно. те са причината номер едно за случайна смърт в много страни. Изграждането на пътища унищожава екосистемите, а шумовото замърсяване, създадено от превозните средства по тези пътища, гони различни животни от естественото им местообитание, застрашавайки техните видове.
Също така автомобилите могат да бъдат държани частично отговорни за увеличаването на индивидуализма. Тъй като вече не живеем на една крачка разстояние, общностите се разпръснаха и хората са по-малко склонни да си сътрудничат или дори да говорят помежду си.
Има още: колите ни позволяват да се движим по-бързо, да – и не. В някои големи градски райони стигането до дестинацията всъщност отнема повече време с кола. Поради нарастващия брой превозни средства на пътя, в определени градски центрове задръстванията са толкова критични, че преминаването от точка А до точка Б сега е по-бавен процес, отколкото преди изобретяването на автомобилите.
Разбира се, можете да намерите както положителни, така и отрицателни страни на автомобилите. И всъщност, не е възможно да се каже дали промяната, която са създали, е била към добро или към лошо, тъй като и двата отговора носят някаква истина в себе си.
Може би въпросът, който наистина си заслужава да бъде зададен, е: наистина ли автомобилите са отговорили на дадена нужда или са създали нужда?
Малко изобретения са оказали толкова силно влияние върху света, колкото автомобилът. Това е изобретение, което не само промени начина на живот на хората, но и повлия върху бизнеса и икономиката по начини, които никой не би могъл да предвиди по времето, когато Хенри Форд организира операция за масово производство на своя модел T.
Разбира се, имаше и няколко недостатъка в създаването на автомобила.
Днес над 4,25 милиона души работят директно в автомобилната индустрия. Производството на автомобили не само се е превърнало в една от най-големите индустрии в света, но и е движещата сила на растежа в петролната и газовата индустрия. Разбира се, през годините коневъдите и производителите на бъгита са фалирали.
Но опасенията за околната среда доведоха до създаването на най-новите автомобилни технологии. Производството на хибридни и електрически превозни средства непрекъснато се увеличава всеки ден, тъй като търсенето на по-чисти автомобили нараства. Това накара производителите на автомобили да преосмислят двигателите, системите за зареждане с гориво и цялостния дизайн на автомобилите.
Tesla е сред най-изявените компании в челните редици на движението за чисти автомобили. Тя доказа, че изцяло електрическите превозни средства могат да бъдат мощни и стилни, както и енергийно ефективни.
Жорж Жак Дантон бил наречен „чудовище“ от своите политически противници опоненти не само от страх пред красноречието му. Лицето на Дантон било обезобразено от едра шарка и множество белези в детски битки. С ораторското си изкуство той бързо набрал популярност в Париж по време на френската революция от 1789 г…
Нищо не предвещавало, че момчето, родено в небогато провинциално буржоазно семейство, ще стане един от лидерите на революцията. След като с усилие завършил училище, станал запален привърженик на масонството и започнал юридическа кариера: преместил се в Париж, подозрително бързо получил университетска диплома, официално си купил длъжност на адвокат към Кралския съвет и започнал да изписва името си като „д’Антъни“ вместо „Дантон“, намеквайки за аристократичен произход.
Жорж Жак Дантон. Снимка: Уикипедия
Грижливо подготвяната кариера рухнала след щурма на Бастилията. Както е известно, всички вождове на революцията са членове на масонски ложи. Като активен масон, Дантон взема дейно участие в организацията й и в края на лятото на 1789 г. вече е капитан на Националната гвардия в своя квартал. След това се присъединява към Якобинския клуб, където бързо се отличава с красноречие. През 1791 г. е назначен за заместник-прокурор на Парижката комуна. А една година по-късно той станал министър на правосъдието на републиката.
Дантон не се отличавал с по-голяма кръвожадност от своите колеги-революционери, но действал според обстоятелствата. Той не настоявал за смъртта на крал Людовик XVI, обаче гласувал за екзекуцията му. Смята се, че сред неговите „заслуги“ е законът за всеобщото избирателно право, който премахнал имуществения ценз за френските граждани. През 1792 г., когато революцията била заплашена от войските на съседните държави, Дантон призовал за екзекуция без съд и присъда на всички, които се укривали от мобилизация. Това предизвикало кървави бани и масови убийства из цяла Франция.
След като станал министър, Дантон започнал бързо да забогатява. Той купил замък в родния си град и няколко къщи в Париж и провинциите. Говорело се, че министърът взимал подкупи от англичаните, краля и аристократите – но доказателства за това така и не били намерени.
През 1793 г., с настъпването на якобинската диктатура, Дантон и неговите поддръжници получили прякора „снизходителните“. На фона на Робеспиер и други привърженици на безмилостния терор дантонистите наистина изглеждали странно милостиви. В началото на свирепата вакханалия това било крайно подозрително. Те се противопоставили на репресиите срещу жирондистите и се обявили против масовите екзекуции. „Предпочитам да бъда гилотиниран, вместо да гилотинирам други“ – с тези думи Дантон сякаш предварително подписал собствената си смъртна присъда. Той бил предупреден, че ще го арестуват, и му предложили да напусне Франция, но отговорил: „Родината не може да бъде отнесена върху подметките на обувките“.
Екзекуцията на Дантон. Снимка: Уикипедия
На 31 март 1794 г. били проведени масови арести на дантонистите. По време на процеса Жорж се защитавал сам, като не оставил камък върху камъни от обвиненията и предизвикал аплодисменти от хората, тълпящи се под отворените прозорци на съдебната зала. Но това не направило впечатление на съда и 15 души начело с Дантон били осъдени на смърт.
Пътят към ешафода минавал покрай дома на Робеспиер. „Максимилиан, чакам те, ти ще ме последваш!“ – изревал Дантон към затворените кепенци на къщата му. На 6 април 1794 г. буйната глава на този лидер на френската революция паднала в коша до гилотината.
Въпреки всичките си недостатъци, Жорж Дантон бил доста по-човечен от повечето си колеги-революционери. Може би благодарение на това той е единственият от лидерите на якобинците, който има паметник в Париж.
Всички сме чели прекрасната приказка на Ханс-Кристиян Андерсен „Храбрият оловен войник“. Според автора, храбрият войник, влюбен в красивата балерина, бил направен от лъжица – но все пак това е само приказка.
За пръв път такъв войник се родил в незапомнени времена и нямал нищо общо с оловото. Още при фараоните на Древен Египет мънички воини, изработени от печена глина и рисувани на ръка, вече обитавали гробниците на царете.
Четири ушабти (погребални фигурки) на Khabekhnet (египетски занаятчия) и тяхната кутия, направени от боядисан варовик;; 1279–1213 г. пр. н. е. Снимка: Уикипедия
Археолозите са открили цели армии копиеносци и телохранители в погребенията на египетската Долина на царете. Войниците били редом със също такива керамични занаятчии и селяни. Всички те трябвало да служат на господарите си в отвъдния свят. Тези глинени фигурки се наричали „ушебти“. Днес техните гарнизони са разквартирувани в световните музеи, като най-старите са на няколко хиляди години.
Фигурки, изработени от теракота, ни дават представа за воините на етруските и древните гърци, за легионерите на Рим. Римските военачалници използвали фигурките на воините, за да подготвят планове за бъдещи битки. От римляните тази традиция преминала към рицарите на Средновековието. В средновековна Европа воините били изработвани от различни материали: метал, глина, дърво, камък. Шахматните фигури, използвани от викингите, представяли воините на северните народи. Техният външен вид ни дава представа за оръжията и екипировката на скандинавците през Средновековието.
Погребални фигурки, слуги на Neferibreheb, 500 г. пр.н.е. Снимка: Уикипедия
Оловният войник станал герой на легенди много преди Ханс-Кристиян Андерсен. Една от тях разказва, че основателите на новата войскова тактика през ХVІІ век, херцозите Мориц и Вилхелм Орански, събирали въху маси цели полкове копиеносци и стрелци, за да измислят бойна формация, която да разгроми испанците и другите врагове на свободолюбивата Холандия. Благодарение на тази тактика холандската армия успяла да извоюва свобода за своята страна на занаятчии и търговци.
Принцовете и рицарите през Средновековието събирали големи колекции от войници. Владетелите на Флоренция от династията Медичи също обичали да събират мънички воини. За тях фигурките били изработвани от най-добрите скулптори на Италия през Ренесанса. Известно е, че Мария Медичи подарила триста сребърни войници на бъдещия крал на Франция Людовик XIII, нейния син.
Между другото, френските крале през ХVІІ и ХVІІІ в. активно „воювали“ върху маси в своите дворци. Людовик XIV – „кралят-слънце“, предпочитал картонени фигурки, умело оцветени с масло и акварел. Такива имал доста – десетина пехотни батальона и около двадесет кавалерийски ескадрона. През 1650 г. тази колекция била заменена със сребърни фигурки. Общо в нея имало 117 войници.
Илюстрация към „Храбрият оловен войник“. Снимка: Уикипедия
А саксонският курфюрст и полски крал Август Силни предпочитал не малки оловни войници, а такива от ламарина, вътре с часовников механизъм. На входа на дворцовата зала металните войници в естествени размери поздравявали Август с движения на алебардите си.
По заповед на Наполеон Бонапарт придворните бижутери изработили фигурки на войниците от неговата гвардия, предназначени за игрите на наследника – младия Наполеон II.
Наполеоновите войници с техните живописни униформи вдъхновявали през ХІХ век много занаятчии да създават интересни серии. В наше време е запазено цяло направление в колекционирането на оловни войници, посветено специално на войските в наполеонова Франция.
Руските царе също имали войници от дърво и метал. Император Павел І (както и баща му – Петър ІІІ) бил направо обсебен от играта с войници. Пехотинците на Петър III можели дори да стрелят с пушки-играчки. По специална поръчка фигурки, представляващи пруската и руската гвардия, били доставяни от Германия за император Николай I и брат му Михаил. Въобще, Германия станала известна по целия свят с фигурките на майстор Хайнрихсен от Нюрнберг. Те били доставяни в Русия с тонове. Плоските фигури представяли всички армии по света, както и животни, персонажи от световната литературна класика, дървета, къщи, исторически знаменитости. Тези легендарни фигурки се споменават в мемоарите на много известни европейски писатели, художници и поети.
Х. Г. Уелс играещ с войници-играчки, 1913 г.. Снимка: Уикипедия
Между другото, собствената колекция на Андерсен се състояла именно от нюрнбергски фигурки и съдържала 30 хиляди единици.
Но за най-голяма в света се смята колекцията на британската кралица. Тази огромна оловна армия е събирана векове и съдържа най-редки образци, представящи войници и офицери не само от британската армия, но и от други европейски страни.
В края на ХІХ век оловните войници твърдо спечелили симпатиите на деца и възрастни. Английският писател на научна фантастика Х. Г. Уелс дори написал книга как да играем правилно с оловните войници. Според неговата версия, играта може да продължи с часове и изисква цял парцел, върху който предварително са разположени къщи, пътища, гори. И, разбира се, оловни войници, строени в батальони, полкове, ескадрони на хусари, кирасири, драгуни, артилерийски батареи и всевъзможни други военни подразделения и части.
Едва в края на 50-те години инженер от Volvo създава триточковия предпазен колан, който повечето от нас използват днес. Този нов модел закрепя гърдите и бедрата с един колан. Тези предпазни колани станават задължителни във всички нови автомобили на САЩ през 1968 г.
Нилс Болин е шведският инженер и изобретател, който създава триточковия предпазен колан за автомобили – считан за едно от най-важните нововъведения в автомобилната безопасност.
Преди 1959 г. в автомобилите се проставяли само двуточкови колани. Използвали ги предимно шофьори на състезателни автомобили. Двуточковите колани, пристегнати през тялото с катарама, поставена над корема, при високоскоростни катастрофи причинявали сериозни вътрешни наранявания.
През 1958 г. Volvo Car Corporation наема Болин, който е преди това проектирал катапултиращи седалки за изтребители на Saab през 50-те години, като първи главен инженер по безопасност на компанията. Болин е работил с по-сложните четириточкови колани в самолетите и е знаел, че системата ще бъде неподходяща за използване в автомобил.
Триточков предпазен колан. Уикипедия
В рамките на една година Болин разработва триточковия предпазен колан, който се въвежда в автомобилите на Volvo през 1959 г. Новите колани осигуряват както горната, така и долната част на тялото. Ремъците му се съединяват на нивото на бедрото и се извиват в „неподвижна точка на закрепване“ под бедрото, за да могат да държат тялото в безопасност в случай на катастрофа. Според Болин: „Въпросът беше само да се намери решение, което да е просто, ефективно и да бъде поставено удобно с една ръка“.
Лесното използване, както се вижда, било ключово съображение и Болин се спрял на простата V-форма, която позволява на потребителите да се пресегнат, да хванат катарамата и да я издърпат (и заедно с това раменните и тазовите части на колана) през тялото си до закачалката в основата на седалката.
В интерес на безопасността Volvo предоставя безплатно новия дизайн на предпазните колани на други производители на автомобили. Компанията все още позволява достъп с отворен код до своите данни за проучване на катастрофи и днес. От 1959 г. инженерите работят за подобряване на триточковия колан, но основният дизайн остава на Болин. Когато Болин умира през септември 2002 г., Volvo изчислява, че предпазният колан е спасил повече от един милион човешки живота през четирите десетилетия от въвеждането му. Само в САЩ, според Националната администрация за безопасност на движението по пътищата, предпазните колани спасяват над 11 000 живота всяка година.
Първият предпазен колан с три точки е продаден с Volvo PV544 в Швеция на 13 август 1959 г.
На 13 август 1959 г. Volvo продава първия автомобил с днешна система с триточков колан на клиент в Швеция. Първите Volvo, продадени с коланите, са PV544 и Amazon 120, само в скандинавските страни. По този начин Volvo става първият автомобилен производител в света, който оборудва колите си с предпазни колани като стандарт. След това компанията прекара години, убеждавайки останалата част от автомобилната индустрия, че коланите са ценни за спасяването на човешкия живот. Той прави многобройни презентации с демонстрации на манекени на живо и цитира данни и проучвания, доказващи стойността на коланите. Volvo дори проследява всяка катастрофа с нейните превозни средства за една година в Швеция (общо 28 000 катастрофи) и открива данни, които недвусмислено подкрепят, че триточковите колани помагат за спасяване от смърт на шофьорите и пътниците и намаляват нараняванията с 50 до 60 процента.
Оттогава триточковият колан е получил инерционни барабани (които блокират барабана по време на силно забавяне), обтегачи (които бързо притискат коланите плътно по време на удар), ограничители на товара (които намаляват силите върху гърдите на пътника, като позволяват на колана да изпуска контролирано по време на катастрофа) и дори вградени въздушни възглавници за разпределяне на товари в по-голяма площ.
Въпреки тези постижения, основният дизайн на триточковия колан не се е променил, откакто Болин го е създал. Днес устройството за безопасност е необходимо оборудване за всяка нова кола, камион и SUV. Това е основна система за обезопасяване, за разлика от въздушните възглавници, които се считат за допълнителни ограничители, които допълват коланите. Трябва да слагате изобретението на Болин всеки път, когато се качвате в кола, за да се застраховате.
Трудно е да си представим времето преди предпазните колани. Но на 25 септември 1961 г. в САЩ Уисконсин, става първият щат, който изисква предпазни колани на предните седалки на автомобили във всички модели, произведени и след 1962 г.
Предпазните колани са съществували, макар и рядко използвани, от 19-ти век. Много автомобили са имали колани през тридесетте години, но малко хора са ги използвали. Тези ранни модели на колани предпазват пътниците от излитане от колата, но не правят нищо, за да предпазят главите или торса им.
Nash Motors, основана в Уисконсин, става първата компания, която предлага колани през 1949 г. Чарлз У. Неш стартира компанията през 1916 г., след като закупува базираната в Кеноша компания Thomas B. Jeffery Company, фабрика за велосипеди, превърната в завод за автомобили. Неш отваря заводи в Милуоки и Расин, както и в Арканзас; а през 20-те години Наш е една от най-проспериращите автомобилни компании в страната.
Обезопасителните колани предизвиват разгорещен дебат, въпреки че нарастващите научни изследвания през 40-те и 50-те години на миналия век потвърждават тяхната стойност за спасяването на човешки животи. Сред аргументите, изложени срещу предпазните колани, били, че те могат да причинят вътрешни наранявания; че са осуетявали лесно измъкване от автомобили, които са били потопени във вода, и че тези предпазни устройствата често блокират. Всички тези твърдения били оспорени от изследователите, но противопоставянето си останало доста ожесточено.
Някои опоненти твърдят, че решението за използване на предпазен колан трябва да бъде по-скоро лично, отколкото законово. В писмо до Appleton Post Crescent през 1964 г. се казва: „Докато рискът за живота му е негов, аз вярвам, че човек трябва да реши дали използването на предпазните колани е разумно или не.“
В друго писмо в Държавния вестник на Уисконсин през 1957 г. се твърди, че ползата от предпазните колани все още не е доказана, особено в случаите, в които хората не могат да бъдат „измъкнати от колата“. Резетата на вратите, пише Сам от Медисън, „могат да постигнат това, без да осуетяват бързото измъкване от автомобил, попаднал в дълбока вода или обхваната от пламъци, които не са редки събития.“ Някои собственици на автомобили изрязват предпазните колани от автомобилите си.
Днес парковете се считат за неразделна част от градската среда. Това обаче не винаги е било така. Традицията на парка като открито обществено пространство за отдих датира от ХІХ век. А най-напред имало градини (декоративни).
Паркове и декоративни градини се устройват в градовете от древни времена. Това обаче били предимно територии, затворени за обикновените хора, съставляващи едно цяло с дворци, къщи и други сгради. Да имаш собствена декоративна градина било символ на власт, висок статус и богатство. Достатъчно е да си спомним легендарните „висящи градини“ на Семирамида (които, всъщност, не „висели“, а били разположени на етажи-тераси) във Вавилон, признати за едно от Седемте чудеса на света.
По-късно, по време на Ренесанса, Италия развила култура за организиране на градини в регулярен стил. Те били разпространени към дворците и къщите и съдържали не само зелени площи, но и многобройни постройки, скулптурни композиции, фонтани и ландшафтен дизайн, пълен със символика. Поддържането на ансамбъла в работен и представителен вид през цялата година било трудна задача и скъпо удоволствие.
Регулярните паркове се отличавали със симетрична композиция, многобройни прави алеи, цветни лехи и изкуствени езера с правилна форма. Растенията се засаждали в геометрични фигури. Създавали се различни визуални ефекти чрез дървета, цветни лехи и фонтани, подредени в каскади. В пещери, лабиринти и скулптурни композиции били зашифровани митологични мотиви. Такава градина била предназначена да символизира идеалите на Античността и на Ренесанса като неин наследник. Един от най -известните примери за италиански регулярен парк са градините „Боболи“ в непосредствена близост до двореца на Медичите във Флоренция.
Входът във Версай през 1668 г., (картина на Пиер Пател ). Снимка: Уикипедия
От Италия традицията на регулярния парк се пренася във Франция в края на ХV и началото на ХVІ век. Един от първите примери там били градините на двореца Фонтенбло – с фонтани, цветни партери, особено засаждане на дърветата и изкуствена пещера. В епохата на барока традицията достига своя връх именно във Франция. Най-впечатляващият пример са градините на Версай, създадени по заповед на Людовик XIV като част от дворцово-парковия ансамбъл. Те били място за развлечения: тук се провеждали представления и концерти, организирали се веселби с фойерверки.
Традицията на регулярния парк достигнала върха си в Англия през първата половина на ХІХ век. Например, за подрязване на дървета и храсти се предпочитали форми на екзотични животни и сложни геометрични фигури. Противниците на този стил развили друго направление – т. нар. пейзажен парк. Ако регулярният, с неговата проверена симетрия и идеални тревни площи, провъзгласявал победата на човека над природата, то новата традиция на пейзажния парк обявявала за истинно само онова парково изкуство, което не може да бъде разграничено от природата. Големият пейзажен парк трябвало да имитира природата или селската местност. В същото време и да си остане подреден. Този пасторален пейзаж бил концептуално на половината път между дивата природа и цивилизования характер на града. Във Версай Мария-Антоанета дори създала зеленчукова градина.
От средата на ХVІІІ век се появили първите примери, когато дворцовите градини започнали да се отварят за широката публика. Така жителите на Мадрид получили правото да посещават парка „Буен Ретиро“, разположен при двореца на крал Филип IV. Такива примери обаче все още били редки.
Ръстът на градското население в Европа и Северна Америка, подхранван от индустриалната революция през 19 век, довел до влошаване на градската екология и увеличаване на социалното напрежение. Лишени от достъп до природата и принудени да извършват рутинна работа в тежко производство в продължение на много часове всеки ден, хората очевидно се нуждаели от място за отдих и развлечения. В някои американски градове били организирани платени градини, където човек имал възможност да си почине от градската суета. Вярно е, че не всеки можел да си позволи такова удоволствие.
Така, постепенно, хората стигнали до идеята за обществени паркове. Имало и такива, които били скептични към новия тип обществено пространство. Критиците твърдели по-специално, че парковете скоро ще бъдат унищожени от вандали. На практика обаче случаите на вандализъм били редки.
Градският парк в Добрич „Свети Георги“ датира от 1867 година, и е най-старият парк в България. Снимка: dobrich.bg
Един от първите паркове, специално построени за обществено ползване, бил Birkenhead в Ливърпул, открит през 1847г. Той бил планиран като място, където измореният градски жител можел да подобри физическото и психическото си здраве. Скоро този пример бил последван от Париж и Ню Йорк.
Постепенно градските обществени паркове били признати от чиновниците. През 30-те години те вече се схващали като място за развлечения. В парковете започнали да се появяват атракциони, детски и спортни площадки, магазини и кафенета. В средата на 1960-те години самата концепция за зона за отдих в града била преразгледана. Общественото пространство, подходящо за развлечения и отдих, започнало да обхваща не само обекти като паркове, но и улици, покриви и тераси, насипи и пусти места. Всяко открито пространство придобило потенциална рекреационна стойност.
Днес стойността на парковете и градините като обществени места за отдих е неоспорима. Тяхното съществуване е регулирано и търсено по целия свят.
