Дали е било възможно да не избухне революция във Франция е въпрос, по който историците спорят до ден-днешен. Но също толкова интересно е каква щеше да бъде държавата в случай, че революцията би се разминала.
Първи сценарий. Конституционна монархия. Може би въпросът е в личността на самия крал. Людовик ХVІ бил слабохарактерен човек, зависим и дори плах. Събитията, които започнали през 1789 г., кралят възприемал като някакво досадно недоразумение. Той не видял глобалните процеси в протестите, демонстрациите, политическите събрания и изграждането на барикади. Възприемал революцията като глупава оперета. Правел отстъпки с надеждата да спечели време – но тази нерешителност в крайна сметка му струвала главата.
Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., худ. Жан-Пиер Уе. Снимка: Уикипедия
Но със смъртта на Людовик ХVІ на ешафода династията на Бурбоните не прекъснала. Братята на краля, особено, разбира се, по-малкият – бъдещият Шарл X, нямало да постигнат съгласие с революционния Конвент. Но имало план относно сина на краля. Това нещастно момче, чийто кратък живот се състоял от непрекъснати трагедии и загадки, останало в историята като Луи XVII въпреки, че не управлявало Франция и една минута. Ако Конвентът успеел да го качи на трона и да сформира силно правителство, тогава страната можела да се превърне в Конституционна монархия за дълго време. Единственото по-сложно нещо било, че кабинетът на министрите трябвало да е коалиционен. Но имало хора, подходящи за това. С малко фантазия можем да измислим такова правителство: министър-председател – Жорж Дантон, министър на външните работи – Шарл-Морис Талейран, министър на вътрешните работи – Фуше, военен министър – Наполеон Бонапарт, някой генерал Лафайет може да поеме Министерството за реабилитация на дворяните (връщане и реабилитация на онези, които са били принудени да напуснат Франция по време на революцията). И накрая, властта трябва да бъде споделена с якобинците. Робеспиер можело да стане министър на колониите.
Ако такова правителство бъдело достатъчно силно, тогава всички следващи сътресения биха могли да бъдат избегнати. Няма страховити кланета и кошмарни ужаси във Вандея, няма якобинска диктатура, няма Директория, няма наполеоновски преврат. Наполеон, с целия си талант, нямало да свали едно силно правителство, защото не би получил необходимата подкрепа за това във военните среди. Но има и още. Нова Франция постепенно щяла бъде призната от всички европейски държави. Защото имаме и законният Бурбон на трона, така че няма да никаква заплаха за стария свят.
Втори сценарий. Военна диктатура. Ами, ако правителство се окажело слабо? Ако коалицията веднага затъне във взаимни разправии? Тогава първият вариант е военна диктатура. Тук като цяло всичко е ясно. В действителност, завземането на властта от Наполеон и без това е било военна диктатура, но просто не се наричало така. Пък и не е само Наполеон. Всеки един от силните генерали можел да завземе властта – а такива генерали във Франция имало предостатъчно.
Така че всеки би могъл да събори кабинета и да постави страната на военни релси. Например, Бернадот, който на младини бил свиреп революционер и имал татуировка: „Смърт на кралете!“; нищо, че сам станал крал на Швеция. Дори бащата на Александър Дюма-баща можел да стане генерал-диктатор.
Трети сценарий. Чуждестранна намеса. Европа следяла много внимателно случващото се във Франция. И това внимание бързо било заменено от тревога, а тревогата – от ужас. Разбира се, отслабването на политическия конкурент е добре дошло. Но самата тенденция… Някакви сиви хора се осмелили да вдигнат ръка срещу монархията, ограничили властта на краля и след това го екзекутирали. Властта преминала неясно към кого. Монарсите от останалата част на Европа били силно притеснени, че нещо подобно може да им се случи и на тях. Англия, Русия, Прусия и Австрия били ужасени.
Англия първа изготвила план за военна инвазия във Франция и силово възстановяване на абсолютната власт на Бурбоните. Както знаем, антифренската коалиция и без това в крайна сметка спечелила. Но тя победила вече Наполеон. А отначало на пълномащабна инвазия никой не се решил. Ако тя се била случила, Франция вероятно щяла бъде разделена на сфери на влияние и някой марионетен крал щял да седне в Париж, за да управлява. Вярно, в този случай нямало да има победоносно развети знамена и славни битки – но пък и 600 хиляди души не биха загубили живота си в руските снегове, нямаше да го има и разгромът при Ватерло. С две думи: щеше да има мир. А както е известно, и най-лошият мир е по-добър от най-добрата война.
През 1838 г. бъдещият руски император Александър II (Цар Освободител) тръгнал на дълго пътешествие из Европа. Една от целите на пътуването била да си намери булка – поне на това разчитал баща му, император Николай I. Предишната година Александър прекарал в пътувания из самата Русия, за да опознае страната и състоянието на нещата в различни части от необятната империя.
Сред страни, които планирал да посети престолонаследникът в Европа, била и Великобритания. Очаквало се младата кралица Виктория, която се възкачила на трона през 1837 г., да приеме наследника на руския трон сдържано, но с всички почести, въпреки политическите противоречия между страните. Нещата обаче не се развили точно така, както предполагали семействата и съветниците на Александър и Виктория: между младите хора възникнало чувство, което се смятало за изключително рисковано от политическа гледна точка.
До май 1839 г., когато Александър пристигнал във Великобритания, кралица Виктория била под натиск в продължение на няколко години по въпроса за избора на младоженец. Младото, енергично и хубавичко 20-годишно момиче не бързало да се омъжва. Когато министър-председателят и съветник на Виктория лорд Мелбърн я информирал за предстоящото посещение на престолонаследника, кралицата приела новината без особен ентусиазъм. Нямала особено желание да забавлява принц от държава, с която Великобритания по това време имала много обтегнати отношения.
Двамата разговаряли на френски – международния език по онова време. Александър поднесъл на кралицата подаръци: луксозни кутии, украсени със скъпоценни камъни, както и няколко пръстена с диаманти. На Виктория „Великият княз“ (така го наричали в Англия) много се харесал. В дневника си тя записала, че обърнала внимание на привлекателната му външност, отбелязвайки „високия му ръст, грациозно телосложение, сини очи, къс нос и красива уста с мила усмивка“. Очевидно Виктория била очарована, тъй като освен това записала в дневника си, че го намира за „изключително приятен събеседник, добродушен, естествен и весел“ и заключила, че го харесва невероятно.
Обаче отзивът, който Александър дал за Виктория, не бил толкова ласкав. В дневника си той пише, че кралицата „е много малка на ръст, талията й не е хубава, в лицето също е грозна – но разговаря мило“.
На 10 май бил даден бал в чест на гостите. Виктория танцувала с Александър няколко пъти, което обикновено не правела, а в почивките между танците му предложила да седне до нея. В същото време наследникът на руския престол започнал да изпитва топли чувства към Виктория, наричайки я „очарователна и остроумна“. За съжаление, част от кореспонденцията на Александър от онова време е загубена, затова е невъзможно да се каже точно какви емоции е изпитвал той по отношение на кралицата – бил ли е влюбен в нея или е смятал отношенията им просто за флирт. Князът бил известен с успеха си сред дамите и много от тях го смятали за очарователен.
Скоро обаче станало ясно, че симпатиите между двамата може да се развият в нещо повече. Според Семьон Юриевич, възпитател и придружител на княза, след няколко дни Александър признал, че обича кралицата, и е убеден във взаимността на това чувство.
Възпитателят помолил престолонаследника да преосмисли ситуацията и отбелязал, че такъв съюз е просто невъзможен. В случай, че Александър сериозно смятал да се ожени за Виктория, за в бъдеще трябвало да се откаже от короната. А и за Виктория такава партия не била най-добрата: за нея, подобно на Александър, търсели, разбира се, кандидатура от аристократичните среди, но не и равна й политически значима фигура. Юриевич отбелязва, че Александър съзнавал безполезността на такова увлечение и бил искрено натъжен.
Александър ІІ. Снимка: Уикипедия
Виктория пък разказала за чувствата си към Александър на своята гувернантка и компаньонка баронеса Луиза Лецен. Обкръжението на кралицата смятало, че ако князът направи предложение, Виктория ще го приеме. Очевидно било, че и двамата, наследникът и кралицата, били ако не истински влюбени, то твърде увлечени един от друг. Но, разбира се, Николай I не би се съгласил на такъв съюз при никакви условия: най-големият му син да бъде принц-консорт на английската кралица, а не наследник на трона на Руската империя. Британският парламент също бил ужасен от перспективата за руски принц-съпруг на трона до кралицата. Всички страни разбирали опасността от ситуацията и затова било решено младите хора да бъдат раздалечени. Николай отзовал Александър от Лондон.
На 27 май 1839 г. в Уиндзор се провела прощална вечеря. Сетне последвал бал, на който Александър танцувал с Виктория, която записала в дневника си: „Никога досега не съм прекарвала толкова добре. На всички ни беше много весело. Аз си легнах в 3 без четвърт, но не можах да заспя до 5 часа сутринта“.
Преди да напусне Великобритания, Александър дошъл при кралицата за лично сбогуване. Виктория записала: „Той изрази надежда, че успяхме да укрепим съюза между Англия и Русия. Целунах го по бузата, в отговор той нежно целуна моята буза, и ние топло си стиснахме ръце. Много ми е тъжно, че този мил и симпатичен младеж си заминава, и мисля, че (казвам това на шега) малко се влюбих в него“.
В действителност, Александър си намерил жена още преди своето пристигане в Лондон. Във всеки случай той казал на баща си за намерението си да се ожени. Наследникът бил очарован от младата хесенска принцеса Максимилиана от германското херцогство Хесен-Дармщат, за която се сгодил през 1840 г., а тя взела името Мария Александровна.
Виктория обаче също не страдала дълго след раздялата. Сред кандидатите особено се откроявал принц Алберт Сакскобургготски. Сватбата се състояла на 10 февруари 1840 г. и този съюз все още се смята за един от най-щастливите и успешни кралски бракове в историята на Великобритания.
Гала Плацидия е дъщеря на римския император Теодосий Велики и втората му съпруга Гала. Баща й произхожда от аристократично семейство на римска Испания, а майка й е дъщеря на император Валентиниан I. Осиротява рано; майка й почива при раждане, а на 17 януари 395 г. умрял и император Теодосий. Малко преди смъртта си, той направил пълководеца Стилихон настойник на децата си заедно със съпругата му Серена. Така пълководецът можел да контролира сина му Хонорий, който станал император на западната част на империята – но по-големият, Аркадий, останал под влиянието на константинополския двор.
Стилихон и Серена искали Плацидия да стане съпруга на сина им Евхерий. В бъдеще дете от този съюз можело да наследи властта в Западната Римска империя. Но самата Плацидия не била във възторг от такава перспектива. През 404 г. тя вече не се споменава в императорски надписи и панегирици. Възможна причина за това е кавга с настойниците й заради отказа да се ожени за Евхерий. Положението на самия Стилихон обаче било нестабилно и през 408 г. той бил убит. В настъпилия хаос след смъртта му Плацидия за пръв път излиза на преден план. Тя и римските сенатори осъдили Серена на смърт.
Солидус на Гала Плацидия. Снимка: Уикипедия
Междувременно кралят на готите Аларих се преместил в Италия и през 409 г. превзел Рим. След това готите се преместили на север от Италия и откарали Плацидия заедно с други пленници. Към сестрата на императора се отнасяли с уважение, Аларих поверил нейната закрила на зет си Атаулф. Вероятно кралят очаквал да получи от Хонорий откуп за Плацидия.
По време на поход в Южна Италия Аларих умрял. Властта над готите била наследена от зет му Атаулф. Най-вероятно между него и Плацидия вече имало взаимна симпатия. Атаулф се вслушвал в нейните съвети; той искал да създаде силна държава, жителите на която да приемат римското право. Може би именно Плацидия показала на Атаулф и готите нов път – към Испания.
През 412 г. готите на Атаулф прекосили Алпите и напуснали Италия. По същото време в обкръжението на Хонорий се появил нов, способен пълководец – Флавий Констанций. След като получил титлата „военен магистър“, той имал намерение да стане и зет на императора, заради което започнал преговори с готите. Атаулф трябвало да върне Плацидия. В замяна на това готите щели да получават статус на съюзници-федерати, земя в Галия и запас от зърно. Обаче доставките на зърно се забавили и Атаулф отказал да върне сестрата на императора. Може би самата Плацидия не е искала да отиде в Рим при нежелания претендент за ръката й.
През есента на 413 г. Атаулф и Гала Плацидия съобщили за предстоящата си сватба. Вероятно сестрата на Аларих, за която кралят бил женен, починала. Историкът Орозий пише за амбициите на готския крал: той искал да възстанови Римската империя със силите на готите и да влезе в историята като възстановител на величието на Рим. Може би тази идея се появила у него под влиянието на Гала Плацидия.
Медальони на Хонорий и Гала Плацидия, Равена, 425. Снимка: Уикипедия
Сватбата се състояла през януари 414 г. в имението на аристократ от Нарбона. Гостите били както готи, така и римляни. Плацидия била облечена като императрица. Атаулф бил в униформа на римски воин с плащ „палудаментум“, който се носел само от пълководци и императори. Като подарък Атаулф подарил на жена си за слуги петдесет роби, всеки от които носел по два подноса – един със злато, друг със скъпоценни камъни.
Атаулф написал писмо на новия си роднина император Хонорий, но той и Констанций били войнствено настроени. Нарбонска Галия, където се заселили вестготите, била блокирана. Затова Атаулф повел хората си към Испания. Главният град на Източна Испания, Барселона, бил в ръцете на узурпатора Максим, но гражданите предпочели да отворят портите на краля, който бил женен за дъщерята на Теодосий. След мирното превземане на Барселона Атаулф и Плацидия се настанили в градския дворец, а поданиците им – из селските околности на града.
През 415 г. Атаулф бил убит от един от приближените си. Умирайки, кралят помолил брат си да върне Плацидия в Рим.
Новината за смъртта на Атаулф предизвиква ликуване в Константинопол. Нов крал на готите станал Сигерик, брат на стар враг на Атаулф. Той убил 6-те деца на предшественика си и взел в плен Плацидия и други римляни. Въпреки, че Сигерик почел Атаулф с достойно погребение, той използва церемонията, за да унижи Плацидия. Вдовицата на краля и други римляни трябвало да вървят пред коня му през целия път на погребалното шествие. Но Сигерик царувал само 7 дни и също бил убит. За нов владетел готите избрали прославения воин Валия. В навечерието на зимата той повел хората си на юг. Бурите обаче не позволили на готите да прекосят Гибралтар и Валия решил да сключи мир с Рим. Плацидия се завърнала в новата неофициална столица на империята Равена, придружена от благородните вестготи, които й останали верни.
Гала Плацидия (дясно) и двете ѝ деца Валентиниан III и Хонория. Снимка: Уикипедия
Веднага след освобождението на Плацидия император Хонорий я дал за жена на своя пълководец Флавий Констанций. Според летописеца Олимпиодор, Констанций „беше навъсен и мрачен; с изпъкнали очи, с дебел тил и плоска глава“. Плацидия упорито отказвала да се омъжи, но не могла да се противопостави на волята на своя брат-император. Разкошната сватба се състояла на 1 януари 417 година. Същата или следващата година Плацидия ражда дъщеря си Хонория, а на 2 юли 419 – сина си Валентиниан, бъдещ император.
На 2 септември 421 г. Констанций умрял. Въпреки вдовството, влиянието на Плацидия върху императора дори се увеличило. Летописите разказват: „Предразположението на Хонорий към собствената му сестра след смъртта на съпруга й Констанций стана такова, че тяхната огромна любов и честите целувки по устните предизвикаха много срамни подозрения“.
През август 423 г. император Хонорий умрял, като освободил трона за сина на Плацидия Валентиниан. През 425 г. 7-годишният Валентиниан бил провъзгласен за император в Рим. От тази година Гала Плацидия управлявала самостоятелно Западната Римска империя като регентка на сина си, докато той не станал пълнолетен през 437 г. Но дори на зряла възраст Валентиниан не проявявал особен интерес към държавните дела. Историкът Прокопий говори за императора по следния начин:
„Майка му Плацидия отглежда и възпитава този василевс в разкош и безгрижие, затова от детството си той се отдаде на всякакви пороци. Повече общуваше със знахари и звездобройци; той безумно се отдаде на любовни афери с чужди съпруги, водейки беззаконен живот“.
Мавзолей на Гала Плацидия в гр.Равена, Италия. Снимка: Уикипедия
Плацидия от самото начало била принудена да споделя властта с пълководеца Флавий Аеций, който след това се прочул с победата срещу хуните на Атила на Каталаунските полета през 451 г.
През 437 г. Валентиниан, едва достигнал пълнолетие, се оженил за дъщерята на император Теодосий Младши, Лициния Евдоксия. Влиянието на Гала Плацидия върху държавните дела отслабнало и тя изчезва от хрониките. А на 27 ноември 450 г. завършва своя бурен живот в Рим.
Може да се каже, че тя е своеобразната фатална жена на Римската империя. Дъщеря й Хонория дава повод на Атила да тръгне да разорява земите на империята, а слабохарактерният й син Валентиниан ІІІ през 454 г. предателски и коварно убива собственоръчно великия пълководец Флавий Аеций. За което приближен на императора казва: „Господарю, вие с лявата си ръка отсякохте дясната!“. Само след 22 години настъпва и официалният край на империята.
Сигурно сте забелязали, че съвременните 15-годишни момчета и момичета често изглеждат като на 20 или дори на 30 години! Интересното е, че те дори се държат като по-възрастни.
Сигурно се чудите защо се случва това? Учени от различни сфери са се опитали да дадат отговор на този въпрос. И ето какво са успели да установят.
Акселерация
През последните 100–150 години се констатира не само забележимо ускорение в развитието на подрастващото поколение, но и „растеж“ на човечеството като цяло. Например, ръстът на съвременните мъже на възраст 20 -25 години се е увеличил средно с 8 см в сравнение с тези, живели преди 100 години. Днес ние надминаваме предците си с около една глава, а пубертетът при съвременните момичета и момчета понякога настъпва дори на 10 години! За сравнение, през 60-те години на миналия век тази цифра е била 16,5.
Окончателното формиране на тялото при момичета и момчета настъпва съответно на 16 и 18 години. Преди това се е случвало на 20 и 22 години. За да сме пределно ясни, трябва да се подчертае, че момчетата все още са малко по-ниски от момичетата в растежа си – те „изостават“ с около 1 година.
Стареенето при съвременните хора също настъпва по-късно, отколкото при техните предци. Но това се дължи преди всичко на постиженията на медицината и подобряването на качеството на храненето. Според статистиката, средната възраст, на която съвременните хора се считат за остарели е 65 години.
Тези цифри, обаче, могат да варират в различните държави. Например в Япония, която е известна с високия си жизнен стандарт, старостта започва на 76 години. Но в Папуа Нова Гвинея – вече на 45 и половина хората се считат за старци.
Поради ранния пубертет при момичетата, репродуктивният период също се е увеличил значително. Сега дори на 40 – 50 години жените са в състояние да раждат деца. Според статистиката, менопаузата настъпва средно на 50 и повече години.
Дори физиката на човек се е променила през годините. Ръстът се е увеличил, торсът се е удължил. Тазът на момичетата значително се е стеснил. Според учените, това се е случило в резултат на еволюцията. Много съвременни жени са свикнали да улесняват раждането с помощта на цезарово сечение, в резултат на което тялото започва да се адаптира към новите условия.
Влияние на техническия напредък
Има много версии за това, което е задействало процеса на акселерация и е невъзможно да се каже коя е правилната. Смята се, че най-често срещаната теория е за въздействието на технологичния напредък. Ето какво точно пише:
Благодарение на това, че навсякъде има електричество, часовете, в които човек може да е активен, се увеличиха;
Заради модерният начин на отопление, средната температура в помещенията се е увеличила;
развитието на медицината е на невероятно ниво.
Всички горепосочени фактори водят до факта, че човешкото тяло е престанало да се бори с агресивната среда, както се е случвало ежедневно в далечното минало. Сега то хвърля цялата си сила в развитието, което допринася за по-малкото износване на човешкия организъм.
Да се спори с това, разбира се, е безсмислено, но нека се запознаем с аргументите на привържениците на други теории.
Влияние на химически вещества
Според тази версия, ускореният растеж на човечеството е настъпил в резултат на въздействието на вредни химикали върху хората, които се намират в почти всички съвременни продукти, хигиенни артикули и козметика.
Моделите на снимката са на 13 години
По-специално, учените обвиняват за това ендокринните разрушители (EDC). Това са вещества, които при поглъщане действат като хормони на растежа. И въпреки че тази теория изглежда съвсем разумна, досега не са намерени конкретни доказателства за нейната достоверност.
Влияние на храната
Друго разумно обяснение за акселерацията е храната. Тази теория се нарича още хранителна. Нейните поддръжници са убедени, че с подобряване на качеството на храненето растежът на хората се е увеличил значително. Това е свързано с по-честата консумация на месо в сравнение с 50-те и 60-те години и наличието на такива витамини като В9, В6 и В12 в него.
Например в бившия СССР, според статистиката, за 1965 г. консумацията на месо е около 37 килограма на глава от населението. През 2013 г. средно статистическият руснак вече е консумирал над 73 кг годишно. Като цяло, данните по света са както следва:
в средата на 20 век човек консумира 23 кг месо годишно,
през 2014 г. – 43 кг.
Разбира се, това не означава, че ако започнете да ядете месо всеки ден, ще достигнете ръста на гигант за една година. Но фактът, че този продукт съдържа вещества, необходими за растежа и развитието на един млад организъм, е самата истина.
Към коя от тези теории да се придържате, зависи от вас.
Някои хора оценяват положително процеса на акселерация, други казват, че това е довело до много социални проблеми. Например, при съвременните деца поради ранния пубертет практически няма „нормално“ детство. Много момичета стават „жени“ на 11-годишна възраст, чувстват се като възрастни, усещат привличането от страна на противоположния пол, докато връстниците им преди 30 – 50 години на тази възраст все още са си играли с кукли.
Въпреки че акселерацията може да се определи най-просто като процес на увеличаване на размера, ние знаем, че растежът е много повече от количествено увеличение на телесната маса. Растежът е сложно взаимодействие на тясно регулирани генетични, хормонални и екологични фактори, което подготвя организма за оцеляване и размножаване. В резултат на това акселерацията е отличен показател за здравето на детето, а наблюдението на растежа е съществена част от детските грижи. Въпреки това, растежът е не само маркер за непосредственото физическо и емоционално състояние на детето, но има дългосрочни последици за здравето, твърдят учени.
В скандинавските митове с думите „трол“ или „трьол“ били наричани демони, зли същества, които почти винаги са враждебни към човека и обикновено му причиняват вреди. Според легендите това били великани, които властвали над камъните и земята, живеели в планините и хващали изгубени странници. При това често практикували черна магия. Троловете били същества, които героят на сагите можел да измами, но не винаги да победи. С тях се сражавали най-вече боговете – те имали силите да победят злите великани.
Англия и Германия били силно повлияни от викингите, затова и потомците на скандинавските тролове може да бъдат открити в митологията на тези страни. Древните брити и германци твърдели, че троловете се страхували от мълнии. Това са отгласи от легендите за бога на гръмотевиците Тор, който се борил срещу различни чудовища в митологията на скандинавските народи. Според легендата ударите на чука му причиняват гръмотевици и мълнии. Смята се, че чудовището Грендел от „Песен за Беовулф“, написана във Великобритания в края на Х век, е именно трол в първоначалния смисъл на думата. Подобни същества се срещат в епическите произведения на Германия.
Тролска майка и нейните синове. Рисунка от Джон Бауер. Снимка: Уикипедия
Когато в Скандинавия дошло християнството, фолклорът се променил, адаптирайки се към новата вяра. От превъплъщения на злото троловете са се превърнали в същества, външно подобни на хора, но по-големи и направени от сив камък. Те се страхуват много от слънчевата светлина: ако поне един лъч докосне трола, той незабавно се превръща в камък. Във всички останали отношения те се държат почти като цивилизовани хора – живеят в села из планините, ловуват, ловят риба, строят къщи. Майки и баби разказвали, че троловете отвличат непослушни деца. Така планинските магьосници се превърнали в средство за възпитание на младото поколение.
С троловете са свързани множество популярни суеверия. Смятало се, че ако пътник неочаквано срещне трол, той трябва да изтича до най-близката нива така, че следите му да образуват кръст със следите от ралото. Виждайки това, тролът не може да стъпи върху нивата. Ако злите духове въпреки това са настигнали човека, трябвало да бият камбаните във всички църкви.
Известен сюжет в легендите е „мостът на троловете“. От всички митични същества те били най-близо до земята и камъните, затова им се приписва изграждането на „дяволските мостове“ – естествени скални образувания над планински потоци, които на места се смятали за дело на самия дявол. Троловете ги охранявали и искали пари от пътниците за минаване по тях.
Троловете броят богатството си. Рисунка от Джон Бауер. Снимка: Уикипедия
В някои части от Скандинавия троловете се превърнали в подобие на елфите от германските легенди – малки човечета, които биха могли да бъдат и зли, и добри. Обикновено ги обвинявали, че са сменили бебето в люлката. Суеверните шведи строели малки къщички за „тролове“, за да не могат тези планински духове да намерят истинския дом на човека и да не отнесат децата.
В съвременната художествена литература троловете са въведени от Хенрик Ибсен през 1876 г., който ги прави персонажи в пиесата си „Пер Гюнт“.
ХХ век вдъхва нов живот в скандинавските легенди. През 1937 г. излиза „Хобит“ на Дж. Р. Р. Толкин. Героят на тази приказка Билбо Бегинс среща в пътешествията си тролове. В Средната земя тези същества не са особено умни и са по-скоро човекоядни гиганти, подобни на английските огри. Образът обаче имал успех и след успеха на „Властелинът на пръстените“ именно такива тролове започват да бъкат из десетки и стотици произведения в жанра „фентъзи“. В тази форма те мигрират и към романите на Дж. К. Роулинг за Хари Потър.
Финландската писателка Туве Янсон през 1940 г. създава друг тип трол – муми-трол. В нейните собствени илюстрации се появява симпатично двукрако хипопотамче, което няма нищо общо с древните обитатели на планините. Както казва самата писателка, за основа тя взела малките палави духове от приказките и добавила приставката „муми“, за да омекоти образа. Муми-троловете живеят зад печките, но с появата на парното отопление им се наложило да си търсят ново жилище, затова се преместили в Муми-дол.
Туве Янсон и нейните муми-тролове. Снимки: Уикипедия
Троловете също са много популярни като герои в компютърните игри. Обикновено те изпълняват там ролята, отредена им от Толкин – огромни и силни чудовища-човекоядци.
През последните години анонимните провокатори в интернет бяха наречени „тролове“. Има различни версии за това как се е появил този термин. Според Оксфордския речник митологичният произход на понятието „интернет-тролове“ е само една от хипотезите. Иначе много хора свързват появата на този термин с английската дума „тролинг“, което означава „риболов с блесна“. Явно, точно както въдичарят води примамката под вода и примамва рибата към кукичката, интернет-троловете хвърлят своята провокация и се опитват да доведат хората до състояние на гняв.
Понякога, поради недостойното поведение на съвременните интернет-тролове, се разпалват по-страшни скандали от онези, които предизвиквали преди векове техните митологични съименници.
В наши дни Великобритания е известна със своите двуетажни автобуси, червени телефонни кабини, Биг Бен, Тауър и скандалите в кралската фамилия – когато става въпрос за най-типичните британски неща, с които хората най-често свързват тази страна.
Но има още един чисто британски детайл, за който е интересно да се узнае откъде и как се е появил – знаменитите кралски гвардейци на кралица Елизабет II, които са облечени в червени униформи и носят огромни шапки от мечешка кожа. Защо ли британските гвардейци вече 200 години традиционно носят тези високи черни шапки?
Снимка: Уикипедия
Шапките на кралските гвардейци наистина са направени от истински кожи на американски черни мечки. Канадската компания Black Bear Cull всяка година ги продава на Великобритания в периода, когато се провежда контрол върху популацията на тези хищници. Общо Великобритания купува около 100 мечешки кожи годишно на цена 650 лири стерлинги едната. Между другото, месечната заплата на един кралски гвардеец е около 800 лири.
Стандартната мечешка шапка на гвардееца е дълга 45.5 см и тежи около 680 грама. Тя е толкова лека, защото кожата е опъната върху рамка, напомняща плетена кошница, към която е прикрепена регулируема кожена подплата и златист ремък за плътно прилепване към брадичката. При старателно поддържане такава шапка може да издържи до 80 години.
Шапките, изработени от естествени мечешки кожи, са за предпочитане пред всяка друга естествена кожа, плат или всякакви синтетични тъкани просто, защото кожата на мечката е ненадмината по водоустойчивост и леко тегло, а също така запазва топлината доста добре.
Между другото, защитниците на правата на животните отдавна настояват да се забрани улавянето, убиването и дори изкупуването на кожите на убитите животни. В наскоро публикувано писмо от британския министър на околната среда Джордж Юстис се казва, че правителството наистина проучва възможността за прекратяване на тази традиция в обозримо бъдеще.
Снимка: Уикипедия
Трябва да се знае, че червените униформи и шапките на кралските гвардейци пред Бъкингамския дворец на пръв поглед може да изглеждат едни и същи, но между тях има някои тънки разлики. Съществуват общо 5 полка пехотни гвардейци, които имат право да носят такива шапки – това са гренадирската, колдстримската, шотландската, ирландската и уелската гвардия. Всички те могат да бъдат различени по специалните разноцветни пера на шапките, разстоянието между копчетата, яката и значките на рамото.
Когато кралицата се намира в двореца, пред сградата има 4 пеши гвардейци. Когато тя не е в резиденцията, са само двама. Общо в охраната на двореца има 3 офицери и 36 войници. Гвардейците носят мечешките шапки само на празнични събития или по време на караул. Всички те са въоръжени професионални войници, които са готови да поемат военните си задължения в случай на опасност по време на различни събития, като „Изнасянето на знамето“, рождения ден на кралицата и смяната на караула в Бъкингамския дворец.
И така, защо изобщо гвардейците носят толкова високи шапки? Откъде идва тази традиция? Обичаят британските гренадири да носят тези ексцентрични шапки датира от битката при Ватерло през 1815 година. Елитните гренадирски части на Наполеон Бонапарт носели такива кожени високи шапки, за да изглеждат по-застрашителни за своите противници – а и враговете им често улучвали само шапката, когато се прицелвали в областта на главата. Освен това тези шапки са леки и добре предпазват от вода, сняг, студ и силен вятър.
Снимка: Уикипедия
След като французите претърпели героично поражение от херцог Уелингтън, в чиято армия се отличили най-много колдстримските и шотландските гвардейци, британските войници взели тези кожени шапки от победените французи и ги превърнали в символ на Великата победа. Едва след наполеоновите войни главният британски кралски гвардейски полк бил наречен „гренадирски“. И носенето на такива шапки се превърнало в традиция на британската кралска гвардия – нищо, че тя е вдъхновена от екипировката на френската армия.
Легендарният Джеймс Бонд е изживял цял куп ярки и незабравими моменти с огромен брой оръжия в ръцете си – както на големия екран, така и в романите на Ян Флеминг. Но само един пистолет в продължение на повече от 60 години продължава да стои в ръката на Бонд върху кориците на книги и филмовите плакати с филми – любимият му 7.65 мм „Валтер ППК“ (Walther PPK).
Това е пистолет с къса дръжка, механизъм за стрелба с двойно действие и намален капацитет на магазина. Пуснат е в производство през 1931 г. и днес е най-известното и популярно оръжие на Джеймс Бонд. Всеки път, когато Бонд бива „рестартиран“ на големия екран, „Валтер ППК“ също се „презарежда“, усъвършенства се, става по-технологичен – и все още е единственото оръжие, използвано от всичките 6 официални филмови образа на Бонд.
Този пистолет е умален вариант на съществуващия модел Walther PP, който бил пуснат през 1929 г. Наставката PPK в названието на това оръжие означава „PolizePistole Kriminal“ – „пистолет на криминалната полиция“. Пистолетът PPK е проектиран да бъде миниатюрен и по-скрит от основната си версия PP – затова се отличава с дръжка от две части, намалено тегло и капацитет на магазина за 7 патрона. През 1930-те години той вече бил популярен сред европейските полицейски сили, военните чиновници и агентите под прикритие – много преди Флеминг да зачисли този пистолет на Джеймс Бонд.
Джеймс Бонд. Снимка: bnr.bg
Пистолетът Walter PPK също държи рекорда по брой убийства на диктатори. Например, известният диктатор и 3-ти президент на Република Корея Пак Чон Хи бил убит на държавен банкет от директора на собствената му разузнавателна агенция с PPK през 1979 г. А преди това Адолф Хитлер се самоубил с пистолет Walther PPK в собствения си бункер в края на Втората световна война.
Агент 007 не започва веднага да използва Walther PPK. Например в романа „Казино „Роял“ – първият роман на Флеминг за Бонд, авторът снабдява бъдещия си култов шпионин с пистолет Beretta M418. Това е малък джобен пистолет, създаден през 1919 г. и използван от Bond в мек велурен кобур за рамо. Той използва този пистолет в първите пет романа, снабден със заглушител, а след това и миниатюрната Beretta 950 Jetfire.
Обаче през 1956 г., след публикуването на „Диамантите са вечни“, експертът по огнестрелни оръжия от Глазгоу Джефри Бутройд пише на Флеминг: „Сега обичам много господин Джеймс Бонд. Харесвам много неща в него, с изключение на крайно плачевния му вкус към огнестрелни оръжия. По-специално, не харесвам професионални военни, които се бият срещу всякакви страшни хора с помощта на 6.35 мм „Берета“ 25-ти калибър. В действителност това е практически женско оръжие за самозащита. Затова, ако на господин Бонд се наложи да използва компактен пистолет, по-добре е пистолет 22-ри калибър; оловният куршум има по-шокиращ ефект от 25-калибровия куршум с обвивка. Мога ли да предложа на господин Бонд да се въоръжи, например, с револвер?“
Флеминг бил очарован от това писмо. Той дори отговорил на Бутройд, като му благодарил за „великолепното писмо“ и уверил експерта, че е „напълно убеден“ в необходимостта да замени любимия пистолет на 007. „Като създател на Бонд – писал Ян Флеминг, – наистина искам персонажът ми да живее възможно най-дълго и ще съм много благодарен за всякакви технически съвети, които можете да му предадете“.
Бутройд и Флеминг стават приятели по кореспонденция и по-късно в реалния живот. Експертът разказал на Флеминг много неща, свързани с оръжията – това поставило началото на появата в бъдещите романи на „майор Бутройд“, известен още като „Q“ – легендарния ръководител на изследователския център на MI6. Именно той съветва и създава перфектни и усъвършенствани оръжия за Бонд, включително е отговорен и за появата на Walther PPK в арсенала на Бонд.
След пускането на първите филми образът на пистолета PPK здраво се свързал с образа на симпатичния британски шпионин. На всички плакати екранният Бонд парадира с PPK и ефективно го използва по предназначение. Чак Бонд на Пиърс Броснан решава да премине към Walther P99 за втория си филм, макар този пистолет да е по-обемен от класическия PPK. Във филма „Скайфол“ агент Q подарява на Бонд Walther PPK с биометричен четец за дланта, а в „Спектър“ Даниел Крейг вече носи Walther PPK в любимия си литературен кобур за рамо.
Емблематичният пистолет Walther PPK ще се завърне във финалния филм с Даниел Крейг „Не е време за умиране“ (No Time To Die) и със сигурност ще получи някои съвременни шпионски джаджи.
В края на Втората световна война не били редки случаите на успешни бягства от германските концентрационни лагери. Сред тях, обаче, има едно, което оказва силно влияние върху хода на самата война. Пилотът Михаил Девятаев, който по чудо се е спасил от смъртта, не само успява да избяга от плен, отвличайки самолет, но и отнася със себе си оръжието-чудо на немската армия.
Полигонът Пенемюнде, разположен на остров Узедом в Балтийско море, се смята за родното място на легендарните ракети V-1 и V-2, както и на някои от най-модерните самолети по това време. На територията на полигона се намирал и концентрационен лагер, чиито затворници били използвани от германците за извършване на черната работа. Именно в този лагер бил задържан съветският пилот-изтребител Михаил Петрович Девятаев, човекът, който успял да извърши невъзможното, за да се спаси от смъртта.
Михаил Девятаев. Уикипедия
Михаил Девятаев е роден през 1917 г. в обикновено селско семейство, където е тринадесетото дете. Девятаев обичал авиацията и редовно посещавал клуба на летците. След като бива призован в армията през 1940 г. Михаил завършва военното авиационно училище „Чкалов“. Преди да попадне в плен през юли 1944 г., Михаил е свалил 9 вражески самолета и успял да лети под командването на легендарния три пъти Герой на Съветския съюз Александър Покришкин.
На 13 юли 1944 г. руският авиационен ас бил свален в района на Лвов над контролирана от Германия територия, заловен от врага и вкаран като военнопленник в концентрационен лагер в Лодз. Той направил опит да избяга на 13 август заедно с група военнопленници, но бил заловен и прехвърлен в Концлагера на смъртта Заксенхаузен. Девятаев бързо осъзнава опасното си положение, тъй като като съветски пилот, към него щели да се отнесат с изключителна жестокост. Той успял да размени униформата и самоличността си с мъртъв съветски пехотинец. С променена самоличност и номер на лагерната униформа, под името Степан Григориевич Никитенко Девятаев е преместен в концентрационен лагер на остров Узедом.
Там руският пилот станал част от екипа за принудителен труд, работещ по германска ракетна програма на остров Пенемюнде. Затворниците били принудени при адски условия да ремонтират писти и да чистят невзривени бомби на ръка. Охраната била много строга. Въпреки това, до февруари 1945 г., Девятаев заключава, че колкото и да е нереален, шансът за бягство е за предпочитане пред сигурната смърт като затворник.
Той решил да избяга от лагера със самолет още в първите минути от пристигането си на острова. Влюбен в самолетите от дете, Михаил много лесно можел да отвлече някой „Юнкер“ изпод носа на охраната. Сега оставало да се избере екип от доверени хора, които дори при изтезания няма да издадат информация за бъдещото бягство. Той успял да намери 10 човека, едни работели близо до летището, други имали връзки с охраната и всички без изключение били решени да си траят за бъдещото бягство. И как биха могли да предадат другарите си, като всеки от тях имал лични сметки с нацистите? Например, на Немченко било извадено окото по време на разпити и изтезания, Урбанович бил изпратен в лагера като момче през 1941 г., а Кривоногов не знаел какво е страх и в предишния лагер убил пред очите на всички местния полицай.
В месеците преди бягството Девятаев се опитал да изучи приборните табла на самолетите, които се ремонтирали в съседните бараки. После научил от старите затворници за изпитанията на немско оръжие, а след това го видял сам.
Самолетът, който видял, бил напълно непознат за него по своя дизайн. Заповядали на всички да спрат работа и да слязат в предварително подготвените за целта ями. Пазачите с кучетата стояли над тях. Михаил чул как изревал един, после други двигател. Не виждал, обаче, да се върти витло. Звукът на двигателя също бил необичаен – някакво съскане, свистене.
Изведнъж самолетът хукнал бързо и се откъснал от земята. След като направил два кръга с висока скорост, самолетът направил заход за кацане и се приземил. Другата тайна на острова бил реактивният самолет. Може би това е „чудодейното оръжие“ на Хитлер, за което пропагандистите на Гьобелс многократно разказвали.
Първоначално групата на руския пилот планирала да избяга до март 1945 г.. Те избрали дори самолет – бомбардировач Heinkel He 111, достатъчно голям за десет души, но се наложило да избягат по-рано.
В концентрационните лагери съществували банди затворници, които смятали, че контролират всички останали. Действията им били насърчавани от немската администрация, която се възползва от това, че имала очи и уши в лагера. Но освен доноси, тези банди имали още една, ужасна функция – „Десет дни живот“. Това било лагерна формула за линч, неразрешено отмъщение на група бандити-затворници. Те сами избирали жертвите си по указание на коменданта или охраната и за да им угодят, го убивали по варварски начин. Който показвал недоволство от лагерния ред, който се съпротивлявал на грабежите или казвал нещо погрешно, попадал под властта на бандата. В продължение на девет дни „виновният“ бивал измъчван по всякакъв начин, за който организаторите на тормоза можели да се сетят и ако той все пак оставал жив, на десетия ден го убивали. Бандитите имали право да бият обречените, както им харесва, когато им харесва и така, че последните десет дни да са истинска агония. Колкото повече страдание имало, толкова по-висока била наградата за техния труд.
Няколко седмици преди бягството близък приятел на Девятаев вече бил станал жертва на този линч. Не след дълго дошъл ред и на Михаил. Причината била бой с един от затворниците, морякът Костя. Веднъж Девятаев не издържал на провокативните му пиянски думи, ударил го, но бил жестоко пребит. Когато се събудил, разбрал, че няма да успее да оцелее в останалите девет дни от „присъдата“ и колкото по-скоро той и другарите му отвлекат самолета, толкова по-добре. След още 3 дни побой и тормоз окончателният план за бягство бил готов.
На 8 февруари 1945 г. сутринта бъдещите бегълци си разменят местата в две работнически бригади от по петима души. Обичайната задача на такива групи е да почистят летището, строго им било забранено да се приближават до самолета. Но бегълците информирали караула, че им е възложена задачата да ремонтират земен ров – капониер. Когато си тръгнал, групата по сигнал започнала активни действия. Кривоногов убил охраната и сега в радиус от сто метра нямало никой освен тях и самолета. Те бързо свалили капаците от двигателите на Хайнкела, Девятаев скочил на седалката на пилота, опитал се да запали двигателите – тишина, оказало се, че машината нямала акумулатор. Всяка минута закъснение приближавала затворниците до смъртта, така че те действали със светкавична скорост. Само за пет минути намерили количка с акумулатор и накрая запалили двигателя!
Германският бомбардировач Heinkel He 111. Снимка: Уикипедия
Машината ускорявайки, подминала пазачите и самолетите „Юнкерс“ и … едва не падала от скалата в морето. Дори при максимална скорост самолетът не се издигал по никакъв начин. Само след няколко минути Девятаев осъзнал, че обшивките на волана пречат, те се настройват в режим „кацане“ в непозната машина. Последвало ново ускорение, но сега германците вече тичали по пистата, ясно предполагайки, че нещо не е наред със самолета, а може би и с пилота, били блокирали пистата с жива верига.
Те не очаквали, че самолетът ще тръгне към тях. Разбягали се във всички посоки. Тези, които били по-далеч и които не били в опасност, извадили пистолетите си. Други хукнали към своите зенитни оръдия. Но имало време. Самолетът отново се втурнал към края на летището, излитането започнало.
С помощта на другарите си Девятаев все пак успял да дръпне щурвала към себе си и самолетът се издигнал, но летял несигурно, започнал да набира височина твърде бързо и да губи скорост. Наложило се да търсят тример за височина на случаен принцип и едва след това тежкият бомбардировач започнал бързо да се отдалечава от злополучния Пенемюнде.
Изглеждало, че дългоочакваното бягство било осъществено. Пред тях била родината. Но немски изтребител, който се връщал от мисия, се залепил за тях. Той успял да изстреля няколко картечни залпа по посока на Хайнкела със затворниците, но бил принуден да кацне, тъй като или свършил горивото, или мунициите. Девятаев и другарите му изчезнали в облаците. Те се ориентирали по слънцето и скоро се приближили до фронтовата линия, където съветските зенитни оръдия открили огън по тях. Наложило се принудително кацане в поле недалеч от град Волдемберг, вече на територия, контролирана от Червената армия.
Отначало бившите затворници били разпитвани от НКВД по няколко пъти на ден – съдбата на бившите затворници в концентрационния лагер тогава била незавидна. Но ситуацията била спасена от легендарния съветски учен Сергей Королев. След като се запознал със „съдържанието“ и документацията на „Хайнкел“-а, той бил възхитен. В края на краищата групата бегълци успяла неволно да открадне такава информация и оборудване, които дори десетки разузнавачи не биха могли да получат. Ставало дума за първата в света балистична ракета V-2, „оръжието за отмъщение“ на германците.
Оказало се, че от всички самолети, стоящи на пистата, групата на Девятаев е отвлякла точно този, в който било монтирано специалното радио оборудване за изстрелване на чудодейните ракети. Получената информация помогнала на съветските учени сами да създадат първите прототипи на балистични ракети и впоследствие да създадат космическа програма.
По-нататъшната съдба на бегълците е тъжна. Само четирима от десетте оцелели през войната. Девятаев бил удостоен с най-високото отличие на СССР – Звездата на героя – през 1957 г.
Християнската църковна доктрина призовава към отказ от разкоша и светската суета. Това било особено актуално през Ранното Средновековие; но и по-късно, през ХV век, „подражанието на Христос“ се смятало за признак на високо религиозно самосъзнание. От гледна точка на християнския морал бедният човек се чувствал по-защитен от богатия. Така, например, според традицията на средновековна Европа, градът бил длъжен да се грижи за тези, които са попаднали в трудна житейска ситуация и били лишени от всичко.
Благодарение на научната дейност на френския медиевист Еманюел Ладюри имаме възможността да разгледаме проблема от гледна точка на жителите на юга на средновековна Франция. В монографията си „Монтаю: едно окситанско село“ историкът използва материали от църковните процеси срещу еретиците-катари – в съдебните протоколи се разглеждат най-разнообразни въпроси от ежедневието.
Християните и еретиците-катари, живеещи в Монтаю, както и техните съседи от региона, считали богатството за крайно неприемливо. Така, например, катарският енорийски главатар Клерг на процеса изразява очевидно недоволство от помпозните церемонии. Сватби, светска власт, земя и пари – всичко това било творение на дявола. Традиционните християни не били толкова радикални, но и те смятали че богатството е неизбежен източник на грях.
Какво се възприемало като богатство? На първо място, земевладението и властта, приятелските и сеньорно-васалните отношения, също влиянието и знанията. За беден човек можело да се счита онзи, който бил лишен от една от представените характеристики.
Иронизирайки тези схващания, Жак Фурние, бъдещият папа Бенедикт XII, по време на разпита на катара Клерг така отговорил насмешливо на молбата му да съобщи имената на онези, които го предали: „Да ви съобщя имената на тези, които са донесли за вас? Как така? Та нали това е прекалено опасно за бедните и беззащитни хора, които са ви обвинили. Помислете, Клерг, за богатството, което представлява вашата сила, за вашите знания, за онези сериозни заплахи, които вече сте изрекли, за многобройните си приятели“.
„Беден“ в смисъл на „нямащ“ се възприемал в малко по- различен смисъл. Думата „паупер“ била подходяща да опише просяк, скитник или селски бедняк. Обикновено под „бедняк“ се разбирал човек, който се оказвал на дъното на социалния живот, без стопанство и добитък, а освен това и без занаят. Беден можело да бъде и човек, чиято къща била конфискувана по решение на Инквизицията. Към селските бедняци спадали и слугините, пастирите, ратаите и непълнолетните. От общата маса на населението в селските райони тази категория била 20-25%.
Но далеч не всеки, който смятал себе си за беден, можел да разчита на подаяние. Милостиня се предоставяла само на просяка по статут, който заслужавал подкрепа. Зле осигуреният земеделец не бил смятан за просяк.
Обаче, независимо от всички негативни нагласи към богатството, бедността също не била пример за подражание. И ако разкошът, с който разполагала църковната организация, предизвиквал остри критики, хората били по-снизходителни към светското благополучие – то се смятало за по-приемливо в сравнение с църковното.
„Нали свети Петър оставил жена си и децата си, нивите и лозята, и цялото си имущество, за да последва Христос .. “ – припомняли жителите на Монтаю както на себе си, така и на църковниците.
Следвайки тази привидно „справедлива“ идеология обаче, еретиците, съзнателно или не, подкопавали основите на тогавашното общество, подривали структурите на държавата и в края на краищата я отслабвали пред лицето на външните врагове. Затова били изпращани на кладите – и след като се избавила от тяхната зараза, Франция само след около век станала най-силната европейска държава, образец за подражание на всичките си близки и по-далечни съседи.
Всеки, който е гледал „пиратски“ филми или е чел приключенски романи на такава тематика, е забелязвал, че един от най-популярните символи на морските разбойници е златна обица в едното ухо. Обикновено се смята, че това била своеобразна „банкова сметка“ в натура – кой смеел да обере такава „каса“ от нейния жив касиер? Това наистина е един от явните мотиви за носенето на тежките златни украшения на пиратите – но има и други. Най-разпространените причини за носенето на златните обици от пиратите, приети от историците на морските бандити, общо взето, са три.
Причина №1. Популярните обици под формата на пръстени в ушите всъщност били не просто моден аксесоар за моряците – а твърде полезен инструмент, който активно се използвал от огромен брой пирати, за да запазят здравето си. Как са свързани обиците и здравето ли? Много просто. Ето какво пише един историк на морското разбойничество: „Пиратите, особено онези, които стреляха активно с тежките корабни оръдия по време на морските битки, често залепваха бучки восък по краищата на своите масивни обици, за да ги използват като тапи преди началото на битките. Восъчните топчета се използваха от пиратите като тапи за уши“. И въпреки, че обиците не предпазвали пиратите от удавяне, бесило или морска болест, поне със сигурност са им помагали да се предпазят от преждевременна загуба на слуха.
Причина № 2. Друг мотив, поради който пиратите, а и много обикновени моряци, носели обици в ушите си, бил, че така винаги имали възможност да платят за собственото си погребение. Наистина изглежда малко странно – но моряците по принцип били много суеверни и носенето например на златна или сребърна обица в ухото било вид застраховка срещу непознатото. Тъй като златото и среброто по всяко време са ценна валута, парче благороден метал, стърчащо в ухото, било доста надеждна застрахователна полица за моряк, който всеки момент можело да се удави или просто да бъде изхвърлен след буря на неизвестен бряг, без всякакви средства за препитание. Екзотичен мотив за носене на обица е и този, че пиратите също биха могли да използват някои удължени обици като импровизирана кука за риболов – в случай на неочаквани събития така винаги може да се хване риба. Поне такава причина е описана в един от историческите източници.
Според историка на пиратите Гейл Селинджър в подобни митологии мит има известна истина. „Ако по онова време сте пират или крадец, няма да ви погребат, а най-вероятно ще ви окачат да висите някъде за назидание. Но ако сте се озовали някъде на брега след корабокрушение пред хора, които не ви познават и не знаят, че сте разбойник, обицата ви осигурявала прехраната за известно време – в случай, че сте имали късмет да оцелеете. Ако пък морето изхвърли пирата мъртъв, тогава обицата можела да му осигури достойно погребение – в онези времена хората се отнасяли с уважение към неизвестните мъртви“.
Причина № 3. Освен като „касичка“ и застраховка за оцеляване или достойно погребение, обиците били символи на пиратския бунт срещу цялата система на управляващата европейска класа. По времето на разцвета на пиратството през ХVІІ и ХVІІІ в. в по-голямата част от Европа и особено в Англия имало закони за разкоша – тоест съществувало ясно разделение на богати и бедни, което се подчертавало от аксесоари, облекло, бижута и т. н. За управляващата класа аксесоарите от хилядолетия са легален начин да се отделят от обикновените хора. Това често ги подтиквало и да регулират със закони кой какво има право да носи, как да се облича, какво може да пие и къде да живее. Онези, които отказвали да се подчиняват на тези закони, били заплашени от затвор или големи глоби. Не е учудващо, че тази култура на контрол била страшно омразна на пиратите с техния волен живот. Те изразявали с външността си, че никой не може да им заповяда какво могат и не могат да носят.
Ето защо някои известни и преуспели пирати често носели скъпи дрехи, както и аксесоари, разрешени само за аристократи – сякаш се подигравали на управляващата класа, за което тя пък ги мразела още повече.
Това, всъщност, е тенденция, която се утвърдила много преди романтичния период на пиратството. Традицията да се носят скъпоценни обици или бижута „за всеки случай“ датира още от древните гърци – когато те вярвали, че починалите хора трябва да плащат на лодкаря Харон, който превозвал мъртвите в подземното царство. Затова поставяли върху очите им или под езика монета. Тази вековна гръцка традиция не преминала напълно в християнска Европа, но по някакъв начин придобила нови форми – една от които били прочутите пиратски обици, които им гарантирали вечен покой след едно прилично погребение, увенчаващо техния бурен живот.
Когато гледаме филми или исторически илюстрации на тема Древен Египет, несъмнено сме забелязали, че фараоните винаги са изобразени с различни изкуствени бради. Естествено е да се запитаме: защо те въобще се нуждаели от тези фалшиви козметични елементи и дали се е влагал някакъв скрит смисъл в подобни аксесоари?
Мнозина историци са направили някои доста интересни предположения, версии и догадки относно носенето на изкуствени бради от фараоните.
По принцип, отношението към косата в Древен Египет има доста необикновена и много интересна история, за която си струва да бъде разказано малко по-подробно.
Саркофагът на Тутанкамон
Очевидно по време на Преддинастичния период на Египет (4000-3100 г. пр. Хр.) мъжете често носели мустаци и бради. Това може лесно да се види, например, върху статуята на престолонаследника Рахотеп (синът на фараона Снофру), който е изобразен с грижливо подстригани мустаци и прилича на Фреди Меркюри. Също така, изображения с гъсти бради често се срещат от археолозите върху маските на мумиите на египетските владетели от Първия преходен период (2150-2040 г пр. Хр.) и Средното царство (2040-1640 г. пр. Хр.).
Независимо от това, в самото начало на Династичния период (3100 г. пр. Хр.) косата сред египтяните далеч не била на почит и бръсненето става много разпространено – поне в благородните слоеве на обществото. Само за няколко поколения то се усвоява и от останалата част от египетското население. Окосмяването по лицето се превърнало в знак за нисък социален статус на човек (например, роб).
Някои учени твърдят, че бръсненето в Древен Египет по едно време започнало да се изисква от закона – и само на хора в траур или на онези, които щели да отидат на задгранично пътуване, било разрешено да не се бръснат. Това се потвърждава и от известния древногръцки историк Херодот, посетил Египет през V в. пр. Хр., който пише в своите трудове, че дългата коса и бради на египтяните са символ на голяма скръб, а в ежедневния живот не им е позволено да имат косми по лицето.
С развитието на металургията през II хил . пр. Хр. египтяните започват активно да използват тънки медни бръсначи с форма на полумесец – а по време на Средното царство започват да се появяват бронзови трапецовидни бръсначи, които са открити от археолозите в Кносос на остров Крит. По-късно (приблизително през I хилядолетие пр. Хр.) бръсначите започват да се правят главно от желязо. Очевидно тази силно развита култура на бръснене бързо води до появата на първите фризьори в света, които посещавали домовете на аристократите, за да си изкарват прехраната – но също работели и за обикновени клиенти на открито. Археолозите често откриват и изображения на бръснари по стените на древни египетски гробници.
Например, добре е известно, че египетските жреци премахвали абсолютно всички косми по тялото си, включително веждите и миглите, с инструменти за бръснене, за да могат да заемат мястото си според религиозните обичаи (вярвало се, че окосмеността е присъща на животните и мръсните бедуини). Жените пък премахвали космите само от най-важните зони: бикините, подмишниците и краката чрез средства за депилация във вид на пасти от мед и масло; това правели не само за хигиена, но и за красота. По-бедните жени използвали арсен и вар – именно този метод в далечното бъдеще ще се прилага в европейските страни.
Интересно е, че брадите в египетското изкуство обикновено показват „варварска“, слабо развита човешка природа – но с изключение на фараона. Всички врагове на Древен Египет (а почти всички хора, живеещи извън долината на Нил, били считани за врагове) често били изобразявани с бради. Предвид враждебността на древните египтяни към чужденците, това може да обясни и популярността на бръсненето в родината им, както и причината, поради която чиновниците понякога не се бръснели, когато пътували в чужбина.
Египтяните от висшите класи често носели перуки, изработени от ароматна смола, които били направени от вълна или отрязана коса; можели да носят и къси изкуствени бради. Хората от по-ниските класи също можели да се украсяват с изкуствени перуки – но само фараонът имал право да носи дълга изкуствена брада, а след неговата смърт при мумифицирането му слагали заоблена тънка плетена брада със златни нишки.
Най-разпространената хипотеза е, че брадите на фараоните в древното египетско изкуство, независимо от техния контекст, винаги са олицетворение на божествена природа; въпреки че, разбира се, не всички богове-мъже носели бради.
Глава на Хатшепсут с фалшива брада, (намерена в Луксор), експонат на националния музей в Александрия.
Някои историци смятат, че фалшивата брада на фараона е символизирала слънчев лъч! И тъй като самият фараон се смятал за бог, син на бога на слънцето Ра, брадата от златни нишки можела да символизира божествеността, която фараон излъчвал от лицето си по време на тържествени събития.
Мнението, че фараонът е носил изкуствена брада с дълги хоризонтални ивици, за да наподобява истинското слънце, греещо над Нил, наистина е често срещано. Всъщност, в съответствие с тази религиозна формула, фараонът изразявал статута си на жив бог, носейки в определени случаи фалшива брада, закрепена с връвчица.
Също така, някои историци предполагат, че фалшивата брада на фараона може да е била обикновен царски атрибут или аксесоар – и нищо повече. На тези твърдения се възразява, че само фараонът е изобразен с брадата на Озирис на всевъзможни статуи и рисунки – което може да показва ясната му връзка с божествена същност.
Този атрибут бил толкова разпространена в официалните царски реквизити, че дори известната царица Хатшепсут се изобразявала с фалшива брада на Озирис след смъртта й – но никой не може да каже със сигурност дали е носила изкуствена брада, докато царувала.
По един или друг начин, изкуствената брада на фараона определено не била обикновен аксесоар – а показателен символ на божествената сила на фараона, подобно на жезъла „уас“, асоцииран със символа на властта и могъществото на боговете Сет и Анубис.
След Втората опиумна война, през 1860 г. Русия подписва Пекинския договор, който очертава границата с Манджурската империя на десния бряг на река Амур. Той разделя исторически важния, но слабо населен регион на Вътрешна Манджурия (останала част от империята Цин) и Външна Манджурия (станала част от Русия). Това принципно изключвало икономическото използване на реката от манджурските селяни, което, обаче, не било кой знае какъв проблем за империята.
Остров Дамански. Изглед от китайското крайбрежие
Дълги години отношенията между двете страни били дружелюбни, а граничното население било малобройно, така че местоположението на границата не водела до спорове, касаещи притежанието на пустинни острови по реката. Рибарите можели спокойно да ловят риба в Амур и Усури.
След Парижката мирна конференция от 1919 г. излиза разпоредба, която казва, че границите между държавите трябва по правило (но не непременно) да минават в средата на главния канал на реката. Тя предвиждала и изключения, като очертаване на границата по един от бреговете, когато такава граница се формирала исторически – по споразумение или ако едната страна колонизира другия бряг, преди другата да направи това. Освен това, международните договори и споразумения нямали обратна сила.
Въпреки това, в края на 50-те години, когато КНР, опитвайки се да увеличи международното си влияние, влиза в конфликт с Тайван и участва в гранична война с Индия, китайските власти използвали тези разпоредби за границите и поискали ревизия на съветско-китайската граница.
Карта на конфликта от 1969 г. Снимка: Уикипедия
Съветското ръководство нямало нищо против да се случи това и през февруари 1964 г. започнали консултации по граничните въпроси. Те, обаче, не довели до никакъв резултат. Във връзка с идеологическите различия по време на Културната революция в Китай и след Пражката пролет през 1968 г., отношенията им се влошили значително. Въпросът за острова бил представен на китайската страна като символ на съветския ревизионизъм и социал-империализъм.
През март 1969 г. двете най-мощни социалистически сили по това време – СССР и КНР – почти започват мащабна война за парчето земя, наречено Дамански остров.
Островът Дамански на река Усури е бил част от област Пожарски на Приморската територия и е имал площ от 0,74 км². Той се намирал малко по-близо до китайското крайбрежие, отколкото до руското. Границата, обаче, не минавала по средата на реката, а, в съответствие с Пекинския трактат от 1860 г., по китайския бряг.
Конфликтът в Дамански произтича 20 години след образуването на Китайската народна република. До 50-те години Китай била слаба страна с бедно население. С помощта на СССР Китай не само успява да се обедини, но започва да се развива бързо, укрепвайки армията и създавайки необходимите условия за модернизация на икономиката. След смъртта на Сталин, обаче, в съветско-китайските отношения започва период на охлаждане. Мао Дзедун претендирал за ролята на водещ световен лидер на комунистическото движение, с което Никита Хрушчов не можел да се примири.
В същото време, политиката на Културната революция, провеждана от Дзедун, непрекъснато изисквала да се държи обществото в напрежение, да се създават все повече и повече образи на врага както в страната, така и извън нея, както и процеса на „десталинизация“ в СССР като цяло застрашавала култа към самия „велик Мао“. В резултат на това през 1960 г. Китай официално обявява „грешния“ курс на КПСС, отношенията между страните ескалират до краен предел и конфликтите започват да се случват често на границата на повече от 7,5 хиляди километра.
Конфликта на остров Дамански. Снимка: архив на списание Огонёк.
Според изявленията на съветската страна, групи цивилни и военнослужещи започнали систематично да нарушават граничния режим и да влизат на съветска територия, откъдето били изгонвани от граничарите, без да се използва оръжие. Отначало селяните навлизали на територията на СССР по указание на китайските власти и демонстративно се занимавали с икономически дейности там: косене и паша на добитък, твърдейки, че са на китайска територия. Броят на подобни провокации нараства рязко: през 1960 г. са 100, през 1962 г. – повече от 5000. Тогава хангвайпингите започват да атакуват граничните патрули. Имало хиляди такива събития и във всяко от тях участвали до няколкостотин души. На 4 януари 1969 г. на остров Киркински ( Цилициндао ) се осъществила китайска провокация с участието на 500 души.
Според китайската версия на събитията, съветските граничари сами инсценирали провокациите и биели невинните граждани на КНР, които се занимавали с икономически дейности, на място, където винаги са го правили. По време на инцидента на остров Киркински съветските граничари използвали бронетранспортьори, за да прогонят цивилни и на 7 февруари 1969 г. изстреляли няколко единични изстрела в посока на китайския граничен отряд.
В нощта на 2 март 1969 г. около 300 китайски войници преминали на остров Дамански. Няколко часа те останали незабелязани, съветските граничари получили сигнал за въоръжена група от около 30 души в 10:32 ч. сутринта.
Иззети оръжия от китайците. Снимка: архив на списание Огонёк.
32 граничари под командването на началника на Нижне-Михайловската застава старши лейтенант Иван Стрелников се отправят към местопроизшествието. Приближавайки се до китайските военни, Стрелников настоява те да напуснат съветската територия, но в отговор е открит огън от стрелково оръжие. Старши лейтенант Стрелников и граничарите, които били с него, били убити, само един войник успял да оцелее.
Така започва известният Дамански конфликт, който не е описан никъде, но за който всички са знаели.
В близката застава на Кулебякини Сопки се чула стрелба. Старши лейтенант Виталий Бубенин се притекъл на помощ с 20 граничари и един бронетранспортьор. Китайците атакували активно, но отстъпили след няколко часа. Жителите на съседното село Нижнемихайловка се притекли на помощ на ранените.
На този ден били убити 31 съветски граничари, а още 14 военнослужещи били ранени. Според комисията на КГБ загубите на китайската страна възлизат на 248 души.
На 3 март се провежда демонстрация в Пекин близо до съветското посолство. На 7 март посолството на КНР в Москва било затворено.
На 8 март се провежда демонстрация на граждани близо до китайското посолство, която осъждала политиката на Мао Дзедун и нахлуването на китайски войски на съветска територия. Демонстрантите носели плакати: „Срам за кликата на Мао“, „Долу с великодържавния шовинизъм на китайските лидери!“, „Кликът Мао Цзедун издава каузата на народите, които се борят срещу империализма“ и други. Демонстрацията била мирна. Участниците вдигали юмруци и скандирали към китайското посолство: „Срам! Срам! Срам!“. Вестник „ Известия“ излиза същия ден със заглавие на първа страница: „Трудещите се в страната ни строго осъждат провокацията на маоистите“.
Артилерийски позиции на 135-та мотострелкова дивизия близо до остров Дамански вечерта на 15 март 1969 г. Снимка: Уикипедия
На 14 март в 11:15 ч. граничарите забелязали група китайци, които се придвижвали към острова. Руснаците стреляли в посока към групата. Това принудило китайците да се изтеглят на своя бряг.
В 15:00 часа е получена заповед за отстраняване на граничарите от острова. Веднага след напускането на съветските граничари китайските войници започнали да окупират острова. В отговор на това осем бронетранспортьори под командването на началника на моторизираната маневрена група на 57-и граничен отряд подполковник Е. И. Яншин се придвижват в бойна формация към остров Дамански. Китайците се оттеглили към своя бряг.
В 20:00 часа граничарите получили заповед да окупират острова. Същата нощ групата на Яншин от 45 души се установява там с четири бронетранспортьора.
На 15 март сутринта китайците отново преминали в офанзива. Те използвали пехотна дивизия, подсилена от резервисти. Атаките продължили цял час. След ожесточена битка китайците успели да изгонят съветските войници.
След това, за да подкрепи защитниците, танков взвод преминал в контраатака. Той бил оглавяван от началника на граничния отряд „Имански”, включващ постовете Нижне-Михайловская и Кулебякини Сопки, полковник Леонов. Но, както се оказва, китайците били подготвени за подобен развой на събитията и разполагали с достатъчен брой противотанкови оръжия. Заради ожесточения огън контраатаката на руснаците се провалила.
Неуспехът в контраатаката и загубата на най-новата бойна машина Т-62 с тайно оборудване накрая убедила съветското командване, че вкараните в бойни действия сили не били достатъчни за победа над китайската страна.
Тогава силите на 135-ата мотострелкова дивизия, разположени по реката, поели властта, командването на която нарежда на артилерията си, включително отделната дивизия БМ-21 Град, да открие огън по китайските позиции на острова. Това бил първият път, когато ракетни установки „Град“ били използвани в битка и точно това решило изхода.
Съветските войски се изтеглили към своя бряг и китайската страна не предприела по-враждебни действия.
Общо по време на сблъсъците съветските войски губят 58 войници и 4 офицери, а ранените са 94 войници и 9 офицери. Загубите на китайската страна все още са класифицирана информация и според различни оценки варират от 100-150 до 800 и дори 3000 души.
За героизма си четирима военнослужещи получават званието Герой на Съветския съюз: полковник Д. Леонов и старши лейтенант И. Стрелников (посмъртно), старши лейтенант В. Бубенин и младши сержант Й. Бабански.
