Главната героиня на една от най-известните приказки на Шарл Перо носи обидния прякор Пепеляшка. Наистина оскърбително, защото намеква за ниска хигиена. Но, така или иначе, това е само прозвище. А как ли е истинското й име? В края на краищата нали тя не може да бъде безименна, макар да не си задаваме този въпрос, когато четем приказката в далечното детство – тогава Пепеляшка си е просто Пепеляшка. Звучи толкова познато, че дори целият негативен смисъл на това „име“ напълно е изчезнал. Когато пораснат, малцина си спомнят, че горкото момиче постоянно е било изцапано от главата до петите с пепел и сажди – поради което я „преименували“.
Обидният прякор е измислен от лошите й доведени сестри. Но Шарл Перо пише, че всички в семейството започнали да повтарят след тях: Пепеляшка, та Пепеляшка… Тъй като се уточнява: „всички“, това означава, че дори родният й баща наричал дъщеря си по този начин. Откъдето и да го погледнеш – сурова приказка!
Пепеляшка на бала в съветския филм (1947). Снимка: Уикипедия
Перо не разкрива името на девойката. Впрочем, той по принцип не съобщава имената на мнозина от героите си. На Пепеляшка поне й дава прякор, но другите не удостоява дори с това. Просто: мащеха, сестри, крал, принц, фея…
Но Шарл Перо не бил единственият, който създал приказка по историята за бедната изцапана с пепел девойка, която срещнала принца. Това е много популярен сюжет и в множество негови версии героинята си има пълноценно собствено име. Например, в игралния филм на „Дисни“ от 2015 г. с участието на Лили Джеймс в главната роля, базиран на легендарния анимационен филм – също на „Дисни“, името на Пепеляшка е Ела. Така се казва тя и в американския сериал „Имало едно време“. Това име е измислено от сценаристите, които се основават на думата „Пепеляшка“ – на английски тя звучи като „Синдерела“. Ако пропуснете първите две срички, тогава ще остане Ела. Остроумно! Но все още е производно от прякора, плюс това е римейк. А може би има старинни текстове, в които героинята е наречена с истинското й име? Да, има!
Още през ХVІ век, много по-рано от Шарл Перо, неаполитанецът Джанбатиста Базиле разказва тази история в книгата си „Приказка за приказките“. В същата книга можете да намерите ранни версии и на други известни приказки. При това в много по-зловещи и кървави трактовки от тези, с които сме свикнали. Историята на Пепеляшка също е пълна с много коравосърдечни подробности. Можем да съдим за тях поне по подзаглавието, с което е снабдена през ХVІ век тази приказка:
„Цецола, подтикната от шивачката да убие мащехата си, смята, че ще спечели уважение от шивачката, защото й помогнала да се омъжи за баща й, но вместо това е изпратена да живее в кухнята; обаче, чрез магическото изкуство на феите, след различни приключения се удостоява с честта да стане съпруга на краля“.
Джанбатиста Базиле. Снимка: Уикипедия
Всичко това е подзаглавие, и сюжетните обрати тук, както виждаме, са много по-сложни. Приказката завършва с познатата сцена с пробването на обувката:
„Тогава велможата си спомнил и казал:„ Имам дъщеря, но тя винаги седи вкъщи, бди над огнището, защото е твърде грозна и недостойна да седне на масата на Ваше величество“. Кралят отвърнал: „Тук тя ще бъде първа в списъка, защото това е моята кралска воля“. С това те се разделили и на следващия ден се върнали отново. И сега Цецола дошла заедно с дъщерите на Кармозина. И кралят, щом я видял, веднага разбрал, че е тя; но засега се преструвал, че не се е досетил за нищо. Когато трапезата приключила, дошло време да се пробва обувката. И преди още да я поднесат към Цецола, тя изскочил от ръцете на краля и, сякаш жива, се настанила върху крака на красавицата, както магнит привлича желязо“.
Така сега знаем, че истинското име на Пепеляшка е Цецола. Ако решим да го побългарим, несъмнено най-близко ще бъде Цветанка и производните му Цецка, Цеца, Цеци, по-съвременното Цура и т н.
На 24 декември 1947 г. граничари от съветската окупационна зона в Германия задържат нарушител – възрастен мъж се опитва да влезе в британската зона с 19 бойни патрона за 6.35-мм пистолет. След ареста германецът искал да се самоубие, но граничарите навреме открили цианкалий в подплатата на шапката му.
Задържаният се оказал генералът от Вермахта Рудолф Шмид, командир на 39-и корпус от групата армии „Център“ на Източния фронт, участвал в завладяването на Белорусия, в Смоленското сражение и боевете край Ленинград. Закарали го в Москва и през 1952 г. бил осъден за военни престъпления на 25 години лагер. Той е един от малцината, които честно признали зверствата си: откарване на съветски граждани в робство в Германия, организиране на наказателни операции срещу партизани, потвърждение на смъртни присъди…
Рудолф Шмит. Уикипедия
Шмид е последният генерал от Вермахта, арестуван от Съветския съюз. Но преди това, през 1943 г. той бил арестуван в Орел от самите нацисти заради писма до брат си, в които критикувал Хитлер и други нацистки ръководители за бездарното управление на войските, а също така споделя планове за бягство от армията. Скоро братът на генерала бил осъден на смърт за шпионаж в полза на френската съпротива (за да се избегне екзекуцията, се отровил в затвора). На генерала тогава му се разминало, защото решили, че писал писмата „под влияние на психологическо заболяване“.
„Антихитлеристката“ история на Шмид обаче не го освободила от отговорност за жестокостите, извършени от войските под негово командване. Общо Червената армия пленила 376 германски генерали, включително трима фелдмаршали: „главният пленник на Сталинград“ Фридрих Паулус, Евалд фон Клайст и Фердинанд Шьорнер (за сравнение – 72 съветски генерали били пленени от немците).
Съветските военни трибунали осъдили 222 висши немски офицери в съответствие с международното право, включително 35 генерали. Следствието събрало толкова много доказателства за вината им, че почти всички обвиняеми се признали за виновни в извършването на множество престъпления. Обикновено били съдени в града, в близост до който извършвали своите злодеяния. Например, генерал-полковник Ервин Йенеке съдили в Севастопол (неговата 17-та армия безчинствала в Кубан и Крим), а делото на генерал Хайнрих Ремлингер се гледало в Ленинград (неговите подчинени избивали цивилни при Псков и Ленинград).
Процесите приключили през 1952 г. В крайна сметка били осъдени на смърт чрез обесване 41 германски генерали (бесили ги по площадите на същите градове, където се гледали делата). Още десетки – на 25-годишен лагер или затвор, по-рядко – каторга. Сред затворниците били фелдмаршалите фон Клайст и Шьорнер. Третият фелдмаршал – Паулус, сътрудничил на следствието, бил свидетел на обвинението в Нюрнберг и затова го държали не като престъпник, а като почетен пленник с привилегии: диетична храна, право на кореспонденция, бира по празниците, възможност да пише мемоари, вила край Москва; през 1953 г. град Паулус се завръща в ГДР и му дават вила в Дрезден.
Съдбата на Клайст е по-неблагополучна – той умира от сърдечна недостатъчност на фона на бъбречно заболяване. Погребан е във Владимир. Много нацистки престъпници са изтърпявали присъдата си в затвора на град Владимир (Владимирский Централ) и там измират: например, последният комендант на Берлин генерал Хелмут Вайдлинг, познавачът на Русия генерал Оскар фон Нидермайер (считал себе си за противник на войната със Съветския съюз, през 1920-те години работил няколко години в Москва) и др.
Клайст, между другото, можело да бъде освободен доста преди да изминат 25 години – но болестта изпреварила освобождаването му. Поради превратностите на Студената война фелдмаршал Шьорнер на практика се спасил от възмездието; дори немските генерали го мразели заради жестокостта му и го наричали „убиец“, „кърваво куче“, „военен Гьобелс“, „жандарм“. В СССР пламенният любимец на нацистите и Хитлер бил помилван по негова молба, а през 1955 г. го освободили и му предложили да живее в ГДР, както и вила, кола и длъжност във Военната академия. Единственото условие било публично да подкрепя политиката на ГДР. Шьорнер обаче отказал и се преселил във Федерална република Германия, без да му се поставят пречки. Там обаче го осъдили на 4.5 години затвор за необосновани екзекуции на германски войници по време на войната. Шьорнер умира през 1973 г. в Мюнхен.
Фридрих Паулус. Уикипедия
Изненадващ е и случаят с пленения генерал Винценц Мюлер. След като бил пленен през 1944 г., Мюлер веднага се съгласил да участва в антифашистките организации на пленници, говори по радио „Свободна Германия“ и пише във вестника със същото име. Затова той е освободен още през 1948 г., става генерал от Националната народна армия на ГДР, а през 1950 г. е вече неин началник на Главния щаб и заема поста заместник-министър на отбраната.
През 1955 – 1956 г. освободили всички военни престъпници и пленници. Никой от осъдените на 25 години затвор не изтърпял присъдата си докрай: някои умрели в плен, а останалите се върнали у дома. Това се случило след посещението на канцлера на Федерална република Германия К. Аденауер в СССР и срещата му с Никита Хрушчов през октомври 1955 г. – установили се дипломатически отношения между страните, а като жест на добра воля Съветският освободил повече от 14 хиляди осъдени германци и върнал другите пленниците.
Освободените генерали нямали основания да се оплакват сериозно от условията в СССР. До 1945 г. дори им било позволено да носят униформи и отличителните си знаци, след войната не им било забранено да пишат на роднини и да се разхождат, получавали дажби с по-високо съдържание на калории от обикновените пленени войници, както и цигари и кибрит; било им позволено да градинарстват, да четат… Дори с високопоставените военни престъпници служителите на НКВД се отнасяли сдържано. Например, когато Шьорнер се завърнал в Германия, можел да си спомня само такива „изтезания и гаври“: обиски, затваряне в карцер за половин ден по време на разследването, нощни разпити, разрешение за ползване на тоалетната само сутрин и вечер, както и необходимостта „да си почистват тоалетните“. Въобще, съветските отмъщения се оказали много по-малко жестоки от нацистките престъпления.
Обикновено разказите за историята на уланите започват с уникалната полско-литовска традиция в конните сражения. Уланите се превърнали в отличителен белег на полските легиони в армията на Наполеон, а тяхната четвъртита шапка дори била кръстена в чест на полските бунтовници на Тадеуш Костюшко – „конфедератка“. Но ако опитаме да си спомним откъде в полско-литовската държава – Реч Посполита, се появили частите на леката кавалерия с дълги копия, ще трябва да се върнем няколко века назад.
Думата „улан“ има тюркски корени и според една хипотеза идва от „оглан“, което означава „момче“ или „млад мъж“. Според друга версия, уланите произхождат от названието на ойратите – воините на последната велика степна империя Джунгария, просъществувала през ХVІІ-ХVІІІ в. на територията на Централна Азия. Уланите са лека редовна кавалерия, чиято основна разлика от хусарите или, да речем, конните егери били пиките с дължина 3,5-4,5 метра. Освен това, уланите били въоръжени още с леки кавалерийски саби и карабини, по което си приличали с хусарите и драгуните.
Саксонски улани. Снимка: Уикипедия
Освен полската и литовски-руска шляхта, на територията на Реч Посполита се били заселили обитатели на татарския улус Джучи, остатък от Златната орда. Въобще, разпадането на монголо-татарската Златна орда довел до това, че много мурзи и ханове се заселили на територии, подвластни на Москва и Вилно. Подобна етническа група съществувала в Литва от края на ХІV, когато поддръжниците на падналия хан Тохтамиш, помолили княз Витолд и неговите наследници за разрешение да се заселят в литовските земи. Литва, повлияна от степната военна традиция, постепенно възприела някои азиатски военни традиции. Дори след обединението си Полша, тя останала регион, където източните похвати за конно сражение имали предимство пред западните. Ако самата Полша била прочута със своите „крилати хусари“, то Литва можела да се похвали с… крилати татари.
И наистина: постепенно татарите се включили в общата тактическа схема на полско-литовската армия. В същото време целият степен свят бил разтърсен от последната значителна военна революция, свързана с формирането на единствената номадска империя в епохата на барута – Джунгарската. В конната битка джунгарските ойрати, за разлика от своите предшественици – конните стрелци с лък, разчитали на шоков удар с големи маси лека конница. Успехите на ойратите в борбата срещу други татарски кланове – ногайците и кримчаките, принудили някои обитатели на Източна Европа да възприемат особеностите на тяхното военно дело. Така на разположение на полско-литовските владетели се оказала отлична лека кавалерия, която, въпреки че останала в сянката на „крилатите хусари“, в действителност дори била по-значима за военната история.
Улани Варшавського герцогства. Снимка: Уикипедия
В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век на литовските татари бил даден статус на редовни военни части, а службата им при полско-саксонските крале Август ІІ и Август ІІІ прославила отряда на полковник Александър Улан в цяла Европа. След неговата смърт фамилията му (според друга версия, прякор) станала нарицателно за всички татарски части в полско-литовската армия. Може би, ако Реч Посполита не се намирала такъв упадък, уланите щяха да спечелят не по-малка слава от „крилатите хусари“ – ала бързото разпадане на държавата сложило край на успехите на уланите. Но не за дълго. Още през втората половина на ХVІІІ век кавалерийски полкове, устроени по примера на уланите, били сформирани в Саксония, Прусия, Австрия. В Русия такива части получили името „пикинерски“, което доста точно описва основната им разлика от останалите редовни кавалеристи.
Второто раждане на полските улани станало на чужда земя: през 1796 г. в републиканска Франция се формирали части от полски емигранти, на които в крайна сметка им било позволено да създадат своя собствена лека кавалерия. Така се появили известните полски улани. Смелостта и яростта, с които се сражавали поляците, съчетани с отличното владеене на пиката и сабята, им придали почти легендарна слава на воини, за които няма пречки.
Пиката наистина била изключително ефективно оръжие при челен сблъсък. Конният пикинер имал предимство пред врага със сабя и дори с щик, тъй като оръжието му било по-дълго – да не говорим за ужасяващото психологическо въздействие, което пиките и резултатите от успешното им използване предизвиквали.
Полски улани. Снимка: Уикипедия
Възниква логичен въпрос: щом уланите били добре познати на всички европейски армии по това време, защо не е било възможно да се въоръжат всички кавалерийски части с пики? Но отговорът е прост: боравенето с пика изисква голямо умение, докато за опитен фехтовчик в близък бой пиката не представлява почти никаква заплаха. Така или иначе, тя оставала по-скоро психологическо оръжие с много по-малък капацитет от добрата стара кавалерийска сабя. Било възможно да се използват уланите в определени сектори на фронта с голям успех – но би било прибързано да се въоръжи цялата кавалерия с пики.
Въпреки това, историята на полските (и не само) улани е съхранила много любопитни и героични страници, а самите улани не само оцелели в кипежа на Наполеоновите войни, но също участвали в Първата световна война, а някои дори във Втората – запазени са снимки как полски улани атакуват настъпващи немски танкове.
Според митовете на класическата японска религия – шинтоизма, първият двубой по сумо се състоял между бога на гръмотевиците – Такемикадзути, и на ветровете – Такеминаката, когато те си разделяли земите на Япония. Победата била спечелена от бога на гръмотевиците, който станал покровител на страната и родоначалник на японските императори.
Първото състезание между хора се състояло, според легендите, през 23 г. пр. Хр. В императорския двор се появил великан, който заявил, че ще се бие с всеки желаещ. Владетелят на Япония обявил награда за този, който победи гиганта. Могъщият борец Номино Сукуне с голи ръце надвил неканения гостенин, като получи за това богати владения и място в двора на императора. След смъртта му Сукуне станал бог-покровител на борбата „сумо“.
Първият исторически зафиксиран турнир по сумо се провежда през 642 г. Правилата били много различни от днешните. Всъщност, почти нямало правила. Често битките завършвали със смъртта на един от бойците. Но постепенно сумото било регламентирано и се превърнало в нещо като религиозен ритуал в императорския двор.
Снимка: Уикипедия
След няколко века въз основа на сумото се появил комплекс упражнения за самураи. Това, което преди било ритуален танц, се превърнало във военен тренировъчен курс.
Великият шогун Ода Нобунага бил голям почитател на сумото. Той толкова обичал да гледа борбата, че през 1578 г. провел турнир за 1500 борци в замъка си. Поради огромния брой участници било решено да се ограничи мястото за провеждане на битки с цел владетелят да може да наблюдава няколко схватки едновременно . Така се появили традиционните площадки за сумо – дохио.
Но не всички владетели подкрепяли толкова древния спорт. В периода Едо (1603-1868), сумото било забранено. Причината били размириците по панаирите: японците се оказали прекалени запалянковци и между зрителите непрекъснато ставали побоища. Забраната била частично отменена едва през 1684 г., когато висши шинтоистки жреци успели да докажат на шогуна, че сумото е не само развлечение за забавление на обществеността, но и важна религиозна церемония.
Така, завръщайки се към древните си шинтоистки корени, сумото отново обрасло с ритуали. Така например, по време на периода Едо фициално се установява церемонията по излизане на борците върху дохиото и се появяват костюмите на съдиите, наподобяващи жречески одежди. Според новите правила победителят вече се определял от професионални съдии, а не от най-високопоставения зрител, както преди. Появата на система от рангове за борците принадлежи към същия период.
На самия връх на многостепенната стълба са йокозуните, „великите шампиони“. Буквално тази титла означава „носител на въжето“ – в чест на специалния колан, който шампионите носят като символ на техния статус. Всеки такъв колан, който прилича на дебело въже, тежи около 20 кг.
След реставрацията „Мейджи“ през 1868 г. сумото отново запада. Древният спорт бил спасен лично от император Мейджи. През 1884 г. той провел общояпонски турнир и обявил, че смята тази борба за национален символ. След тези думи на императора популярността на сумото рязко се повишила. Японската Асоциация по сумо била официално регистрирана на 28 декември 1925 г. и оттогава всички турнири се провеждат под нейния патронаж.
Съвременното сумо е спорт с много строги правила. Според тях губи този, който или напусне дохиото, или докосне земята с част на тялото, различна от ходилата си. Диаметърът на дохиото е 4,55 метра и е ограничен от дебело въже. Забранени са ритници и удари, задушаване и много други. Основните похвати в сумото са хващане на колана на противника, отворени удари с длани и хвърляния. Голяма част от съвременната техника на тази борба идва от други бойни изкуства, особено от джудото. Всеки рунд продължава четири минути. Ако през това време победителят все още не е определен, се обявява почивка, след която борците трябва да продължат от позиции, максимално близки до тези, в които са завършили предишния рунд. Ако след още 4 минути победителят не бъде определен, тогава след второто прекъсване състезателите, наричани „рикиши“, започват двубоя от изходни позиции. Третият кръг винаги е последен. Ако след него победителят не бъде разкрит, тогава се обявява равенство. Равенството обаче е много рядко явление. За последно това се случило в професионалното сумо през септември 1974 г. Битките обикновено се провеждат много по-бързо и завършват в един кръг.
В сумото няма категории по тегло. Състезател с тегло под 100 кг може да се състезава срещу 200-килограмов борец.
Една малка църква в Българово край Бургас пази спомен за 400-те жестоко изклани жени, мъже и деца малко преди да дойде Освобождението.
Преданията говорят, че църквата в Българово е с над 300 годишна история. В писмените паметници информация за нея се появява преди 170 години, в документите на Сливенската митрополия. Преди да се спомене за нея официално, се знае, че гръцкото население в Урум Еникьой, днешно Българово, е използвало храма.
Нещастието в Българово се случва в началото на февруари 1878 г. Татарите и черкезите в района се опитвали да се спасят от руските войски, които настъпвали към бургаското пристанище. Оттам планирали да стигнат до Цариград. Според историческите факти, след епичните боеве на Шипка през декември 1877г., турските войски, в стремежа си да се спасят, се оттеглят към морето. По пътя си те разрушават повечето от селищата, през които преминават, а мирното християнското население бива зверски избивано. Особено жестоко бягащите орди се отнесли към населението в бургаския регион, а именно в Карнобат, Айтос и Българово. Това научаваме от служителите в Регионалния исторически музей.
Църквата в Българово. Снимка: bnr.bg
Отстъпвайки, ордите палели, рушели по пътя селищата, били безмилостно жестоки към населението.
На 27 януари черкези и башибозуци нахлуват в Карнобат и се заемат с това, което най-добре можели – да грабят, да насилват и да убиват. Част от българите, които се били укрепили в къщата на братя Нейчеви, се стараели всячески да окажат отпор на нашествениците, но били слабо въоръжени, малко на брой, а това предрешило изхода от това начинание. Предварително били обречени на провал и гибел.
Карнобат бил освободен на 5 февруари. Заслугата за това била на частите на 18–ти драгунски полк. Руски офицер пише за видяното при влизането в града: „В Карнобат има до хиляда домове, от които в центъра на града изгорели 100“. Последиците в Карнобатския регион били ужасяващи. Жертвите били 289 човека, разрушени или изгорени са 756 къщи, 50 здания и черкви. Засегнати от турските насилия е българското население и от селата Подвис, Лозарево, Климаш, Костен, Сигмен, Грозден, Скала. Освен църквата в Карнобат, били изгорени и храмовете в селата Костен и Лозарево. При обиколката на село Санджиклар (до с. Грозден) драгуни открили зверски избити от черкезите обезоръжени българи – „Петнадесет трупа се търкаляха из село и 8 трупа в различни дворове“, пак там откриват обгорени трупове, на един от които черкезите са палили огън на гърдите. Карнобат бил освободен без да се правят кръвопролития или да се оказва някаква съпротива, но в околните села се настаняват големи отряди от башибозуци, които се съпротивлявали свирепо на настъпването на руските войски.
Башибозушките отряди не пропуснали да насочат атаките си и срещу известното със своите заможни жители село Урум Еникьой (сега Българово). В селото мирно живеели и се разбирали българи и гърци. Те заедно обработвали плодородната земя край селото и продавали земеделския си добив на пазарите в цялата Османска империя.
Църквата в Българово. Снимка: flagman.bg
Уплашени до смърт от слуховете за извършваните издевателства над християнското население в съседните села, приблизително 400 души се крият в църквата „Св. Атанасий”. Там се разиграва неравната борба с насилниците. Цели две денонощия българовци са обсадени в храма, а на третия ден гърците не издържали и се съгласили да платят голям откуп, за да освободят всички от храма. Това, обаче, било капан. Когато вратите се отворили и хората започнали да излизат, подлите черкези започнали да колят наред. Избити са всички без капка жал.
Според разказите на старите жители на града, хората се крили две денонощия в църквата. През малките прозорчета накрая гърците дали големия откуп, жълтици в торбички, за да успеят да освободят всички. Всъщност, храмът се затварял отвътре така, че да не може да бъде превзет отвън. Автентичното затваряне се пази и до днес.
Точно това е причината, никой от черкезите, които дебнели отвън, да не може да влезе в храма. Вероятно подмамени от обещанието, че всички ще си тръгнат живи и здрави от храма, когато бъде платен откупа, хората отворили вратите, а поробителите точно това чакали.
Между труповете като по чудо остава живо само едно момче, което по-късно разказва за разигралата се трагедия. Зловещите подробности за кървавия акт се предавали от уста на уста между поколенията в Българово. Тази зла участ, сполетяла предците им, останала в историята под наименованието „второто Баташко клане”.
На 4 февруари „летящият отряд” на полковник Александър Лермонтов настъпва и градчето, в близост до Бургас, е освободено. Войниците на полковник Лермонтов се натъкнали на ужасяващата картина в храма на Българово. Те извадили оттам телата на около 400 мъже, жени и деца. Войниците били потресени от зверствата на черкезите. Било наредено да бъде отслужена заупокойна молитва от военни свещеници. Погребали загиналите в общ гроб.
След месец краят на войната се слага с подписването на Санстефанският мирен договор. Той носи освобождението на българската държава, но хората от Българово не успяват да го дочакат.
Освобождението на Айтос настъпва на 6 февруари. Летящият отряд на полковник Лермонтов е посрещнат много тържествено. След като влиза в града, Лермонтов влиза в старото училище, преди Логопедично. Там за известно време се помещава щабът му. От Айтос руснаците потеглят към Бургас.
Костницата в Църквата в Българово. Снимка: flagman.bg
Злополучната църква „Св. Атанасий” е издигната в средата на 1854 г. от гръцкото население на селото. Тя е била украсена с уникални дърворезби и икони от тревненски майстори. Голяма част от тях днес се помещават в Църковно-историческия музей и криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София.
През 1997 г. при започване на строителни работи около храма, строителите се натъкнали на зловеща находка. Навсякъде в двора на църквата имало кости. Това били тленните останки на избитите християни преди Освобождението. За да се почете паметта на невинните жертви, по-късно е издигната костница в двора на храма, в която били съхранени костите на трагично загиналите българи.
Бившият кмет на Българово разказва, че там е имало пасище за животните. Навсякъде било порутено. Единственото, което било съхранено, бил един покрив и част от иконите, които били възстановени и прибрани в един сандък в кметството.
Когато строителните машини започнали да разкопават мястото, за да се прокара канал, край чешмичката и край дървото започнали да се появяват кости, черепи. Кметът разказва, че са ги събирали кост по кост. Няколко пъти се наложило да ходи до Историческия музей, за да моли да дойдат специалисти, които да опишат всичко, което излизало от земята. За съжаление, от музея му казали, че нещо, което се е случило по-рано от 500 години от времето назад, просто не представлява исторически интерес. Колкото и странно да звучи, това бил отговора на музея.
По време на социализма църквата „Св. Атанасий” запустява и дори е осквернена. Местни жители режат дърворезби от иконостаса, за да си правят рамки за огледала. Не остават назад и иманярите, които копаят пред олтара, за да търсят несъществуващото съкровище на загиналите в църквата от башибозушките зверства.
Днешното население на малкото градче, заедно с местния отец, се заемат с трудната задача заедно с реконструкцията на църквата, да се построи и малка костница, в която да се поставят костите на мъчениците от Българово.
Отец Захари споделя с мъка информация за намереното. Той разказва, че има кости, които са директно срязани, а това означава, че тези хора са били буквално съсичани. Нещо, което е много любопитно, е череп, върху който е оказано насилие с метално острие. В други два черепа са намерени метални пирони. Не е ясно какво се е случвало, защо тези пирони са забивани в главите им.
Днес църквата вече е възстановена и заедно с костницата са особено привлекателни за гости на градчето не само по празниците, но и през цялата година. В момента е подготвен проект за създаването на църковно- образователен комплекс в района на храма.
Дали е било възможно да не избухне революция във Франция е въпрос, по който историците спорят до ден-днешен. Но също толкова интересно е каква щеше да бъде държавата в случай, че революцията би се разминала.
Първи сценарий. Конституционна монархия. Може би въпросът е в личността на самия крал. Людовик ХVІ бил слабохарактерен човек, зависим и дори плах. Събитията, които започнали през 1789 г., кралят възприемал като някакво досадно недоразумение. Той не видял глобалните процеси в протестите, демонстрациите, политическите събрания и изграждането на барикади. Възприемал революцията като глупава оперета. Правел отстъпки с надеждата да спечели време – но тази нерешителност в крайна сметка му струвала главата.
Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., худ. Жан-Пиер Уе. Снимка: Уикипедия
Но със смъртта на Людовик ХVІ на ешафода династията на Бурбоните не прекъснала. Братята на краля, особено, разбира се, по-малкият – бъдещият Шарл X, нямало да постигнат съгласие с революционния Конвент. Но имало план относно сина на краля. Това нещастно момче, чийто кратък живот се състоял от непрекъснати трагедии и загадки, останало в историята като Луи XVII въпреки, че не управлявало Франция и една минута. Ако Конвентът успеел да го качи на трона и да сформира силно правителство, тогава страната можела да се превърне в Конституционна монархия за дълго време. Единственото по-сложно нещо било, че кабинетът на министрите трябвало да е коалиционен. Но имало хора, подходящи за това. С малко фантазия можем да измислим такова правителство: министър-председател – Жорж Дантон, министър на външните работи – Шарл-Морис Талейран, министър на вътрешните работи – Фуше, военен министър – Наполеон Бонапарт, някой генерал Лафайет може да поеме Министерството за реабилитация на дворяните (връщане и реабилитация на онези, които са били принудени да напуснат Франция по време на революцията). И накрая, властта трябва да бъде споделена с якобинците. Робеспиер можело да стане министър на колониите.
Ако такова правителство бъдело достатъчно силно, тогава всички следващи сътресения биха могли да бъдат избегнати. Няма страховити кланета и кошмарни ужаси във Вандея, няма якобинска диктатура, няма Директория, няма наполеоновски преврат. Наполеон, с целия си талант, нямало да свали едно силно правителство, защото не би получил необходимата подкрепа за това във военните среди. Но има и още. Нова Франция постепенно щяла бъде призната от всички европейски държави. Защото имаме и законният Бурбон на трона, така че няма да никаква заплаха за стария свят.
Втори сценарий. Военна диктатура. Ами, ако правителство се окажело слабо? Ако коалицията веднага затъне във взаимни разправии? Тогава първият вариант е военна диктатура. Тук като цяло всичко е ясно. В действителност, завземането на властта от Наполеон и без това е било военна диктатура, но просто не се наричало така. Пък и не е само Наполеон. Всеки един от силните генерали можел да завземе властта – а такива генерали във Франция имало предостатъчно.
Така че всеки би могъл да събори кабинета и да постави страната на военни релси. Например, Бернадот, който на младини бил свиреп революционер и имал татуировка: „Смърт на кралете!“; нищо, че сам станал крал на Швеция. Дори бащата на Александър Дюма-баща можел да стане генерал-диктатор.
Трети сценарий. Чуждестранна намеса. Европа следяла много внимателно случващото се във Франция. И това внимание бързо било заменено от тревога, а тревогата – от ужас. Разбира се, отслабването на политическия конкурент е добре дошло. Но самата тенденция… Някакви сиви хора се осмелили да вдигнат ръка срещу монархията, ограничили властта на краля и след това го екзекутирали. Властта преминала неясно към кого. Монарсите от останалата част на Европа били силно притеснени, че нещо подобно може да им се случи и на тях. Англия, Русия, Прусия и Австрия били ужасени.
Англия първа изготвила план за военна инвазия във Франция и силово възстановяване на абсолютната власт на Бурбоните. Както знаем, антифренската коалиция и без това в крайна сметка спечелила. Но тя победила вече Наполеон. А отначало на пълномащабна инвазия никой не се решил. Ако тя се била случила, Франция вероятно щяла бъде разделена на сфери на влияние и някой марионетен крал щял да седне в Париж, за да управлява. Вярно, в този случай нямало да има победоносно развети знамена и славни битки – но пък и 600 хиляди души не биха загубили живота си в руските снегове, нямаше да го има и разгромът при Ватерло. С две думи: щеше да има мир. А както е известно, и най-лошият мир е по-добър от най-добрата война.
През 1838 г. бъдещият руски император Александър II (Цар Освободител) тръгнал на дълго пътешествие из Европа. Една от целите на пътуването била да си намери булка – поне на това разчитал баща му, император Николай I. Предишната година Александър прекарал в пътувания из самата Русия, за да опознае страната и състоянието на нещата в различни части от необятната империя.
Сред страни, които планирал да посети престолонаследникът в Европа, била и Великобритания. Очаквало се младата кралица Виктория, която се възкачила на трона през 1837 г., да приеме наследника на руския трон сдържано, но с всички почести, въпреки политическите противоречия между страните. Нещата обаче не се развили точно така, както предполагали семействата и съветниците на Александър и Виктория: между младите хора възникнало чувство, което се смятало за изключително рисковано от политическа гледна точка.
До май 1839 г., когато Александър пристигнал във Великобритания, кралица Виктория била под натиск в продължение на няколко години по въпроса за избора на младоженец. Младото, енергично и хубавичко 20-годишно момиче не бързало да се омъжва. Когато министър-председателят и съветник на Виктория лорд Мелбърн я информирал за предстоящото посещение на престолонаследника, кралицата приела новината без особен ентусиазъм. Нямала особено желание да забавлява принц от държава, с която Великобритания по това време имала много обтегнати отношения.
Двамата разговаряли на френски – международния език по онова време. Александър поднесъл на кралицата подаръци: луксозни кутии, украсени със скъпоценни камъни, както и няколко пръстена с диаманти. На Виктория „Великият княз“ (така го наричали в Англия) много се харесал. В дневника си тя записала, че обърнала внимание на привлекателната му външност, отбелязвайки „високия му ръст, грациозно телосложение, сини очи, къс нос и красива уста с мила усмивка“. Очевидно Виктория била очарована, тъй като освен това записала в дневника си, че го намира за „изключително приятен събеседник, добродушен, естествен и весел“ и заключила, че го харесва невероятно.
Обаче отзивът, който Александър дал за Виктория, не бил толкова ласкав. В дневника си той пише, че кралицата „е много малка на ръст, талията й не е хубава, в лицето също е грозна – но разговаря мило“.
На 10 май бил даден бал в чест на гостите. Виктория танцувала с Александър няколко пъти, което обикновено не правела, а в почивките между танците му предложила да седне до нея. В същото време наследникът на руския престол започнал да изпитва топли чувства към Виктория, наричайки я „очарователна и остроумна“. За съжаление, част от кореспонденцията на Александър от онова време е загубена, затова е невъзможно да се каже точно какви емоции е изпитвал той по отношение на кралицата – бил ли е влюбен в нея или е смятал отношенията им просто за флирт. Князът бил известен с успеха си сред дамите и много от тях го смятали за очарователен.
Скоро обаче станало ясно, че симпатиите между двамата може да се развият в нещо повече. Според Семьон Юриевич, възпитател и придружител на княза, след няколко дни Александър признал, че обича кралицата, и е убеден във взаимността на това чувство.
Възпитателят помолил престолонаследника да преосмисли ситуацията и отбелязал, че такъв съюз е просто невъзможен. В случай, че Александър сериозно смятал да се ожени за Виктория, за в бъдеще трябвало да се откаже от короната. А и за Виктория такава партия не била най-добрата: за нея, подобно на Александър, търсели, разбира се, кандидатура от аристократичните среди, но не и равна й политически значима фигура. Юриевич отбелязва, че Александър съзнавал безполезността на такова увлечение и бил искрено натъжен.
Александър ІІ. Снимка: Уикипедия
Виктория пък разказала за чувствата си към Александър на своята гувернантка и компаньонка баронеса Луиза Лецен. Обкръжението на кралицата смятало, че ако князът направи предложение, Виктория ще го приеме. Очевидно било, че и двамата, наследникът и кралицата, били ако не истински влюбени, то твърде увлечени един от друг. Но, разбира се, Николай I не би се съгласил на такъв съюз при никакви условия: най-големият му син да бъде принц-консорт на английската кралица, а не наследник на трона на Руската империя. Британският парламент също бил ужасен от перспективата за руски принц-съпруг на трона до кралицата. Всички страни разбирали опасността от ситуацията и затова било решено младите хора да бъдат раздалечени. Николай отзовал Александър от Лондон.
На 27 май 1839 г. в Уиндзор се провела прощална вечеря. Сетне последвал бал, на който Александър танцувал с Виктория, която записала в дневника си: „Никога досега не съм прекарвала толкова добре. На всички ни беше много весело. Аз си легнах в 3 без четвърт, но не можах да заспя до 5 часа сутринта“.
Преди да напусне Великобритания, Александър дошъл при кралицата за лично сбогуване. Виктория записала: „Той изрази надежда, че успяхме да укрепим съюза между Англия и Русия. Целунах го по бузата, в отговор той нежно целуна моята буза, и ние топло си стиснахме ръце. Много ми е тъжно, че този мил и симпатичен младеж си заминава, и мисля, че (казвам това на шега) малко се влюбих в него“.
В действителност, Александър си намерил жена още преди своето пристигане в Лондон. Във всеки случай той казал на баща си за намерението си да се ожени. Наследникът бил очарован от младата хесенска принцеса Максимилиана от германското херцогство Хесен-Дармщат, за която се сгодил през 1840 г., а тя взела името Мария Александровна.
Виктория обаче също не страдала дълго след раздялата. Сред кандидатите особено се откроявал принц Алберт Сакскобургготски. Сватбата се състояла на 10 февруари 1840 г. и този съюз все още се смята за един от най-щастливите и успешни кралски бракове в историята на Великобритания.
Гала Плацидия е дъщеря на римския император Теодосий Велики и втората му съпруга Гала. Баща й произхожда от аристократично семейство на римска Испания, а майка й е дъщеря на император Валентиниан I. Осиротява рано; майка й почива при раждане, а на 17 януари 395 г. умрял и император Теодосий. Малко преди смъртта си, той направил пълководеца Стилихон настойник на децата си заедно със съпругата му Серена. Така пълководецът можел да контролира сина му Хонорий, който станал император на западната част на империята – но по-големият, Аркадий, останал под влиянието на константинополския двор.
Стилихон и Серена искали Плацидия да стане съпруга на сина им Евхерий. В бъдеще дете от този съюз можело да наследи властта в Западната Римска империя. Но самата Плацидия не била във възторг от такава перспектива. През 404 г. тя вече не се споменава в императорски надписи и панегирици. Възможна причина за това е кавга с настойниците й заради отказа да се ожени за Евхерий. Положението на самия Стилихон обаче било нестабилно и през 408 г. той бил убит. В настъпилия хаос след смъртта му Плацидия за пръв път излиза на преден план. Тя и римските сенатори осъдили Серена на смърт.
Солидус на Гала Плацидия. Снимка: Уикипедия
Междувременно кралят на готите Аларих се преместил в Италия и през 409 г. превзел Рим. След това готите се преместили на север от Италия и откарали Плацидия заедно с други пленници. Към сестрата на императора се отнасяли с уважение, Аларих поверил нейната закрила на зет си Атаулф. Вероятно кралят очаквал да получи от Хонорий откуп за Плацидия.
По време на поход в Южна Италия Аларих умрял. Властта над готите била наследена от зет му Атаулф. Най-вероятно между него и Плацидия вече имало взаимна симпатия. Атаулф се вслушвал в нейните съвети; той искал да създаде силна държава, жителите на която да приемат римското право. Може би именно Плацидия показала на Атаулф и готите нов път – към Испания.
През 412 г. готите на Атаулф прекосили Алпите и напуснали Италия. По същото време в обкръжението на Хонорий се появил нов, способен пълководец – Флавий Констанций. След като получил титлата „военен магистър“, той имал намерение да стане и зет на императора, заради което започнал преговори с готите. Атаулф трябвало да върне Плацидия. В замяна на това готите щели да получават статус на съюзници-федерати, земя в Галия и запас от зърно. Обаче доставките на зърно се забавили и Атаулф отказал да върне сестрата на императора. Може би самата Плацидия не е искала да отиде в Рим при нежелания претендент за ръката й.
През есента на 413 г. Атаулф и Гала Плацидия съобщили за предстоящата си сватба. Вероятно сестрата на Аларих, за която кралят бил женен, починала. Историкът Орозий пише за амбициите на готския крал: той искал да възстанови Римската империя със силите на готите и да влезе в историята като възстановител на величието на Рим. Може би тази идея се появила у него под влиянието на Гала Плацидия.
Медальони на Хонорий и Гала Плацидия, Равена, 425. Снимка: Уикипедия
Сватбата се състояла през януари 414 г. в имението на аристократ от Нарбона. Гостите били както готи, така и римляни. Плацидия била облечена като императрица. Атаулф бил в униформа на римски воин с плащ „палудаментум“, който се носел само от пълководци и императори. Като подарък Атаулф подарил на жена си за слуги петдесет роби, всеки от които носел по два подноса – един със злато, друг със скъпоценни камъни.
Атаулф написал писмо на новия си роднина император Хонорий, но той и Констанций били войнствено настроени. Нарбонска Галия, където се заселили вестготите, била блокирана. Затова Атаулф повел хората си към Испания. Главният град на Източна Испания, Барселона, бил в ръцете на узурпатора Максим, но гражданите предпочели да отворят портите на краля, който бил женен за дъщерята на Теодосий. След мирното превземане на Барселона Атаулф и Плацидия се настанили в градския дворец, а поданиците им – из селските околности на града.
През 415 г. Атаулф бил убит от един от приближените си. Умирайки, кралят помолил брат си да върне Плацидия в Рим.
Новината за смъртта на Атаулф предизвиква ликуване в Константинопол. Нов крал на готите станал Сигерик, брат на стар враг на Атаулф. Той убил 6-те деца на предшественика си и взел в плен Плацидия и други римляни. Въпреки, че Сигерик почел Атаулф с достойно погребение, той използва церемонията, за да унижи Плацидия. Вдовицата на краля и други римляни трябвало да вървят пред коня му през целия път на погребалното шествие. Но Сигерик царувал само 7 дни и също бил убит. За нов владетел готите избрали прославения воин Валия. В навечерието на зимата той повел хората си на юг. Бурите обаче не позволили на готите да прекосят Гибралтар и Валия решил да сключи мир с Рим. Плацидия се завърнала в новата неофициална столица на империята Равена, придружена от благородните вестготи, които й останали верни.
Гала Плацидия (дясно) и двете ѝ деца Валентиниан III и Хонория. Снимка: Уикипедия
Веднага след освобождението на Плацидия император Хонорий я дал за жена на своя пълководец Флавий Констанций. Според летописеца Олимпиодор, Констанций „беше навъсен и мрачен; с изпъкнали очи, с дебел тил и плоска глава“. Плацидия упорито отказвала да се омъжи, но не могла да се противопостави на волята на своя брат-император. Разкошната сватба се състояла на 1 януари 417 година. Същата или следващата година Плацидия ражда дъщеря си Хонория, а на 2 юли 419 – сина си Валентиниан, бъдещ император.
На 2 септември 421 г. Констанций умрял. Въпреки вдовството, влиянието на Плацидия върху императора дори се увеличило. Летописите разказват: „Предразположението на Хонорий към собствената му сестра след смъртта на съпруга й Констанций стана такова, че тяхната огромна любов и честите целувки по устните предизвикаха много срамни подозрения“.
През август 423 г. император Хонорий умрял, като освободил трона за сина на Плацидия Валентиниан. През 425 г. 7-годишният Валентиниан бил провъзгласен за император в Рим. От тази година Гала Плацидия управлявала самостоятелно Западната Римска империя като регентка на сина си, докато той не станал пълнолетен през 437 г. Но дори на зряла възраст Валентиниан не проявявал особен интерес към държавните дела. Историкът Прокопий говори за императора по следния начин:
„Майка му Плацидия отглежда и възпитава този василевс в разкош и безгрижие, затова от детството си той се отдаде на всякакви пороци. Повече общуваше със знахари и звездобройци; той безумно се отдаде на любовни афери с чужди съпруги, водейки беззаконен живот“.
Мавзолей на Гала Плацидия в гр.Равена, Италия. Снимка: Уикипедия
Плацидия от самото начало била принудена да споделя властта с пълководеца Флавий Аеций, който след това се прочул с победата срещу хуните на Атила на Каталаунските полета през 451 г.
През 437 г. Валентиниан, едва достигнал пълнолетие, се оженил за дъщерята на император Теодосий Младши, Лициния Евдоксия. Влиянието на Гала Плацидия върху държавните дела отслабнало и тя изчезва от хрониките. А на 27 ноември 450 г. завършва своя бурен живот в Рим.
Може да се каже, че тя е своеобразната фатална жена на Римската империя. Дъщеря й Хонория дава повод на Атила да тръгне да разорява земите на империята, а слабохарактерният й син Валентиниан ІІІ през 454 г. предателски и коварно убива собственоръчно великия пълководец Флавий Аеций. За което приближен на императора казва: „Господарю, вие с лявата си ръка отсякохте дясната!“. Само след 22 години настъпва и официалният край на империята.
Сигурно сте забелязали, че съвременните 15-годишни момчета и момичета често изглеждат като на 20 или дори на 30 години! Интересното е, че те дори се държат като по-възрастни.
Сигурно се чудите защо се случва това? Учени от различни сфери са се опитали да дадат отговор на този въпрос. И ето какво са успели да установят.
Акселерация
През последните 100–150 години се констатира не само забележимо ускорение в развитието на подрастващото поколение, но и „растеж“ на човечеството като цяло. Например, ръстът на съвременните мъже на възраст 20 -25 години се е увеличил средно с 8 см в сравнение с тези, живели преди 100 години. Днес ние надминаваме предците си с около една глава, а пубертетът при съвременните момичета и момчета понякога настъпва дори на 10 години! За сравнение, през 60-те години на миналия век тази цифра е била 16,5.
Окончателното формиране на тялото при момичета и момчета настъпва съответно на 16 и 18 години. Преди това се е случвало на 20 и 22 години. За да сме пределно ясни, трябва да се подчертае, че момчетата все още са малко по-ниски от момичетата в растежа си – те „изостават“ с около 1 година.
Стареенето при съвременните хора също настъпва по-късно, отколкото при техните предци. Но това се дължи преди всичко на постиженията на медицината и подобряването на качеството на храненето. Според статистиката, средната възраст, на която съвременните хора се считат за остарели е 65 години.
Тези цифри, обаче, могат да варират в различните държави. Например в Япония, която е известна с високия си жизнен стандарт, старостта започва на 76 години. Но в Папуа Нова Гвинея – вече на 45 и половина хората се считат за старци.
Поради ранния пубертет при момичетата, репродуктивният период също се е увеличил значително. Сега дори на 40 – 50 години жените са в състояние да раждат деца. Според статистиката, менопаузата настъпва средно на 50 и повече години.
Дори физиката на човек се е променила през годините. Ръстът се е увеличил, торсът се е удължил. Тазът на момичетата значително се е стеснил. Според учените, това се е случило в резултат на еволюцията. Много съвременни жени са свикнали да улесняват раждането с помощта на цезарово сечение, в резултат на което тялото започва да се адаптира към новите условия.
Влияние на техническия напредък
Има много версии за това, което е задействало процеса на акселерация и е невъзможно да се каже коя е правилната. Смята се, че най-често срещаната теория е за въздействието на технологичния напредък. Ето какво точно пише:
Благодарение на това, че навсякъде има електричество, часовете, в които човек може да е активен, се увеличиха;
Заради модерният начин на отопление, средната температура в помещенията се е увеличила;
развитието на медицината е на невероятно ниво.
Всички горепосочени фактори водят до факта, че човешкото тяло е престанало да се бори с агресивната среда, както се е случвало ежедневно в далечното минало. Сега то хвърля цялата си сила в развитието, което допринася за по-малкото износване на човешкия организъм.
Да се спори с това, разбира се, е безсмислено, но нека се запознаем с аргументите на привържениците на други теории.
Влияние на химически вещества
Според тази версия, ускореният растеж на човечеството е настъпил в резултат на въздействието на вредни химикали върху хората, които се намират в почти всички съвременни продукти, хигиенни артикули и козметика.
Моделите на снимката са на 13 години
По-специално, учените обвиняват за това ендокринните разрушители (EDC). Това са вещества, които при поглъщане действат като хормони на растежа. И въпреки че тази теория изглежда съвсем разумна, досега не са намерени конкретни доказателства за нейната достоверност.
Влияние на храната
Друго разумно обяснение за акселерацията е храната. Тази теория се нарича още хранителна. Нейните поддръжници са убедени, че с подобряване на качеството на храненето растежът на хората се е увеличил значително. Това е свързано с по-честата консумация на месо в сравнение с 50-те и 60-те години и наличието на такива витамини като В9, В6 и В12 в него.
Например в бившия СССР, според статистиката, за 1965 г. консумацията на месо е около 37 килограма на глава от населението. През 2013 г. средно статистическият руснак вече е консумирал над 73 кг годишно. Като цяло, данните по света са както следва:
в средата на 20 век човек консумира 23 кг месо годишно,
през 2014 г. – 43 кг.
Разбира се, това не означава, че ако започнете да ядете месо всеки ден, ще достигнете ръста на гигант за една година. Но фактът, че този продукт съдържа вещества, необходими за растежа и развитието на един млад организъм, е самата истина.
Към коя от тези теории да се придържате, зависи от вас.
Някои хора оценяват положително процеса на акселерация, други казват, че това е довело до много социални проблеми. Например, при съвременните деца поради ранния пубертет практически няма „нормално“ детство. Много момичета стават „жени“ на 11-годишна възраст, чувстват се като възрастни, усещат привличането от страна на противоположния пол, докато връстниците им преди 30 – 50 години на тази възраст все още са си играли с кукли.
Въпреки че акселерацията може да се определи най-просто като процес на увеличаване на размера, ние знаем, че растежът е много повече от количествено увеличение на телесната маса. Растежът е сложно взаимодействие на тясно регулирани генетични, хормонални и екологични фактори, което подготвя организма за оцеляване и размножаване. В резултат на това акселерацията е отличен показател за здравето на детето, а наблюдението на растежа е съществена част от детските грижи. Въпреки това, растежът е не само маркер за непосредственото физическо и емоционално състояние на детето, но има дългосрочни последици за здравето, твърдят учени.
В скандинавските митове с думите „трол“ или „трьол“ били наричани демони, зли същества, които почти винаги са враждебни към човека и обикновено му причиняват вреди. Според легендите това били великани, които властвали над камъните и земята, живеели в планините и хващали изгубени странници. При това често практикували черна магия. Троловете били същества, които героят на сагите можел да измами, но не винаги да победи. С тях се сражавали най-вече боговете – те имали силите да победят злите великани.
Англия и Германия били силно повлияни от викингите, затова и потомците на скандинавските тролове може да бъдат открити в митологията на тези страни. Древните брити и германци твърдели, че троловете се страхували от мълнии. Това са отгласи от легендите за бога на гръмотевиците Тор, който се борил срещу различни чудовища в митологията на скандинавските народи. Според легендата ударите на чука му причиняват гръмотевици и мълнии. Смята се, че чудовището Грендел от „Песен за Беовулф“, написана във Великобритания в края на Х век, е именно трол в първоначалния смисъл на думата. Подобни същества се срещат в епическите произведения на Германия.
Тролска майка и нейните синове. Рисунка от Джон Бауер. Снимка: Уикипедия
Когато в Скандинавия дошло християнството, фолклорът се променил, адаптирайки се към новата вяра. От превъплъщения на злото троловете са се превърнали в същества, външно подобни на хора, но по-големи и направени от сив камък. Те се страхуват много от слънчевата светлина: ако поне един лъч докосне трола, той незабавно се превръща в камък. Във всички останали отношения те се държат почти като цивилизовани хора – живеят в села из планините, ловуват, ловят риба, строят къщи. Майки и баби разказвали, че троловете отвличат непослушни деца. Така планинските магьосници се превърнали в средство за възпитание на младото поколение.
С троловете са свързани множество популярни суеверия. Смятало се, че ако пътник неочаквано срещне трол, той трябва да изтича до най-близката нива така, че следите му да образуват кръст със следите от ралото. Виждайки това, тролът не може да стъпи върху нивата. Ако злите духове въпреки това са настигнали човека, трябвало да бият камбаните във всички църкви.
Известен сюжет в легендите е „мостът на троловете“. От всички митични същества те били най-близо до земята и камъните, затова им се приписва изграждането на „дяволските мостове“ – естествени скални образувания над планински потоци, които на места се смятали за дело на самия дявол. Троловете ги охранявали и искали пари от пътниците за минаване по тях.
Троловете броят богатството си. Рисунка от Джон Бауер. Снимка: Уикипедия
В някои части от Скандинавия троловете се превърнали в подобие на елфите от германските легенди – малки човечета, които биха могли да бъдат и зли, и добри. Обикновено ги обвинявали, че са сменили бебето в люлката. Суеверните шведи строели малки къщички за „тролове“, за да не могат тези планински духове да намерят истинския дом на човека и да не отнесат децата.
В съвременната художествена литература троловете са въведени от Хенрик Ибсен през 1876 г., който ги прави персонажи в пиесата си „Пер Гюнт“.
ХХ век вдъхва нов живот в скандинавските легенди. През 1937 г. излиза „Хобит“ на Дж. Р. Р. Толкин. Героят на тази приказка Билбо Бегинс среща в пътешествията си тролове. В Средната земя тези същества не са особено умни и са по-скоро човекоядни гиганти, подобни на английските огри. Образът обаче имал успех и след успеха на „Властелинът на пръстените“ именно такива тролове започват да бъкат из десетки и стотици произведения в жанра „фентъзи“. В тази форма те мигрират и към романите на Дж. К. Роулинг за Хари Потър.
Финландската писателка Туве Янсон през 1940 г. създава друг тип трол – муми-трол. В нейните собствени илюстрации се появява симпатично двукрако хипопотамче, което няма нищо общо с древните обитатели на планините. Както казва самата писателка, за основа тя взела малките палави духове от приказките и добавила приставката „муми“, за да омекоти образа. Муми-троловете живеят зад печките, но с появата на парното отопление им се наложило да си търсят ново жилище, затова се преместили в Муми-дол.
Туве Янсон и нейните муми-тролове. Снимки: Уикипедия
Троловете също са много популярни като герои в компютърните игри. Обикновено те изпълняват там ролята, отредена им от Толкин – огромни и силни чудовища-човекоядци.
През последните години анонимните провокатори в интернет бяха наречени „тролове“. Има различни версии за това как се е появил този термин. Според Оксфордския речник митологичният произход на понятието „интернет-тролове“ е само една от хипотезите. Иначе много хора свързват появата на този термин с английската дума „тролинг“, което означава „риболов с блесна“. Явно, точно както въдичарят води примамката под вода и примамва рибата към кукичката, интернет-троловете хвърлят своята провокация и се опитват да доведат хората до състояние на гняв.
Понякога, поради недостойното поведение на съвременните интернет-тролове, се разпалват по-страшни скандали от онези, които предизвиквали преди векове техните митологични съименници.
В наши дни Великобритания е известна със своите двуетажни автобуси, червени телефонни кабини, Биг Бен, Тауър и скандалите в кралската фамилия – когато става въпрос за най-типичните британски неща, с които хората най-често свързват тази страна.
Но има още един чисто британски детайл, за който е интересно да се узнае откъде и как се е появил – знаменитите кралски гвардейци на кралица Елизабет II, които са облечени в червени униформи и носят огромни шапки от мечешка кожа. Защо ли британските гвардейци вече 200 години традиционно носят тези високи черни шапки?
Снимка: Уикипедия
Шапките на кралските гвардейци наистина са направени от истински кожи на американски черни мечки. Канадската компания Black Bear Cull всяка година ги продава на Великобритания в периода, когато се провежда контрол върху популацията на тези хищници. Общо Великобритания купува около 100 мечешки кожи годишно на цена 650 лири стерлинги едната. Между другото, месечната заплата на един кралски гвардеец е около 800 лири.
Стандартната мечешка шапка на гвардееца е дълга 45.5 см и тежи около 680 грама. Тя е толкова лека, защото кожата е опъната върху рамка, напомняща плетена кошница, към която е прикрепена регулируема кожена подплата и златист ремък за плътно прилепване към брадичката. При старателно поддържане такава шапка може да издържи до 80 години.
Шапките, изработени от естествени мечешки кожи, са за предпочитане пред всяка друга естествена кожа, плат или всякакви синтетични тъкани просто, защото кожата на мечката е ненадмината по водоустойчивост и леко тегло, а също така запазва топлината доста добре.
Между другото, защитниците на правата на животните отдавна настояват да се забрани улавянето, убиването и дори изкупуването на кожите на убитите животни. В наскоро публикувано писмо от британския министър на околната среда Джордж Юстис се казва, че правителството наистина проучва възможността за прекратяване на тази традиция в обозримо бъдеще.
Снимка: Уикипедия
Трябва да се знае, че червените униформи и шапките на кралските гвардейци пред Бъкингамския дворец на пръв поглед може да изглеждат едни и същи, но между тях има някои тънки разлики. Съществуват общо 5 полка пехотни гвардейци, които имат право да носят такива шапки – това са гренадирската, колдстримската, шотландската, ирландската и уелската гвардия. Всички те могат да бъдат различени по специалните разноцветни пера на шапките, разстоянието между копчетата, яката и значките на рамото.
Когато кралицата се намира в двореца, пред сградата има 4 пеши гвардейци. Когато тя не е в резиденцията, са само двама. Общо в охраната на двореца има 3 офицери и 36 войници. Гвардейците носят мечешките шапки само на празнични събития или по време на караул. Всички те са въоръжени професионални войници, които са готови да поемат военните си задължения в случай на опасност по време на различни събития, като „Изнасянето на знамето“, рождения ден на кралицата и смяната на караула в Бъкингамския дворец.
И така, защо изобщо гвардейците носят толкова високи шапки? Откъде идва тази традиция? Обичаят британските гренадири да носят тези ексцентрични шапки датира от битката при Ватерло през 1815 година. Елитните гренадирски части на Наполеон Бонапарт носели такива кожени високи шапки, за да изглеждат по-застрашителни за своите противници – а и враговете им често улучвали само шапката, когато се прицелвали в областта на главата. Освен това тези шапки са леки и добре предпазват от вода, сняг, студ и силен вятър.
Снимка: Уикипедия
След като французите претърпели героично поражение от херцог Уелингтън, в чиято армия се отличили най-много колдстримските и шотландските гвардейци, британските войници взели тези кожени шапки от победените французи и ги превърнали в символ на Великата победа. Едва след наполеоновите войни главният британски кралски гвардейски полк бил наречен „гренадирски“. И носенето на такива шапки се превърнало в традиция на британската кралска гвардия – нищо, че тя е вдъхновена от екипировката на френската армия.
Легендарният Джеймс Бонд е изживял цял куп ярки и незабравими моменти с огромен брой оръжия в ръцете си – както на големия екран, така и в романите на Ян Флеминг. Но само един пистолет в продължение на повече от 60 години продължава да стои в ръката на Бонд върху кориците на книги и филмовите плакати с филми – любимият му 7.65 мм „Валтер ППК“ (Walther PPK).
Това е пистолет с къса дръжка, механизъм за стрелба с двойно действие и намален капацитет на магазина. Пуснат е в производство през 1931 г. и днес е най-известното и популярно оръжие на Джеймс Бонд. Всеки път, когато Бонд бива „рестартиран“ на големия екран, „Валтер ППК“ също се „презарежда“, усъвършенства се, става по-технологичен – и все още е единственото оръжие, използвано от всичките 6 официални филмови образа на Бонд.
Този пистолет е умален вариант на съществуващия модел Walther PP, който бил пуснат през 1929 г. Наставката PPK в названието на това оръжие означава „PolizePistole Kriminal“ – „пистолет на криминалната полиция“. Пистолетът PPK е проектиран да бъде миниатюрен и по-скрит от основната си версия PP – затова се отличава с дръжка от две части, намалено тегло и капацитет на магазина за 7 патрона. През 1930-те години той вече бил популярен сред европейските полицейски сили, военните чиновници и агентите под прикритие – много преди Флеминг да зачисли този пистолет на Джеймс Бонд.
Джеймс Бонд. Снимка: bnr.bg
Пистолетът Walter PPK също държи рекорда по брой убийства на диктатори. Например, известният диктатор и 3-ти президент на Република Корея Пак Чон Хи бил убит на държавен банкет от директора на собствената му разузнавателна агенция с PPK през 1979 г. А преди това Адолф Хитлер се самоубил с пистолет Walther PPK в собствения си бункер в края на Втората световна война.
Агент 007 не започва веднага да използва Walther PPK. Например в романа „Казино „Роял“ – първият роман на Флеминг за Бонд, авторът снабдява бъдещия си култов шпионин с пистолет Beretta M418. Това е малък джобен пистолет, създаден през 1919 г. и използван от Bond в мек велурен кобур за рамо. Той използва този пистолет в първите пет романа, снабден със заглушител, а след това и миниатюрната Beretta 950 Jetfire.
Обаче през 1956 г., след публикуването на „Диамантите са вечни“, експертът по огнестрелни оръжия от Глазгоу Джефри Бутройд пише на Флеминг: „Сега обичам много господин Джеймс Бонд. Харесвам много неща в него, с изключение на крайно плачевния му вкус към огнестрелни оръжия. По-специално, не харесвам професионални военни, които се бият срещу всякакви страшни хора с помощта на 6.35 мм „Берета“ 25-ти калибър. В действителност това е практически женско оръжие за самозащита. Затова, ако на господин Бонд се наложи да използва компактен пистолет, по-добре е пистолет 22-ри калибър; оловният куршум има по-шокиращ ефект от 25-калибровия куршум с обвивка. Мога ли да предложа на господин Бонд да се въоръжи, например, с револвер?“
Флеминг бил очарован от това писмо. Той дори отговорил на Бутройд, като му благодарил за „великолепното писмо“ и уверил експерта, че е „напълно убеден“ в необходимостта да замени любимия пистолет на 007. „Като създател на Бонд – писал Ян Флеминг, – наистина искам персонажът ми да живее възможно най-дълго и ще съм много благодарен за всякакви технически съвети, които можете да му предадете“.
Бутройд и Флеминг стават приятели по кореспонденция и по-късно в реалния живот. Експертът разказал на Флеминг много неща, свързани с оръжията – това поставило началото на появата в бъдещите романи на „майор Бутройд“, известен още като „Q“ – легендарния ръководител на изследователския център на MI6. Именно той съветва и създава перфектни и усъвършенствани оръжия за Бонд, включително е отговорен и за появата на Walther PPK в арсенала на Бонд.
След пускането на първите филми образът на пистолета PPK здраво се свързал с образа на симпатичния британски шпионин. На всички плакати екранният Бонд парадира с PPK и ефективно го използва по предназначение. Чак Бонд на Пиърс Броснан решава да премине към Walther P99 за втория си филм, макар този пистолет да е по-обемен от класическия PPK. Във филма „Скайфол“ агент Q подарява на Бонд Walther PPK с биометричен четец за дланта, а в „Спектър“ Даниел Крейг вече носи Walther PPK в любимия си литературен кобур за рамо.
Емблематичният пистолет Walther PPK ще се завърне във финалния филм с Даниел Крейг „Не е време за умиране“ (No Time To Die) и със сигурност ще получи някои съвременни шпионски джаджи.
