Детските столчета за кола са едно от нещата, които приемаме за даденост. Те, обаче, не винаги са били на разположение, но откакто са, животът ни и безопасността на децата ни са се  подобрили драстично.

Кога е направено първото детско столче за кола?

Интересното е, че първото столче за кола се появява през 30-те години на миналия век. То, обаче, не е било използвано от съображения за безопасност, а само за удобство.

Компанията Bunny Bear проектира седалка, която се закача на гърба на истинска седалка за кола. Друг тип столче за кола е представено през 40-те години на миналия век. Това, всъщност, е предшественика на столчето за кола и то е почти като тези, които виждаме днес. То, обаче, било проектирано да бъде по-скоро седалка, която позволявала на децата да виждат през прозореца. Отново, столчето не е проектирано за безопасност и е по-скоро за удобство.

Кога е направена първата детска предпазна седалка за кола?

Идва въпросът кога започват хората да се отнасят сериозно към безопасността на децата си? Едва през 60-те години, когато през 1962 г. двама мъже се възползват от предпазния колан и проектират столчета за кола с единствената цел да подобрят безопасността на децата в превозното средство.

Американецът Леонард Ривкин създал седалка, която имала метална рамка, заобиколена от катарама, почти като висок стол за колата. Британецът Жан Еймс проектира задна седалка с Y-образна каишка. Това е седалката, която най-много прилича на настоящите модели.

Проблемът бил, че широката общественост не била достатъчно информирана за предимствата на безопасността на децата в движещо се превозно средство. И така, идеята не предизвикала голям интерес.

Ford Tot-Guard

По истински американски модел Форд се заема и произвежда „Tot-Guard“ през 1968 г. Това бил пластмасов стол с подплатена зона пред лицето на детето. Приличал малко на изправена масажна маса, която действала като възглавница при удар.

Малко след като Ford пуска своя Tot-Guard, General Motors също се включва в надпреварата. Техните седалки се предлагали в две версии, една за деца и една за кърмачета. Те също използвали предпазни колани, за да ги държат на място. Били направени от полипропилен и били подплатени с уретанова пяна. Седалките били рекламирани като леки и преносими. Те най-много приличат на тези, които използваме днес.

Не си мислете, обаче, че всички са приели присърце идеята  за безопасност на децата. Столчетата за кола все още били нещо необичайно и мнозина, които ги използвали, ги рекламирали като практичен начин да предпазите децата си по пътя и да ги забавлявате. Sears дори рекламира покрита с винил подложка от пяна, в която детето ви може да спи или да играе в задната част на колата ви.

Кога за първи път са въведени закони за детските столчета  за автомобили?

Трябва да се отбележи, че предпазните колани дори не били стандартно оборудване на автомобилите до 60-те години. Изискването за точки за закрепване в автомобила е въведено през 1965 г. и през 1968 г. е въведен закон за поставяне на триточкови колани в предната част на автомобила. Това било задължително за всички нови автомобили от 1965 година.

Коланите на предните седалки стават задължителни за автомобилите през 1972 г. Макар и интересно, този закон се прилага само за автомобили, регистрирани през 1972 г. и не касае коли, регистрирани преди това. Никога не е било законово изискване автомобилите, регистрирани преди 1972 г., да разполагат с колани. Ето защо, класическите автомобили не били оборудвани с предпазни колани, нито трябвало да бъдат по закон.

Не е било задължително поставянето на предпазни колани до 1983 г., а коланите на задните седалки не били задължителни до 1986 г.

Няма официална дата за въвеждане на закон, касаещ автомобилните седалки във Великобритания. Законите в Съединените щати влизат в сила през 1971 г. Изисква се всички седалки да са с обезопасителни колани и да обезопасяват детето на седалката. Но не са правени краш тестове за тези седалки.

Във Великобритания приемат закон за детските седалки, според който деца под тригодишна възраст е задължително да са в столче за кола.

До 2006 г. деца на възраст над три години трябвало да използват само столче за кола или допълнителна седалка, „ако има такава“. Деца под дванадесет години можели да седят в предната част на колата без столче за кола.

През 2001 г. списание Mother & Baby установява, че всеки пети родител вози детето си без столче за кола, а популярното столче за кола на Mothercare се продава на родителите, въпреки че е получило оценка за безопасност 0 от 100.

През 2004 г. е съобщено, че 63% от възрастните спират да използват предпазни столчета за децата си, след навършване на  шест години. Един на всеки десет родители заявява, че е спрял да използва столчето за кола до навършването на третия му рожден ден. През последното десетилетие безопасността на автомобилните седалки за деца се промени много.

Накрая през 2006 г. са въведени още закони, които правят придвижването на децата ни много по-безопасно. Съгласно закон от 2006 г. всички деца под 12-годишна възраст трябва да използват някаква форма на столче за кола, освен ако не са по-високи от 135 см.

Така че едва през 2006 г. столчетата за кола стават задължителни за тези на възраст над три години.

Днес детето трябва да използва детско столче за кола, докато навърши 12 години или е с височина 135 см. Тези столчета за кола, обаче, трябва да бъдат с диагонален колан. Изключение е, ако седалката е проектирана за обезопасителни колани или има точки за закрепване ISOFIX.

Законът също така гласи, че всяко дете под 9 кг трябва да пътува с бебешко кошче и ако детето ви е на 15 месеца, то трябва да седне на седалка, обърната назад.

Започнахме разглеждането на детските столчета от момента, в който те бяха представени за първи път. Първоначално те са проектирани за удобство и просто да държат детето ви неподвижно, когато шофирате. Сега, обаче, те са съществена част от сигурността на детето ви. Със сигурност може да се каже, че през последното десетилетие сме стигнали далеч по отношение на закона за столчетата за кола и предпазни седалки и определено сме изминали дълъг път от едно столче за кола, което можете да закачите на облегалката на седалката си. Абсолютна лудост.

Най-новото в иновациите на столче за кола? Volvo представи надуваема столче за кола преди няколко години.

Автор: Десислава Михалева

Думата „такси“ идва от френското „таксо“, което означава превозно средство, използвано за превоз на пътници и товари, както и заплащането за самото пътуване.

Историята на такситата започва във Франция през ХVІІІ век: тогава се появяват конските вагони тип „фиакър“, наречени на името на Свети Фиакър (600-670). Той бил ирландски отшелник, покровител на градинарите и кочияшите – паметта му се чества на 30 август. В близост до негов параклис имало хан с такива превозни средства.

В края на ХІХ век техническият прогрес започва да изтласква вагоните с коне. На фиакрите поставили бензинов двигател и лостове за управление. Появата на броячи (таксометри) засилила доверието в този вид транспорт, тъй като станало лесно да се изчисли цената на изминатия път. Популярността на подобен превоз нараснала.

Първите автомобили, предназначени за таксита, са произведени от компанията „Рено“. Кабината на тези автомобили приличала на фиакър, шофьорът седял отделно в откритата предна част на автомобила, а пътникът – в закритата, защитен от неприятни атмосферни влияния. Такситата се откроявали от останалите автомобили с ярките си цветове. Не съществувала централизирана служба за приемане на поръчки и извикване на такси; колите просто се движели из града и силно бибипкали.

Ръстът на пътникопотока изисквал развитие на градския транспорт. Търсенето било частично задоволено от таксиметровите автомобили, но отрасълът се нуждаел от регулиране – въвеждане на тарифи, система за управление на поръчките и организиране на паркинги. Така се оформили предпоставките за появата на таксита горе-долу в днешния познат ни вид.

За година на раждане на таксито като редовен превоз се смята 1907. Тогава приблизително по едно и също време в Русия, САЩ и Англия се появили реклами за таксита с „тарифа по договаряне“. В Ню Йорк първото градско такси излиза на линия на 13 август 1907 г. Развитието на таксита по улиците на Съединените щати до голяма степен било улеснено от мафията, която притежавала повечето от таксиметровите компании и била заинтересована от тяхното разрастване. Така, че по времето на „сухия режим“ нямало по-надежден транспорт за доставка на забранения алкохол. Такситата го превозвали в огромни количества, а полицията „не знаела“ за това.

Японските шофьори пък се считат за едни от най-учтивите. Те са известни със своята точност и любезност към пътниците. Работят изключително с бели ръкавици, а дантелените салфетки на облегалките в автомобилите им се сменят всеки ден. Японският шофьор никога не говори с пътника, докато шофира – той само управлява автомобила.

А в Русия след революцията от 1917 г. броят на такситата в Москва спаднал рязко, шофьорите били почти „унищожени като класа“. Едва през 1924 г. Московският градски съвет решава да закупи 200 нови автомобила „Рено“ и „Фиат“. През 1925 г. първите 16 коли „Рено“ вече се движат по улиците на Москва. Всички те принадлежали на държавата, липсвала конкуренция. В резултат на това качеството на обслужването на пътниците било ниско и нямало достатъчно коли. Но превозът с таксита бил изгоден за властите в Москва, затова те се заели да въведат ред. В съветската столица се появили първите автомобили „ГАЗ“, броят на такситата се увеличил няколко пъти. С пускането на леките коли „ЗиС“ такситата станали общодостъпни. В следвоенните години се появили и автомобилите „Победа“.

Сега таксита има в повечето, ако не и във всички страни по света. В някои градове тези коли са не само удобен вид транспорт, но и визитна картичка. Така, например, в Лондон такситата традиционно се боядисват в черно, в Нова Зеландия – в зелено, а на остров Лантау в Хонгконг – в синьо. Ню Йорк е определил стандарта за жълтата кола. В СССР рисували шахматни квадратчета и сложили зелено фенерче, поради което се появил изразът „зеленоокото такси“.

Днес таксиметровите превози са индустрия, в която работят милиони хора. С развитието на комуникациите и информационните технологии можете да поръчате такси само с две щраквания в съответното мобилно приложение на своя смартфон.

–

Историята на промишления шпионаж и контрашпионаж познава много удивителни операции.

Задачата да се разберат военните тайни и политическите планове на врага е главна цел на разузнаването открай време. Но промишленият шпионаж винаги е играл не по-маловажна роля.

Спокойно може да се предположи, че още първобитните хора шпионирали своите тайни как се пали огън, как се обработват кожи или се правят лъкове и копия. Мойсей и други библейски вождове изпращали свои съгледвачи в тила на врага „да научат всичко за земята, за нейното плодородие и богатства“.

Древният Рим имал добре организирана служба за икономическо разузнаване: той събирал подробна информация за своите съседи и потенциални противници в много икономически аспекти, включително климат, пътни условия, плодородие на земята, трудолюбие на населението, наличност на хранителни запаси. Специално се издирвали местата за съхранение на съкровища, натрупани от храмове и владетели. Откритите от разузнаването впоследствие попадали в „сейфовете“ на Римската империя. Шпионите на ромейския император Юстиниан – скитащи персийски дервиши, разкрили тайната на производството на коприна, като донесли копринени буби от Китай в кухините на своите пътни бастуни.

На свой ред японците изпратили официална делегация в Китай, уж с цел да поканят китайски майстори на коприна в Япония, макар да знаели, че ще им бъде отказано. Делегацията прекарала толкова много време в двора на китайския император и се държала така умело, че разкрила всички тайни и скоро Япония започнала да произвежда собствена коприна.

Но истински създател на икономическия и военно-промишлен шпионаж може да се нарече Чингис-хан. Той не предприемал нито една кампания, без да проучи икономическата ситуация на територията на бъдещия враг: природни ресурси, наличие на полезни изкопаеми, нивото на развитие на занаятите и военното дело, скрити съкровища, богати гробници. С помощта на шпиони в ръцете на Чингис-хан и наследниците му попаднали огромното богатство на багдадските халифи и съкровищата на китайските императори.

Подходът на Чингис хан към това, което днес се нарича „ноу-хау“, бил особен. Той избивал до крак населението на завладените градове, но щадял живота на занаятчии, оръжейници, златари, архитекти и други хора, владеещи занаяти.

През ХVІІІ век в Европа започнал ловът на „китайската тайна“ – метода за приготвяне на порцелан. Много шпиони били изпратени в Китай. Първият от тях, който успял да се докопа до тайната, бил френски монах-йезуит. Той проникнал в затворения град Цзиндечжен, където се е намирала императорската фабрика за порцелан. Изучил подробно техниката за производство на твърд порцелан от каолин и, въпреки бдителността на китайското контраразузнаване, успял да изпрати проби от суровината във Франция. Малко по-късно там започнало производството на известния севърски порцелан.

На свой ред английският агент Томас Бриан, който работел в Севър, откраднал технологията за производство на порцелан от французите и скоро тя била патентована в Англия!

Трябва да се каже, че германските химици (по-точно алхимикът Фридрих Бьотгер) самостоятелно открили тайната за производството на порцелан в началото на ХVІІІ век – а шпионирането на тайната на саксонския порцелан било с не по-малко перипетии от това на китайския. Бьотгер толкова внимателно пазел тайната си, че освен него, никой не я знаел. По негово настояване ученият Немиц научил наизуст половината от рецептата, а другата половина – колегата му Гартелми.

Шпионирали се и други производствени тайни. Английският леяр Фомо, който смятал, че английската стомана от онова време е с ниско качество, се преоблякъл в дрипи и, маскиран като пътуващ цигулар, заминал за континента – където, посещавайки всички европейски центрове за производство на стомана, успял да открадне тайни за производството на най-добрите нейни сортове. Скоро заводите му станали най-големите в Англия. Той умрял богат човек, а децата му получили дворянска титла.

Но не всички промишлени тайни били получавани с такива големи трудности. Например, изобретението на барута се приписва на германския монах Бертолд Шварц, който живял през ХІV век – а редица европейски шпиони откраднали или купили без особени затруднения тайната за направата му от китайците.

От друга страна, в древността, както и сега, шпионите често се проваляли, поради което много тайни остават неразгадани и до ден-днешен. Например, така и не успели да разкрият тайната на византийския „гръцки огън“, най-опасното оръжие на Средновековието – въпреки, че цели 400 години промишлени шпиони от цял свят се опитвали да я разберат. „Гръцкият огън“ изгарял всичко наоколо, а пък ако го заливали с вода, се разпалвал още повече. Тайната му не е разкрита дори днес и, според описанията, дори напалмът е по-слабо ефективен в сравнение с него.

Изгубени са също тайните за производство на древни херметични уплътнения, на студената светлина, абсолютно чистото желязо, свръхтвърдата стомана. Все пак има и позитивни загуби – тайните за производство на много отрови, използвани в древните и средновековни придворни заговори и конспирации, също не са разкрити.
В историята имало и случаи, когато някои тайни са били умишлено унищожавани. Например, през 1903 г. руският професор Филипов, изобретил метод за предаване на ударни вълни от експлозия на разстояние по радиото, бил намерен мъртъв в своята лаборатория. Някои историци допускат, че е бил убит по заповед на император Николай ІІ, за да отнесе тайната си в гроба.

И наистина, очевидно взрив на бомба, пренесен чрез радиовълни до която и да е точка на земното кълбо, не е добра перспектива за човечеството.

–