Още
    Начало Блог Страница 14

    Как „съветският Шамполион“ Кнорозов разгада езика на маите

    Средата на ХХ век, Ленинград. В малко служебно помещение на Кунсткамерата – музей за редки забележителности, основан още от Петър Велики, живее мрачен на вид млад мъж. Широки рамене, остри скули, пронизващи очи – той прилича повече на гангстер от холивудски филм, отколкото на учен. Облеклото му се състои само от шинел и войнишка гимнастьорка, останали от Великата отечествена война. Малката му стаичка е необичайна: всички стени са изрисувани с йероглифи на маите. Младият учен Юрий Кнорозов създал тази екзотична декорация със собствените си ръце.

    Кнорозов пиел много и работел в Кунсткамерата: водел детски екскурзии, подреждал колекциите и помагал в архива. Обичал да разговаря с Лев Гумильов, който по-късно ще бъде признат за един от великите руски историци – а засега живеел в съседната стая.

    Останалото време Кнорозов отделял за своето основно занимание – дешифриране на писмеността на маите. Той прекарвал дните си сред книгите в своята ленинградска стаичка, на почти десет хиляди километра от полуостров Юкатан, който някога бил центърът на тази древна цивилизация.

    Юрий Кнорозов. Снимка: Уикипедия

    По онова време много учени, занимавали се без особен успех със същата задача, стигнали до извода, че този език е просто невъзможно да се дешифрира и е безсмислено дори да се опитва. Но Кнорозов бил на друго мнение. Той никога не бил посещавал Мексико, но се мъчел над древните текстове и почти не излизал от стаята си. Себе си наричал „кабинетен учен“ и казвал, че за да работи с текстове, не е нужно да се катери по пирамиди. Изглеждало, че тази работа е обречена на провал – неизвестен млад изследовател от Съветския съюз предизвиквал най-видните специалисти в историята на древните цивилизации. Но Кнорозов буквално нокаутирал световната научна общност: изследователят се справил с неразрешимата загадка, като намерил ключа, който дал възможност да се разчете писмеността на маите…

    След училище Кнорозов постъпил в историческия факултет на Харковския университет. Първо тук започнал да изучава древни езици, интересувал се от египетските йероглифи. Обаче не успял да завърши образованието си: избухнала Великата отечествена война. Юрий Валентинович, в чието семейство всички мъже били офицери, още преди войната не бил взет в казармата поради здравословни проблеми.

    Немските части настъпвали бързо и той се озовал на окупираната територия. Когато след това съветските войски наближили Харков, Кнорозов взел майка си и сестра си, прекосили фронтовата линия и заедно отишли във Воронежка област, откъдето младият учен заминал да завърши обучението си в историческия факултет на Московския държавен университет.

    По стечение на обстоятелствата младият учен се натъкнал на статия на германския изследовател Паул Шелхас със заглавие: „Дешифрирането на писмото на маите -неразрешим проблем?“ Кнорозов възприел публикацията на своя чуждестранен колега като предизвикателство: „Това, което е създадено от един човешки ум, не може да не бъде разгадано от друг“, казал той и започнал своите научни изследвания. Много учени на Запад, включително ръководителят на американската школа по маянистика Ерик Томпсън, били сигурни, че е практически невъзможно да се дешифрира езика на маите, тъй като знаците в този език не са букви, а обозначават самите думи. Тоест, според Томпсън, това са символни картини, които не са свързани със звука на думите в самия език. Кнорозов не бил съгласен с тази теория.

    По това време в Съветския съюз никой не изследвал сериозно цивилизацията на маите – специалистите в тази област можели да се преброят на пръстите на едната ръка. Неговото откритие било улеснено от факта, че Кнорозов открил рядката книга на Диего де Ланда „Съобщение за делата в Юкатан“. Диего де Ланда бил християнски мисионер, дошъл на Юкатан през ХVІ век заедно с испанските конкистадори. В книгата си той записал някои знаци от езика на маите, които по-късно помогнали да се дешифрират останалите. Кнорозов по-специално овладял трудния староиспански език и превел на руски „Съобщение за делата в Юкатан“. В текста се съдържа т. нар. „азбука на де Ланда“: от нея Кнорозов разбрал, че един и същи знак се чете еднакво в различни йероглифи.

    Ученият съставил пълен списък на всички символи на маите, които някога бил срещал в текстовете, и започнал да ги сравнява с вече наличната „азбука на де Ланда“. Така Кнорозов разбрал, че знаците на езика на маите съответстват не на произношението на буквите от „азбуката на де Ланда“, а на названието им. В някои думи ученият открил същите корени, а в други – предлози.

    През 1955 г. Кнорозов решил да защити дисертация по текста на Диего де Ланда. В нея вече се съдържали основите на дешифрирането на древния език. Това поразило ленинградските учени: на Кнорозов директно присвоили докторска степен вместо кандидатска.

    Корица на книгата на Юрий Кнорозов „Писменост на индианците маи“. Снимка: Уикипедия

    Преди защитата си самият Кнорозов се тревожел дали го чака арест или академична степен. Проблемът бил, че той доказал как маите имали свои собствен език и писменост, което означава, че имали също държава и общество, разделено на класи – а това противоречало на Фридрих Енгелс, който пише, че в Юкатан, както и сред индианците като цяло, не можело да има класово общество. Опасенията на учения обаче били напразни: на Кнорозов не се наложило да се сблъска с чекистите заради своите възгледи, за разлика от неговия приятел Лев Гумильов.

    За своя принос в изучаването на древните езици Кнорозов често бива сравняван с Жан-Франсоа Шамполион, който пръв успял да прочете древните египетски йероглифи. Но французинът имал пред себе си текст, написан както на непознатия египетски език, така и на добре познатия гръцки. Кнорозов обаче не разполагал с такова улеснение.

    Откритието на Кнорозов било посрещнато с гняв в западните страни – Томпсън дори сравнил малцината последователи на Кнорозов със „сборище на вещици“.

    Така или иначе, времето показало, че съветският изследовател бил прав: с помощта на неговия ключ за езика на маите учените по света започнали да четат древните текстове.

    След 1989 г. пътят на Кнорозов на Запад бил отворен. Той посетил Мексико и Гватемала, където бил посрещнат с всевъзможни почести. „Винаги оставам мексиканец в сърцето си“, казал той, когато му връчили ордена „Ацтекски орел“.

    Юрий Кнорозов починал през 1999 г. в Санкт-Петербург. Смъртта го настигнала в коридора на една от градските болници.

    Този капризен филмов Бъкингам

    Херцог Бъкингам (1592-1628) достигнал невероятни висоти, той бил всемогъщият фаворит на краля и фактическият владетел на Англия по негово време. Човек, който тънел в разкош, слава и мощ, наслаждавайки се на огромна власт.

    Но дали наистина обичал с истинска любов френската кралица, както е изобразен в „Тримата на мускетари“? Или просто желаел да погъделичка суетата си, като съблазни жена от такъв ранг – владетелка на държава, която била в напрегнати отношения с родната му Англия. Кралица от рода на Хабсбургите.

    Независимо от високото положение, което бил достигнал, по своя произход Бъкингам бил просто никой в сравнение с френската кралица Ана Австрийска. Въпреки това посегнал на нейната чест. Той не можел да стане крал при никакви обстоятелства, но посегнал на кралицата!

    Джордж Вилиърс, херцог Бъкингам. Снимка: Уикипедия

    Ето какво пише Дюма за него на страниците на романа: „Той беше на 35 години и известен като най-красивия благородник във цяла Франция и Англия. Любимец на двама крале, притежател на многомилионно богатство, използвайки нечувана власт в държава, която по своя прищявка ту бунтуваше, ту успокояваше, подчинявайки се само на своите капризи, Джордж Вилиърс, херцог Бъкингам, живееше приказен живот, способен дори след векове да изненадва потомците. Уверен в себе си, (…) разчитайки на своята сила, той вървеше направо към целта, дори тази цел да беше толкова ослепителна и висока, че на всеки друг би се сторило безумие даже само да мисли за нея.

    Всичко това му придаде решимост да търси срещи с красивата и недостъпна Анна Австрийска и, след като я заслепи, да пробуди в нея любов“.

    Известно е, че когато се озовава за пръв път във френския двор, херцогът се появява на бал в камзол, бродиран с перли. Перлите били нарочно пришити небрежно. Те се откъсвали и търкаляли по пода на залата, а Бъкингам само ги прекрачвал, като демонстративно не им обръщал внимание. Това шокирало дори френските придворни, които били виждали много неща.

    Едно от най-добрите пресътворявания на образа на херцога в киното е във френския филм „Тримата мускетари. Огърлицата на кралицата“ от 1961 г. с Жерар Баре в главната роля на д`Артанян. Проблемът тук е, че Бъкингам е представен много повече като французин, отколкото англичанин. Актьорът Жак Бертие изобразява доста добре херцога – но акцентът е повече върху любовната линия и въздишките по адрес на кралицата. Упрекът към актьора може да е, че липсва достатъчно дълбочина на образа – героят му е сякаш от мукава. Но, разбира се, самият актьор едва ли носи цялата вина. Все пак е трябвало цялата история да бъде натикана в рамките на два часа екранно време и просто не остава време да се мисли за психологическата дълбочина на персонажите.

    Една от най-впечатляващите филмови трактовки романа е съветският музикален сериал от 1978 г. „Д’Артанян и тримата мускетари“ – който мнозина смятат въобще за най-добрата екранизация на книгата; също както, макар и по друг повод, британската критика обяви съветския сериал „Приключенията на Шерлок Холмс и доктор Уотсън“ за най-добрата екранизация на похожденията на великия детектив, а Нейно Величество Елизабет ІІ награди изпълнителя на главната роля Василий Ливанов с Ордена на Британската империя. Въобще, съветските кинотворци имаха обяснима слабост към пресътворяване на класическата западна литература – тя даваше глътка свобода сред задушаващата атмосфера на идеологическите кинокартини. Дори създаваха уестърни, макар там да нямаха впечатляващи успехи… В нашия случай в ролята на херцог Бъкингам влезе актьорът Алексей Кузнецов. Според мнозина почитатели на романа той перфектно изобрази това, за което Дюма пише. Неговият Бъкингам излъчва надменност, превъзходство, увереност в собствената изключителност; върви и развитието на любовната линия.  Той не само се наслаждава на срещата с Ана, а буквално изисква доказателство за нейните чувства. И ние разбираме, че това е не само, за да изпитва носталгия вечер пред английската си камина – но и за да се наслади на своята победа. Тези две две причини съжителстват толкова органично у херцога, че Алексей Кузнецов заслужава искрените ни аплодисменти. Това е и връх на актьорското майсторство – да покажеш толкова много неща за своя герой при толкова малко екранно време.

    Във филма от 2010 г. „Мускетарите“ ролята на Бъкингам се изпълнява от Орландо Блум. Тази екранизация по принцип не е пълноценна, защото сюжетът там е прекалено „по мотиви“. По-скоро са останали само общите контури на сюжета и имената на героите: а иначе между Франция и Англия хвърчат дирижабли, Ришельо планира да свали краля, накрая всички се трепят на покрива на „Парижката Света Богородица“. Орландо Блум тук демонстрира обичайния си натюрел на корав „мачо“ – и нищо повече…

    Друга руска екранизация, отново във формата на сериал, от 2013 г. – „Тримата мускетари“, спокойно можеше и да не бъде снимана, защото по всички показатели губи в сравнение със съветската. Зрителите се отзоваха доста неласкаво за нея – и с пълно основание, след като имаха база за сравнение със сериала от 1978-ма. В нея ролята на Бъкингам беше поверена на Константин Лавроненко. Неговото амплоа са предимно персонажи от криминално-шпионски филми – но актьорът е напълно неподходящ за ролята на любимец на съдбата в разцвета на силите, силата и могъществото си. Той по-скоро приличаше на съвременен руски чиновник от средната класа, решил да „кривне“ в търсене на флирт – но съвсем не на английски министър от ХVІІ век, който е искрено убеден, че светът лежи в краката му и за пълно щастие му липсва само недостъпен диамант. Който всъщност дори не му е необходим, но той просто иска да го притежава.

    Така, по мнението на повечето зрители, които са гледали и четирите филма, най-добрият Бъкингам си остава Алексей Кузнецов във филма от 1978 година.

    Детското столче за кола не е толкова ново, колкото си мислим

    Детските столчета за кола са едно от нещата, които приемаме за даденост. Те, обаче, не винаги са били на разположение, но откакто са, животът ни и безопасността на децата ни са се  подобрили драстично.

    Кога е направено първото детско столче за кола?

    Интересното е, че първото столче за кола се появява през 30-те години на миналия век. То, обаче, не е било използвано от съображения за безопасност, а само за удобство.

    Компанията Bunny Bear проектира седалка, която се закача на гърба на истинска седалка за кола. Друг тип столче за кола е представено през 40-те години на миналия век. Това, всъщност, е предшественика на столчето за кола и то е почти като тези, които виждаме днес. То, обаче, било проектирано да бъде по-скоро седалка, която позволявала на децата да виждат през прозореца. Отново, столчето не е проектирано за безопасност и е по-скоро за удобство.

    Детското столче за кола. Снимка: Уикипедия

    Кога е направена първата детска предпазна седалка за кола?

    Идва въпросът кога започват хората да се отнасят сериозно към безопасността на децата си? Едва през 60-те години, когато през 1962 г. двама мъже се възползват от предпазния колан и проектират столчета за кола с единствената цел да подобрят безопасността на децата в превозното средство.

    Американецът Леонард Ривкин създал седалка, която имала метална рамка, заобиколена от катарама, почти като висок стол за колата. Британецът Жан Еймс проектира задна седалка с Y-образна каишка. Това е седалката, която най-много прилича на настоящите модели.

    Проблемът бил, че широката общественост не била достатъчно информирана за предимствата на безопасността на децата в движещо се превозно средство. И така, идеята не предизвикала голям интерес.

    Ford Tot-Guard

    По истински американски модел Форд се заема и произвежда „Tot-Guard“ през 1968 г. Това бил пластмасов стол с подплатена зона пред лицето на детето. Приличал малко на изправена масажна маса, която действала като възглавница при удар.

    Малко след като Ford пуска своя Tot-Guard, General Motors също се включва в надпреварата. Техните седалки се предлагали в две версии, една за деца и една за кърмачета. Те също използвали предпазни колани, за да ги държат на място. Били направени от полипропилен и били подплатени с уретанова пяна. Седалките били рекламирани като леки и преносими. Те най-много приличат на тези, които използваме днес.

    Не си мислете, обаче, че всички са приели присърце идеята  за безопасност на децата. Столчетата за кола все още били нещо необичайно и мнозина, които ги използвали, ги рекламирали като практичен начин да предпазите децата си по пътя и да ги забавлявате. Sears дори рекламира покрита с винил подложка от пяна, в която детето ви може да спи или да играе в задната част на колата ви.

    Кога за първи път са въведени закони за детските столчета  за автомобили?

    Трябва да се отбележи, че предпазните колани дори не били стандартно оборудване на автомобилите до 60-те години. Изискването за точки за закрепване в автомобила е въведено през 1965 г. и през 1968 г. е въведен закон за поставяне на триточкови колани в предната част на автомобила. Това било задължително за всички нови автомобили от 1965 година.

    Коланите на предните седалки стават задължителни за автомобилите през 1972 г. Макар и интересно, този закон се прилага само за автомобили, регистрирани през 1972 г. и не касае коли, регистрирани преди това. Никога не е било законово изискване автомобилите, регистрирани преди 1972 г., да разполагат с колани. Ето защо, класическите автомобили не били оборудвани с предпазни колани, нито трябвало да бъдат по закон.

    Не е било задължително поставянето на предпазни колани до 1983 г., а коланите на задните седалки не били задължителни до 1986 г.

    Няма официална дата за въвеждане на закон, касаещ автомобилните седалки във Великобритания. Законите в Съединените щати влизат в сила през 1971 г. Изисква се всички седалки да са с обезопасителни колани и да обезопасяват детето на седалката. Но не са правени краш тестове за тези седалки.

    Във Великобритания приемат закон за детските седалки, според който деца под тригодишна възраст е задължително да са в столче за кола.

    До 2006 г. деца на възраст над три години трябвало да използват само столче за кола или допълнителна седалка, „ако има такава“. Деца под дванадесет години можели да седят в предната част на колата без столче за кола.

    През 2001 г. списание Mother & Baby установява, че всеки пети родител вози детето си без столче за кола, а популярното столче за кола на Mothercare се продава на родителите, въпреки че е получило оценка за безопасност 0 от 100.

    През 2004 г. е съобщено, че 63% от възрастните спират да използват предпазни столчета за децата си, след навършване на  шест години. Един на всеки десет родители заявява, че е спрял да използва столчето за кола до навършването на третия му рожден ден. През последното десетилетие безопасността на автомобилните седалки за деца се промени много.

    Накрая през 2006 г. са въведени още закони, които правят придвижването на децата ни много по-безопасно. Съгласно закон от 2006 г. всички деца под 12-годишна възраст трябва да използват някаква форма на столче за кола, освен ако не са по-високи от 135 см.

    Така че едва през 2006 г. столчетата за кола стават задължителни за тези на възраст над три години.

    Днес детето трябва да използва детско столче за кола, докато навърши 12 години или е с височина 135 см. Тези столчета за кола, обаче, трябва да бъдат с диагонален колан. Изключение е, ако седалката е проектирана за обезопасителни колани или има точки за закрепване ISOFIX.

    Законът също така гласи, че всяко дете под 9 кг трябва да пътува с бебешко кошче и ако детето ви е на 15 месеца, то трябва да седне на седалка, обърната назад.

    Започнахме разглеждането на детските столчета от момента, в който те бяха представени за първи път. Първоначално те са проектирани за удобство и просто да държат детето ви неподвижно, когато шофирате. Сега, обаче, те са съществена част от сигурността на детето ви. Със сигурност може да се каже, че през последното десетилетие сме стигнали далеч по отношение на закона за столчетата за кола и предпазни седалки и определено сме изминали дълъг път от едно столче за кола, което можете да закачите на облегалката на седалката си. Абсолютна лудост.

    Най-новото в иновациите на столче за кола? Volvo представи надуваема столче за кола преди няколко години.

    Автор: Десислава Михалева

    Съветските салати

    По времето на управлението на Леонид Илич Брежнев (упр. 1966-1982) в СССР, обозначавано днес, справедливо или не, с термина „застой“, една от радостите в ежедневието на хората бяха празничните трапези, организирани по всеки възможен повод – лични и семейни празници, рождени дни, сватби, Нова година, 8 март, 7 ноември и т. н. А понякога и без никакъв повод – просто за идеята близки и приятели да се съберат заедно и да прекарат весело няколко часа (понякога и няколко дни).

    А празничните, особено новогодишните, трапези без прочутите съветски салати определено щяха да бъдат непълноценни и в известен смисъл безвкусни. За щастие такива „грешки“ просто не биваха допускани.

    Тук трябва да се направи едно уточнение. Всеки източноевропеец, който е сядал, да речем, на средиземноморска или друг тип западноевропейска трапеза, е бил впечатляван от сравнително бедния избор на сервираните салати. Тоест, салати има – но в сравнение с източноевропейските, нашите балкански и особено с руските видове определено се чувства известен дефицит и има какво да се желае. На какво се дължи това?

    Експертите-кулинари смятат, че причина са различните видове алкохол, които придружавали и придружават трапезата. Както се изразяват шеговито някои от тях: „На Запад основното е храната – а алкохолът (виното) е неин придружител. На Изток обратното – основното е алкохолът, а храната е само негова придружителка“. Независимо дали това е справедливо или не, но в по-голямата част от Запада и Средиземноморието основният вид алкохол е виното – съответно зеленчуковите салати са по-малко подходящи, а то повече се акомпанира с многобройните видове сирена (само във Франция те са над 800), с маслини, с преработено или сготвено месо. Колкото повече се отива на изток и север, толкова повече се консумират концентрирани видове алкохол от типа на водката (поради липсата на климатични условия за виреене на лозя) – съответно се увеличава и броят на салатите с преимуществено включване на различни видове зеленчуци, без да се пренебрегва рибата, а също и отделни съставки от месо.

    Така на съветските трапези по времето на „застоя“, ако на масата нямаше сандвичи с черен и червен хайвер, желирано месо (пача) и прословутата „руска салата“ (която в самата Русия никой не нарича „руска“, а „Оливие“)  – сякаш Нова година нямаше да настъпи и календарът щеше да замръзне на 31 декември.

    „Руска салата“ или салата „Оливие“. Снимка: Уикипедия

    Интересното е, че много от познатите и у нас салати са се появили на трапезата именно в епохата на „застоя“. Такава е, например, прочутата „шопска“ – създадена от безименни кулинари на „Балкантурист“ през 1960-те години.

    Кои бяха най-известните салати на съветската трапеза по онова време?

    „Мимоза“. Названието й възниква от сходството на най-горния слой със съцветията на сребристата акация – разговорно „мимозата“. Впрочем, използването на тази дума е изцяло погрешно – ботаниците наричат „мимоза“ съвсем различно растение. Появата и масовото разпространение на салата „Мимоза“ били предшествани от две революционни събития в съветската хранителна индустрия. Първо, през 1936 г. маслобойните комбинати в СССР започват да произвеждат трапезната майонеза „Провансаль“. Второ, появяват се рибните консерви. Основните съставки на салатата „Мимоза“ са риба от консерва, белтъци и жълтъци, яйца, полутвърдо сирене, лук, краве масло, свежи зелени подправки. Картофи и моркови в оригиналната рецепта няма, започнали да ги добавят по-късно – така е по-сито, и по-евтино. Според историците на руската и съветска кухня, първите споменавания за тази салата в кулинарната литература датират от началото на 1970-те години.

    Селда под шуба. Селда е общо название на риби от типа на херинга, сарделата, карагьозът и др. В комбинация с цвекло, моркови, картофи и майонеза се получава наистина митично ястие. Доказателство за това е легендата за изобретяването на тази проста рецепта. Твърди се, че някакъв московски кулинар, малко след Октомврийската революция, изобретява салата, всеки слой от която се отъждествява с определена социална „класа“. Самата селда била пролетариатът (тази риба била евтина и достъпна за мнозина), селяните били морковите и картофите, а буржоазията – майонезата. Тази „политическа“ салата, разбира се, завършвала с революционно червено знаме. Нарекли салата „ШУБА“, което на новия революционен език трябвало да означава „На шовинизма и упадъка – бойкот и анатема“.

    Легендата звучи красиво и може би донякъде правдоподобно, но, уви, няма нищо общо с истината – това е просто забавна шега, неотдавна измислена от журналистите. Истинската история на салатата „Селда под шуба“ е прозаична: тя е родена в резултат на многобройни експерименти на съветски домакини и работници в общественото хранене, поради което нито авторът на ястието, нито датата на първото приготвяне са известни. Всъщност, това е импровизирана версия на рибен винегрет – който отдавна бил познат и в Русия, и в чужбина. „Селда под шуба“ в познатата ни форма заема почетно място на празничната съветска трапеза едва в края на 1960-те-началото на 70-те години.
       Салата от раци. Има десетки, ако не и стотици разновидности на салатата от раци. Най-често срещаният вариант съчетава яйца, ориз, краставица, царевица и, разбира се, ролца от раци – те са в основата. Тази рецепта е доста млада – тя възниква малко преди перестройката. Пък и ролца от раци започнаха да се произвеждат в Съветския съюз едва през 1984 г. – в мурманската фабрика „Протеин“. Десетилетие по-рано на японците им хрумнало да имитират месо от раци – и технологията била заимствана от тях. В ролцата „от раци“, между другото, няма и помен от раци; в най-добрия случай те се приготвят от рибната кайма „сурими“, а в най -лошия – от белтъчини и нишесте. Но, когато няма риба, и ракът е риба. Така салатите и закуските на база на новото изобретение бързо станаха популярни в късния Съветски съюз и запазиха заетата позиция.

    Винегрет. Всички салати, изброени по-горе, са празнични – но винегретът е делнично ястие. За него се използват евтини съставки: цвекло, моркови, картофи, кисели краставички, понякога нещо друго. В готов вид той може да се съхранява доста по-дълго в сравнение с рибните салати. Затова може да се консумира не само по празници. Тази салата обаче не може да се нарече оригинален продукт на съветската кухня: тя била приготвяна както в Руската империя, така и в много други страни. Пък и самата дума „винегрет“ идва от френската „винегре“ – „оцет“.

    История на такситата

    Думата „такси“ идва от френското „таксо“, което означава превозно средство, използвано за превоз на пътници и товари, както и заплащането за самото пътуване.

    Историята на такситата започва във Франция през ХVІІІ век: тогава се появяват конските вагони тип „фиакър“, наречени на името на Свети Фиакър (600-670). Той бил ирландски отшелник, покровител на градинарите и кочияшите – паметта му се чества на 30 август. В близост до негов параклис имало хан с такива превозни средства.

    В края на ХІХ век техническият прогрес започва да изтласква вагоните с коне. На фиакрите поставили бензинов двигател и лостове за управление. Появата на броячи (таксометри) засилила доверието в този вид транспорт, тъй като станало лесно да се изчисли цената на изминатия път. Популярността на подобен превоз нараснала.

    1897 г. Daimler Victoria е първият таксиметров автомобил, задвижван с бензин. Снимка: Уикипедия

    Първите автомобили, предназначени за таксита, са произведени от компанията „Рено“. Кабината на тези автомобили приличала на фиакър, шофьорът седял отделно в откритата предна част на автомобила, а пътникът – в закритата, защитен от неприятни атмосферни влияния. Такситата се откроявали от останалите автомобили с ярките си цветове. Не съществувала централизирана служба за приемане на поръчки и извикване на такси; колите просто се движели из града и силно бибипкали.

    Ръстът на пътникопотока изисквал развитие на градския транспорт. Търсенето било частично задоволено от таксиметровите автомобили, но отрасълът се нуждаел от регулиране – въвеждане на тарифи, система за управление на поръчките и организиране на паркинги. Така се оформили предпоставките за появата на таксита горе-долу в днешния познат ни вид.

    За година на раждане на таксито като редовен превоз се смята 1907. Тогава приблизително по едно и също време в Русия, САЩ и Англия се появили реклами за таксита с „тарифа по договаряне“. В Ню Йорк първото градско такси излиза на линия на 13 август 1907 г. Развитието на таксита по улиците на Съединените щати до голяма степен било улеснено от мафията, която притежавала повечето от таксиметровите компании и била заинтересована от тяхното разрастване. Така, че по времето на „сухия режим“ нямало по-надежден транспорт за доставка на забранения алкохол. Такситата го превозвали в огромни количества, а полицията „не знаела“ за това.

    Японските шофьори пък се считат за едни от най-учтивите. Те са известни със своята точност и любезност към пътниците. Работят изключително с бели ръкавици, а дантелените салфетки на облегалките в автомобилите им се сменят всеки ден. Японският шофьор никога не говори с пътника, докато шофира – той само управлява автомобила.

    Вътрешността на японски таксиметров автомобил в Киото. Снимка: Уикипедия

    А в Русия след революцията от 1917 г. броят на такситата в Москва спаднал рязко, шофьорите били почти „унищожени като класа“. Едва през 1924 г. Московският градски съвет решава да закупи 200 нови автомобила „Рено“ и „Фиат“. През 1925 г. първите 16 коли „Рено“ вече се движат по улиците на Москва. Всички те принадлежали на държавата, липсвала конкуренция. В резултат на това качеството на обслужването на пътниците било ниско и нямало достатъчно коли. Но превозът с таксита бил изгоден за властите в Москва, затова те се заели да въведат ред. В съветската столица се появили първите автомобили „ГАЗ“, броят на такситата се увеличил няколко пъти. С пускането на леките коли „ЗиС“ такситата станали общодостъпни. В следвоенните години се появили и автомобилите „Победа“.

    Съветски таксита ГАЗ М-1 през 1938 г. Снимка: Уикипедия

    Сега таксита има в повечето, ако не и във всички страни по света. В някои градове тези коли са не само удобен вид транспорт, но и визитна картичка. Така, например, в Лондон такситата традиционно се боядисват в черно, в Нова Зеландия – в зелено, а на остров Лантау в Хонгконг – в синьо. Ню Йорк е определил стандарта за жълтата кола. В СССР рисували шахматни квадратчета и сложили зелено фенерче, поради което се появил изразът „зеленоокото такси“.

    Днес таксиметровите превози са индустрия, в която работят милиони хора. С развитието на комуникациите и информационните технологии можете да поръчате такси само с две щраквания в съответното мобилно приложение на своя смартфон.

    Николай Тошкович – изобретателят, който никога не забрави за българския си произход

    Николай Тошкович остава в историята като първият български изобретател и автор на два патента. Житейският му път започва през 1831 г в руския град Одеса. Той е дете на търговеца Стефан Тошкович, който се преселва от Калофер в Одеса. Домът на видния българин се оказва едно от най-популярните огнища на българския дух, а това, неминуемо, оказва въздействие върху националното самосъзнание на децата във фамилията Тошкович.

    Николай учи в Практическия технологичен институт в Санкт Петербург. По-късно, докато живее в Одеса, Николай Тошкович помага на много български младежи, което го издига в очите на сънародниците му и го прави изключително уважаван човек. За това споменава още Захари Стоянов.

    Николай Тошкович. Снимка: sandacite.bg

    В периода 1855 – 1860 г. българинът живее във Франция, където основната му задача е да се съсредоточи върху изучаването на производството на парни машини. Николай Тошкович осъществява сложно изследване по отношение на корабостроителната техника, пише Иван Алексиев в свое проучване за живота и дейността на именития българин. Според Алексиев, така му е заръчано от Руското дружество за параходство и търговия. След 1860 г. Тошкович се връща в Одеса, където дълго време работи като главен инженер на работилниците на Руското дружество за параходство и търговия.

    Освен приносът му за  науката и корабостроенето, той е активен член на Одеското българско настоятелство дълги години. Съосновател е на Българското книжовно дружество. Активно съдейства за материалната подготовка на четата на Ботев. През 1885 г. Паисиевата история се отпечатва за пръв път, благодарение на Тошковичевия препис. Този ценен препис на Паисиевата история Николай наследява от баща си. Преписът се връща в Калофер след смъртта на Николай. За него съобщава Марин Дринов през 1871 г.

    Да се върнем отново на научните постижения на Тошкович. В началото на 1857 г. Николай Тошкович и Франсоа Жерар получават патент за цяло лято бутало за хоризонтални и вертикални парни машини с центриращ палец за хоризонтални машини, с два бутални пръстена. Тъй като навлизаме в прекалено научна материя, само ще уточним, че двамата изобретатели не правят „нова конструкция на парна машина“. Те използват в новата конструктивната комбинация от спирални пружини в буталото, въведен преди това принцип на автоматично регулиране на контакта между буталото и цилиндъра. Сава Филаретов, съвременник на Тошкович, споделя за положителен икономически ефект при експериментите с новата система. Новото бутало постигало икономия на пара и гориво от 16 до 18 процента. Вероятно тези данни са резултат от експеримент. Филаретов дава и някои икономически показатели за изобретението – буталата на Тошкович били 3 пъти по-евтини от всички бутала по онова време, пише  друг изследовател на живота на видния българин Антон Оруш. Така Тошкович  става първият български притежател на патент за техника.

    Николай Тошкович. Снимка: sandacite.bg

    През 1859 г. българинът получава втори френски патент за „гребен винт с двойно действие“. Според модерната корабостроителна техника, това е вид конструкция на противоположно въртящи се съосни гребни винтове. Принципът не е нов, но е уникален комплексния подход и избора на перспективен принцип на действие, които носят икономическа изгода на модерното корабостроене, уточнява Иван Алексиев в своя труд. Тошкович умело използва историко-техническия подход, прилагайки нови технологични решения. Както е описано в патента, разработената от Тошкович конструкция е много по-икономична и с нея ,,получавате печалба за хода на кораба и за горивото, която общо е поне 25 %“.

    Това вече е напълно самостоятелен патент в историята на българската техника.

    В Париж през 1860 г. Тошкович завършва първата част на „Практически записки по параходите“, който е познат само като ръкопис. Това е висококвалифициран научен труд за корабния двигател. Няма спор, че този труд е първият български принос в областта на морската техника. Постиженията на Тошкович са по поръчка на Русия и са финансирани с руски средства, но това, че съхранява и след това завещава на България преписа на История славянобългарска и ръкописа „Практически записки по параходите“, е основателна причина да се смята научната му дейност като неразделна част от историята на българската техника.

    Ръкописът на Тошкович ,,Практически бележки за параходите“ от 1860 г, остава неиздаден, като вече споменахме. Той, на практика, е първото българско техническо изследване по корабостроене. Тошкович го дарява на младия тогава Софийски университет в края на ХІХ век, за да съдейства за  развитието на българската наука и техника. Ръкописът е бил съхранен в специално шкафче в Университетската библиотека с отбелязан надпис върху капака: “Ръководство и планове по механика“, съдържащи още бележки. ,,Бележките за параходите“ са уникален научен труд, който прави опит  да обясни в по-големи подробности парната тяга във водния транспорт, като особено детайлно е наблегнато на  гребните витла. Николай Toшĸoвич описва и анализира познатите до момента гребни винтове и се спира на техните предимства и недостатъци.Той демонстрира отлична ерудиция по отношение на математическия и хидродинамичен анализ. Прецизни чертежи са включени в ръкописа.

    Целият живот на Николай Тошкович е безспорно доказателство, че  една творческа и талантлива личност има нужда да попадне на подходящото място в подходящото време, за да развие своите теории и да ги приложи на практика. Тошкович едва ли щеше да е известен като първият български изследовател и притежател на патенти, ако не беше попаднал при най-големите и известни производители на двигатели и машини по онова време. Точно фабриката на Кай изиграва решаващо значение за стимулирането на творческото мислене на българина.

    Николай Тошкович. Снимка: sandacite.bg

    Ако се беше родил и живял в България, никога нямаше да чуем за него, тъй като едва ли би се занимавал с това. Тошкович, обаче, никога не забравя за България и се гордее с българския си произход.

    Николай Тошкович умира през 1893 г. в Одеса. Съпругата му се съобразява с неговата воля и изпраща в родния град на баща му, Калофер, преписът на Паисиевата история заедно с ръкописа „Практически записки по параходите“.

    Автор: Десислава Михалева

    Трофеи от Виетнам

    Според данни, цитирани в мемоарите на бивши съветски военни съветници във Виетнам, група специалисти от Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР (ГРУ), чиято задача била да изучават трофеи от американска военна техника, действали във Виетнам от есента на 1965 г.

    Резултатите от работата на „трофейниците“ представлявали, естествено, голям интерес за Министерството на отбраната на СССР и съветската отбранителна промишленост.

    В мемоаритете си ветерани от дипломатическата служба твърдят, че освен изучаването и изпращането на проби от американско оборудване и оръжие в Съветския съюз, задачите на „трофейниците“ включвали и анализ на американските военни действия във Виетнам, както и консултиране на Виетнамската народна армия при разработването на начини за противодействие на вражеските подразделения.

    Обаче, съдейки по справка от посолството на СССР в Демократична република Виетнам, датирана от март 1967 г. и адресирана до висшето ръководство на Съветския съюз, самата виетнамска страна често пречела на нормалната работа на специалната група „трофейници“. По това време съветски специалисти работели във Виетнам вече почти 2 години – от май 1965 г., а дейността им била координирана на ниво министри на отбраната на СССР и Северен Виетнам.

    Войната във Виетнам. Снимка: Уикипедия

    За този период „трофейниците“ подбрали и изпратили в Съветския съюз над 700 проби американска военна техника и оръжия. Специална част на ГРУ изследвала свалените американски самолети и ракети, електронното, фоторазузнавателното и друго оборудване. Освен това, в резултат на тази работа били съставени няколко десетки информационни и аналитични доклади, в които се изучавала и американската техническа документация.

    По-голямата част от изследванията се извършвали на местата на падане на свалените самолети. Но виетнамците често криели тези точки от съветската специална група или забавяли изпращането на превозни средства с „трофейници“ до обекта за изследване. В тази връзка на „ловците на трофеи“ се налагало сами да търсят местата, където падали американските самолети. Случвало се виетнамците просто да не позволяват на съветските специалисти да изследват проби от оборудване и оръжия, а и бавели изпращането им в СССР понякога до 3 месеца.

    Много такива случаи се дължали на факта, че преди руснаците да пристигнат на мястото на падане на американския самолет, останките му вече се изследвали от китайски военни експерти. Така, например, през януари 1968 г. китайците изпреварили съветската специална група, като първи разглобили модернизиран разузнавателен самолет – сетне отмъкнали от него всичко ценно, а останките подготвили за взривяване. Виетнамците, за да изгладят по някакъв начин неприятната ситуация, предали на „трофейниците“ американска ракета „Шрайк“ (AGM-45 Shrike).

    Намаляването на ефективността на зенитно-ракетните сили на виетнамската армия до голяма степен се дължало именно на ракетите „Шрайк“ – които се самонасочвали по радиоизлъчването на съветските зенитно-ракетни комплекси „Двина“, използвани от виетнамците.

    Съветското разузнаване съобщило, че комплексът за проследяване на „Двина“ бил предаден на американците от израелците, които на свой ред го били пленили от египтяните. Така било разработено противодействие: локаторите на съветския зенитно-ракетен комплекси фиксирали момента, в който „Шрайк“ бивала изстреляна от бомбардировача, и незабавно изключвали радиопредавателя. Ракетата губела целта си и „заслепеният“ „Шрайк“ често падал в околностите на Ханой.

    Използвайки информацията за „Шрайк“, съветската отбранителна промишленост многократно модифицирала зенитния комплекс „Двина“.

    Такива военно-научни групи, изпратени от СССР във Виетнам чрез ГРУ, действали във Виетнам до 1971 г. и били ръководени през това време от седем офицери от Главното разузнавателно управление (всичките полковници).

    Документално потвърдени, убедителни данни за това как трофеите, получени от военно-научните специални групи на ГРУ по време на войната във Виетнам и транспортирани до СССР, са повлияли върху модернизацията на оборудването и оръжията в Съветската армия, все още няма.

    Обаче военните историци, които ​​анализират тази тема, са склонни да смятат, че съветският военно-промишлен комплекс през 1960-70-те години по време на виетнамската кампания станал „собственик“ на почти всички новости в американските военни технологии.

    Как прогонили самураите от Средновековието?

    След опустошителните войни от ХVІ век, в които самураите и техните местни князе – даймио, воювали за надмощие над японските острови, в 1615 г. започнала епохата на династията Токугава.

    През 1633-1638 г. тогавашният шогун Йемицу Токугава (1604-1651) издал поредица от укази, които значително ограничили контактите на японците с чужди държави – и това продължило до 1850-те години. По този начин управлението на първите шогуни Токугава донесло на хората дългоочакваната стабилност след почти два века на войни и междуособици. Това от своя страна довело до значително развитие на икономическия и културен живот. Войните останали в миналото, нищо не помрачавало живота на японците. Целият останал свят бил обявен за варварски. Японските пристанища били затворени за чужди флоти. Владетелите на Япония заповядали да бъдат избити християните – а онези, които оцелели, минали в дълбока нелегалност.

    Така Страната на изгряващото слънце получила политика на изолация, която се отразила върху развитието на търговията, технологиите, изкуството и практически всички аспекти на живота.

    Но в началото на ХІХ век кораби от Европа, Русия и САЩ започнали все по-често да се появяват в крайбрежните води на Япония. Решаващият удар върху политиката на „Сакоку“ („Страна във вериги“) бил нанесен от представителя на САЩ комодор Матю Пери.

    На 8 юли 1853 г. ескадрата на комодора, съставена от военни кораби с парни двигатели – канонерки, навлязла в залива Урага, близо до столицата Едо. Японците, виждайки боядисаните в черно корпуси на кораби, плаващи срещу вятъра противно на цялата дотогавашна логика, ги нарекли „курофуне“ – „черни кораби“. Пери предал на японските власти писмо от американския президент Милард Филмор  (1800-1874), което съдържало предложение за установяване на взаимни контакти. Той също така обявил, че ще се върне за отговор след година.

    Сред японския елит около шогуна настъпила паника. Никой не знаел какво да правят с неканените гости. Бюрократичната машина заработила с пълна мощ и започнала оживена кореспонденция между провинциалните власти и центъра.

    В началото на февруари 1854 г. комодор Пери се завърнал на брега на Япония. Този път той бил твърдо решен да сключи съответните споразумения. Ескадрата на Пери била готова да стовари десант от 1600 морски пехотинци, който щял да бъде подкрепен от корабната артилерия. Но дотам не се стигнало. Вместо да гърмят оръдията на артилеристите, заскърцали перата на дипломатите.

    Японците подписали договор за мир и приятелство на 31 март 1854 г. в Канагава. Той съдържал 12 точки. Според него Япония отворила две пристанища за САЩ – Шимода и Хакодате. Също така японците се ангажирали да снабдяват американските кораби с най-необходимите стоки, а американските търговци получили привилегии. Дадена била възможност да се настани консул на САЩ в Шимода. Така вратите на затворената Япония били отворени към света. Оттук възникнал изразът „дипломация на канонерките“ – искаш, не искаш, ще се подчиниш на по-силния.

    Договорът от Канагава бил само началото. Скоро японците подписали подобни споразумения с други страни, включително Великобритания през октомври 1854 г., Русия през февруари 1855 г., Холандия през януари 1856 г., през 1860 г. с Португалия и година по-късно с Прусия.

    В резултат на всеки от договорите тези държави получили достъп до повечето японски пристанищни градове. Търговците и занаятчиите от Страната на изгряващото слънце обаче се страхували, че не могат да издържат на конкуренцията със своите западни колеги. В страната нараснала инфлацията, което предизвикало недоволство сред обикновените хора.

    В началото на 1860-те години сепаратизмът на отделните даймио отново се засилил. Владетелите на клановете Сацума, Чошу, Тоша и Хидзен на практика се отцепили от централната власт.

    През 1863 г. императорът, следвайки решението на съвета на князете даймио, поискал шогунът да изгони „варварите“ възможно най-скоро. Кланът Чошу започнал да действа сам срещу чужденците. На 25 юни негови представители стреляли по западните моряци в пролива Шимоносеки. Естествено, това довело до ответни мерки от страна на англичани и американци. Шогунът Йемочи решил, че кланът, който започнал война на своя глава, трябва да бъде наказан, и изпратил свои войски срещу него. Те обаче срещнали силна съпротива и конфликтът продължил до 1866 година.

    През март 1866 г. било постигнато споразумение между враждуващите кланове Чошу и Сацума. В резултат клановете трябвало да си помагат и да действат заедно, за да постигнат важни цели, уж в полза на императора.

    Същата година шогунът Йемочи умрял, а на 10 януари 1867 г. неговото място заел Йошинобу Токугава (1837–1913) – последният шогун. Той управлявал Япония до 3 януари 1868 г., когато започнала епохата „Мейджи“ (1868-1889) – период на реформи и модернизация.

    Самураите били прогонени от Средновековието – и,       волю-неволю, прекрачили в Новото време.

    Кралят на лакомниците

    „Войникът винаги е гладен“, твърдял пруският крал Фридрих Велики (1712-1786). Но дори този прочут пълководец вероятно щял да остане изненадан, ако узнаел какъв апетит имал френският войник Шарл Домери.

    Той бил роден в голямо полско семейство. Истинското му име е Карол Домеж.

    В средата на 18 век пруската армия събирала войници от цяла Европа. Новобранците били привличани с приказки за обилни хранителни дажби и високи заплати. 13-годишното момче Карол също повярвало на обещанията и замарширувало сред пруските мускетари.

    Вербовчиците обаче не знаели, че момчето има рядко заболяване – полифагия, което кара човека не просто да яде, а постоянно да се тъпче. И най-интересното – без да напълнява. Ето защо на Карол храната никога не му била достатъчна. Той притежавал апетит, на който дори най-големите фантазьори не можели да повярват.

    Скоро момчето разбрало, че в пруската армия ще го хранят повече с пръчки, отколкото с шунка и сирене. Той избягал и станал войник в революционната армия на Франция. Френските доброволци не се отличавали с висока дисциплина. Тук за младия Шарл, както се нарекъл, било по-лесно да си намира храна, отколкото под тоягите на пруските подофицери.

    Сред колегите си от армията на Френската република мосю Домери имал много почитатели. Понякога ядял просто заради облог. И винаги печелел. Никой не можел да се справи с неговите гастрономически способности. Домери се превърнал в истински шампион по ядене на всичко, годно за консумация, а славата за него прогърмяла чак до Париж. Пресата описвала лакомията на този войник, когото никой интендант не можел да нахрани. Например, само за една година от разполагането на неговата част в предградията на Париж, лакомникът уловил и изял 174 котки. Понякога бил толкова нетърпелив, че можел да яде гълъб или котка, без да чака да ги готвят на супа или печено. Ядял месото сурово, като изумявал публиката. Шарл го харесвал повече от растителната храна. Но ако под ръка нямал куче или котка, се задоволявал с обикновена трева. Можел да изяде 1-2 килограма трева или сено на едно хранене. Не се отказвал и от слама.

    Освен това, Шарл се опитвал да потуши постоянния глад с тютюнопушене. Лулата му винаги димяла и по нея лесно го откривали.

    Легендарните епизоди от живота на войника Шарл Домери просто шокират. Веднъж той бил изпратен заедно с други войници на експедиция в Ирландия. Корабите се срещнали с британския флот и били подложени на обстрел.

    В хода на битката един от моряците загубил крак, откъснат от английско гюлле. Шарл веднага сграбчил окървавения крайник, като започнал жадно да го разкъсва със зъби и дъвче. Моряците се нахвърлили върху него, едва успели да му отнемат крака и да го хвърлят в морето.

    През 1799 г. англичаните пленили френския лакомник. Но Шарл изумил и тях със своите „таланти“. Жителите на Ливърпул ходели да го гледат като театрално представление.

    От хуманни съображения администрацията на пленническия лагер заповядала да му се готви дажба десет пъти повече, отколкото за обикновен военнопленник. Но Шарл бил ненаситен – независимо от всичко, той ходел на лов за котки, гълъби и врани, ядял трева и листа от дърветата. Не се отказвал и от лоени свещи.

    В крайна сметка началникът на пленническия лагер в Ливърпул помолил началството си да намери решение на проблема. Но понеже не му повярвали, от Лондон била изпратена цяла комисия. Провели експеримент. И Домери показал на какво е способен.

    В присъствието на членовете на комисията той изял 8 килограма сурово говеждо месо, килограм свещи и изпил бъчвичка бира. Лекарите били изумени от здравето на лакомника. Той приличал на обикновен млад мъж, само много висок за онова време – почти два метра (по-точно 191 см). Умът му си бил наред, разсъждавал съвсем разумно. И, освен това, не напълнявал.  Единствената забелязана аномалия била, че Шарл Домери постоянно се изпотявал, докато спи или яде.

    Не е известно как се е развила съдбата на необикновения войник. Но със сигурност е известно, че в медицинската история не е регистриран нито един случай на полифагия, сравним по екстремност с разстройството на Домери.

    Тайните на промишления шпионаж

    Историята на промишления шпионаж и контрашпионаж познава много удивителни операции.

    Задачата да се разберат военните тайни и политическите планове на врага е главна цел на разузнаването открай време. Но промишленият шпионаж винаги е играл не по-маловажна роля.

    Спокойно може да се предположи, че още първобитните хора шпионирали своите тайни как се пали огън, как се обработват кожи или се правят лъкове и копия. Мойсей и други библейски вождове изпращали свои съгледвачи в тила на врага „да научат всичко за земята, за нейното плодородие и богатства“.

    Древният Рим имал добре организирана служба за икономическо разузнаване: той събирал подробна информация за своите съседи и потенциални противници в много икономически аспекти, включително климат, пътни условия, плодородие на земята, трудолюбие на населението, наличност на хранителни запаси. Специално се издирвали местата за съхранение на съкровища, натрупани от храмове и владетели. Откритите от разузнаването впоследствие попадали в „сейфовете“ на Римската империя. Шпионите на ромейския император Юстиниан – скитащи персийски дервиши, разкрили тайната на производството на коприна, като донесли копринени буби от Китай в кухините на своите пътни бастуни.

    Работата на отец Франсоа Ксавие д’Ентрекол, за да разкрие пред Европа производствените методи на китайския порцелан през 1712 г. се счита за ранен случай на индустриален шпионаж. Снимка: Уикипедия

    На свой ред японците изпратили официална делегация в Китай, уж с цел да поканят китайски майстори на коприна в Япония, макар да знаели, че ще им бъде отказано. Делегацията прекарала толкова много време в двора на китайския император и се държала така умело, че разкрила всички тайни и скоро Япония започнала да произвежда собствена коприна.

    Но истински създател на икономическия и военно-промишлен шпионаж може да се нарече Чингис-хан. Той не предприемал нито една кампания, без да проучи икономическата ситуация на територията на бъдещия враг: природни ресурси, наличие на полезни изкопаеми, нивото на развитие на занаятите и военното дело, скрити съкровища, богати гробници. С помощта на шпиони в ръцете на Чингис-хан и наследниците му попаднали огромното богатство на багдадските халифи и съкровищата на китайските императори.

    Подходът на Чингис хан към това, което днес се нарича „ноу-хау“, бил особен. Той избивал до крак населението на завладените градове, но щадял живота на занаятчии, оръжейници, златари, архитекти и други хора, владеещи занаяти.

    През ХVІІІ век в Европа започнал ловът на „китайската тайна“ – метода за приготвяне на порцелан. Много шпиони били изпратени в Китай. Първият от тях, който успял да се докопа до тайната, бил френски монах-йезуит. Той проникнал в затворения град Цзиндечжен, където се е намирала императорската фабрика за порцелан. Изучил подробно техниката за производство на твърд порцелан от каолин и, въпреки бдителността на китайското контраразузнаване, успял да изпрати проби от суровината във Франция. Малко по-късно там започнало производството на известния севърски порцелан.

    На свой ред английският агент Томас Бриан, който работел в Севър, откраднал технологията за производство на порцелан от французите и скоро тя била патентована в Англия!

    Трябва да се каже, че германските химици (по-точно алхимикът Фридрих Бьотгер) самостоятелно открили тайната за производството на порцелан в началото на ХVІІІ век – а шпионирането на тайната на саксонския порцелан било с не по-малко перипетии от това на китайския. Бьотгер толкова внимателно пазел тайната си, че освен него, никой не я знаел. По негово настояване ученият Немиц научил наизуст половината от рецептата, а другата половина – колегата му Гартелми.

    Шпионирали се и други производствени тайни. Английският леяр Фомо, който смятал, че английската стомана от онова време е с ниско качество, се преоблякъл в дрипи и, маскиран като пътуващ цигулар, заминал за континента – където, посещавайки всички европейски центрове за производство на стомана, успял да открадне тайни за производството на най-добрите нейни сортове. Скоро заводите му станали най-големите в Англия. Той умрял богат човек, а децата му получили дворянска титла.

    Но не всички промишлени тайни били получавани с такива големи трудности. Например, изобретението на барута се приписва на германския монах Бертолд Шварц, който живял през ХІV век – а редица европейски шпиони откраднали или купили без особени затруднения тайната за направата му от китайците.

    От друга страна, в древността, както и сега, шпионите често се проваляли, поради което много тайни остават неразгадани и до ден-днешен. Например, така и не успели да разкрият тайната на византийския „гръцки огън“, най-опасното оръжие на Средновековието – въпреки, че цели 400 години промишлени шпиони от цял свят се опитвали да я разберат. „Гръцкият огън“ изгарял всичко наоколо, а пък ако го заливали с вода, се разпалвал още повече. Тайната му не е разкрита дори днес и, според описанията, дори напалмът е по-слабо ефективен в сравнение с него.

    Изгубени са също тайните за производство на древни херметични уплътнения, на студената светлина, абсолютно чистото желязо, свръхтвърдата стомана. Все пак има и позитивни загуби – тайните за производство на много отрови, използвани в древните и средновековни придворни заговори и конспирации, също не са разкрити.
    В историята имало и случаи, когато някои тайни са били умишлено унищожавани. Например, през 1903 г. руският професор Филипов, изобретил метод за предаване на ударни вълни от експлозия на разстояние по радиото, бил намерен мъртъв в своята лаборатория. Някои историци допускат, че е бил убит по заповед на император Николай ІІ, за да отнесе тайната си в гроба.

    И наистина, очевидно взрив на бомба, пренесен чрез радиовълни до която и да е точка на земното кълбо, не е добра перспектива за човечеството.

    Как „Чудовището на Омаха“, убил 2000 американци, се размина с наказанието

    Дебаркирането на съюзниците в Нормандия през лятото на 1944 г. може да се нарече най-трагичната страница в историята на американската армия. Въпреки факта, че немската отбранителна линия „Атлантическа стена“ така и не била завършена, десантът на брега бил белязан от колосални загуби на жива сила и военна техника. Немският картечар, с прякор „Чудовището от Омаха“, се превърнал в една от зловещите легенди на този епизод от Втората световна война.

    Поради липсата на време и ресурси, които германците изпитвали все повече и повече с всеки изминал месец на войната, изграждането на непрекъсната линията от укрепления „Атлантическа стена“ се превърнала в издигане на отделни бетоннови крепости. Германците ги наричали „Гнезда на съпротивата“ и на всяко давали име, състоящо се от двете букви WN и сериен номер.

    В сектора на инвазията, който имал кодовото име „Омаха Бийч“, се намирали опорните пунктове от WN-60 до WN-74 и именно тук се развили най-трагичните събития по крайбрежието. Тук от самото начало всичко се объркало. Корабната артилерия трябвало да потиска огневите точки на противника, но работела изключително слабо по целите, причинявайки минимални щети.

    След това подвели британските и американските бомбардировачи, поради мъглата те пуснали смъртоносния си товар покрай германските укрепления. Но най-лошото не било това, а отвратителната подготовка на самото дебаркиране. От 32-та танка-амфибия „Шерман“, 27 веднага потънали и били безвъзвратно изгубени.

    Останки от укрепления на „Атлантическия вал“

    След това дошъл редът на войниците – те започналиа да падат на дълбочина повече от 2 метра, така че първите жертви в сектора „Омаха Бийч“ се появили още преди нацистите да открият огън. Носейки оръжия и боеприпаси, войниците просто се удавили в морето близо до брега.

    Именно в този трагичен момент се задействали немските картечници, удряйки нагазилите водата до гърди американски войници. По-късно капитан Ричард Мерил, рейнджър от 2-ри батальон, си спомня момента по следния начин:

    „Бях първият, който слезе. Седмият войник, също като мен, скочи на брега, без да бъде наранен. А всички останали между нас бяха застреляни: двама бяха убити, трима бяха ранени. Ето колко е важно да имаш късмет.“

    Войниците от 5-ти корпус на 1-ва американска армия, които имали късмета да стигнат живи до плажа, попаднали под обстрел от укрепление WN-62, в което младият ефрейтор Хайнрих Северло служил като картечар. Втора година участвал във войната, но преди това никога не се бил включвал в сериозни битки. През 1942 г., когато момчето още не било навършило 20 години, било призовано да служи в 19-и лек артилерийски резервен дивизион в Хановер-Ботфелд.

    След това Хайнрих служил във Франция, изпълнявайки елементарните задължения на мотоциклетен куриер в една от пехотните дивизии на Вермахта. През 1943 г. Северло е изпратен на принудителен труд заради дългия си език – разсъжденията на младия куриер пред някои от началствата изглеждали политически незрели и опасни.

    Но Хайнрих не бил създаден да копае окопи и отбранителни съоръжения – скоро се разболял тежко и бил изпратен в болница. Оттам младият войник се завърнал не в пропитите с кръв окопи на Източния фронт, а на брега на Нормандия, където било спокойно, а службата била по-скоро като ваканция. Но това не било за дълго – съюзническата операция „Оверлорд“ превърнала безкрайните безлюдни плажове в истински ад на земята.

    Когато започнало дебаркирането, Хайнрих разполагал с картечница MG 42, с прякор „Косторез“ и „Хитлеров трион“, както и две карабини Kar 98K. На 6 юни 1944 г. Северло видял с ужас от вратичката на огневата си точка, че точно пред неговия WN-62 започва масово дебаркиране на  вражески войски.

    Хайнрих Северло

    „Хиляди американски войници започнаха бавно да се придвижват към плажа пред нашата бойна огнева единица. В този момент в залива настъпи пълна тишина, не бе изстрелян нито един изстрел. Всичко беше толкова спокойно, толкова организирано, че сякаш просто правеха някакви упражнения … Тези хора приличаха на нищо не подозиращи агнета, които отиваха на заколение.“

    Така Северло си припомнил този момент десетилетия по-късно на срещи с журналисти. Когато разстоянието до десантните шлепове на американците било намалено до няколкостотин метра и вратите на рампата започнали да се отварят и да пускат първите бойци, оберлейтенантът Бернхард Фреркинг, който оглавявал подразделението на Хайнрих, дал заповед да се открие огън.

    „Те бяха на една ръка разстояние пред мен. Ясно видях пръските от куршумите и изплашените лица на вражеските войници, изкривени от ужас. Трябваше да пробвам малко с първия, за да разбера как да ги улучвам от първия път, но след това стана по-лесно. Изчаках да се отворят вратите на останалите шлепове за дебаркиране, за да пуснат нова порция сиви фигурки, и започнах да стрелям директно в отвора на рампата … И все пак, някои имаха късмета да изпълзят по мокрия пясък. Те се втурваха, пълзяха и се опитваха по всевъзможен начин да намерят подслон зад труповете на своите мъртви другари, които вече бяха напълнили целия плаж. Но конусовидните куршуми от калибър 7,92 от моя MG 42 лесно можеха да пробият всяко месо …“

    Съвременен вид на сектора „Омаха Бийч“ от мястото, където се е намирал Хайнрих Северло

    Това е откъс от мемоарите на Северло, в които той описва началото на тази продължителна битка. Отначало броят на убитите стигнал до десетки, после до стотици, а след това картечарят започнал да губи усещането си за време и реалност. Пръстите му се свивали, лицето му изгаряло от топлината, излъчвана от цевта на адската му машина, а рамото му било подуто като възглавница.

    В рамките на няколко часа от битката Ханс Северло използвал всичките 12 хиляди патрона за картечницата и 400 патрона за карабината, които били на разположение. Плажът пред позицията му бил покрит с почти непрекъснат слой от мъртви и ранени, а телата на първите му жертви вече били отнесени в открито море от вълните.

    Но тази битка, както и всяка друга, приключила. Северло имал късмет – той бил сред малкото оцелели от своето укрепление и се оттеглил в село Колевил-сюр-Мер, където се намирало съседното укрепление WN-63. Тук той, с няколко други войници и офицери, бил заловен от американците.

    Хайнрих Северло се среща с американски ветерани на плажа в сектора „Омаха Бийч“

    По време на разпит Хайрих казал името си, но благоразумно замълчал за продуктивната си работа на „Омаха Бийч“. Затова картечарят, заедно с други войници, е изпратен в САЩ, където работил като берач на памук и картофи в Мисисипи.

    През 1947 г. Хайнрих е изпратен в Англия, а оттам е изпратен у дома в родния си град Мецинген. Бившият войник на Вермахта мълчал за ролята си в битките за нормандското крайбрежие до 1960 г., когато съдбата го събрала с писателя Пол Карел, бившия оберщурмбанфюрер на СС Пол Шмид.

    С бившия си съратник Северло споделил и неговата история била включена в книгата на Карел за битките за Нормандия. Но този опус на бившия нацист не спечелил общественото внимание и никой не си спомнил за Северло. Така Хайнрих живял спокойно кат обикновен провинциален бюргер до 1984 г., когато решава да даде интервю на американски журналисти, подготвящи програмата за 40-годишнината от десанта на съюзниците.

    Разговорът с представителите на пресата продължил почти четири часа, през което време Хайнрих Северло не само описал всички подробности от това кърваво клане, но и посочил броя на жертвите – около 2000. Скоро интервюто било излъчено по канал ABC и бившия ефрейтор от Вермахта веднага се превърнал в знаменитост.

    Паметния обелиск при укрепление WN-62.

    Той бил канен на шоута и срещи, бил интервюиран, бил мразен и му се възхищавали. Всичко било точно както се случва обикновено в обществото, когато открият някой сериен убиец или главорез. Говорейки за единствената си битка, Северло винаги искал прошка от онези, на които донесъл скръб и изразявал искрено съжаление. В същото време било ясно, че немецът  е поласкан от такова внимание и от прякора „Чудовището от Омаха“, който му бил даден от алчни за гръмки фрази репортери.

    През 2000 г. Хайнрих Северло публикува книга с мемоари. Популярността му донякъде избледняла, но той все още бил задължителен участник в срещите на британските и американските ветерани от десанта в Нормандия. Картечарят, убил 2000 американци, умира през 2006 г. на 82-годишна възраст в един от домовете за възрастни хора в град Лачендорф.

    Накрая трябва да се каже, че много историци и военни експерти поставят под въпрос историята на Северло за 2000 убити десантчици. Според запознати, това е невъзможно, дори като се вземат предвид отличните технически характеристики на картечницата MG 42. Не трябва да забравяме, че Хайнрих не е бил професионален картечар и за пръв път се е сблъскал с това оръжие малко преди първата и последната си битка.

    Автор: Десислава Михалева

    Щеше ли маршал Тухачевски да победи Вермахта?

    Много историци обясняват тежките поражения на Червената армия от немските войски през лятото на 1941 г. с грешки на командването на Червената армия и подценяването на стратегията на настъпващия Вермахт. Уж по време на „репресиите“ били избити най-добрите съветски военни кадри и било нямало кой да приложи нападателна стратегия, да организира взаимодействието на частите и подразделенията.

    Но, както вече става все по-ясно, процесът на пречистване на армията и целият държавен апарат, обозначаван с условното название „репресии“, далеч не нанесъл щети на най-добрите кадри на Червената армия. В своята книга „Очищение“ (преведена на български) Виктор Суворов, без значение какво е отношението ни към него като личност, ясно показа, че през 1937 г. са били ликвидирани предимно кадри на НКВД, военни прокурори и съдии, комсомолски натегачи, палачи от т. нар. „ленинска гвардия“ с ръце в кръв до лактите – тоест все персони, които имат твърде далечно или нямат въобще никакво отношение към армията и военното дело.

    Маршал Тухачевски

    Съществува мнение, че ако нямало „масови репресии“ срещу най-висшите командни кадри на Червената армия, това би отказало Хитлер от идеята за нападение срещу СССР. Но, като се има предвид, че германското разузнаване е имало горе-долу ясна представа за качествата на отделните съветски военачалници, едва ли липсата на неколцина военни с доста съмнителни качества е променило геополитическите планове на Хитлер.

    Значителните недостатъци в самата доктрина на Червената армия се коренели именно в схващанията на доста от „репресираните“ военачалници. Така, например, прословутият маршал Тухачевски проповядвал идеята за настъпателна война „на чужда територия и с малко кръв“. Така се опитвал да воюва той през 1920 г., настъпвайки към Варшава – където под негово ръководство Червената армия претърпяла страшен разгром и дала 120 хиляди пленници. Той бил привърженик на решителните действия, които лишават врага от инициатива. Това, според него, можело да стане само чрез използването на огромен брой бързи и маневрени танкове. И Червената армия до 1941 г. е била систематично въоръжавана с такива машини.

    Тактиката, която Тухачевски внушавал на командирите, била за постоянна активност, решителност, промъкване напред през пролуките в бойните формирования на противника, за да бъде ударен след това в най-уязвимите места – фланга и тила. В същото време да не се обръща внимание на изоставането на другарите отдясно и отляво, не трябва да се равняваме по тях. Трябва „смело, неудържимо и инициативно да притискаме противника“!

    В същото време танковата армада трябвало да бъде подкрепена с подходящо количество авиация и артилерия. Те също трябвало да бъдат мобилни, бързи, за да не изостават от танковете и мотопехотата. Маршал Тухачевски разделя съветските танкове на два вида: за непосредствена подкрепа на пехотата и „далекобойни“.

    „Пехотните“ танкове трябвало да пробият вражеските отбранителни линии, а другите бързо да превземат обекти в тила, да унищожават комуникациите и линиите за свръзка, да сеят паника и дезорганизация сред врага. Така до 1937 г. Червената армия била наситена с пехотни танкове Т-26 и леки БT.

    На всичко отгоре, Михаил Тухачевски смятал, че промишлеността трябвало да положи всички усилия за производството на хиляди такива машини. През 1930 г. той поставил на бюрото на Сталин проект за създаване на сто хиляди танкове – само за една година. Това било доста налудничаво – цялата държава трябвало да не произвежда нищо друго, освен танкове. За сравнение – вече след войната, с неизмеримо по-силна икономика, СССР имал 50 хиляди танка, при това произведени за много години.

    Според маршала танковете трябвало да унищожават преди всичко живата сила на противника, а не да се бият с други танкове. Танкът Т-34 по никакъв начин не се вписвал в такава стратегическа концепция. Може би, ако Тухачевски беше доживял приемането на Т-34 в експлоатация, щеше да изрази отрицателно мнение за необходимостта от такава машина в Червената армия. И армията щеше да остане с танкове с тънка броня, почти ламарина, които „унищожават живата сила“ – тоест, разстрелват и мачкат пехотинците, но са безпомощни срещу вражеските танкове.

    Тухачевски пропагандира идеята за десантиране на малки танкове – танкети, от въздуха зад вражеските линии с помощта на планери и „въздушни влакове“. Това било пробвано в началото на Великата Отечествена война. Оказало се, че подобни операции носят големи загуби, напразно изразходване на ресурси.

    Тухачевски смятал специализираната артилерия за ненужна. Според него, едно оръдие трябва да може да унищожава всичко: пехота, бункери, танкове, самолети… Практиката показала, че такова оръдие практически не е силно срещу всички, а обратното – слабо е срещу всички. Просто защото стрелбата срещу всяка различна цел си има своята специфика.

    За разлика от народния комисар на отбраната Климент Ворошилов, маршал Тухачевски смятал, че война с малко кръв няма да е възможна през 1930-те години. Считал, че цялото население ще води войната. По принцип тук бил прав. Новата война наистина станала тотална. Но тя изисквала големи тилови резерви, а Тухачевски настоявал за максимално насищане на фронтовите линии със средства за водене на бойни действия – обаче от тилови резерви се отказвал.

    Великата Отечествена война на СССР показала, че ако доктрината на Тухачевски бъдела приложена на практика, Червената армия можела да се окаже в много по-лошо положение. Офанзивните операции на германската армия с дълбоко ешелониране през юни 1941 г. биха довели до още по-голямо обезкръвяване на дивизиите и бърз крах на Червената армия.

    Тухачевски вече бил допуснал подобна грешка край Варшава през 1920 г., когато тласкал червеноармейците напред, без да обръща внимание на тиловите резерви и комуникации – и в резултат претърпял страшен разгром. Но явно горчивият опит не го бил научил на нищо.