Всеки, който се е увличал от книги и филми за мореплаватели, пирати и острови със съкровища, има повече или по-малко представа какво представляват галеоните.
Това са големи платноходи от XVI-XVIII в. с мощно артилерийско въоръжение, използвани за военни и търговски цели. Основен тласък за създаването им дала появата на редовен корабен трафик между Европа и американските колонии. Главно с тях били превозвани златото и среброто от Южна Америка към Испания. Испанският галеон представлявал военно-транспортен кораб с 2 палуби и висока кърма (задна част). Дължината му била около 40 м., ширината – 16м. Въоръжение – 50-80 оръдия. Екипажът се състоял от 600 моряци и войници. Този тип кораби били предназначени за дълги океански пътешествия с достатъчно възможности за самоотбрана.
Първото споменаване на галеон е през 1535г. Скоро той се превръща в основен кораб на испанския и английския флот. Различава се от предишните плавателни съдове – каравелата, караката и нефа с това, че е по-дълъг, по-висок и с по-прав корпус. Водоизместимостта на галеона била средно около 500 тона, но т. нар. „манилски галеони“ на испанската флота, курсиращи между Манила (Филипините) и град Акапулко в Мексико, достигали 2000 тона. Кърмовата надстройка, висока и тясна, имала няколко етажа, където се разполагали каютите на офицерите и пътниците. Тя била украсена с богата дърворезба и балкони.
Типичният галеон бил с 3 мачти – фок-мачта, грот-мачта и бизан-мачта (предна, средна и задна), а освен това и с бушприт (наклонена греда, излизаща напред от носа). Най-големите галеони с водоизместване над 800 тона понякога имали четвърта мачта, т.нар. бонавентура-бизан. Платната били обикновено прави (четириъгълни), а понякога на бизана и бонавентур-бизана – латински (триъгълни).
В артилерийското въоръжение отначало влизали най-вече кулеврини (малокалибрени дълги оръдия с калибър 6 см); но постепенно то се подсилвало до топове с калибър 19 см и значително количество- до 100 бр., преносими мушкетони (наричани още „абордажни пистолети“). Именно галеоните са първите кораби с оръдейни палуби, предназначени специално за артилерията. Така се появяват платноходите, които най-често може да се видят във филмите за онази епоха – с дула на оръдия, които се подават от двата им борда. На две оръдейни палуби се разполагали от 50 до 80 оръдия.
Галеоните на различните държави имали общи конструктивни елеменнти, но се различавали, понякога съществено. Терминът „галеон“ след Испания бил възприет и от други страни. Кралят на Англия Хенрих VIII се гордеел с „галеон“, построен през 1545 г. (в действителност, неголям патрулен кораб). В документи от средата на XVI в. се споменават португалски, френски и холандски галеони. По-обширното значение на думата „галеон“ в различните европейски езици било „испански военен кораб.“ Само на португалски тя означавала конкретен тип платноход – с високи бордове, висока кърма и оръдейна палуба по цялата му дължина. Бордовете били стеснени в горната си част – това затруднявало вражески абордаж, а по-широката основа правела кораба устойчив. Съотношението ширина – дължина било 1:4, в сравнение с пропорциите 1:3 при дотогавашните караки и каравели.
Насищането на военните кораби с артилерия през XVI-ти век променя кардинално характера на морските сражения. Дотогава в продължение на хиляди години основни бойни кораби били гребните галери, а формата на самата битка – абордаж. Обаче през XVI-ти век в Англия влезли на въоръжение летите чугунени оръдия – по-евтини от бронзовите, по-лесни за производство от железните и с по-високи характеристики. Именно превъзходството в артилерията било главният фактор за разгрома на испанската „Непобедима армада“ през 1588 г. Оттогава вече оръдията определяли силата на флота. Абордажът се превърнал във финален етап на битката и целта му била просто да се превземе вражеския кораб, след като бъде изваден от строя с оръдеен огън.
Масовото производство на тежки корабни оръдия дълго време било крайно трудоемко – затова най-големите чак до XIX-ти век имали калибър максимум 170 мм. Но дейността по тяхното зареждане и насочване била сложна и изисквала голям разчет. Такива топове тежали по няколко тона. Затова в продължение на няколко века предпочитали да въоръжават галеоните с повече, но по-малки оръдия – от 50 до 120, разположени на 2-3 оръдейни палуби.
За построяването на един галеон била необходима изсушена дървесина от около 2 хиляди дъба. Този тип платноходи били използвани до ХVIII век, когато постепенно започнала смяната им с по-модерните фрегати и линейни кораби.
Веднъж, Франсоа дьо Сепо (1510-1571г.)- бъдещ маршал на Франция, бил поканен на обяд при английския крал Едуард VI. В спомените си дьо Сепо изненадано описва какво видял:
„На обяда прислужваха кавалери на Ордена на жартиерата. Те внасяха ястията и когато се приближаваха до масата, коленичеха. Блюдата ги поемаше главният церемониалмайстор и обслужваше краля, също на колене. Ние, французите, смятахме, че е много странно рицари с произход от най-прочутите родове на Англия, забележителни мъже и военачалници, да стоят на колене. У нас дори пажовете, които обслужват, коленичат само при вратата, когато влизат в залата“.
Етикетът с коленичене по време на обяда се запазил чак до времето на Чарлз II (1630-1685). На един такъв обяд присъствал друг френски благородник – граф дьо Гиш. Кралят решил да се похвали:
– Предполагам, че не сте виждали такова нещо. Френския крал не го обслужват на колене нали?“
Графът обаче отговорил доста злъчно:
– Мислех, че тези господа стоят на колене, молейки прошка заради лошите ястия, които сервират на Ваше величество.
Веднъж испанската кралица Мария-Луиза (1662-1689г.), съпруга на Карл II, се разхождала на кон. Внезапно животното се подплашило и препуснало в пълен галоп. Кралицата била изхвърлена от седлото и кракът й се заплел в стремената. Заплашвала я сигурна смърт, но тогава двама млади офицери, нарушавайки етикета, спрели коня, подхванали Нейно величество и освободили крака й. Само някой да не си помисли, че били наградени… Без да чакат благодарност, двамата препуснали в галоп по-далеч от кралския дворец. Говорело се, че дори трябвало да потърсят убежище извън границите на Испания – заплашвала ги смъртна присъда, задето се осмелили да докоснат тялото на кралицата. Само кралят, както и придворни дами със специално разрешение имали право да я докосват. Ако пък се случвало тя да падне по време на разходка или дворцови церемонии, трябвало да се изправи сама или да чака да пристигнат онези дами, които имали право да се докоснат до кралската особа.
Когато говорим за дворцови етикети, няма как да не си спомним за „краля-слънце“ Людовик XIV. Размахът, с който живял той, не се побира в никакви рамки. Всяка, дори най-дребна, подробност в живота на френския двор била строго регламентирана. Не можело да се мисли за никакви промени. Огромен брой придворни заобиколяли краля – от момента на събуждането му сутрин до заспиването. Порядъкът на сутрешното, дневното и вечерното обличане бил написан лично от него. Дори, когато вече бил на 70 години, редът си оставал същият. Чехлите били подавани от първия камердинер, а домашният халат – от главния камердинер. Само главните готвачи в кухнята били 96 души – а целият персонал по подготовката на трапезата наброявал 400 служители! Масите се огъвали от изобилието на блюда, но самият крал-слънце подължавал да яде месото и любимото си ястие – риба, задушена във вино, с ръце. Някои твърдят, че той не се научил да ползва приборите за хранене, а други – че просто така му било по-вкусно.
По принцип, в старите хроники и мемоари на придворни се срещат много свидетелства как заради дреболии, свързани с етикета, нерядко избухвали препирни, които усложнявали политическите отношения между цели държави. Най-често кавгите ставали заради предложената мебел за сядане. Имало голямо значение дали на съответния посланик или друг виден велможа предлагали да седне на кресло с подлакътници, на стол с висока облегалка, стол с ниска облегалка или на табуретка. Всъщност, ако се замислим, дори днес на самите нас ще ни направи неприятно впечатление, ако сме някъде на гости и ни предложат да седнем на табуретка, нали? Също така, значение в етикецията имали определения движения с лявата или дясната ръка, както и броят на крачките, които трябвало да се направят преди и след поклона пред монарха.
В наши дни понятието за етикет вече е доста размито. Разбира се, все така съществуват определени правила, но е трудно да си представим, че ще отсекат главата на онзи, който ги е нарушил.
Големият руски бард Булат Окуджава разказва колко бил шокиран, когато в Швеция видял по улицата да минава самата кралица. Нещо повече- той забелязал, че тя два пъти погледнала специално към него. Окрилен и зарадван от неочакваната чест, той написал благодарствено писмо на шведската кралица. На което получил отговор: „Да, господине, помня Ви. Наистина Ви погледнах два пъти. Причината беше, че от всички минувачи само Вие не си свалихте шапката“.
През Средновековието и чак до края на ХІХ-ти век разводът бил почти невъзможен. Достатъчно е да си спомним „Ана Каренина“. Независимо от заплетените взаимотношения, героинята в романа просто няма как да излезе от тази сложна ситуация по начина, който днес се смята за нещо наистина приятно, но все пак напълно възможно, като се извършат няколко формални процедури – развод. Преди векове обаче се изисквало специално църковно разрешение – а и обществото като цяло гледало с лошо око на разведената жена, която се ползвала с крайно негативна репутация. Това било една от причините да се търсят легитимни начини за тази забрана.
Англичаните намерили изход в продажбата на съпругата. Мъжът, който искал да се отърве от втръсналата му жена, връзвал каишка около шията, ръката или кръста на съпругата си и организирал публичен търг по всички правила на аукционните продажби. Жената преминавала в собственост на онзи, който давал най-високата цена. Всяка процедура за покупо-продажбата имала установена и регламентирана форма – съпругът извеждал жена си на площата, вързана с каишката, карал я да се качи върху подиум, за да бъде добре огледана от евентуалните купувачи – след което започвало наддаването.
Вестниците от онова време подробно описвали такива събития. Една от най-ранните записани продажби датира от 1733 г. Според информацията, Самуел Уайтхаус продал съпругата си Мери Уайтхаус на Томас Грифитс за една лира. Мистър Грифитс бил длъжен „да купи и приеме жената с всичките нейни недостатъци“.
Друга жена била предложена на търг с начална цена едно пени (1 пени, мн. ч. „пенс“ = 1/12 от шилинга = 1/240 от лирата). Не е чудно, че самотните фермери без малко не стигнали до бой в желанието си да я купят „на промоция“. В крайна сметка съпругата била продадена 66 пъти по-скъпо – за 5 шилинга и 6 пенса.
Колкото и странно да звучи, най-често продажбата се извършвала по взаимно съгласие. В повечето случаи съпругата била купувана от собствения й любовник на символична цена. Случвало се след търга и тримата да се отбият в близката кръчма, за да полеят сделката. Най-голяма популярност на покупко-продажбите на жени се отбелязва в периода 1780-1850 г. До наши дни са достигнали най-малко 300 официални потвърждения за тази процедура.
А всичко започнало с това, че през 1753 г. бил приет Закон за брака. До този момент имало само църковни бракове, които не се регистрирали по гражданските закони. Жените били почти напълно подчинени на своите съпрузи. Разводът бил твърде сложен и скъп. След въвеждането на закона в сила именно продажбата на съпругите на площада се превърнал в най-сигурен начин двамата да се отърват един от друг. Властите не одобрявали тази практика, но просто си затварят очите за нея.
През 1830 г. се състоял още един любопитен акт на покупко-продажба. Съпругът започнал процедурата по търга – но я прекъснал, тъй като размислил и пожелал да се откаже. В отговор жена му отвързала своята престилка, зашлевила го с нея и извикала:
– Трябва да ме продадеш, аз искам да променя живота си!
Последното свидетелство за продажба на съпруга е през 1913 г. Жената дала показания пред съда в Лийдс, като твърдяла, че съпругът й я продал на свой колега за една лира.
Добре дошли в града, който беше най-гъсто населения в света – Коулун. Коулун сити бил дом на над 33 000 души, всички живеещи на 6 акра земя. Градът се намирал точно в средата на Хонконг.
Манила – столицата на Филипини в момента е най-гъсто населения град в света, но това е така, само защото Коулун е унищожен през 1994 година. Преди да бъде заличен, Коулун държи рекорда за най-гъсто населено място в продължение на 20 години. Но тези малки сгради, направени от скрап, са били едни от най-интересните в света. Това не било обикновен беден квартал. Жителите живели редом с престъпността, необикновеното и прекрасното. Коулун бил град в града и се издържал напълно сам. Нека се разходим заедно по улиците му и да открием тайните, които крие.
Но първо – как всичко това се е случило? Коулун има вълнуващо минало. Хонконг бил отстъпен на британците през 1841 година с мирния договор, чрез който приключва Първата опиумна война. Китай обаче, не иска да предаде на британците Коулун и го задържа за военни цели, след което изгражда стена около него.
Коулун стартира като търговски град, в който се продавала сол по времето на династията Сун през 960 година. Той си остава малко, почти забравено място в продължение на стотици години, докато не се появили британците. Както можем да си представим, да бъдеш едно малко китайско градче, заобиколено от чужди заселници, причинявалo известни неудобства. Британците били любопитни да разучат историята на Коулун. Те го нарекли „Chinese Town” (Китайски град) и дори изписвали името му на картите си. Коулун се превърнал в туристическа атракция сред британските колонисти. И така, как Коулун се превръща в толкова населен град и какво се случило със стената?
По времето на Втората световна война, по време на японската окупация на Хонконг, японците разрушават каменната стена на градчето. А относно въпроса с многобройното население – тъй като в Коулун имало китайци, обградени от британски територии, било невъзможно Китай да осигурява полицейска защита на населението. И тъй като градът не принадлежал на британците, те не се интересували какво се случва в градчето. Това превърнало Коулун в град, в който просто нямало закони.
Хиляди бежанци от Китайската гражданска война през 1940-те години дошли да живеят в Коулун. Било перфектно място за тях, тъй като градът бил притежание на Китай, а жителите били обградени и отчасти защитавани от британците. Тъй като не съществували правила, нито закони, хората изграждали сами домовете си – там, където намерели свободно място. Когато мястото свършило, те започнали да надграждат и да строят нови етажи над вече построените сгради – някои от тях дори били високи 14 етажа. Те вероятно биха продължили да покачват размерите на домовете си, ако от близкото летище не им забранили, тъй като имали нужда от въздушното пространство, за да осъществяват полетите си.
Цялостната структура е доста впечатляващо инженерно творение, имайки предвид, че е построено от обикновени граждани, имащи нужда от дом. Те дори си поставили тръби и помпи, които да осигуряват течаща вода във всяко жилище.
Тъй като Коулун бил град без полицейски надзор, престъпността и бизнеса разцъфнали. За изключително кратко време, целият град започнал да се управлява от организирани престъпни синдикати – “The Triads”. Бедното градче се напълнило с публични домове, казина и леговища на дилъри. Още по-интересното е, че тъй като мястото им било ограничено, сградите, които през деня били училища и фризьорски салони, вечер се превръщали в публични домове. Както казахме, бизнесът също се развивал доста добре. Коулун се превърнал в самодостатъчно общество, изпълнено с хиляди магазинчета, в които можело да бъде открито всичко, което можем да си представим – кучешко месо, риба, спагети, които се продавали на пазара в Хонконг, без съществуването на закони за пожари, закони за здравето или безопасността.
Коулун се прочул най-вече с две неща – нелицензираните стоматолози и лекари. Хората не можели да бъдат спрени от закона, ако искали да отворят „професионален“ лекарски кабинет. Гражданите на Хонконг, които не можели да си позволят да плащат за медицински услуги, отивали в Коулун да се възползват от тях, което им излизало доста по-евтино. Това определено не било добра идея, тъй като в Коулун не се изисквала абсолютно никаква квалификация, за да бъдеш каквото и да е медицинско лице.
Понеже сградите били сторени от некомпетентни хора, в тях често не достигала абсолютно никаква слънчева светлина, особено на долните етажи, затова повечето от гражданите живеели в тъмнина ежедневно.
В крайна сметка мястото, което хиляди хора наричали свой дом, било унищожено. През 1993 година Англия и Китай се съгласили да разрушат Коулун. Гражданите получили малка парична компенсация. На мястото на града в момента има малка градска градина, наречена Kowloon Walled City Park.
Ако имате възможност да живеете в близост до активен вулкан, намиращ се насред океана, който изригва често и прави въздуха толкова токсичен, че носенето на противогази е силно препоръчително, ще я приемете ли? Вие вероятно не, но 2800-те души население на остров Миякеджима продължават да обитават родното си място.
Последното изригване на вулкана Миякеджима е през юни 2000 година – след 17-годишно затишие. Вулканът се намира на една наистина недружелюбна планина, наречена Ояма. През 2000 година, освен че вулканът изригва, изхвърляйки прахови частици на цели 16 километра височина, самото изригване предизвиква над 17 500 земетресения, които продължили един месец. Земетресенията причинили големи пукнатини в земята на острова. Няколко други вулкана също изригват, причинявайки допълнителни цепнатини по острова. От тогава вулканът непрестанно изпуска изключително токсичния серен диоксид във въздуха. Това превръща 25% от острова в напълно необитавана зона.
Островитяните винаги са имали проблеми със серния диоксид, изпускан от вулкана, а противогазите не са ново нещо за тях, но тези драстични събития направили живота им още по-лош. Японското правителство веднага взело мерки и евакуирало всички жители на острова. На островитяните не им било позволено да се приберат в домовете си за цели 5 години. През това време островът бил забранен за посещения, което го превърнало в призрачен град, напомнящ за Чернобил.
Ояма продължила да изпуска над 20 000 тона серен диоксид всеки ден. С течение на времето отровните газове намалили и в крайна сметка през 2005 година заповедта за евакуация изтекла и хората били свободни да се приберат в домовете си. Въпреки това, ежедневното изпускане на токсични газове не преставало и в интерес на истината, не е престанало и до днес.
Ако смятате, че хората са отказали да се върнат на острова, знаейки, че въздухът ще продължава да става все по-замърсен, което не би било никак полезно за здравето им, то определено грешите. 2800 души решават да се върнат на острова. Само няколко от тях остават в обществените домове в Токио, които правителството им осигурило. По-голяма част от евакуираните обаче, не пожелали да останат в Токио, а се завърнали у дома.
Жителите, решили да се върнат на острова, не били задължени да носят противогази на лицата си постоянно, но били посъветвани винаги да имат със себе си по един, тъй като въздухът е силно токсичен. Ако нивата на серен диоксид изведнъж нараснат главоломно, се задейства аларма, която звучи на територията на целия остров. Щом жителите чуят алармата, те са задължени веднага да поставят противогазите си. Освен всичко това, цели 2/3 от острова все още остават напълно необитаеми заради високите нива на токсични газове във въздуха.
Правителството осигурява редовни здравни проверки на островитяните, за да се увери, че те са добре, въпреки непрестанното присъствие на отровни газове около тях. По-странното от това да искаш да живееш на острова, вероятно е това, че в момента той е предпочитана дестинация от много туристи от цял свят. Най-голямата атракция на острова е старо и неизползвано училище, което е наполовина разрушено от лава. Разбира се противогази се продават на туристите почти във всеки магазин на острова.
Читателите не би трябвало да се учудват от факта, че истинската история на Покахонтас няма много общо с прочита на Дисни. Измислената версия на Дисни се върти около романса на Покахонтас с англичанина Джон Смит, който всъщност никога не се е случил. Нека сега разгледаме истинската история на тази индианска принцеса.
Родена и отгледана в патриархално семейство.
Покахонтас е била дъщерята на Поухатан, алгонкински вожд във Вирджиния, и е родена около 1596 година. Израснала е в строго патриархално семейство, а баща й имал много съпруги, като от всяка от тях имал по едно дете. Под ръководството на племето си, тя била обучавана в женските дейности като събирането на дърва за огрев, събирането на фураж, земеделие, изграждането на подслони, готвене, носене на вода, изплитането на рогозки, предназначени за спане, изработката на сребърни прибори и подноси. Жените били учени на това колко е важно да се грижат и да отглеждат децата си.
Пристигането на англичаните.
През 1607 година, когато Покахонтас била на възраст между 9 и 11 години, английските заселници пристигнали в Джеймстаун, Вирджиния. Капитан Джон Смит, един от предводителите им, започнал да изследва Чесапийк Бей и да картографира заобикалящите го земи. На Смит се приписва и заслугата за спасяването на колонията, с помощта на силно изразените си водачески умения, както и с факта, че е успял да научи колонизаторите да извършват различни дейности в областта на селското стопанство и строителството. Научил ги на основни трудови навици, като в същото време е установил правила като: „който не работи не трябва да яде.“
Смит имал впечатляваща биография. Започнал да се занимава с мореплаване, когато бил на едва 16 години, след като баща му починал. Служил е като наемник в армията на Хенри IV от Франция, плавал е на пиратски кораби в Средиземно море, бил е посветен като рицар от принца на Трансилвания заради това, че е обезглавил трима турци в единични дуели и е бил продаден в робство, след което е успял да избяга и да се завърне в Англия, малко преди да отплава към Новия свят.
Смит очевидно бил бунтовник, защото преди да отплава към Америка, бил осъден на смърт. Малко след това бил помилван и определен за лидер на експедицията.
Смит бил заловен от Поухатан и тук отново има доста противоречия – счита се, че има вероятност да е бил спасен от Покахонтас. Смит твърди, че главата му е била притисната между два камъка, когато тя се спуснала и се хвърлила върху него, спасявайки живота му. Някои хора твърдят, че това никога не се е случило. Други казват, че това е било само индианска церемония и всъщност животът на Смит никога не е бил в опасност. А други твърдят, че Смит си е измислил тази история само за да направи Покахонтас да изглежда като героиня в очите на англичаните.
Днес много историци се съмняват в съществуването на този инцидент, независимо, че именно той е в центъра на сюжета на Дисни. Независимо каква е истината обаче, Смит бил освободен.
Името Покахонтас било всъщност прякор, който означавал „палавата“ или „развалено, разглезено дете“ и тя наистина била такава. Покахонтас (по това време на не повече от 12 години) често посещавала англичаните, носейки им храна и буквално дефилирайки пред английските мъже, пременена със съвсем оскъдно, а понякога и никакво облекло. Хранителните запаси намалявали и все повече англичани пристигали с корабите. Вождът Поухатан започнал да става подозрителен и се тревожел какви биха могли да бъдат техните искания. Затова спрял да ги снабдява с храна.
Англичаните от своя страна, отчаяни от нуждата от храна, се договорили да продават оръжията си в замяна на храна. Преговорите не вървели никак добре и вождът Поухатан решил да убие Смит, но Покахонтас избягала и го предупредила за намеренията на баща си, обричайки по този начин племето си на смърт.
Скоро след това избухнала война, а Покахонтас била заловена и взета на един от корабите.
Докато била в плен, тя лесно се нагодила към начина на живот на англичаните, приела името Ребека и била посветена в християнската вяра.
С нея се отнасяли повече от добре и тя скоро се отрекла от своите хора. По време на един конфликт между англичаните и Поухатан през 1614 година, на Покахонтас било разрешено да отиде и да говори с племето си. Тогава тя им казала, че предпочита да живее при англичаните.
През същата тази година се случило и първото американско бракосъчетание между хора от различни раси – Покахонтас се омъжила за англичанин на име Джон Ролф. През идния януари Покахонтас родила момче.
Племето на Поухатан било нападнато от англичаните, които убили кралицата, а всички деца удавили в близката река. Племената, които се намирали най-близо до селището на английските заселници били изцяло унищожени и така и никога не се възстановили. Бащата на Покахонтас починал, а чичо й бил по-късно убит от англичаните.
Но нищо от това, което се случило, не успяло да притесни Покахонтас, тъй като тя била далеч в Лондон.
Заминала за Англия през 1616 година, където с нея се отнасяли като с кралска особа. Сега известна като лейди Ребека Ролф, тя била изпращана на обиколки из страната и посещавала приеми с крал Джеймс I и кралица Ан.
Покахонтас починала на едва 21 години, най-вероятно вследствие на заболяване, с което имунната й система не могла да се пребори.
Измислената версия.
Единствено с цел забавление ще се спрем и на версията на Дисни, защото и в нея има уроци, които можем да научим. Във филма на Дисни от 1995 година, английският капитан Джон Смит пристига във Вирджиния тъкмо навреме, за да спаси индианската принцеса от брак с един смел воин от нейното племе.
Покахонтас се бунтува, защото има свободен дух и е твърде независима, за да бъде току-тъй омъжена за един мъжествен воин.
Покахонтас бяга в гората заедно със своите приятелки, където те посещават говорещо дърво и срещат горски същества, които я съветват да потърси приключения и й казват, че съвсем скоро един чуждоземец ще пристигне по море.
Смит пристига, построява селище и среща Покахонтас в гората. Племето й се натъква на англичаните и започва схватка помежду им. Вождът Поухатан предупреждава дъщеря си за присъствието на англичаните, за злостните им намерения и й забранява да се доближава до тях.
Тя изведнъж започва да се бунтува, целува се с Джон Смит в гората, докато воинът, за който е трябвало да се омъжи и когото тя е зарязала – Кокоум, ги наблюдава от далечно, скришно място. Той напада Смит, но е убит от един от членовете на английския екипаж.
Смит е заловен от племето и малко преди да бъде екзекутиран, Покахонтас се намесва и се моли на баща си да пощади Смит и да се помири с англичаните.
Вождът се съгласява, но английският губернатор се опитва да го убие, ранявайки Джон Смит. Раненият Смит се връща у дома, за да се лекува. Той моли Покахонтас да го последва, но тя отказва.
Слънчевият вятър и радиацията са виновниците за това, че на Марс няма атмосфера. Те са превърнали планетата от такава, която е можела да поддържа форми на живот в продължение на милиарди години в един мъртъв, пустинен свят, твърдят нови резултати от мисията MAVEN (Mars Atmosphere and Volatile Evolution Mission) на NASA, провеждана от University of Colorado Boulder.
„Успяхме да определим, че по-голямата част от газовете, които някога са присъствали в атмосферата на Марс са били изгубени в космоса“, казва Брус Акоски, главен изследовател на MAVEN и професор към Laboratory for Atmospheric and Space Physics (LASP). „Екипът направи тези изводи на база последните получени резултатти, което от своя страна разкрива, че около 65% от аргона, който някога е бил част от атмосферата на Марс, е изгубен в открития космос.“
Якоски е водещ автор на научен труд по повод това изследване, което е публикувано в сп. Science. Марек Слипски, последна година студент в LASP, е съавтор на изследването.
Членовете на екипа на MAVEN И преди са обявявали измервания, сочещи, че атмосферния газ е бил изгубен в космоса и които описвали процесите, вследствие на които атмосферата е била унищожена. Сегашните анализи използват замервания от настоящата атмосфера, за да предоставят приблизителна оценка за това какво количество газове е било изгубено с течение на времето.
Течната вода, една от най-важните предпоставки за наличието на живот, днес не е стабилна върху повърхността на Марс, защото атмосферата е много студена и разредена, за да я поддържа в течно състояния.
Доказателства обаче за това, че някога в древността на Марс е имало течна вода, когато климатът е бил много по-различен (бил е достатъчно топъл, за да има течна вода на повърхността за дълги период от време), съществуват – на Марс има формирования, които представляват пресъхнали реки, има и минерали, които се формират единствено при наличието на течна вода.
Има много начини, по които дадена планета може да изгуби част от атмосферата си. Например, дадени химични реакции могат да заключат газовете в скалите по повърхността на планетата или атмосферата би могла да бъде разрушена от радиация или от вятър, идващ от звездата на тази планета.
Новите резултати разкриват, че слънчевият вятър и радиацията са отговорни за по-голямата част от загубата на атмосферата на Марс и че тази загуба е била достатъчен фактор за промяната на климата на планетата.
Слънчевият вятър представлява леко течение на газ, който е проводник на електричество и постоянно духа от повърхността на Слънцето.
Младите звезди излъчват ултравиолетови лъчи далеч по-интензивно и ветровете им са по-силни, което означава, че загубата на атмосферата на Марс се е случила много отдавна в историята на планетата, а тези процеси може да са били доминиращите такива, които да са контролирали какъв да бъде климата и дали планетата ще може да бъде обитаема, казват учените.
Възможно е различни микроорганизми да са населявали повърхността на Марс много, много отдавна. Докато планетата се охлаждала и ставала все по-суха, е възможно всички форми на живот да са били принудени да слязат под повърхността на Марс или да се преместят в рядко срещаните оазиси.
Якоски и неговият екип получили резултатите, като замерили атмосферното съдържание на два различни изотопа на аргона. Изотопите са атоми, различаващи се по своята маса. Тъй като по-лекият от двата изотопа отива в космоса по-лесно, отколкото другия, то той ще остави аргона, останал в атмосферата по –богат на по-тежкия изотоп.
Екипът използвал този факт заедно с данните за това как се променяло съдържанието на аргон в атмосферата в зависимост от височината, за да оценят какво количество от този газ е бил изгубен в открития космос.
Тъй като аргонът е вид благороден газ, той не може да направи химическа реакция, така че е нямало как да бъде отложен в скалите и единственият процес, който е можел да го изпрати в космоса е било, така нареченото „разпрашване“ от слънчевия вятър.
При разпрашването йоните, носещи се със слънчевия вятър, се удрят в Марс с много голяма скорост и физически се блъскат в газа, изпращайки го в космоса. Екипът избрал да изследва аргона, защото той може да бъде изведен от атмосферата единствено вследствие на разпрашване.
Щом веднъж успели да определят количеството аргон, което било изгубено вследствие на разпрашването, те можели да използват ефикасността на това разпрашване, за да определят каква е била загубата на други атоми и молекули, в това число на въглеродния диоксид (CO2).
Въглеродният диоксид е представлявал интерес за учените, защото той е един от основните газове, съдържащи се в атмосферата на Марс и защото той е ефикасен вид парников газ, който може да поддържа топлината и да затопли планетата.
„Успяхме да определим, че голяма част от въглеродния диоксид на планетата също е бил изведен в открития космос вследствие на разпрашването“, казва Якоски. „Има и други процеси, които могат да доведат до изчезването на въглеродния диоксид, така че това ни дава информация какво е било и минималното количество въглероден диоксид, което е можело да бъде изведено в космоса.“
Екипът направил изчисленията си, използвайки данни от горната част на атмосферата на Марс от Neutral Gas and Ion Mass Spectrometer (NGIMS) на MAVEN и данните, взети от повърхността на Марс от NASA с помощта на Sample Analysis at Mars (SAM), който се намира на борда на роувъра Curiosity.
„Комбинираните замервания способстват за по-доброто определяне на това колко точно аргон от атмосферата на Марс е бил изведен в открития космос в продължение на милиарди години“, казва Пол Махафи, част от екипа на Goddard Space Flight Center към NASA, намиращ се в Грийнбърт, щата Мериленд.
Махафи, съавтор на научния труд, е главен изследовател с инструмента SAM и води изследванията, които се правят с помощта на NGIMS, като и двата инструмента са разработени на борда на Goddard на NASA.
„Използването на замерванията и от двете платформи показва какви са ползите от това да има две мисии, които правят взаимодопълващи се замервания“, казва Махафи.
Goddard на NASA управлява проектът MAVEN и MSL, а Curiosity управлява от лабораторията Jet Propulsion Laboratory, намираща се в Пасадена, Калифорния.
Палеонтолог към Canadian Museum of Nature се противопоставя на проучванията, провеждани десетилетия наред, които убедително твърдят, че някои динозаври би могло да бъдат идентифицирани като мъжки или женски на база формата или размерите на костите им.
Д-р Джордан Малън, специалист в областта на динозаврите и чат от екипа на музея, твърди обратното – че доказателствата, взети на база вкаменелостите от тези динозаври не са достатъчно свидетелство за това какъв е бил пола им, и че в резултат на тези негови изследвания, е време „учебниците да бъдат пренаписани“.
Неговият доклад, публикуван в онлайн списанието Paleobiology, фокусира вниманието си върху биологичния принцип на половия диморфизъм, при който мъжките и женските екземпляри от даден биологичен вид биха могли да бъдат различени едни от други по физически характеристики, различни от половите им органи.
„Не казвам, че динозаврите не са били диморфни, а казвам, че не съществува доказателство в намерените до момента вкаменелости, което да докаже, че са били. Този въпрос е все още предмет на дебати“, казва Малън.
Малън прави преценката си на база разглеждането и изучаването на предишни научни изследвания, които определят динозаврите като диморфни. Проблемът, обяснява той, е в това, че някои от тези проучвания не само са разчитали на изключително малко проби от динозаврите, но и не са анализирали правилно статистическите данни, а това е довело до нерелевантни заключения.
„Най-вече, ако се върнете и ревизирате данните от тези оригинални проучвания, и използвате правилните статистически тестове и методи, то тогава няма да се натъкнете на диморфизъм“, обяснява Малън. „Докато и преди други учени са се съмнявали за наличието на диморфизъм при динозаврите и са базирали предположенията си на данните, получени от всички разкопки и изследвания на вламенелостите от динозаври, то това е първият някога публикуван доклад на тази тема, твърдящ именно, че не е имало диморфизъм.“
Малън е прегледал данните за девет различни вида динозаври, започващи от тези, които са имали рогове, през стегозаврите и стигнал чак до месоядните динозаври. Сред проучванията, които той прегледал, е имало едно много богато проучване, датиращо от 1976 година, което е приписвало полов диморфизъм на около 20 проби, взети от един динозавър с рога, чието название е протоцератопс андревси. Анализът на автора на изследването твърди, че мъжките екземпляри могат да бъдат различени от женските по една широка костна яка и по-голяма издутина на носа. Докато това изследване използвало по-голяма проба, то Малън пуснал повторни тестове на данните и те показали, че няма достатъчно доказателства, които да разделят пробите на две отделни групи на база формата на костите им.
Малън, също така отбелязва, че има начини мъжките динозаври да бъдат различени от женските, но към днешна дата този вид данни са доста оскъдни и помагат много малко на учените да разберат дали мъжките и женските екземпляри са се различавали по отношение на външните си анатомични белези.
„Има начини, по които да се определи пола на отделни женски екземпляри, като например, в някои вкаменелости са били открити яйца, запазили се в телата им“, обяснява той. Малън, също така отбелязва, че учените могат да търсят и сърцевидна кост, която представлява пореста структура, която се отлага в костите на снасящите яйца женски екземпляри – както е днес при птиците.
„Това, което е необходимо да направим, е да изследваме пробите от динозаври, които със сигурност можем да идентифицираме като женски и ако е възможно да се направи изследване на много по-голямо количество проби. Тогава ще може да се каже как със сигурност се очаква да са изглеждали женските. Едва тогава човек ще може да изследва останалата част от пробите, за да сравни кои от тях изглеждат като женските (с които вече сме запознати) и кои – не. Тези, с които не сме запознати ще бъдат мъжките“, казва Малън.
Малън продължава да твърди, че не би останал изненадан ако диморфизмът сред динозаврите наистина е съществувал, защото този феномен се наблюдава и днес сред животните, като например птиците и крокодилите, които всъщност са най-близките живи родственици на динозаврите. Мъжките крокодили например, са значително по-едри от женските, а мъжкият паун пък има голяма, цветна опашка.
В момента предизвикателството, пред което се изправят палеонтолозите, е да открият останки от даден вид в достатъчно количество, както и от една и съща епоха, за да могат да направят един достоверен статистически анализ. И както подчертава Малън, проучванията, направени до момента, не разполагат с така необходимите данни.
„Това, което предлагам в настоящия научен труд е, че ако искаме да открием отговор на въпроса дали е съществувал полов диморфизъм сред динозаврите или не, то това ще ни бъде много трудно ако се осланяме само на традиционните начини“, обяснява той. „Ще се наложи да продължаваме да търсим.“
Саблезъбите бленита са малки рибки с големи зъби. Те имат два огромни кучешки зъба, които стърчат от долната им челюст. Тъй като тези рибки са дълги само два инча, двата им зъба не биха изглеждали чак толкова заплашително, ако не беше отровата, която се съдържа в тях.
Отровата на този вид риби най-вероятно причинява рязък спад в кръвното налягане на хищнициците, като например рибата групер, които са били ухапвани от бленитата, казват учените в труд, публикуван в сп. Current Biology.
Когато учените направили протеомичен анализ на извлечената от зъбите на рибката отрова, те открили три основни компонента в нея – невропептид, който се наблюдава и при един вид отровни охлюви, липаза, подобна на тази, която имат скорпионите и един упойващ пептид. И, изненадващо, когато учените инжектирали тази отрова в лабораторни мишки, мишките не проявили никакви симптоми на болка.
„Това, че отровата се оказа безболезнена за мишките беше наистина голяма изненада“, казва съавторът на проучването Брайън Фрай от University of Queensland. „Ужилването на рибите с отровни жила в гърбовете причинява мигновена и изключително силна болка. Най-силната болка, която някога съм усещал (освен тази, когато един път почти си счупих гръбнака. Дори терминът „ужилване“ не е твърде точен. Тези риби не жилят. Те ви причиняват адски мъки.“
Отровата на рибките блени обаче очевидно има съвсем различен ефект над своите жертви. Тъй като учените използвали гризачи, за да направят тестовете за болка, те не могат изцяло да изключат възможността тази отрова да причинява болка и на другите риби, но изглежда много правдоподобно невропептидът и упойващите вещества да имат свойството да причиняват рязък спад в кръвното налягане, най-вероятно оставящо нападателят дезориентиран и неспособен да преследва рибката. „Чрез забавянето на потенциалните нападатели, рибките блени имат реалния шанс да избягат“, казва Фрай. „Докато отровата не причинява болка, то упойващите вещества, съдържащи се в нея могат да провокират изключително неприятни усещания на замайване и гадене (у бозайниците).“
Извличането на отровата от тази малка рибка, за да бъдат направени химичните анализи, не било никак лесна работа. Когато рибката ухапе нападателя си, тя инжектира само малко количество отрова, правейки изследването на тази отрова много трудно, дори и за пускането на протеомичен анализ.
Накрая учените приложили един доста чудноват, но ефикасен метод, чрез който да извлекат отровата- те извадили рибките от аквариумите им, размахали пред тях парче памучен плат, така че те да го захапят и да изпуснат отровата си в него, след което потопили плата в разтвор, който извлякъл отровата от плата (след като били върнали рибките обратно в аквариумите им, разбира се).
Бленитата, които не са отровни и други видове малки рибки много успешно имитират цветовете и окраската на отровните бленита. „Хищните риби не биха изяли тези рибки, тъй като си мислят, че те са отровни и че ще им навредят, но тази защита, също така, позволява на някои от тези имитатори да се доближат много до някоя нищо неподозираща риба и да се хранят от нея, като се прилепват към люспите им, подобно на един микрохищник“, казва съавторът на проучването Никълъс Кейсуел от Liverpool School of Tropical Medicine.
„Цялата тази мимикрия, всички тези взаимодействия между рибите, в крайна сметка са стимулирани от отровната система, с която разполагат някои от тях.“
Друга изненада от проучването е било доказателство, сочещо, че зъбите на този вид рибки са еволюирали преди отровата. „Това е доста необичайно явление, защото много често това, което сме откривали, например при змиите, е че първо е еволюирала секрецията на даден вид отрова, преди да се е развил целият отровен механизъм, в това число и зъбите. Еволюцията първо е дарила малките рибки с големи зъби, а едва по-късно е намерила начин да ги направи още по-ефективни като им е дала и отрова.“
„Тези малки рибки имат наистина изключително добре развита отровна система, а тази отровна система има много голямо влияние върху другите риби и останалите животни в екосистемата“, казва Кейсуел.
Изследователите се впуснали в изследването „само от базово любопитство“ според Фрай, но сега планират да продължат проучванията си като сравнят и контрастират съдържанието на отровите на различните видове блени рибки.
Проучване, проведено от изследователи в Indiana University и Purdue University Indianapolis, добавя нови интересни факти за една от най-великите мистерии в природата – кръговете на феите в Намибия.
Наброяващи милиони, така наречените „кръгове на феите“ се намират в източното, външно поле на крайбрежната Намибска пустиня, простирайки се от южната част на Ангола до северната част на Южна Африка. Те варират по размер – от около 12 фута до около 144 фута, състоят се от голи ивици почва, обрамчени от кръгове с трева. Произхода на тези кръгове е бил предмет на много дълги дебати в научните среди.
И залогът е много по-голям от разрешаването на загадката. Анализирането на формирането, структурата и израстването на растителността и взаимодействието им с водния цикъл на Земята може да подобри нашето разбиране на важните процеси, които лежат в основата на динамиката на системите, в които има ограничено присъствие на вода, казва изследователят от IUPUI – Ликсин Уанг.
Уанг, който е екохидролог към School of Science в IUPUI, заедно с докторантаКудзай Фарай Касеке, Суджит Рави и Иля Бюневич от Temple University, и Юджийн Марай от National Museum of Namibia, докладва за нови открития в една статия на име Ecohydrological interactions within ‘fairy circles’ in the Namib Desert: Revisiting the self-organization hypothesis. Научният труд е бил публикуван на 10-ти март, в сп. Journal of Geophysical Research: Biogeosciences.
Резултатите от изследването оказват подкрепа на най-достоверната хипотеза за произхода на формированието кръговете на феите.
Тази теория гласи, че кръговите формирования от растения са създадени вследствие състезанието помежду им за и без това оскъдното количество вода. Счита се, че в отрязъците пръст прониква повече вода от валежите и те действат като един вид резервоари за вода, която стръковете трева по ръба им могат по-лесно да достъпят.
Друга основна хипотеза твърди, че кръговете на феите са създадени и поддържани от пясъчни термити, които изяждат растителността в областта, в която се намират гнездата им. Счита се, че правейки почвата пореста, термитите изграждат перманентни резервоари за дъждовната вода, която помага на тях и на растенията в съседство да оцелеят.
Екипът от учени донесъл ново оборудване и изследователски инструменти, за да разкрие мистерията около кръговете на феите. Те провели продължителни замервания на нивата на просмукване на дъждовната вода в почвата, нивото на влажност, биометричните данни на тревата и измерили и количеството зърнеста утайка, взета от множество кръгове и от областта между кръговете.
Нивата на просмукване на дъждовната вода били замерени във вътрешността на и извън кръговете, с много високи нива на просмукване, отчетени във вътрешната част от кръговете.
По-голямото просмукване на дъждовната вода се дължало на това, че размера на почвените частици във вътрешността на кръговете бил по-голям. Екипът открил също, че корените на тревата, поникнала около кръговете били много по-големи от вътрешната страна на тревния пръстен, отколкото от външната.
„Това означава, че тревата премества корените си към вътрешната част на кръга, опитвайки се да достигне до вода“, казва Уанг.
„Когато вали, водата се излива към ръбовете на кръговете, където корените на тревата могат да достигнат до нея.“
„Нашето изследване предоставя един нов поглед и експериментални данни на екохидрологичните процеси, които се свързват с кръговете на феите.“
С доказателства, подкрепящи първата теория, екипът от учени се свързал и с експерт по термитите, за да се потърсят доказателства, че в кръговете живеят термити.
„Нямаше абсолютно никаква следа от присъствието на пясъчни термити в кръговете“, казва Уанг. „Нашите резултати изглежда подкрепят първата теория, която е свързана с водните цикли“, пише изследователят в научния си труд.
Нефертити (1370 – 1336 година пр.Хр.) е съпругата на фараон Аменхотеп IV от 18-тата египетска династия. Името й означава „красавицата пристигна“ или „красивата, която дойде“. Нефертити е най-популярната и разпознаваема кралица на древен Египет заради световноизвестния й бюст, направен от скулптора Тутмос. Тя израства в кралския замък в Тива и вероятно е дъщеря на везира на Аменхотеп III – мъж на име Аи (Ay) . На 11-годишна възраст Нефертити е сгодена за сина на Аменхотеп III – Аменхотеп IV. Съществуват доказателства, които предполагат, че Нефертити е била привърженичка на култа към бога на слънцето Атон и че по-късно именно тя е повлияла на решението на Аменхотеп IV да се откаже от вярата си в египетските богове и да се обърне към монотеизма, почитайки само и единствено бог Атон. След като Аменхотеп променя името си на Ехнатон и се възкачва на престола, Нефертити управлява заедно с него до смъртта му, след което изчезва от историческите записки.
Въпреки че се счита, че Нефертити е дъщеря на Аи, това твърдение не е доказано. Източниците насочват вниманието на археолозите към съпругата на Аи – Тайе, която се грижила за Нефертити, но не е била нейна биологична майка. Аи, освен всичко друго, бил и учител на младия Аменхотеп IV и е възможно той да е представил Нефертити на бъдещия фараон, още когато са били деца.
Древните изображения и надписи показват ранния интерес на Нефертити към бог Атон, но като цяло за живота й няма много доказателства. Историкът Питър Хелър пише:
„ Поразителното в живота на Нефертити е фактът, че въпреки че е била изключително харесвана (което се доказва и от направения й бюст, който е най-възпроизвеждания в света) и е живяла в Египет по времето, в което египтяните са били толкова силен и развит народ, за нея се знае твърде малко.“
През петата (или деветата според други източници) година на управлението на Аменхотеп IV, той променя името си на Ехнатон, премахва религиозните практики в Египет, затваря старите храмове и провъзгласява Атон за единствено божество. Възможно е по този начин той да е искал да разпространи монотеизма, но повечето историци са убедени, че това е било негова политическа маневра, целяща да отслаби силата и богатството на жреците на бог Амон, чийто култ е бил изключително популярен. По времето на 18-тата династия култът към Амон се разраснал, а жреците му са били страшно богати, престижни и могъщи – почти колкото фараона. Въвеждането на монотеизма би възстановило мощта на престола и точно това направил и Ехнатон. След тези негови действия, бог Атон бил считан не само за най-силния, но и за бога на сътворението и единствения бог във вселената.
Нефертити ражда на Ехнатон 6 дъщери, но нито един син. Другата му съпруга – принцеса Кия, му ражда двама сина – Тутанкамон и вероятно Сменхкара, въпреки че потеклото на Сменхкара често е оспорвано. Ехнатон става съпруг на две от тези дъщери – Меритатон и Анхесенамон и вероятно е имал деца от тях (въпреки че и този факт е доста силно оспорван). Онова, което е ясно обаче е, че Ехнатон и Нефертити били силно посветени един на друг и винаги били виждани или заедно или с някоя от дъщерите си. За външния вид на Нефертити през този период Хелър пише:
„Предполага се, че е била висока около 1.52 метра – средната височина на египтянките. От намерените изображения е известно, че се е обличала оскъдно, което е обичайно за страните от топлия климат. Когато е било по-хладно, тя е носела традиционната дълга рокля с пояси в предната част, а на някои места е изобразена с къса коса (вероятно перука). Възможно е на места косата й да е била обръсната, за да може да поставя по-добре необичайно високата си синя корона. От поезията на Ехнатон се знае, че той я е обичал наистина много. Освен това, красотата й е била легендарна“.
Ехнатон
Първоначално семейството живяло в двореца „Малката” в Тива, който бил изграден по време на управлението на Аменхотеп III и реновиран под управлението на Ехнатон, който го преименува на “Tehen Aten”, което означава “великолепието на Атон“.
Барбара Уотърсън описва замъка по следния начин:
„Кралските апартаменти били строени в особено голям мащаб. Царската спалня например била с размери 8 на 5 метра. Подът в голямата зала бил изрисуван по уникален начин. По тавана били изобразени лешояди. Всъщност таваните на много от стаите в двореца били изрисувани в спираловидни форми, съчетани с изображения на летящи птици“.
Други историци смятат, че дворецът бил обсипан със златни декорации и орнаменти. Колкото и пищен да бил „Малката”, новият замък, който двойката изградила – в Ахетатон, бил още по-грандиозен. По-важното при него е, че служел като символ за новата религия – култа към Атон. Египтологът Захи Хауас обяснява, че Ехнатон решава да напусне Тива и да се премести в нов замък, в който да се отдаде на новия култ. „Всеки ден Ехнатон и Нефертити пътуват с колесниците си от единия край на града до другия, следвайки пътя на слънцето по небето.“ – допълва той.
Историците са убедени, че Нефертити е имала толкова власт в управлението на Египет, колкото и Ехнатон. Фараонът дори съединява символите им и ги превръща в техен общ печат като знак за равенство. Съществуват доказателства, че тя е отговаряла за традиционните задължения на фараона, докато съпругът й се занимавал с реформацията и други архитектурни новости. Откритите изображения показват Нефертити, която извършвала религиозни услуги, приемала чуждестранни официални лица и организирала дипломатически срещи. Нито едно от тези изображения не би съществувало, ако нямаше истина в историите ,които те показват, което означава, че Нефертити е имала повече власт, от която и да е жена в Египет. От двореца в Ахетатон тя изпращала кралски директиви и вземала важни решения, които били отговорност на съпруга й.
Някъде през четиринадесетата година от управлението на Ехнатон и Нефертити, дъщеря им Мекетатон умира при раждане само на 13-годишна възраст. Едно запазено изображение показва Нефертити и Ехнатон, застанали опечалени над тялото на дъщеря си. Скоро след това Нефертити изчезва от историческите записки. Съществуват множество теории, опитващи се да обяснят какво действително се е случило. Някои от тях са следните:
Тя се отказва да бъде съпруга на Ехнатон заради това, че не е могла да му роди син, поради което е била заменена от принцеса Кия.
Отрича се от вярата си в Атон и е прогонена от Ахетатон.
Самоубива се от мъка по загубата на дъщеря си.
Продължава да управлява Египет под името Сменхкара, докато Тутанкамон заеме трона.
Нито една от тези теории обаче не е потвърдена.
Ето защо теориите не са възможни: Ехнатон вече имал мъжки наследник – Тутанкамон (теория първа); няма доказателства, показващи, че Нефертити се е отказала от вярата си в Атон (теория втора); Нефертити продължава да живее след смъртта на дъщеря си (трета теория). Голяма част от историците са привърженици на последната теория.
Причината втората теория да е толкова популярна е, че са открити записи, които доказват, че почитането на старите богове се съживява в края на царуването на Ехнатон, което не би могло да се случи без някаква царска подкрепа. Тъй като се счита за невъзможно Ехнатон да е изоставил с лека ръка религията, която той сам популяризира, спекулациите се отнасят най-вече за Нефертити. Възвръщането на вярата на народа към старите богове би могла да се случи поради нежеланието на хората да бъдат подтиквани към нетрадиционно за тях вероизповедание.
Омразата на египтяните към Ехнатон нараства и веднага след смъртта си той бива забравен от тях. Дори синът му Тутанкамон, след сядането на престола, отхвърля вярата в Атон и връща почитта към старите богове. Последният фараон от 18-тата династия – Хоремхеб направил нещо невиждано. Той твърдял, че е избран от боговете да възстанови истинската религия на Египет, разрушил храмовете и се опитал да заличи всички доказателства за съществуването на Ехнатон. Възможно е заради тези действия на Хоремхеб, сега да съществува толкова оскъдна информация за Нефертити.
Съществува необичаен и неподлежащ на обяснение феномен, който се случва на фондовата борса. Той се нарича ефектът „Ting Hai” и представлява внезапен спад във фондовата борса всеки път, когато във филм или в телевизионно предаване участва хонконгският актьор Адам Ченг. Ако това ви изглежда като най-невероятното нещо, което сте чували, то повярвайте, че не сте сами. Може би ви звучи като пълна лудост, но е напълно вярно.
Фондовата борса е като един огромен звяр, който непрестанно се покачва нагоре или понижава надолу. Посоката, в която ще поеме в бъдеще, се определя от милиони социални, икономически и политически фактори. Голяма част от най-добрите световни математици и аналитици са прекарвали години в опити да определят с точност движенията на фондовата борса. Всички са се проваляли.
Обикновено внезапните спадове се причиняват при големи и важни новини в медиите. Излъчването на нов филм, сериал или телевизионно предаване не би трябвало да оказва какъвто и да било ефект върху фондовата борса. На 5.10.1992 година обаче, първият епизод на сериала “The Greed of Man” с участието на актьора Адам Ченг бива излъчен. Индексът „Hang Seng”, който измерва общата сила на хонконгската фондова борса спада с цели 600 пункта. Две години по-късно филмът “Instinct” прави своя дебют. В него участва не друг, а самият Адам Ченг. Индексът „Hang Seng” тогава спада с 2000 пункта. Три години по-късно Адам Ченг участва в „Once Upon a Time in Shanghai” и познайте какво се случва? Индексът „Hang Seng” спада с 300 пункта.
Цялата история се повтаря отново и отново – в продължение на 25 години – с всеки филм, в който Ченг участва. Този феномен е ставал повод за спекулации от борсовите посредници в продължение на десетилетия. Никой от тях не е успял да обясни истинската причина това да се случва, но някои изследователи предполагат, че първите 1-2 случая са били чиста случайност, след което се е превърнало в някакъв вид пророчество.
Адам Ченг
Когато голяма група хора вярват, че нещо е вярно, дори и то да не е, могат да го предизвикат да се случи чрез подсъзнанието си. Именно заради тези случаи, сега всеки път, когато се излъчва филм с Адам Ченг, това се превръща в голяма новина за хонконгските медии, особено сред финансовите инвеститори. Тъй като те вече очакват всичко това да се случи, те предизвикват пророчеството и го правят реалност чрез своите изследвания. Ето как едно единично съвпадение може да се превърне в често срещано събитие, заради подсъзнанието на група хора.
Ако смятате, че една китайска знаменитост, която влияе на фондовата борса, е нещо необичайно, няма да повярвате на това, което ще ви кажем. Тази история за съвпадения е между двама американски президента – Ейбрахам Линкълн и Джон Кенеди. Линиите на животите им са толкова сходни една с друга, че на много хора им е невероятно трудно да повярват, че всичко това е случайност.
Ейбрахам Линкълн
Ейбрахам Линкълн е избран в Конгреса през 1846 година. Джон Кенеди е избран в Конгреса през 1946 година – точно 100 години по-късно. Линкълн е избран за президент през 1860 година, а Джон Кенеди през 1960 година – отново точно 100 години по-късно. И двамата президенти и техните съпруги изгубват децата си, докато живеят в Белия дом. И всичко това става още по-странно…
И двамата президенти са убити в петък. И двамата са простреляни в главите от човек, стоящ зад тях. И двамата са убити в присъствието на съпругите си. Линкълн е прострелян пред Ford’s Theatre, а Кенеди в автомобил модел Линкълн, направена от „Форд“. И като говорим за съвпадения с президенти, има нещо наистина необичайно, касаещо ръцете им.
Джон Кенеди
Sen. John F. Kennedy, posing for picture. (Photo by Hank Walker//Time Life Pictures/Getty Images)
Левичарите съставляват 10% от световното население. Но този процент е доста по-различен, когато говорим за американски президенти. 50% от последните 12 президента са левичари. Съществува възможност обаче, всичко това да е нещо повече от чиста случайност. Някои учени твърдят, че левичарите са способни да мислят по-бързо и по-обширно. Това е подкрепено от факта, че голям процент от историческите гении – Айнщайн, Исак Нютон и Чалрз Дарвин например, са били левичари. И все пак, съществуват няколко удивителни съвпадения от историята, които нямат логическо обяснение.
Невероятните съвпадения понякога могат да следват една и съща тематика. Оказва се, че изгубените сватбени халки, най-често биват намирани в коремите на уловени риби. И това не е шега – ако сте изгубили халката си, би било по-удачно сега да отивате на риболов, вместо да я търсите. Доказателствата за това датират от 500-те години пр. Хр, когато Поликрат хвърлил своя златен пръстен, по който имало смарагди, в морето. Шест дни по-късно един рибар дарява уловена от него риба на Поликрат. Докато приготвяли рибата, служителите на Поликрат разрязали рибата и познайте какво открили в корема й? Пръстенът, който той бил изхвърлил в морето преди точно 6 дни. Изумително съвпадение наистина, но това може и да не е нищо повече от обикновена градска легенда. Все пак се е случило преди 2500 години. Интересното е обаче, че точно това съвпадение се повтаря от тогава до ден-днешен.
Съществуват две любопитни истории, идващи от Норвегия. Първата е за мъж на име Валдемар Андерсен. Докато ловял риба в Северно море, той уловил голяма треска, която отнесъл в къщи за вечеря. Той отворил стомаха й и открил вътре голяма златна обеца. Мъжът подарил обецата на съпругата си, която била шокирана от видяното. В момента, в който взела бижуто в ръка, тя разбрала, че съпругът й е открил в рибата нейната обеца, която преди седмица изгубила в морето. Има много риби в морето, да, но да хванеш точно онази от тях, в която се крие обецата на съпругата ти, е наистина удивително.
Какво ако ви кажем, че втората история също е от Норвегия и се случва не след седмица, а след цели 10 години? През 1979 година 15-годишният Робърт Йохансън отишъл за риба. Както при предишната история, Робърт хваща голяма треска, която смята да отнесе у дома. Баба му решава да приготви рибата за вечеря, но когато я разрязва, тя открива диамантен пръстен. Пръстенът обаче, не е непознат за нея. Бабата веднага разпознава бижуто, тъй като то е семейна ценност, която тя изгубила в морето преди цели 10 години.
Джон Крос от Вирджиния също изгубва пръстена си през 1980 година по време на силна буря. Две години по-късно той открива пръстена си в една риба, която му била поднесена в любимия му ресторант в Шарлотсвил. Как става така, че хората продължават да откриват свои изгубени бижута в коремите на рибите?
Как ще реагирате, ако ви кажем, че ще дадем обяснение на тези феномени, но преди това – още една забележителна история.
Шансовете да загинеш в морето са наистина ниски, но ако името ви е Хю Уилямс, изглежда шансовете ви се доближават до невъзможното. На 5.12.1664 година един кораб потъва в близост до брега на Уелс. Всички 81 пасажера загиват, освен един от тях. Името му е Хю Уилямс.
На 5.12.1785 година друг кораб потъва в близост до Уелс. Всички 60 души умират, освен един човек. Името му е Хю Уилямс.
На 5.12.1820 година трети кораб потъва до Уелс. 25 души се удавят, но познайте кой е единственият, който успява да се спаси…. Хю Уилямс.
На 10.07.1940 година британски траулер бива унищожен от немска мина. Само двама души оцеляват при атаката. И двамата се наричат Хю Уилямс.
Нищо не описва по-добре тези случайности повече от факта, че петима от най-популярните мъже – Адолф Хитлер, Йосиф Сталин, Лев Троцки, Йосип Тито и Зигмунд Фройд – са имали нещо общо помежду си. Всички те са живели във Виена по едно и също време, преди да станат толкова скандални. Всяка сутрин те се разхождали в един и същи парк и често пиели кафе в едно и също заведение. Петимата мъже не знаели за съществуването си един за друг, преди да заживеят във Виена. Интересното е, че това са петимата мъже, които промениха историята на Европа и света.
От всички градове в Европа, какъв е шансът точно тези мъже да са живели на едно и също място? Какъв е шансът мъже с еднакви имена да оцелеят в четири корабокрушения, при които умират всички други пасажери? Какъв е шансът толкова много хора да открият изгубените си бижута в коремите на рибите?Какъв е шансът много политици да имат толкова големи прилики помежду си? И – всички искаме да знаем – какъв е шансът един китайски актьор толкова често да влияе на фондовата борса?
Истината е, че шансовете са наистина големи. Възможността тези очевидно необикновени събития да се случат на вас, е наистина малка, но възможността да се случат на някого по света е наистина, наистина голяма – всъщност почти 100%. Всички сме чували за закона за големите числа, но математиците от Харвард Пърси Дааконис и Фредерик Мостелър създават нов закон, наречен „Закон за наистина големите числа“. Според този закон, ако имаме за пример достатъчно голям брой (хора например) или размер, всяко екстравагантно и невъобразимо нещо е възможно да се случи и то в доста големи проценти, независимо колко невероятно е то. Точно както теоремата за „безкрайната маймуна“ твърди, че една стая, пълна с маймуни, които натискат случайни бутони на пишещи машини, ако имат достатъчно време, ще напишат всички творби на Шекспир.
В ежедневието не ни се случват толкова необичайни и запомнящи се неща, а напротив – точно обратното се случва. Въпреки това, запомняме по-странните неща, като по този начин ги правим още по-необичайни. Представете си, че участвате в симулация, в която шансовете дадено нещо да се случи са 0.1%. Следователно възможността това необикновено нещо да НЕ се случи, са 99.9%. Aко повторим тази симулация 1000 пъти, шансовете необикновеното нещо да НЕ се случи поне веднъж, са 36.8%. В такъв случай, шансовете даденото нещо да се случи, ако повторим симулацията 1000 пъти, сега са 63.2%. Повторете симулацията 10 000 пъти и шансовете за това рядко нещо да се случи, вече ще са 99.995%.
Нека си представим, че Земята е една гигантска симулация, на която има 7 милиарда души, участващи в техни собствени симулации всеки ден, просто живеейки живота си. Шансовете нещо наистина необичайно да се случи на някой от тези 7 милиарда човека, е почти 100%. Тъй като хората са голям брой, всичко, което може да се случи, ще се случи… рано или късно. Но разбира се, когато тези невероятни неща се случат, те получават огромно внимание от медиите, което от своя страна ги прави още по-невероятни и още по-възможни.
И все пак, ние продължаваме да игнорираме нещата, които сме свикнали да се случват ежедневно. Грубо казано, около 7 милиарда риби биват уловени всеки ден от хората и вероятно нито една от тях няма в себе си нечий диамантен пръстен. Но когато се замислим за размерите на Земята и нейните заселници, както и за всички неща, които всеки един от тези хора прави ежедневно, фактът, че някой не е открил пръстена си в стомаха на някоя риба, изглежда по-невероятен, отколкото, ако някой действително открие изгубеното си бижу.
