Основаването на крепостта на брега на Темза се приписва на Вилхелм Завоевателя през 1066 година. Неговите нормани веднага след завладяването на Англия започнали да строят високи кули, наричани „донжони“, по цялата страна.

Първото такова укрепление било наричано „Бялата кула“. То представлявало масивна четириъгълна четириетажна сграда с високи кули по ъглите. Оттогава така я наричат – „Тауър“, „Кулата“. Макар, че през вековете била достроявана и преустройвана – и днес е цял замък, който, освен „Бялата“, има още 21 кули и заема площ от почти 5 хектара.

„Бялата кула“ била идеална тъмница за онези времена: имала само една врата, едно стълбище и стени с дебелина 4 метра.  Британските монарси предпочитали да държат под ръка своите неуспешни конкуренти, така че славата на Кулата, която бързо се превърнала в държавен затвор, била придавана от благородни затворници, известни на всички или от пиесите на Шекспир, или от многобройни произведения на историческата живопис: Яков I Стюарт, Хенри VI Ланкастър, нещастните съпруги на крал Хенри VIII…

Всъщност, в Тауър нямало официален затвор. Затворниците били настанявани едва ли не във всички сгради на крепостта. Например, Томас Мор и Елизабет, бъдещата кралица-девственица, били затворени в Камбанната кула.

През 1941 г. тук прекарал 5 дни Рудолф Хес под арест в така наречената Къща на кралицата (именно тук били настанени преди екзекуциите си две от съпругите на Хенри VІІІ – Ан Болейн и Катрин Хауърд).

Първоначално за затворниците били предназначени крепостните подземия. Но аристократите и тук се ползвали с привилегии: настанявали ги по високите етажи с всички възможни удобства, предоставяли им слуги и готвачи. Именно по време на многогодишния си затвор в Тауър Яков I, един от първите и най-велики поети на Шотландия, придобил многостранно образование и развил своя поетичен и музикален дар. Уолтър Рейли, поет, придворен и разбойник, любимец на кралица Елизабет, който запознал Европа с картофите и тютюна, пък взел жена си в Тауър и тук тя му родила син. Освен това, именно в Тауър той започнал да пише обемен труд с амбициозното заглавие „История на света“.

Династичните междуособици, сложните отношения с Шотландия и Уелс, придворните интриги и религиозните разпри доставяли толкова затворници за Кулата, че през ХVІІ век възникнал въпросът за отделни затворнически помещения, а през 1687 г. в северната част на крепостта била построена специална тухлена сграда.

Животът в крепостта още от първите години на нейното съществуване бил управляван от констебъл, който се смятал заместник на собственика й, тоест – на краля. Всички затворници се записвали в специална книга, която през вековете възлязла на няколко тома. Ако в началото затворниците са били издържани както за тяхна сметка, така и – като „гости“, за сметка на царската хазна, то по-късно делото било организирано по-рационално: конфискуваният техен имот бил частично използван за издръжката им в затвора. Сумите пряко зависели от статута на затворника: за принц се харчело неколкократно повече, отколкото за обикновен рицар. Тауър се смятал за затвор за аристократи. Попадналите там „обикновени“ еретици, заговорници или фалшификатори предизвиквали недоволството на констебълите, които внимателно пазели VIP-статуса на затвора.

Охраната на замъка и затворниците се осъществявала от йомени – дребни поземлени собственици. Йомени били, например, прочутите английски стрелци с лък. Наричали ги „бифитъри“, тоест месоядци – тъй като получавали всеки ден по парче месо, дори в най-гладните години, което била една от техните привилегии.

Охраната не била прекалено строга. През цялата история на Кулата са направени 37 опита за бягство от нея, някои от които успешно. В Кулата нямало отделна стая за изтезания.

Смъртното наказание за държавна измяна било официално одобрено в Англия през 1351 г. Осъденият бил отначало обесван (не до смърт), после кастриран, изкормван, накрая разсичан на 4 части и обезглавяван. За жените се прилагало изгаряне.

Със смърт били наказвани много затворници в Кулата, тъй като именно тук държали предателите и държавните изменници. В някои случаи мъчителната екзекуция била заменяна с отсичане на главата. Екзекуциите били извършвани не в самата крепост, а на близък хълм, където се събирали огромни тълпи от любители на това зрелище. Те били отменени през 1870 г.

Над 100 души са екзекутирани в Тауър за 400 години. Много повече смъртни случаи имало от злополуки, болести, старост, да не говорим за тайни убийства. Общият брой на жертвите в Кулата е неизвестен, но при разкопките са намерени повече от хиляда скелета.

Тауър загубил значението си на затвор през Викторианската епоха – а след това се превърнал в туристическа атракция, където днес се стичат тълпи, привлечени не само от пъстрите униформи на „бифийтърите“ от охраната, но най-вече от силно разкрасената и преувеличена в злокобността си история на затвора.

Едва през Първата и Втората световна война Кулата за кратко време възвърнала ролята на държавен затвор: тук били държани и екзекутирани германските шпиони.

Последният човек, екзекутиран в Тауър, бил немският шпионин, служителят на абвера Йозеф Якобс – разстрелян на 15 август 1941 г.

Шотландецът Саймън Фрейзър (1667-1747), 11-ти лорд Ловат, по прякор Лисицата, бил затворен в Кулата като водач на въоръженото въстание на якобитите и обезглавен през 1747 година. Това била последната публична екзекуция във Великобритания.

Последното успешно бягство от Кулата било извършено през 1736 г. от Джордж Кели, член на заговора на якобитите от 1722 г. Понеже бил астматик, той получил разрешение да се разхожда в града. Веднъж просто не се върнал от такава разходка – но все пак изпратил на охраната на Тауър писмо с хиляди извинения.

–

По време на Великата Отечествена война на Съветския съюз били сформирани специални части – т. нар. „наказателни батальони“; на руски „штрафные батальоны“, „штрафбаты“ (рус. „штраф“ – глоба, наказание). В тях изпращали военнослужащи, осъдени за различни нарушения или престъпления – с изключение на осъдените на смърт.

Войнишката митология и основаните на нея слухове разказват, че изпращането в наказатален батальон било отиване на сигурна смърт. Когато войник или офицер били включвани в такова подразделение, мнозина го смятали за предварително мъртъв. Макар, че в това имало доза истина, все пак не било напълно вярно. „Щрафбатникът“, така или иначе, имал шансове да оцелее – макар и неголеми. При това срокът на служба в наказателен батальон бил 3 месеца или до първо раняване. Това време обикновено било достатъчно, за „изкупи с кръвта си“ своето престъпление или да загине.

Освен това, ако военнослужащият успявал да се отличи в сражение, го премествали в обикновено подразделение или го представяли за държавна награда. Сред „щрафбатниците“ имало наградени с ордени „Слава“ (най-висшата награда сред войнишкия състав, равна на ордена „Свети Георги“ в царска Русия, дори със същите цветове на орденската лента, прочутата „Георгиевска лентичка“), медали „За храброст“ и „За бойни заслуги“. Имало и Герои на Съветския съюз.

Един от най-ярките епизоди с наказателни батальони се случил по време Рогачовско-Жлобинската операция през февруари 1944 година. Тогава 8-ми наказателен батальон успял да се промъкне в тила на противника и в продължение на няколко дни водил диверсионни действия. За това командирът на 3-та армия генерал Александър Василиевич Горбатов дал заповед за прехвърляне на няколкостотин „щрафники“ в други, обикновени батальони и възстановяване на званията им.

Според едни от митовете в наказателните батальони и роти изпращали често жени, които също трябвало да изкупят вината си с кръв. А наказателни части, сформирани само от жени, се сражавали наравно с мъжете. Това съвсем не отговаря на истината. Не съществували чисто женски наказателни батальони. До есента на 1943 г. жени наистина можело да бъдат изпращани в такива части, но подобни случаи били крайно редки и само за много тежки провинения.

Най-популярният мит гласи, че в наказателните батальони служели само представители на престъпния свят. Едва ли не по лична заповед на Сталин някои батальони били формирани от най-отчаяни отрепки, които и без това ги чакал разстрел. Други пък – сформирани само от „политически“, които не се харесвали на властите заради своите възгледи и мнения. Изпращали ги в самия ад, за да не оцелее никой.

Това е отново митология. От запазените документи и спомени на командири се знае, че в наказателните батальони попадали хора със сравнително леки наказания. Убийците, маниаците, изнасилвачите и закоравелите рецидивисти въобще не воювали. Причината била много проста – те не спазвали никаква дисциплина. А политически затворници не вземали в наказателните батальони също по елементарна причина – те всеки момент можели да дезертират и да преминат на страната на нацистите.

Легендата, че бойци от наказателни батальони се втурвали срещу немските танкове едва ли не с тояги и ножове, не издържа никаква критика. Що се отнася до екипировката, нямало разлика между „обикновения“ и наказателния батальон. Всички били еднакво снабдени с оръжие и боеприпаси. Единствената разлика била, че войниците от наказателния батальон най-често получавали пушки, картечници, гранати и патрони непосредствено преди битка. Това се правело по разбираеми причини – въпреки, че дисциплината обикновено съответствала на необходимото ниво, офицерите просто не искали да рискуват.

Но, да: твърдението, че службата в такива части била почти смъртоносна, е близо до истината. Наказателните батальони били изпращани на най-трудните сектори на фронта, за „да измият с кръв“ престъпленията си. Съответно, смъртността била около 5-6 пъти по-висока в сравнение с обикновените военни части.

По едно време агресивно се популяризираше легендата, че наказателните дружини са лично изобретение на „кървавия тиранин“ Йосиф Висарионович Сталин.  Но историята сочи, че такива наказателни части имало още във „Великата армия“ на Наполеон, както и в британските въоръжени сили по същото време. В по-ново време германците първи решили да използват провинили се военни в „специални“ части.

Само, дето в Германия ги наричали „дисциплинарни“, а не „наказателни“. (В България преди 1989 г. също имаше дисциплинарни части – авторът на тези редове лично бе попаднал за известно време в една от тях). В годините преди Втората световна война германските наказателни батальони извършвали сапьорни, както и различни строителни работи. После взели участие в нападението срещу Полша, след което били разпуснати от Хитлер. Той обаче веднага ги възстановил след разгрома на вермахта под Москва в края на 1941 г.

Най-известните немски „наказателни“ части са 36-та гренадирска дивизия „Дирлевангер“ и 999-та лека африканска бригада (999 leichte Afrika-Brigade) .

–

Произведенията от Средновековието изобилстват със стереотипи в описанието на пировете и трапезите на благородници и аристократи. Словесните и илюстративни описания разказват доста подробно за домакините и техните гости, които те с удоволствие глезят с лакомства.

Ако говорим за класическия период, за Високото Средновековие, то в западноевропейските страни между XII и XIII век нито готвенето, нито трапезният етикет се открояват по някакъв начин. Едва в края на XIII век, по време на управлението на френския крал Филип IV Хубави, настъпват значителни промени в тези сфери: модата на рицарските романи тласка средновековната аристокрация към по-любезно отношение спрямо гостите в своите имения.

Какво описват хрониките? Домакинът приемал пристигащите гости в съответствие с церемониала на благородното общество. На входа на имението си сеньорът посрещал уважавания посетител, помагал му при слизането от коня, нареждал на слугите да вземат оръжието на госта и да се грижат за коня му. Ръцете се миели под умивалник или в голям леген, който слугите внасяли заедно с кърпа в залата, където се провеждало пиршеството.

Всички събрани в залата на замъка сядали на маса с бяла покривка и чинии, изработени от благородни метали (обикновено злато и сребро). Домакинът канел най-видния гост да седне до него, за да се хранят от едни и същи съдове и да си наливат вино от една кана. Трапезата винаги се огъвала от многобройни блюда и изобилие на кани с вино. По-продължителното пиршество се прекъсвало задължително от четене на стихове, песни и танци.

Но все пак, къде завършват типичните литературни похвати и започват истинските свидетелства? Човек от благородно семейство, както и богат търговец, бил по дефиниция гостоприемен: това било продиктувано от обичаите, които били важен елемент от идентичността на съсловния елит.

Масата в огромната зала на главната кула на замъка се сглобявала от дъски, които се поставяли върху специални опори. Бялата покривка, всъщност, била голяма рядкост, предназначена изключително за празници. За салфетки въобще не ставало дума. А златните или сребърните чинии си стоели в бюфетите: графовете и херцозите използвали обикновено керамични или оловни чинии и купи. Вилици и лъжици често липсвали. Раздавал се по един нож на двама души, които седели един до друг.

Супи, яхнии и каши се ядели от купи с „уши“, които също били предназначени за двама души. Отпивали от тях , като се редували. Месо, риба и по-твърди храни се сервирали върху големи парчета хляб, накиснати в сосове. Гостите на масата ги режели с ножове, а след това с удоволствие поглъщали храната без прибори за хранене.

Виното се наливало преди началото на храненето в големи чаши за няколко души: съседите на масата или пиели от една и съща чаша, или все пак използвали отделни чаши (ако собственикът на имението имал такива). По желание на гостите виночерпецът доливал вино.

Току-що сготвените ястия се сервирали на масата, покрити с кърпи. Те се снемали в присъствието на госта. Подобен обичай съществувал не само като начин за поддържане на температурата на ястието, но и като мярка за безопасност: смятало се, че по този начин е възможно да се предотврати отравяне на храната. Литературата разказва и за специални слуги, които дегустирали приготвената храна. Разказвали се и абсолютно фантастични истории за превантивните свойства на зъб от змия и рог от еднорог, с помощта на които разкривали отрова в ястието.

Самият ред за поднасяне на храната е слабо осветен в източниците от онова време. Хрониките и литературните произведения от онази епоха рисуват съвсем различни картини. Обядът в замъка на гостоприемния сеньор започвал и със сладкиши, и със супи, и със сирена, дори с плодове. В други случаи сладкишите били сервирани както и днес, в края на пира. Средновековните миниатюри изобразяват масата на сеньора с всички ястия наведнъж: топли и студени закуски, дивеч, туршии и сладкиши. Не е изненадващо предположението, че на такава трапеза се ядяло от всичко едновременно.

Но ако говорим за месни и рибни ястия, то първо консумирали едрия дивеч, а след това – домашни птици и риба. Пиенето на напитки завършвало със сладки вина (ликьори) или специални настойки с подправки.

Продължителността на такова събитие варирала от пет до осем часа. Обядът продължавал около час и половина, а вечерята – два и половина часа или повече. Вечерната трапеза се забавяла, защото гостите ги чакала развлекателна програма: жонгльори, поклонници с разкази за пътувания, трубадури с поезия и музикален съпровод.

През XIV век се появяват съчинения, които могат да разкажат много повече за храненето на монарсите и благородните личности. Например „Le Viandier“ от Гийом Тирел, главен готвач на френския крал и херцог на Нормандия, или по-късния „Парижки домакин“ от ХV век. Те разказват най-подробно за всички компоненти на класическата трапеза на елита.

За пиршество били нужни две неща: място и персонал. Дворецът на краля на Франция през 1330 г. има впечатляващ щат от 75 готвачи, 33 виночерпци и 21 хлебари. Огромни кухни, бюфети, съблекални, шишове за печене и музиканти са задължителни за всеки празник на средновековния елит.

Херцозите на Бургундия през ХV век приемали 300 гости на празничните си трапези – като гостите се събирали в продължение на 2-3 дни.

Според френските медиевисти, 30 гости изяждали огромно количество храна и напитки за 3 дни – 40 свине, 4 телета, 80 пилета, 10 кози, 25 пити сирене, 210 торти, 1800 други сладкарски изделия, 450 литра вино. Хлябът и водата не са в сметката.

Подобни излишества породили редица стереотипи за кухнята на средновековната аристокрация – но именно кулинарията на висшите съсловия повлияла върху формирането на западноевропейската кухня като цяло.

–

Названието на скандинавските морски разбойници – викингите, днес е известно на цял свят. Но някак се забравя, че на бойни грабителски походи тръгвала сравнително малка част от тогавашното скандинавско общество. А на брега оставали мирни хора, които водели спокоен живот.

За културния и социален живот на скандинавците през IX-XI век съдим най-вече по исландските саги – литературни произведения с обем на повести или новели и произход от Исландия. Исландците не само запазили езика, традициите и обичаите на древна Скандинавия, но и значително обогатили културата на северните страни.

Около 870 г. жителите на Норвегия започват да се преместват в „Ледената земя“. Името, дадено от колонистите на острова, се оправдавало от местния пейзаж: лед, гейзери, вулкани, черен пясък, липса на дървесина, скалиста почва.

По крайбрежието обаче имало просторни пасища, където можело да се отглежда добитък. Това обстоятелство било причината скандинавските фермери да се заселват на острова. Значителна роля в преселването изиграла също агресивната и сурова политика на Харалд Прекраснокосия, който брутално обединявал Норвегия – това му било поставено като условие от красавицата Гида, за да се омъжи за него, тъй като не искала за съпруг жалък владетел с малко земя. Той се заклел да не се подстригва, докато не я направи своя жена. В резултат Харалд променил прякора си от „Косматия“ на „Прекраснокосия“, след многобройни битки Норвегия била обединена, а Гида станала нейна първа кралица.

Заселването на Исландия навлязло в последния си етап около 930 г.: чифлици на земеделски стопани и животновъди запълнили крайбрежните райони и скоро цялата „Ледена земя“ била разделена на четири административни единици. Във всяка имало съдебен орган – тинг, който се подчинявал на общото събрание – алтинг. Днес исландците се гордеят, че те са основали най-стария „парламент“ в Европа. (Може би все пак забравят за агората в Древна Гърция). В действителност това било голямо събиране на свободни собственици, на което се решавали всички неотложни въпроси и спорове.

Но алтингите били не само място за законотворчество и решаване на общи исландски проблеми: хора от цялата страна идвали да се срещнат със своите земляци, да послушат нови саги и да научат последните новини.

Процедурата за провеждане на годишния алтинг била приблизително следната. Един старейшина – „законоговорител“, се изкачвал на „Скалата на закона“ и говорел на всички събрани. Всъщност, други власти в Исландия не съществували. Както и въоръжени сили: заобиколен от морета и океан, островът бил добре защитен от самата природа. И до XIII век нищо не се променило: всички въпроси се решавали с помощта на „народовластие“.

В някои райони на Исландия набирали сила селски водачи, които също поемали и жречески функции. В началото на второто хилядолетие жителите на острова, събрани на алтинг, решили да приемат християнството.

Жителите на „Земята на ледовете“ оказали огромно влияние върху културното развитие на Северна Европа. Именно те успели да съхранят древните германски легенди и предания. Исландските поети-скалдове били високо ценени в дворовете на младите кралства на Норвегия, Швеция и Дания.  Като прославяли подвизите на монарсите и повдигайки бойния дух на техните дружинници, те придобивали слава и за себе си. Исландците запазили паметта за своите предци именно в сагите. Особено популярни били песните за герои и богове, които преминали от устна към писмена традиция едва през ХІІІ век.

Изкуството да се пишат стихове се ценяло не по-малко от владеенето на меч и язденето на кон. Скалдическата поезия се превърнала в особен жанр, в който не всеки можел да пише. Талантът на такъв поет бил наричан „брагата на Один“, „дивен дар“ и „медът на поезията“.

Известният историописец от ХІІІ век Снори Стурлусон, благодарение на когото познаваме „Младата Еда“, „Земният кръг“ и „Сага за Егил“, твърди, че скалдите не приписвали на героите в своите саги дела, които не са извършили, защото „това би било подигравка, а не похвала“. Традициите на устното творчество като цяло били непоклатими. За съжаление, някои от произведенията, записани върху пергамент, изгорели при пожар в Копенхаген през XVIII век.

Картината на света, според жителите на Исландия, не се различавала от тази на техните континентални събратя. Собствено имение, оградено с палисада от колове, е естествен прототип на Мидгард – Средната земя в митологията, населена с хора. (Именно от тук Дж. Р. Р. Толкин заема образа на „Средната земя“ във „Властелинът на пръстените“). Наоколо се простира враждебният свят – Утгард, където живеят всякакви зли духове. Човешкото въображение рисува и мястото, където се намира висшата сила, боговете – Асгард (Валхала).

Във Валхала на трапезата сядат загиналите воини и пируват заедно с върховния бог Один. Неговият син Тор постоянно напада Утгард и громи ледените великани „йотуни“.

Но в мирно време боговете помагали в стопанството. Тор бил приятел на земеделците, Фрейр и Фрейя им помагали за събирането на реколтата, а мъдрият едноок Один, който откраднал „меда на поезията“ от великаните, го раздавал на скалдите. Хората имали доверие в боговете, но когато те не им помагали, преставали да им принасят жертви и отказвали дружба с някои от тях.

–