Още по времето на Наполеоновите войни руският ръкопашен бой е ужасявал врага. Но с течение на времето техниката се усъвършенствала и се оформила определена система, което ѝ позволило да стане много по-ефективна до средата на 20 век. Благодарение на това се появили такива невероятни бойци като агента на съветското разузнаване Виктор Коняев, който може да се похвали със 70 победени в бой нацисти.

Виктор Коняев, подобно на много свои връстници, отива на фронта по-рано, прибавяйки тайно една година към реалната си възраст. През август 1942 г. фронтът изпитвал огромна нужда от нови бойци и здравото 17-годишно момче със значка „Ворошиловски стрелец“ било прието с радост във военния комисариат.

По време на обучението си в професионалното училище Виктор обръщал специално внимание на стрелбата на стрелбище, тъй като да бъдеш с точен мерник по това време било много модерно. Момчето дори не можело да си представи, че на фронта уменията, с които толкова се гордеело у дома, едва ли биха му били полезни.

Младият войник Коняев за пръв път е назначен в картечна рота. Само шест месеца по-късно, през януари 1943 г., в битките за Кавказ, Виктор получил първата си рана. За щастие не била тежка и само месец по-късно редник Коняев отново заел мястото си в своето звено.

Изненада очаквала завърналия се от болница войник. Той не се върнал при картечарите, а бил изпратен в 248-та разузнавателна рота на 302-ра стрелкова дивизия, която по-късно става известна като Тарнополска. Виктор никога не се разделил с това звено до края на войната.

Виктор провел първата си операция като шпионин в Северна Осетия. Тогава, като част от 1-ви и 4-ти украински фронт, боецът участвал в освобождаването на Украйна и Полша, а Победата го заварила близо до Прага.

Фронтовите разузнавачи имат своите специфики на бойните действия. За разлика от обикновения войник, разузнавачът не се стреми да удари с точен огън или да зашемети с бърза атака. Разузнавачът трябва да действа тихо, така че основното му оръжие да са щик и голи ръце.

Виктор Коняев майсторски владеел както ножа, така и тялото си, което се превърнало в основното му оръжие във войната. Той не се страхувал да проникне дълбоко в тила на противника и да участва в ръкопашен бой там, въпреки значителното му числено превъзходство.

На 6 септември 1943 г. в близост до село Киселевка при Донбас Коняев и другарите му влизат в немски окоп и унищожават трима вражески войници. През същия септември, но вече на 25-и, самият Виктор успява да унищожи огневата точка на противника, която пречела на атаката. За този подвиг той получил орден Червена звезда.

През 1943 г. по-големият брат на Виктор – Александър, е убит на фронта. След тази загуба разузнавачът става по-безпощаден към врага и веднага убива онези, които не представляват интерес по отношение на предоставянето на важна информация, както и войници от някои специални войски.

За пореден път разузнавачът се появява на 1 април 1944 г. близо до Тарнопол. Добирайки се до окопа на германците, Виктор на свой ред убива трима войници на Вермахта, за да вземе важни документи. Той успява да улови още един жив враг и да го завлече в руските окопи. За този храбър акт Коняев е награден с орден „Слава“, 3-та степен.

През май 1944 г. в района на гара Денисув в югозападна Полша Коняев се доближава до фронтовата линия на немската отбрана и атакува сам врага. Двама  охранители се опитали да го спрат, единият от които Виктор убил, а другият бил пленен. Общо през годините на войната Коняев е заловил  11 пленници и офицери от вражеската армия, като не се брои работата му в екип.

Сръчният и безпощаден разузнавач бързо се превърнал в знаменитост. Казват, че когато Коняев бил ранен, телефонът в медицинската служба не спирал нито за минута – важно било всички да знаят как се чувства героя. През 1944 г. много млад, но вече известен боец, той ​​е назначен за командир на разузнавателния отдел.

Виктор Коняев имал шанс да стане герой на Съветския съюз. На 18 август 1944 г. в Полша, на брега на река Сан, полкът му се оказва в затруднено положение. Почти нищо не се знаело за врага, който се криел в гористите местности и всякакви опити за придвижване напред били спирани веднага от германските картечари, които били разположени на неочаквани позиции.

От всички групи разузнавачи, които се опитали да вземат пленник, само Коняев и другарите му имали късмет. Но дори и най-добрият разузнавач от фронта постига успеха на висока цена – Виктор отново бил ранен. Информацията, получена от пленения германец, се оказва много полезна и допринася за бързото напредване на войските напред.

За това на 26 август 1944 г. командирът на дивизията полковник Николай Кучеренко подписва предложение за награждаване на Виктор Коняев със звездата Герой на Съветския съюз. В документа командирът пише следното за своя боец:

„По време на службата си в армията той се показа като изключително смел, решителен, без да се съобразява с никакви условия, борец, винаги си поставя една цел: „Задачата трябва да бъде изпълнена.“

Въпреки заслугите на Виктор към Родината и отличната характеристика на командира, висшите власти решили да се ограничат с обикновен орден и разузнавачът никога не получи Звездата на героя. Старшина Виктор Михайлович Коняев, който отбелязва 70 лични, документирани бойни победи в ръкопашния бой, доживява края на войната.

След като посреща Деня на победата край Прага, Коняев побързал да се прибере в родния си Владикавказ, за ​​да поживее в страната си в мирно време. Преди да се пенсионира, героят е работил в металургично предприятие. Той бил удостоен с титлата почетен гражданин на родния си град и починал през 2016 година.

Автор: Десислава Михалева

Легендите за български жени-героини не са една и две. Една от впечатляващите дами от българската хайдушка история е Сирма Кръстева или по-известна като Сирма войвода.

Родена е през 1776 г. в с. Тресонче, Дебърско. Баща ѝ, Стрезо Дичов, бил прочут живописец и резбар. Ангелина и Стрезо Дичови кръстили дъщеря си Сирма, в превод от гръцки означавало „магия“, а в български диалекти се употребява със значението „сърп“. Каквото и да се вземе предвид, името пасвало идеално на характера на младата дама.

Сирма не понесла факта, че най-добрата ѝ приятелка Ружа е похитена, заедно с още няколко момичета, от турски богаташ в района. През 1794 г. борбената девойка събрала малък хайдушки отряд и „хванала гората“.

Повече от 20 години Сирма войвода защитавала геройски населението на Македонския край и по-конкретно в Дебърско, Кичевско, Крушевско и около Прилеп от своеволията на албанските разбойници през 18 век. Хайдушката чета обитавала предимно Шар планина и разклоненията Бабин трап, Стогово, Барбура, Кърчин.

Сирма Войвода успява да унищожи един от най-страшните потисници в района – Амза бей. В сражението тя получава тежки наранявания. До възстановяването ѝ за нея се грижил изцяло Вълко Спиров – байрактар на четата.

Колкото и странно да изглежда, Сирма е предвождала своя хайдушки отряд без никой от членовете му да заподозре, че войводата им не е мъж, а жена. Легендата за Сирма войвода застъпва подробно точно този факт –тя умело се правела на мъж и затова успяла да предвожда дълго време хайдушката чета.

Легендата разказва, че мъжете от четата не желаели да ги предвожда жена. Когато осъзнали, че войводата им не е мъж, те се ядосали и настояли Сирма да предаде лидерския пост. Тази ситуация е възпята и в хайдушките народни песни.

Историята не може да каже колко време Сирма войвода е била начело на своя хайдушки отряд. От допълнението на Димитър Миладинов  в сборника на Братя Миладинови четем следното: „момците, кои тая водеше, я узнаха како девойка кога йе се скинаха (свалиха) петлиците от гръдите…”.

Сирма войвода овладяла ситуацията и не се поддала на емоцията. Тя предложила на хайдутите от своята чета да направят своя избор на нов войвода като всички бъдат подложени на различни изпитания. Най-добрият трябвало да заеме лидерския пост. Започнали изпитанията и всеки път изборът падал върху нея самата. Една от задачите била точна стрелба и единствено Сирма войвода успявала да уцели пръстен, завързан на отдалечено дърво.

Сред другите трудни задачи влизало и състезание по далечно хвърляне на камък, което пак спечелила предводителката Сирма. На практика, било непосилно хайдутите от четата да я победят. Така седемдесетте човека, които според легендата борбената мома водела през горите, единодушно приели тя да остане техен войвода.

След няколко години  опасен хайдушки живот из горите на Шар планина, през 1818 г. Сирма войвода се установява в гр. Прилеп, където се оженила за байрактаря на четата Вълко Спиров. Тя така и не се върнала повече в гората, за да продължи опасния хайдушкия живот. Бившата хайдутка станала примерна съпруга, колкото и невероятно да звучи това. Димитър Миладинов с възхита разказва и за други забележителни нейни качества. Тя можела за един ден да измине разстоянието от Крушево до Прилеп и обратно!

Димитър Миладинов се среща със Сирма Кръстева през 1856-57 година. В сведения под песента той разказва за срещата си с вече възрастната войвода: „Нея осемдесетгодишна видяхме в град Прилеп и от нейната уста чухме за младостта ѝ. В одаята ѝ под възглавница държеше кобурите пълни и саби, обвесени на зида, висяха над нея“. В сборника си „Български народни песни“ песента за Сирма Войвода е записана под номер 212, в раздела Хайдутски песни.

Съдбата, обаче,  решила да я удари на стари години. Сирма била убита от турци, докато през 1864 година пътувала от Прилеп за Варош. В Музея на македонската борба в Скопие е изложена нейна восъчна фигура. Нейната по-голяма сестра е Боряна войвода.

За Стефан Дуньов у нас не се говори много, въпреки че остава герой на четири държави: Унгария, Италия, Румъния и България. Може дори да се каже, че е непознат за голяма част от сънародниците ни.

На негово име е кръстена улица в Будапеща.  Държавната библиотека в Будапеща и в град Арад в Румъния разполага с Фонд „Дуньов“. В градчето Винга е съхранена къщата, в която се е родил и живял героя. В античната част на Рим, на хълма Джаниколо, в алеята с бюстовете на гарибалдистите се нарежда и бюстът на Стефан Дуньов – наречен „Героят от Волтурно“, рицар на италианския орден за храброст „Св. Лазар и Мавриций“.

Фонд „Дуньов“ има и в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София, а в един от новите столични квартали, една от улиците носи неговото име. През 2002 г. във Велико Търново, на едноименния площад е поставена възпоменателна плоча.

Но да се върнем в самото начало. През 1816 г. в село Винга се ражда Стефан Дуньов, в семейството на банатски българи-земеделци. Семейство Дуньови са наследници на буден чипровски род, останал в унгарско след разгрома на въстанието от 1688 г.

Стефан учи в гимназия в гр. Арад и завършва с отличие. Той владее немски и унгарски, но не се съгласява да стане чиновник. Избран за общински съветник, младият унгарски гражданин застава начело на съпротивата срещу задължителното изучаване на немски и настоява навсякъде да се пише и говори на роден език. През 1843 г. завършва Юридическия факултет на университета „Петер Пазман” в Будапеща. Там изучава право, финанси и чужди езици. Взема дейно участие в подготовката на предстоящата национална революция.

Стефан Дуньов е сред най-близките приятели и съратници на водача на Унгарската национална революция Шандор Петьофи. Вече дипломиран адвокат, Стефан напуска Будапеща и се връща в родния си край, за да помага на единомишлениците си и да ги води в предстоящите сражения. Когато започва революцията, Лайош Кошут го вика в столицата, за да влезе в Комитета за национална отбрана и да го назначи за свой емисар в Банатска област. За около два месеца Дуньов взема властта, прилага 12-те принципа за национално самоуправление на Кошут и обучава множество доброволци.

През юни 1848 г. австрийският император взима подкрепления от хърватската армия начело с бан Елачич и моли руския император Николай I за помощ. Австрийски агенти успяват да убедят румънски селяни и други бедняци да се опълчат на събратята си унгарци. Лайош Кошут и Шандор Петьофи подписват призив до унгарския народ да защити страната си. Стефан Дуньов застава начело на първия доброволчески отряд от гр. Арад. При него се събират унгарци и стотици банатски българи. Бойното им кръщение е при Накбечкерек.

Австрийската артилерия е безмилостна срещу революционерите. Ненадейно Банатският ескадрон нахлува в артилерийската позиция, съсича разчетите и преследва бягащите войници. Оръдията на пленената батарея се обръщат срещу императорските войски. В продължение на месец ескадронът на Дуньов е решаващ фактор в сраженията при Накбечкерек.

Не след дълго унгарските полкове настъпват и разгромяват хърватските войски на бан Елачич. Императорският щаб оценява ролята на кавалеристите на Дуньов и им залага няколко капана. Прозорливият командир, обаче, разбира какви са плановете и надхитря противника си. Военният му талант е оценен и капитан, след това майор и подполковник Дуньов заминава като адютант на дивизионния командир Гало Ласло в най-тежките битки. Непобедимият ескадрон на Дуньов има важна роля при победите при Зента, Ковил и Качи. Лайош Кошут лично му присъжда званието „полковник”. Така Стефан Дуньов се оказва първият български полковник в новата ни история.

Николай I не закъснява да накаже малката държава. Огромна руска армия, командвана от генерал Паскевич, преминава Карпатите и ведно с австрийските войски започва да унищожава унгарските революционери.

Полковник Дуньов не слиза от коня с дни. В нощно сражение бива ранен в крака. Ляга в талига и така продължава да командва хората си. Лекарите се боят от най-лошото и настояват за ампутация на крака му. Стефан отказва. Всички смятат, че го спасява някакво чудо.

За съжаление революцията е смазана. Комитетът за национална отбрана обявява капитулация, за да предотврати допълнителни жертви. За пленените офицери контрареволюционният трибунал налага: „Смърт чрез обесване”.

След като е публикувана присъдата на Дуньов, Задграничното унгарско правителство на Лайош Кошут залива с протести австрийските посолства, за да събуди общественото мнение, привлича на своя страна авторитетни учени, писатели и политици. Заедно с 5 000 унгарски патриоти Лайош Кошут успява да се скрие в Османската империя. Султанът печели позиции за сметка на европейските лидери.

Смъртната присъда на Стефан е заменена с десет години затвор. Някои от тези години Дуньов лежи в единична килия в най-страшния австрийски затвор „Кьониггрец”. Там изучава стопански науки и военна стратегия, учи чужди езици.

Само две години след като е освободен от затвора, през 1859 г., започва Италиано-австрийската война и вечният воин нелегално преминава в Италия.

Италия става третата му родина. Гарибалди току-що е преминал р. Тичино с 5-хилядния си отряд алпийски стрелци, за да се изправи срещу 40-хилядната армия на ген. Урбан. Младата италианска армия се нуждае от опитни офицери, затова Гарибалди назначава Стефан Дуньов за командир на полк. Под негово командване се сражават италианци, брат му Йожеф, отряд банатски българи и унгарци, емигрирали в Италия след 1848-а. Те са лошо въоръжени, нямат провизии, преследва ги многоброен противник, но оцеляват на магия и печелят победи. След пробив на Южния фронт сред италианските войски настъпва паника. Само полкът на Дуньов не губи самообладание, удържа настъплението на превъзхождащия противник при р. Волтурно и срива планираната дълбока офанзива.

Стефан Дуньов е награден с най-високите отличия на италианската държава: савойски кавалерски орден за заслуги и Рицарски кръст на Ордена на Св. Мавриций, звание „полковник” от Италианската армия и военноинвалидна пенсия.

Ампутират левия му крак. Стефан Дуньов отказва да се завърне в Унгария, докато Лайош Кошут не бъде напълно реабилитиран и официално приет в родината си. Насочва се към научна дейност. Прави преводи, пише книга и множество статии по икономически проблеми в италианския и в унгарския печат.

Дуньов поддържа кореспонденция с Гарибалди до края на живота му  през 1882 г. Участва в работата на задграничния унгарски директорат в Торонто. Умира на 73 години през 1889 г. в гр. Пистоя. Италия му отдава заслужени военни почести.

Автор: Десислава Михалева

Известни са имената на доста шпиони, които предали Съветския съюз по идеологически или финансови причини. Сред най-известните са Олег Калугин, Олег Гордиевски, Виктор Резун (Суворов), Литвиненко и др. Но също така имало и много разузнавачи, които дълги години работели за доброто на Родината си, жертвайки всичко.

Имената на много нелегални разузнавачи все още са секретни. Ала все пак от време на време се появяват някои подробности. Например, през януари 2020 година директорът на Службата за външно разузнаване Сергей Наришкин разказа за седем разузнавачи-нелегали, които дали безценен принос за сигурността на СССР и Русия. Сред тях бил и Евгений Иванович Ким, който някога носел друго име – Ким Ен Чер.

На Троекуровското гробище в Москва има скромен черен надгробен камък без снимка. Вместо нея само два надписа: името на починалия с дати на раждането и смъртта, а отгоре – „Герой на Съветския съюз“. Този надгробен камък е символичен. Евгений Ким прекарал значителна част от живота си под фалшиво име в чужда държава. Той живеел, образно казано, без лице и не го намерил дори след смъртта си.

Интересното е, че няма достоверна информация за мястото на раждане на този разузнавач. Според някои източници, той е роден в края на февруари 1932 г. в Корея, според други – по същото време, но в Нова Бухара (сега Каган) на Узбекската ССР. Но втората версия е под въпрос, тъй като руските корейци били принудително преселени в Узбекистан едва през 1937 г.

През 1960 г. Ким получава диплома по японска филология от Ориенталския факултет на Ленинградския държавен университет. Кореецът владеел блестящо не само родния си език, но и руски, японски, английски и испански. Естествено, вербовчиците от Първо главно управление на КГБ не можели да пренебрегнат толкова ценен кадър. По това време Ким бил женен и имал син. Но през 1966 г. се отказал от всичко. Точно като Щирлиц, но не на телевизионния екран, а наяве.

Като разузнавач-нелегал той бил изпратен във все още неизвестна държава, където имало, казано на професионален шпионски език, „сложна агентурно-оперативна ситуация“. Можем само да се досещаме, че тази „сложна ситуация“ била заради типичната азиатска външност на гражданите й. Може би Япония. Или маоистки Китай. Или някоя от двете Кореи, Виетнам, Тайланд и т. н. Но това са само предположения. Все още не се знае. Дори сега, след повече от половин век, информацията за това е секретна.

Разбира се, няма подробности за специалната операция. Николай Долгополов, писател и историк на специалните служби, разказва: „Първото нещо, което видял след прехвърлянето му в далечната чужда страна, били безкрайни камъни“. Под един от тези камъни Ким намерил дрехи и документи, подготвени предварително. Превъплътен като местен селянин, той започнал да гради живота си от нулата.

Човек може само да гадае какви трудности е трябвало да преодолее агентът. Но той се справил. За 15 години живот в чужбина успял да изгради кариера и да заеме важен пост в местната власт, което му позволявало да предава секретна информация в Москва.

През годините само няколко пъти видял семейството си, което останало в Москва. Едно от посещенията, проведено през 1970-те години, по-късно беше описано подробно от роднината му Вячеслав Ким. Когато Евгений пристигнал в Москва, той се срещнал с представители на корейската диаспора. Нелегалният разузнавач показал оръжието си и казал, че е полковник от КГБ.

Но друго посещение в столицата станало по трагичен повод. Ким отлетял за Москва, за да се сбогува с починалия си син. След погребението той се върнал, като прекарал само един ден у дома си. Има информация, че поради смъртта на сина се развел със съпругата си, като така окончателно прекъснал връзката с миналия си живот.

В неизвестната държава Ким работил до 1989 година. По това време той вече бил удостоен със званието Герой на Съветския съюз, получил орден „Ленин“ и медал „Златна звезда“. Връщайки се в Москва, Ким не излязъл в пенсия, а известно време работил в централния апарат на КГБ. Но скоро Съветският съюз престанал да съществува. Разузнавачът останал в Москва и излязъл в пенсия. Животът му завършил рязко през ноември 1998 г. По това време бившият агент вече трудно виждал. Това довело до неговата смърт – той попаднал под колелата на лек автомобил. Евгений Ким бил погребан с военни почести на Троекуровското гробище.

Историята на този агент има нещо общо с биографията на друг нелегален съветски  разузнавач – Михаил Васенков, чието име и дейности също бяха разсекретени през януари 2020 г. Но Васенков, за разлика от Ким, отишъл в друга държава, както се казва, „без багаж“. Той нямал семейство, а жена му и децата се появили вече в новата му родина.

–

Крал Дезидерий нямал късмет. Той бил последният владетел на Лангобардското кралство.

Лангобардите дошли в Италия през втората половина на VI век и основали свое кралство в северната част на Апенинския полуостров. На юг се намирали техните херцогства Беневенто и Сполето, а част от полуострова се контролирала от Византия. Кралете на Лангобардия се стремели да обединят Италия под своя власт, като за тази цел се борели с Византия и римските папи.

През 757 г. тронът бил завладян от херцога на Тусия (Тоскана) Дезидерий, който станал крал. Много малко се знае за първите години на неговото царуване. В началото на управлението си той направил своя зет Арехис херцог на Беневенто.

След смъртта на папа Стефан II на 25 март 752 г., който починал от инсулт само 2 дни след избирането му за римски понтифик, на папския престол седнал папа Адриан I – враг на лангобардския крал. Дезидерий продължил да разширява кралството си и да превзема градовете на бившата Равенска екзархия, които били дадени на Рим.

През 770 г. дъщеря му Дезидерата се омъжила за краля на франките Карл, който влязъл в историята като Карл Велики. Но още в края на 771 г. съпругът й я изпратил обратно на баща й. Така възникнала вражда между двамата владетели.

През 772 г. Дезидерий продължил войната с папата и нахлул в Папската област. Карл Велики се притекъл на помощ на Светия престол. Неговите войски заобиколили лангобардите, които охранявали алпийските проходи, и навлезли в Италия. Дезидерий се затворил в Павия, а синът му и съуправител Аделгиз – във Верона. Заедно със сина на краля били синовете на франкския владетел Карломан – племенници на Карл Велики. По-късно те решили да се предадат на чичо си и отворили портите на Верона. Аделгиз напуснал града и отплавал за Константинопол.

Обсадата на Павия се проточила няколко месеца. Дезидерий се чувствал уверено и не се предавал на Карл. Обаче, благодарение на преговори с папа Адриан, Карл получил подкрепата на други градове от Лангобардия, които подкрепили армията му със свои войски. Така на 5 юни 774 г. Павия все пак капитулирала. Дезидерий, съпругата му Ауза и дъщеря му станали пленници на франкския крал. Те били изпратени в манастира Сент-Аман, където най-вероятно живели до смъртта си. Карл бил коронясан за крал на лангобардите. На ключови места в Италия останали франкски гарнизони. Херцогът на Беневенто и зет на Дезидерий, Арехис, признал зависимостта си от краля на франките и започнал да му плаща данък. Неговият син Гримоалд бил възпитан като заложник във франкския двор. След смъртта на Арехис през 787 г. Гримоалд станал новият херцог на Беневенто. В това си качество той бил напълно зависим от Карл.

Докато властвал Дезидерий, станало важно събитие за европейската история – започнал да твори видният средновековен историк Павел Дякон. Той бил наставник на дъщерята на краля Адалперга. Когато тя се омъжила за Арехис, Павел отишъл с нея в Беневенто. Там Павел Дякон написал „История на римляните“, в която изложил историята на Италия до смъртта на Юстиниан Велики. След това историкът започнал да пише „История на лангобардите“, която останала недовършена. За последните им крале, по-специално за Дезидерий, знаем от малките продължения на тези история, направени вече след Павел Дякон.

През 788 г. Аделгиз се опитал с помощта на византийците да си възвърне кралството и направил десант в Калабрия. Но се оказало, че никой не го иска. Против него застанала не само франкската армия, но и войската на племенника му Гримоалд, херцог на Беневенто. Синът на Дезидерий бил разгромен, завърнал се в Константинопол и изчезнал от страниците на историята.

След поражението на Дезидерий и сина му Аделгиз Северна Италия станала част от империята на Карл Велики и съдбата й се обвързала тясно със съдбата на династията на Каролингите. Според Вердюнския договор от 843 г. тя била предадена на крал Лотар.

Аделгиз, последният претендент за трона на лангобардите, е представен като романтичен герой в трагедия, написана през ХІХ век от класика на италианската литература Алесандро Манцони.

–