Всеки, който се рови в социалните мрежи, познава термина „смайлик“ (smiley – англ. „усмихнат) и неговото графично изображение, т. нар. „емотикон“ – стилизирано графично изображение на усмихнато човешко лице. Традиционно се изобразява като жълт кръг с две черни точки, представляващи очите, и черна дъга, символизираща устата, с дъгички в краищата за „трапчинки“.
Съответно мнозина си мислят, че емотиконите, респективно „смайликите“, са се появили съвсем скоро, с попкултурата, едва ли не с появата на интернета. И ще бъдат доста изненадани, когато разберат, че първият смайлик е създаден преди… 3700 години. Както гласи популярната сентенция, новото е добре забравено старо. На 18 юли 2017 г. най-старият емотикон е открит от екип италиански и турски археолози при разкопки в град Каркамъш в провинция Газиантеп (Турция). Усмихнатото личице било изписано върху повърхността на керамичен съд за шербет, направен около 1700 г. пр. Хр.
Подпис на игумен Бернар Хенет през 1741 г. с лице, подобно на емотикона усмивка. Уикипедия
За обозначаване на положителни емоции смайлик е използван в Словакия през ХVІІ век – в тамошните архиви местен адвокат така е показал задоволството си от прочетените документи. Четири смайлика (както весели, така и тъжни) включил в партитурите си през 1919 г. композиторът Ервин Шулхоф. Стилизираният образ на човешко лице е използван от режисьора Ингмар Бергман във филма „Пристанищен град“, за да изрази страдание. По-късно символ на радостно лице е употребен в рекламни кампании за филмите „Лили“ през 1953 г. и „Джиджи“ през 1958 г.
През 1958 г., когато радиостанцията WMCA в Ню Йорк провела конкурс по най-популярното радио-шоу от онова време – Cousin Brucie, слушателите, които отговаряли на въпроси по телефона, били наградени със суичъри „Добри момчета“, съдържащ рисунка на щастливото личице. Хиляди от тях били раздадени в края на 1950-те години.
През 1963 г. Харви Бол, американски търговски художник, бил нает от рекламна компания, за да създаде изображение на щастливо лице, което да се постави върху бутони. Създаденият от него образ с тъмни овални очи и гънки отстрани на устата на ярко жълт фон е най-емблематичната версия. През 1967 г. дизайнът на Бол е използван в рекламна кампания на Университета по федерални спестявания и заеми в Сиатъл.
Създаденият от Харви Бол емотикон. Уикипедия
През 1972 г. френският журналист Франклин Лауфрани представил образа на щастливото лице пред европейска публика, като го нарекъл „Smiley“. На 1 януари френският вестник France Soir започнал промоцията „Отделете време за усмивка“. В нея използвал смайлика, за да подчертае добрите новини и хората да четат тях.
В началото на 1970-те години изображението било популяризирано от братята Бернар и Мъри Спейн от Филаделфия, които го използвали в нова стокова кампания. Те произвеждали копчета, чаши за кафе, тениски, стикери за автомобилни брони и много други елементи, украсени със смайлик и фразата „Желаем ви щастлив ден“. До 1972 г. били продадени около 50 милиона изображения на засмяното личице.
За първи път в историята руският писател Владимир Набоков се досетил да използва препинателната скобка като усмивка. През 1969 г. в интервю за The New York Times той казва: „Често мисля, че трябва да има специална типографска маркировка за усмивка – нещо като извита линия, легнала скобка; това бих поставил вместо отговор на вашия въпрос“.
На 19 септември 1982 г. Скот Фалман , професор от Университета „Карнеги- Мелон“ в Питсбърг, щата Пенсилвания, предложил да се използва поредица от препинателните знаци 🙂 като смайлик.
През 1971 г. Франклин Лауфрани регистрирал усмихнатото лице като запазена марка във Франция. Той създал фирмата Smiley Licensing Corporation, Ltd, за да продава, лицензира и рекламира усмихнатото лице във Великобритания и Европа. През март 2009 г. обаче американски съдия отхвърли претенциите за всякакви права върху всеки символ на усмихнатото личице и думата „smiley“, отбелязвайки, че и двете са станали „повсеместни“ в американската култура много преди първата заявка за търговска марка.
Това ефективно легализира смайлика като публично достояние, поне в рамките на американската юрисдикция. В останалия свят все още се появяват юридически претенции върху усмивката.
Луи XIV де Бурбон е отдавна чакано дете на родители. Радостта от появата на престолонаследник (дофин) ги кара да го нарекат Louis Dieudonné (тоест Луи, даден от Бога). Кралят Слънце завинаги ще остане в историята като европейският монарх, който плувал в невероятен разкош. Не случайно съвремениците му смятали, че той извежда понятията за богатство и великолепие на напълно ново ниво, непознато досега на човечеството.
Кралят Слънце през целия си живот вярвал, че основната му задача е да демонстрира силата и богатството на Франция и се справял перфектно с това, независимо от реалната ситуация в държавата.
Крал Луи XIV най-дълго остава на трона в Европейката история – съдбата му отредила 72 години власт. За него цялото царуване било един непрекъснат празник. Кралят успявал да уреди бал или театрално представление дори близо до бойното поле и свитата му трябвало да е готова да забавлява монарха по всяко време на денонощието.
Британските дипломати, гостували във Версай, описват резиденцията на Луи така:
„Домът на Луи XIV е най-комичното нещо на света: той върви важно на всяко пано и язди кон на всеки таван над главите ни.“
Луи ХІV през 1673 г., худ. Клод Льофевр. Снимка: Уикипедия
Вероятно така говорят само завистниците, тъй като същите англичани смятат двореца в Париж за най-луксозната и удобна кралска резиденция в Европа. Трябва да признаем, че кралят бил невероятно активна и творческа натура. Той взимал участие във всички проекти, до които можела да достигне неговата могъща ръка.
Луи XIV проектирал сгради, фонтани, градини и цветни лехи, разработвал скици за медали и монети, създава скици за дрехи, участвал в публикуването на книги, гравюри и географски атласи и много други. В същото време кралят изобщо не страдал от фалшива скромност и с готовност увековечавал своята персона навсякъде, където можело.
Друга негова страст била колекционирането на всичко възможно. Неговите дворци съдържали огромни колекции от минерали, антични камеи, бокали и вази от яспис и ахат. Кралят Слънце бил особено очарован от медалите, не само от старите, но и от модерните, сечени по негово нареждане. Нито един монарх от Стария свят не е оставил след себе си толкова медали, ордени, значки и жетони, като Кралят Слънце.
Придворните разказвали, че Луи прекарвал значителна част от свободното си време между държавните дела и баловете, разглеждайки колекцията си от медали, систематизирайки я или поръчвайки нови копия. Злите езици твърдели, че хобито на краля е станало причина за войната с Холандия. В ръцете на краля попаднали няколко медала, доказващи военната мощ на съседното кралство.
Експонатите били особено добри и претенциозни и това вбесило могъщия колекционер. Страната, която се осмелявала да пусне по-ефектни дрънкулки, веднага била въвличана във война. Истина ли е или измислица, не се знае със сигурност, но всъщност войната се случила наистина и на най-опитните дипломати им било трудно да посочат истинските причини за избухването ѝ.
Дори докато бил на военен поход, кралят не спирал да строи и реконструира Версайския дворец. Куриерите непрекъснато се разхождали между бойното поле и парижката резиденция на монарха, докладвайки му за всички подробности от грандиозното строителство и предавайки ценните му инструкции на строителите.
Версай станал толкова великолепен, че самият Луи веднъж признал, че дворецът надхвърля най-смелите му очаквания. В Европа не съществувало нищо подобно, нито по мащаб, нито в стойност. Дворецът се превърнал в достойна сцена за балове и представления, по които френският крал бил толкова запален.
Един от многото гости на Версай си спомнил престоя в двореца по следния начин:
„Там всеки ден има балове, балети, комедии, пеене, свирене на различни музикални инструменти, разходки, лов и други забавления, редуващи се едно след друго.“
Огледалната галерия на двореца била най-голямата картинна и скулптурна изложба в Европа, по-голямата част от която изобразявала Краля Слънце. Имало концерти и танцови вечеринки, както и модни ревюта.
Въпреки спиращия дъха лукс, Версай не бил толкова комфортен. Няколко хиляди придворни и слуги живеели в изключително малки жилищни помещения. Отоплението в двореца било лошо, а през зимата било студено. Понякога монархът се оплаквал, че докато слугите му носят обяда през студените коридори,храната изстивала. В двореца нямало нито една тоалетна, затова всички използвали специални контейнери или като цяло се облекчавали зад двореца. Поради това великолепието на Версай било донякъде засенчено от постоянната воня.
Самият крал Луи блестял със злато и скъпоценни камъни – подражавали му поклонниците на модата, а другите крале се опитвали да се съобразят със стандарта на стила от 17 век, демонстрирайки богатство на камизоли и бижута. Именно при Луи XIV Париж става столица на световната мода. Любимата на краля, мадам дьо Монтеспан, била главният модел по онова време. Един от нейните тоалети – рокля от златен брокат, покрита с дантела, се превръща в най-популярната дреха от женския гардероб на века.
Придворните на Луи били няколко хиляди души, които се състезавали помежду си в богатството и изтънчеността на облеклото. Съвременниците твърдят, че появата в двора два пъти в едно и също облекло било признак на лош вкус, така че придворните харчели огромни суми годишно за облекла и украшения.
Обикновените парижани също се опитвали да подражават на кралския двор. В рамките на своите възможности, гражданите шиели дрехи, подобни на тоалетите на придворните и възприемали маниерите на кралския антураж. Един от признаците за висок статус през епохата на Луи XIV била луксозната карета, теглена от голям брой коне. В стремежа си да подражават, много французи харчели богатството си за поддържане на файтони, конюшни и лакеи в бродирани златни ливреи.
Французите обзавеждали домовете си със скъпи мебели и поръчвали стотици камзоли и рокли. Военните също не правили изключение – всеки кралски мускетар трябвало да има на разположение костюм от светлосив английски плат, двуцветна брокатена камизола, велурени ¾ панталони и няколко чифта тънки кожени ръкавици, украсени с дантела. Всичко това не било за сметка на кралството и трябвало да бъде закупено със собствени средства.
Но дори и най-скъпият гардероб не бил безусловен пропуск към висшето общество. За да бъде допуснат до двора, човек трябвало да има изящни маниери и да умее да танцува красиво. Луи бил голям ценител на балета и самият той участвал в постановки. Кралят обичал да пресъздава божества като Аполон или Зевс, а също така редовно влизал в ролята на небесно светило. Кариерата на краля като танцьор била дълга – Луи танцувал в спектакли повече от 20 години.
Но френският крал не се забавлявал само с балет. В двора му имало цял екип от артисти, които отговаряли за организирането на празници и карнавали. Те създавали невероятни костюми и фантастични декори и почти винаги самият Луи проявявал своето творчество.
Детайл от картина на Версай от 1668 г., худ. Пиер Пател. Уикипедия
На всички празници кралят радушно канел пратеници от други страни като им демонстрирал богатството, гостоприемството и изискаността на краля и неговия антураж. По онова време това било един вид дипломатически ход, предназначен да покаже държавата от най-добрата й страна и да даде възможност на чуждестранните гости да изразят възхищението си от Луи и неговите таланти.
Кралят винаги бил заобиколен от красиви жени. Луи бил ценител на нежния пол и между благородничките се разигравали истински трагедии в стремежа да спечелят неговото внимание. Ако говорим за любовта на краля, тогава той не би могъл да бъде наречен разхайтен женкар. През 17-ти век много благородници имали контакти със стотици любовници в живота си, докато монархът е имал връзки само с няколко десетки дами.
Монархът имал няколко фаворитки едновременно, които играели ролята на домакини на всички социални събития. Кралицата на Испания Мария Тереза била смятана за скучна жена и неспособна да се справи с тези задължения. Главната фаворитка на краля, маркиза дьо Монтеспан, била наричана „султанка“ заради страстта си към лукса. По време на пътуванията нейната карета била теглена от шест коня, а свитата била от 45 души.
Начинът на живот на Луи XIV и неговия двор нямало как да не повлияят на икономическата ситуация в кралството. Бюджетът на Франция се топял като сняг под пролетното слънце и до края на управлението му страната била напълно разорена. Любовта на владетеля към богатството и войната източвали държавата, но Кралят Слънце осъзнал това твърде късно. Последните му думи били: „Прекалено много обичах войната и дворците“.
Михаил Васенков, един от най-известните в последно време агенти на външното разузнаване на Съветския съюз, е роден през октомври 1942 г. в московското предградие Кунцево. Семейството му било работническо, но Михаил очевидно претендирал за нещо повече. И като доказателство за своите способности завършил със златен медал Московското висше общовойсково командно училище през 1965 г.
Скоро започва кариерата си в органите за държавна безопасност и сигурност. След това завършва специални курсове, отлично овладял английски и испански език. Ясно е, че толкова ценен служител нямал работа в Москва. Не го подготвяли да търка столовете в канцелариите.
Затова през 1975 г. Васенков започнал „полева“ дейност. Като агент на нелегалното разузнаване той пътувал в командировки до Испания, както и до някои страни в Латинска Америка. През 1976 г. Михаил се озовал в Перу. Той имал паспорт на гражданин на Уругвай – според този документ името му било Хуан Хосе Ласаро Фуентес. Освен това, съветският шпионин носел препоръчително писмо от испанска тютюнева компания. В него се твърдяло, че Хуан би пристигнал в Перу, за да усъвършенства познанията си по местния език „кечуа“.
Михаил Васенков. Уикипедия
Две години по-късно Михаил окончателно става Хуан, получавайки гражданство на Перу. Той се занимавал с изучаване на страната, набиране на агенти и шпионаж. Още тогава знаел, че шансовете му да се върне в СССР са практически нулеви – именно с това условие го изпратили в Латинска Америка. Такова развитие на сюжета напълно устройвало съветския агент. Той водел активен живот, занимавал се с фотография.
През 1983 г. Васенков се оженил за местната журналистка Вики Пелаес и осиновил нейното дете от първия й брак. Съпругата му си нямала представа, че съпругът й е съветски агент. Блестящият му разузнавачески талант се проявил и в този случай.
През 1985 г. цялото семейство се преместило в САЩ и се установило в Ню Йорк. Скоро Васенков станал баща. Що се отнася до работата, той продължи заниманията си с фотография, завършил местен университет и дори защитил докторска дисертация по философия. Като журналист-фотограф Михаил успял не само да създаде, но и да разгърне мрежа от нелегални разузнавачи и да съсредоточи управлението им в ръцете си. Неговите шпиони работели в много градове на Съединените щати, получавайки ценна информация. В същото време самият Васенков не се отказвал да извършва „полева дейност“ – тоест, обикновената работа на разузнавач: срещи, предавания на материали и т. н.
Според спомените на свои колеги той не се страхувал да се заеме с най-трудната и опасна работа. Възможността за разсекретяване не го плашела. Дори в извънредни ситуации съветският агент оставал спокоен и хладнокръвен.
Работата на Васенков не спряла с настъпването на „перестройката“ в СССР, започната от Горбачов. Приносът на разузнавача бил високо оценен от ръководството на страната. А в началото на 1990 г. Васенков бил удостоен със званието Герой на Съветския съюз и полагаемите се към него медал „Златна звезда“ и орден „Ленин“.
Васенков продължил работата си в разузнаването и след разпадането на СССР. Той се пенсионирал едва през 2004 година. Естествено, не се завърнал в Родината си. Освен това, съпругата и децата му не знаели нищо за нелегалната му дейност.
Тук би трябвало да приключи историята на смелия полковник от Службата за външно разузнаване. Но не станало така. Буквално 2 години преди пенсионирането на Васенков агентите на ФБР започнали да го следят. Те подслушвали дома, наблюдавали придвижванията на всички членове на неговото семейството.
Разузнавачът бил арестуван през 2010 г. Васенков просто нямал късмет. В САЩ избягал предател на Русия – бившият заместник-началник на управление във Външното разузнаване Александър Потеев. Той предал Васенков, като предоставил на американците досието на руския разузнавач.
Тъй като просто нямало смисъл да отрича, Михаил признал, че е служител на Службата за външно разузнаване. Но не дал повече информация. Обвинили и съпругата му в шпионаж за Русия. Вики не признала никаква вина. За щастие, всичко приключило благополучно в личен план за нашите герои.
Американците изпратили Михаил и съпругата му в Русия заедно с 8 други руски разузнавачи, като ги разменили за арестувани американски агенти. Пенсионираният полковник се заселил в Москва, където живее и днес.
Историята е низ от събития. И въпреки обстоятелството, че денят 29 февруари се появява в календара само веднъж на 4 години, той също е изпълнен с исторически събития.
1288 година. На 29 февруари тази година Шотландия официално узаконила древна келтска традиция, заимствана от съседната Ирландия – жена може да предложи брак на мъж. Причината била, че в тези стари времена голям брой мъже – рицари, загивали във войните и турнирите. Така се увеличавал броят на старите моми в знатните благородни родове. Като решение на този проблем шотландските лордове в парламента обявили, че всяка жена в държавата има право сама да предложи брак на мъж – дотогава това се смятало просто за неприлично. Но сега ситуацията била извънредна. Нещо повече, в случай на отказ мъжът бил длъжен да плати на нейното семейство доста значително обезщетение. В интерес на истината, не е известно да са водени такива съдебни дела. През ХVІІ век в Англия бил приет подобен указ, но, за разлика от шотландския, той нямал задължителен статут.
1696 година.
На 29 февруари руският цар Петър I пристигнал във Воронеж, за да ръководи лично изграждането на първите кораби за поход срещу турската крепост Азов. Цялата зима на 1696 г. руската армия се готвела за втори поход след неуспешния първи, който се бил състоял предишната година. Над 25 хиляди селяни и граждани били повикани от близките земи, за да построят флот. Освен това били поканени майстори от Австрия. В резултат построили 2 големи кораба, 23 галери и повече от 1300 гемии, баржи и малки плавателни съдове. В хода на подготовката младият цар Петър показал ценни организаторски и стратегически способности, сред които най-важно било умението да се правят изводи от провалите и да се събират сили за нов удар. Като цяло, втората кампания била добър пример за успешното взаимодействие на флота и сухопътните сили при обсадата на морска крепост. Така след победата Петър осъзнал, че, за да се задържи Азов, е необходимо да се укрепява флота. В резултат на това строителството на кораби продължило, в страната били поканени още повече чуждестранни специалисти, които можели да строят съвременни морски кораби. Започнал възходът на Русия като морска държава.
1720 година.
Кралица Улрика Елеонора. Уикипедия
На 29 февруари кралица Улрика Елеонора се отрекла от трона на Швеция в полза на съпруга си Фредерик Хесен-Каселски, по-късно Фредерик I. След смъртта на по-големия си брат Карл XII и по-голямата сестра Хедвига София, Улрика Елеонора останала последната представителка на кралската династия. По това време тя си спечелила известен авторитет, понеже след смъртта на брат си с твърдия си характер заставила поданиците да се отнасят към нея като към кралица. Тя обаче не успяла да се справи с трудната ситуация, в която се оказала държавата. Освен това влиянието й намаляло поради разногласия с президента на кралската канцелария Арвид Горн. Затова пък Фредерик, съпругът на кралицата, от друга страна, станал близък с Горн. Така обстоятелствата принудили Улрика да абдикира в полза на съпруга си. След 1720 г. тя се оттеглила от участие в обществени дела и се занимавала главно с четене и благотворителност.
1880 година.
Подход към тунела „Готард“. Уикипедия
На 29 февруари е завършено строителството на железопътен тунел през Алпите, който свързал Италия със Швейцария – тунела „Готард“. Това строителство минало през редица трудности: обилни притоци на вода, налягането на скалите върху стените и арките на тунела довеждало до продължителни паузи. В резултат на някои места, подложени на особено силен натиск, основата била подсилена с обратни арки. Заслужава да се отбележи, че по време на строителството на тунела немският геолог Фридрих Щапф направил важни наблюдения върху разпределението на температурата в земната кора.
1936 година.
Нилс Бор. Уикипедия
Нилс Бор е датски физик-теоретик, носител на Нобелова награда по физика през 1922 г. Той влязъл в историята като създател на първата квантова теория на атома и активен участник в развитието на основите на квантовата механика. Така през 1936 г. той формулирал основополагащата за ядрената физика концепция за естеството на протичането на ядрените реакции. Постулатите му за стационарните състояния на атомите и правилото за честотите са включени в класическия курс на училищната учебна програма по физика.
Вероятно всеки, който е чел прочутата трилогия на Хенрик Сенкевич „С огън и меч“, „Потоп“ и „Пан Володиовски“, е останал с впечатление, че словосъчетанието „Реч Посполита“ е просто другото име на самата Полша. Но това не е съвсем така.
„Ние, от двата народа прелати, принцове, панове, барони и всички чинове, трябва да си помагаме взаимно във всички несгоди с всички сили и средства, които на общият съвет се струват полезни и необходими, като считаме щастливите и злощастни дела общи и се подкрепяме искрено“.
Така през 1569 г. в град Люблин представители на Полша и Литва закрепили с договор създаването на нова държава на европейската карта – Република Полша (Rzeczpospolita, от латински: Res Publica).
Републиката в зенита на своето могъщество: „Кралският избор през 1573 г.“ от Ян Матейко. Уикипедия
Общите външнополитически интереси сближили Полша и могъщото Литовско княжество, което се формирало през ХІІІ век след обединението на различни балтийски племена. Силни династични и политически връзки се установяват между Полша и Литва през XIV век. Кулминацията на съюзническите отношения бил бракът на литовския княз Ягело с полската кралица Ядвига. Ягело приел католицизма и ново име – Владислав, а между държавите се сключил Кревският съюз. Въпреки това, литовските елити не били все още готови да загубят своята независимост. През целия ХV век съюзът действал с кратки прекъсвания. В 1410 г. обединената полско-литовска армия нанесла съкрушително поражение на Тевтонския орден при Грюнвалд – „последното голямо сражение на Средновековието“.
Това положение продължило до средата на 16 век. На фона на тежката Ливонска война и исканията на шляхтата (дребното благородничество) за обединението на правната и фискална системи на Полша и Литва, Полско-литовският сейм в град Люблин през 1569 г. обявил сключването на съюза, който породил новата държава.
Държавната структура на Реч Посполита нямала аналози в историята на Европа. Кралската власт се ограничавала от своеобразен парламент – Сейм, който се състоял от полски и литовски благородници. И двете части на страната запазили административната независимост, данъчните си разпоредби и своите армии. Сеймът и кралят управлявали външната политика, а на територията на цялата страна се разпространила полската парична система. Владетелят се избирал на заседание на Сейма. Въпреки привидното равноправие започнала бързата „полонизация“ на Литва. Обединената държава успяла да доведе Ливонската война (1558-1583) до победа, след която започнал „златният век“ на Реч Посполита. Държавата провеждала активна външна политика във всички области, културният живот се развивал бързо – това се улеснявало от бързото развитие на книгопечатането. Историческите произведения и научните трактати били много популярни сред интелектуалните елити от онова време.
Но възходът на кралството не продължил дълго. Скоро след неуспешен опит да постави шведа Владислав Ваза на руския престол, Реч Посполита навлязла в серия от провали. Шведите активно разпространявали своето влияние в балтийските погранични области, а нарастващият натиск на полските магнати върху украинските селяни често водел до големи въстания: такива били бунтовете на хетман Косински и Северин Наливайко.
Основният външно-политически конкурент на Реч Посполита била Русия, която се възстановявала след събитията от Смутното време (1598-1613). През ХVІІ се водили две големи войни между тях. Първата била за контрол над Смоленск, който в началото на века станал част от полско-литовската държава. През 1634 г. поляците успели да защитят града, но само за малко повече от 20 години. Истински потоп от бурни събития, който обхванал страната, станал начало на упадъка. Започнала като поредно въстание на казаците, войната бързо се превърнала в мащабна конфронтация между Реч Посполита, Русия и Швеция. В резултат на поредица от конфликти между тези държави полско-литовското кралство загубило Левобрежна Украйна (по левия бряг на Днепър), Смоленск и Киев. Оттогава Реч Посполита всъщност се превърнала в обект на международни отношения, въпреки че на моменти тя все още била способна на големи военни кампании. Такива били прочутите битки на крал Ян Собески срещу турците: през 1673 г. той ги разгромил при Хотин, а 10 години по-късно с 50-хилядна войска окончателно изритал 200-хилядната им армия от Централна Европа след великата победа под стените на Виена.
Но скоро Реч Посполита отново се превърнала в арена на мащабни военни операции. Руснаците и шведите навлезли на нейна територия, но вече в рамките на Великата Северна война. Цялата 1708 г. преминала в сблъсъци между малки отряди, действащи в кралството. Безкрайните войни разорявали страната, а политическата система, при която за всяко решение се изисквало мнозинство в Сейма, не позволявала провеждането на жизненоважни реформи. Реч Посполита се превърнала в „крайпътен хан“ на Източна Европа без никаква самостоятелност.
Последният опит за спасяване на държавата е свързан с името на крал Станислав Понятовски. Член на виден магнатски род, той се възкачил на престола с подкрепата на руската императрица Екатерина Велика II, като се опитал да реформира инертната властова структура на своята държава във финансовата сфера, въоръжените сили и законодателната система. Но консервативните благородници, обединени в Барската конфедерация, предизвикали гражданска война, която довела до първото разделяне на Реч Посполита през 1772 година между Прусия, Русия и Австрия. Въпреки това, кралят не изоставил опитите си да възроди някогашното величие на страната. На 3 май 1791 г. Сеймът ратифицирал Конституцията, която се счита за втора в света след американската. Но опозиционната Тарговицка конфедерация поканила Русия да реши проблемите на Полша. Така в 1793 г. се провела втората подялба на Полско-литовската държава между Прусия и Русия, а третата – през 1795 г. отново между Прусия, Русия и Австрия. Полско-литовската държава окончателно престанала да съществува.
Още по времето на Наполеоновите войни руският ръкопашен бой е ужасявал врага. Но с течение на времето техниката се усъвършенствала и се оформила определена система, което ѝ позволило да стане много по-ефективна до средата на 20 век. Благодарение на това се появили такива невероятни бойци като агента на съветското разузнаване Виктор Коняев, който може да се похвали със 70 победени в бой нацисти.
Виктор Коняев, подобно на много свои връстници, отива на фронта по-рано, прибавяйки тайно една година към реалната си възраст. През август 1942 г. фронтът изпитвал огромна нужда от нови бойци и здравото 17-годишно момче със значка „Ворошиловски стрелец“ било прието с радост във военния комисариат.
По време на обучението си в професионалното училище Виктор обръщал специално внимание на стрелбата на стрелбище, тъй като да бъдеш с точен мерник по това време било много модерно. Момчето дори не можело да си представи, че на фронта уменията, с които толкова се гордеело у дома, едва ли биха му били полезни.
Младият войник Коняев за пръв път е назначен в картечна рота. Само шест месеца по-късно, през януари 1943 г., в битките за Кавказ, Виктор получил първата си рана. За щастие не била тежка и само месец по-късно редник Коняев отново заел мястото си в своето звено.
Изненада очаквала завърналия се от болница войник. Той не се върнал при картечарите, а бил изпратен в 248-та разузнавателна рота на 302-ра стрелкова дивизия, която по-късно става известна като Тарнополска. Виктор никога не се разделил с това звено до края на войната.
Виктор провел първата си операция като шпионин в Северна Осетия. Тогава, като част от 1-ви и 4-ти украински фронт, боецът участвал в освобождаването на Украйна и Полша, а Победата го заварила близо до Прага.
Фронтовите разузнавачи имат своите специфики на бойните действия. За разлика от обикновения войник, разузнавачът не се стреми да удари с точен огън или да зашемети с бърза атака. Разузнавачът трябва да действа тихо, така че основното му оръжие да са щик и голи ръце.
Виктор Коняев майсторски владеел както ножа, така и тялото си, което се превърнало в основното му оръжие във войната. Той не се страхувал да проникне дълбоко в тила на противника и да участва в ръкопашен бой там, въпреки значителното му числено превъзходство.
На 6 септември 1943 г. в близост до село Киселевка при Донбас Коняев и другарите му влизат в немски окоп и унищожават трима вражески войници. През същия септември, но вече на 25-и, самият Виктор успява да унищожи огневата точка на противника, която пречела на атаката. За този подвиг той получил орден Червена звезда.
През 1943 г. по-големият брат на Виктор – Александър, е убит на фронта. След тази загуба разузнавачът става по-безпощаден към врага и веднага убива онези, които не представляват интерес по отношение на предоставянето на важна информация, както и войници от някои специални войски.
За пореден път разузнавачът се появява на 1 април 1944 г. близо до Тарнопол. Добирайки се до окопа на германците, Виктор на свой ред убива трима войници на Вермахта, за да вземе важни документи. Той успява да улови още един жив враг и да го завлече в руските окопи. За този храбър акт Коняев е награден с орден „Слава“, 3-та степен.
През май 1944 г. в района на гара Денисув в югозападна Полша Коняев се доближава до фронтовата линия на немската отбрана и атакува сам врага. Двама охранители се опитали да го спрат, единият от които Виктор убил, а другият бил пленен. Общо през годините на войната Коняев е заловил 11 пленници и офицери от вражеската армия, като не се брои работата му в екип.
Сръчният и безпощаден разузнавач бързо се превърнал в знаменитост. Казват, че когато Коняев бил ранен, телефонът в медицинската служба не спирал нито за минута – важно било всички да знаят как се чувства героя. През 1944 г. много млад, но вече известен боец, той е назначен за командир на разузнавателния отдел.
Виктор Коняев имал шанс да стане герой на Съветския съюз. На 18 август 1944 г. в Полша, на брега на река Сан, полкът му се оказва в затруднено положение. Почти нищо не се знаело за врага, който се криел в гористите местности и всякакви опити за придвижване напред били спирани веднага от германските картечари, които били разположени на неочаквани позиции.
От всички групи разузнавачи, които се опитали да вземат пленник, само Коняев и другарите му имали късмет. Но дори и най-добрият разузнавач от фронта постига успеха на висока цена – Виктор отново бил ранен. Информацията, получена от пленения германец, се оказва много полезна и допринася за бързото напредване на войските напред.
За това на 26 август 1944 г. командирът на дивизията полковник Николай Кучеренко подписва предложение за награждаване на Виктор Коняев със звездата Герой на Съветския съюз. В документа командирът пише следното за своя боец:
„По време на службата си в армията той се показа като изключително смел, решителен, без да се съобразява с никакви условия, борец, винаги си поставя една цел: „Задачата трябва да бъде изпълнена.“
Въпреки заслугите на Виктор към Родината и отличната характеристика на командира, висшите власти решили да се ограничат с обикновен орден и разузнавачът никога не получи Звездата на героя. Старшина Виктор Михайлович Коняев, който отбелязва 70 лични, документирани бойни победи в ръкопашния бой, доживява края на войната.
След като посреща Деня на победата край Прага, Коняев побързал да се прибере в родния си Владикавказ, за да поживее в страната си в мирно време. Преди да се пенсионира, героят е работил в металургично предприятие. Той бил удостоен с титлата почетен гражданин на родния си град и починал през 2016 година.
Напоследък в рамките на информационната война, която се води в медиите и интернет, нашумя името на една от най-прочутите руски разузнавателни структури – Главното разузнавателно управление или ГРУ. Върху него конкурентните му пропагандни централи стовариха всевъзможни и невъзможни грехове. Всъщност, строго погледнато, всички тези медийни залпове се оказаха халосни по простата причина, че ГРУ… не съществува вече 29 години.
През 1991 г. бившето Главно разузнавателно управление на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР било закрито и на негово място се появило Главното управление на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация. Толкова за чисто формалната страна на нещата. Разбира се, както и да се нарича, тази структура винаги е привличала вниманието и любопитството на много хора. Впрочем, неотдавна президентът Владимир Путин каза в интервю, че би било добре да се върне традиционното наименование. Затова и ние имаме основание да го използваме.
Комплексът от сгради на Главното управление на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация в Москва. Уикипедия
Как се избират служители на ГРУ и къде ги подготвят? Това става в московската Военна академия на Министерството на отбраната. Академията е по-известна като „Консерваторията“. Освен това, сътрудници на военното разузнаване се обучават във Висшето военно училище по радиоелектроника в Череповец. Друга образователна институция, в която се обучават военни разузнавачи, е Военно-космическата академия „Можайски“.
Нови студенти обикновено се набират от преподаватели в академията, които пътуват до военни части по цялата страна. Там проверяват личните досиета на младите офицери; ако някой от тях е подходящ, разговарят в дома му – а после го канят на пробни изпити в Москва. Изпитите продължават една седмица от сутрин до вечер. Кандидатите преминават стотици тестове: за чужди езици, за внимание, запаметяване, съобразителност, способност за концентрация, информационна издръжливост. Като част от един от тестовете пробват дали могат да повторят фраза на непознат език, като част от друг – да им покажат десетки портрети, назовавайки имената на хората, след което кандидатът трябва да повтори името на всеки. Има и интервю с комисията – може да ги питат за любимите им алкохолни напитки, за решението да станат разузнавачи, за отношението им към жените.
Официалният знак на ГРУ на Русия. Уикипедия
Обучението продължава три години. През първата година особен акцент се поставя върху чужди езици, шофиране на специална техника, география на държави, шифроване и дешифриране, агентурна работа. Има занятия как се измисля „легенда“ или да се измъкнете от проследяване. На всеки от студентите се определя сектор в Москва, за който отговаря: там трябва да изработи маршрути за срещи с агенти, места за оставяне на пратки, да засича проследяване (обикновено го „следят“ служители на ФСБ). Една от важните дейности е навлизането в охраняван обект – бъдещият разузнавач трябва да влиза там съвсем законно и легално: например, да получи пропуск чрез познати, с които се е запознал с тази цел.
В академията на ГРУ има три факултета. В първия нелегалните разузнавачи и офицери се учат да работят в други държави под дипломатическо прикритие (наричат ги още „сака“, нали дипломатите обикновено ходят, облечени в сако). После работят като секретари на посланици, съветници, представители на руски компании в други страни – и отговарят за връзки с нелегални агенти и вербуване на местни.
Във втория факултет учат военните аташета. В третия факултет се обучават служители, които ръководят специални операции в чужди страни.
Според закона, разузнавачите могат да си сътрудничат поверително с информатори. Допустимо е да се използват „гласни и негласни методи и средства“ – но не по отношение на руски граждани, не на територията на Русия и не такива, които причиняват вреда на живота и здравето на хората.
С получаване на информация се занимават главно „нелегалите“: служителите на ГРУ, които живеят под фалшиви имена в други държави. Освен това, може да бъдат създадени отделни самоличности за служителите, които влизат в друга държава, за да извършат диверсия.
Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация. Уикипедия
Понякога работата на „нелегал“ може да продължи десетилетия. Ветеран от ГРУ разказа, че негов състудент в академията получил „легенда“ след завършването и живеел с нея следващите 24 години. Той бил изпратен в арабска страна, където на пазара си купил палатка за поправка на обувки. В същата палатка се срещал с агенти; докладите им често били скрити в токовете на обувките, които му носели.
За силите със специално предназначение, „спецназ“-а на ГРУ, е известно повече, отколкото за всяко друго подразделение на ведомството. За тях често се правят филми, операциите им нерядко се оповестяват публично. Все пак, истински важните операции, в които участват армейските спецчасти, обикновено не се съобщават по телевизията, нито се описват във вестниците. Обикновено медийният шум означава неуспех на мисията – а спецназът на ГРУ рядко търпи неуспехи. Той се смята за един от най-елитните, понеже изискванията към бойците са крайно високи: скокове с парашут, десант от хеликоптер по въже, управление на делтапланер, на моторна лодка, на гъсенична техника, насочване на авиация, ориентиране по местност, използване на оръжието на вероятния противник, плуване, миниране, алпинизъм, познания за външния вид на всяко оръжие и военна униформа, маскировка, безшумно придвижване и др.
Във военното разузнаване се подбират хора с повишена издръжливост и „пасионарно-агресивен“ тип характер; те трябва да бъдат склонни на риск, да ценят мъжкото приятелство и бързо да променят поведението си в зависимост от ситуацията.
При подготовката бъдещите спецназовци на ГРУ преминават психофизическо обучение. Например, подготвят ги за обстоятелството, че ще виждат много кръв и сами ще нанасят рани. Говори се, например, че има такова упражнение: хваща се жив заек, убива се чрез удар на главата му в дърво, бързо се отрязва главата му, боецът задържа дъха си и изпива кръвта му. Но дали това е истина или поредната легенда – никой не знае. ГРУ е секретна организация.
Легендите за български жени-героини не са една и две. Една от впечатляващите дами от българската хайдушка история е Сирма Кръстева или по-известна като Сирма войвода.
Родена е през 1776 г. в с. Тресонче, Дебърско. Баща ѝ, Стрезо Дичов, бил прочут живописец и резбар. Ангелина и Стрезо Дичови кръстили дъщеря си Сирма, в превод от гръцки означавало „магия“, а в български диалекти се употребява със значението „сърп“. Каквото и да се вземе предвид, името пасвало идеално на характера на младата дама.
Барелеф със Сирма войвода и четата ѝ, част от скулпторите с лъвове в Скопие. Уикипедия
Сирма не понесла факта, че най-добрата ѝ приятелка Ружа е похитена, заедно с още няколко момичета, от турски богаташ в района. През 1794 г. борбената девойка събрала малък хайдушки отряд и „хванала гората“.
Повече от 20 години Сирма войвода защитавала геройски населението на Македонския край и по-конкретно в Дебърско, Кичевско, Крушевско и около Прилеп от своеволията на албанските разбойници през 18 век. Хайдушката чета обитавала предимно Шар планина и разклоненията Бабин трап, Стогово, Барбура, Кърчин.
Сирма Войвода успява да унищожи един от най-страшните потисници в района – Амза бей. В сражението тя получава тежки наранявания. До възстановяването ѝ за нея се грижил изцяло Вълко Спиров – байрактар на четата.
Колкото и странно да изглежда, Сирма е предвождала своя хайдушки отряд без никой от членовете му да заподозре, че войводата им не е мъж, а жена. Легендата за Сирма войвода застъпва подробно точно този факт –тя умело се правела на мъж и затова успяла да предвожда дълго време хайдушката чета.
Легендата разказва, че мъжете от четата не желаели да ги предвожда жена. Когато осъзнали, че войводата им не е мъж, те се ядосали и настояли Сирма да предаде лидерския пост. Тази ситуация е възпята и в хайдушките народни песни.
Историята не може да каже колко време Сирма войвода е била начело на своя хайдушки отряд. От допълнението на Димитър Миладинов в сборника на Братя Миладинови четем следното: „момците, кои тая водеше, я узнаха како девойка кога йе се скинаха (свалиха) петлиците от гръдите…”.
Сирма войвода овладяла ситуацията и не се поддала на емоцията. Тя предложила на хайдутите от своята чета да направят своя избор на нов войвода като всички бъдат подложени на различни изпитания. Най-добрият трябвало да заеме лидерския пост. Започнали изпитанията и всеки път изборът падал върху нея самата. Една от задачите била точна стрелба и единствено Сирма войвода успявала да уцели пръстен, завързан на отдалечено дърво.
Сред другите трудни задачи влизало и състезание по далечно хвърляне на камък, което пак спечелила предводителката Сирма. На практика, било непосилно хайдутите от четата да я победят. Така седемдесетте човека, които според легендата борбената мома водела през горите, единодушно приели тя да остане техен войвода.
След няколко години опасен хайдушки живот из горите на Шар планина, през 1818 г. Сирма войвода се установява в гр. Прилеп, където се оженила за байрактаря на четата Вълко Спиров. Тя така и не се върнала повече в гората, за да продължи опасния хайдушкия живот. Бившата хайдутка станала примерна съпруга, колкото и невероятно да звучи това. Димитър Миладинов с възхита разказва и за други забележителни нейни качества. Тя можела за един ден да измине разстоянието от Крушево до Прилеп и обратно!
Димитър Миладинов се среща със Сирма Кръстева през 1856-57 година. В сведения под песента той разказва за срещата си с вече възрастната войвода: „Нея осемдесетгодишна видяхме в град Прилеп и от нейната уста чухме за младостта ѝ. В одаята ѝ под възглавница държеше кобурите пълни и саби, обвесени на зида, висяха над нея“. В сборника си „Български народни песни“ песента за Сирма Войвода е записана под номер 212, в раздела Хайдутски песни.
Съдбата, обаче, решила да я удари на стари години. Сирма била убита от турци, докато през 1864 година пътувала от Прилеп за Варош. В Музея на македонската борба в Скопие е изложена нейна восъчна фигура. Нейната по-голяма сестра е Боряна войвода.
Байконур. Това е първият и най-голям космически полигон в света. Той се намира на територията на Казахстан и заема площ от 6717 кв. км. От него са изстреляни около 5 хиляди ракети. Именно оттук в космоса бил изпратен първият спътник в света. Оттук излетял и първият космонавт – Юрий Гагарин.
Байконур. Уикипедия
Местоположението на космодрома било избирано много внимателно. Специална комисия разгледала няколко потенциални територии. Решаващо станало мнението на Михаил Рязански, съветски радиооператор и конструктор на ракетни и космически технологии. Той сметнал, че районът на Къзъл-Ординската област в Казахстан близо до река Сър-даря е най-добрият вариант.
Създаването на „Байконур“ било един от най-големите строителни проекти в СССР. Той бил секретен, което създавало редица трудности. Необходимо било да се строи така, че сградите да не се виждат от минаващата наблизо железопътна линия Чкалов – Ташкент. Работата се ръководела от Георгий Шубников , генерал-майор от инженерно-техническата служба. Пръв началник на космодрума в деня на откриването му, 2 юни 1955 г., станал генерал-лейтенант Алексей Нестеренко.
„Байконур“ станал световно известен на 4 октомври 1957 г., когато съветските учени изстреляли в орбита първия изкуствен спътник на Земята ПС-1. По-малко от 4 години по-късно от космодрума бил изстрелян космическият кораб „Восток-1″ с Гагарин на борда.
На територията на Байконур има 5 действащи комплекса за изстрелване на ракети и 13 монтажни корпуса. Също така космодрумът включва завод за производство на специално гориво. В момента функционират две летища, а по протежение на територията са положени 470 км железопътни линии. В Байконур има специална традиция: всеки космонавт преди полета си засажда лично дърво на алеята, чието начало е положено от Юрий Гагарин.
Кейп Канаверал. Уикипедия
. Пълното име на този космодрум е „База на военно-въздушните сили на САЩ на нос Канаверал и космически център „Джон Фицджералд Кенеди“. Намира се в щата Флорида, има територия 570 кв. км. Пръв директор на комплекса бил д-р Курт Х. Дебус. Оттук са изстреляни автоматични междупланетни станции и първите марсоходи; стартира Apollo 11 с астронавтите Нийл Армстронг и Едуин Олдрин.
Ракетните изпитания на нос Канаверал започват още през 1949 г., но са неуспешни и са извършвани от временни площадки. В пълноценен космодрум структурите са организирани едва в края на 1950-те години. До 1962 г. територията на космодрума е разширена. Космическият център получил името Кенеди след трагичната смърт на президента, в знак на почит към него и съдействието му в космическите програми. През 1960-те години именно тук са разработени лунните програми „Меркурий“, „Джемини“ и „Аполо“, за пръв път е организиран отряд от астронавти на НАСА, който изпълнил общо 6 пилотирани полета. За програмата „Джемини“ били създадени космически кораби от нова серия, способни да извършват стиковка на космически апарати.
Целта на програмата „Аполо“ било кацането на човек на Луната, което се състояло през 1969 г. Друго постижение на тази програма било създаването на тристепенна ракета-носител Saturn V. За нейните стартове бил построен нов ракетен комплекс №39, който включва хангар за четири ракети.
Космодрумът бил повреден два пъти – първо през 2004 г. по време на урагана „Франсис“, а втори път – година по-късно, в разгара на урагана „Уилма“. На 30 май 2020 г. оттук беше извършен първият частен полет в космоса, иницииран от компанията SpaceX, собственост на Илон Мъск.
„Куру“.
Стартова площадка ELA 2, от която са извършвани изстрелванията на ракета „Ариана 4“. Уикипедия
Официалното име на този космодрум е „Космически център на Гвиана“. Намира се във Френска Гвиана, на североизточния бряг на Южна Америка. Преди да одобри проекта, френското правителство обмислило 14 възможни места за строителство. Южноамериканският бряг се оказал най-удачен вариант. Космодрумът „Куру „е открит на 14 април 1964 г. Четири години по-късно от космическия център била изстреляна ракетата Ariane-1. По-нататък към тази програма се присъединила Европейската космическа агенция. Тя играе значителна роля за френския космодрум, тъй като осигурява основното му финансиране. Космическият център в Гвиана се използва активно за стартиране на европейски космически програми, а също така поддържа сътрудничество със САЩ и Русия. През 2010 г. от територията на космодрума беше изстреляна руската ракета-носител „Союз-2“.
„Цзюцзюан“. Този космодрум се намира в Китай, провинция Гансу. Площта му е 2800 кв. км. На територията му има три стартови комплекса, но в момента само един от тях работи открито, другите са предназначени за военни нужди. Гражданският комплекс с две пускови площадки се използва за изстрелване на ракети-носители и пилотирани космически кораби.
Космодрумът „Цзюцзюан“ е открит на 20 октомври 1958 г. Първото изстрелване било на съветска ракета с малък обхват през 1960 година. Скоро Китай започнал да произвежда собствени космически апарати. Първата китайска ракета „Дунфен-1″ била изстреляна на 5 ноември 1960 г. Следващите 30 години от космодрума са изстрелвани китайски спътници.
През 1990-те години Китай започва активно сътрудничество с чужди държави. На територията на космодрума била построена сграда, която позволява да се извършва вертикално сглобяване на ракети-носители. На 15 октомври 2003 г. беше изстрелян космически кораб с първия китайски космонавт Ян Ливей на борда.
Плесецк. Намира се в централната част на Архангелска област, Русия. Територията му е 1762 кв. км. Той е замислен като военен обект за съхранение и сглобяване на междуконтиненталните балистични ракети Р-7.
Старт на ракетата носител «Съюз-2» от космодрума „Плесецк „(2016 г.). Уикипедия
Поради нарастващото напрежение в космическата надпревара между СССР и САЩ през 1960-те години се появила необходимост от разширяване на космическите ресурси. Така космодрумът в Плесецк започнал да се използва като „втори Байконур“. Днес той включва 6 космически центъра. Два от тях се занимават с тестване на ракетно-космически комплекси. Трети обслужва изпитателни пускове, а четвъртият – междуконтинентални балистични ракети. Другите са аналитични центрове, които събират и контролират информация.
Когато говорим за името на нашата Родина и нашия народ, трябва веднага да уточним: неговият произход е неизвестен. По въпроса съществуват доста хипотези, но те си остават именно хипотези, тоест, предположения без твърди доказателства в полза на една или друга.
Сред нашите възрожденци от ХІХ век се споменава, че съществуват предания как българите са дошли от Индия; също и от някакъв персийски град, който бил разрушен – предполага се, че става дума за град Балх. Георги С. Раковски твърди, че сме арийци, което се доказвало от наставката „-ари“, както и, че прадедите ни в миналото се наричали „кимери“. (Така ще се окаже, че кимериецът Конан Варваринът от прочутия холивудски филм, всъщност, пресъздава образа на древен българин – тук е моментът всеки, който се чувства комплексиран на национална тема, да се възгордее).
Кубрат със своите синове. Картина от 1926 г. на българския художник Димитър Гюдженов. Снимка: Уикипедия
Съществува хипотеза, че носим името си от река Волга („волгари“ – „болгари“). Само, че по времето на формиране на националности в Поволжието тя се е наричала Итил.
Според други изследователи сме били повлечени от хунското нашествие към Европа – известно е, че хуните присъединявали към своя племенен съюз срещнатите по пътя си племена. В подкрепа се привежда споменатото в „Именника на българските канове“, че първият български кан е Ирник; очевидно става дума за най-малкия син на Атила и за събития след смъртта на баща му, когато хунският съюз се разпада. Според тази хипотеза името „българи“ произхожда от от алтайския глагол „булгамак“ – разбърквам, смесвам. Защо обаче самите българи ще се наричат „смесени“, не е ясно. Много народи са се образували от смесване на различни племена, но не извеждат това в названието си.
Някои учени смятат, че името българи произлиза от съчетанието на тюркските думи „булг“ и „ури“, което означава „смесени угри“. Сиреч, българите са били угро-фински народ, сроден на маджарите (унгарците). Но повечето историци отхвърлят тази хипотеза. По-ново мнение предполага, че названието „българи“ произлиза от монголското „булган“ – така наричат там самура (бялката), като се смята, че това животно било тотем на древните ни предци. Но българите не са азиатски антропогенен тип, а европеиди.
Паметник на Аспарух в Добрич (скулпт. В. Минеков)
„Българи“ се свързва още с думата „бългаерон“ от езика на древното племе алани – означаваща хора, които живеят в подножието на планина, загорци. В Средновековието България наистина е била наричана „Загора“ в официални документи, например в две грамоти на цар Иван-Александър, където се срещат фразите: „… договор на Александър – цар на Загора или България с Венецианската сеньория“ и „… императора на Загора, Александър“.
Възможно е „българи“ да произхожда от град Балх в едноименната провинция на днешен Афганистан, на 20 км от столицата на провинцията град Мазари Шариф. Той бил древна столица на племенното образувание около него. По-късно това название преминава през „Бахлика“ и се установява на „Балхара“. Тази теория, впрочем, постепенно се възприема от все повече историци. Освен това, археологическите проучвания сочат, че прабългарите, живели в района на Добруджа, са били сармати. А за сарматите се знае, че преди да мигрират към Кавказ и още на запад, са живели в района на град Балх.
Балх. Уикипедия
Лансира се и хипотезата, че „българи“ означава „граждани, жители на градове“. Това може да обясни многочислените споменавания в района на Памир на държави и градове с названия като Бугар, Палгар, Болуга, Бахлика, Балхара.
Други учени сочат приликата на иранската дума „бон-гар“ с „българ“. Има легенда в Иран, че когато Александър Македонски завладява Персия, много хора се скриват на дъното („бон“) на пещера („гар“). После излезли и построили град.
Не може да се избяга и от сходството с думата за мляна пшеница „булгур“ – кюрдска по произход. Тя съществува и в персийския (фарси) със същото значение – което още веднъж ни навежда на мисълта за родството между иранци и българи.
Интересна е хипотезата, свързана с Ирландия. Някои източно-ирански племена в Памир, прогонени от нашествието на Александър Македонски, тръгват на запад и се заселват в келтските земи на Британия. Сред тях се споменава народ „болги“ в Ирландия, наричани обаче на старо-келтски „болгар“. Те представлявали четвъртата вълна от заселници на британските острови.
Така или иначе, очевидно е, че името на нашия народ, нашето име, води началото си от най-дълбока древност – макар засега все още да не е открит точния му извор.
Но, доколкото то и свързаните с него събития в миналото не са лично наша заслуга, може би е най-добре да оставим споровете на историците. А ние нека опитаме да намерим поводи за гордост не сред деянията на прадедите ни в миналото, което е повод за тяхна гордост и в тяхното време – а сред нашите собствени деяния в днешния ден и в нашето време. Докато все още съществува България – предвид кошмарните ни демографски перспективи…
Само когато се взираме повече в собствените си дела и в собственото си време, вместо безплодно да ровим праха на древността, ще добавим може би (ако ни стигнат силите!) още няколко свежи лаврови клонки в славния венец на българската история.
Историята е пълна с мрачни примери за антихуманното отношение на хората един към друг. От изхвърлянето на роби в океана, за да се удавят и застрахователни претенции за цената им, до сляпата вяра в пазарните философии по време на криза, довела до смъртта на милиони. Тъй като историята изобилства от подобни мрачни доказателства, тук сме подбрали няколко потресаващи примера за тези тъмни, но по-малко известни моменти от историята.
Милиони африканци са изпратени към Новия свят благодарение на Трансатлантическата търговия с роби
Трансатлантическата търговия с роби е един от мрачните епизоди на историята, продължил почти четиристотин години, от 16 до 19 век. Тя е част от „златния“ триъгълник, свързващ Новия свят, Европа и Африка. Суровините се изпращат от Новия свят към Европа, а готовите изделия се транспортират от Европа до Африка, където се разменят за роби, които се изпращат в Новия свят, за да се трудят за добива на повече суровини.
По време на Трансатлантическата търговия с роби приблизително 12 – 15 милиона африканци са изпратени в Новия свят като роби, което е грозно, жестоко, брутално и нечовешко. Поне е било за онези, които оцеляват през ужасяващия Среден етап от прехода от Африка към Новия свят, по време на който загиват милиони роби.
Реклама за търг на роби от 1769 г. в Чарлстън, Южна Каролина.
Етапи от Пътуването на робите
Транспортирането на африканците от това, което европейците наричат Тъмния континент към Новия свят, било разделено на три етапа, често наричани пасажи. Всеки пасаж бил белязан от свои характерни жестокости и предизвикателства, но именно Средният пасаж бил най-скандален и жесток.
Първият пасаж обхваща придвижването на пленниците към африканските пристанища, за да бъдат натоварени на кораби. Средният етап е моментът, в който африканците са товарени на робски кораби, натъпкани като сардини, за да увеличат максимално броя на човешките товарни единици и оковани на място в ужасяващи условия на път за Новия свят. Последният етап бил пътуването на оцелелите роби от пристанищата в Новия свят, като Чарлстън, Южна Каролина, до плантациите или друга дестинация, където те щели бъдат оставени да работят.
Напречно сечение на модел на робски кораб. Национален музей на американската история
Ужасите на средния етап на придвижване
В зависимост от метеорологичните условия и преобладаващите ветрове, робските кораби, натъпкани с оковани нещастници, можели да пътуват от един до шест месеца, за да завършат пътуването по Средния етап. Пътуването на роби от Африка до Новия свят често се описвало като истински ад и за известно време това нямало смисъл на литературна хипербола: малко неща били по-ужасяващи и мрачни от трюма на робски кораб по време на Средния етап.
За да спестят място, робите били оковавани за глезените си по двойки и привързвани към стълбове. На някои кораби позволявали на робите да се движат през деня, но повечето ги държали оковани на място по време на цялото пътуване. Хранели се само веднъж на ден, ако изобщо ги хранели. Телесните функции се изпълнявали на място и робите често прекарвали цялото пътуване намазани с урина, повръщано и екскременти. Болестите в трюмовете за роби били много и смъртността била висока. Екипажите избягвали да влизат в тъмните и опасни робски трюмове, а робите понякога прекарвали дни, заковани до гниещи трупове. Вонята била ужасяваща, а моряците на някои кораби често се шегували, че могат да надушат робски кораб от километри, много преди да се види.
Жестоката математика на рационалното поддържане на робските кораби
Когато по време на Средния етап храната и водата на робските кораби се изчерпвали, екипажът на кораба първо се грижел за себе си. Когато трансатлантическите плавания отнемали повече време от очакваното и средствата за издръжка намалявали, капитаните на робските кораби често правели жестоки и хладнокръвни сметки, за да спасят каквото могат от техния човешки товар.
За да сметнат как да разделят останалата храна и вода за успешно пристигане в пристанището с поне няколко живи роби, които да продадат, те прибягват към хладнокръвно убийство. След като ставало ясно, че с наличната храна и вода могат да издържат само определен брой роби, жестоката логика на ситуацията изисквала да се отърват от излишните роби. Така те били хвърляни зад борда, за да се удавят или да бъдат погълнати от акулите, които редовно придружавали робските кораби.
Хвърляне на роби зад борда.
Хвърляне на живи роби зад борда
Най-скандалният и най-добре документиран подобен инцидент на хвърляне на живи африкански роби зад борда бил на робския кораб Зонг в края на ноември 1781 г. Започвайки от 29-ти ноември и няколко дни след това, капитанът на Зонг се отдал на смъртоносен гуляй, по време на които над 130 африканци били хвърлени зад борда, за да се удавят в Атлантическия океан. Събитието става известно като клането в Зонг.
Инцидентът е шокиращ за съвременните разбирания, но по онова време подобни събития са били достатъчно чести и убийството вероятно щяло да бъде забравено, освен ако не бил един обрат. Събитието останало в историята, тъй като, когато корабът най-накрая стигнал до пристанището в Ямайка, неговите собственици подали застрахователен иск за възстановяване на цената на робите, хвърлени зад борда. Следващите съдебни спорове и законните прецеденти запазили детайлите от клането в Зонг за поколенията.
Застраховане на роби
Зонг бил собственост на Ливърпулския синдикат за търговия с роби Грегсън. Обичайна бизнес практика по онова време била такава, че синдикатът сключвал застраховка за живота на своя човешки товар. Докато преминавали през Атлантическия океан, натоварени с роби, грешки в навигацията предизвиквали удължаване на пътуването повече от очакваното. В резултат на това храната и водата свършвали. Така капитанът решавал да намали броя на гърлата за хранене и поене като хвърлял африканците зад борда.
Когато собствениците на Зонг подали иск за убитите роби, застрахователите отказали да платят с мотива, че ищците са убили робите, за които сега искат да получат обезщетение. Така синдикатът Грегсън завел дело и спечелил в съда. В Грегсън срещу Гилбърт през 1783 г било установено, че убийството на роби е законно при обстоятелствата по случая, което означава, че застрахователите могат да бъдат накарани да платят.
Клането в Зонг.
Обжалване и отмяна на шокиращото решение
Застрахователите обжалвали присъдата на първоинстанционния съд, с искане да се отмени и делото да бъде повторно разгледано. В съдебно заседание пред съда на Кралската скамейка главният съдия, лорд Менсфийлд и още двама съдии на Кралския съд отменят решението на съда от първа инстанция.
Промяната не е направена заради човечността или защото робовладелците са извършили убийство. Съдът отменя решението въз основа на новопредставени доказателства, показващи, че робите са били хвърлени зад борда поради небрежност на капитана на кораба. Делото било изпратено обратно в съда на първа инстанция за ново разглеждане.
За Стефан Дуньов у нас не се говори много, въпреки че остава герой на четири държави: Унгария, Италия, Румъния и България. Може дори да се каже, че е непознат за голяма част от сънародниците ни.
На негово име е кръстена улица в Будапеща. Държавната библиотека в Будапеща и в град Арад в Румъния разполага с Фонд „Дуньов“. В градчето Винга е съхранена къщата, в която се е родил и живял героя. В античната част на Рим, на хълма Джаниколо, в алеята с бюстовете на гарибалдистите се нарежда и бюстът на Стефан Дуньов – наречен „Героят от Волтурно“, рицар на италианския орден за храброст „Св. Лазар и Мавриций“.
Фонд „Дуньов“ има и в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София, а в един от новите столични квартали, една от улиците носи неговото име. През 2002 г. във Велико Търново, на едноименния площад е поставена възпоменателна плоча.
Но да се върнем в самото начало. През 1816 г. в село Винга се ражда Стефан Дуньов, в семейството на банатски българи-земеделци. Семейство Дуньови са наследници на буден чипровски род, останал в унгарско след разгрома на въстанието от 1688 г.
Стефан учи в гимназия в гр. Арад и завършва с отличие. Той владее немски и унгарски, но не се съгласява да стане чиновник. Избран за общински съветник, младият унгарски гражданин застава начело на съпротивата срещу задължителното изучаване на немски и настоява навсякъде да се пише и говори на роден език. През 1843 г. завършва Юридическия факултет на университета „Петер Пазман” в Будапеща. Там изучава право, финанси и чужди езици. Взема дейно участие в подготовката на предстоящата национална революция.
Къщата, в която е роден и живял Стефан Дуньов
Стефан Дуньов е сред най-близките приятели и съратници на водача на Унгарската национална революция Шандор Петьофи. Вече дипломиран адвокат, Стефан напуска Будапеща и се връща в родния си край, за да помага на единомишлениците си и да ги води в предстоящите сражения. Когато започва революцията, Лайош Кошут го вика в столицата, за да влезе в Комитета за национална отбрана и да го назначи за свой емисар в Банатска област. За около два месеца Дуньов взема властта, прилага 12-те принципа за национално самоуправление на Кошут и обучава множество доброволци.
През юни 1848 г. австрийският император взима подкрепления от хърватската армия начело с бан Елачич и моли руския император Николай I за помощ. Австрийски агенти успяват да убедят румънски селяни и други бедняци да се опълчат на събратята си унгарци. Лайош Кошут и Шандор Петьофи подписват призив до унгарския народ да защити страната си. Стефан Дуньов застава начело на първия доброволчески отряд от гр. Арад. При него се събират унгарци и стотици банатски българи. Бойното им кръщение е при Накбечкерек.
Австрийската артилерия е безмилостна срещу революционерите. Ненадейно Банатският ескадрон нахлува в артилерийската позиция, съсича разчетите и преследва бягащите войници. Оръдията на пленената батарея се обръщат срещу императорските войски. В продължение на месец ескадронът на Дуньов е решаващ фактор в сраженията при Накбечкерек.
Не след дълго унгарските полкове настъпват и разгромяват хърватските войски на бан Елачич. Императорският щаб оценява ролята на кавалеристите на Дуньов и им залага няколко капана. Прозорливият командир, обаче, разбира какви са плановете и надхитря противника си. Военният му талант е оценен и капитан, след това майор и подполковник Дуньов заминава като адютант на дивизионния командир Гало Ласло в най-тежките битки. Непобедимият ескадрон на Дуньов има важна роля при победите при Зента, Ковил и Качи. Лайош Кошут лично му присъжда званието „полковник”. Така Стефан Дуньов се оказва първият български полковник в новата ни история.
Николай I не закъснява да накаже малката държава. Огромна руска армия, командвана от генерал Паскевич, преминава Карпатите и ведно с австрийските войски започва да унищожава унгарските революционери.
Паметник на Стефан Дуньов в Чипровци
Полковник Дуньов не слиза от коня с дни. В нощно сражение бива ранен в крака. Ляга в талига и така продължава да командва хората си. Лекарите се боят от най-лошото и настояват за ампутация на крака му. Стефан отказва. Всички смятат, че го спасява някакво чудо.
За съжаление революцията е смазана. Комитетът за национална отбрана обявява капитулация, за да предотврати допълнителни жертви. За пленените офицери контрареволюционният трибунал налага: „Смърт чрез обесване”.
След като е публикувана присъдата на Дуньов, Задграничното унгарско правителство на Лайош Кошут залива с протести австрийските посолства, за да събуди общественото мнение, привлича на своя страна авторитетни учени, писатели и политици. Заедно с 5 000 унгарски патриоти Лайош Кошут успява да се скрие в Османската империя. Султанът печели позиции за сметка на европейските лидери.
Смъртната присъда на Стефан е заменена с десет години затвор. Някои от тези години Дуньов лежи в единична килия в най-страшния австрийски затвор „Кьониггрец”. Там изучава стопански науки и военна стратегия, учи чужди езици.
Само две години след като е освободен от затвора, през 1859 г., започва Италиано-австрийската война и вечният воин нелегално преминава в Италия.
Италия става третата му родина. Гарибалди току-що е преминал р. Тичино с 5-хилядния си отряд алпийски стрелци, за да се изправи срещу 40-хилядната армия на ген. Урбан. Младата италианска армия се нуждае от опитни офицери, затова Гарибалди назначава Стефан Дуньов за командир на полк. Под негово командване се сражават италианци, брат му Йожеф, отряд банатски българи и унгарци, емигрирали в Италия след 1848-а. Те са лошо въоръжени, нямат провизии, преследва ги многоброен противник, но оцеляват на магия и печелят победи. След пробив на Южния фронт сред италианските войски настъпва паника. Само полкът на Дуньов не губи самообладание, удържа настъплението на превъзхождащия противник при р. Волтурно и срива планираната дълбока офанзива.
Битка при Волтурно 1860 г.
Стефан Дуньов е награден с най-високите отличия на италианската държава: савойски кавалерски орден за заслуги и Рицарски кръст на Ордена на Св. Мавриций, звание „полковник” от Италианската армия и военноинвалидна пенсия.
Ампутират левия му крак. Стефан Дуньов отказва да се завърне в Унгария, докато Лайош Кошут не бъде напълно реабилитиран и официално приет в родината си. Насочва се към научна дейност. Прави преводи, пише книга и множество статии по икономически проблеми в италианския и в унгарския печат.
Дуньов поддържа кореспонденция с Гарибалди до края на живота му през 1882 г. Участва в работата на задграничния унгарски директорат в Торонто. Умира на 73 години през 1889 г. в гр. Пистоя. Италия му отдава заслужени военни почести.
