Саксонският племенен съюз се откроявал сред западногерманската група племена. Той бил част от племенната асоциация на ингевоните до Северно море, в която през ІV в. пр. Хр. влизали още кимври, тевтони, фризи, хавки, ампсиварии, варни и англи. През І-ІІ в. части от този племенен съюз вече се биели с Рим и грабели крайбрежните селища. Саксите станали независимо обединение през II век и се заселили в Холщайн, Северна Германия.
До ІІІ век те постепенно се придвижвали към Елба и Долен Рейн по крайбрежието на Северно море. През ІІІ-ІV в. вече били известни като истински морски разбойници, които усилено грабели крайбрежието на Галия (дн. Франция). Рим дори създал нова военна длъжност – Comes Litoris Saxonici per Britanniam, Комит на саксонския бряг за защита на британците.
В Галия саксите се сблъскали с франките, които им попречили да нахлуят в тази римска провинция. Но все пак, след изселването на вандалите, аланите и свевите през 406 г. от източната част на Германия, саксите заели галското крайбрежие и дори през 407−413 г. успели да проникнат в градовете при устието на Лоара – Лизие и Байо.
Миграциите според Беде, който пише около 300 години след събитието; има археологически доказателства, че заселниците в Англия са дошли от много от тези континентални места. Уикипедия
Сред вихъра от събития по време на Голямото преселение на народите в V век за саксите на континента станало доста трудно да си запазят свое място. Това германско племе, както показва историята, оставало извън общуването с античната цивилизация: не познавало латинската писменост, нито пък развитите социални институции.
До V век племената на саксите, англите и ютите създали свой племенен супер-съюз. В началото на този век Британските острови се оказали в много уязвимо положение: през 407 г. римските легиони започнали да ги напускат, а от север пиктите и шотландците засилили нападенията си срещу градовете и селищата на романизираните келти – бритите.
Освен това, представителите на местния британски елит започнали да делят властта помежду си – както обикновено, с оръжие в ръка. Подобни междуособици се отразили негативно на защитата на местното население. В резултат на това един от лидерите на бритите – Вортигерн (повечето историци смятат, че това не е име, а по-скоро титла) през 449 г. се обърнал за помощ към двамата водачи на германското племе юти – братята Хенгист и Хорса, за военна помощ.
Този призив и до ден-днешен си остава една от най-глупавите, ако не и най-глупавата политическа стъпка в цялата история на Британия. Може да се направи аналогия със съвременната европейска действителност.
Вождът на бритите обещал на англосаксите и ютите пари и земя на територията на съвременния Кент в замяна на военна помощ. Двамата братя слезли с войска на остров Танет. Отрядите на германците имали добър боен опит и бързо победили варварите, които нападали от север. Но недостигът на храни бързо разгневил новодошлите – и метежът не закъснял. Германските наемници започнали да се бият с местните власти и техните поданици. Това било началото на завладяването на Британските острови от англосаксите.
Всъщност, присъствието на германци на територията на Кент през V век не бил нещо ново. В Югоизточна Британия има следи от германски селища още от ІV век. Това се дължи на факта, че римските управители набирали войски от варвари, за да защитават бреговата линия от набезите на собствените им племена.
Около 455 г. хрониките вече фиксират открити сблъсъци между отрядите на Хенгист и Хорса с Вортигерн и неговите поданици. В една от първите битки – при Ейлсфорд, Хорса бил убит и цялата власт над германските нашественици преминала към Хенгист. По време на кръвопролитни сблъсъци от 455 до 473 г. дружината на Хенгист успяла да превземе Югоизточна Великобритания и да основе първото кралство на ютите – Кент.
Саксонският вожд Ела през 477 г. започнал настъпление срещу британците и през 491 г. станал владетел на Съсекс. След още 4 години други двама саксонски вождове – Седрик и Кинрик, слезли с войските си на Британските острови и основали кралството на западните сакси – Уесекс.
През VІ век мащабите на преселването на англосаксите откъм континента се увеличили. В 516 г. те понесли голямо поражение в битката при планината Бадон – тогава бритите под командването, както твърдят хрониките, на крал Артур (повечето историци смятат, че това бил, всъщност, вуйчо му Амвросий Аврелиан) временно спрели натиска на германците. Въпреки това през 570-590 г. германските племена уверено заели югоизточната и централната част на острова.
До началото на VІІ век на Британските острови се формирали Седемте кралства или Хептархията: Нортумбрия, Мерсия и Източна Англия – под контрола на англите; Есекс, Съсекс и Уесекс на саксите, а ютите владеели Кент.
Реконструкция на англосаксонския кралски дворец в Чедър около 1000 г. Уикипедия
Остатъците от коренните келтски племена – бритите, били изтласкани в труднопроходимите блатисти местности на Уелс, където се съпротивлявали още около 300 години. Именно те изобретили оръжието, което по-късно осигурило на Англия победите й в Стогодишната война – английския дълъг лък.
До края на VІ век варварските кралства в Британия оставали езически. Процесът на християнизация започнал през 597 г., когато кралят на Кент приел новата вяра. Постепенно и останалите държавни образувания на англосаксите се насочили към християнството. На тази основа през VІІ век възникнали конфликти между кралствата: главната борба за влияние се водела между Нортумбрия и Мерсия.
Но процесът, започнал през V век, вече бил достигнал своя връх: Британските острови формирали нов етнокултурен елемент, който с течение на вековете решително се намесил в историята отначало на Европа, а после и на целия свят.
Династията на Каролингите в източната половина на някога могъщата империя на Карл Велики се прекъснала през 911 г. Кралството на източните франки останало без наследник: последният тамошен Каролинг – Людовик IV, умрял непълнолетен. Така местните благородници получили възможност да изберат за крал „свой човек“.
Ядрото на източната част на империята, създадена от Карл Велики, което съвпадало приблизително с днешна Германия, се състояло от пет херцогства, разграничени на племенен принцип между племената на сакси, тюринги, баварци, шваби и част от франките. На север – Саксония и Тюрингия, на юг – Бавария и Швабия, а в центъра – Франкония.
През ноември същата 911 г. година в град Форхайм, Бавария, тези германски племена, по препоръка на саксонския херцог Отон Блестящия, избрали за крал владетеля на Франкония Конрад. Той бил от франките – най-мощното германско племе.
Хайнрих I, илюстрация от „Die deutschen Kaiser“ (1888 г.) от Макс Барак. Уикипедия
Много перипетии имало по време на неговото 7-годишно управление. Новият крал на източните франки успял да спре нападенията на унгарците, загубил Лотарингия в битката срещу Карл III Простия и също така безуспешно се опитал да наложи авторитета на кралската власт в отделните племенни херцогства. Стремейки се да засили централната власт, той настроил срещу себе си местния елит, който му осигурил трона. Лоши били отношенията му и с новия херцог на Саксония – Хенрих I, син на Отон Блестящия. Причината била, че Конрад искал да си върне Тюрингия, която била анексирана към Саксония от Отон. Братът на краля Еберхард тръгнал през 915 г. на война срещу Хенрих, но при град Ересбург бил напълно разгромен.
На 23 декември 918 г. Конрад I бил на смъртно легло: раните, получени в битките с унгарците, сломили здравето му. Кралят повикал брат си Еберхард и заповядал кралството да бъде предадено в сигурните ръце на Хенрих I.
Има известна легенда, дошла до нас в хрониката на Видукинд от Корвей. Бъдещият крал се занимавал с лов на птици, и по- конкретно – със соколарство, когато при него дошли пратеници от покойния Конрад и започнали да го молят да приеме короната. Отначало той се колебаел дали да се натовари с такава отговорност – и едва през май 919 г. във Фрицлар се състояла коронацията му. Така Хенрих влязъл в историята като Птицелов.
Новият крал демонстрирал миролюбие – потърсил компромис с племенните херцози на Швабия и Бавария. Швабският владетел се подчини на краля, но с баварците нещата се затегнали: херцог Арнулф също се облизвал за кралската корона. Той открито заявявал своите претенции за трона, но зад Хенрих стояли по-влиятелни коалиции. В края на краищата, и Бавария се подчинила на волята на краля.
Легендата за германската корона, предлагана на Хенри, Херман Фогел (1854–1921). Уикипедия
Доста решително той разширявал своето влияние и върху изгубената по-рано Лотарингия. Към 935 г. Хенрих Птицелов вече бил на крачка от императорската корона – владетелите на западните франки също признали неговата власт.
Нападенията на унгарците (маджарите) били основната външна заплаха за младото царство: през 919, 924 и 926 г. те извършвали успешни набези дълбоко в германските земи. При тези неблагоприятни условия Хенрих успял обаче да плени един от маджарските водачи и така да прекрати за 7 години опустошителните им нападения.
През 928-929 г. кралят успял да потуши бунта на въстаналите славяни и през пролетта на 929 г. заедно с херцог Арнулф предприел поход срещу чешкия принц Вацлав I. Прага се подчинила на саксонците.
На 15 март 933 г. при река Унструт, в Тюрингия, Хенрих нанесъл тежко поражение на маджарите. Победата, спечелена там, била важна за авторитета на короната: този проблем тревожел всички жители на Германия. За съкрушителното поражение на унгарците разказват всички тогавашни хроники.
Година по-късно северните земи били нападнати от викингите, но кралят и поданиците му се справили перфектно и с тази задача.
Хенрих Птицелов умрял на 2 март 936 г. По време на неговото управление се поставила солидна основа за бъдещата Свещена Римска империя – и именно тогава в средновековните документи се появило за пръв път името „Германия“.
Съвременните хора толкова бързо свикнаха с различните предимства на цивилизацията, че сега е трудно да си представим как са се справяли без тях в миналото. Широко известно е какви здравословни и хигиенни проблеми са тормозели хората от Средновековието. Но най-удивителното е, че тези проблеми остават актуални, особено за жените в Европа до средата на 19 век!
Само преди век и половина менструацията се смятала за заболяване, по време на което умствената дейност била противопоказана, борбата с миризмата на пот също бил сложен проблем, а честото миене на гениталиите било посочено като причина за безплодие при жените.
Критичните дни по това време наистина били много критични. Все още не съществували продукти за лична хигиена. Дамите използвали парчета плат за многократна употреба. В Англия през викторианската епоха се е смятало, че състоянието на жената през този период уврежда умствената ѝ дейност, така че четенето било строго забранено. А американският учен Едуард Кларк като цяло твърди, че висшето образование подкопавало репродуктивните способности на жените.
В онези дни те се миели много рядко и с голяма неохота. Повечето хора били убедени, че горещата вода способствала проникването на инфекции в тялото. В края на XIX век немският лекар, автор на книгата „Нов природен лек“ Фридрих Билц трябвало да убеди хората: „Има хора, които всъщност не смеят да плуват в река или баня, тъй като никога не са влизали във вода от детството си. Този страх е неоснователен. След петото или шестото къпане можете да свикнете с него.“
Ситуацията с хигиената на устната кухина била малко по-добра. Италианските производители започват да произвеждат паста за зъби през 1700 г., но само малцина я използват. Производството на четки за зъби стартира още през 1780 година. Англичанинът Уилям Адис, докато излежавал присъдата си в затвора, блеснал с идеята да пробие дупки в парче кост и да прокара през тях кичури четина, като ги закрепи с лепило. След като излязъл от затвора, той се заел с производството на четки за зъби в индустриален мащаб.
Първата истинска тоалетна хартия започва да се произвежда в Англия едва през 80-те години на 19 век. Първото серийно производство на ролки от тоалетна хартия започва през 1890 г. в САЩ. Досега като тоалетна хартия се използвали импровизирани средства, главно вестници. В тази връзка хората се шегуват, че Йоханес Гутенберг е официален изобретател на печатната машина и неофициален изобретател на тоалетна хартия.
Пробив в личната хигиена се случва в средата на 19 век, когато в медицината се появява мнение за връзката между бактериите и инфекциозните заболявания. Броят на бактериите в тялото след измиване бил значително по-малък. Английските жени били първите, които постигнали успех в поддържането на чистотата на тялото: започнали да се къпят всеки ден, използвайки сапун. Но до началото на ХХ век се смятало, че честото миене на гениталиите при жените може да доведе до безплодие.
Първият дезодорант се появява през 1888 г., преди това борбата с проблема с миризмата на пот е много неефективна. Парфюмът преодолявал неприятната миризма, но не я премахвал. Едва през 1903 г. се появява първият антиперспирант, който свива каналите на потните жлези, премахвайки миризмата.
До 20-те години епилация на тялото не се практикува сред жените. Косата се миела с обикновен сапун или домашно почистващо средство. Шампоанът е изобретен едва в края на 19 век. Главовите въшки са често срещан проблем и с тях се борили с радикални методи – те се отстранявали с живак, който по това време се считал за лек за много заболявания.
Малко встрани от темата за хигиената, но все пак с косвена връзка били поясите на целомъдрието, за които се говорело, че рицарите поставяли на своите дами, за да не им изневеряват докато са на поход. Представяте ли си какво е било около дамите, които носели подобен пояс. Едва ли някой друг, освен техния рицар, би ги пожелал.
Днес Русия е най-голямата държава в света, запазила християнството като своя официална религия. След 1990 г. в нея са обновени и построени нови 25 хиляди църкви. И това на фона на Западна Европа, където постоянно разрушават църкви, превръщат ги в развлекателни заведения, кръчми, складове – или пък направо в храмове на религии, враждебни на християнството.
Да не говорим, че след гибелта на Византия през 1453 г., ако не е била Русия, Православието просто е щяло да бъде заличено от лицето земята.
Възможно ли е обаче историята да е предвиждала и отговор „да“ на въпроса, поставен в заглавието – тоест, Русия пак да е била християнска, но католическа страна? Отговорът, както често се случва в историята, е: „и да, и не“.
Годината на покръстването на Древна Рус е 988. Официално към този момент християнската църква все още не била разделена. Голямата Схизма, която е официално разделяне на Църквата на католическа и Православна (съответно, римска и византийска) датира от 1054. Тоест, от Покръстването на Русия до схизмата има разлика от 66 години. Формално това означава само едно: пред руския княз Владимир не е стояла необходимостта да избира между католицизма и Православието – тогава все още нямало нито католицизъм, нито Православие.
Но от хрониките е известно, че киевският княз се колебаел именно между Рим и Константинопол. И въпросът тук не е толкова в религията, колкото в политиката. Разколът се случил през 1054 г., но не на празно място. Той бил последната капка в разделителния процес, който продължавал доста години.
В средата на ІХ век избухнал сериозен конфликт между римския папа и константинополския патриарх заради Балканите, България и Южна Италия. Този конфликт стига дотам папа Николай I да обяви, че патриарх Фотий е избран незаконно и да поиска неговото преизбиране. След като му било отказано, папата отлъчил Фотий от църквата. Фотий от своя страна анатемосал Николай, а заедно с него и Римската църква.
Първото отлъчване се състоя през 863 г., второто през 867 г. През следващите 200 години почти нямало контакти между двете църкви. Константинопол и Рим започнали отделно съществуване един от друг. Киев, Новгород и други градове на Древна Рус, естествено, попаднали в сферата на влияние на Византия. Тук често идвали гръцки свещеници.
Руската хроника „Повесть временных лет“ описва сложния процес на избор на религия за Киевска Рус. При княз Владимир идвали мисионери не само от Рим и Константинопол, но и от волжките българи – които предлагали на княза да приеме исляма, и от хазарските евреи – с предложения да приеме юдаизма. В крайна сметка Владимир направил избор в полза на Константинопол.
Пратениците на папата в Русия не се появявали толкова често, колкото духовници от Византия – но затова пък били много активни. Ала като цяло Константинопол достигнал Русия много по-рано от Рим. Ромеите имали и още едно предимство – географско. Би било крайно неразумно за киевските князе да прекъснат продължителните си връзки с Византия. Самото руско духовенство след покръстването през 988 г. се състояло почти изцяло от гърци. Така да се предположи, че Русия щяла да се насочи към Рим след Схизмата през 1054 г., е утопия.
Но все пак, нека разгледаме варианта, при който Владимир избира сближаване с Рим. Да не говорим, че това би било напълно погрешна политическа стъпка и без да навлизаме в богословски подробности, нека се опитаме да си представим какво щяло да се случи по-нататък.
Значи, хипотезата е: през 988 г. Русия приема християнството по западен стил (все още не е официално католицизъм), а през 1054 г. окончателно се оформя като католическа държава. Строят се църкви и манастири от западен тип, епископите се назначават от Рим, а не от Константинопол.
Като начало: такава Русия би се озовала във враждебна среда. Рим е далеч, но Константинопол е близо. Една византийска икономическа блокада била лоша перспектива. За Русия Константинопол тогава бил най-важният търговски партньор. Киев бил силно зависим от това партньорство – обаче Константинопол можел и без него.
Но това би имало и обратен ефект, вече отрицателен за Византия. Напълно възможно е морските нападения срещу Константинопол да станели нещо обичайно за руските князе. Не е било изключено дори евентуално обединение на русите с Кръстоносните походи – още повече, че и за кръстоносците Константинопол бил интересна плячка, както сетне показала историята.
Можем да продължим да гадаем. Например, интересен въпрос е как би се развила съдбата на Тевтонския орден. Той се премества от Палестина в северната част на Европа, за да се бие с местните езичници и православни. Но какъв смисъл в това, ако вече била налице католическа Русия, способна да се справи с тази задача?
И по какъв път е щяла да поеме Москва през ХVІ век, когато дошло времето на Реформацията? По-нататък с Рим? Или, напротив, по пътя на Лутер, Калвин и други бащи на Протестантизма? Вероятно Русия също щяла да има своя религиозен реформатор.
И накрая – Балканите. Русия водила редица войни за освобождение на балканските народи най-вече поради една основна причина – религиозното съпричастие и единство. Балканските народи били също православни. Този аргумент чак до края на ХІХ век имал такава тежест, че дори западните държави признавали безусловно правото на Русия да бъде тяхна покровителка. Но ако тя била католическа, каква щяла да бъде съдбата на румънци, гърци, сърби, българи… Отговорът на Историята на този въпрос е доста мрачен. Дава го съдбата на арменците в Османската империя. Православните балкански народи едва ли щяха да избягнат същата злокобна участ. Просто днес техните държави нямаше да съществуват.
На 11 септември 1985 г. жител на Ноксвил, щата Тенеси, намерил по пътеката, водеща към къщата му, труп на непознат бял мъж, който буквално паднал от небето. Мъжът бил с бронежилетка и очила за нощно виждане, а откъм гърба му се простирали въжета, стигащи до отворен парашут.
В зелена армейска раница, прикрепена към тялото му, полицията, която пристигнала на мястото, намерила 40 килограма кокаин, 4548 долара в брой, 6 крюгерранда (златни монети, сечени в Южна Африка), нож, два пистолета с резервни пълнители, пакет със суха храна, опаковка с витамини, компас, висотомер, документи с множество имена, членска карта на Miami Jockey Club и ключ от самолет. Пакетът с кокаин бил с етикет USA 10, а стойността на наркотика, според полицейски експерт, е била най-малко 15 милиона долара.“
Полицай от Лексингтън, началото на 70-те.
В хода на разследването на криминално престъпление е възможно да се наложи запор на имущество, принадлежащо на заподозрения, обвиняемия или отговорните за престъпните действия. Не е тайна, че разследващите органи винаги са злоупотребявали с незаконни арести в рамките на измислени наказателни дела.
На следващия ден на 96 км от падналия от небето мъртвец били открити останките от двумоторен самолет Чесна 404, а на земята по продължение на неговия полет – осем номерирани пакета с кокаин от 1 до 9. Липсвал само пакет номер 3. Станало ясно, че мъртвецът, намерен в Ноксвил, най-вероятно се е занимавал с транспортиране на наркотици на борда на частен самолет. По някаква причина той започнал да изхвърля пакетите над голяма горска площ по границата на щатите Джорджия и Тенеси, след което скочил с парашут, но, за съжаление, катастрофирал, тъй като отворил парашута на твърде ниска височина. Кой бил този човек и какво го довело до този неочакван край?
Андрю Картър Торнтън II, както писали за него вестниците, бил роден „със синя кръв във вените и сребърна лъжица в устата“. Произхождал от семейство на богати животновъди от Кентъки и никога не знаел какво е да си в нужда. Родителите изпратили Андрю да учи в престижно частно училище, а след това, за да приучат сина си към ред и отговорност, пуснали документите му за постъпване във военната академия, която той успешно завършил. След дипломирането си Торнтън отишъл да служи в армията и се озовал в 82-ра въздушнодесантна дивизия, където получил Пурпурно сърце по време на операцията за нахлуване в Доминиканската република.
След службата той си намерил работа в полицията в Лексингтън, където няколко години по-късно доброволно се включил в отдела за борба с наркотиците, който тъкмо се формирал. Паралелно със службата, учел в Юридическия факултет на Университета в Източен Кентъки, където завършва със специалност „охрана на обществения ред“. Като цяло Торнтън лесно би могъл да се издигне до ранг на някой голям полицейски шеф, да се оттегли, да отглежда коне, да пие коктейли и да води напълно почтен живот, но той избрал съвсем различен път.
Андрю Картър Торнтън I
Системната борба с наркотиците била в самото начало и никой не знаел как да върши тази работа правилно. Всичко трябвало да се измисля в движение. За шефовете най-важното бил резултатът, а не как е постигнат. Торнтън работел като агент под прикритие, занимавал се с контролни покупки, действал като търговец на едро и имал редовни контакти с дилъри на наркотици. Постоянно вдигайки летвата на риска, той осъзнал, че да бъдеш просто полицай вече било скучно. Торнтън искал още.
Той започнал да търгува с конфискувани стоки, да подхвърля наркотици, за да извършва арести, често прибягвал до насилие и в един момент най-накрая прекрачил границата, която разделя представителя на закона от престъпника. Торнтън не употребявал наркотици и не се нуждаел от пари, тъй като получил доста впечатляващо наследство от семейството си. Привличало го непрекъснатото усещане за опасност, което опиянявало и давало смелост, а безнаказаността давала усещането, че е по-умен от всички и никой на света не можел да го победи. В резултат на тази вътрешна психологическа трансформация агентът по наркотиците се преквалифицирал в наркодилър, ставайки лидер на престъпна общност, известна като „Компанията“, която в продължение на няколко години успешно пренасяла контрабанда от Колумбия в Съединените американски щати. Това бил най-големият и нашумял случай, свързан с трафика на наркотици, в историята на щата Кентъки.
Самолет Чесна 404
В свободното си време, когато не бил нито в полицията, нито извършвал престъпления Торнтън взел свидетелство за пилот, занимавал се с бойни изкуства и започнал да скача с парашут, изпълнявайки стотици скокове. Приятели го наричали специалист по оцеляване и човек, който винаги е готов да сътвори всякакви бедствия. През 1977 г. Торнтън се оттеглил от полицията и уж започнал да се занимава с легални дейности. Но това било само прикритие и крайна точка на трансформацията от полицай в престъпник. Основното му занимание не било наказателното право, а контрабандата на наркотици – кокаин и марихуана.
Торнтън не бил сам в престъпната организация, наречена „Компанията“. В бизнеса участвал и старият му приятел от частното училище, синът на бившия кмет на Лексингтън – Брадли Брайънт, който отговарял за официалното прикритие, парите и необходимите връзки. Третият човек в организацията бил Хенри Ванс, бивш колега на Торнтън от отдела за борба с наркотиците. Той бил член на едно от най-уважаваните и влиятелни семейства в Лексинтън, напуснал полицията заради политиката и станал помощник на щатския губернатор. Ванс бил очите и ушите на организацията в кабинета на губернатора, отговарял за политическото прикритие и вътрешната информация относно всяко разследване на тяхната дейност.
Джими Чагра след ареста му.
Торнтън се занимавал с цялата логистика и дистрибуция. Като пенсиониран полицай, той познавал тънкостите в работата на местните правоохранителни органи и активно използвал техните слабости. Освен Торнтън, Брайънт и Ванс, бивш полицай от Лексингтън, в престъпния бизнес участвали активен агент от отдела за борба с наркотиците, син на губернатора на щата и много други. Тази структура на организацията и спецификата на щата Кентъки направили престъпния им бизнес практически неуязвим.
Първите сериозни проблеми започнали след като Брайънт решил да се свърже с Джими Чагра, най-големият наркобарон в южната част на САЩ по това време, който внасял марихуана в страната наистина в промишлени количества. В края на 1978 г. те извършили съвместна операция и доставили 9 тона отбрана трева от Колумбия до Лексингтън. Няколко месеца по-късно те внесли същото количество. За транспортиране те вече не използвали двумоторната Чесна, а транспортния Douglas DC-4.
Бизнесът започнал да расте, но внезапно Чагра бил арестуван в Ел Пасо. Делото се водело от съдия Джон Ууд, който се прочул с безмилостното си отношение към наркодилърите и дългите присъди за обвиняемия, за което получил прякора Максималния Джон. За да избегне наказанието, Чагра не измислил нищо по-добро от това да поръча убийството на съдия. Преди това той се опитал да убие помощник-прокурора, но нищо не се получило. Въпреки 19-те изстреляни куршума, той се измъкнал с лека уплаха и няколко драскотини. Този път Чагра подходил по-внимателно към случая и срещу 250 хиляди долара наел убиеца Чарлз Харелсън, който успешно изпълнил заповедта, стреляйки в гърба на съдията с пушка. Това било първото убийство на федерален съдия в САЩ от 100 години насам и първото (но, за съжаление, не последното) през 20 век.
Чарлз Харелсън, баща на Уди Харелсън.
Интересното е, че Чарлз Харелсън е баща на известния американски актьор Уди Харелсън. През 1980 г., по време на операция по залавянето му, той се предал на полицията и обявил, че е убил съдията Ууд и Джон Кенеди. Те дори се опитали да разследват последното, но не намерили доказателства. В резултат на това той получил две доживотни присъди и умял в затвора, където синът му често го посещавал. Джими Чагра излежал 24 години, бил освободен и дори влязъл в програмата за защита на свидетелите. През 2008 г. той умрял от рак в дома си в Аризона.
Но да се върнем към нашата история. След убийството на съдията всички федерални агенции, които можели да участват в разследването, се заели със случая Чагра, което довело до активно разплитане на престъпните връзки на бившия наркобос и застрашило бизнеса на компанията. В този момент, според материалите от разследването, възгледите на Торнтън и Брайънт за бъдещето се разминали. Първият, въпреки любовта си към рисковете и приключенията, предложил да не се набиват на очи и да работят, както са работили, а вторият, напротив, решил да се възползва от ситуацията и да вземе контрола над империята на Чагра, който бил в затвора.
В резултат на това всеки от тях тръгнал по своя път. Торнтън се върнал към операциите в Кентъки, а Брайънт започнал голямата си игра. Нямайки достатъчно пари и необходимите връзки за закупуване на наркотици, той планирал да ограби военен склад и да замени откраднатите оръжия за кокаин от колумбийците. По това време наркокартелите се интересували от оръжия и патрони дори повече от пари. С помощта на племенника на Брайънт, който имал достъп до тайния склад на американския военноморски флот China Lake в Калифорния, те успели да извадят автоматични пушки, боеприпаси и най-новите очила за нощно виждане. Част от откраднатите стоки Брайънт съхранявал в склад в Лексингтън, част от тях препращал в Колумбия и заменял, както било планирано, за кокаин.
Няколко месеца по-късно камериерката на хотел в Лас Вегас усетила миризма на марихуана, идваща изпод вратата на една от стаите, и съобщила за това на управителя, който пък се обадил в полицията. Тя нямало да направи това, ако гостите не били спестили бакшиша при последното почистване на стаята. Но тъй като дори не й оставили един долар, в камериерката веднага се събудил отговорния гражданин и тя побързала да информира властите за нарушението. Ченгетата, които пристигнали на място, очаквали да срещнат поредният любител на тревата в хотелската стая с тийнейджърка, а вместо това намерили автоматично оръжие, устройство за кодиране на телефонен сигнал, 25 000 долара в брой и договор за наем за склад в Лексингтън, което ги завело към още повече оръжия, сред които имало картечница с голям калибър, тийзъри и очила за нощно виждане, за които се смятало, че са откраднати от военна база.
Брайънт бил арестуван на летището във Филаделфия. В него намерили бележник с имена, пистолет с шумозаглушител, 10 фалшиви шофьорски книжки в Кентъки, руско-английски и английско-испански разговорници и брошура, озаглавена „Строго секретни радиочестоти на правителството на САЩ“. Прокурорът, който впоследствие водел това дело, имал сериозно подозрение, че всичко, което се случва, е част от още по-мащабна игра на ЦРУ с цел размяна на военно оборудване, забранено за износ от САЩ, с либийците за таен съветски радар, но никой не успял да докаже нищо конкретно. Самият Брайънт дълго време настоявал за тази версия. Дали това е било вярно или не, е трудно да се каже, но съдийския състав изненадващо установил, че Брайънт е невинен по всички обвинения и бил освободен. Бил освободен, за да влезе зад решетките година по-късно. Този път по обвинение за продажба на 360 кг марихуана в Илинойс. Този път купувачът бил агент на DEA под прикритие, а Брайънт получи 15 години.
Едно от имената в бележника на Брайънт било, както може би се досещате, името на Андрю Торнтън, който бил арестуван заедно с други 25 обвиняеми по делото. Торнтън не се признал за виновен, излязъл под гаранция от 1 000 000 долара и избягал. Той бягал от правосъдието в продължение на шест месеца, летейки със самолета си от един град в друг, докато митническите агенти не прихванали радиовръзките му и не арестували Торнтън в Северна Каролина, докато зареждал своята Чесна. Участието му в ограбването на оръжейния склад остава недоказано и по случая за контрабанда на наркотици той бил представен като пилот, който доставя товари от Колумбия до САЩ. Торнтън сключил сделка с разследването, получил глоба от 500 долара, шест месеца затвор и пет години изпитателен срок. Лишен е и от адвокатския си лиценз, но изглежда, че това въобще не го притеснявало.
Полиция с конфискуваният кокаин, 1983 г.
Пет месеца по-късно той бил освободен от затвора за добро поведение и се върнал към същото нещо, което правил преди ареста си. Година по-късно, въз основа на показанията, дадени от информатори, ФБР го прибирало при разработка. На 11 септември 1985 г. той се качил в своята двумоторна Чесна 404 и заминал за Колумбия за нова партида стоки. На връщане два федерални самолета застават на опашката му и Торнтън решил да намали скоростта, да хвърли стоката и да скочи с парашут, за да избегне ареста. Как завършва всичко, вече знаете.
И така, какво общо има мечката? Факт е, че тази история имала продължение. Три месеца по-късно в Националната гора Чатахучи е намерена мъртва мечка. До трупа лежали останките от същата 40-килограмова опаковка кокаин, която била в раницата на Андрю Торнтън. Мечката намерила изхвърления кокаин, разкъсала пакета и умряла от предозиране, след като погълнала почти цялото му съдържание. Според патолога, който е направил аутопсия на мечката, стомахът ѝ е бил пълен с бял прах и нито едно живо същество на земята не би могло да оцелее, като погълне такова количество наркотик. Вътремозъчен кръвоизлив, дихателна недостатъчност, хипертермия, бъбречна недостатъчност, сърдечна недостатъчност, инсулт – всичко имала тази мечка. Тя влязла в историята като „кокаиновата мечка“, или Пабло Еско-мечка. Днес нейна кукла се намира в местния хипстърски магазин Кентъки Fun Mall.
Средновековният човек по принцип не разполагал с толкова възможности за развлечения, както днешния. Все пак празниците и почивните дни разведрявали ежедневието му.
Свободната вечер след работа или еднодневната седмична почивка строго се спазвали в средновековното ежедневие. Всеки празник бил видно събитие за елитите през XII-XIV в. За пример нека си припомним някои фрагменти от романния цикъл за крал Артур: големи зали, обща весела атмосфера, музика, трубадури, фокусници… Богатата развлекателна програма удивлявала гостите му. Пировете на крал Артур били отворени за всички, легендарният монарх не жалел нито време, нито пари. Хляб, вино и месо се раздавали на абсолютно всички без оглед на класа и социално положение.
Но, все пак, средновековните благородници имали специално отношение към собственото си свободно време. Голяма част от благата били на разположение и на обикновените хора – обаче елитните развлечения били изключителна привилегия на аристокрацията. Три занимания: рицарски турнири, лов и шахмат отличавали живота на знатните родове от другите слоеве от населението през Средновековието в Европа.
Рицарският турнир е бил едно от главните развлечения.
За рицарските турнири сме писали много. Средновековните благородници били преди всичко военният елит на отделните държави и владения. Когато войните приключвали и храбрите рицари се завръщали от далечни походи, оставало им само да пазят репутацията си на смели и умели бойци. Без въоръжени сблъсъци благородническият статут просто губел значението си. Рицарският турнир бил отличен изход от тази ситуация и начин за прекарване на свободното време. През XII-XIII век духовенството осъждало турнирите и ги смята за опасни: християните не трябва да се бият и осакатяват. Но само там благородниците можели да намерят изход от натрупаната агресия и някак да запълнят времето си. Северозападна Франция през XII век се превърнала в истински рай за всички почитатели на подобни състезания. По-голямата част от участниците били свободни рицари без собственост, които търсели слава и вниманието на благородните дами. Вероятно именно на турнирите възникнала необходимостта от разпространение на гербове и хералдически знаци върху бронята. Често тези опасни развлечения водели до смърт: именно тогава църковниците си спомняли нарушаването на забраните и отказвали да погребват жертвите на турнира според християнските обичаи.
Турнирът бил голям празник, където всички слоеве от населението си намирали работа. Художници рисували портрети, готвачи готвели, търговци продавали стоките си, а джебчии преджобвали публиката. Вестителите и глашатаите изпълнявали ролята на спортни коментатори, на бойното поле царяла пълна бъркотия. Вечерите преминавали сред музика, вино, танци и любовни перипетии.
Ловът бил друго развлечение, достъпно по всяко време. Например, френският крал Филип II Август ходел на лов всеки ден след вечеря при всякакви обстоятелства – дори по време на война или на кръстоносен поход в Палестина. Ловът бил не само забавление за аристокрацията, но и жизненоважна необходимост. Благородническата трапеза била немислима без дивечово месо; освен това, добитъкът, домашните животни и дори селяните в имението се нуждаели от защита против хищници. В началото на XI век особено популярно станало соколарството – опасно, но в същото време изящно увлечение на благородниците. В средновековните хроники научаваме за него от историята на коронясването на първия владетел на германското кралство – крал Хенри I Птицелов. Това било цяла наука. Отглеждането на пернатия хищник и ежедневните грижи за него, тренировъчните жестове и подсвирването са трудна задача. За подготовка на птицата за лов се изразходвала цяла година. Това било много скъпо удоволствие. Само много богат владетел би могъл да подари сокол. Опитвали се да удължат живота на птицата с помощта на специализирани рецепти на лечители, които препоръчвали соколът да бъде хранен с горещо вино със счукан пипер или със сланина, намазана с мед. Не е известно обаче колко ефективни са такива рецепти.
Според средновековните хроникьори шахът е най-добрата настолна игра за знатни хора. Във Франция той се появява през ХІ век. Овладяването на уменията за игра на шах било незаменим елемент в образованието на младия рицар и благородник. В „Песен на Гай дьо Нантейл“ авторът смята, че човек трябва да започне да учи тази игра на 6-годишна възраст. Увлекателното домашно забавление бързо придобило сериозен статус в благородническите среди. С него се разрешавали спорове. Загубата предизвиквала гняв и негодувание, което често води до въоръжени конфликти. Слава Богу, че Църквата не позволявала да се правят огромни или съдбоносни залози. Девойките и благородните дами също играели с удоволствие шах и нерядко побеждавали мъжете.
Шахматна дъска от дърво или метал била специална гордост за всеки собственик на замък. Правилата на играта били различни от днешните. Най-силната фигура – дамата, се движела само по диагонал и по едно поле. Офицерът можел да върви на две полета и да прескача други фигури. Но движението на пешката, краля, тура и коня останало непроменено до днес. Фигурите се изработвали от слонова кост, абанос, яспис или кехлибар. Интересно е, че полетата на шахматната дъска в началото били еднакви, безцветни. А самите „армии“ се оцветявали в бяло и червено.
През 429 г. вандалите на крал Гейзерих прекосили Гибралтар и нахлули в африканските провинции на Рим. Към 442 г. вандалското кралство вече заемало по-голямата част от бившите римски африкански владения. Това бил богат регион, където стояли големи градове и се развивала култура. В историята вандалите са останали като символ на варварство, диващина и ниска култура. Но това е крайно несправедлива оценка. Най-малкото, защото имало доста по-диви варвари от тях. Например, хуните.
Развитието на Римска Африка след завладяването й от вандалите не прекъснало. Градовете и именията продължавали да съществуват. Вандалите възприемали навиците на провинциалните римски аристократи. Съвременниците пишат за тяхното пристрастяване към луксозните дрехи, изтънчената кухня и баните. Времето им било запълнено с пиршества и наблюдаване на състезания по хиподрумите.
Образът на Трасамунд върху сребърна монета от денарий. Уикипедия
След като завършил завоеванието, крал Гейзерих дарявал земя на своите съратници. Кралят и неговите наследници искали мирни отношения с римското население. Новата власт давала възможност на римляните да получават високи постове. Римляни служели в кралския двор.
Повечето имена на учени, поети и теолози от епохата на вандалите са християнски. Сред тях няма нито едно чисто германско – но завоевателите биха могли да вземат християнски имена. Във всеки случай, вандалите не били безразлични към културния живот. Те учели латински, езика на покорените, математика и граматика.
В Северна Африка интелектуалният живот бил в разгара си. Той процъфтявал по времето на крал Трасамунд, управлявал през 496-523. Стихове на поети, писали на латински, били включени в сборника „Anthologia Latina“. Но основната част от колекцията са творбите на около 100 поети, живели по време на вандалското кралство. Предполага се, че сборникът е съставен в двора на Трасамунд.
През 496 г. той се възкачил на престола. Историята на вандалското кралство била история на борбата между ортодоксални християни и ариани, подкрепени от наследниците на Гейзерих. Всеки от владетелите търсел начини да се бори с православните християни и да ги обърне в арианство. Трасамунд обещавал пари, почести и длъжности на тези, които приемат арианството. Кралят също се опитвал да води богословски спорове с опонентите си. Вандалското кралство, независимо от такива дискусии, се отличавало в крайна религиозна толерантност.
Така, например, известен православен проповедник бил Фабий Клавдий Гордиан Фулгенций, по-известен като Фулгенций Руспийски. Той е роден в сенатско езическо семейство около 468 г. Получил класическото си образование у дома и след това го продължил в град Телепт.
Кралство на вандалите и аланите (526 г. сл. Н. Е.). Уикипедия
На 25-годишна възраст Фулгенций приел християнството и малко по-късно станал монах. Около година той живял като отшелник. Много градове искали римлянин да стане техен епископ, но тогава бил в сила кралски указ, забраняващ епископски освещавания за православните. През 508 г. Фулгенций рискувал, въпреки забраната, да бъде ръкоположен за епископ на Руспа. За това деяние той и други православни били заточени в Сардиния. Свещеникът успял да се върне в Африка едва след смъртта на Трасамунд през 523 г. и живял още 10 години.
През 515 г. Трасамунд за кратко върнал епископа от изгнание, за да участва в религиозни дебати. Кралят подготвил за Фулгенций няколко богословски въпроса, които го интересували. Епископът написал трактат, съдържащ отговорите на тях. Трасамунд подготвил нови въпроси за Фулгенций. Кралят заповядал да му бъдат прочетени само веднъж. Епископът отговори с три нови трактата, в които защитил православното верую. След това Трасамунд макар и неохотно, но отстъпил.
Фулгенций останал в Картаген две години. През това време той написал още няколко творби. Сред тях са трактат срещу арианския епископ на Пинта, трактат за Троицата, адресиран предположително до поета Феликс, и псалм срещу вандалите-ариани.
Падането на Западната римска империя не унищожило римската култура. Образованите римляни, които били подкрепяни от варварските крале, продължили да живеят в бившите провинции на Западната империя. VІ век е времето, когато живеят и работят последните истински римски писатели, поети и философи. В новите държави на Западна Европа и Северна Африка процъфтявала възприетата римска култура и е време да се отхвърли идеологическия шаблон, че това били векове и територии на неграмотност и невежество.
Юстиниан II, на когото било съдено да хвърля в ужас своите поданици, е роден през 669 г. Син е на император Константин IV Брадати (Погонат) – същия, след победата над когото България се появява върху картата на Европа.
За малкия Юстиниан се грижела майка му, императрица Анастасия. Момчето било подготвено за трона от детството – но от най-ранна възраст показвало жесток характер. Слугите на двореца се страхували да се мяркат пред него, когато бил без строг майчин надзор. В Константинопол се носели слухове, че престолонаследникът измъчва животни.
През 681 г., когато Юстиниан бил на 12 години, баща му го провъзгласил за съвладетел. Четири години по-късно Константин Погонат умрял от дизентерия и 16-годишният младеж бил провъзгласен за император на Византия под името Юстиниан II.
Юстиниан ІІ Безносият. Уикипедия
Най-напред новият владетел изпратил войски да се бият с арабите в Армения, Грузия и Кипър. Византийците невинаги имали късмет, но младият василевс увеличил бойната ефективност на армията си по много оригинален начин. Когато един отряд отстъпил пред арабите, Юстиниан заповядал да бъдат екзекутирани семействата на войниците.
Финансите на Византия били ръководени от двама негови любимци: върховният логофет (министър на финансите) Теодот и императорският сакеларий (ковчежник на патриаршията) Стефан. Те налагали все по-тежки данъци. Арестували богати византийци и ги изнудвали за пари чрез изтезания. Любимците на императора стигнали дотам, че рекетирали за бижута императрица Анастасия и наредили да я бият с камшик. Нейният коронован син се престорил, че не знае нищо за изтезанията на майка си.
Естествено, зверствата на фаворитите и жестокостта на самия Юстиниан предизвикали омразата както на народа, така и на византийската аристокрация. През 695 г. избухнал бунт. Изплашеният император заповядал Стефан и Теодот да бъдат заточени. Но такова леко наказание само нервирало хората. Те отвлекли фаворитите от охраната, завързали ги за опашките на коне, влачили ги през градските площади, а след това ги изгорили живи. После дошъл ред и на самия император. Не го убили, но за да не може да ги тормози повече, отрязали носа и езика му, а после го заточили в Херсонес, Крим. Водачът на бунтовниците Леонтий се самопровъзгласил за император…
Юстиниан прекарал десет години в изгнание. Поръчал си златен дубликат на отрязания нос – защото император не можел да стане човек с физически дефект. После отишъл в България, с която воювал само преди няколко години. Изненадващо, макар и с отрязан език, императорът намерил общ език с българския кан Тервел. Обещал да му даде за жена дъщеря си, ако му помогне за превземането на Константинопол. Така през 705 г. българската армия поела към столицата на Византия.
Бившият василевс се промъкнал нощем в Константинопол, намерил хора, които му останали верни, и ги убедил да отворят портите. На сутринта жителите на Константинопол открили, че градът е пълен с българи и е извършен преврат.
Юстиниан ІІ Безносият. Уикипедия
Докато Юстиниан се намирал в изгнание, Леонтий бил свален от Тиверий III. Сега и двамата узурпатори били доведени на Хиподрума, където ги хвърлили в краката на Юстиниан. Той стъпил върху главите на победените съперници и така наблюдавал тържествата послучай завръщането си на трона. След това заповядал тези глави да бъдат отсечени. Всички офицери от константинополския гарнизон, които не се предали при първата заповед на Юстиниан, били обесени на градските стени. След това репресиите срещу населението се превърнали в рутина. Юстиниан устройвал пиршества, на които решавал кой от благородните гости да бъде обесен, кому да отрежат главата и кого да хвърлят в Босфора, зашит в чувал. Понякога съдбата на човек се определяла просто чрез жребий.
Юстиниан, когото народът нарекъл Ринотмет, тоест Безносият, щедро възнаградил българите, и дал на кан Тервел титлата кесар, втора по значение в империята. Освен това, Тервел забил в земята копието си и то било затрупано до върха със злато и скъпоценности.
Скоро след второто възцаряване на Юстиниан му се родил син Тиверий, когото баща му назначил за свой съвладетел година по-късно. Сега съдбите на стотици хиляди поданици зависела от двама императори – единият от които вече не можел, а другият все още не можел да говори.
От името на двамата Византия през 708 г. обявила война на България, която помогнала толкова много на Юстиниан преди 3 години. Канът-кесар Тервел бил изненадан от такава черна неблагодарност – но разгромил византийските войски в битката при Анхиало.
Осакатяването на византийският император Юстиниан II. Уикипедия
Тогава в безсилна ярост Юстиниан си спомнил за поведението на Равена, която преди време защитила папата от неговия гняв. Той изпратил войски в Италия, за да накаже непокорния град. Влизайки в Равена, военачалникът Теодор поканил благородните жители на празнична вечеря, оковал ги и изпратил в Константинопол, където били екзекутирани. Войниците на Теодор започнали да грабят Равена, но гражданите се разбунтували и избили мародерите, като в същото време убили изпратения от Юстиниан управител Илия. Щом научил за това, разгневеният император обвинил за всичко именно покойния управител и отмъстил на семейството му. Той заповядал да убият двамата малки синове на Илия и принудил вдовицата му да се омъжи за собствения си роб-готвач, грозен етиопски негър.
През 710 г. императорът решил да накаже и Херсонес в Крим, който, според него, му показал недостатъчно уважение по време на заточението. Но изпратените там войски внезапно се разбунтували. Отрядите, изпратени за потушаване на метежа, се присъединили към бунтовниците. Бунтовниците бързо прекосили Черно море и завладели Константинопол без особена съпротива от неговия гарнизон.
Собственият телохранител на Юстиниан отрязал главата му и я изпратил на новия император Вардан Филипик.
Битката при Ковадонга през 718 г. е първата победа на християните, след като арабите с помощта на местната антихристиянска диаспора завладяват Пиренейския полуостров само за 2 години – от 711 до 713 г. Това сражение бележи началото на Реконкистата – Освобождението на полуострова от арабските нашественици.
През 711 г. арабите победили християните в битката при Гуадалете, в която загинал крал Родерик. Независимо от ужасяващите зверства и масовите кланета на християни, част от компрадорската вестготска аристокрация избрала да остане в завладените територии, наградена за предателството си с богати земи и имения. Останките от вестготската армия, някои от аристократите и духовенството, които не искали да останат под арабско робство, се оттеглили в северните области Астурия и Септимания.
През есента на 714 г. армията на арабския главатар Муса ибн Нусейра разорила и опожарила Астурия. В завладените зони арабите оставили в град Хихон смесен отряд от араби и местни антихристияни под командването на главатаря Мунуза.
Крал Пелайо в битката при Ковадонга. Уикипедия
Първият лидер на Реконкистата се наричал Пелайо. Сведенията за него са повече легендарни и се появяват за първи път в източника от края на ІХ-ти век „Хроника на Албелда“. Според този летопис Пелайо е племенник на крал Родерик и бил изгонен от Толедо от Витица, водача на предателската партия на заговорниците.
Той се завърнал в Астурия през 718 г. и бил избран за крал. Това станало в местността Хура, между село Кангас-де-Онис и долината Ковадонга. След като получил новината за събирането в Хура, Мунуза съобщил за това до емира на Андалусия.
Но едва през 722 г. в Астурия пристигнал наказателен отряд под командването на главатаря Алкама. С него бил и Опа, епископ на Толедо и брат на предателя Витица, за да убеди Пелайо да се предаде. Алкама влязъл в долината Ковадонга, търсейки християните, за да ги избие.
Сведенията за битката черпим от „Хрониката на Алфонсо III“, съставена по време на управлението на крал Алфонсо III Велики (866-910). Описанието на изложените в нея събития се счита за не напълно надеждно. В действителност има сравнително малко достоверна информация за причините и събитията от Астурийския бунт, както и за личността на Пелайо. Дори датата на битката не може да бъде точно установена, въпреки че традиционната година 718 е предпочитана пред по-новата 722.
Според хрониката, преди началото на битката епископът Опа се обърнал към Пелайо, който бил заел позиция на връх Аусева, където имало пещера с образа на Света Богородица, с призив да се предаде – но той отказал.
Районът на битката. Уикипедия
След като научил за провала на преговорите, Алкама заповядал нападението да започне. Арабите обстрелвали планината с копия, лъкове и катапулти. Астурийците хвърляли срещу тях камъни и стволове на дървета. Тогава, според хрониките, в дефилето започнала страшна буря, в редиците на арабската войска настъпила паника и мюсюлманите избягали. Епископ Опа бил заловен, Алкама загинал.
Когато новината за гибелта на отряда на Алкама стигнала до Мунуза, той напуснал Хихон с войска и тръгнал към Пелайо. Сблъсъкът станал в долината Ковадонга до село Олалес (близо до съвременния град Овиедо), където отрядът на Мунуза бил напълно унищожен, а самият той – убит.
Хрониката дава митологизирана гледна точка на битката, по-специално, посочвайки за численост на арабите 187 000 души, а техните загуби – 124 000. Победата на малък отряд готи над арабската армия била унизителна за мюсюлманите – както и в много следващи битки из Пиренеите. Ето защо арабските източници се опитват да представят тази битка като малка схватка, без да посочват числеността на арабската армия, и представяйки бягството на арабите просто като отказ да се бият.
Ахмад ал-Макари в своята „История на мюсюлманските династии в Испания“ пише че по времето на Анбаса ибн-Сухаим Ал-Калби, се надигнало в земята Галисия „диво магаре“ на име Пелайо, но воините на исляма завладели Памплона в Галисия и не останал никой освен върху скалата, където той се криел с 300 от своите. С тях той внезапно нападнал арабски патрул и веднага изчезнал в планините. По-късно мюсюлманите го обсадили, докато му останаха само „30 диви магарета“ (воини), но решили, че с толкова незначителни сили Пелайо не представлява опасност за тях, и вдигнали обсадата.
Пещерата Ковадонга днес. Уикипедия
От чисто военна гледна точка битката, която се е състояла, нямала особено значение и не променила особено ситуацията на полуострова. Но за християните, които не искали да се подчинят на арабите, събитието имало огромен и съдбоносен психологически ефект. След битката при Ковадонга много християни, предимно от Галисия и Биская, се устремили към Кангас-де-Онис. Те заели Хихон, който бил изоставен от арабите. Сред пристигналите бил бъдещият крал Алфонсо I, синът на херцога Педро, който довел със себе си много войници.
Символичното и религиозно значение на събитието се подчертава от легендата, че преди битката Пелайо видял знак под формата на кръст. Той наредил да се постави подобен дъбов кръст върху планината. След битката този кръст бил вдигнат и синът на Пелайо – Фавила, го сложил в църквата „Санта Круз“ в Кангас-де-Онис, където се разположил дворът на крал Алфонсо I.
По-късно Алфонсо III Велики заповядал да се пренесе в замъка Гаусин и да бъде покрит със злато и скъпоценни камъни. Днес този кръст, наречен Кръстът на Победата, се намира в катедралата на град Овиедо.
Локалният характер на бунта, който не предизвикал кой знае какъв интерес сред арабските главатари, спомогнал на кралство Астурия да оцелее и укрепне. Така започнала Реконкистата, която продължила 774 години и завършила с освобождаването на Гранада през 1492 г.
В класическата историография битката при Поатие на 10 октомври 732 г. (да не се бърка с другите битки при Поатие през 507-ма и 1356 г.) се счита за една от повратните точки в историята на Европа и на целия свят. Историците от ХVІІІ век до ден-днешен са единодушни, че тя е променила хода на историята.
И наистина: могъщият Омеядски халифат се сблъскал с противник, който очевидно не бил за неговата уста лъжица. След разгрома при Поатие арабите завинаги (във всеки случай, поне до наши дни!) се отказали да завладяват Европа.
Битка при Поатие през октомври 732 г., худ. Шарл де Стьобен. Уикипедия
В същото време, за всички хора, които по някакви съображения ненавиждат християнството, тази битка е голямо нещастие. Например, големият футурист и писател-фантаст Артър Кларк пише:
„Почти всички схеми за алтернативно развитие на историята, предложени от компютрите, са съгласни, че тази битка е катастрофа за човечеството. Ако Карл Мартел, кралят на франките, бил претърпял поражение, лидерите на исляма вероятно щяха да успеят да преодолеят различията си и да продължат завладяването на Европа. Тя щеше да избегне вековете на средновековно варварство, индустриалната революция щеше да започне почти хиляда години по-рано, и сега щяхме да сме достигнали не далечни планети, а най-близките звезди“.
Това е едно от най-враждебните спрямо християнството изказвания за битката при Поатие. Горният цитат е епиграф към една от главите на романа „Фонтаните на рая“. Споменатото в текста „настояще“ е далечното бъдеще. Освен това, Артър Кларк доста бърка. Карл Мартел въпреки, че имал неограничена власт в кралството на франките, не бил крал. Той служел като майордом под официалното управление на Теодорих IV от династията на Меровингите. Можем да спорим и за индустриалната революция, която щяла щеше да се случи хиляда години по-рано, ако армията на Омеядите беше успяла да победи Карл Мартел.
От една страна, имаме Омеядския халифат – гигантска империя, която не просъществувала дори 100 години. През 732 г. той бил във временен възход. Неговите територии се простирали от Пакистан до Мароко, превзетата Испания и югозападна Франция. През 717 г. арабите се опитали да превземат дори Константинопол, но византийците ги разгромили по море, а българите начело с кан Тервел – по суша. Тогава арабските загуби възлезли на 200 хиляди души.
От друга страна, имаме силна и стабилна франкска държава, основната и може би единствената сериозна сила в Западна и Централна Европа по това време. Карл Мартел установява властта си около 717 година. Основният му военен актив била закалената и опитна пехота. Дисциплината била нейният ключ към успеха.
Пехотата на Мартел, която по време на битката заела позиция, удобна за отбрана, дисциплинирано изчакала арабите да се втурнат в битката, издържала няколко атаки на конницата им и след това ги обърнала в бягство. Главатарят Абдур-Рахман ибн Абдалах бил убит, граничните области на халифата отслабнали и Мартел можел да развива успеха си в другите земи на съвременна Франция. След като спечелил битката при Поатие, той, без да знае, положил основите за бъдещото величие на внука си (който дори още не бил роден в този момент). Този внук ще остане в историята с името Карл Велики.
Кларк и повечето историци са напълно прави, че ако Карл Мартел беше загубил, тоталната ислямизация на Западна Европа щеше да бъде неизбежна. Франките наистина били последната крепост на европейското християнство.
Абдур-Рахман или друг халифатски главатар можел лесно да нахлуе в Германия или северната част на Италия и при желание да отиде още на изток. Армия, по-силна от пехотата на Карл Мартел, нямало в Европа по онова време.
Но Омеядският халифат бил колос с глинени крака, при това с глинен мозък и глинено сърце. Огромната империя била нестабилна. Халифът Хишам, който царувал по време на битката при Поатие, през 732 г. решавал много по-сериозни проблеми от поражението от франките. Страната му се пукала по шевовете. Халифът се опитвал да завладее Азия, но бил разбит от тюрките и хазарите, трябвало да се справя с бунтове в Пакистан, Месопотамия и Северна Африка. През 744 г. в халифата се сменили цели трима халифи. Последният от тях Марван II, бил разгромен от шиити през 750 г. в битката при река Биг Заб и обезглавен. Всичко това предполага, че битката с Карл Мартел била локална за Омеядите. Ако не била династичната криза, те можели да се върнат и да си отмъстят.
Що се отнася до тезата за индустриалната революция, която би започнала хиляда години по-рано, това е глупава шега, предназначена да подсили антихристиянското звучене на „аргументите“ му. Ключовата дата, от която много историци отчитат началото на индустриалната революция, е 1775 г., когато Джеймс Уат изобретява парната машина. Изваждаме хиляда години. Оказва се, че ако Абдур-Рахман бил спечелил битката при Поатие, индустриалната революция щяла да започне през 775 година. За 40 години да се наваксат 1000. Дори като шега не звучи смешно…
Ако арабите били победили при Поатие, кралството на франките щяло да бъде смазано. Франция щяла да бъде мюсюлманска държава. „Песен за Роланд“ никога нямало да бъде написана, „Нотр Дам“ щяла да бъде джамия, Париж вероятно би бил село, а Дюма, Хюго, Жо Дасен и Ален Делон щяха да говорят, пишат и пеят на някакъв съвсем различен език. Който нямало да бъде френски.
Перник изгрява на международната сцена преди 10 века, благодарение на героизма и тактиката на своя владетел Кракра Пернишки.
Йоан Скилица, византийски хронист, пише за управителят на крепостта Перник, че бил „човек отличен във военните дела”. За първи път за него се говори в описанието на първата обсада на крепостта Перник, предприета от император Василий II през 1004 г. Разказът сочи, че обсадата е била продължителна. Василий II загубил голяма част от войската си. Отбраната на Кракра Пернишки била наистина героична. След неуспеха си в тази обсада, Василий II оттеглил войските си през Самоков и Пловдив към Цариград.
Паметник на Кракра в центъра на Перник. Уикипедия
Битуват интересни предания, които разказват за героизма на Кракра и перничани, свързани с обсадата през 1004 г.
През пролетта на 1004 година византийският император Василий II изпратил 6000 конници и 9000 пешаци да превземат Пернишката крепост. Начело на войската бил логотет Георгис, негов племенник. Василий II планирал така да подсигури тила си и да продължи инвазията си срещу Самуил. Георгис разполагал с 8 метателни машини и 4 обсадни кули. След като пристигнали до крепостта, станало ясно, че съоръженията не могат да се използват. От двете страни твърдината била заобиколена от река Струма, а под другите две страни зеели пропасти. Георгис бил решен да изпълни заповедта на вуйчо си. Два дена след пристигането, византийците започват настъплението си с дъжд от стрели. Трудно, но успели да направят три тесни дървени моста. По всеки от тях към крепостта се отправили по 3000 пешаци със стълби.
Когато по около 500 души от всяка колона успели да слязат от мостовете, Кракра наредил те да бъдат засипани с голящи копия. Мостовете се запалили и връзката между ромейските войници била прекъсната. По-смелите от достигналите до отсрещния бряг вдигнали стълбите и атакували. Силите им обаче били недостатъчни. Защитниците лесно отбили атаката като в действие влязъл врящ катран. С него перничани заливали стълбите на византийците. През една от малките порти на твърдината Кракра излязъл с 200 конници и доубил прехвърлилите се на брега врагове. Тези, които опитали да се спасят, се удавили в реката. Георгис се чудел как да съобщи на императора за поражението си. Той изпратил вест, че всичко върви по план, но имал нужда от 5000 конници подкрепление. Когато подкреплението дошло, Георгис решил да атакува крепостта от юг, където имало хълм.
Крепостта „Кракра“. Уикипедия
Жители от околността успели да предупредят Кракра навреме за придвижването на ромейската войска към хълма. Благодарение на това, той взел предохранителни мерки. Кракра изпратил 400 бойци, които да се скрият в храстите. Преди това около 500 мъже и жени от околните села изработили плетове и зад тях натрупали купчини от камъни.
Този път Георгис лично оглавил войската. Когато наближили билото, перничани бутнали плетовете и купчините камъни се затъркаляли към ромейските редици. Загинали много хора и коне, а живите се лутали панически. Шумът от падащите камъни не позволил на войниците да чуят командите на водачите си, които ги призовавали да се организират в защита. Използвайки суматоха, бойците на Кракра нападнали врага, изскачайки от укритията си с клони, а византийците ги помислили за горски духове. Това ги паникьосало допълнително.
Теофист, който придружавал Георгис, пише, че там загинали 6500 ромеи. Околността почервеняла от кръвта на убитите и дълго време след това я наричали “Кървавото”. Някои се спасили чрез бягство, захвърляйки оръжията и щитовете си. Предполага се, че Георгис също е загинал. Оцелелите стигат до Средец в наистина ужасно състояние.
Когато Василий вижда какво е действителното положение, се разгневил. В първия момент решил, че трябва веднага да тръгне с цялата си войска, за да унищожи Кракра и крепостта, но след като се успокоил, решил, че противника не е за подценяване. Изпратил посланик с богати дарове и предложил на Кракра да приеме да стане негов васал, за което ще бъде титулуван като “патриций” и ще запази властта си в своята област.
Кракра Пернишки върнал пратеника и даровете, показвайки недвусмислено, че не е съгласен с предложението. Едва тогава Василий решава да го подчини със сила. Той лично застанал начело на 30-хилядна войска, потеглила към Кракра. Василий обградил крепостта с плътен кордон от войници. Според него, защитниците на крепостта можели да издържат така най-много два месеца.
Средновековна крепост Кракра. Уикипедия
След десетина дни във византийския лагер се появили „бегълци от крепостта“. Те казали, че вътре няма храна и водата е на привършване. Това, в действителност, били войници на Кракра, които той изпратил да разузнаят как са разположени ромейските войски. Скоро бегълците се увеличили значително и Василий бил все по-сигурен, че крепостта ще падне съвсем скоро. Станало, обаче, нещо друго: всяка нощ, облечени с черни дрехи и с черни маски, конници с черни коне правели смъртоносни набези над византийските войници, наредени около крепостта – при това едновременно на различни места. Загубите били значителни, но императорът имал още достатъчно войници, които нареждал на кордона. Набезите на черните конници ставали все по-опустошителни и след месец и тези войници изчезнали. Василий бил принуден да свали обсадата и да се оттегли към Средец. Кракра, обаче, направил засада във Владайския проход. Там бил унищожен целият ариегард на войската, а обозът бил пленен. Така след три неуспешни опита Василий загърбва плановете си да превземе Перник и насочва всичките си сили срещу Самуил.
Втората обсада
Макар че втората обсада е значително по-голяма и тежка от първата, няма достатъчно информация от онова време, която да разкрие в подробности какво се е случило през 1016 година. Знае се, че след смъртта на Самуил император Василий II лично решава да покори непристъпната крепост. Той обсадил крепостта с цялата си армия. Обсадата продължила цели 3 месеца (88 дни). Кракра успял да отбие няколко значителни атаки, а гарнизоните в по-малките крепости нощем нападали лагерите на враговете. Понасяйки тежки загуби, Василий II бил принуден да свали обсадата. Кракра нямал доверие в способностите на младият цар Иван-Владислав да организира ефективно отбраната на страната. Кракра решил да се заеме лично със задачата и изпратил пратеници при печенегите на север от Дунав с предложение за съвместни действия срещу Византия. Печенегите се съгласили, но по неизвестни причини общ поход срещу византийските земи не се случил.
Цар Иван-Владислав загинал през 1018 година в битка с византийците. Столичното болярство, патриархът и царица Мария взели решение да се предадат. След превземането на Охрид Василий II тръгнал към Перник. След кратки преговори този път Кракра, за да запази живота на населението, се съгласил да се предаде заедно с оглавяваните от него няколко десетки крепости. През 1018 г. Перник доброволно преминал в ръцете на императора, заедно с другите 35 крепости от Горнострумската укрепителна система, подчинени на Кракра. Говори се, че Кракра и началниците на тези 35 крепости лично се представили на Василий в Серес. Кракра получил титлата „патриций”.
С почетното звание „последният римлянин“ са известни роденият в Силистра военачалник Флавий Аеций – победителят на Атила, философът Боеций и императорът Ромул Августул.
Сред носителите на това звание е и последният римски управител на Галия – Сиагрий.
Към 460 г. Галия (най-общо казано, това били земите на днешна Франция) фактически се била отделила от Римската империята. Но в региона се запазили имперската организация и армията, а управителят й станал де факто независим владетел. Той е бил подкрепен от вождовете на варварските племена на нейната територия и от аристократите с гало-римски произход.
Пръв такъв самостоятелен управител бил един съратник на Флавий Аеций – Егидий. Той бил от местната аристокрация. Съвременниците му го определят като родом от Галия и християнин. Според една хипотеза, именно до него било написано през 448 г. прочутото писмо от жителите на Британия с молба за помощ срещу нахлуващите на острова им диви сакси – но, все пак, повечето историци смятат, че то е било адресирано до Флавий Аеций.
Хлодвиг I
Историкът Приск пише, че бъдещият император Майориан и Егидий са служили под командването на Аеций – в такъв случай те са се сражавали срещу Атила в прочутата битка на Каталаунските полета.
Егидий бил назначен за магистрат на Галия от император Майориан. Най-вероятно това се е случило през 458 г., когато императорът бил в Галия. През 461 г. Майориан бил свален и убит от военачалника Рицимер, който поставил на трона своя марионетка – императора Либий Север.
Войските, разположени в Галия, подкрепили Егидий и станали основа на неговата сила. Армията на Егидий вероятно била допълнена и от варварските бойци-федерати, чиито селища се появили в Галия, както и с останките от разпуснатата армия на Майориан, събрана за поход срещу вандалите. Освен това, от Британия дошли 12 хиляди брити, прогонени от саксите. Така Егидий вече разполагал със сериозна сила.
Рицимер искал да върне Галия под свой контрол и назначил нов военен магистрат – своя роднина бургундския крал Гундиох. Егидий обаче започнал преговари с бургундите и постигнал мир, като запазил позицията си. Историкът Григорий Турски (от град Тур) пише, че франките свалили своя крал Хилдерик и провъзгласили Егидий за нов крал. Така в продължение на 8 години римският военен магистрат бил крал на франките, докато те не повикали Хилдерик обратно на трона.
Съвременните историци спорят за този епизод. Някои смятат това описание за грешка на Григорий Турски. Според други пък, Егидий и Хилдерик наистина се борили за франкския трон, като всеки имал свои привърженици.
Карта на Римска Галия (Droysens Allgemeiner historischer Handatlas, 1886). Уикипедия
През 463 г. Егидий победил в основната битка в живота си – разгромил вестготите при Орлеан. Негов съюзник бил Хилдерик, който си възвърнал кралската власт. През 465 г. Егидий умрял – според летописци от онази епоха, или бил убит от засада, или отровен.
След смъртта му вестготите отново нахлули в Галия, но били разбити от римският комит Павел с армия от римляни и франки. Не е ясно дали тук Хилдерик е бил съюзник на Павел. Статутът на Павел също е неясен. Предполага се, че той е бил военачалник под командването на Егидий и станал негов приемник като независим римски владетел на част от Галия.
В източниците, описващи дейността на Егидий, никога не се споменава град Соасон като център на римския наместник. Най-вероятно Егидий все още нямал военна столица. Той действал като римски военен магистрат, а създаването на „кралство“ принадлежи на неговия син Сиагрий.
Териториите, които Егидий и Сиагрий контролирали, са трудни за определяне . Предполага се, че включвали долината на река Сена, централна Галия с градовете Соасон, Орлеан, Реймс и Троа.
Сиагрий враждувал с варварския вожд Одоакър, който свалил последния император на Западната римска империя – Ромул Августул. Източноримският историк Кандид пише, че когато Одоакър започнал да управлява самостоятелно, галите от Запада се разбунтували срещу него. И те, и Одоакър изпратили пратеници при императора на Константинопол Зенон, който предпочел да подкрепи Одоакър. Най-вероятно под израза „гали от Запада“ се подразбира Сиагрий.
През 486 г. франките нахлули в земите на римския анклав. Пет години по-рано синът на Хилдерик – Хлодвиг, бил наследил властта над тях и сега решил да разшири земите на своето кралство.
Римският владетел решил да даде на франките генерално сражение. Нищо не се знае за армията му. Най-вероятно това били жители на оцелелите римски военни селища и земи под негов контрол, както и буцеларии (личната му охрана от варварски дружинници). Подробности за битката са неизвестни, но армията на Сиагрий била разбита. Самият той избягал в Аквитания при двора на вестготския цар Аларих II.
Хлодвиг поискал Сиагрий да му бъде предаден под заплахата от война. Аларих му го предал и по-късно, по заповед на Хлодвиг римлянинът бил убит с меч.
Към 500 г. Хлодвиг успял да заеме по-голямата част от Галия и да води войни с германските племена на тюрингите и алеманите. По-късно земите на Соасонското кралство станали център на държавите на Меровингите и Каролингите.
Париж (Лютеция, Паризиус), който служел за седалище на римския префект на флота и щаб на императорите по време на война, постепенно се оформил като главен град на кралството на франките.
Така постепенно римска Галия вграждала сянката си в историята на днешна Франция.
