Съвременните хора толкова бързо свикнаха с различните предимства на цивилизацията, че сега е трудно да си представим как са се справяли без тях в миналото. Широко известно е какви здравословни и хигиенни проблеми са тормозели хората от Средновековието. Но най-удивителното е, че тези проблеми остават актуални, особено за жените в Европа до средата на 19 век!

Само преди век и половина менструацията се смятала за заболяване, по време на което умствената дейност била противопоказана, борбата с миризмата на пот също бил сложен проблем, а честото миене на гениталиите било посочено като причина за безплодие при жените.

Критичните дни по това време наистина били много критични. Все още не съществували продукти за лична хигиена. Дамите използвали парчета плат за многократна употреба. В Англия през викторианската епоха се е смятало, че състоянието на жената през този период уврежда умствената ѝ  дейност, така че четенето било строго забранено. А американският учен Едуард Кларк като цяло твърди, че висшето образование подкопавало репродуктивните способности на жените.

В онези дни те се миели много рядко и с голяма неохота. Повечето хора били убедени, че горещата вода способствала проникването на инфекции в тялото. В края на XIX век немският лекар, автор на книгата „Нов природен лек“ Фридрих Билц трябвало да убеди хората: „Има хора, които всъщност не смеят да плуват в река или баня, тъй като никога не са влизали във вода от детството си. Този страх е неоснователен. След петото или шестото къпане можете да свикнете с него.“

Ситуацията с хигиената на устната кухина била малко по-добра. Италианските производители започват да произвеждат паста за зъби през 1700 г., но само малцина я използват. Производството на четки за зъби стартира още през 1780 година. Англичанинът Уилям Адис, докато излежавал присъдата си в затвора, блеснал с идеята да пробие дупки в парче кост и да прокара през тях кичури четина, като ги закрепи с лепило. След като излязъл от затвора, той се заел с производството на четки за зъби в индустриален мащаб.

Първата истинска тоалетна хартия започва да се произвежда в Англия едва през 80-те години на 19 век. Първото серийно производство на ролки от тоалетна хартия започва през 1890 г. в САЩ. Досега като тоалетна хартия се използвали импровизирани средства, главно вестници. В тази връзка хората се шегуват, че Йоханес Гутенберг е официален изобретател на печатната машина и неофициален изобретател на тоалетна хартия.

Пробив в личната хигиена се случва в средата на 19 век, когато в медицината се появява мнение за връзката между бактериите и инфекциозните заболявания. Броят на бактериите в тялото след измиване бил значително по-малък. Английските жени били първите, които постигнали успех в поддържането на чистотата на тялото: започнали да се къпят всеки ден, използвайки сапун. Но до началото на ХХ век се смятало, че честото миене на гениталиите при жените може да доведе до безплодие.

Първият дезодорант се появява през 1888 г., преди това борбата с проблема с миризмата на пот е много неефективна. Парфюмът преодолявал неприятната миризма, но не я премахвал. Едва през 1903 г. се появява първият антиперспирант, който свива каналите на потните жлези, премахвайки миризмата.

До 20-те години епилация на тялото не се практикува сред жените. Косата се миела с обикновен сапун или домашно почистващо средство. Шампоанът е изобретен едва в края на 19 век. Главовите въшки са често срещан проблем и с тях се борили с радикални методи – те се отстранявали с живак, който по това време се считал за лек за много заболявания.

Малко встрани от темата за хигиената, но все пак с косвена връзка били поясите на целомъдрието, за които се говорело, че рицарите поставяли на своите дами, за да не им изневеряват докато са на поход. Представяте ли си какво е било около дамите, които носели подобен пояс. Едва ли някой друг, освен техния рицар, би ги пожелал.

Автор: Десислава Михалева

Днес Русия е най-голямата държава в света, запазила християнството като своя официална религия. След 1990 г. в нея са обновени и построени нови 25 хиляди църкви. И това на фона на Западна Европа, където постоянно разрушават църкви, превръщат ги в развлекателни заведения, кръчми, складове – или пък направо в храмове на религии, враждебни на християнството.

Да не говорим, че след гибелта на Византия през 1453 г., ако не е била Русия, Православието просто е щяло да бъде заличено от лицето земята.

Възможно ли е обаче историята да е предвиждала и отговор „да“ на въпроса, поставен в заглавието – тоест, Русия пак да е била християнска, но католическа страна? Отговорът, както често се случва в историята, е: „и да, и не“.

Годината на покръстването на Древна Рус е 988. Официално към този момент християнската църква все още не била разделена. Голямата Схизма, която е официално разделяне на Църквата на католическа и Православна (съответно, римска и византийска) датира от 1054. Тоест, от Покръстването на Русия до схизмата има разлика от 66 години. Формално това означава само едно: пред руския княз Владимир не е стояла необходимостта да избира между католицизма и Православието – тогава все още нямало нито католицизъм, нито Православие.

Но от хрониките е известно, че киевският княз се колебаел именно между Рим и Константинопол. И въпросът тук не е толкова в религията, колкото в политиката. Разколът се случил през 1054 г., но не на празно място. Той бил последната капка в разделителния процес, който продължавал доста години.

В средата на ІХ век избухнал сериозен конфликт между римския папа и константинополския патриарх заради Балканите, България и Южна Италия. Този конфликт стига дотам папа Николай I да обяви, че патриарх Фотий е избран незаконно и да поиска неговото преизбиране. След като му било отказано, папата отлъчил Фотий от църквата. Фотий от своя страна анатемосал Николай, а заедно с него и Римската църква.

Първото отлъчване се състоя през 863 г., второто през 867 г. През следващите 200 години почти нямало контакти между двете църкви. Константинопол и Рим започнали отделно съществуване един от друг. Киев, Новгород и други градове на Древна Рус, естествено, попаднали в сферата на влияние на Византия. Тук често идвали гръцки свещеници.

Руската хроника „Повесть временных лет“ описва сложния процес на избор на религия за Киевска Рус. При княз Владимир идвали мисионери не само от Рим и Константинопол, но и от волжките българи – които предлагали на княза да приеме исляма, и от хазарските евреи – с предложения да приеме юдаизма. В крайна сметка Владимир направил избор в полза на Константинопол.

Пратениците на папата в Русия не се появявали толкова често, колкото духовници от Византия – но затова пък били много активни. Ала като цяло Константинопол достигнал Русия много по-рано от Рим. Ромеите имали и още едно предимство – географско. Би било крайно неразумно за киевските князе да прекъснат продължителните си връзки с Византия. Самото руско духовенство след покръстването през 988 г. се състояло почти изцяло от гърци. Така да се предположи, че Русия щяла да се насочи към Рим след Схизмата през 1054 г., е утопия.

Но все пак, нека разгледаме варианта, при който Владимир избира сближаване с Рим. Да не говорим, че това би било напълно погрешна политическа стъпка и без да навлизаме в богословски подробности, нека се опитаме да си представим какво щяло да се случи по-нататък.

Значи, хипотезата е: през 988 г. Русия приема християнството по западен стил (все още не е официално католицизъм), а през 1054 г. окончателно се оформя като католическа държава. Строят се църкви и манастири от западен тип, епископите се назначават от Рим, а не от Константинопол.

Като начало: такава Русия би се озовала във враждебна среда. Рим е далеч, но Константинопол е близо. Една византийска икономическа блокада била лоша перспектива. За Русия Константинопол тогава бил най-важният търговски партньор. Киев бил силно зависим от това партньорство – обаче Константинопол можел и без него.

Но това би имало и обратен ефект, вече отрицателен за Византия. Напълно възможно е морските нападения срещу Константинопол да станели нещо обичайно за руските князе. Не е било изключено дори евентуално обединение на русите с Кръстоносните походи – още повече, че и за кръстоносците Константинопол бил интересна плячка, както сетне показала историята.

Можем да продължим да гадаем. Например, интересен въпрос е как би се развила съдбата на Тевтонския орден. Той се премества от Палестина в северната част на Европа, за да се бие с местните езичници и православни. Но какъв смисъл в това, ако вече била налице католическа Русия, способна да се справи с тази задача?

И по какъв път е щяла да поеме Москва през ХVІ век, когато дошло времето на Реформацията? По-нататък с Рим? Или, напротив, по пътя на Лутер, Калвин и други бащи на Протестантизма? Вероятно Русия също щяла да има своя религиозен реформатор.

И накрая – Балканите. Русия водила редица войни за освобождение на балканските народи най-вече поради една основна причина – религиозното съпричастие и единство. Балканските народи били също православни. Този аргумент чак до края на ХІХ век имал такава тежест, че дори западните държави признавали безусловно правото на Русия да бъде тяхна покровителка. Но ако тя била католическа, каква щяла да бъде съдбата на румънци, гърци, сърби, българи… Отговорът на Историята на този въпрос е доста мрачен. Дава го съдбата на арменците в Османската империя. Православните балкански народи едва ли щяха да избягнат същата злокобна участ. Просто днес техните държави нямаше да съществуват.

–

На 11 септември 1985 г. жител на Ноксвил, щата Тенеси, намерил по пътеката, водеща към къщата му, труп на непознат бял мъж, който буквално паднал от небето. Мъжът бил с бронежилетка и очила за нощно виждане, а откъм гърба му се простирали въжета, стигащи до отворен парашут.

В зелена армейска раница, прикрепена към тялото му, полицията, която пристигнала на мястото, намерила 40 килограма кокаин, 4548 долара в брой, 6 крюгерранда (златни монети, сечени в Южна Африка), нож, два пистолета с резервни пълнители, пакет със суха храна, опаковка  с витамини, компас, висотомер, документи с множество имена, членска карта на Miami Jockey Club и ключ от самолет. Пакетът с кокаин бил с етикет USA 10, а стойността на наркотика, според полицейски експерт, е била най-малко 15 милиона долара.“

В хода на разследването на криминално престъпление е възможно да се наложи запор на имущество, принадлежащо на заподозрения, обвиняемия или отговорните за престъпните действия. Не е тайна, че разследващите органи винаги са злоупотребявали с незаконни арести в рамките на измислени наказателни дела.

На следващия ден на 96 км от падналия от небето мъртвец били открити останките от двумоторен самолет Чесна 404, а на земята по продължение на неговия полет – осем номерирани пакета с кокаин от 1 до 9. Липсвал само пакет номер 3. Станало ясно, че мъртвецът, намерен в Ноксвил, най-вероятно се е занимавал с транспортиране на наркотици на борда на частен самолет. По някаква причина той започнал да изхвърля пакетите над голяма горска площ по границата на щатите Джорджия и Тенеси, след което скочил с парашут, но, за съжаление, катастрофирал, тъй като отворил парашута на твърде ниска височина. Кой бил този човек и какво го довело до този неочакван край?

Андрю Картър Торнтън II, както писали за него вестниците, бил роден „със синя кръв във вените и сребърна лъжица в устата“. Произхождал от семейство на богати животновъди от Кентъки и никога не знаел какво е да си в нужда. Родителите изпратили Андрю да учи в престижно частно училище, а след това, за да приучат сина си към ред и отговорност, пуснали документите му за постъпване във военната академия, която той успешно завършил. След дипломирането си Торнтън отишъл да служи в армията и се озовал в 82-ра въздушнодесантна дивизия, където получил Пурпурно сърце по време на операцията за нахлуване в Доминиканската република.

След службата той си намерил работа в полицията в Лексингтън, където няколко години по-късно доброволно се включил в отдела за борба с наркотиците, който тъкмо се формирал. Паралелно със службата,  учел в Юридическия факултет на Университета в Източен Кентъки, където завършва със специалност „охрана на обществения ред“. Като цяло Торнтън лесно би могъл да се издигне до ранг на някой голям полицейски шеф, да се оттегли, да отглежда коне, да пие коктейли и да води напълно почтен живот, но той избрал съвсем различен път.

Системната борба с наркотиците била в самото начало и никой не знаел как да върши тази работа правилно. Всичко трябвало да се измисля в движение. За шефовете най-важното бил резултатът, а не как е постигнат. Торнтън работел като агент под прикритие, занимавал се с контролни покупки, действал като търговец на едро и имал редовни контакти с дилъри на наркотици. Постоянно вдигайки летвата на риска, той осъзнал, че да бъдеш просто полицай вече било скучно. Торнтън искал още.

Той започнал да търгува с конфискувани стоки, да подхвърля наркотици, за да извършва арести, често прибягвал до насилие и в един момент най-накрая прекрачил границата, която разделя представителя на закона от престъпника. Торнтън не употребявал наркотици и не се нуждаел от пари, тъй като получил доста впечатляващо наследство от семейството си. Привличало го непрекъснатото усещане за опасност, което опиянявало и давало смелост, а безнаказаността давала усещането, че е по-умен от всички и никой на света не можел да го победи. В резултат на тази вътрешна психологическа трансформация агентът по наркотиците се преквалифицирал в наркодилър, ставайки лидер на престъпна общност, известна като „Компанията“, която в продължение на няколко години успешно пренасяла контрабанда от Колумбия в Съединените американски щати. Това бил най-големият и нашумял случай, свързан с трафика на наркотици, в историята на щата Кентъки.

В свободното си време, когато не бил нито в полицията, нито извършвал престъпления Торнтън взел свидетелство за пилот, занимавал се с бойни изкуства и започнал да скача с парашут, изпълнявайки стотици скокове. Приятели го наричали специалист по оцеляване и човек, който винаги е готов да сътвори всякакви бедствия. През 1977 г. Торнтън се оттеглил от полицията и уж започнал да се занимава с легални дейности. Но това било само прикритие и крайна точка на трансформацията от полицай в престъпник. Основното му занимание не било наказателното право, а контрабандата на наркотици – кокаин и марихуана.

Торнтън не бил сам в престъпната организация, наречена „Компанията“. В бизнеса участвал и старият му приятел от частното училище, синът на бившия кмет на Лексингтън – Брадли Брайънт, който отговарял за официалното прикритие, парите и необходимите връзки. Третият човек в организацията бил Хенри Ванс, бивш колега на Торнтън от отдела за борба с наркотиците. Той бил член на едно от най-уважаваните и влиятелни семейства в Лексинтън, напуснал полицията заради политиката и станал помощник на щатския губернатор. Ванс бил очите и ушите на организацията в кабинета на губернатора, отговарял за политическото прикритие и вътрешната информация относно всяко разследване на тяхната дейност.

Торнтън се занимавал с цялата логистика и дистрибуция. Като пенсиониран полицай, той познавал тънкостите в работата на местните правоохранителни органи и активно използвал техните слабости. Освен Торнтън, Брайънт и Ванс, бивш полицай от Лексингтън, в престъпния бизнес участвали активен агент от отдела за борба с наркотиците, син на губернатора на щата и много други. Тази структура на организацията и спецификата на щата Кентъки направили престъпния им бизнес практически неуязвим.

Първите сериозни проблеми започнали след като Брайънт решил да се свърже с Джими Чагра, най-големият наркобарон в южната част на САЩ по това време, който внасял марихуана в страната наистина в промишлени количества. В края на 1978 г. те извършили съвместна операция и доставили 9 тона отбрана трева от Колумбия до Лексингтън. Няколко месеца по-късно те внесли същото количество. За транспортиране те вече не използвали двумоторната Чесна, а транспортния Douglas DC-4.

Бизнесът започнал да расте, но внезапно Чагра бил арестуван в Ел Пасо. Делото се водело от съдия Джон Ууд, който се прочул с безмилостното си отношение към наркодилърите и дългите присъди за обвиняемия, за което получил прякора Максималния Джон. За да избегне наказанието, Чагра не измислил нищо по-добро от това да поръча убийството на съдия. Преди това той се опитал да убие помощник-прокурора, но нищо не се получило. Въпреки 19-те изстреляни куршума, той се измъкнал с лека уплаха и няколко драскотини. Този път Чагра подходил по-внимателно към случая и срещу 250 хиляди долара наел убиеца Чарлз Харелсън, който успешно изпълнил заповедта, стреляйки в гърба на съдията с пушка. Това било първото убийство на федерален съдия в САЩ от 100 години насам и първото (но, за съжаление, не последното) през 20 век.

Интересното е, че Чарлз Харелсън е баща на известния американски актьор Уди Харелсън. През 1980 г., по време на операция по залавянето му, той се предал на полицията и обявил, че е убил съдията Ууд и Джон Кенеди. Те дори се опитали да разследват последното, но не намерили доказателства. В резултат на това той получил две доживотни присъди и умял в затвора, където синът му често го посещавал. Джими Чагра излежал 24 години, бил освободен и дори влязъл в програмата за защита на свидетелите. През 2008 г. той умрял от рак в дома си в Аризона.

Но да се върнем към нашата история. След убийството на съдията всички федерални агенции, които можели да участват в разследването, се заели със случая Чагра, което довело до активно разплитане на престъпните връзки на бившия наркобос и застрашило бизнеса на компанията. В този момент, според материалите от разследването, възгледите на Торнтън и Брайънт за бъдещето се разминали. Първият, въпреки любовта си към рисковете и приключенията, предложил да не се набиват на очи и да работят, както са работили, а вторият, напротив, решил да се възползва от ситуацията и да вземе контрола над империята на Чагра, който бил в затвора.

В резултат на това всеки от тях тръгнал по своя път. Торнтън се върнал към операциите в Кентъки, а Брайънт започнал голямата си игра. Нямайки достатъчно пари и необходимите връзки за закупуване на наркотици, той планирал да ограби военен склад и да замени откраднатите оръжия за кокаин от колумбийците. По това време наркокартелите се интересували от оръжия и патрони дори повече от пари. С помощта на племенника на Брайънт, който имал достъп до тайния склад на американския военноморски флот China Lake в Калифорния, те успели да извадят автоматични пушки, боеприпаси и най-новите очила за нощно виждане. Част от откраднатите стоки Брайънт съхранявал в склад в Лексингтън, част от тях препращал в Колумбия и заменял, както било планирано, за кокаин.

Няколко месеца по-късно камериерката на хотел в Лас Вегас усетила миризма на марихуана, идваща изпод вратата на една от стаите, и съобщила за това на управителя, който пък се обадил в полицията. Тя нямало да направи това, ако гостите не били спестили бакшиша при последното почистване на стаята. Но тъй като дори не й оставили един долар, в камериерката веднага се събудил отговорния гражданин и тя побързала да информира властите за нарушението. Ченгетата, които пристигнали на място, очаквали да срещнат поредният любител на тревата в хотелската стая с тийнейджърка, а вместо това намерили автоматично оръжие, устройство за кодиране на телефонен сигнал, 25 000 долара в брой и договор за наем за склад в Лексингтън, което ги завело към още повече оръжия, сред които имало картечница с голям калибър, тийзъри и очила за нощно виждане, за които се смятало, че са откраднати от военна база.

Брайънт бил арестуван на летището във Филаделфия. В него намерили бележник с имена, пистолет с шумозаглушител, 10 фалшиви шофьорски книжки в Кентъки, руско-английски и английско-испански разговорници и брошура, озаглавена „Строго секретни радиочестоти на правителството на САЩ“. Прокурорът, който впоследствие водел това дело, имал сериозно подозрение, че всичко, което се случва, е част от още по-мащабна игра на ЦРУ с цел размяна на военно оборудване, забранено за износ от САЩ, с либийците за таен съветски радар, но никой не успял да докаже нищо конкретно. Самият Брайънт дълго време настоявал за тази версия. Дали това е било вярно или не, е трудно да се каже, но съдийския състав изненадващо установил, че Брайънт е невинен по всички обвинения и бил освободен. Бил освободен, за да влезе зад решетките година по-късно. Този път по обвинение за продажба на 360 кг марихуана в Илинойс. Този път купувачът бил агент на DEA под прикритие, а Брайънт получи 15 години.

Едно от имената в бележника на Брайънт било, както може би се досещате, името на Андрю Торнтън, който бил арестуван заедно с други 25 обвиняеми по делото. Торнтън не се признал за виновен, излязъл под гаранция от 1 000 000 долара и избягал. Той бягал от правосъдието в продължение на шест месеца, летейки със самолета си от един град в друг, докато митническите агенти не прихванали радиовръзките му и не арестували Торнтън в Северна Каролина, докато зареждал своята Чесна. Участието му в ограбването на оръжейния склад остава недоказано и по случая за контрабанда на наркотици той бил представен като пилот, който доставя товари от Колумбия до САЩ. Торнтън сключил сделка с разследването, получил глоба от 500 долара, шест месеца затвор и пет години изпитателен срок. Лишен е и от адвокатския си лиценз, но изглежда, че това въобще не го притеснявало.

Пет месеца по-късно той бил освободен от затвора за добро поведение и се върнал към същото нещо, което правил преди ареста си. Година по-късно, въз основа на показанията, дадени от информатори, ФБР го прибирало при разработка. На 11 септември 1985 г. той се качил в своята двумоторна Чесна 404 и заминал за Колумбия за нова партида стоки. На връщане два федерални самолета застават на опашката му и Торнтън решил да намали скоростта, да хвърли стоката и да скочи с парашут, за да избегне ареста. Как завършва всичко, вече знаете.

И така, какво общо има мечката? Факт е, че тази история имала продължение. Три месеца по-късно в Националната гора Чатахучи е намерена мъртва мечка. До трупа лежали останките от същата 40-килограмова опаковка кокаин, която била в раницата на Андрю Торнтън. Мечката намерила изхвърления кокаин, разкъсала пакета и умряла от предозиране, след като погълнала почти цялото му съдържание. Според патолога, който е направил аутопсия на мечката, стомахът ѝ е бил пълен с бял прах и нито едно живо същество на земята не би могло да оцелее, като погълне такова количество наркотик. Вътремозъчен кръвоизлив, дихателна недостатъчност, хипертермия, бъбречна недостатъчност, сърдечна недостатъчност, инсулт – всичко имала тази мечка. Тя влязла в историята като „кокаиновата мечка“, или Пабло Еско-мечка. Днес нейна кукла се намира в местния хипстърски магазин Кентъки Fun Mall.

Автор: Десислава Михалева

Средновековният човек по принцип не разполагал с толкова възможности за развлечения, както днешния. Все пак празниците и почивните дни разведрявали ежедневието му.

Свободната вечер след работа или еднодневната седмична почивка строго се спазвали в средновековното ежедневие. Всеки празник бил видно събитие за елитите през XII-XIV в. За пример нека си припомним някои фрагменти от романния цикъл за крал Артур: големи зали, обща весела атмосфера, музика, трубадури, фокусници… Богатата развлекателна програма удивлявала гостите му. Пировете на крал Артур били отворени за всички, легендарният монарх не жалел нито време, нито пари. Хляб, вино и месо се раздавали на абсолютно всички без оглед на класа и социално положение.

Но, все пак, средновековните благородници имали специално отношение към собственото си свободно време. Голяма част от благата били на разположение и на обикновените хора – обаче елитните развлечения били изключителна привилегия на аристокрацията. Три занимания: рицарски турнири, лов и шахмат отличавали живота на знатните родове от другите слоеве от населението през Средновековието в Европа.

За рицарските турнири сме писали много. Средновековните благородници били преди всичко военният елит на отделните държави и владения. Когато войните приключвали и храбрите рицари се завръщали от далечни походи, оставало им само да пазят репутацията си на смели и умели бойци. Без въоръжени сблъсъци благородническият статут просто губел значението си. Рицарският турнир бил отличен изход от тази ситуация и начин за прекарване на свободното време. През XII-XIII век духовенството осъждало турнирите и ги смята за опасни: християните не трябва да се бият и осакатяват. Но само там благородниците можели да намерят изход от натрупаната агресия и някак да запълнят времето си. Северозападна Франция през XII век се превърнала в истински рай за всички почитатели на подобни състезания.  По-голямата част от участниците били свободни рицари без собственост, които търсели слава и вниманието на благородните дами. Вероятно именно на турнирите възникнала необходимостта от разпространение на гербове и хералдически знаци върху бронята. Често тези опасни развлечения водели до смърт: именно тогава църковниците си спомняли нарушаването на забраните и отказвали да погребват жертвите на турнира според християнските обичаи.

Турнирът бил голям празник, където всички слоеве от населението си намирали работа. Художници рисували портрети, готвачи готвели, търговци продавали стоките си, а джебчии преджобвали публиката. Вестителите и глашатаите изпълнявали ролята на спортни коментатори, на бойното поле царяла пълна бъркотия. Вечерите преминавали сред музика, вино, танци и любовни перипетии.

Ловът бил друго развлечение, достъпно по всяко време. Например, френският крал Филип II Август ходел на лов всеки ден след вечеря при всякакви обстоятелства – дори по време на война или на кръстоносен поход в Палестина. Ловът бил не само забавление за аристокрацията, но и жизненоважна необходимост. Благородническата трапеза била немислима без дивечово месо; освен това, добитъкът, домашните животни и дори селяните в имението се нуждаели от защита против хищници. В началото на XI век особено популярно станало соколарството – опасно, но в същото време изящно увлечение на благородниците. В средновековните хроники научаваме за него от историята на коронясването на първия владетел на германското кралство – крал Хенри I Птицелов. Това било цяла наука. Отглеждането на пернатия хищник и ежедневните грижи за него, тренировъчните жестове и подсвирването са трудна задача. За подготовка на птицата за лов се изразходвала цяла година. Това било много скъпо удоволствие. Само много богат владетел би могъл да подари сокол. Опитвали се да удължат живота на птицата с помощта на специализирани рецепти на лечители, които препоръчвали соколът да бъде хранен с горещо вино със счукан пипер или със сланина, намазана с мед. Не е известно обаче колко ефективни са такива рецепти.

Според средновековните хроникьори шахът е най-добрата настолна игра за знатни хора. Във Франция той се появява през ХІ век. Овладяването на уменията за игра на шах било незаменим елемент в образованието на младия рицар и благородник. В „Песен на Гай дьо Нантейл“ авторът смята, че човек трябва да започне да учи тази игра на 6-годишна възраст. Увлекателното домашно забавление бързо придобило сериозен статус в благородническите среди. С него се разрешавали спорове. Загубата предизвиквала гняв и негодувание, което често води до въоръжени конфликти. Слава Богу, че Църквата не позволявала да се правят огромни или съдбоносни залози. Девойките и благородните дами също играели с удоволствие шах и нерядко побеждавали мъжете.

Шахматна дъска от дърво или метал била специална гордост за всеки собственик на замък. Правилата на играта били различни от днешните. Най-силната фигура – дамата, се движела само по диагонал и по едно поле. Офицерът можел да върви на две полета и да прескача други фигури. Но движението на пешката, краля, тура и коня останало непроменено до днес. Фигурите се изработвали от слонова кост, абанос, яспис или кехлибар. Интересно е, че полетата на шахматната дъска в началото били еднакви, безцветни. А самите „армии“ се оцветявали в бяло и червено.

–