Николай Бердяев е роден през 1874 г. в Киев в дворянско офицерско семейство. Самият той обаче нямал желание за военна кариера. Предпочитал уединението. Като дете, скитайки из любимата си градина, мечтаел за духовен свят, по-истински от реалния – който му се струвал фалшив и чужд.

Още от детството си Бердяев се отличавал със свободолюбие. Това му пречело да учи: всяка принуда го отблъсквала, той не признавал авторитета на учителите. Вместо да зубри и повтаря чужди мисли, се стремял да изрази своите. Като юноша Бердяев осъзнал на какво иска да се посвети – да търси истината. Според него, самото това търсене придава смисъл на живота. Далеч от политиката, той смятал , че всичко държавно ограничава свободата, и се противопоставял на всяка власт, която според него променя хората към по-лошо.

В това се убедил много по-късно, когато видял как са се променили болшевиките след революцията, превръщайки се по същество в кариеристи. Бердяев, който вярвал, че човек винаги трябва да остане верен на себе си, бил неприятно изненадан от това.

Той често спорел с марксистите и наричал себе си „социалистически аристократ“. За него истинският социализъм се състоял в освобождението на индивида, а не на класата. Без да споделя радикалните възгледи на революционерите и противник на терора, Бердяев виждал в марксизма надежда за излизане на интелигенцията от нейната духовна криза и за промяна на света като цяло. Той искал да изгради света върху принципите на свободата и творчеството. Неговата революция била етична, а не социална, революция на духа, а не на масите.

В първата си книга „Субективизъм и индивидуализъм в социалната философия“ Бердяев пише, че прогресът е приближаване към истината, справедливостта и красотата. Тях той определя като крайна цел на човека.

В крайна сметка Бердяев, заедно с Петър Струве и Сергей Булгаков, създават системата на „етичния идеализъм“, в която доминират етиката и моралът. В новите течения той виждал примитивно езичество и затова се обърнал към Православието.

През 1905 г. Бердяев се премества в Санкт-Петербург и се потапя в литературния свят и религиозните си търсения. Той можел да споделя идеите на едно или друго дружество, да участва активно в живота му, но така и не ставал част от него, запазвал независимостта си. Той изучавал идеи, но не им се подчинявал. Философът видял нещо езическо в новите тенденции и се обърнал към Православието.

Заедно със славянофилите той защищавал идеята за свободата като основа на християнството и Църквата. Според Бердяев Бог е самата свобода и в същото време той я дава на хората. Затова Бог не принуждава хората да го признават – а дава на човека свобода на избор. За Бердяев големият грях е именно загубата на свобода.

След революцията от 1917 г. той приветства свалянето на самодържавието. През 1919 г. създал Свободната академия за духовна култура, за да обедини интелигенцията. В нея неизменно присъствали агенти на ЧК, но Бердяев спокойно изнасял лекции по философия и религия. Ала още през 1920 г. бил арестуван за връзки с контрареволюционни организации. Близо час той обяснявал на Дзержински защо се гнуси от комунизма. В крайна сметка бил освободен без право да напуска Москва. Две години по-късно отново бил арестуван и обвинен в антисъветска дейност. Било му наредено да напусне Русия, а ако се завърнел, го очаквал разстрел.

В Берлин Бердяев написал книгата „Новото средновековие“ – една от основните му трудове. Новото средновековие за него е епоха, в която религията ще заеме своето полагащо се място и която ще посочи изход от цивилизационната криза. Бердяев критикува съвременното общество, което се фокусира върху удоволствието и технологиите, а забравя за културата и духовния живот. Без да отрича ползите от технологията, той твърди, че преклонението пред нея допринася за установяването на тоталитаризъм, че машините променят човека към по-лошо.

След 1924 г. Бердяев живеел в Париж и пътувал из Европа с лекции по религия и култура. Философът смятал, че Русия трябва да съчетава културата на Запада и Изтока. Основата на руската идея, според него, е братството на хората и народите. В Париж Бердяев организирал срещи на философи и представители на руската интелигенция. Но въпреки, че му симпатизирали, рядко го разбирали.

Когато избухнала Втората световна война, философът напуснал Париж – за него окупацията била унизителна. Той възприемал самата война като край на цивилизацията, гибел на културата. Бердяев приел болезнено германското нашествие в СССР, макар да вярвал, че Русия е непобедима. В действията на Червената армия той виждал проява на Божията воля.

Веднъж гестапо дошло да го арестува, но му се разминало – оказало се, че сред висшите чиновници на Германия имало негови почитатели, които четяли книгите му.

След края на войната философът мислел за завръщане в СССР, но го спирало наличието на цензура.

Почти непознат в Русия, Бердяев бил много популярен на Запад. Той е номиниран 7 пъти за Нобелова награда, а през 1947 г. Университетът в Кеймбридж му присъжда титлата „Доктор Хонорис кауза“ – дотогава от руските творци нейни носители били само Чайковски и Тургенев.

Николай Александрович Бердяев умрял на 23 март 1948 г. от сърдечна недостатъчност. Починал върху бюрото си, докато работел по нова книга.

–

Германската филмова звезда Олга Чехова е родена в Армения, където баща й Константин Книпер, инженер в Министерството на железниците, участвал в изграждането на тунели. Бебето било кръстено Олга в чест на леля си, която тогава била обещаваща ученичка в театралното училище. Когато малката Оля пораснала, й се приискало да бъде като леля си.

Скоро младата Оля Книпер направила своя дебют на сцената. Едно от първите й изпълнения било в благотворителната постановка на „Хамлет“. Тя играела Офелия, а младият, но вече популярен Михаил Чехов бил датският принц. Публиката приела представлението с възторг, а Михаил, впечатлен от аплодисментите, страстно целунал Олга зад кулисите. Почти 60 години по-късно тя си спомня в своите мемоари как тогава се уплашила, че от тази целувка може да забременее. В известен смисъл така и се случило: през 1914 г. Михаил и Олга се оженили, а две години по-късно се родила дъщеря им Ада. Бракът обаче бил краткотраен – още през 1917 г. те се разделили.

В революционна Русия на Олга Чехова (тя запазила фамилията на съпруга си) не й харесало. Някои изследователи твърдят, че заминаването на Чехова за Берлин не е станало без съдействието на разузнаването. Емигрантката заминала с малката си дъщеря и новия си съпруг Фредерик Яроши, пленен австрийски офицер. Двойката първо стигнала до Виена, а след това до Берлин, където благополучно се развела.

В Берлин Чехова прави бърза кариера. Още през 1921 г. тя участва в немия филм „Замъкът Фогельод“, а след това филмовите роли започнали да валят една след друга. Смята се, че по това време тя се е занимавала и с други дейности, за които прожекторите били и са крайно неподходящи.

Един от ръководителите на външния отдел на НКВД на СССР, генерал-лейтенант Павел Судоплатов, пише в мемоарите си, че през 1923 г. по-малкият брат на Олга, композиторът Лев Книпер, който също бил агент на ОГПУ, пристигнал в Берлин и убедил сестра си да сътрудничи на съветските специални служби.

През 1933 г. в Германия дошли на власт нацистите. Киното било строго контролирано от тях, защото по принцип всяко идеологическо общество – било то нацистко, социалистическо или демократично, го смята за най-важното изкуство. Звездите на германското кино, предимно жените, станали редовни гости на държавните приеми.

Нацистките босове се възхищавали от Олга Чехова. Фюрерът обичал да прекарва доста време в нейната компания, при това без сексуални претенции: той предпочитал по-млади момичета. В мемоарите си тя дава на лидерите на Третия райх немного приятни характеристики. Според нея Гьоринг бил надут пуяк, а Химлер приличал на комплексиран провинциален землемер.

Чехова и Гьобелс пък взаимно се мразели. Първо, тя отхвърлила сексуалните му домогвания. Второ, когато се подхлъзнал и паднал по стълбите, изпускайки дървена статуя, му се присмяла на глас.

Адолф Хитлер изглеждал на Олга Чехова много срамежлив, но по австрийски галантен. В същото време отбелязва, че когато държал речи, фюрерът се преобразявал и успявал да доведе многохилядни тълпи до екстаз.

Симпатията, с която Хитлер се отнасял към Чехова, не й попречила да вземе участие в заговор срещу него. През 1942 г. към немците „преминал“ боксьорът Игор Миклашевски и бързо станал известен в Германия. В действителност, спортистът бил агент на НКВД. Щом се установил в Берлин, той се срещнал с Чехова. Актрисата и боксьорът информирали Москва, че имат възможност да ликвидират Гьоринг. Но на „Лубянка“ не се интересували от това. Судоплатов си спомня, че през 1942 г. бил разработен друг план: да бъде убит Хитлер на едно от представленията с участието на Чехова. Но лично Сталин забранил да бъде убит фюрерът. Той се опасявал, и то с основание, че след изчезването на Хитлер нацистката върхушка бързо ще се договори с британците и американците за сепаративен мир.

Олга продължавала да се снима активно във филми, като печелела до половин милион райхсмарки годишно. Била звезда от първа величина, удостоена от самия Хитлер с почетното звание Държавна актриса на Германия.

С нещо предизвикала подозренията на райхсфюрера на SS Хайнрих Химлер. Той заповядал да бъде арестувана. Благодарение на връзките си тя разбрала за това, но не хукнала да се крие. Както пише в мемоарите си, обадила се на Химлер и му казала, че ако ще я посети, най-добре е това да стане утре сутринта. Химлер се подчинил, но когато  сутринта нахлул с есесовци в къщата на актрисата, заварил Олга в компанията на Хитлер, който спокойно пиел кафе в гостната й. Фюрерът поискал обяснение от началника на СС. Той успял някак да се измъкне, но темата с ареста на личната приятелка на Хитлер била плътно закрита.

Чехова посрещнала съветските войски в своята крайградска къща в берлинското предградие Фридрихсхаген, където живее с майка си, дъщеря си и малката си внучка. Когато служителите на СМЕРШ влезли в кабинета й, на масата имало снимка на Хитлер с трогателен надпис „На скъпата Олга от възхитения фюрер“.

Олга Чехова била изпратена със самолет в Москва, където се озовала не на „Лубянка“, а в конспиративна квартира. Служителите на НКВД разговаряли с нея около месец. Има информация, че след тази проверка самият Сталин приел любимката на Хитлер и дори й връчил орден. Когато поискала да живее в Западен Берлин, никой не й попречил, а дори помогнали за преместването.

Олга Чехова умира в Мюнхен на 9 март 1980 г. от рак на мозъка.

Съветското, а по-късно и руското разузнаване отказват официално да потвърдят нейната агентурна дейност. Мистерията на любимата актриса на Хитлер остава тайна до ден-днешен…

–

Всички сме отраснали с легендите за Крали Марко и приказките за неговите подвизи. Но дали е съществувал такъв човек и дали е бил наистина такъв велик герой, ще видим в следващите редове.

Според историците, Марко е син на прилепския крал и деспот Вълкашин Мърнявчевич и съпругата му Елена. Баща му е провъзгласен за съвладетел на Душановото царство с титлата крал от цар Стефан Урош около 1365 г. Тази титла му е преотстъпена от владетеля, тъй като имала по-нисък статус в Изтока, а също така и по държавни причини. Освен това Стефан Урош нямал синове.

Възходът на Марковата фамилия започва през периода на оформянето на Душанова Сърбия, която е призната за царство и обхваща значителни територии в зенита на силата си през 1347 година.

Сръбското царство се разпада след смъртта на Стефан Душан. Вълкашин и неговия брат Углеша остават влиятелни, но регионални феодални господари, които не след дълго се присъединяват към царица Елена Българска, вдовица на покойния сръбски владетел и регент на сина си – следващия сръбски цар Стефан V Урош. Под крилото на могъщата царица, Вълкашин е обявен за крал и съвладетел на Урош с тенденцията след неговата смърт следващият владетел да е Мърнявчевич. Вълкашин е жупан на Прилеп, а Углеша – владетел на Серес. Те управляват свои владения през XIV век по времето на царуването на Стефан Душан в Македония.

Същевременно Вълкашин и Углеш са съвладетели и на Елена, която основава в град Сяр свое владение, обединяващо земите на Мърнявчевичи около Прилеп под общото название Серско деспотство. То престава да съществува, когато през 1371 година войските на Вълкашин и Углеша биват победени край Черномен от османците и самите владетели умират в сражението. Вълкашин е наследен от Марко, който, след загубата на Серес и прилежащите му територии, остава да управлява останалите фамилни владения в Прилеп.

През 1371 г. Марко е обявен за наследник на крал Вълкашин. Наследявайки кралството, той се превръща във васал на османския султан. Предполага се, че е участвал и в Косовската битка на страната на Мурад I, заедно с Константин Драгаш.

Убит е в битката при Ровине, в която влиза в качеството си на  васал на страната на османските турци срещу влашкия войвода Мирчо Стария. Погребан е близо до Скопие, в манастира „Св. Димитър“, по-късно наречен Марков манастир. В храма има стенопис, който изобразява Марко с Вълкашин. Има корона и ореол, което го причислява към светците.  Надписът на стенописа е „ В Христа бога благоверен крал Марко“. Такъв надпис има и на монетите, които се секат по времето на Марко в Прилеп.

Спорно е и виждането за произхода на Марко. Предположението за сръбската етническа принадлежност на Крали Марко се основава единствено на съчинението на Мавро Орбини от края на XVI век „Царството на славяните“.

За българския му произход, обаче, говорят множество летописци и хронисти от по-старо време, сред които се отличават Константин Михайлович, Иван Музаки, Сфранцес, Теодор Кантакузин, Йосиф бен Йошуа, Филип Лоренц и други, които недвусмислено го назовават като български княз.

Редица по-късни исторически изследователи на периода на османското завоевание на Балканския полуостров, сред които Адам Кърчевич, Василе Петрович, Иларион Руварац, Владимир Чорович също са привърженици на становището, че Крали Марко е българин и твърдението на Орбини, че е родeн в Ливно, е целенасочена неточност, за да мотивира херцеговинци да се борят срещу османците.

Скоро след това, в следствие на борбите между феодалите крал Марко губи голяма част от своите владения. Накрая те остават само в границите на Западна Македония, на север от р. Треска и горното течение на Вардар, на изток до р. Черна, на запад до Кичево и Поречието, а на юг – цялата Прилепска област.

Крал Марко е владетел в продължение на 25 г. и умира като турски васал.

В народния епос  възпяват Крали Марко като защитник на българите в Македония от турските зверства. Анализът на историческите факти, обаче, сочи, че той е бил васал, който е бил верен на османлиите.

Образът на Крали Марко претърпява огромно развитие през вековете и прави впечатление, че търпи обновяване с всяко ново поколение. Въпреки че, традиционно остава едър и силен мъж, яздещ верния си кон Шарколия, външният вид на Марко значително се променя. Неговите дрехи стават по-близки до тези на българите от периода на Възраждането, като облеклото му в по-новите легенди включва класическите калпак, червен пояс, конопена риза и калцуни, имащи все по-малко общо със средновековните царски златотъкани мантии или войнски брони с халки.

Макар приживе Крали Марко да е воювал с хладни оръжия, постепенно той започва да „заприличва“ по вид на класическия български хайдутин. Не е изключено върху образа му да са се наслагвали чертите и на други борци срещу османците, което дава основания да се предположи, че Крали Марко вече не е бил един човек, а титла, с която са били назовавани редица безименни бойци срещу тиранията, всеки от тях поемащ ролята на великия герой.

Не се знае кога се появява първата легенда за защитника на всички поробени, но първото документирано сведение за такъв герой идва от дубровнишкия историк и пътеписец Мавро Орбини, който през XVI в. в своя труд „Царството на славяните“, дава само бегла представа за произхода на мита.

Образът на Крали Марко може да се използва и за един любопитен паралел между него и по-късната инкарнация на български герой – Хитър Петър. На пръв поглед между двамата няма нищо общо. Докато Крали Марко се бие срещу българските потисници с помощта на огромната си физическа сила и майсторството си в боравенето с оръжия, Хитър Петър очевидно бледнее пред по-ранния си събрат. Той използва осмиване на османците на локално ниво и влизане в единоборство по хитрост с техния най-изтъкнат представител на времето си – Настрадин Ходжа, в която битка, разбира се, Хитър Петър винаги е победител.

Едно е сигурно – през вековете Крали Марко се превръща в нещо повече от средновековен благородник. Неговият образ е идея, израз на колективен спомен за отминалата епоха на Второто българско царство, в което са разполагали със суверенитет и средствата за неговата защита. Моралната утеха, която човек получава вярвайки в нещо по-висше от самия него, дава и логично обяснение за митологизирането на личността на Крали Марко.

В заключение може би е без значение кой в действителност стои зад образа на Крали Марко, защото героят е нещо повече от обикновена историческа личност. Той въплъщава на страниците на народното творчество бляновете на българския народ за свобода и самоуправление. Той е ярък символ на стремеж на легендарен старовремски безсмъртен благородник, оцелял от падането на българските царства, винаги крачка пред османците, винаги побеждаващ и освобождаващ следващия „синджир с роби“. Подобни образи живеят свой живот, дълго след като костите на действителната личност вече са в земята, постепенно превръщайки ги в безсмъртни фигури, намерили постоянно убежище в сърцата на хората.

Автор: Десислава Михайлова

Стела Голдшлаг е еврейка по произход, но е отговорна за убийството поне на три хиляди евреи, предавайки ги на нацистите в качеството си на „ловец на евреи“. Не я спрял дори фактът, че семейството и съпругът й са изпратени в Аушвиц и умират в газовите камери. За престъпленията си тази жена е понесла прекалено леко наказание.

Стела се ражда в Берлин през 1922 г., в обикновено еврейско семейство от средната класа. Тя била много красива – руса и синеока – и изобщо не приличала на останалите еврейски деца в квартала. Тя била единствено дете и родителите ѝ се грижели за нея като за принцеса. Стела не била толкова богата като съучениците си в еврейското училище. Това не ѝ давало мира и момичето изпитвало неприязън към по-богатите деца в училището.

След погромите в Кристалната нощ, проведени в Германия през 1938 г., семейство Голдшлаг се опитало да напусне страната, но не успяват да се снабдят с визи и отпътуването от Германия пропада.

Стела имала отлични вокални способности и баща й мечтаел дъщеря му да направи успешна кариера като джаз певица в САЩ, но съдбата имала други планове за нея. Момичето учило за моден дизайнер и точно преди избухването на войната се омъжила за музиканта Манфред Кюблер.

Когато започнало преследването на евреите, Стела и съпругът й били изпратени на принудителен труд в една от военните фабрики в Берлин. С течение на времето започнали да изпращат евреите в концентрационни лагери, но момичето, благодарение на арийския си вид, успявало да избегне тази съдба до 1943 година. Стела Кюблер дори успяла да си осигури фалшиви документи за самоличност, които я определят като германска арийка. Много ѝ помогнала и външността ѝ – както вече споменахме, тя била руса и синеока.

Но един ден все пак дошли за семейство Голдшлаг и Стела, за да спаси семейството си, се съгласила да сътрудничи на нацистите. Русата еврейка се превърнала в така наречения „ловец“ – таен агент, чиито задължения били да  намира евреи, които се крият от депортация.

Освен гаранциите за безопасност за семейството, на Стела било обещано заплащане от по 300 марки за всеки човек, който тя предаде. Заедно със съпруга си Манфред тя се отдала на работата толкова ревностно, че дори най-надъханите нацисти били изненадани от нейната енергия. Евреите нарекли Стела с прякора „Руса отрова“ – те я презирали и в същото време панически се страхували от нея. Интереснен факт е, че много от предадените от нея евреи били нейни бивши съученици и техните семейства, на които тя отмъстила затова, че били по-богати от семейството ѝ.За Голдшлаг не било трудно да намира евреи, попаднали в нелегалност, тъй като тя посещавала еврейско училище и преди войната била посещавала много от домовете. Стела предала стотици, без да щади дори деца и възрастни хора. Момичето толкова се влюбило в задачата си, че дори когато родителите и съпругът й били изпратени в Аушвиц и убити въпреки дадените ѝ обещания, тя не изоставила „лова“ си. Имало случаи, в които след като евреите, които тя предавала, били арестувани и задачата й приключвала, Стела с ентусиазъм участвала в побоите, изтезанията и унижаването на арестуваните. Залагайки на германската победа, тя си осигурила обещание от високопоставен служител на Гестапо през 1944 г., че след войната ще бъде обявена за арийка.

Предавйки поредната жертва на Гестапо, Стела веднага търсела в нещата ѝ бележник. Там тя намирала имената и адресите на роднини и приятели, които скоро също предавала. Голдшлаг не се притеснявала да ходи на еврейски погребения и, заставайки сред опечалените, наблюдавала и запомняла всичко.

„Русата отрова“ излизала на лов с черно кожено палто, подарено й от Гестапо, и там, където била забелязана, хората оставяли всичко и се опитвали да изчезнат възможно най-бързо. След години Ернст Гюнтер Фонхайм, който познавал добре Стела и едва се спасил, си спомня:

„За онези от нас в Берлин, които живеехме в нелегалност и преди това бяхме познати на Стела, тя беше източник на постоянен терор. Всички наши действия бяха подчинени на стремежа да я избягваме. Тъй като по-рано тя самата се криеше, отлично знаеше къде да ни търси. Всъщност тя беше много по-ефективна от всяко едно гестапо.“

Към края на Втората световна война Стела Кюблер била отговорна за ареста, депортацията и последващото убийство на стотици евреи. Така тя се превърнала в хладнокръвен убиец. Статистиките за общия брой на нейните жертви варират от  600 до около 3000. Техният брой включва много от нейните лични приятели, бивши съученици и техните семейства и дори някои от собствените й роднини.

През март, когато изходът от войната бил ясен за всички, бременната Стела избягала от Берлин с паспорт с името Стела Кюблер. Тя имала наглостта да се обърне към властите, за да получи обезщетение като жертва на преследването на националсоциалистическия режим, но номерът ѝ не минал. Предателката била идентифицирана и предадена на съветските власти като съучастничка на нацистите.

С напълно обръсната глава, уплашената престъпничка била изправена пред съда през 1946 година. Успели да докажат, че Голдшлаг била съпричастна към изпращането на около 600 души в концентрационни лагери, но обвинението настоявало, че жертвите са около три хиляди.

Съдът отчел и няколко добри дела. Стела спасила семейството на бившия си педиатър Фриц Готшалк, както и случаен познат на нелегални имигранти на име Робърт Цайлер, като ги предупредила за претърсването. През юни 1946 г. военен трибунал присъдил на нацистката съучастничка доста лека присъда – 10 години в поправителен лагер.

Важно е да се знае, че Голдшлаг не била заточена в Сибир, както много други. Наказанието си „Русата отрова“ изтърпяла в бившия концлагер Заксенхаузен в немския град Ораниенбаум. След като била освободена, Стела се върнала в Западен Берлин, където веднага била задържана по същото обвинение, но този път от немските власти. Там също била осъдена на 10 години, но била освободена още в съдебната зала, тъй като жената вече била изтърпяла присъдата си.

След това животът на бившата нацистка информаторка се развил сравнително спокойно. Тя се омъжила няколко пъти, като единия път за подобен като нея еврейски сътрудник, и друг път за бивш нацистки офицер. Тя била омъжена общо четири пъти. В последния си брак Стела ражда момиче, което в момeнта, в който станало пълнолетно, напуснало майка си и никога повече не я потърсила.

Голдшлаг я очаквала самотна и безнадеждна старост. След смъртта на последния ѝ съпруг, в началото на 80-те, Стела, презирана от всички, напуснала Берлин и отпътувала за Фрайбург, където никой не я познавал. Но там тя попадала на бившия си съученик Питър Уейдън, който работел като журналист в един от американските вестници.

След няколко срещи със Стела, Питър издал книга за нея. Книгата била публикувана на английски език през 1992 г. и на немски през 1993 г. Голдшлаг става известна и тази негативна популярност я сринала окончателно. По-малко от година след публикуването на книгата в Германия, тя се хвърлила през прозореца на апартамента си.

Дъщеря й Ивон Мейсъл живее в Израел, където работи като медицинска сестра. Тя дори не иска да чуе за майка си и отказва да дава интервюта.

Автор: Десислава Михалева